Проповедникът

9 ЛЯТОТО НА 1979

Тя знаеше, че другото момиче го няма. От своя ъгъл в мрака чу последната му въздишка и със сплетени ръце френетично се замоли на Господ да приеме другарката ѝ по участ. Някак ѝ завиждаше.

Момичето беше тук, в ада, преди нея. Отначало се вцепени от ужас, но после обгръщащите я ръце и топлината им я даряваха със странна сигурност. А другата невинаги бе добра към нея. Борбата за оцеляване колкото ги бе сближила, толкова ги и разделяше. Самата тя бе запазила надеждата. Другата не. Другата не успяваше и затова понякога я ненавиждаше. Но как би мога да накара надеждата да я напусне? През целия си живот бе учила, че от всяка ситуация има изход, защо и сега да е различно? Виждаше лицата на майка си и баща си вътре в себе си, сигурна, че скоро ще я намерят.

Бедното друго момиче. То си нямаше нищо. Разбра коя е веднага щом почувства топлото ѝ тяло в тъмнината, но двете никога не бяха разговаряли през живота си там горе и по някакво мълчаливо споразумение не се зовяха една друга по име. Твърде нормално щеше да бъде, за да понесат и тази тежест. Но тя бе говорила за дъщеря си. Единствения път, когато от нея се изтръгна някакъв глас.

Да сплете ръце и да се моли за онази, която си бе отишла, ѝ струваше почти свръхчовешко усилие. Частите на тялото ѝ не я слушаха, но успя с последни сили да събере упорстващите си ръце в нещо, прилично на молитвен жест.

Търпеливо чакаше в мрака със своята болка. Бе въпрос на време да я намерят майка ѝ и баща ѝ. Скоро...

Якоб ядосано каза:

– Добре, ще дойда в управлението. Но после всичко това ще свърши веднъж завинаги! Чувате ли?

С ъгълчето на окото си Марита видя, че се приближава Кенеди. Винаги бе изпитвала неприязън към него. В очите му имаше нещо зло, смесено с обожанието, с което гледаше Якоб. Бе споделила това с Якоб, но той ѝ каза, че Кенеди е едно нещастно момче, което най-сетне живее в съгласие със себе си. И има нужда от любов и грижа, а не от подозрителност. Но безпокойството не я бе напуснало. Жест на Якоб накара Кенеди неохотно да се върне в къщата. Също като куче пазач, опитващо се да защити господаря си, помисли Марита.

Якоб се обърна към нея и обхвана лицето ѝ с длани.

– Върви у дома с децата. Няма страшно. Полицаите искат да разпалят още огъня, в който сами ще горят.

Усмихна се, за да смекчи думите си, но тя още по-силно стисна ръцете на децата. Те тревожно гледаха родителите си. Усещаха, че нещо нарушава равновесието в детския им свят.

По-младият от полицаите отново взе думата. Този път изглеждаше леко смутен, когато каза:

– По-добре не се прибирай с децата до довечера. Ние... – той се поколеба – ... ще направим обиск в дома ви следобед.

– Но на какво си играете?

Якоб беше толкова възмутен, че думите засядаха в гърлото му.

Марита усети как децата неспокойно се раздвижват. Не бяха чували баща им да повишава тон.

– Ще ти кажем, но в управлението. Тръгваме ли?

Якоб безропотно кимна. Не желаеше децата още повече да се разстройват. Потупа ги по главите, целуна Марита по бузата и тръгна между двамата полицаи към тяхната кола.

Когато полицията отведе Якоб, Марита остана загледана след тях. Пред къщата стоеше и гледаше и Кенеди. Очите му бяха потъмнели от омраза.

В имението също вреше и кипеше.

– Ще се обадя на адвоката си! Това е абсолютно безумие! Да ни вземате кръвни проби и да ни третирате като престъпници!

Габриел бе толкова ядосан, че ръката му върху дръжката на вратата трепереше. Мартин стоеше на стълбището и спокойно гледаше Габриел. Зад него областният лекар на Фелбака, доктор Якобсон, обилно се потеше. Едрото му тяло трудно понасяше топлото време, но основната причина да се поти бе, че намираше ситуацията за крайно неприятна.

– Обади му се, но му опиши какви документи сме ти показали и той със сигурност ще те увери, че сме в пълното си право. А ако не се появи тук до четвърт час, имайки предвид спешния характер на разследването, можем да изпълним решението в негово отсъствие.

Мартин съзнателно се изразяваше така бюрократично. Предположи, че това е езикът, който най-точно ще достигне до Габриел. И така беше – той неохотно ги пусна вътре. Взе документа, който му показа Мартин, и отиде да се обажда по телефона. Мартин махна на двамата полицаи, които получиха като подкрепление от Удевала, и всички се подготвиха да чакат известно време. Габриел възмутено говореше по телефона. След няколко минути се върна при тях в антрето и навъсено каза:

– Ще бъде тук след десет минути.

– Добре. Къде са съпругата и дъщерята? Трябва и от тях да вземем проби.

– В конюшнята.

– Можеш ли да ги доведеш? – каза Мартин на един от полицаите.

– Разбира се. Къде е конюшнята?

– Има малък път покрай лявото крило. Конюшнята е на сто-двеста метра.

С езика на тялото Габриел ясно показваше колко не харесва ситуацията, но се опитваше да запази самообладание.

– Можете да влезете, докато чакате.

Настаниха се на дивана и изчакаха да дойдат Линда и Лайне.

– Какво става, Габриел? Полицаят казва, че доктор Якобсон е тук да ни вземе кръвни проби! Трябва да е някаква шега!

Линда, която не сваляше очи от младия човек в униформа, довел ги от конюшнята, бе на друго мнение.

– Страхотно – каза тя.

– За жалост, те са напълно сериозни, Лайне. Но аз се обадих на адвокат Льовгрен, който ще е тук всяка секунда. Преди това няма да се взимат никакви кръвни проби.

– Но защо ви са кръвни проби?

Лайне изглеждаше озадачена, но се владееше.

– За съжаление, в момента не можем да ви кажем.

Габриел проучваше заповедта пред себе си.

– Тук пише, че сте получили разрешение да вземете кръвни проби даже от Якоб, Солвейг и момчетата!

Наистина ли Мартин видя сянка да минава по лицето на Лайне, или така му се стори? Секунда след това леко се почука на вратата и вътре влезе адвокатът на Габриел.

След като адвокатът обясни на Габриел и семейството му, че полицията има разрешение, всички един след друг дадоха кръвни проби. Най-напред Габриел, после Лайне, която за учудване на Мартин изглеждаше съвсем спокойна. Забеляза, че Габриел също наблюдава жена си с учудване, но и с одобрение. Последна беше Линда, която бе започнала да хвърля такива погледи на младия полицай, че Мартин бе принуден предупредително да го изгледа.

– Така, готово.

Якобсон с мъка се надигна от стола и събра епруветките с кръв, лепна им етикетчета с имената и ги постави в хладилна чанта.

– Сега при Солвейг ли отивате? – запита Габриел и криво се усмихна. – Най-добре си сложете каските и си пригответе палките, защото тя няма да ви даде кръв без съпротива.

– Ще се справим – сухо каза Мартин.

Не му хареса нездравословния блясък в очите на Габриел.

– Е, да не кажете, че не съм ви предупредил...

Лайне му кресна:

– Габриел, дръж се като възрастен човек!

Изненадан, че е поставен на място от собствената си жена, Габриел млъкна и седна. Гледаше я така, сякаш я виждаше за пръв път.

По пътя към Солвейг се обади Патрик.

– Здрасти, как върви?

– Както се очакваше – каза Мартин. – Габриел побесня и се обади на адвоката си. Но получихме онова, за което дойдохме, и сега сме на път към Солвейг. Не разчитам там да мине гладко както тук...

– Най-вероятно няма. Само гледайте да не изпуснете ситуацията от контрол.

– Няма, ще бъда много дипломатичен. Не се безпокой. А как върви при вас?

– Добре. Якоб е с нас в колата и скоро ще бъдем в Танумсхеде.

– Успех тогава.

– И на вас.

Мартин приключи разговора тъкмо когато завиваха към жалката къщичка на Солвейг Хулт. Този път Мартин не се шокира толкова от мизерията. Но още веднъж се замисли как хората могат да живеят така. Добре, бедни са, но все пак биха могли да поддържат малко чистота и ред.

Почука с известно притеснение. Но дори в най-лудите си фантазии не би могъл да си представи как ще бъде посрещнат. Пляс! На дясната му буза се приземи изгаряща плесница. За миг остана без дъх. По-скоро почувства, отколкото видя, как полицаите зад него напрегнаха мускули да се хвърлят вътре, но той вдигна ръка да ги спре.

– Спокойно, спокойно. Няма нужда от прилагане на сила. Нали така, Солвейг? – каза той с мек глас на жената пред него.

Тя дишаше тежко, но, изглежда, се успокои от тона му.

– Как си позволявате да идвате тук, след като изровихте Йоханес!

Тя сложи ръце на кръста си и препречи пътя им към къщата.

– Разбирам, че ти е трудно, Солвейг, но само си вършим работата. И сега трябва да я свършим, затова предпочитам да ни сътрудничиш.

– Сега пък какво искате? – изсъска тя.

– Не може ли за малко да вляза и да поговорим? Всичко ще ти обясня.

Той се обърна към тримата зад него и каза:

– Почакайте тук малко, аз и Солвейг ще влезем да си поговорим.

След което просто влезе и затвори вратата. Удивена, Солвейг отстъпи назад. Мартин призова всичките си дипломатически умения и внимателно ѝ обясни положението. След малко протестите ѝ започнаха да заглъхват и няколко минути по-късно тя отвори вратата и пусна вътре останалите.

– Трябват ни и момчетата, Солвейг. Къде са?

Тя се засмя.

– Ами сигурно са отзад в къщата и се питат защо сте тук. Тъпите ви муцуни започнаха да им липсват.

Със смях отвори един мръсен прозорец.

– Юхан, Роберт, я се домъкнете тук. Ченгетата пак са дошли!

В храстите зашумя, появиха се Юхан и Роберт и неохотно влязоха в кухнята.

– За какво става дума?

– Сега пък искат от нас и кръв – студено заяви Солвейг.

– По дяволите, вие сте луди. Как пък няма да ви дам кръв!

– Роберт, не вдигай скандали – уморено каза Солвейг. – Говорих с полицая и казах, че няма да пречим. Така че сядай и си дръж устата затворена. Колкото по-скоро се отървем от тях, толкова по-добре.

Мартин с облекчение видя, че двамата я послушаха. Навъсено оставиха Якобсон да извади спринцовка и да им вземе кръв. Когато взе и от Солвейг, постави и тези епруветки в хладилната чанта и обяви, че от негова страна работата е свършена.

– Какво ще правите с това? – попита Юхан любопитно.

Мартин му отговори също като на Габриел. После се обърна към по-младия от двамата полицаи от Удевала.

– Вземи и пробата от Танумсхеде и се погрижи веднага да заминат за Гьотеборг.

Младият човек, който бе пофлиртувал с Линда в имението, кимна.

– Ще се погрижа. Още двама от нашите идват от Удевала да ви асистират...

Той млъкна и неуверено погледна Солвейг и синовете ѝ, които слушаха внимателно диалога.

– ... в другата ви работа. Ще ви чакат... – още една смутена пауза – ... на другото място.

– Добре – каза Мартин и се обърна към Солвейг. – Тогава да благодарим и да тръгваме.

За миг са зачуди дали да не им каже за Йоханес, но не посмя да наруши изричната заповед на Патрик. Патрик още не искаше те да знаят.

Пред хижата се спря. Ако не се смятаха срутващата се къщичка, колите за скрап и другият боклук отвън, живееха на неземно хубаво място. Надяваше се, че от време на време съумяват да вдигнат поглед от собствената си злочестина и да видят красотата около тях. Но се съмняваше в това.

– Така, сега Вестергорден – каза Мартин и решително закрачи към колата.

Една задача бе изпълнена, друга предстоеше. Запита се как ли е минало при Патрик и Йоста.

– Ти самият как мислиш, защо си тук? – попита Патрик.

С Йоста седяха един до друг срещу Якоб в малката стая за разпити.

Якоб ги гледаше спокойно, със сключени ръце върху масата.

– Откъде да знам? Във всичко, сторено от вас на семейството ми, няма и капка логика, така че най-добре да се облегна назад и да се опитам да държа главата си над водата, тъй мисля аз.

– Значи най-сериозно смяташ, че първата работа на полицията е да измъчва семейството ти? И на какво основание?

Патрик любопитно се приведе напред.

– Злото и недоброжелателството нямат основания. Но откъде да знам, може би усещате колко сте се изложили с Йоханес и сега се опитвате по някакъв начин да се оправдаете пред себе си.

– И как точно? – каза Патрик.

– Ами сигурно мислите, че ако можете да ни затворите за нещо, ще сте прави и за Йоханес. Единствената ми утеха е, че Бог вижда истината.

– Много говориш за Бог, бе момче – каза Йоста. – И баща ти ли е толкова вярващ?

Въпросът, изглежда, разтревожи Якоб, точно както бе предположил Йоста.

– Вярата на баща ми лежи някъде дълбоко в него. Неговите... – той като че ли се чудеше какви думи да подбере – ... сложни отношения с баща му са ѝ се отразили. Но вярата е там.

– Баща му, да. Ефраим Хулт. Проповедникът. Двамата с него сте имали близка връзка.

Йоста каза това повече като констатация, отколкото като въпрос.

– Не разбирам защо това може да ви интересува, но да, с дядо бяхме много близки.

Якоб стисна устни.

– Спасил е живота ти, нали? – каза Патрик.

– Да, спаси ми живота.

– Как се е чувствал баща ти, като е знаел, че собственият му баща, с когото имал... сложни отношения, това са твои думи, е могъл да спаси живота ти, а не той самият? – продължи Патрик.

– Всеки баща иска да е герой в очите на сина си, но не вярвам той да е гледал така на нещата. Въпреки че дядо спаси живота ми, ще бъда вечно благодарен и на баща си.

– А Йоханес? Как се отнасяше той към Ефраим и към баща ти?

– Не разбирам какво значение има това! Беше преди повече от двайсет години!

– Знаем, но ще оценим, ако отговаряш на въпросите ни – каза Йоста.

Привидното спокойствие на Якоб започна да рухва и той прокара ръка през косата си.

– Йоханес... Той и татко имаха известни проблеми, но Ефраим го обичаше. Не че бяха много близки, но онова поколение си беше такова. Чувствата не биваше да се показват.

– Много ли се караха Йоханес и баща ти? – каза Патрик.

– Какво значи да се карат... Имаха спорове, но братята винаги имат спорове...

– Макар че по думите на хората е било повече от спорове. Някои дори твърдят, че Габриел мразел брат си.

Патрик натискаше педала.

– Омраза е силна дума, която не бива да се размахва току-тъй. Не, татко не изпитваше кой знае какви нежни чувства към Йоханес, но ако бяха имали време, сигурен съм, че Господ би се намесил. Братът не бива да е настроен срещу брата.

– Предполагам, че имаш предвид Каин и Авел. Интересно, че ти хрумна тъкмо тази библейска притча. Толкова ли лоши бяха отношенията им?

– Не, наистина не бяха. Татко все пак не е убил брат си, нали?

Якоб явно си възвръщаше част от самообладанието.

– Сигурен ли си?

Якоб объркан погледна двамата мъже срещу себе си.

– За какво говорите? Йоханес се обеси, това го знаят всички.

– Ами проблемът е в това, че при изследването на останките на Йоханес се оказа нещо друго. Йоханес е бил убит. Не се е самоубил.

Ръцете, сключени върху масата, затрепереха неудържимо. Якоб се опитваше да оформи думи с уста, но оставаше безмълвен. Патрик и Йоста се облегнаха назад и мълчаливо го загледаха. Изглежда, това бе новина за него.

– Как реагира баща ти на смъртта на Йоханес?

– Аз, аз... наистина не знам – заекна Якоб. – Още лежах в болницата тогава.

Една мисъл го порази като мълния.

– Да не би да се опитвате да кажете, че татко е убил Йоханес? – Мисълта го накара да се засмее. – Вие сте луди. Баща ми да убие брат си... Не, просто вече не знам!

Смехът се засили. Нито Патрик, нито Йоста обаче се забавляваха.

– Смяташ, че е смешно, че чичо ти Йоханес е бил убит? Смяташ, че това е забавно? – каза Патрик уморено.

Якоб веднага млъкна и наведе глава.

– Не, разбира се, че не. Но това е такъв шок...

Отново вдигна поглед.

– Тогава още по-малко разбирам защо искате да говорите с мен. По онова време бях само на десет години и лежах в болницата, така че не разбирам как мога да имам нещо общо с това.

Той наблегна на имам, за да покаже колко е нелепо.

– Според мен е ясно какво се е случило. Онзи, който е убил Сив и Муна, трябва да е решил, че е чудесно, дето сте обвинили Йоханес. И понеже видял, че не можете да го докажете, го убил и направил така, че да изглежда като самоубийство. Убиецът е знаел как ще реагират хората. Че ще гледат на самоубийството като на отлично доказателство за вината му, по-добро и от писмено признание. И това със сигурност е същият, убил и германката. Прав съм, нали? – каза той оживено.

Погледът му блестеше.

– Доста добра теория – каза Патрик. – Само че ние тук сравнихме ДНК-то, което взехме вчера от Йоханес, с ДНК проба, която взехме пък от спермата върху тялото на Таня. При сравнение на двете се оказа, че Йоханес е роднина на убиеца на Таня.

Якоб не реагира. Стоеше напълно неподвижно.

Патрик продължи:

– Така че днес взехме кръвни проби от всички от семейството и сега ще ги изпратим заедно с тази, която взехме от теб при пристигането ти тук, в Гьотеборг за сравнение. И скоро ще разберем кой е убиецът. Така че не е ли по-добре да разкажеш каквото знаеш, Якоб? Таня е видяна в твоя дом, убиецът е роднина на Йоханес – малко странно съвпадение, а?

Лицето на Якоб променяше цвета си. Ставаше ту бледо, ту тъмно и Патрик виждаше как се движат челюстите му.

– Онези показания са пълни глупости. Юхан искаше да ме арестуват, защото мрази семейството ми. А що се отнася до ДНК, кръвни проби и прочее, можете да ги взимате колкото си искате, но... ще ме молите за извинение, когато получите резултатите!

– Ще ти се извиня лично – отвърна спокойно Патрик, – но дотогава ще настоявам да получа отговорите, които са ми необходими.

Той би желал Мартин и групата му да са свършили с обиска преди разпита на Якоб, но с напредването на времето се принудиха да работят с онова, с което до момента разполагаха. Най-много искаше да научи отговора на въпроса за анализа на пръстта във Вестергорден и дали има следи от препарата FZ-302. Мартин би могъл да открие следи от Таня или Йени, но анализите на пръстта не можеха да бъдат извършени на място, така че трябваше да се чака. Същевременно беше скептичен дали изобщо щяха да открият нещо в стопанството. Дали бе възможно да убиеш и скриеш някого, без Марита и децата да те видят?

Сякаш прочел мислите му, Якоб каза:

– Наистина се надявам да не обърнете с главата надолу всичко у дома. Марита ще побеснее, ако завари бъркотия.

– Надявам се хората ни да бъдат внимателни – каза Йоста.

Патрик погледна към телефона си. Дано Мартин се обади час по-скоро.

Юхан се бе оттеглил на спокойствие в плевнята. Реакцията на Солвейг на отварянето на гроба и на кръвните проби го беше изкарала от равновесие. Не издържаше вече на всички тези емоции и се нуждаеше от малко почивка в самота, за да обмисли добре случилото се. Циментеният под, на който стоеше, бе твърд, но приятно прохладен. Юхан обгърна коленете си с ръце и подпря брадичка на тях. Линда му липсваше повече от всякога, но копнежът все още бе примесен с гняв. Може би това никога нямаше да се промени. Поне бе изгубил част от наивността си, бе си възвърнал контрола, който не би трябвало никога да изпуска. Но Линда беше като дар за душата му. Стегнатото ѝ, младо тяло го бе превърнало в идиот. Проклинаше се, че е оставил някаква мацка да му влезе под кожата по този начин.

Знаеше, че е мечтател. Затова беше толкова обсебен от Линда. Макар тя да бе твърде млада, твърде самоуверена, твърде себична. Юхан съзнаваше, че тя няма да остане във Фелбака и че не се очертава и сянка от някакво общо бъдеще. Но мечтателят в него все още трудно приемаше това. Сега вече бе наясно.

Юхан си обеща да се опита да стане като Роберт. Як, силен, непобедим. Роберт никога не падаше по гръб. Нищо не можеше да го поклати. Юхан му завиждаше.

Чу звук зад гърба си и помисли, че влиза Роберт. Две яки ръце обхванаха гърлото му.

– Не мърдай, иначе ще ти извия врата.

Юхан като че ли познаваше гласа, но не успя да се сети чий е. Когато хватката около гърлото му поотслабна, нападателят го притисна до стената.

– Какво правите, по дяволите!

Юхан опита да се обърне, но неизвестният го държеше здраво и натискаше лицето му върху студената бетонна стена.

– Млъквай!

Гласът бе безпощаден. Юхан размисли дали да не викне за помощ, но не вярваше, че ще го чуят в къщата.

– Какво искате, мамка му!

– Какво искам! Ами ще разбереш.

И нападателят му каза. Отначало Юхан нищо не разбра, но когато после се обърна и застана очи в очи с атакувалия го, нещата дойдоха на местата си. Юмрук право в лицето му доказа, че нападателят е напълно сериозен. Но това сякаш пробуди упорството му.

– Майната ти – измърмори той.

Устата му бавно се пълнеше с някаква течност, която можеше да е и кръв. Мисълта му се замъгли, но той отказваше да отстъпи.

– Ще правиш каквото ти казвам.

– Не – измънка Юхан.

И ударите заваляха. После всичко потъна в мрак.

Стопанството беше чудесно. Мартин не можа да се въздържи да не отбележи това, когато нахлуха у Якоб и в частния живот на семейството му. Цветовете в къщата бяха меки, стаите излъчваха топлина и спокойствие, белязани от уюта на селския бит, с бели ленени покривки и леки, веещи се пердета. Такъв дом би искал да има и той самият. Но сега бяха принудени да нарушат това спокойствие. Методично запретърсваха къщата, педя по педя. Никой не говореше, работеха мълчаливо. Мартин се концентрира върху дневната. Смущаващото бе, че не знаеха какво търсят. Дори да имаше някакви следи от момичетата, Мартин не бе сигурен, че ще ги разпознаят.

Много бе настоявал за претърсването у Якоб, но сега започна да изпитва съмнения. Бе невъзможно да си повярваш, че човек, който живее в такава мирна обстановка, би могъл да отнеме нечий живот.

– Как върви? – викна той към полицаите на горния етаж.

– Засега нищо – викна му някой в отговор.

Мартин въздъхна и продължи да отваря чекмеджета и да оглежда всяка дреболия.

– Излизам да проверя в сеновала – каза той на полицая от Удевала, който участваше в претърсването на долния етаж.

Сеновалът бе милостиво прохладен. Той разбра защо Линда и Юхан са правели срещите си тук. Миризмата на сено гъделичкаше ноздрите и навяваше детски летни спомени. Покатери се по стълбата върху копата и погледна през пролуките на гредите. Да, имаше добър изглед към Вестергорден, точно както бе казал Юхан. Нямаше да е никакъв проблем да се види човек от това разстояние.

Сеновалът бе празен освен няколко стари земеделски сечива, оставени да ръждясват. Не вярваше да открие нещо тук, но все пак смяташе да помоли и другите да погледнат. Освен двора и сеновала имаше и малък градински заслон, както и малка къщичка за игра, които трябваше да огледа, макар да не таеше никаква надежда да намери нещо и там. И двете бяха твърде малки, за да скрият човек, но за всеки случай щяха да ги проверят.

Слънцето напичаше темето му и малки капки пот избиваха по челото му. Върна се в голямата къща да помогне в търсенето, но ентусиазмът от утринта бе започнал да се изпарява. Йени Мьолер се намираше някъде. Но не и тук.

Дори Патрик изпитваше съмнения. След двучасов разпит все още бяха наникъде с Якоб. Изглеждаше искрено шокиран от новината за убийството на Йоханес и упорито отказваше да каже каквото и да било, освен че измъчвали семейството му и че бил невинен. Патрик се хващаше, че непрекъснато поглежда към мобилния си телефон, който мълчеше предизвикателно на масата пред него. Нуждаеше се отчаяно от добри новини. Отговор за кръвните проби щяха да получат едва утре сутринта, знаеше това, затова надеждата му бе обискът, провеждан от Мартин и неговия екип. Но никой не се обаждаше. Не и преди четири следобед, когато Мартин звънна и унило докладва, че не са намерили нищо. Патрик махна на Йоста да излезе от стаята за разпити.

– Обади се Мартин. Нищо не са открили.

Надеждата в очите на Йоста угасна.

– Нищичко?

– Нищо. Така че май нямаме друг избор, освен да го пуснем. Мамка му.

Патрик удари с ръка по стената, но бързо се овладя.

– Е, това е само временно. Утре очаквам доклада за кръвните проби и тогава ще го приберем завинаги.

– Да, но помисли какво може да направи дотогава. Той знае какво имаме срещу него сега и пуснем ли го, може да отиде и да убие момичето.

– Но какво, по дяволите, можем да направим?

Смущението на Патрик се превърна в ярост, но той съзнаваше, че е несправедливо да си го изкарва на Йоста, затова го помоли за извинение.

– Ще направя последен опит да получа отговор за кръвните проби и тогава ще го пуснем. Може да са открили нещо, което да използваме още сега. Знаят, че е спешно и че сме първи на опашката.

Патрик влезе в стаята си и набра съдебномедидинския отдел от стационарния телефон. Вече знаеше номера наизуст. Зад прозореца трафикът бучеше както винаги под лятното слънце и той за миг завидя на нищо неподозиращите летовници, минаващи с препълнените си коли.

– Здравей, Педерсен, Патрик Хедстрьом се обажда. Само да попитам дали не сте открили нещо, преди да освободим нашия заподозрян.

– Не казах ли, че ще е готово утре сутринта? При това ще положим доста голям брой часове извънреден труд тази вечер, така да знаеш.

Педерсен звучеше напрегнато и раздразнено.

– Да, знам, ама все пак исках да знам дали...

Дългата мълчалива пауза сочеше, че Педерсен явно води вътрешна борба за нещо и Патрик се изпъна на стола си.

– Нещо сте намерили, нали?

– Само като предварителен резултат. Трябва да проверим отново и отново, преди да кажем, иначе последиците могат да бъдат катастрофални. Освен това пробите трябва още веднъж да се изследват от националната лаборатория, нашето оборудване не е така модерно като тяхното и...

– Да бе, да – избухна Патрик, – знам това, но на карта е заложен животът на седемнайсетгодишно момиче и ако имаш възможност малко да заобиколиш правилата, сега е моментът.

Той затаи дъх и зачака.

– Добре, но в такъв случай действай внимателно с информацията, нямаш представа как мога да загазя, ако...

Педерсен не завърши изречението.

– Обещавам, ти само кажи какво имаш.

Слушалката се изпоти в ръката му.

– Започнахме с анализ на кръвната проба на Якоб Хулт. И получихме някои интересни неща, предварителни, разбира се – отново предупреди Педерсен.

– И?

– Според първия тур ДНК-то на Якоб Хулт не отговаря на ДНК-то от спермата, открита в жертвата.

Патрик бавно изпусна въздуха. Дори не бе осъзнал, че е затаил дъх.

– Доколко е сигурно това?

– Както казах, пробите трябва да бъдат проверени няколко пъти, за да сме съвсем сигурни, но това е просто една формалност. Можеш да смяташ, че е така, както ти казвам.

– Мамка му. Е, това доста променя нещата.

Патрик не можа да прикрие разочарованието в гласа си. Разбра, че е бил съвсем сигурен, че Якоб е този, когото търсеха. Сега бяха там, където започнаха в началото. Е, почти.

– И не сте намерили съвпадение с другите проби?

– Още не сме стигнали дотам. Решихме, че искате да се концентрираме първо върху Якоб Хулт, и това и направихме. Освен с него успяхме и с още един човек. Но някъде утре преди обяд ще мога да ти дам сведения за останалите.

– Е, дотогава имам един, когото трябва да пусна от стаята за разпити. При това, след като му се извиня – въздъхна Патрик.

– Има още нещо.

– Да?

Педерсен се поколеба.

– Другата проба, която изследвахме, е на Габриел Хулт. И...

– Да? – каза Патрик още по-напрегнато.

– Ами според нашия анализ на съответните ДНК-структури не е възможно Габриел да е баща на Якоб.

Патрик седеше мълчалив и напълно неподвижен на стола си.

– Там ли си?

– Тук съм. Просто не съм очаквал това. Сигурен ли си?

После предугади отговора и изпревари Педерсен:

– Нали това е предварителен резултат и ще правите още изследвания и така нататък, така че не бързай толкова.

– Има ли нещо, което да е от значение за следствието?

– В момента всичко е от значение, така че от всичко ще имаме полза. Благодаря ти.

Патрик нерешително постоя още известно време и размишлява с ръце, сключени на тила, и с крака върху бюрото. Отрицателният резултат на Якоб ги принуждаваше да обмислят всичко наново. Все още оставаше фактът, че убиецът на Таня е роднина на Йоханес, а сега, когато Якоб бе извън играта, оставаха само Габриел, Юхан и Роберт. Един го няма, трима остават. Но дори да не беше Якоб, Патрик можеше да се обзаложи, че той знае нещо. По време на целия разпит усещаше нещо скрито у него, нещо, което Якоб с тежка борба се опитваше да държи под повърхността. Информацията, получена от Педерсен, можеше да им даде възможност здраво да го разтърсят – достатъчно, за да го принудят да говори. Патрик свали крака от бюрото и се изправи. Накратко разказа на Йоста какво е узнал и после двамата отново влязоха в стаята за разпити, където отегченият Якоб седеше и си човъркаше ноктите. Бяха се споразумели каква да е тактиката им.

– Докога ще седя тук?

– Имаме право да те държим шест часа. Но както знаеш, можеш да повикаш адвокат, когато пожелаеш. Желаеш ли?

– Не, няма нужда – отвърна Якоб. – Невинният няма нужда от друг защитник. Вярата в Бога ще постави всичко на мястото му.

– Е, добре, тогава си добре подсигурен. Изглежда ти и Господ сте ей така – каза Патрик и потърка двата си показалеца.

– Жалко за онези, които живеят без Бог – отпаднало каза Якоб.

– Значи ти е жал за нас, бедните, така ли? – развесели се Йоста.

– Губивреме е да се разговаря с вас. Заключили сте сърцата си.

Патрик се приведе към Якоб.

– Всичко това с Бога, дявола и греха е интересно. Къде се вписват родителите ти в тази картинка? Живеят ли в единство с Божиите послания?

– Татко се е пооткъснал от конгрегацията, но е съхранил вярата. И той, и майка ми са хора, които се боят от Бога.

– Сигурен ли си? Искам да кажа, откъде знаеш как живеят?

– Какво значи това? Добре познавам собствените си родители! Пак ли се опитвате да ги очерните?

Ръцете на Якоб трепереха и Патрик изпита известно задоволство, че са успели да накърнят стоическото му спокойствие.

– Само искам да кажа, че е невъзможно да знаеш какво става в чуждия живот. Може родителите ти да имат грехове на съвестта си, за които нямаш представа, нали?

Якоб се изправи и тръгна към вратата.

– Не, сега вече наистина стига. Или ме задръжте, или ме пуснете, повече няма да седя тук и да слушам лъжите ви!

– Например знаеш ли, че Габриел не е твой баща?

Якоб застина с ръка, протегната към дръжката на вратата. Бавно се обърна.

– Какво каза?

– Попитах дали знаеш, че Габриел не е твой баща. Току-що говорих с онези, които извършват анализа на кръвните ви проби и всъщност няма никакво съмнение. Габриел не е твой баща.

Всякакъв цвят се бе отлял от лицето на Якоб. Това очевидно беше изненада за него.

– Анализирали са кръвта ми? – каза той с треперещ глас.

– Да, и обещах да се извиня, ако бъркам.

Якоб само го гледаше.

– Моля за извинение – каза Патрик. – ДНК-то ти не съвпада с ДНК-то, което открихме върху жертвата.

Якоб рухна като спукан балон. Тежко седна отново на стола.

– И сега какво ще стане?

– Вече не си заподозрян за убийството на Таня Шмид. Но аз все още мисля, че криеш нещо от нас. Сега имаш шанс да кажеш каквото знаеш. Мисля, че трябва да се възползват от него, Якоб.

Якоб само поклати глава.

– Нищо не знам. Повече нищо не знам. Моля ви, не мога ли вече да си вървя?

– Още не. Първо ще говорим с майка ти, преди ти да го направиш. Защото предполагам, че има какво да я питаш, нали?

Якоб безмълвно кимна.

– Но защо искате да говорите с нея? Това няма нищо общо с вашето разследване.

Патрик се улови, че повтаря онова, което каза на Педерсен:

– Сега всичко има общо с разследването. Криеш нещо, залагам си месечната заплата. И смятаме да разберем какво е, каквото и да ни струва това.

Сякаш цялата борбеност на Якоб се бе изпарила, той само примирено кимаше. Изглежда, бе изпаднал в шок от новината.

– Йоста, иди да доведеш Лайне!

– Нямаме заповед – инатливо каза Йоста.

– Със сигурност е чула, че сме довели Якоб за разпит, така че нищо чудно да дойде доброволно.

Патрик се обърна към Якоб.

– Ще получиш нещичко за ядене и пиене и ще останеш тук, докато разговаряме с майка ти. После ще можеш сам да говориш с нея. Окей?

Якоб апатично кимна. Изглежда, бе потънал дълбоко в мислите си.

Ана пъхна ключа в ключалката в дома си в Стокхолм. Изпитваше смесени чувства. За нея и децата беше чудесно да сменят обстановката за известно време, но пътуването с яхтата доста поохлади ентусиазма ѝ по отношение на Густав. Честно казано, бе доста уморително да се общува с толкова педантичен човек. Освен това имаше нещо обезпокоително и в тона на Лукас при последния им разговор. Въпреки жестокостта, с която се отнасяше с нея, той винаги оставяше впечатление, че отлично владее себе си и ситуацията. Сега тя за първи път дочу нотки на паника в гласа му. Предчувствие, че нещата може и да не се случат по неговата режисура. От един познат бе чула, че нещо в работата му не вървяло. По време на някакво вътрешно заседание избухнал, при друг случай обидил клиент и фасадата му почнала да се разпада. И това я уплаши. Ужасно я уплаши.

Нещо странно ставаше с ключалката. Ключът не искаше да се превърти в правилната посока. След няколко опита разбра, че причината е в незатворената врата. Беше абсолютно сигурна, че я е заключила, когато тръгна оттук преди седмица. Каза на децата да останат по местата си и внимателно отвори вратата. Затаи дъх. Нейното първо собствено жилище, с което толкова се гордееше, бе напълно унищожено. Нямаше здрави мебели. Всичко бе изпочупено и стените бяха напръскани със спрей за графити. "Курва", пишеше на стената в дневната с големи букви и тя вдигна ръка към устата си, а сълзите потекоха от очите ѝ. Не бе нужно да гадае кой е авторът на погрома. Онова, което, откакто бе говорила с Лукас, глождеше главата ѝ, сега бе факт. Омразата и гневът, досега скрити под повърхността, бяха срутили фасадата.

Ана отстъпи към стълбището. Прегърна двете си деца и ги притисна силно, силно към себе си. Първият ѝ инстинкт бе да се обади на Ерика. После реши, че трябва да се справи с това сама.

Толкова се радваше на новия си живот. Чувстваше се силна. За първи път животът ѝ бе неин собствен. Не беше вече малката сестра на Ерика. Нито жената на Лукас. Сега всичко бе съсипано.

Знаеше какво ще бъде принудена да направи. Котката бе спечелила. Мишката сега имаше само едно убежище. Всичко би направила, само и само да не загуби децата.

Но едно нещо знаеше. Вярно, предаваше се. Той можеше да прави каквото си иска с нея. Но ако докоснеше някое от децата, щеше да го убие. Без колебание.

Не беше добър ден. Габриел бе толкова възмутен от намесата на полицията, че се затвори в кабинета си, откъдето отказваше да излезе. Линда отново отиде при конете, а Лайне седеше сама на дивана в дневната и се взираше в стената. Мисълта за разпитвания в полицията Якоб пълнеше със сълзи на унижение очите ѝ. Инстинктът ѝ на майка я караше да го защитава срещу всяко зло, и като дете, и като възрастен, и макар да знаеше, че това не зависи от нея, имаше чувството, че се е провалила. В тишината тиктакаше часовник и монотонният звук я докарваше почти до транс. Стресна я звукът от почукване на вратата, Уплашена, отвори. Сега всяко почукване вещаеше неприятна изненада. Затова не реагира с особена изненада, когато Йоста ѝ се представи.

– Сега пък какво искате?

Йоста смутено се въртеше.

– Имаме малко въпроси, имаме нужда от помощта ви. В управлението.

Той млъкна, очаквайки потоп от протести. Но Лайне само кимна и го последва по стълбището.

– Няма ли да кажеш на мъжа си къде отиваш? – удивено попита Йоста.

– Не – бе краткият отговор и той изпитателно я погледна.

За миг се зачуди дали не са притиснали семейство Хулт твърде много. После си спомни, че някъде има един убиец и едно изчезнало момиче. Тежката дъбова врата се затръшна след тях и Лайне, подобно на японска съпруга, покорно заситни към колата на няколко крачки след него. Пътуваха по целия път към управлението в тягостна тишина, нарушена един-единствен път от Лайне, която попита дали синът ѝ е още при тях. Йоста само кимна и Лайне прекара остатъка от пътуването до Танумсхеде, загледана в пейзажа през прозореца. Беше ранна вечер и слънцето бе започнало да боядисва полето в червено. Но красотата на пейзажа не интересуваше особено никого от двамата.

Патрик изглеждаше облекчен, когато влязоха през вратите на управлението. Времето, през което Йоста отиде и се върна, бе прекарал в тревожно крачене по коридора пред стаята за разпити. Изпитваше горещо желание да прочете мислите на Якоб.

– Здравейте – късо кимна той на Лайне.

Щеше да е прекалено да се представя още веднъж, а да се ръкува при дадените обстоятелства му се струваше съвсем лицемерно. Не бяха тук да си разменят любезности. Патрик някак се безпокоеше как Лайне ще издържи на въпросите им. Изглеждаше толкова крехка, чуплива. Бързо видя, че не е трябвало да се тревожи. Тя вървеше зад Йоста примирена, но спокойна и овладяна.

Тъй като управлението в Танумсхеде имаше само една стая за разпити, седнаха в кухнята. Лайне отказа чаша кафе, но и Патрик, и Йоста усещаха остра необходимост от прилив на кофеин. Кафето имаше вкус на тенекия, но все пак го изпиха, макар и не без гримаси. Никой от тях не знаеше откъде да започне и за тяхна изненада Лайне ги изпревари.

– Чух, че имате някакви въпроси – каза тя и кимна към Йоста.

– Ами да – колебливо каза Патрик, – получихме известна информация, с която не знаем как да постъпим. И как ще се впише в следствието. Може би никак, но времето ни притиска. Затова ще мина направо на въпроса.

Патрик пое дълбоко дъх. Лайне съумя невъзмутимо да срещне погледа му, но когато той погледна ръцете ѝ, сключени върху масата, видя, че кокалчетата им са побелели.

– Получихме първи предварителен резултат от анализа на кръвните проби, които ви взехме.

Сега видя как и ръцете ѝ започнаха да треперят и се запита докога ще съумее да запази спокойното си изражение.

– Най-напред да кажа, че ДНК-то на Якоб не съвпада с намереното върху жертвата ДНК.

Лайне рухна пред очите му. Ръцете ѝ затрепериха неконтролируемо и той разбра, че е дошла в управлението, готова да посрещне новината, че синът ѝ е арестуван за убийство. Облекчение озари лицето ѝ и тя преглътна няколко пъти, за да спре напиращите сълзи. Не каза нищо и той продължи:

– Затова пък открихме нещо странно при сравняването на кръвта на Якоб и Габриел. То ясно показва, че Якоб не може да бъде син на Габриел...

Патрик зачака реакцията. Но облекчението, че Якоб вече не е заподозрян, явно бе смъкнало товара от раменете ѝ, защото тя се поколеба само секунда и после каза:

– Да, така е. Габриел не е баща на Якоб.

– В такъв случай кой е?

– Не разбирам какво общо има това с убийствата. Особено сега, когато е ясно, че Якоб е невинен.

– Както казах по-рано, нямаме време за спорове, затова моля да отговориш на въпроса ми.

– Разбира се, не можем да те принудим – обади се Йоста, – но едно младо момиче е изчезнало и ни трябва всяка информация, до която можем да се доберем, дори да изглежда, че няма отношение към разследването.

– Мъжът ми ще узнае ли?

Патрик се поколеба.

– Нищо не мога да обещая, но не виждам причина да тичаме да му кажем. Но... – Той пак се поколеба. – Якоб знае.

Тя потръпна. Ръцете ѝ пак затрепериха.

– И какво каза?

Гласът ѝ беше тих като шепот.

– Няма да те лъжа. Разстрои се. И, естествено, също се пита кой е баща му.

На масата настъпи пълна тишина, но Йоста и Патрик спокойно я изчакваха. След малко дойде и отговорът, също прошепнат:

– Йоханес. – Гласът укрепна. – Йоханес е бащата на Якоб.

Изглежда, сама се учуди, че каза това на висок глас, без от тавана да се спусне мълния и да я убие на място. Явно тайната е била по-тежка и по-трудна за криене с всяка изминала година и сега, изглежда, изпитваше облекчение, че думите се изплъзваха от езика ѝ. Лайне бързо заговори:

– Имахме кратка връзка. Не можах да устоя. Той беше като природна стихия, която просто прииждаше и помиташе всичко. А Габриел беше... толкова различен.

Лайне се колебаеше в избора на думите, но Патрик и Йоста лесно разбраха какво иска да каже.

– С Габриел известно време се опитвахме да имаме дете и когато се оказа, че съм бременна, той бе много щастлив. Знаех, че детето може да е и от Габриел, но въпреки усложненията, до които това би могло да доведе, горещо желаех да е от Йоханес. Негов син – това щеше да е великолепно! Беше толкова жизнен, толкова красив, толкова... вибриращ.

В очите ѝ се появи блясък, който опъна чертите ѝ и я подмлади с десет години. Нямаше съмнение, че е била влюбена в Йоханес. Мисълта за тяхната връзка все още, след толкова години, я караше да се изчервява.

– И как разбра, че детето е на Йоханес, а не на Габриел?

– Разбрах в мига, в който го зърнах, в секундата, в която го положиха на гърдите ми.

– А Йоханес, той знаеше ли, че е негов син, а не на Габриел?

– О, да. И го обичаше. Винаги съм знаела, че бях случайно увлечение на Йоханес, колкото и да ми се искаше друго, но с Якоб вече беше различно. Йоханес често се промъкваше, когато Габриел бе заминал, за да го погледа и да си поиграе с него. Докато Якоб не стана достатъчно голям, за да го издаде. Тогава Йоханес престана да идва.

Лайне тъжно продължи:

– Мразеше да гледа как брат му отглежда неговия първороден син, но не беше готов да се откаже от живота си. Нито да напусне Солвейг – призна неохотно Лайне.

– А как живееше ти? – съчувствено попита Патрик.

Тя вдигна рамене.

– Отначало бе самият ад. Да живея толкова близо до Йоханес и Солвейг, да видя раждането на синовете им, братята на Якоб. Но аз имах своя син и после, след много години, имах и Линда. И може да звучи неправдоподобно, но с годините заобичах Габриел. Не по начина, по който обичах Йоханес, но някак по-реалистично. Йоханес не беше човек, когото можеш да обичаш, без да се съсипеш. Любовта ми към Габриел може да е по-скучна, но е по-лесна за изживяване – каза Лайне.

– Не се ли страхуваше, че ще се разбере, когато Якоб се разболя? – попита Патрик.

– Не, тогава имаше друго, от което се страхувах – каза остро Лайне. – Ако Якоб умреше, нищо вече нямаше да има значение, най-малкото кой му е баща. – Гласът ѝ омекна. – Но тогава Йоханес толкова се тревожеше. Беше отчаян от болестта на Якоб и от това, че нищо не може да направи. Не можеше да покаже страха си, не можеше да е до леглото му в болницата. Беше му тежко.

Тя се залута в далечното време, но потръпна и се завърна в настоящето.

Йоста се изправи да налее чашата си и въпросително повдигна каната към Патрик, който кимна. Когато седна, Йоста запита:

– Наистина ли никой не подозираше, никой не знаеше? На никого ли не се бе доверила?

Горчив израз се появи в очите на Лайне.

– Да, в момент на слабост Йоханес беше казал на Солвейг за Якоб. Докато беше жив, тя не смееше нищо да направи, но след смъртта му започна най-напред с намеци, после с открити искания.

– Значи те е изнудвала! – каза Йоста.

Лайне кимна.

– Да, плащам ѝ вече двайсет и четири години.

– Но как си го правила, без да забележи Габриел? Защото предполагам, че става дума за големи суми?

Отново кимване.

– Не беше лесно. Но колкото и да е прецизен с цифрите за стопанството, Габриел никога не е бил стиснат и винаги съм получавала парите, за които съм молила, за пазаруване и разни неща, за домакинството въобще. За да плащам на Солвейг, спестявах и ѝ давах повечето от онова, което получавах.

Тонът ѝ беше горчив, но в него се долавяше и нещо по-различно.

– Предполагам, че сега нямам друг изход, освен да разкажа на Габриел, така че оттук нататък поне ще се отърва от проблема със Солвейг.

Тя криво се усмихна, но бързо стана отново сериозна и погледна Патрик право в очите.

– Ако има нещо хубаво във всичко случило се, то е, че не ме е грижа какво ще каже Габриел. Най-важното сега са Якоб и Линда, затова нищо няма никакво значение, освен че Якоб е невинен. Защото е така, нали? – запита тя и впи очи в двамата.

– Да, така изглежда, да.

– Защо го държите все още? Мога ли да го заведа вкъщи?

– Можеш – спокойно каза Патрик. – Но все пак ще те помолим за една услуга. Якоб знае нещо за цялата работа и за него е добре да говори с нас. Постой вътре известно време, говорете за всичко това, опитай се да го убедиш да не задържа в себе си онова, което знае.

Лайне се подсмихна.

– Всъщност го разбирам. Защо да ви помага след това, което сторихте на него и на семейството ни?

– Защото колкото по-скоро свърши това, толкова по-скоро ще продължите да живеете живота си.

На Патрик му бе трудно да звучи убедително, защото не искаше да говори за резултата от анализа, който показваше, че престъпникът явно не е Якоб, но все пак е някой роднина на Йоханес. Това бе техният коз и той не искаше да го изиграе, преди да е станало крайно необходимо. Дотогава се надяваше Лайне да повярва на думите му и да приеме мотивите му. След известно очакване получи каквото искаше. Лайне кимна.

– Ще направя каквото мога. Но не съм сигурна, че имаш право. Не вярвам Якоб да знае повече от всеки друг.

– Това ще се разбере рано или късно – бе сухият му отговор. – Идваш ли?

С бавни крачки тя се отправи към стаята за разпити. Йоста се обърна към Патрик, между веждите му се бе образувала бръчка.

– Защо не ѝ каза, че Йоханес е бил убит?

Патрик вдигна рамене.

– Не знам, но си мисля, че Якоб ще каже на Лайне и че това и нея ще изкара от равновесие. И може би, може би някой от тях ще проговори.

– Мислиш, че и Лайне крие нещо? – попита Йоста.

– Не знам – пак каза Патрик, – но не видя ли израза на лицето ѝ, когато ѝ съобщихме, че Якоб е зачеркнат от списъка на заподозрените? Беше изненадана.

– Надявам се да си прав – каза Йоста и уморено потърка лице.

Беше дълъг ден.

– Ще почакаме, докато се наприказват вътре и после ще си идем у дома да хапнем и поспим.

Седнаха да чакат.

Стори ѝ се, че чува нещо отвън. Но после отново стана тихо, Солвейг сви рамене и насочи вниманието си към албумите. След емоционалните бури напоследък ѝ бе хубаво да си почива в сигурността на снимките. Те поне никога не се променяха, само дето малко избледняваха и пожълтяваха с годините.

Погледна кухненския часовник. Разбира се, момчетата идваха и си отиваха, когато пожелаят, но тази вечер бяха обещали да си дойдат у дома и да вечерят. Роберт щеше да купи пица от "Капитан Фалк" и тя усети, че глад гризе стомаха ѝ. Малко след това чу стъпки по чакъла отвън и с усилие се надигна да извади чаши и прибори. Нямаше нужда от чинии. Ядяха направо от кутията.

– Къде е Юхан?

Роберт остави пиците на пейката и се огледа.

– Мислех, че ти знаеш. Не съм го виждала от няколко часа – каза Солвейг.

– Сигурно е в плевнята, ще отида да го потърся.

– Кажи му да побърза, няма да го чакам – викна Солвейг след него и алчно вдигна капака на кутията за своята пица.

– Юхан – извика Роберт още преди да влезе в плевнята, но не получи отговор.

Е, това можеше да не означава кой знае какво. Понякога, докато седеше там, Юхан ставаше ням и сляп.

– Юхан?

Викна малко по-силно, но дочу само собствения си глас в тишината.

Ядосан, отвори вратата на плевнята, готов да се скара на малкия си брат, че седи там и мечтае. Но бързо забрави за това.

– Юхан! Мамка му!

Брат му лежеше на пода и около главата му имаше голям червен ореол. Мина секунда, преди Роберт да схване, че това е кръв. Юхан не помръдваше.

– Юхан!

Гласът на Роберт стана жалостив и в гърдите му се надигна ридание. Той падна на колене до разбитото тяло на Юхан и безцелно зашари по него с ръце. Искаше да помогне, но не знаеше как, страхуваше се, че ако го пипне, ще влоши раните му. Но стон от брат му го накара да действа. Стана от пода с окървавени колене и изтича към къщата.

– Мамо! Мамо!

Солвейг отвори вратата и го погледна. Пръстите и устата ѝ бяха мазни, явно бе почнала да яде. И сега се дразнеше, че я прекъсват.

– За какво вдигаш толкова шум?

После видя петната по дрехите на Роберт. И знаеше, че не е боя.

– Какво се е случило? Нещо с Юхан?

Затича към плевнята, колкото ѝ позволяваше безформеното туловище, но Роберт я спря, преди да стигне там.

– Не влизай. Жив е, но някой го е пребил! Зле е, трябва да викнем линейка!

– Но кой... – захлипа Солвейг и рухна като кукла в ръцете на Роберт.

Той ядосано се освободи и я принуди да застане на краката си.

– Сега няма значение, по дяволите. Първо трябва да повикаме помощ. Влез и се обади, аз ще се върна при него. Обади се и в лекарския участък, линейката трябва да дойде чак от Удевала!

Той изстреля заповедите си като генерал към подчинен и Солвейг реагира мигновено. Затича се обратно в къщата и Роберт с облекчение тръгна назад към брат си, убеден, че скоро ще пристигне помощ.

Когато доктор Якобсон пристигна, никой не каза, нито дори помисли за обстоятелствата, при които се бяха срещнали по-рано през същия този ден. Роберт леко отстъпи назад, благодарен, че сега някой, който знае какво прави, поема контрола над положението, и сега очакваше напрегнато присъдата.

– Жив е, но трябва да отиде в болница, колкото се може по-скоро. Разбирам, че линейката е на път.

– Да – отвърна Роберт със слаб глас.

– Влез вътре и донеси едно одеяло.

Роберт не беше толкова глупав да не разбере, че лекарят просто му даваше възможност да прави нещо, а не че Юхан се нуждаеше от одеяло, но беше благодарен да получи конкретна задача, затова охотно се подчини. Принуди се да се промуши покрай Солвейг, която стоеше на вратата на плевнята и тихо плачеше. Но той нямаше сили да я утешава. Беше изцяло зает със себе си и тя трябваше да се оправя, както може. Чу далечни сирени. Никога по-рано не бе изпитвал такава благодарност при вида на сините светлини на линейката.

Лайне седя при Якоб половин час. На Патрик много му се щеше да притисне ухо до стената, но се въздържа. Само нервно подскачащият му крак издаваше нетърпението му. Двамата с Йоста бяха влезли всеки в своята стая да свършат някоя работа.

Патрик се надяваше Лайне някак да успее да натисне правилното копче, за да накара Якоб да проговори.

Лошото бе, че чак на сутринта можеше да получи резултатите от изследванията на кръвните проби. Засега кръвните проби бяха единственото, с което разполагаха, а той повече от всичко бе разчитал пробата на Якоб да съвпадне. След като цялата им теория рухна, отново бяха там, откъдето започнаха. Йени бе някъде там, навън, а те имаха чувството, че знаят по-малко отпреди.

Единственият конкретен резултат дотук бе, че успяха да разбият едно семейство и да открият убийство, извършено преди двайсет и четири години. Нищо повече.

За стотен път погледна часовника си и смутено забарабани с писалката по бюрото. Може би точно сега Якоб разказваше на майка си подробности, които да разплетат цялата история. Може би...

Четвърт час по-късно вече знаеше, че и този път са ударили на камък. При звука от отварянето на вратата към стаята за разпити той скочи от стола и тръгна да ги посрещне. Видя две затворени лица. Очи, твърди като камъчета, го погледнаха с упорито изражение и в този момент разбра, че каквото и да криеше Якоб, щеше да си остане скрито.

– Казахте, че мога да отведа сина си – изрече Лайне с леден глас.

– Да – успя само да каже Патрик.

Нямаше какво да прибави.

Сега можеха да сторят онова, което бе казал по-рано на Йоста. Да се приберат у дома, да хапнат и поспят. Надявайки се през утрешния ден да могат да работят с обновена енергия.