Пристан за двама

7

Погнат от вятъра дъжд вилнееше по тъмното небе на Северна Каролина и заливаше прозорците с цели реки. По-рано следобед, докато Кейти переше дрехите си в мивката и след като закачи рисунката на Кристен на хладилника, таванът в дневната прокапа. Тя подложи тенджера и вече два пъти я беше изливала. Смяташе сутринта да звънне на Бенсън, но се съмняваше, че той веднага ще дойде да поправи теча. Ако изобщо дойдеше, разбира се.

В кухнята си отряза две малки кубчета сирене чедър и ги загриза, докато се въртеше из къщата. В жълта пластмасова чиния сложи крекерите и нарязаните домати и краставици, но не успя да ги подреди, както й се искаше. Нищо не изглеждаше така, както й се искаше. В предишния си дом имаше красива дървена табла и сребърен нож за сирене с гравиран образ на кардинал, а също и пълен сервиз винени чаши. Имаше черешова маса за хранене и фини пердета на прозорците, но тук масата се клатушкаше, столовете бяха различни, нямаше пердета и двете с Джо щяха да пият вино от кафени чаши. Колкото и ужасен да беше животът й, тя обичаше да си събира вещи за домакинството, но заедно с всичко останало, на което бе обърнала гръб, и на тях сега гледаше като на врагове, изменници, преминали на страната на противника.

През прозореца видя една от лампите на Джо да угасва. Запъти се към входната врата. Отвори я и загледа как Джо прецапва през локвите, стиснала в едната си ръка чадър, а в другата — бутилка вино. Още няколко тежки стъпки и ето я на верандата с жълта мушама, от която капеше вода.

— Сега разбирам как се е чувствал Ной. Гледай каква буря само! Цялата ми кухня е в локви.

Кейти направи знак назад през рамо:

— При мен тече в дневната.

— Е, дом, скъп дом. Заповядай — подаде й Джо бутилката вино. — Както ти обещах. И повярвай, ще имам нужда.

— Тежък ден?

— Представа си нямаш.

— Заповядай, влез.

— Ще оставя мушамата си тук, иначе локвите в дневната ти ще станат две — каза Джо и свали дъждобрана. — За секунди станах вир-вода.

Тя метна връхната си дреха и чадъра на единия люлеещ се стол и тръгна след Кейти към кухнята.

Кейти остави виното върху плота и докато Джо се приближаваше към масата, отвори едно чекмедже до хладилника. Извади ръждясало швейцарско армейско ножче и издърпа тирбушона.

— Чудесно! Цял ден не съм слагала залък в устата си!

— Заповядай. Как се справи с боядисването?

— Ами боядисах дневната. Обаче след това денят ми не беше особено успешен.

— Какво се случи?

— После ще ти разкажа. Най-напред трябва да пийна вино. Ами ти? Какво прави?

— Нищо особено. Отскочих до магазина, почистих, изпрах.

Джо се настани на масата и си взе един крекер.

— Направо мемоари да напишеш!

Кейти се засмя и завъртя тирбушона.

— О, да, много вълнуващо.

— Искаш ли аз да опитам?

— Мисля, че ще се справя.

— Добре — подсмихна се Джо. — Понеже съм гостенка и очаквам да ме глезиш.

Кейти стисна бутилката между краката си и тапата излезе с едно звучно „пук“.

— Сега сериозно — благодаря ти, че ме покани — въздъхна Джо. — Нямаш представа с какво нетърпение очаквах тази вечер.

— Наистина ли?

— Не го прави.

— Какво? — попита Кейти.

— Не се преструвай, че си учудена от желанието ми да дойда. Да се опознаем на бутилка вино. Така правят приятелките — изви Джо едната си вежда. — А, между другото, ако се чудиш дали наистина сме приятелки и доколко добре се познаваме, повярвай ми: да, такива сме, категорично. Смятам те за своя приятелка.

Замълча, за да даде на Кейти време да осъзнае думите й.

— А сега защо не сипеш малко вино?

Привечер бурята най-сетне поутихна и Кейти отвори прозореца на кухнята. Температурата беше паднала и въздухът беше хладен и чист. От земята се надигаха струйки мъгла, бухнали облаци пропълзяваха пред луната и пораждаха в еднаква мяра светлина и сянка. От сребристи листата ставаха черни, а после отново сребристи и трептяха на вечерния бриз.

Кейти лениво се наслаждаваше на виното, на вечерния повей и на непринудения смях на Джо. Харесваше й всяка хапка от маслените солени бисквити и острото пикантно сирене и си спомняше как бе гладувала някога. Преди беше слабичка като изсъхнала вейка.

Мислите й блуждаеха безцелно. Мислеше за родителите си, не за трудните времена, а за хубавите мигове, когато демоните спяха: когато майка й приготвяше яйца с бекон и уханието им изпълваше къщата, а Кейти виждаше как баща й се понася плавно към нея. Повдигаше косата й и я целуваше отстрани по шията, а тя се смееше. Веднъж баща й ги заведе в Гетисбърг. Хвана Кейти за ръце, докато се разхождаха, и тя още помнеше рядкото усещане за сила и нежност от докосването му. Беше висок и широкоплещест мъж с тъмнокестенява коса и беше ходил в Япония, Корея и Сингапур, макар да не разказваше почти нищо друго за преживелиците си.

Майка й беше дребничка и руса. Някога бе участвала в конкурс за красота и беше заела второ място. Обичаше цветя, а пролетно време садеше луковици в керамични саксии, които изнасяше в двора. Лалета и нарциси, виолетки и божури цъфтяха толкова ярко, че Кейти усещаше почти физическа болка в очите. Когато се местеха, подреждаха саксиите на задната седалка и ги пристягаха с коланите. Докато чистеше, майка й често си тананикаше песни от детството си, някои на полски, а Кейти я слушаше скришно от другата стая и се мъчеше да проумее думите.

Във виното, което пиеха двете с Джо, се долавяха нотки на дъб и на кайсии. Беше чудесно на вкус. Кейти допи чашата си и Джо й наля още една. Изкискаха се, когато една мушица затанцува около крушката над мивката, пърхайки с крилца едновременно решително и объркано. Кейти наряза още сирене и сипа крекери в чинията. Разговаряха за книги и за филми, а Джо изписка радостно при признанието на Кейти, че любимият й филм е „Животът е прекрасен“, и я увери, че това е и нейният любим филм. Кейти помнеше, че като по-малка беше поискала от майка си звънче, за да помогне на ангелите да получат крилете си. Тя допи втората си чаша вино с усещането, че се носи лека като перце на летен ветрец.

Джо почти не я разпитваше. Не задълбаваха в сериозни теми и Кейти отново си помисли, че й е провървяло да я има за компания. Когато светът от другата страна на прозореца се посребри, двете излязоха на предната веранда. Кейти усети, че леко се олюлява, и се хвана за перилата. Отпиваха от виното, докато облаците продължаваха да се разкъсват и най-неочаквано небето се изпълни със звезди. Кейти посочи Голямата мечка и Полярната звезда, познаваше само тях, обаче Джо назова десетки други. Кейти съзерцаваше небето удивено, смаяна от познанията й за съзвездията, но в един момент обърна внимание на имената, които Джо изреждаше:

— Ето това съзвездие се казва Елмър Фъд, а онова там, точно над бора, е Дафи Дък.

Когато Кейти най-накрая осъзна, че Джо знае за звездите точно толкова малко, колкото и самата тя, приятелката й се разкиска като палаво дете.

Кейти се върна в кухнята, наля остатъка от виното и отпи. То затопли гърлото и замая главата й. Мушицата продължаваше да танцува около лампата, но ако Кейти опиташе да се вгледа по-внимателно, мушиците й се струваха две. Почувства се щастлива, в безопасност и отново си помисли колко приятна вечер е прекарала.

Имаше приятелка, истинска приятелка, която се смееше и се шегуваше със звездите, и Кейти не знаеше да се смее ли, или да плаче, понеже отдавна не бе преживявала нещо толкова неподправено и естествено.

— Добре ли си? — попита Джо.

— Добре съм — отвърна тя. — Мислех си колко ми е приятно, че си ми на гости.

Джо я изгледа и отсъди:

— Май си се понапила.

— Май си права — съгласи се Кейти.

— Ами добре тогава. Какво ти се прави? Явно си на градус и готова за забавления.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Прави ли ти се нещо специално? Да отидем в града, да си намерим някое вълнуващо местенце?

— Не — поклати глава Кейти.

— Не ти се среща с хора.

— По-добре ми е сама.

Джо плъзна пръст по ръба на чашата, преди да заговори:

— Повярвай ми, никой не е по-добре сам.

— Аз съм.

Джо поразмисли над отговора й и се приведе към нея:

— Значи искаш да ми кажеш, че ако имаш храна, покрив над главата, дрехи и всичко останало, необходимо за да оцелееш, ще предпочетеш да си сама на пустинен остров насред морето съвсем самичка, завинаги, до края на живота си? Ама честно!

Кейти примигна, мъчейки се да се фокусира върху Джо.

— Защо мислиш, че няма да ти отговоря честно?

— Защото всеки лъже. Това е част от живота в обществото. Не ме разбирай погрешно, смятам, че това е необходимо. Последното, което човек би пожелал, е да живее в общество, където цари повсеместна честност. Представяш ли си само какви ще бъдат разговорите? Ти си нисък и дебел, казва един, а другият му отговаря: знам, ама ти пък вониш. Нищо няма да се получи. Затова хората просто пропускат да казват истината. Разказват ти по-голямата част от историята… и от опит знам, че онова, което пропускат, често е най-важната част. Хората крият истината, защото се страхуват.

Като чу думите на Джо, Кейти се почувства така, сякаш някой докосва сърцето й с пръст. Изведнъж й стана трудно да диша.

— За мен ли говориш? — попита тя дрезгаво най-сетне.

— Не знам. За теб ли говоря?

Кейти усети как леко пребледнява, но преди да успее да отговори, Джо се усмихна:

— Всъщност имах предвид днешния си ден. Нали ти споменах, че имах тежък ден? Е, това, което ти обясних преди малко, е само част от проблема. Изпадам в безизходица, когато хората не казват истината. Как да им помагам, ако премълчават разни неща, ако не знам какво се случва всъщност?

Кейти усети как нещо се завърта и стяга в гърдите й.

— Може би им се иска да говорят за това, но знаят, че с нищо не би могла да им помогнеш — прошепна тя.

— Винаги има нещо, което мога да направя.

На лунната светлина, която проникваше през прозореца на кухнята, кожата на Джо искреше лъчисто бяла, сякаш никога не бе излизала на слънце. От виното на Кейти й се струваше, че стаята се движи, че стените се изкривяват. Усещаше как в очите й бликват сълзи и единствената й мисъл бе да успее да ги овладее. Устата й пресъхна.

— Не винаги — прошепна Кейти и се обърна към прозореца. Отвън луната беше увиснала ниско над дърветата. Кейти преглътна и изведнъж се почувства така, сякаш се наблюдава от другия край на стаята. Виждаше как седи на масата заедно с Джо, а когато заговори, това сякаш не беше нейният глас: — Преди време имах приятелка. Бракът й беше ужасен, но не можеше да говори за това с никого. Мъжът й я биел. В началото тя го предупредила, че ако се случи отново, ще го напусне. Той обещал да не го прави повече и тя му повярвала. Само че след това положението се влошило: вдигал ръка, например, ако вечерята е изстинала или когато веднъж споменала, че гостувала на съсед, който минал покрай тях, докато разхождал кучето си. Просто си побъбрили, обаче вечерта съпругът й я блъснал в огледалото.

Кейти забоде поглед в пода. Линолеумът в ъглите се белеше, но тя не знаеше как да го оправи. Беше опитала да го залепи, но лепилото не свърши работа и ъглите отново се подвиха нагоре.

— Винаги й се извинявал, а понякога дори плачел заради синините, които оставял по ръцете, краката и гърба й. Твърдял, че се мрази за онова, което е сторил, но веднага след това заявявал, че тя си го е заслужила. Че ако е внимавала повече, нямало да се случи. Че ако постъпвала предпазливо, а не толкова глупаво, той нямало да избухва така. Тя опитала да се промени. Страшно се стараела да бъде по-добра съпруга и да прави всичко, както го иска той, но все не било достатъчно.

Кейти усети как сълзите напират в очите й и макар да се помъчи да ги възпре, те се търкулнаха по бузите й. Джо седеше неподвижно от отсрещната страна на масата и я наблюдаваше, без да продума.

— А тя толкова го обичала! Отначало той се държал мило с нея. Карал я да се чувства в безопасност. Вечерта, когато се запознали, била на работа, а след смяната двама мъже тръгнали подире й. Щом завила зад ъгъла, единият й се нахвърлил и запушил устата й с ръка. Помъчила се да се откопчи, но мъжете били много по-силни и тя просто не знаела какво щяло да се случи, ако бъдещият й съпруг не се появил иззад ъгъла и не повалил единия нападател на земята с удар по тила. След това сграбчил другия, запратил го към стената и всичко приключило. За нула време. Помогнал й да се изправи, изпратил я до вкъщи и на следващия ден я поканил на кафе. Бил мил и се държал с нея като с принцеса чак докато заминали на сватбено пътешествие.

Кейти съзнаваше, че не бива да разказва на Джо тези неща, но просто не можеше да спре.

— Приятелката ми на два пъти опитала да се махне. Единия път се върнала сама, понеже нямала къде другаде да отиде. Когато избягала втория път, си помислила, че най-сетне е свободна. Той обаче я намерил и я замъкнал обратно у дома. Вкъщи я пребил от бой, допрял пистолет до главата й и я заплашил, че избяга ли отново, ще я убие. Щял да убие всеки мъж, към когото проявяла интерес. И тя му повярвала, понеже вече се беше убедила, че е луд. Оказала се в капан. Той не й давал никакви пари, не й позволявал да излиза от вкъщи. Минавал с колата покрай къщата им, когато би трябвало да е на работа, само за да се увери, че тя е там. Следял телефонните разпечатки и се обаждал непрекъснато, не й позволил да си изкара шофьорска книжка. Когато веднъж се събудила посред нощ, го заварила да стои надвесен над леглото и просто да я гледа. Бил пиян и отново държал в ръка пистолет, а тя толкова се уплашила, че успяла само да го помоли да си легне в леглото. Но в този момент осъзнала, че ако остане, съпругът й в крайна сметка ще я убие.

Кейти избърса очи с хлъзгави от сълзите пръсти. Почти не можеше да диша, но думите продължиха да се изливат:

— Започнала да краде пари от портфейла му. Не повече от един-два долара, иначе щял да забележи. Обикновено той заключвал портфейла си през нощта, но понякога забравял. Много дълго събирала парите, необходими й да избяга. Понеже точно това трябвало да направи. Да избяга. Да отиде някъде, където той никога няма да я намери, знаела, че съпругът й няма да се откаже да я търси. Не можела да каже на никого, понеже нямала близки, а от полицията със сигурност нямало да предприемат нищо. Само да заподозрял нещичко, съпругът й щял да я убие. Затова тя крадяла и спестявала всяка монета, която намерела между възглавниците на дивана и в пералнята. Криела парите в найлонов плик под една саксия и всеки път, щом мъжът й излезел на двора, била напълно сигурна, че той ще намери парите. Много дълго събирала, но й трябвали достатъчно средства, за да замине толкова надалеч, че той никога да не я открие, а тя да започне начисто.

Не беше усетила кога се е случило, но си даде сметка, че вече не се наблюдава сякаш от другия край на стаята, а Джо е хванала ръката й. Усещаше соления вкус на устните си и имаше чувството, че душата й изтича. Отчаяно копнееше за сън.

Джо прикова погледа й в настъпилото мълчание.

— Приятелката ти е много смела — тихо рече тя.

— Не, приятелката ми живее в непрекъснат страх — възрази Кейти.

— Точно в това се изразява смелостта. Ако не беше уплашена, изобщо нямаше да й трябва смелост. Възхищавам се от постъпката й.

Джо стисна леко ръката на Кейти.

— Мисля, че приятелката ти много ми допада. Радвам се, че ми разказа за нея.

Кейти отмести поглед и се почувства изцедена, без капчица сила.

— Може би не трябваше да го правя.

— На твое място не бих се тревожила — сви рамене Джо. — Ще се увериш, че умея да пазя тайни. Особено когато става дума за хора, които не познавам, нали?

— Да — кимна Кейти.

Джо остана в къщата още един час, но насочи разговора към безопасни теми. Кейти й разказа за работата си в ресторанта на Айвън и за някои клиенти, които започваше да опознава. Джо я попита как най-лесно да махне боята под ноктите си. След като виното свърши, световъртежът на Кейти поотшумя и на негово място се появи изтощението. Джо също започна да се прозява и двете се надигнаха от масата. Джо й помогна да разчисти, макар че нямаше много за вършене, освен да измият няколко чинии, и после Кейти я изпрати до вратата.

Джо излезе на верандата и спря:

— Мисля, че сме имали посетител — оповести тя.

— Какви ги говориш?

— На дървото ти има облегнато колело.

Кейти я последва навън. Светът извън жълтия кръг светлина от верандата беше тъмен и силуетите на далечните борове й заприличаха на назъбения ръб на черна дупка. Светулките подражаваха на звездите — примигваха и проблясваха, а Кейти се взря с присвити очи и установи, че Джо има право.

— Чие е колелото? — попита тя.

— Не знам.

— Чу ли някой да се приближава?

— Не, но според мен е донесено за теб. Виж там — посочи Джо. — Това на кормилото не е ли панделка?

Кейти примижа и забеляза панделката. Женски велосипед, с телени кошници от двете страни на задната гума и още една отпред. Около седалката хлабаво беше навита верига, а ключът още беше в катинара.

— Че кой ще ми подарява колело?

— Не питай мен. Знам толкова, колкото и ти.

Излязоха на верандата. Локвите почти бяха изчезнали, водата беше попила в песъчливата почва, а тревата бе задържала влагата и когато Кейти тръгна по нея, намокри върховете на обувките си. Докосна велосипеда, а после и панделката, потърка я между пръстите си като търговец на платове. Под нея беше пъхната картичка и Кейти се пресегна да я вземе.

— От Алекс е — съобщи слисана.

— Алекс от магазина или друг Алекс?

— От магазина.

— Какво пише?

Кейти поклати глава, мъчейки се да проумее случилото се, после подаде листчето на Джо: „Струва ми се, че би ти харесало“.

Джо тупна бележката с пръст:

— Явно това означава, че той се интересува от теб, точно както и ти — от него.

— Не се интересувам от него.

— Не, разбира се — намигна Джо. — Защо да се интересуваш!