20

В Деня в памет на загиналите на стотици километри на север Кевин Тиърни стоеше в задния двор на една къща в Дорчестър, облечен с шорти и хавайска риза, която си беше купил, когато двамата с Ерин бяха ходили в Оаху по време на медения си месец.

— Ерин се върна в Манчестър — каза той.

Бил Робинсън, неговият капитан в полицията, обърна бургерите на грила.

— Пак ли?

— Нали ти казах, че нейна приятелка е болна от рак? Смята, че трябва да е при нея.

— Лоша работа е това с рака — отбеляза Бил. — Ерин държи ли се?

— Държи се. Но си личи, че е изтощена. Трудно е непрекъснато да обикаляш напред-назад, както прави тя.

— Представям си — каза Бил. — Емили трябваше да направи нещо подобно, когато сестра й се разболя от лупус. Прекараха два месеца в Бърлингтън посред зима, наврени в един тесен апартамент само двете. Направо щяха да откачат. Накрая сестрата на Ема й събрала куфарите, стоварила ги пред входната врата и й заявила, че ще й е по-добре сама. Не че я виня, разбира се.

Кевин отпи от бирата си и се усмихна, понеже точно това се очакваше от него. Емили беше съпругата на Бил, бяха женени почти трийсет години. Бил обичаше да повтаря пред хората, че това били най-щастливите шест години от живота му. Всеки в участъка беше чувал историята поне петдесет пъти през последните осем години, а голяма част от същите хора бяха тук и сега. Бил организираше барбекю в къщата си на всеки Ден в памет на загиналите и почти всички, които не бяха на смяна, присъстваха не само по задължение, но и понеже братът на Бил беше дистрибутор на бира, големи количества от която се озоваваха на барбекюто. Съпрузи и съпруги, приятели и приятелки, както и деца се бяха струпали на групи — някои в кухнята, други във вътрешния двор. Четирима детективи хвърляха подкови, с които се опитваха да улучват забитите колчета, и покрай пържолите хвърчеше пясък.

— Когато се върне в града, защо не дойдете на вечеря? — отправи покана Бил. — Ема все пита за нея. Освен ако не предпочитате да наваксате изгубеното време — намигна накрая.

Кевин се запита дали поканата е искрена. В такива дни Бил обичаше да се преструва, че е просто един от момчетата, а не капитанът. Всъщност беше суров човек. Лукав. По-скоро политик, отколкото ченге.

— Ще й кажа.

— Тя кога замина?

— Рано днес сутринта. Вече трябва да е пристигнала.

Бургерите цвърчаха на грила, а от капещата мазнина пламъците танцуваха и се стрелваха нагоре.

Бил притисна едно от филетата, изстиска соса му и го изсуши. Нищо не разбира от барбекю, помисли си Кевин. Без сока месото щеше да стане като камък — сухо, без аромат и твърдо. Няма да става за ядене.

— А за случая на Ашли Хендерсън — смени темата Бил — мисля, че най-накрая ще можем да отправим обвинение. Добра работа си свършил.

— Крайно време беше — каза Кевин. — Според мен отдавна вече разполагат с достатъчно.

— И аз така си мислех, но не съм прокурор.

Бил притисна още едно парче месо и го съсипа.

— Освен това исках да поговоря с теб за Тери.

Тери Кантън беше партньор на Кевин през последните три години, но получи инфаркт през декември и оттогава беше в отпуск, а Кевин работеше сам.

— Какво за него?

— Няма да се връща на работа. Говорих с него днес сутринта. Лекарите му препоръчват да се пенсионира и той смята, че са прави. Вече има двайсет години служба и пенсията му го чака.

— Какво означава това за мен?

Бил сви рамене.

— Ще ти намерим нов партньор, но няма да стане веднага, понеже има бюджетни съкращения. Може би, след като приемат новия бюджет.

— Може би или сигурно?

— Ще имаш партньор, но вероятно чак през юли. Много съжалявам за това. Знам, че така ще бъдеш по-натоварен, обаче нищо не мога да направя. Ще се постарая да не ти възлагам прекалено много работа.

— Оценявам го.

Група деца притичаха през двора с мръсни лица. Две жени излязоха от къщата, понесли купи с чипс, и най-вероятно клюкарстваха. Кевин мразеше клюките. Бил посочи с шпатулата в ръката си към перилата на платформата:

— Подай ми онази чиния, моля те. Според мен тези вече са почти готови.

Кевин взе подносната чиния. В същата чиния бяха извадили месото за хамбургерите и той забеляза мазни петна и парченца сурова кайма. Отвратително. Знаеше, че Ерин би изнесла чист поднос, без мазнина и късчета сурово месо. Остави чинията до скарата.

— Ще си взема още една бира — вдигна бутилката си той. — Ти искаш ли?

Бил поклати глава и съсипа поредния бургер.

— Благодаря, но аз още се мотая с моята.

Кевин се запъти към къщата и сякаш усещаше как мазнината от чинията попива през върховете на пръстите му.

— Ей! — провикна се Бил зад него.

Кевин се обърна.

— Хладилникът е ето там, забрави ли? — посочи шефът му към ъгъла на платформата.

— Знам, но исках да си измия ръцете преди вечеря.

— Тогава побързай, поднеса ли месото, всеки сам се оправя.

Кевин спря пред задната врата, за да избърше крака в изтривалката, преди да влезе вътре. В кухнята заобиколи група бърборещи съпруги и се насочи към мивката. Изми ръцете си два пъти, и двата пъти със сапун. През прозорците видя как Бил слага платото с хотдог и бургери на масата за пикник до хлебчетата, подправките и купите с чипс. Мухите почти веднага надушиха миризмата и връхлетяха пиршеството, забръмчаха край храната и накацаха по бургерите. Гостите явно не даваха и пет пари, понеже се подредиха на някаква откачена опашка. Просто пъдеха насекомите и отрупваха чиниите си, преструвайки се, че няма никакви мухи.

Съсипани бургери и облаци мухи.

Кевин и Ерин щяха да организират всичко различно. Той нямаше да притиска бургерите с шпатулата, а Ерин щеше да сервира подправките, чипса и туршията в кухнята, за да може хората да си сипват там, на чисто. Мухите бяха отвратителни, а бургерите — твърди като камък, и той не възнамеряваше да ги яде, защото му се гадеше дори само от мисълта за това.

Изчака, докато платото с бургерите се изпразни, и чак тогава излезе навън. Приближи до масата, престорено разочарован.

— Предупредих те, че ще свършат бързо — ухили се доволно Бил. — Обаче Ема е приготвила друга чиния в хладилника, така че скоро ще има втора порция. Изпий една бира, докато ги изпека.

— Разбира се — отвърна Кевин.

Когато шефът му изпече и втората партида бургери, той напълни чинията си и го похвали, че храната изглежда фантастично. Кръжаха рояци от мухи и месото беше сухо, затова когато Бил се обърна с гръб, Кевин изсипа чинията си в металната кофа за боклук отстрани на къщата. Обаче го увери, че бургерите са фантастични.

Остана на барбекюто няколко часа. Поговори с Кофи и с Рамирес. И те бяха детективи като него, само дето си похапнаха бургери и не даваха пет пари за мухите. Кевин не искаше да си тръгне пръв, нито дори втори, понеже капитанът държеше да се прави на народен човек, а той не желаеше да го засегне. Не харесваше нито Кофи, нито Рамирес. Понякога в негово присъствие те двамата млъкваха — сигурен беше, че го обсъждат зад гърба му. Клюкари.

Но Кевин беше добър детектив и го знаеше. Бил също го знаеше, знаеха го Кофи и Рамирес. Работеше в отдел „Убийства“ и умееше да разпитва свидетели и заподозрени. Знаеше кога да задава въпроси и кога да слуша, усещаше кога хората го лъжат и пъхаше убийците зад решетките, понеже в Библията бе казано: „Не убивай“, а той вярваше в Бог и вършеше богоугодни дела, като тикаше престъпниците в затвора.

Когато се прибра у дома, Кевин обиколи дневната. Устоя на изкушението да повика Ерин. Ако тя беше тук, прахът от полицата над камината щеше да е избърсан, списанията щяха да са подредени като ветрило в ъгъла на масичката и на дивана нямаше да има празна бутилка от водка. Ако Ерин беше тук, завесите щяха да бъдат дръпнати и слънцето щеше да шари по дъските на пода. Ако Ерин беше тук, съдовете щяха да бъдат измити и прибрани, вечерята щеше да го чака на масата, а тя щеше да му се усмихне и да го попита как е минал денят му. По-късно щяха да се любят, понеже той я обичаше и тя също го обичаше.

Горе в спалнята Кевин се изправи пред вратата на дрешника. Все още усещаше уханието на парфюма й, същия, който й беше подарил за Коледа. Беше забелязал как повдига капачето на една реклама в някакво женско списание, как помирисва мострата и се усмихва. Когато тя си легна, той откъсна страницата от списанието и я пъхна в портфейла си, за да купи точно този парфюм. Помнеше колко нежно тя си сложи малко зад ушите и на китките, преди той да я изведе на празненството за Нова година, и колко красива изглеждаше в черната си рокля. В ресторанта Кевин забеляза как други мъже, дори мъже с придружителки, я оглеждат, докато тя минава покрай тях на път за масата им. След това, когато се прибраха у дома, посрещнаха новата година, като се любиха.

Роклята още беше тук, висеше на същото място и съживяваше спомените му. Преди седмица я свали от закачалката, прегърна я, приседна на леглото и се разплака.

Навън чуваше равномерното цвърчене на щурците, но то изобщо не го успокояваше. Би трябвало денят да е отморяващ, но Кевин се чувстваше изморен. Не му се ходеше на барбекюто, не искаше да отговаря на въпроси за Ерин, не искаше да живее. Не защото се притесняваше, че лъже, а понеже му беше трудно да продължава да се преструва, че Ерин не го е напуснала. Измисли си история и се придържаше към нея вече месеци: че тя се обаждала всяка вечер, че през последните няколко дни си била у дома, но се върнала в Ню Хампшър, че приятелката й била на химиотерапия и се нуждаела от помощта й. Съзнаваше, че не може да продължава така вечно, че скоро извинението с помощта за болната приятелка ще стане неубедително и хората ще започнат да се чудят защо не виждат Ерин на църква или в квартала и колко време ще помага на приятелката си. Щяха да започнат да говорят за него зад гърба му и да твърдят, че тя сигурно го е напуснала и че бракът им явно не е бил толкова идеален, колкото е изглеждал. Само от мисълта за тези неща коремът му се сви и му напомни, че не е хапнал нито залък.

В хладилника нямаше почти нищо. Ерин винаги държеше пуешко, шунка, дижонска горчица и пресен ръжен хляб от пекарната, но в момента единственият му избор бе да притопли монголското говеждо, което си беше купил от китайския ресторант преди няколко дни. На най-долния рафт на хладилника забеляза петна от храна и отново му се доплака, понеже си спомни писъците на Ерин и как главата й беше тупнала глухо в ръба на масата, когато я беше блъснал в другия край на кухнята. Беше я шамаросвал и удрял заради петната от храна в хладилника, а сега се питаше защо се е вбесил толкова от такава дреболия.

Просна се на леглото. Неусетно стана полунощ и кварталът притихна. Видя, че отсреща един от прозорците на семейство Фелдман свети. Не ги харесваше. За разлика от останалите съседи Лари Фелдман никога не махаше на Кевин за поздрав, ако двамата се случеха едновременно в задните си дворове, а когато съпругата му Гладис го видеше, се обръщаше и влизаше обратно в къщата. Бяха около шейсетгодишни, от хората, които изхвърчаха от вкъщи да се скарат на дете, минало по тревата им, и да го накарат да си вземе фризбито или топката за бейзбол. Бяха евреи, но въпреки това украсяваха къщата си и с коледни лампички освен менората, която поставяха на прозорците на празници. Те го озадачаваха и Кевин не ги смяташе за добри съседи.

Отново си легна, но не можа да заспи. На сутринта слънцето струеше през прозореца и той осъзна, че за никого нищо не се е променило. Само неговият живот беше различен. Брат му Майкъл и жена му Надин сигурно приготвяха децата за училище, преди да тръгнат на работа в Бостънския колеж, а майка му и баща му вероятно четяха „Глоуб“ и пиеха сутрешното си кафе. Бяха извършени престъпления, а свидетелите може би вече бяха в участъка. Кофи и Рамирес почти сигурно говореха по негов адрес.

Кевин се изкъпа и закуси с водка и препечена филийка. В участъка му възложиха разследването на убийство. Жена на двайсет и няколко години, най-вероятно проститутка, беше намерена промушена смъртоносно, а тялото й бе захвърлено в контейнер за смет. Кевин цяла сутрин разпитва очевидци, докато служителите му събираха улики. След като приключи с разпитите, отиде в участъка, за да напише доклада, докато информацията беше все още прясна в съзнанието му. Беше добър детектив.

В участъка беше оживено. Хората бяха изкарали дълъг празничен уикенд. Светът беше пощурял. Детективите говореха по телефоните си, пишеха по бюрата си, разпитваха свидетели и изслушваха мъчителните разкази на жертвите. Шумно. Оживено. Хора влизаха и излизаха. Звъняха телефони. Кевин се запъти към бюрото си, едно от четирите в средата на стаята. Бил му махна през отворената врата, но остана в кабинета си. Рамирес и Кофи седяха на бюрата си точно срещу него.

— Добре ли си? — попита Кофи. Беше на четирийсет и няколко години, започваше да оплешивява и бе пълен. — Изглеждаш ужасно.

— Не спах добре — отговори Кевин.

— И аз не спя добре без Джанет. Кога се връща Ерин?

Кевин запази изражението си неутрално.

— Следващият уикенд. Имам няколко свободни дни и решихме да заминем за Кейп Код. Не сме ходили от години.

— Така ли? Майка ми живее там. Къде в Кейп?

— В Провинстаун.

— И тя е там. Много ще ти хареса. Аз ходя често. Къде ще отседнете?

Кевин се зачуди защо Кофи го разпитва толкова.

— Не съм сигурен — отговори най-накрая. — Ерин урежда всичко.

Кевин отиде до кафеварката и си наля една чаша, макар да не му се пиеше кафе. Трябваше да изрови името на някой пансион и на няколко ресторанта, та да знае какво да отговори, ако Кофи го попита. Всекидневието му неизменно протичаше по един и същ начин. Отиваше в управлението, разпитваше свидетели и се прибираше. Работата му беше напрегната и му се искаше да си отпочине, след като приключи, но у дома всичко беше различно и мислите за службата не го напускаха. Някога смяташе, че ще свикне с вида на жертвите на убийства, но техните сиви и безжизнени лица се запечатваха в паметта му, а понякога дори навестяваха сънищата му.

Не му се прибираше. Нямаше я красивата му съпруга, която да го посрещне след края на смяната. Ерин я нямаше от януари. Сега в къщата беше разхвърляно и мръсно и му се налагаше сам да се пере. Не умееше да пуска пералнята, първия път сложи твърде много прах за пране и дрехите станаха на петна. Нямаше домашно приготвена храна и свещи на масата. Кевин просто си купуваше нещо за хапване на път за вкъщи и го изяждаше на дивана. Ерин обичаше да гледа Ейч Джи ТВ, канала за градинарство и бит, затова той често избираше него и докато гледаше предаванията, празнотата в гърдите му ставаше почти непоносима.

След работа вече не си правеше труда да прибира пистолета си в сейфа в дрешника, където имаше още един „Глок“ за лична употреба. Ерин се страхуваше от оръжия още преди той да опре пистолет до главата й и да я заплаши, че ще я убие, ако избяга отново. Тя пищеше и плачеше, докато Кевин се кълнеше, че ще убие всеки, с когото си легне тя, всеки, към когото прояви внимание. Беше такава глупачка и той толкова й се ядоса, задето избяга, че настояваше да научи името на човека, който й бе помогнал, за да го очисти. Ерин обаче врещеше, плачеше, умоляваше го да пощади живота й и се кълнеше, че няма никакъв мъж, а Кевин й повярва, понеже му беше съпруга. Бяха се врекли един на друг пред Бог, а в Библията бе казано: не прелюбодействай. Той не вярваше тя да му е изневерила. Никога не беше смятал, че е замесен друг мъж. Докато бяха женени, се беше погрижил да е така. Денем звънеше у дома по няколко пъти и не я пускаше да ходи в магазина, в библиотеката или във фризьорския салон сама. Ерин нямаше кола, нямаше дори шофьорска книжка, а той се отбиваше вкъщи винаги, когато беше в района, за да се увери, че тя си е у дома. Не го беше напуснала, за да му изневери. Беше го напуснала, понеже не издържаше повече да я рита, удря и блъска по стълбите към мазето, и той съзнаваше, че не е трябвало да върши такива неща, затова винаги се чувстваше виновен и се извиняваше, но все не беше достатъчно.

Тя не трябваше да бяга. Разби му сърцето, защото той я обичаше повече от живота си и винаги се беше грижил за нея. Купи й къща и хладилник, и пералня и сушилня, и нови мебели. Вкъщи винаги беше чисто, обаче сега в мивката имаше купчина мръсни съдове, а кошът с непраните му дрехи преливаше.

Кевин знаеше, че трябва да почисти къщата, но нямаше сили. Вместо това отиде в кухнята и извади бутилката с водка от фризера. Бяха останали четири шишета, а преди седмица бяха дванайсет. Знаеше, че пие твърде много, знаеше, че трябва да се храни по-добре и да престане да се налива, но единственото му желание беше да извади шишето и да седне с него на дивана. Водката беше подходяща, понеже от нея дъхът не мирише и на сутринта никой няма как да разбере, че си махмурлия.

Наля си чаша, гаврътна я и си сипа още една, преди да обиколи празната къща. Сърцето му се късаше от отсъствието на Ерин и ако тя неочаквано застанеше на прага, той щеше да се извини, задето я е удрял, щяха да се сдобрят и после да се любят в спалнята. Искаше му се да я прегърне и да й шепне как я обожава, обаче знаеше, че жена му няма да се върне и че макар да я обича толкова много, понякога тя ужасно го ядосва. Съпругата не може просто да си тръгне. Съпругата не може просто да изостави брака си. Искаше му се да я удря, да я рита, да я шамаросва и да я скубе, задето е такава глупачка. Задето е такъв проклет егоист. Искаше му се да й покаже колко безполезно е всяко бягство.

Изпи трета, после и четвърта чаша водка.

Всичко беше толкова объркващо. В къщата цареше пълен хаос. На пода в дневната имаше празна кутия от пица, рамката на вратата на банята беше напукана и от нея стърчаха трески. Вратата вече не се затваряше изцяло, понеже Кевин я беше изритал, когато Ерин се заключи вътре и се опита да се скрие от него. Стискаше я за косата, докато я блъскаше с юмруци в кухнята, тя хукна към банята, той я погна и накрая ритна вратата. Сега обаче не помнеше за какво беше свадата.

Не помнеше много от онази нощ. Не помнеше, че й е счупил два пръста, макар да беше повече от очевидно. Обаче цяла седмица не я пусна да отиде в болницата, докато не стана възможно синините по лицето й да се прикрият с грим, затова тя се оказа принудена да чисти и да готви с една ръка. Донесе й цветя и й се извини, уверяваше я, че я обича, и обещаваше повече никога да не прави така, а след като й свалиха гипса, я заведе на вечеря в „Петрони“ в Бостън. Мястото беше скъпо и той й се усмихваше от стола си. След това отидоха на кино, а по пътя за вкъщи си мислеше колко много я обича и какъв късметлия е, задето има такава съпруга.

Загрузка...