Пристан за двама

22

Нетраен сняг застла дворовете в Дорчестър и прибра под блещукаща черупка света зад прозореца й. Януарското небе, сиво предния ден, стана леденосиньо и температурата падна под нулата.

Беше неделя сутрин, денят, след като бе ходила във фризьорския салон. Надникна в тоалетната, понеже беше сигурна, че в урината й ще има кръв. Бъбрекът й все още пулсираше и болката се изстрелваше от лопатките й към задната част на краката. Беше я държала будна часове наред, докато Кевин хъркаше до нея, но за щастие не бе чак толкова сериозна, колкото би могла да бъде. Ерин затвори вратата на спалнята подире си и закуцука към кухнята, напомняйки си, че само след няколко дни всичко ще приключи. Ала трябваше да внимава да не предизвика подозренията на Кевин, да разиграе всичко абсолютно правилно. Ако пренебрегнеше побоя, който й беше нанесъл предната вечер, щеше да събуди подозренията му. Ако прекалеше, също щеше да предизвика съмнения. Научила беше правилата след четири години в ада.

Кевин трябваше да отиде на работа по обяд, макар да беше неделя, и Ерин знаеше, че той скоро ще стане. В къщата беше студено и тя навлече анцуг над пижамата си — сутрин Кевин нямаше нищо против, тъй като обикновено беше махмурлия и пет пари не даваше за нищо. Тя пусна кафеварката и сложи на масата мляко и захар, масло и желе. Постави приборите му и сложи чаша вода с лед до вилицата. Пъхна две филийки в тостера, но не натисна копчето. Извади три яйца върху плота, където можеше да ги стигне бързо. След като приключи и с това, нареди шест парченца бекон в тигана. Месото тъкмо започваше да цвърчи и да пука, когато Кевин най-накрая влезе в кухнята. Седна на празната маса и изпи водата си, докато тя му сипваше кафе.

— Спал съм непробудно — оповести той. — По кое време си легнахме?

— Може би към десет — отвърна тя. Поднесе кафето до празната водна чаша. — Не беше късно. Работиш усилено, знам, че си много изморен.

Очите му бяха кървясали.

— Съжалявам за снощи. Не исках. Просто напоследък съм под огромно напрежение. Откакто Тери получи инфаркт, се налага да работя за двама, а делото на Престън започва тази седмица.

— Няма нищо — каза тя. Още усещаше миризмата на алкохол в дъха му. — Закуската ти ще бъде готова след няколко минути.

На печката тя обърна бекона с вилица, по ръката й пръсна гореща мазнина и временно отмести на заден план другата й болка.

Когато беконът стана хрупкав, Ерин сложи четири парченца в чинията на Кевин и две в своята. Изля мазнината в голяма чаша, избърса тигана с хартиена кърпа и отново пръсна мазнина вътре. Трябваше да действа бързо, за да не изстине беконът. Пусна тостера и чукна яйцата. Кевин ги обичаше почти рохки, но без жълтъкът да се разлива, и жена му постепенно бе овладяла техниката до съвършенство. Тиганът беше още топъл и яйцата се изпържиха бързо. Обърна ги веднъж, преди да поднесе две в неговата чиния и едно в своята. Когато тостерът изхвърли филийките, и двете се озоваха в чинията на Кевин.

Седна срещу него на масата, понеже той обичаше да закусват заедно. Кевин намаза филийката си с масло и с гроздово желе, после бодна яйцата си с вилицата. Жълтъкът се стече като жълта кръв и той го отопи с филийката си.

— Какво ще правиш днес? — попита я. С вилицата си отряза още едно парченце яйце и задъвка.

— Ще измия прозорците и ще пера — отговори тя.

— Може би трябва да изпереш и чаршафите, а? След снощното ни забавление — подсети я той и размърда вежди. Косата му беше чорлава, ъгълчето на устата му бе изцапано с яйце.

Ерин се помъчи да не издава отвращението си, а просто смени темата:

— Смяташ ли, че ще получите обвинителна присъда по случая „Престън“?

Той се облегна назад и размърда рамене, преди отново да се наведе над чинията си.

— Зависи от прокурора. Хигинс е добър, но никога не се знае. Адвокатът на Престън е мошеник и все се мъчи да извърта фактите.

— Сигурен съм, че ще се справиш. По-умен си от него.

— Ще видим. Много ми е неприятно, че делото е в Марлборо. Хигинс иска да ме подготви във вторник вечерта след заседанието на съда.

Ерин вече знаеше всичко това и просто кимна. Много се шумеше около случая на Престън, затова процесът започваше в понеделник в Марлборо, не в Бостън. Смяташе се, че Лорейн Престън е наела човек да убие съпруга й. Дъглас Престън беше милиардер и управител на хедж фонд, а съпругата му бе от известен род и участваше в редица благотворителни каузи: като се почне от музиката и симфоничния оркестър и се стигне до училищата в града. Шумотевицата в пресата преди процеса беше поразителна, от седмици не минаваше и ден без две-три статии на първите страници и поне един репортаж във вечерните новини. Невъобразими суми пари, сензационен секс, наркотици, предателство, изневяра, убийство и едно незаконородено дете. Заради несекващия интерес на медиите процесът беше преместен в Марлборо. Кевин беше един от неколцината детективи, провели разследването и призовани да дават показания в сряда. Подобно на всички останали, Ерин следеше новините, но от време на време разпитваше него за случая.

— Знаеш ли какво ще ти трябва, след като приключиш в съда? — попита го тя. — Една вечер навън. Трябва да се издокараме и да излезем на вечеря. Не си дежурен в петък, нали?

— Нали излизахме на Нова година? — изръмжа Кевин и попи още малко жълтък в чинията си. Пръстите му бяха изцапани с желе.

— Ако не ти се излиза, мога да ти приготвя нещо специално тук. Каквото поискаш. Може да пийнем вино, да си запалим огън и да се облечем секси. Ще бъде наистина романтично.

Той вдигна поглед от чинията си, а тя продължи:

— Отворена съм за всякакви варианти — измърка, — а ти имаш нужда от почивка. Не ми харесва толкова да се товариш с работа. Да не очакват да разрешиш всички случаи на света!

Той потропа с вилица по чинията си и я изгледа изпитателно.

— Защо ми се държиш толкова любвеобилно? Какво става?

Ерин си напомни да се придържа към сценария и стана от масата.

— Добре, остави.

Грабна чинията си, а вилицата се изсули от нея и падна първо на масата, после на пода.

— Опитвам се да те подкрепя, понеже заминаваш извън града, но щом не искаш, добре. Реши какво ти се прави и ме осведоми, става ли?

Троснато се запъти към мивката и пусна струята докрай. Сигурна беше, че ще го изненада, усещаше го как се люшка между гнева и объркването. Подложи ръце под струята, после ги вдигна към лицето си. Пое си дъх няколко пъти бързо, закри лицето си с длани и издаде звук подобен на ридание. Поразтърси рамене.

— Плачеш ли? — попита той. Ерин чу как столът му се плъзга назад. — Защо ревеш, за бога?

Тя изрече думите задавено и се постара да прозвучат накъсано:

— Вече не знам какво да правя. Не разбирам какво искаш. Съзнавам колко голям е случаят, колко е важен и под какво напрежение се намираш… — изхълца и млъкна, усетила, че Кевин се приближава. Усети докосването му и потръпна.

— Ей, всичко е наред — промълви той неохотно. — Недей да плачеш.

Обърна се към него, здраво стиснала очи и притиснала лице към гърдите му.

— Просто искам да си щастлив — заекна и избърса мокрото си лице в ризата му.

— Ще измислим нещо, става ли? Ще прекараме хубав уикенд, обещавам ти. За да ти се реванширам за снощи.

Тя го прегърна и го придърпа към себе си, подсмърчайки. Отново си пое хрипливо дъх.

— Много съжалявам, наистина. Знам, че днес нямаш нужда от това. Да се разрева така за нищо! Напоследък много ти се събра.

Докато се отдръпваше, изтри лицето си с пръсти и отново го придърпа към себе си.

— Ще се оправя — каза той. Наклони глава и Ерин се понадигна да го целуне, без да отваря очи. Отдръпна се, изтри лицето си с пръсти и отново го придърпа към себе си. Тялото му се притисна към нейното и тя усети възбудата му. Знаеше колко го възбужда уязвимостта.

— Имаме малко време, преди да тръгна за работа — каза Кевин.

— Най-напред трябва да почистя кухнята.

— Остави за после.

След минути той се покатери върху нея и тя започна да издава желаните от него звуци, но всъщност си мислеше за други неща, зареяла поглед през прозореца.

Беше намразила зимата заради безкрайните студове и наполовина погребания под снега двор, защото не можеше да излиза навън. Кевин не й даваше да се разхожда из квартала, но я пускаше в задния двор, понеже имаше ограда. Пролетно време тя винаги садеше цветя в саксии и зеленчуци на малкото парче земя зад гаража, където кленовете не хвърляха сянка и грееше силно слънце. През есента си обличаше пуловер и четеше книги от библиотеката, а край нея из двора се носеха нападалите листа, покафенели и набръчкани.

Зимата обаче превръщаше живота й в затвор — студен, сив и печален. Пълно нещастие. През повечето дни кракът й не стъпваше навън, понеже не се знаеше кога Кевин може да изникне неочаквано. Знаеше имената на едни-единствени съседи — семейство Фелдман отсреща. През първата година от брака им Кевин рядко я удряше и понякога тя излизаше на разходка и без него. Възрастните Фелдман обичаха да човъркат градината си и през първата година в къщата Ерин често спираше да си побъбри с тях. Кевин постепенно се постара да сложи край на тези приятелски посещения и сега вече тя се виждаше с Фелдман само когато знаеше, че той е зает в работата си и не може да се обади. Стараеше се никой от другите съседи да не я види как се стрелва до вратата им отсреща. Чувстваше се като шпионка, когато ги посещаваше. Те й показваха снимки на дъщерите си още от деца. Едната починала, а другата се преместила, поради което двамата й се струваха не по-малко самотни от нея самата. През лятото им приготвяше пай с боровинки, а после цял следобед бършеше пода в кухнята, та Кевин да не разбере.

След като той тръгна на работа, тя изми прозорците и застла леглото с нови чаршафи. Мина с прахосмукачка, обра праха и почисти кухнята. Докато работеше, се упражняваше да удебелява гласа си, за да звучи като мъжки. Опитваше се да не мисли за мобилния телефон, който бе заредила през нощта и беше пъхнала под мивката. Съзнаваше, че може повече да не й се отвори толкова добра възможност, но въпреки това бе ужасена, тъй като толкова много неща можеха да се объркат.

В понеделник сутринта приготви на Кевин закуска както обикновено. Четири парчета бекон, рохки яйца и две препечени филийки. Той беше раздразнителен и разсеян, прочете си вестника, без почти да й продума. Докато обличаше палтото си над костюма, тя му каза, че отива да си вземе душ.

— Сигурно е хубаво всеки ден да се събуждаш със съзнанието, че можеш да правиш каквото си поискаш, когато си поискаш.

— Искаш ли нещо конкретно за вечеря? — попита тя, преструвайки се, че не го е чула.

Той се позамисли и каза:

— Лазаня и чесново хлебче. И салата.

Кевин излезе, а Ерин застана на прозореца и го проследи с поглед, докато колата му зави зад ъгъла. Щом автомобилът се скри зад завоя, тя се запъти към телефона, зашеметена от мисълта какво предстои.

Позвъни в телефонната компания и я насочиха към отдела за обслужване на клиенти. Минаха пет минути, после шест. Кевин пътуваше до работата си двайсет минути и щеше да й се обади веднага щом пристигне. Все още имаше време. Най-накрая се обади служител, попита я за името, за адреса на абоната и — за да удостовери самоличността на абоната — за моминското име на майката на Кевин. Сметката беше на името на Кевин, затова, докато даваше наизустената информация, Ерин говореше с плътен глас. Не звучеше като Кевин, може би дори не звучеше мъжествено, но служителят бързаше и не забеляза.

— Може ли да включим услуга за пренасочване на разговори от този номер? — попита Ерин.

— Таксува се допълнително, но освен това ще получите функция изчакване и гласова поща. Само…

— Добре. Възможно ли е обаче да я пуснете днес?

— Да — отговори служителят.

Чу го как започва да трака на клавиатурата. Доста време мина, преди отново да се обади. Обясни й, че допълнителната такса ще бъде отразена в следващата сметка, която ще излезе другата седмица, но ще включва пълната месечна такса, нищо че услугата е активирана днес. Тя прие условията. Той записа още някои данни и й обясни, че би трябвало да може да използва услугата веднага. Ерин затвори и погледна към часовника. Цялата операция й беше отнела осемнайсет минути.

Кевин звънна от участъка три минути по-късно.

След разговора си с него тя звънна на „Сюпър Шатъл“ — превозваческа фирма, която караше хора до летището и до автогарата. Направи си резервация за следващия ден. След това извади мобилния и най-накрая го активира. Обади се в местно кино, където отговаряше автоматичен оператор, просто за да се увери, че апаратът работи. После активира услугата за пренасочване на разговори от домашния телефон към номера на киното. Провери, като набра домашния си телефон от мобилния. Сърцето й туптеше до пръсване, когато телефонът звънна. След второто позвъняване звънът секна и Ерин чу записа на машинния секретар в киното. Нещо вътре в нея се откърти, а ръцете й се разтрепериха, докато изключваше мобилния и го прибираше обратно в кутията с домакинските кърпи. Възстанови първоначалните настройки на домашния телефон.

Кевин звънна отново четирийсет минути по-късно.

Ерин прекара целия следобед като зашеметена и се помъчи да прогони тревогата си, като не спря да работи. Изглади две негови ризи и донесе от гаража плика за костюми и куфара. Приготви чисти чорапи — от черните, с които ходеше в съда — и извади три вратовръзки. Изчисти банята, докато подът не лъсна, после изтърка первазите с оцет. Избърса праха от всеки предмет в шкафа с порцелан, после се зае да приготвя лазанята. Свари пастата, приготви соса с месото и най-отгоре настърга сирене. Оформи четири хлебчета от квасено тесто с масло, чесън и риган и наситни всичко необходимо за салатата. Взе си душ, облече се сексапилно и в пет часа пъхна лазанята във фурната.

Вечерята беше готова, когато той се прибра. Хапна лазаня и й разказа как е минал денят му. Поиска допълнително, тя стана и му сипа. След вечеря той се наливаше с водка, докато заедно гледаха повторенията на „Зайнфелд“ и „Царят на квартала“. После „Селтик“ играеха с „Тимбърулфс“, а Ерин седна до него, положила глава на рамото му, и изгледа целия мач. Той заспа пред телевизора, а тя отиде в спалнята. Лежеше в леглото, забола поглед в тавана, докато Кевин най-накрая се събуди, домъкна се и се просна на матрака. Заспа на мига, преметнал едната си ръка върху нея, а хъркането му й прозвуча като предупреждение.

Във вторник сутринта му приготви закуска. Той опакова дрехите и тоалетните си принадлежности и най-сетне беше готов да замине за Марлборо. Натовари багажа си в колата, върна се до входната врата, където бе застанала тя, и я целуна.

— Утре се връщам — каза.

— Ще ми липсваш — увери го Ерин, наклони се към него и обгърна шията му с ръце.

— Би трябвало към осем да съм тук.

— Ще приготвя нещо, което да притопля, когато си дойдеш. Какво ще кажеш за чили?

— Сигурно ще хапна на път за вкъщи.

— Сигурен ли си? Наистина ли ти се яде в закусвалня? Никак не е полезно.

— Ще видим.

— Аз все пак ще сготвя. За всеки случай.

Той я целуна, както се бе притиснала към него.

— Ще ти звънна — увери я и ръцете му се плъзнаха надолу. В страстна ласка.

— Знам — отговори тя.

В банята Ерин съблече дрехите си и ги остави върху тоалетната, после нави килимчето. Разтвори торба за отпадъци в мивката и се огледа в огледалото гола. Опипа синините по ребрата си и на китката. Ребрата й стърчаха, а тъмните кръгове под очите придаваха на лицето й измъчен вид. Заля я вълна от ярост, примесена с тъга, докато си представяше как той ще я търси из къщата, щом се върне. Щеше да я повика и да отиде в кухнята. Да я потърси в спалнята. Да провери в гаража, на задната веранда и в мазето. Къде си, щеше да се провиква. Какво има за вечеря?

Бясно се зае да кълца косата си с ножицата. Десет сантиметра руси кичури се посипаха в торбата за отпадъци. Стисна още един кичур, силно го изпъна с пръсти, прецени колко и отряза. Гърдите й се бяха свили напрегнато.

— Мразя те! — изсъска тя с треперещ глас. — Непрекъснато ме унижаваш!

Отряза още коса, а очите й се замъглиха от гневни сълзи.

— Удряш ме, понеже се налага да излизам да пазарувам!

Още отрязана коса. Помъчи се да намали темпото, да изравни крайчетата.

— Принуждаваш ме да крада от портфейла ти и ме удряш, защото си пиян!

Вече цялата трепереше, ръцете й пипаха несръчно. В краката й се натрупаха неравномерно отрязани кичури.

— Принуждаваш ме да се крия от теб! Удряш ме толкова силно, че започвам да повръщам!

Щракна с ножицата и изхълца:

— А аз те обичах! Обеща никога повече да не ме удряш и ти повярвах! Исках да ти вярвам!

Режеше и плачеше, а когато изравни косата си, извади боята за коса от скривалището зад мивката. Тъмнокестеняво. Взе си душ и намокри косата си. Изсипа течността от шишенцето и започна да я втрива. Стоеше пред огледалото и ридаеше неконтролируемо, докато чакаше боята. Когато приключи, отново влезе под душа и се изплакна. Сложи си шампоан, после балсам и накрая застана пред огледалото. Старателно нанесе спирала, за да почерни миглите си. Намаза лицето си с тониран крем, за да потъмни и кожата. Облече джинси и пуловер и впери поглед в огледалото.

Оттам я гледаше непозната с къса тъмна коса.

Старателно почисти банята, като се постара да не остане и косъм нито под душа, нито по пода. Още кичури се озоваха в торбата за смет, а също и кутията с боята за коса. Изтри мивката и плота и завърза торбата. Накрая си сложи капки за очи, за да не личи, че е плакала.

Вече трябваше да бърза. Събра си нещата в един платнен сак. Три чифта джинси, две топли спортни горнища, ризи. Бикини и сутиени. Четка за зъби и паста. Четка за коса. Спирала за мигли. Малкото бижута, които имаше. Сирене и крекери, ядки и стафиди. Нож и вилица. Излезе на задната веранда и изрови парите изпод саксията. Взе мобилния телефон от кухнята. И накрая личните документи, които й бяха необходими, за да започне нов живот, и които беше откраднала от хората, проявили доверие към нея. Презираше се заради кражбата и знаеше, че не е права, но нямаше друг избор и се молеше на Бог да й прости. Вече нямаше връщане назад.

Беше репетирала този сценарий наум хиляди пъти, затова се задейства бързо. Повечето й съседи бяха на работа: наблюдаваше ги сутрин и познаваше графиците им. Не искаше никой да я види да заминава, не искаше никой да я разпознае.

Сложи си шапка и спортно горнище, шал и ръкавици. Нави платнения сак и го напъха под горнището, като го оформи на кръгла топка. Заприлича на бременна. Облече дългото си палто, което беше достатъчно широко, за да покрие издутината.

Погледна се в огледалото. Къса тъмна коса. Кожа с цвят на мед. Бременна. Сложи и чифт слънчеви очила, а на излизане включи мобилния телефон и настрои домашния апарат да пренасочва разговорите. Излезе от къщата през страничната порта. Тръгна покрай оградата между къщата си и тази на съседите и хвърли торбата за отпадъци в тяхната кофа. Знаеше, че и двамата работят и в къщата им няма никого. Същото важеше и за къщата зад нейната. Прекоси нейния двор, заобиколи постройката отстрани и най-накрая излезе на заледения тротоар.

Отново беше завалял сняг. Знаеше, че до утре следите от стъпките й ще са заличени.

Трябваше да извърви пет-шест пресечки, но беше сигурна, че ще успее. Крачеше с наведена глава, стараеше се да не обръща внимание на хапещия вятър и се чувстваше едновременно зашеметена, свободна и ужасена. Знаеше, че на следващия ден вечерта Кевин ще обикаля къщата, зовейки я по име, и няма да я намери, защото тя няма да бъде там. И от същия този момент щеше да я погне.

Кейти стоеше на кръстовището точно пред закусвалнята, а край нея кръжаха снежинки. В далечината видя синия бус на „Сюпър Шатъл“ да се показва зад ъгъла и сърцето й затупка лудешки в гърдите. И точно в този момент мобилният телефон звънна.

Тя пребледня. Край нея хвърчаха коли и гумите им шумно пореха кишата. В далечината бусът се престрои в другото платно и се насочи към нейния тротоар. Трябваше да вдигне, нямаше друг избор. Обаче бусът приближаваше, а на улицата беше шумно. Ако вдигнеше сега, той щеше да разбере, че тя е навън. Щеше да разбере, че го е напуснала.

Телефонът й звънна трети път. Синият бус спря на червен светофар. На една пресечка разстояние.

Тя се обърна и влезе в закусвалнята, където звуците бяха приглушени, но все пак доловими — симфония от тракане на чинии и разговори. Точно пред нея се намираше мястото на салонния управител, където един човек питаше за свободна маса. Коремът й се сви. Закри телефона с ръка, обърна се към прозореца и мислено се примоли Кевин да не чуе шумотевицата зад нея. Краката й се подкосиха, но все пак тя натисна копчето и се обади.

— Защо се бавиш и не вдигаш? — настойчиво попита той.

— Бях под душа — отговори тя. — Какво става?

— След десет минути е мой ред. А ти как си?

— Добре съм.

— Звучиш малко странно — каза той след кратко колебание. — Нещо не е наред с телефона ли?

Малко по-нагоре по улицата светофарът светна зелено. Бусът на „Сюпър Шатъл“ даде мигач, готвейки се да спре. Само дано да изчака, помисли си тя. Зад нея хората в заведението бяха учудващо тихи.

— Не знам. Ти звучиш нормално — отговори тя. — Сигурно при теб сигналът не е добър. Как мина пътуването?

— Не беше зле, след като излязох от града, но на места още е заледено.

— Лоша работа. Внимавай.

— Добре съм — увери я той.

— Знам.

Бусът спря до тротоара и шофьорът проточи шия, търсейки я с очи.

— Много съжалявам, но може ли да ми звъннеш пак след малко? Сложих си балсам за коса и трябва да го отмия.

— Да, добре — изръмжа той. — Ще ти звънна след малко.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Остави го той да затвори, преди да натисне копчето на телефона си. След това излезе от закусвалнята и забърза към буса.

На автогарата си купи билет за Филаделфия и много се подразни от настойчивите опити на служителя на гишето да я заговори.

Вместо да чака на терминала, пресече от другата страна на улицата да закуси. Парите за буса и за автобусния билет бяха стопили почти половината от средствата, които беше успяла да скъта за една година, но беше гладна, затова си поръча палачинки, наденички и мляко. Някой беше оставил вестник в сепарето, където се настани, и тя се застави да го прегледа. Кевин й звънна, докато се хранеше, и когато отново отбеляза, че телефонът му се струва някак странен, тя го обясни с бурята.

Двайсет минути по-късно се качи на автобуса. Възрастна жена посочи към издутия й корем и попита:

— Още колко?

— Още месец.

— Първото ли е?

— Да — отвърна, но устата й беше толкова пресъхнала, че й беше трудно да говори. Продължи надолу по пътеката и седна в задната част на автобуса. По седалките пред и зад нейната се настаняваха хора. От другата страна на пътеката имаше млада двойка. Тийнейджъри, преплели тела, които слушаха музика и поклащаха глави нагоре-надолу.

Автобусът потегли и тя се загледа през прозореца — сякаш сънуваше. Излязоха на магистралата и Бостън започна да се смалява в далечината, сив и неприветлив. Кръстът я заболя, докато автобусът се отдалечаваше на километри от дома. Продължаваше да вали сняг, а колите пръскаха киша, докато го надминаваха.

Искаше й се да поговори с някого. Искаше да сподели, че бяга, понеже съпругът й я бие, а не може да се обади в полицията, защото той е полицай. Искаше й се да сподели, че няма много пари и че никога вече няма да може да използва истинското си име. Направеше ли го, той щеше да я открие, да я върне у дома и отново да я бие, само че този път може би няма да спре. Искаше да сподели, че се бои до смърт, защото не знае къде ще прекара тази нощ, нито как ще се прехранва, когато й свършат парите.

Усещаше студения въздух от другата страна на прозореца, докато градовете се нижеха. Движението по магистралата оредя, а после пътищата отново станаха натоварени. Представа нямаше какво ще прави. Всичките й планове свършваха до автобуса, а тук нямаше към кого да се обърне за помощ. Беше сама и не притежаваше нищо освен вещите, които носеше със себе си.

На един час път от Филаделфия телефонът отново звънна. Тя закри микрофончето с ръка и отново разговаря с него. Преди да затвори, той обеща да й се обади, преди да си легне.

Пристигна във Филаделфия късно следобед. Беше студено, но не валеше сняг. Пътниците заслизаха от автобуса, а тя се позабави и ги изчака да се изнижат. В тоалетната извади нагънатия сак изпод дрехите си, излезе в чакалнята и седна на една пейка. Коремът й къркореше, затова си отряза малко сирене и го изяде с крекери. Знаеше, че трябва да й стигнат за дълго обаче, затова прибра останалото, макар да не се беше заситила. Накрая си купи карта на града и излезе навън.

Автогарата не се намираше в лош квартал — виждаше конгресния център и театър „Трокадеро“, и това й вдъхна сигурност, но означаваше също, че не би могла да си позволи хотел тук. По картата установи, че е недалеч от китайския квартал, и понеже нямаше по-добра възможност, се запъти натам.

Три часа по-късно най-сетне намери къде да пренощува. Беше мръсно и вонеше на цигарен дим, а стаята й едва побираше натъпканото вътре мъничко легло. Нямаше лампа, от тавана висеше гола крушка, а банята беше обща и се намираше в дъното на коридора. Стените бяха сиви, водата вонеше, а на прозорците имаше решетки. От съседните стаи чуваше хора, които разговарят на неразбираем език. Но само това можеше да си позволи. Парите щяха да й стигнат за три нощувки, може би за четири, ако успееше да преживее с малкото храна, която си носеше от вкъщи.

Приседна в крайчеца на леглото, разтреперана и уплашена от това място, с безредни мисли. Ходеше й се до тоалетната, но се страхуваше да излезе от стаята. Помъчи се да си внуши, че това е само приключение и всичко ще бъде наред. Колкото и налудничаво да звучеше, се запита дали не е сгрешила, като е напуснала съпруга си. Опита да не мисли за кухнята и за спалнята, за всичко, което беше загърбила. Знаеше, че може да си купи билет обратно до Бостън и да се прибере, преди Кевин изобщо да разбере, че я е нямало. Само че косата й беше къса и тъмна, а това нямаше как да му обясни.

Навън слънцето беше залязло, но през мръсния прозорец проникваше светлината на уличните лампи. Чу автомобилни клаксони и надникна навън. На нивото на улицата табелите бяха на китайски, а някои магазинчета още бяха отворени. Чуваше разговорите в тъмното, а покрай уличното платно имаше натрупани торбички с отпадъци. Намираше се в непознат град, в град, пълен с непознати. Не можеше да го направи. Не беше достатъчно силна. След три дни нямаше да има покрив над главата си, ако не си намери някаква работа. Ако продадеше бижутата си, можеше и да си осигури средства за някой и друг ден още, а после?

Беше адски изморена и гърбът й пулсираше. Изтегна се на леглото и се унесе почти на мига. Кевин звънна по-късно и мелодията на мобилния телефон я разбуди. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да може гласът й да звучи спокойно, да не се издаде с нещо, обаче звучеше точно толкова изтощена, колкото се чувстваше, и Кевин със сигурност й повярва, че е в леглото им. След като той затвори, тя заспа след броени минути.

На сутринта чу хора да минават по коридора на път за банята. На мивките имаше две китайки, покрай сифона се виждаше зеленикава плесен, а на пода беше полепнала мокра тоалетна хартия. Вратата на кабинката не се заключваше и се наложи да я придържа с ръка.

В стаята си закуси със сирене и крекери. Имаше нужда от душ, но беше забравила да си вземе шампоан и сапун, така че нямаше да има голяма полза. Преоблече се, изми си зъбите и се среса. Преподреди платнената чанта, понеже не й се искаше да я оставя в стаята, докато я няма, преметна я през рамо и се запъти надолу по стълбите. На рецепцията седеше същият служител, който й беше дал ключа, и тя се запита той дали изобщо излиза от това място. Плати за още една нощ и го помоли да запази стаята й.

Навън небето беше синьо, а улиците — сухи. Усети, че болката в гърба й е почти изчезнала. Беше студено, но не колкото в Бостън, и тя се усмихна въпреки страховете си. Напомни си, че се е справила. Беше избягала, Кевин беше на стотици километри и нямаше никаква представа къде е тя. Дори още не знаеше, че го е напуснала. Щеше да й звънне още няколко пъти, а после тя щеше да изхвърли мобилния телефон и повече никога да не говори с него.

Поизправи рамене и вдъхна от мразовития въздух. Започваше нов ден, изпълнен с безкрайни възможности. Днес щеше да си намери работа. Днес започваше останалата част от живота й.

Беше бягала два пъти и й се искаше да вярва, че се е поучила от грешките си. Първият път беше почти година след сватбата, след като той я преби, сгушена в единия ъгъл на спалнята. Бяха пристигнали сметките и той се вбеси, че е въртяла термостата, за да затопли къщата. Когато най-сетне спря да я удря, Кевин грабна ключовете на колата си и излезе да си купи още алкохол. Без да се замисля, тя си взе палтото, излезе от вкъщи и закуцука по улицата. Няколко часа по-късно заваля суграшица и понеже нямаше къде да отиде, му се обади и той дойде да я прибере.

Следващия път се добра чак до Атлантик Сити, преди той да успее да я намери. Взела беше пари от портфейла му и си бе купила билет за автобуса, обаче Кевин я откри само час след като беше пристигнала. Шофирал беше като луд, понеже се бе досетил, че тя ще избяга на единственото място, където сигурно още имаше приятели. Беше я вързал с белезници за задната седалка на колата по обратния път. Спря веднъж до една затворена административна сграда и я смаза от бой, а по-късно същата нощ се появи и пистолетът.

След това Кевин съществено ограничи възможностите й за бягство. Държеше парите под ключ и маниакално започна да следи местонахождението й. Тя не се съмняваше, че би направил и невъзможното, за да я намери. Беше ненормален, но също така беше упорит и прилежен, а инстинктите му обикновено бяха безпогрешни. Сигурна беше, че той ще разбере къде е заминала и ще пристигне във Филаделфия, за да я открие. Просто си бе спечелила известна преднина, само толкова. След като нямаше достатъчно пари да започне начисто някъде другаде, й оставаше само да се озърта през рамо за него. Престоят й във Филаделфия беше ограничен.

Намери си работа като сервитьорка в коктейлбар на третия ден от престоя си в града. Даде измислено име и осигурителен номер. В крайна сметка щяха да ги проверят, но дотогава тя вече отдавна щеше да е заминала. Нае си стая в другия край на китайския квартал. Работи две седмици, посъбра пари от бакшиши, а междувременно си потърси и намери нова работа, без да си направи труда да си прибере чека от заплатата. Нямаше смисъл — без лични документи нямаше да може да го осребри. Работи още три седмици в малка закусвалня и накрая се премести от китайския квартал в един порутен мотел, където се плащаше на седмица. Намираше се в по-лош квартал на града, а стаята беше по-скъпа, обаче си имаше собствена тоалетна и душ, така че си струваше, дори и само задето можеше да се уедини някъде и не се налагаше да носи вещите си със себе си. Беше спестила няколкостотин долара — повече, отколкото имаше, когато замина от Дорчестър, но не стигаха за нов живот. Пак си тръгна преди чека със заплатата, без дори да съобщи, че напуска. Няколко дни по-късно си намери работа в друга закусвалня, после в трета. На новото място каза на управителя, че името й е Ерика.

Непрекъснатата смяна на работата и на квартирите поддържаше бдителността й, затова веднъж, четири дни, след като бе започнала на ново място, тъкмо зави към ресторантчето, когато един от паркираните автомобили й се стори някак не на място. Спря.

И досега не беше сигурна как точно го разбра — освен заради това, че беше много лъскав и отразяваше ранното утринно слънце. Докато се взираше към колата, забеляза раздвижване на шофьорското място. Двигателят не работеше, затова тя се озадачи, че някой седи в неотоплена кола в студената сутрин. Знаеше, че така постъпват само хора, които чакат някого.

Или търсят някого.

Кевин.

Знаеше, че е той, и то със сигурност, която я озадачи, затова отстъпи зад ъгъла и се върна по обратния път с надеждата той да не е погледнал в огледалото за обратно виждане. Да не я е видял. Веднага щом изгуби колата от поглед, хукна обратно към мотела с разтуптяно сърце. От години не беше тичала, но напоследък ходеше пеша толкова много, че краката й бяха заякнали, затова бягаше бързо. Една пресечка. Две. Три. Непрекъснато се озърташе назад, но Кевин не я последва.

Какво от това обаче. Нали знаеше къде е. Знаеше къде работи. Щеше да разбере, че не е отишла на работа. След броени часове щеше да разбере и къде е отседнала.

Когато се върна в стаята си, тя натъпка вещите си в платнения сак и след минути изхвърча навън. Тръгна към автогарата, но щеше много да се забави. Може би час, за да стигне дотам, а не разполагаше с толкова време. А и той най-напред там щеше да я потърси, когато види, че не идва на работа. Завъртя се, върна се в мотела и помоли служителя на рецепцията да й извика такси. Колата пристигна след десет минути. Най-дългите десет минути в живота й.

На автогарата прегледа разписанието, обезумяла от тревога, и избра автобуса за Ню Йорк. Тръгваше след половин час. Скри се в женската тоалетна, докато стане време за тръгване. Качи се в автобуса и се смъкна надолу на седалката. Пътуването до Ню Йорк беше кратко. Там отново огледа разписанията и си купи билет чак до Омаха.

Вечерта слезе някъде в Охайо. Спа на автогарата, а на следващата сутрин отиде на спирката на камионите. Там намери човек, който доставяше материали в Уилмингтън в Северна Каролина.

Няколко дни по-късно, след като продаде бижутата си, влезе в Саутпорт и си намери къщата. След като плати наема за първия месец, не й останаха пари за храна.