Проповедникът

7 ЛЯТОТО НА 1979

Събуди се от нечий плач в мрака. Беше трудно да установи откъде идва звукът, затова бавно пропълзя назад, докато не усети под пръстите си плат и нещо, което се движи. Вързопът на пода закрещя от ужас, но тя успокои момичето, като ѝ зашътка и погали косата ѝ. Много добре знаеше как я разкъсва ужасът, преди да бъде заменен от глуха безнадеждност.

Осъзнаваше, че е егоистично, но се зарадва на компанията, въпреки че не вярваше това да продължи повече от ден-два. Толкова трудно бе да се държи сметка за времето тук долу, в тъмното. Времето бе нещо, съществуващо само горе. На светлината. Долу времето бе враг, поддържащ съзнанието, че съществува един може би вече отминал живот.

Когато плачът на момичето затихна, дойде ред на въпросите. Но тя нямаше отговори. Вместо това опита да обясни колко е важно да се предаде, да не се бори срещу неизвестното зло. Но момичето не искаше да разбере. То плачеше и питаше, молеше се и призоваваше някакъв Бог, в който тя не бе вярвала и за миг, освен може би някога в детството си. Сега се надяваше да е грешила, надяваше се наистина да има Бог. Как иначе щеше да има живот за малката, без да има майка или Бог, към когото да се обърнеш. Заради дъщеря си тя се бе примирила със страха и начинът, по който другото момиче се бореше с него, започна да буди в нея озлобление. Отново и отново се опитваше да обясни, че няма смисъл, но момичето не искаше и да чуе. Скоро щеше да зарази и нея с жарта на своята борба и тогава нямаше да мине много време, преди надеждата отново да се завърне и да я направи уязвима.

Чу отместването на капака и приближаващите се стъпки. Бързо отблъсна от себе си момичето, чиято глава лежеше на коленете ѝ. Може пък и да имаше късмет, може би този път ще нарани не нея, а другото момиче.

Тишината бе оглушителна. Обикновено бърборенето на Йени изпълваше цялото малко пространство на караваната, но сега бе тихо. Седяха един срещу друг на малката масичка, всеки вглъбен в собствените си мисли. Всеки в своя свят от спомени.

Седемнайсет години прелитаха като в някакъв сякаш гледан вътрешно филм. Шершчин усети тежестта на малкото новородено телце на Йени в прегръдките си. Несъзнателно сви ръце като люлка. Бебето порасна, после изглеждаше сякаш всичко е минало много бързо. Твърде бързо. Защо напоследък прекарваха скъпоценното време в дразнене и караници? Ако знаеше какво ще се случи, не би казала и дума на Йени. И сега седеше на масата с болка в сърцето и се заклеваше, че ако всичко отново бъде добре, никога повече няма да ѝ повиши тон.

Бу изглеждаше като огледален образ на собствения ѝ душевен хаос. Само за ден-два се бе състарил с десетилетие и лицето му бе набраздено и изнемощяло. Сега бе моментът да протегнат ръце един към друг, да се облегнат един на друг, но ужасът ги вцепеняваше.

Опрените му на масата ръце трепереха. Бу ги сключи, опитвайки се да намали тресенето, но бързо ги отпусна, когато видя, че изглеждаха така, сякаш се моли. Все още не смееше да призове висшите сили. Така щеше да признае онова, пред което все още не смееше да се изправи. Беше се вкопчил в суетната надежда, че дъщеря им ще се окаже въвлечена в някое безотговорно приключение. Но дълбоко в себе си знаеше, че е изминало твърде дълго време, за да е възможно това. Йени бе твърде грижовна, твърде любвеобилна, за да им причини съзнателно такава тревога. Разбира се, че понякога се караха, особено през последните две години, но той винаги бе вярвал в силната връзка между тях. Знаеше, че тя ги обича. Нещо се бе случило. Някой бе сторил нещо на тяхната обична Йени. Бу наруши мълчанието. Гласът му изневеряваше и се принуди да се изкашля, за да може да продължи.

– Дали да не се обадим пак в полицията да разберем има ли нещо ново?

Шершчин поклати глава.

– Вече звъняхме два пъти днес. Ще се обадят, ако научат нещо.

– Но не можем просто да седим така, по дяволите!

Той рязко се изправи и удари главата си в шкафа.

– Мамка му, колко е тясно тук! Защо трябваше да я караме да идва отново на проклетата ваканция с каравана, тя не искаше! Да си бяхме останали вместо това у дома! Да я оставим с приятелите ѝ, вместо да я караме да седи тук затворена с нас в този проклет кафез!

Той се нахвърли върху шкафа, на който бе ударил главата си. Шершчин не се намеси и когато гневът му премина, тя, без да каже дума, се изправи и го прегърна. Така стояха мълчаливи дълго време, най-сетне обединени в ужаса и в мъката, която ги обземаше, въпреки опитите им да се вкопчат в надеждата.

Шершчин все така усещаше тежестта на пеленачето в ръцете си.

Когато този път тръгна по "Нора Хамнгатан", слънцето светеше. Патрик за секунда се поколеба, преди да почука на вратата. Но после дългът надделя и той решително почука един-два пъти. Никой не отвори. Опита още веднъж, още по-решително. Пак никакъв отговор. Така е, трябваше да позвъни, преди да дойде. Но когато Мартин пристигна и разказа какво бе казал бащата на Таня, той реагира мигновено. Огледа се. Някаква жена се занимаваше със саксиите си пред съседната къща.

– Извинете, знаете ли къде са Стрюверови? Колата им е тук и предположих, че са си у дома.

Тя прекъсна заниманието си и кимна.

– В навеса за лодки са.

Посочи с лопатката към един от малките червени навеси, обърнати към морето.

Патрик благодари и слезе към навеса по тясна каменна стълба. На мостчето бе поставен шезлонг и той видя, че Гун лежи и се пече на слънце в оскъдни бикини. Отбеляза, че все така е канелено загоряла и все така сбръчкана. На някои хора явно не им пука за риска от рак на кожата. Изкашля се, за да привлече вниманието ѝ.

– Добър ден, извинявайте, че ви безпокоя така сутрин, но мога ли да разменя няколко думи с вас?

Патрик възприе официален тон, както правеше винаги когато имаше неприятни новини. Все пак беше полицай и това беше единственият начин после да се прибере у дома и да спи добре.

– О, ама разбира се! Момент само да си наметна нещо.

Тя хлътна в навеса.

Патрик седна да чака до една маса и си позволи за секунда да се наслади на изгледа. Пристанището бе по-пусто от обичайното, но морето искреше и чайките необезпокоявани летяха над мостиците, търсейки храна. Доста време мина, преди Гун най-сетне да излезе по шорти и фланелка, мъкнейки след себе си Лаш. Той поздрави Патрик и двамата с жена му седнаха на масата.

– Какво се е случило? Заловихте ли убиеца на Сив?

Гласът на Гун бе напрегнат.

– Не, не съм тук за това.

Патрик направи пауза, претегляйки собствените си думи.

– Стана така, че тази сутрин говорихме с бащата на младата германка, която намерихме заедно със Сив.

Отново пауза.

Гун въпросително изви вежди.

– И?

Патрик каза името на бащата на Таня и не бе разочарован от реакцията на Гун. Тя подскочи и се задъха. Лаш я изгледа въпросително, явно не знаеше достатъчно, за да схване връзката.

– Но това е бащата на Малин! Какви ги приказвате! Малин е мъртва!

Беше му трудно да се изразява по-дипломатично. Но пък и не беше негова работа да действа като дипломат. Патрик реши да говори направо.

– Не е умряла. Само така е казал. Сметнал, че твоето искане за обезщетение започнало да става, как да кажа, тревожно. Затова измислил тази история, че внучката ти е умряла.

– Но умрялото тук момиче се е казвало Таня, а не Малин?

Гун го гледаше въпросително.

– Явно е сменил и името ѝ. Няма съмнение, че Таня всъщност е вашата внучка Малин.

Гун онемя. После Патрик видя как тя вътрешно закипя. Лаш опита да сложи успокоително ръка на рамото ѝ, но тя я отблъсна.

– Кой, по дяволите, си мисли той, че е! Чувал ли си нещо по-нахално, Лаш? Да ме лъже право в лицето и да ми казва, че внучката ми, моя плът и кръв, е мъртва! През всичките тези години тя си е живяла в най-добро благополучие, а аз тук си мислех, че бедното ми съкровище е умряло от ужасна смърт! И да има лице да ми каже, че го направил, защото съм го била притеснявала, чувал ли си за по-голямо нахалство, Лаш! Само защото исках, каквото ми се полага, затова съм го била притеснявала!

Лаш още веднъж опита да я успокои, но тя пак отблъсна ръката му. Бе толкова възмутена, че в крайчетата на устата ѝ се образуваха мехурчета от слюнка.

– Ще му кажа истината аз на него. Нали имате телефонния му номер? Ще ви помоля да ми го дадете, благодаря, така че този немски дявол да чуе какво мисля за цялата тази история!

Вътрешно Патрик дълбоко въздъхна. Разбираше, че има право да се възмущава, но по негово мнение изцяло пропускаше ядрото на разказаното от него. Остави я да беснее известно време и после спокойно заговори:

– Разбирам, че е трудно да чуеш такова нещо, но все пак твоята внучка бе намерена мъртва преди седмица. Заедно със Сив и Муна. Така че съм длъжен да попитам: нямахте ли какъвто и да е било контакт с момиче, наричащо се Таня Шмид? Не се ли е свързала с вас по някакъв начин?

Гун рязко поклати глава, но Лаш каза:

– Някой звъня един-два пъти, но без да каже нещо. Помниш, нали, Гун? Беше преди две-три седмици и мислехме, че е някой кретен. Възможно ли е да е била...

Патрик кимна.

– Напълно е възможно. Научила истината от баща си преди две години и се опитвала да се свърже с вас. Отишла и в библиотеката и направила копия на статиите за изчезването на майка ѝ, така че вероятно е пристигнала тук, за да изясни какво се е случило с нея.

– Бедното ми сърчице!

Гун бе разбрала какво се очаква от нея и сега започна да лее крокодилски сълзи.

– Помисли само, милинката ми е била още жива и толкова близо. Ако само бяхме успели да се срещнем преди... Но що за човек е този, който ми причинява това? Най-напред Сив, сега и малката Малин.

Хрумна ѝ нещо.

– Мислите ли, че съм в опасност? Някой дали не е по следите ми? Трябва ли ми полицейска закрила?

Очите на Гун възбудено сновяха между Патрик и Лаш.

– Не смятам, че е необходимо. Не вярваме убийствата да имат някакво отношение към вас, така че на ваше място бих бил спокоен.

Но после не устоя на изкушението.

– Освен това изглежда убиецът се насочва само към млади жени.

Веднага съжали и се изправи в знак, че разговорът е приключил.

– Наистина съжалявам, че трябваше да дойда с такива новини. Но ще съм благодарен да ми се обадите, ако откриете нещо друго. Ще проверим откъде са ви звънили.

Преди да тръгне, Патрик хвърли завистлив поглед към морската панорама. Гун Стрювер бе най-доброто доказателство, че хубавите неща не отиват при онези, които ги заслужават.

Мартин седеше в столовата заедно с Патрик. Както винаги, кафето бе престояло твърде дълго в машината, но те бяха свикнали и жадно отпиваха.

– Не би трябвало да го казвам, но е ужасен човек. Най-много се възмути не от това, че е пропуснала толкова години от живота на внучката си или че тя е била убита, а че бащата е намерил удобен начин да се спаси от непрестанните ѝ искания за обезщетение.

– Гадно.

В управлението бе необичайно тихо. Мелберг не се бе появявал, явно си отспиваше, Йоста и Ернст бяха на лов за пирати по пътищата. Или по-точно казано, седяха и хапваха на някое място за почивка, надявайки се пиратите да дойдат, да се представят и да помолят да бъдат отведени в ареста. Това наричаха "превантивна полицейска работа".

– Какво мислиш, че е искала да постигне, като е дошла тук? Едва ли е смятала да си играе на детектив и да разбере къде се е дянала майка ѝ.

Патрик поклати глава.

– Не, не мисля. Но разбирам, че е била любопитна да узнае какво се е случило. Да види със собствените си очи. Рано или късно е щяла да влезе в контакт и с баба си. Предполагам, че описанието на баща ѝ не е било особено ласкателно, така че ясно защо се е въздържала. Никак няма да се изненадам, ако се окаже, че се е обаждала на Лаш и Гун Стрювер от някоя телефонна будка във Фелбака, най-вероятно от тази на къмпинга.

– Но как се е озовала в Кралската клисура заедно със скелетите на майка си и на Муна?

– Единственото, което мога да си представя, е, че е попаднала на нещо, или по-скоро на някой, който е бил свързан с изчезването на майка ѝ и на Муна.

– Ако е така, автоматично изключваме Йоханес. Той със сигурност лежи в гробището на Фелбака.

Патрик вдигна очи.

– Знаем ли това? Знаем ли извън всякакво съмнение, че е мъртъв?

Мартин се засмя.

– Хайде и ти сега! Нали се е обесил през 1979-а. По-мъртъв от това здраве му кажи.

В гласа на Патрик се промъкна лека възбуда.

– Знам, че звучи невероятно, но чуй сега. Представи си, че полицията се е доближила до истината и под краката му е започнало да пари. Той е Хулт и може да извади сума ти пари, ако не сам, то чрез баща си. Малко подкупи тук и там и хоп – сдобива се с фалшив смъртен акт и празен ковчег.

Мартин така се разсмя, че се хвана за корема.

– Ама ти наистина си луд! Тук е Фелбака, не Чикаго от двайсетте години. Сигурен ли си, че не си седял дълго на слънце там па мостика, защото, да ме убие Господ, ако не си слънчасал!

Вземи само факта, че го е намерил синът му. Как ще накараш едно шестгодишно хлапе да каже нещо, което не е истина?

– Не знам, но смятам да науча. Идваш ли?

– Къде?

Патрик вдигна очи към небето и ясно произнесе:

– Да говорим с Роберт, разбира се.

Мартин въздъхна, но се изправи. Промърмори:

– Сякаш нямаме какво друго да правим.

На излизане изведнъж се сети.

– Ами препарата за наторяване? Смятах да се заема с това преди обяд.

– Помоли Аника – викна Патрик през рамо.

Мартин се спря на рецепцията и остави данните, нужни на Аника. Тя скучаеше и се зарадва, че има нещо конкретно за правене.

Мисълта, че харчат безценно време, не напускаше Мартин. Идеята на Патрик изглеждаше твърде измислена, твърде фантастична, за да има някаква връзка с действителността. Но на това разследване той му беше шефът...

Аника се нахвърли върху задачата. През последните напрегнати дни организираше търсенето на Йени. Но след тридневни безплодни усилия темпото намаля дори само заради това, че много от туристите напуснаха областта като директна последица от събитията през последната седмица и номераторът в управлението призрачно немееше. Дори журналистите бяха започнали да губят интерес и да търсят нови, по-свежи новини.

Погледна листчето, на което бе отбелязала сведенията от Мартин, и набра номер от телефонния каталог. След като се полута из разни отдели на предприятието, най-накрая получи името на шефа по продажбите. Оставиха я да чака на телефона и докато музиката тътнеше в ушите ѝ, тя с удоволствие си припомняше изминалата седмица в Гърция, която сега ѝ се виждаше безкрайно далече. Когато се върна от своята кратка ваканция, се чувстваше отпочинала, силна и хубава. Сега ефектът от почивката вече беше изчезнал. С копнеж мислеше за белите плажове, тюркоазено синята вода и големите купи с дзадзики[12] пред себе си. И тя, и мъжът ѝ бяха качили по някой килограм заради хубавата средиземноморска храна, но и двамата не се тревожеха от това. Приемаха го като факт от живота и оставаха щастливо недокоснати от вестникарските съвети за отслабване. Докато лежаха плътно един до друг, заобленостите им перфектно си пасваха и двамата се превръщаха в голяма, топла вълна от преливаща плът. По време на отпуската доста се поглезиха...

Отпускарските спомени на Аника бяха грубо прекъснати от мелодичен мъжки глас с безпогрешно разпознаваем стокхолмски диалект.

Аника изложи молбата си.

– О, колко вълнуващо! Разследване на убийство! Въпреки трийсетте години в бранша признавам, че за първи път ми се удава възможност да помогна на такова дело.

Радвам се, че ще ти доставим удоволствие, кисело помисли Аника, но сдържа коментара си, за да не попречи на желанието му да ѝ даде нужната информация. Понякога страстта към сензации на така наречената общественост бе на границата с нездравото.

– Трябва ни списък на клиентите ви, закупили препарат за торене FZ-302.

– О, това няма да е лесно. Преустановихме продажбата му през 1985-а. Страхотно добър продукт, но за съжаление новите екологични правила ни принудиха да престанем да го произвеждаме.

Шефът по продажбите тежко въздъхна, намираше за несправедливо, че грижата за природата е орязала продажбите на толкова добра стока.

– Но все пак предполагам, че имате някаква форма на документация? – настоя Аника.

– Ще проверя в административния отдел, но най-вероятно такива сведения има в стария архив. Да, до 1987-а всичко беше на хартия, после всичко се компютризира, но не вярвам да сме изхвърлили нещо.

– Спомняте ли си някои в областта, които са купували...

Тя провери отново в листчето.

– ... продукта – 302?

– Не, приятелко, минаха толкова години оттогава, така че не мога направо да кажа. – Той се засмя. – От тогава изтече много вода.

– Не съм и мислила, че ще стане така лесно. Колко време ще отнеме да се получат тези сведения?

Човекът размисли известно време.

– Ами, ако отида при момичетата от администрацията с малко сладкиши и няколко приятелски думи, надявам се да получите отговор по-късно днес или най-късно утре рано сутринта. Така добре ли е?

Беше по-скоро, отколкото Аника бе посмяла да се надява, когато той заговори за старите архиви, така че тя му благодари и радостно приключи разговора. Написа бележка на Мартин за резултата от обаждането и я остави на бюрото му.

– Ей, Йоста?

– Кажи, Ернст.

– Животът може ли да е по-хубав от това?

Седяха на място за почивка извън Танумсхеде и бяха заели една от масите за пикник. Не бяха някакви аматьори и предвидливо си носеха термос с кафе от дома на Ернст и солиден плик с кифли, купени от пекарната в Танумсхеде. Ернст бе разкопчал полицейската риза и бе изложил белия си хлътнал корем на слънцето. С крайчеца на очите наблюдаваше група момичета на около двайсет години, които със смях и шум си почиваха от карането в натовареното движение.

– Слушай, прибери си езика. И ризата също. Ами ако някой от колегите мине оттук? Нали трябва да изглежда, че работим.

Йоста се потеше в униформата си. Не беше толкова смел, че да пренебрегне работните си задачи, и не смееше да разхлаби ризата.

– Ей, я се отпусни малко. Те са изцяло заети да търсят онази мацка. Никой не го интересува какво правим.

Йоста се намръщи.

– Казва се Йени Мьолер. А не "онази мацка". И не трябваше ли и ние да помагаме, вместо да седим тук като някакви дърти педофили?

Той кимна с глава към леко облечените момичета през една маса, от които Ернст трудно откъсваше поглед.

– Какво те прихваща? Никога преди не съм те чул да се оплакваш, когато те спасявам от онази мелница за малко. И не казвай, че си станал толкова морален на стари години.

Ернст обърна поглед към него, очите му се бяха обезпокоително присвили. Йоста се притесни. Май беше глупаво да прави забележки на колегата си. Винаги го беше малко страх от Ернст. Той твърде много му напомняше за момчетата в училище, които стояха и дебнеха някой да излезе от училищния двор. Винаги надушваха слабостта и после безскрупулно използваха преимуществото си. Йоста бе виждал какво се случва на онези, които противоречат на Ернст, и съжали за думите си.

– Нямах нищо предвид, просто ми е жал за родителите ѝ. Момичето е само на седемнайсет.

– Те, така или иначе, не искат помощта ни. По някаква причина Мелберг лиже задника на оня Хедстрьом, така че изобщо не смятам да се напрягам без нужда.

Това бе казано на толкова висок тон, че момичетата се обърнаха и погледнаха към тях.

Йоста не посмя да изшътка на Ернст, но сам понижи глас, надявайки се Ернст да последва примера му. Не посмя и да уточни кой е виновен, че колегата му не участва в разследването. Самият Ернст не споменаваше, че е пропуснал да докладва за изчезването на Таня.

– Все пак смятам, че Хедстрьом върши добра работа. Работи здраво с Мулин. И ако трябва да съм честен, аз лично не допринесох толкова, колкото бих могъл.

Ернст сякаш не вярваше на ушите си.

– Какво, по дяволите, говориш, Йоста? Седиш тук и твърдиш, че двама младоци с жълто около устата, които нямат и капка от нашия общ опит, могат да свършат по-добра работа от нас? А? Това ли казваш, тъпако?

Ако Йоста бе помислил малко, преди да заговори, сигурно би предвидил ефекта от своя коментар върху Ернст и нараненото му его. Сега трябваше да отстъпи колкото се може по-бързо.

– Ама аз нямах това предвид. Казах само че... не, естествено, нямат нашия опит. Пък и още не съм видял никакъв резултат, така че...

– Именно – потвърди вече малко по-доволният Ернст. – Още нищо не сме видели, така е.

Йоста облекчено въздъхна. Желанието му да се прави на праволинеен бързо се изпари.

– Е, какво ще кажеш, Йоста? Да пийнем ли кафе с още по една кифла?

Йоста само кимна. Толкова дълго бе живял по линията на най-малкото съпротивление, че само тя му се струваше нормална.

Когато свиха към малката хижа, Мартин любопитно се огледа. Никога преди не бе идвал у Солвейг и нейните момчета и сега изумен гледаше бъркотията.

– Как може човек да живее така?

Излязоха от колата и Патрик разпери ръце.

– Направо ме сърбят ръцете да почистя това бунище. Някои от развалините на автомобилите седят още от времето на Йоханес.

Почукаха и чуха бавно приближаващи се крачки. Солвейг сигурно бе седяла на обичайното си място до кухненската маса и не бързаше да отвори.

– Какво има пък сега? Не може ли честните хора да бъдат оставени на мира?

Мартин и Патрик размениха погледи. Твърдението ѝ противоречеше на дебелите досиета на момчетата.

– Бихме желали малко да поговорим с теб. И с Юхан и Роберт, ако са си у дома.

– Спят.

Начумерена, тя отстъпи настрана и ги пусна да влязат. Мартин не можа да не направи гримаса на отвращение и Патрик го смушка да се стегне. Мартин бързо изглади лице и последва Патрик и Солвейг в кухнята. Тя ги остави там и отиде да събуди синовете си, които, точно както бе казала, спяха в общата си стая.

– Ставайте, момчета, ченгетата са тук. Искали малко да ви разпитат, казват. Побързайте, че да ги разкараме оттук.

Явно не ѝ пукаше дали Мартин и Патрик ще я чуят. Спокойно се върна в кухнята и седна на мястото си. Сънени, Юхан и Роберт се появиха само по гащи.

Роберт бе хаплив както винаги. Юхан ги изгледа изпод перчема си и се протегна за пакета цигари на масата. Запали и нервно се заигра с пепелника, докато Роберт не му кресна да престане.

Мартин се зачуди как Патрик ще подхване деликатния въпрос. Все още беше сигурен, че се бие с вятърни мелници.

– Имаме малко въпроси около смъртта на съпруга ви.

Солвейг и синовете ѝ погледнаха Патрик крайно учудени.

– Смъртта на Йоханес? Защо? Той се обеси и повече няма какво да се каже по въпроса, освен че заради такива като вас го направи!

Роберт раздразнено изшътка на майка си. Впери очи в Патрик.

– Какво целите? Мама е права. Той се обеси и това е всичко.

– Просто искаме да ни е напълно ясно. Ти го намери, нали?

Роберт кимна.

– Да, и с тази гледка ще живея цял живот.

– Можеш ли да разкажеш какво точно се случи през онзи ден?

– Не разбирам какъв е смисълът – кисело каза Роберт.

– Все пак бих оценил, ако го направиш – настоя Патрик и след известно очакване получи вместо отговор равнодушно свиване на рамене.

– Ами щом толкова искаш...

И той като брат си запали цигара и димът изпълни малкия кухненски бокс.

– Върнах се у дома след училище и излязох на двора да си поиграя. Видях, че вратата на плевнята е отворена, и ми стана любопитно. Отидох да проверя. Както винаги там беше доста тъмно, само през гредите се процеждаше светлина. Миришеше на сено.

Роберт сякаш се изгуби в собствения си свят. Замълча, после подзе:

– Нещо не беше наред.

Поколеба се.

– Не мога точно да го опиша, но нещо беше различно.

Юхан с възхищение гледаше брат си. На Мартин му се стори, че за първи път чува подробности за деня, в който се бе обесил баща му.

Роберт продължи:

– Навлязох внимателно по-навътре. Преструвах се, че се промъквам като индианец. Тихо, тихо стигнах до купата сено и още две-три крачки навътре в сеновала видях, че нещо лежи на пода. Приближих се. Когато видях, че това е татко, се зарадвах. Помислих, че си играе с мен. Че трябва да отида при него и тогава той ще скочи и ще започне да ме гъделичка или нещо такова.

Роберт преглътна.

– Но той не помръдваше. Побутнах го внимателно с крак, но той остана неподвижен. После видях, че има въже на врата си. Когато погледнах нагоре, видях, че парче от въжето още стои на гредата.

Ръката с цигарата трепереше. Мартин незабелязано хвърли поглед на Патрик, за да види как реагира на разказа. Болката на Роберт бе явна. Мартин имаше чувството, че ако протегне ръка, ще я пипне. Видя, че колегата му мисли по същия начин. Обезкуражен, Патрик попита:

– После какво направи?

Роберт издуха облак дим във въздуха и го гледа, докато се разтвори и изчезна.

– Отидох за мама, разбира се. Тя дойде, видя, изкрещя така, че тъпанчетата ми за малко не се спукаха, и после се обади на дядо.

Патрик потръпна.

– Не на полицията?

Солвейг нервно подраска по покривката на масата и каза:

– Не, обадих се на Ефраим. Беше първото, което ми хрумна.

– И полицията така и не дойде?

– Не, Ефраим се погрижи за всичко. Обади се на доктор Хамарстрьом, по онова време наш районен лекар, той дойде, видя Йоханес и после написа някакъв документ за причината за смъртта или как там се казва, погрижи се да дойде погребалният агент и да го вземе.

– И никаква полиция? – упорито повтори Патрик.

– Не, нали ти казвам. Ефраим се погрижи. Сигурно доктор Хамарстрьом е говорил с полицията, но те не дойдоха. Защо трябваше да идват? То си беше самоубийство!

Патрик не каза, че при самоубийство полицията винаги трябва да бъде викана. Явно Ефраим Хулт и този доктор Хамарстрьом на своя глава са решили да не се свързват с полицията, преди тялото да е отнесено от мястото. Въпросът беше защо? На Мартин му хрумна да попита:

– Да сте виждали една жена наоколо? На двайсет и пет, брюнетка, с нормално телосложение.

Роберт се разсмя. От сериозния тон в гласа му нямаше и следа.

– Като се има предвид колко жени търчат наоколо, трябва да си по-точен.

Юхан напрегнато ги наблюдаваше. Каза на Роберт:

– Виждал си я на снимка. Това е онази от афишите. Германката, която намериха с другите момичета.

Солвейг изригна:

– Какво искате да кажете, по дяволите! Защо да е била тук? Пак ли ще ни завлечете в тинята? Най-напред обвинявате Йоханес, после идвате тук и задавате обвинителни въпроси на момчетата ми. Вън! Не искам повече да ви виждам! Вървете в ада!

Тя се изправи и буквално ги избута навън с огромното си тяло. Роберт се засмя, но Юхан изглеждаше замислен.

Когато Солвейг запъхтяна се върна, след като тресна вратата с пълна сила, Юхан, без да каже дума, отново се върна в спалнята. Издърпа завивката над главата си и се престори, че заспива. Трябваше да помисли.

Ана се чувстваше ужасно на луксозната яхта. Густав, без да задава въпроси, се съгласи да отплават незабавно и я остави да седи с ръце, здраво обвили коленете. С великодушен вид прие извиненията ѝ и обеща да откара нея и децата в Стрьомщад, откъдето можеха да вземат влака за дома.

Целият ѝ живот бе непрекъснат хаос. Несправедливите думи на Ерика предизвикаха гневните ѝ сълзи, но злобата бързо се смеси с тъга. Мъчно ѝ беше, че постоянно се караха. Въобще всичко бе толкова сложно с Ерика. Никога не се задоволяваше само с това, че е голямата сестра, все гледаше да се бърка и да дава окуражителни съвети. Присвоила си бе ролята на майка, без да разбира, че това само увеличава празното пространство, останало след майката.

За разлика от Ерика, Ана никога не бе обвинявала Елзи за равнодушието, което бе проявявала към дъщерите си. Но когато и двамата родители набързо умряха, разбра, че все пак се е надявала Елзи да омекне с годините и да си влезе в ролята. Това би дало и на Ерика повече възможност да бъде само сестра, но майчината смърт ги завари в роли, от които и двете не знаеха как да се измъкнат. Периоди на постигнат тих мир безпогрешно се редуваха с войни и всеки път, когато това се случваше, част от душата ѝ се откъсваше от тялото.

Същевременно Ерика и децата бяха единственото, което имаше сега. Дори да не бе желала да го признае пред Ерика, тя виждаше Густав, какъвто си беше – повърхностен, разглезен млад мъж. Все пак не можеше да устои на изкушението, беше балсам за самочувствието ѝ да се показва с него. Хората шепнеха, чудеха се коя е и жените одобрително гледаха марковите дрехи, които Густав ѝ купуваше. Дори тук, на вода, хората от яхтите се обръщаха, сочеха красивата лодка и тя изпитваше смешна гордост, докато седеше на носа, подобна на корабно украшение.

Но на моменти със срам осъзнаваше, че децата страдат от потребността ѝ от себеутвърждаване. Беше им зле през годините с баща им и Ана при най-добро желание не би могла да твърди, че Густав е добър негов заместител. Беше студен и нетърпелив с децата и тя неохотно го оставяше сам с тях.

Понякога изпитваше такава завист към Ерика, че ѝ се повръщаше. Докато имаше проблеми с Лукас за попечителството, докато ѝ беше трудно да поддържа семейната икономика и имаше една, честно казано, несполучлива връзка, Ерика се движеше като бременна Мадона. Мъжът, избран от Ерика за баща на детето ѝ, бе точно този тип мъж, какъвто Ана знаеше, че на нея самата ѝ е нужен, за да бъде щастлива, но когото тя поради присъщата си саморазрушителност вечно отхвърляше. Това, че сега Ерика живееше лишен от материални грижи живот и при това се наслаждаваше на известност, караше малките дяволчета на завистта и сестринското съперничество да изскачат. Ана не искаше да е толкова дребнава, но ѝ бе трудно да не изпитва огорчение, че собственият ѝ живот е белязан само от сиви краски.

Възбудените крясъци на децата, последвани от възмутения вик на Густав, я изтръгнаха от самосъжалителните ѝ мисли и я върнаха обратно в реалността. Тя загърна по-плътно моряшкото яке около тялото си и внимателно тръгна по релинга към кърмата на яхтата. След като успокои децата, се насили да се усмихне на Густав. Дори да имаш слаба ръка, трябва чисто и просто да играеш с картите, които са ти се паднали.

Както толкова пъти преди, Лайне блуждаеше из голямата къща. Габриел отново беше на едно от неговите бизнес пътувания и тя отново беше сама. Срещата със Солвейг ѝ бе оставила гаден вкус в устата и безнадеждността на ситуацията за кой ли път я бе шокирала. Никога нямаше да бъде свободна. Мръсният, опак свят на Солвейг се бе лепнал за нея като лоша миризма.

Застана пред стълбата, водеща към горния етаж на лявото крило. Жилището на Ефраим. Не бе влизала там от смъртта му. Пък и преди рядко бе идвала. Беше владението на Якоб, по изключение и на Габриел. Ефраим седеше там горе и приемаше мъжете като феодален господар. Жените в неговия свят бяха сенчести фигури със задачата да служат и да се грижат за домакинството.

Колебливо заизкачва стълбата. Пред вратата спря. После решително я отвори. Изглеждаше точно както я помнеше. Дъх на мъжественост като че ли все още се долавяше в тихите стаи. Тук значи нейният син бе прекарал толкова много часове от детството си. Колко го ревнуваше. В сравнение с дядо Ефраим и тя, и Габриел не струваха нищо. За Якоб те просто бяха обикновени, скучни и смъртни, докато Ефраим имаше статута на божество. Когато толкова бързо умря, първата реакция на Якоб бе удивлението. Ефраим не можеше просто да изчезне. Един ден да го има, друг да го няма. Той бе като непревзимаема крепост, като непоклатим факт.

Срамуваше се от това, но когато разбра за смъртта на Ефраим, първото, което изпита, бе облекчение. Но и някакъв вид триумфираща радост, че дори и той не владее законите на природата. Понякога и в това се бе съмнявала. Той изглеждаше толкова убеден, че и на Господ Бог може да влияе.

Креслото му стоеше до прозореца, с изглед към гората отвън. Също като Якоб и тя не можа да устои на изкушението да седне на мястото му. Когато го направи, за миг помисли, че усеща духа му в стаята. Пръстите ѝ замислено следваха извивките на дамаската.

Историите за лечителските способности на Габриел и Йоханес бяха повлияли на Якоб. Тя не ги харесваше. Понякога той слизаше долу, сякаш изпаднал в транс. И това я плашеше. Тогава силно го прегръщаше, притискаше лицето му към тялото си, докато усети как се отпуска. После всичко ставаше както обикновено. До следващия път.

Сега старикът бе мъртъв и отдавна погребан. Слава Богу.

– Мислиш ли, че има нещо в твоята теория? Че Йоханес не е умрял?

– Не знам, Мартин. Но сега съм готов да се хвана за всяка сламка. Трябва да се съгласиш, че е малко странно полицията да не види Йоханес и да не огледа мястото на самоубийството.

– Разбира се, но това предполага, че са били замесени и лекарят, и погребалният агент – каза Мартин.

– Не е толкова сложно, колкото изглежда. Не забравяй, че Ефраим е бил много състоятелен човек. Парите са купували и по-големи услуги. Не бих се изненадал и ако добре са се познавали. Изтъкнати хора в обществото, със сигурност активни в бизнеса, членове на Лайънс клуб и още какво ли не.

– Но да помогнеш на заподозрян в убийство да избяга?

– Не в убийство, заподозрян в отвличане на дете. Доколкото разбирам, Ефраим Хулт освен всичко е бил мъж с необикновено голяма дарба да убеждава. Може би ги е убедил, че Йоханес е невинен, но че полицията е по следите му, за да го арестува, и че това е единственият начин да бъде спасен.

– И все пак. Дали Йоханес би изоставил ей така семейството си? Двама малки синове.

– Не забравяй какъв е бил Йоханес като човек. Играч, мъж, който винаги е следвал линията на най-малкото съпротивление в живота. Който с лекота се е отнасял към правила и задължения. Ако някой е бил готов да отърве собствената си кожа за сметка на семейството си, това е бил Йоханес. Идеално му пасва.

Мартин все още бе скептичен.

– Но в такъв случай къде е бил през всичките тези години?

Патрик внимателно се огледа на всички страни, преди да завие наляво към Танумсхеде, и отговори:

– Може би в чужбина. С доста от бащините пари в джоба. – Той погледна Мартин. – Не изглеждаш особено убеден в брилянтната ми теория.

Мартин се засмя.

– Можеш да си сигурен. Звучи доста налудничаво, но пък в крайна сметка какво в този случай е нормално, така че защо не?

Патрик стана сериозен.

– Все Йени Мьолер ми е пред очите. Някъде пленена, от някой, който нечовешки я измъчва. Заради нея се опитвам да мисля не в нормалните граници. Не можем да си позволим да работим както обикновено. Времето не стига за това. Трябва да претеглим всичко, дори и видимо невъзможното. Вероятно това е само лудо хрумване от моя страна, но не съм открил нищо, което да доказва, че не съм прав, затова съм длъжен да проверя, заради момичето Мьолер, дори да ме обявят за идиот.

Сега Мартин по-добре разбра идеята на Патрик. И бе склонен да признае, че може би в нея има нещо.

– Но как ще постигнеш ексхумиране с тези слаби мотиви, и то бързо?

Патрик с мрачно изражение на лицето обясни:

– Упорство, Мартин, упорство.

Прекъсна ги сигналът от мобилния телефон на Патрик. Той отговаряше само с кратки срички, докато Мартин напрегнато го гледаше, опитвайки се да отгатне за какво става дума. След някоя минута Патрик приключи разговора и остави телефона.

– Кой беше?

– Аника. Лабораторията се е обадила за ДНК пробата на Мортен Фриск.

– Е?

Мартин затаи дъх. Все се надяваше, че с Патрик са сбъркали. Че в ареста сега седи убиецът на Таня.

– Пробата не съвпада. Спермата, която намерихме върху Таня, не е от Мортен Фриск.

Мартин не съзнаваше, че дълго е задържал дъха си, който сега бавно заизлиза от дробовете му.

– Мамка му. Е, не беше кой знае каква изненада, нали?

– Не, но все се надявахме.

Поседяха мрачни известно време. После Патрик дълбоко въздъхна, сякаш събираше сили, за да се заеме със задачата, сега отново издигаща се пред тях като Еверест.

– Ами тогава остава за рекордно време да уредим отварянето на гроба.

Патрик вдигна мобилния телефон и пристъпи към действие. Трябваше да е по-убедителен от когато и да било.

Настроението на Ерика рязко падаше. Бездействието я караше да ходи напред-назад из къщата, това да вземе, онова да прибере. Кавгата с Ана дълбаеше тила ѝ като махмурлук. Освен това малко ѝ беше жал и за себе си. Естествено, радваше се, че Патрик се върна на работа, но не бе смятала, че ще е така погълнат, както беше в момента. Дори когато си бе у дома, виждаше, че мозъкът му е непрекъснато зает със случая. Ерика съзнаваше сериозността на онова, което правеше съпругът ѝ. И все пак в нея се обаждаше пискливо гласче, което егоистично желаеше повече от неговото внимание да е фокусирано върху нея.

Обади се на Дан. Може да си е вкъщи и да има време да намине да хапнат заедно. Отговори най-голямата му дъщеря и каза, че баща ѝ е в морето с Мария. Типично. Всеки беше навън по своите си работи и само тя седеше с навирен корем и си въртеше палците.

Когато телефонът иззвъня, тя така се хвърли върху него, че за малко да го изтръгне от поставката.

– Ерика Фалк.

– Ало? Търся Патрик Хедстрьом.

– На работа е. Мога ли да помогна с нещо или да ви дам мобилния му номер?

Мъжът от другата страна се поколеба.

– Майка му ми даде телефонния му номер. Нашите семейства се познават отдавна и когато за последен път разговарях с Кристина, тя каза, ако имам път насам, да се обадя на Патрик. Така че аз и жена ми току-що пристигнахме във Фелбака и...

Блестяща идея хрумна на Ерика. Проблемът ѝ с бездействието веднага намери своето решение.

– А не можете ли да наминете? Патрик сигурно ще си дойде към пет, така че можем да го изненадаме. А и ще се запознаем! Казахте, че сте приятели от детинство, така ли?

– Това би било фантастично. Да, общувахме доста като деца. Не сме се виждали много като възрастни, но така става понякога. Времето тече.

Той се засмя със ситен, гъргорещ смях.

– Значи решително сега е моментът да поправим това. Кога можете да бъдете тук?

Той си зашепна с някого, после заяви:

– Нямаме някакви специални планове, така че можем да дойдем веднага, ако е удобно?

– Чудесно!

Пред перспективата за промяна в ежедневието Ерика усети ентусиазмът ѝ да се възвръща. Бързо им обясни пътя и побърза да сложи в кухнята каната с кафе. Когато звъннаха на вратата, се сети, че не ги е попитала за имената.

Е, добре, ще започнат с представянето.

Три часа по-късно Ерика бе на път да се разплаче. Мигаше с очи и призоваваше сетните си сили в опит да изглежда заинтересована.

– Някои от най-интересните аспекти в моята работа е проследяване потока на CDR. Както преди малко обясних, CDR означава "Call Data Record", а именно онези стойности, които носят информация колко говори човек по телефона, къде се обажда и така нататък. И после, като ги съберем, вече имаме фантастичен извор на информация за поведенческите прояви на нашите клиенти...

Тя имаше чувството, че той говори безкрайно. Мъжът не спря и за миг! Йорген Бенгтсон беше толкова скучен, че очите ѝ се насълзиха, а жена му не бе произнесла и една дума повече от собственото си име.

Когато чу стъпките на Патрик по стълбището, тя с благодарност скочи от дивана и отиде да го посрещне.

– Имаме гости – пошепна.

– Кой? – пошепна в отговор и той.

– Твой приятел от детинство. Йорген Бенгтсон. С жена си.

– О, не, шегуваш се.

От него се изтръгна стон.

– Не, за съжаление.

– Как, по дяволите, попаднаха тук?

Ерика гузно наведе очи.

– Аз ги поканих. Да те изненадам.

– Какво си направила?

Гласът му леко се повиши и той веднага запита шепнешком:

– Защо си ги поканила тук?

Ерика разпери ръце.

– Беше ми ужасно скучно, а той каза, че е твой стар приятел от детството, помислих, че ще се зарадваш!

– И като малък никак не беше забавен.

Разбраха, че са се задържали в антрето подозрително дълго и двамата заедно поеха дълбоко дъх, за да съберат сили.

– Ей, здрасти! Каква изненада!

Ерика бе впечатлена от актьорското майсторство на Патрик. Самата тя едва-едва се усмихна, когато седнаха при Йорген и Мадлен.

Час по-късно бе готова да си направи харакири. Патрик все още успяваше да изглежда относително заинтересован.

– По какъв случай минавате оттук?

– Смятаме да обиколим брега с колата. Бяхме на гости и при един стар приятел на Маде в Смьоген, мой търговски партньор в Люсешил. Какво по-хубаво от това. Да си в отпуск и да възстановяваш стари познанства!

Той изчетка въображаема прашинка от панталоните си и размени поглед със съпругата си, преди отново да се обърне към Патрик и Ерика. Нямаше нужда дори да си отваря устата. Те знаеха какво ще последва.

– Е, видяхме колко ви е хубаво тук, и колко просторно.

Той одобрително огледа дневната.

– Така че решихме да попитаме дали няма възможност да останем за една-две нощи? На повечето места е пълно.

Те очаквателно загледаха Патрик и Ерика. На нея не ѝ трябваше телепатия, за да схване изпълнените с желание за мъст мисловни послания, които Патрик ѝ изпращаше. Но гостоприемството бе природен закон. Нямаше начин да се избегне.

– Разбира се, можете да поостанете тук, щом искате. Имаме стая за гости, която ще ви предоставим.

– Върхът! Ама че хубаво ще си прекараме! Докъде стигнах, впрочем, да, събрахме достатъчно СDR – материал, за да направим статистически анализ на положението и...

Вечерта се стопи като в мъгла. Все пак научиха повече, отколкото някога биха се надявали, за техниката в телекомуникациите.

Сигнал след сигнал. Никакъв отговор. Само секретарят на мобилния ѝ телефон, който си караше своето: "Здрасти, тук е Линда. Оставете съобщение след сигнала, ще ви се обадя веднага щом мога." Юхан раздразнен изключи телефона. Вече бе оставил четири съобщения, а тя още не му се беше обадила. Разколебан, набра номера във Вестергорден. Надяваше се Якоб да е на работа. Имаше късмет. Обади се Марита.

– Здрасти, Линда у дома ли е?

– Да, в стаята си е. За кого да предам?

Той отново се поколеба. Но вероятно Марита нямаше да познае отново гласа му, дори да си каже името.

– За Юхан.

Той чу как тя остави слушалката и се качи по стълбите. Вътре в себе си видя интериора на Вестергорден, сега много по-ясно, защото съвсем скоро го бе видял за първи път от толкова години.

След малко Марита се върна. Сега гласът ѝ звучеше изчакващо.

– Каза, че не иска да разговаря с вас. Мога ли да попитам кой Юхан се обажда?

– Благодаря за помощта, трябва да вървя.

И Юхан бързо затвори. Изпитваше противоречиви чувства. Никого не бе обичал така, както обичаше Линда. Със затворени очи можеше да изживее допира до голата ѝ кожа. Същевременно я ненавиждаше. Верижната реакция бе започнала, когато се скараха във Вестергорден. Чувството на омраза и желанието да я нарани бяха толкова силни, че почти не бе могъл да ги преодолее. Как можеха две толкова различни чувства да съществуват едно до друго?

А може и да е бил глупав да вярва, че двамата биха могли да имат нещо общо. Че това е нещо повече от игра за нея. Сега, седнал до телефона, се почувства като идиот и това разпали гнева му. Но имаше нещо, което можеше да го отърве от унижението. Щеше да съжалява тя, ако смята, че може да прави с него каквото си иска.

Ще разкаже какво бе видял.

Патрик никога не бе вярвал, че ще гледа на ексхумацията като на желана пауза. Но след мъчителната вечер снощи тя му се струваше едва ли не приятно занимание.

Мелберг, Мартин и Патрик мълчаливо стояха на гробището на Фелбака и наблюдаваха мрачната сцена, разиграваща се пред тях. Часът бе седем сутринта и температурата на въздуха бе приятна, макар слънцето вече да се бе издигнало. Колите минаваха нарядко по пътя край гробището и освен чуруликането на птиците, единственото, което се чуваше, бе звукът от копаещите земята лопати.

И за тримата това бе ново преживяване. Отварянето на гроб бе рядко събитие в ежедневието на полицая и никой от тях нямаше ни най-малка представа как става то на практика. Дали с малка кирка се пробиваше пластът земя, за да се достигне ковчегът? Или им трябваше екип професионални гробари, които ръчно да извършат ужасното дело? Предпочетоха втората възможност. Същите мъже, които копаеха гробове на погребения, сега за първи път вадеха вече погребан човек. Те съсредоточено и безмълвно забиваха лопатите в земята.

– Сигурен ли си, че знаеш какво правиш, Хедстрьом?

Мелберг изглеждаше разтревожен и Патрик споделяше тревогата му. Вчера бе употребил цялата си способност да убеждава – моли се, заплашва и призовава, за да накара воденичните камъни на закона да мелят по-бързо, така че да получат разрешение да отворят гроба на Йоханес Хулт. Но и до този момент подозрението бе само чувство, нищо повече.

Патрик не беше религиозен човек, но мисълта, че нарушава спокойствието на гроба, все пак го притесняваше. Имаше нещо сакрално в тишината на гробището и той се надяваше, че е намерил добра причина да обезпокои мъртвите в техния покой.

– Вчера ми се обади Стиг Тюлин от кабинета в общината и хич не се зарадва, да знаеш. Вероятно някой от всички ония, на които ти звъня и преследва, се е свързал с него и му е казал, че бълнуваш за някаква конспирация между Ефраим Хулт и двама от най-уважаваните мъже във Фелбака. Говорил си за подкупи и Бог знае какво още. Беше ужасно възмутен. Ефраим може да е умрял, но доктор Хамарстрьом е жив, както и погребалният агент от онова време, и разбере ли се, че обвиненията ни са безпочвени, тогава...

Мелберг разпери ръце. Нямаше нужда да завършва изречението. Патрик знаеше какви можеха да бъдат последствията. Най-напред щяха здравата да го наругаят и после щяха да му се присмиват до края на живота му.

Мелберг сякаш прочете мислите му.

– Така че, дявол да ме вземе, дано си прав, Хедстрьом!

С малкия си дебел пръст посочи гроба на Йоханес и тревожно затъпка на едно място. Земният насип се бе извисил на около метър и пот лъщеше по челата на гробарите. Вече не оставаше много.

Тази сутрин настроението на Мелберг не бе особено весело. И това, изглежда, не бе свързано с ранния час и неприятната задача. Имаше още нещо. Онази начумереност, която преди бе постоянна негова черта, но която през последните две седмици бе като отвята, отново се бе върнала. Все още не бе достигнала пълната си сила, но бе на път. Докато чакаха, Мелберг не правеше нищо друго, освен да се оплаква, да ругае и да мърмори. Това, кой знае защо, беше значително по-приятно от поведението му през краткия период на приветливост. По-обичайно. Все още ругаещ, Мелберг се отдалечи и отиде да подготви екипа от Удевала, който току-що бе пристигнал на помощ. Мартин прошепна:

– Каквото и да е, изглежда свърши.

– Какво мислиш, че беше?

– Временна загуба на разума? – пак прошепна Мартин.

– Аника чула смешен слух вчера.

– Какъв? Кажи – каза Мартин.

– Онзи ден излязъл рано...

– Едва ли има нещо революционно в това.

– Няма, тук си прав. Но Аника го чула да се обажда на летището в Стокхолм. И явно адски е бързал.

– Летището? Да вземе някого? Нали е тук, едва ли той е щял да заминава.

Мартин изглеждаше не по-малко изненадан от Патрик. И любопитен.

– Знам колкото и ти какво е щял да прави там. Но интригата се сгъстява...

Един от мъжете до гроба им махна. Изпълнени с очакване, те се приближиха до могилата от пръст и погледнаха надолу в дупката. Виждаше се кафяв ковчег.

– Ето го вашия човек. Да го вдигаме ли?

Патрик кимна.

– Само внимателно. Ще кажа на екипа, те ще поемат, щом вдигнете горе ковчега.

Отиде при техниците от Удевала, които със сериозни лица стояха и разговаряха с Мелберг. Кола от погребалната агенция с отворен капак бе пристигнала на чакълената пътека, готова да транспортира ковчега със или без труп.

– Почти са готови. Тук ли ще отворим ковчега, или в Удевала?

Шефът на техническия екип Турбьорн Рууд не отговори направо на Патрик, а най-напред даде инструкции на единствената жена в групата да се приближи и да започне да снима. Чак когато бяха готови, се обърна към Патрик:

– Ще отворим капака тук. Ако си прав и не намерим нищо в него, добре, а ако, както аз смятам, в него има труп, ще го вземем в Удевала за идентифициране. Нали това искате?

Надвисналият му мустак щръкна, когато той въпросително погледна Патрик.

Патрик кимна.

– Да, ако има някой в ковчега, бих искал със сто процента сигурност да бъде потвърдено, че това е Йоханес Хулт.

– Ще го уредим. Още вчера поръчах зъбната му карта, така че няма да е нужно много да чакаш вести. Нали е спешно...

Рууд сведе поглед. Самият той имаше седемнайсетгодишна дъщеря и не бе нужно необходимостта да се бърза да е изписана с огнени букви на стената. Достатъчно бе за частица от секундата да си помисли за ужаса, изпитван от родителите на Йени Мьолер.

Мълчаливо гледаха как ковчегът бавно приближава ръба на гроба. Накрая видяха капака и ръцете на Патрик го засърбяха от напрежение. Скоро щяха да знаят. С крайчеца на окото си мерна някакво движение по-натам на гробището. Обърна поглед. Мамка му. Видя запъхтяната Солвейг, която пристигаше с пълна пара. Не смееше да подтичва, но се клатушкаше като кораб, с поглед, вперен в гроба, където сега вече ковчегът се виждаше целият.

– Какво, по дяволите, си мислите, че правите, проклети кръвопийци?

Техниците от Удевала, които никога преди не бяха влизали в контакт със Солвейг Хулт, се стреснаха от грубия ѝ език. Впоследствие Патрик разбра, че е трябвало да предвидят това и да отцепят района. Бе сметнал, че ранният час ще е достатъчен да няма хора наоколо. Макар Солвейг, естествено, да не бе коя да е. Той отиде да я посрещне.

– Солвейг, не трябва да си тук.

Леко я подхвана за ръката. Тя се отскубна и профуча покрай него.

– Не се ли отказахте? Сега и гробът на Йоханес ли ровите? На всяка цена ли искате да съсипете живота ни?

Преди някой да успее да реагира, Солвейг се хвърли върху ковчега. Захвана да вие като италианска матрона на погребение и да удря с юмруци по капака. Всички замръзнаха по местата си. Никой не знаеше какво да прави. После Патрик съзря две фигури, тичащи по същия път, по който дойде и Солвейг. Юхан и Роберт само ги изгледаха с омраза, преди да се спуснат към майка си.

– Не прави така, мамо. Ела, да си вървим у дома.

Все още всички стояха като смръзнати. Само воят на Солвейг и умоляващите гласове на синовете ѝ ечаха из гробището. Юхан се обърна.

– Не мигна цяла нощ. Откак се обадихте и казахте какво ще правите. Опитахме се да ѝ попречим, но тя успя да избяга. Мамка му, това няма ли да има край?!

Думите му бяха като ехо на нейните. За миг полицаите изпитаха колективен срам от мръсното си занимание, но започнатото трябваше да се довърши.

Турбьорн Рууд кимна на Патрик, двамата отидоха и помогнаха на Юхан и Роберт да вдигнат Солвейг от ковчега. Изглежда и последните ѝ сили бяха се свършили, защото рухна на гърдите на Роберт.

– Правете каквото искате, но после ни оставете на мира! – каза Юхан, без да ги гледа в очите.

Синовете поведоха майка си към портата на гробището. Никой не коментира случилото се. Ковчегът стоеше до дупката и криеше тайните си.

– Усеща ли се дали някой лежи вътре? – запита Патрик мъжете, които го бяха издигнали.

– Не може да се каже. Самият ковчег е много тежък. Понякога се случва през някоя дупка вътре да влезе и пръст. Единственият начин да се узнае е като се отвори.

Повече не можеше да се отлага. Фотографката бе направила всички необходими снимки. Рууд и колегите му пристъпиха към действие. Всички затаиха дъх.

Аника се обади точно в осем. Вчера имаха целия следобед да търсят в архива и все нещо би трябвало да са намерили досега. Оказа се, че има право.

– Ама че си точна. Тъкмо намерихме папката със списъка на клиенти на FZ-302. Макар, за съжаление, да нямам добри новини. Или впрочем, може пък и да са добри. Имаме само един клиент във вашата област. Ролф Пешон, фактически все още наш клиент, но не и на този продукт, естествено. Ето и адреса.

Аника отбеляза получените данни на самозалепващо се листче. Някак разочароващо беше, че не се сдоби с повече имена. Слаба работа, само един клиент за проверка, но може би шефът по продажбите да имаше право, това бяха добри новини. Нали всъщност им бе нужно само едно име.

– Йоста?

Аника се затъркаля със стола си към вратата, промуши глава в коридора и извика. Никакъв отговор. Викна още веднъж, този път по-високо, и бе възнаградена с главата на Йоста, която, досущ нейната, се показа в коридора.

– Една задача за теб. Имаме едно име на селянин в района, употребявал препарата за торене, намерен върху момичетата.

– Не трябва ли най-напред да питаме Патрик?

Йоста се противеше. Очите му все още лепнеха за сън.

– Патрик, Мелберг и Мартин са на гробището. Сега не можем да ги безпокоим. Знаеш колко е спешно. Този път няма да спазваме правилника, Йоста.

Дори в обичайни случаи бе трудно да се устои на Аника. Йоста въздъхна.

– Но не отивай сам. Не търсим някой обикновен казан за ракия, не забравяй това. Вземи Ернст.

После промърмори толкова тихо, че и Йоста не би я чул.

– Все за нещо трябва да се използва това проклето говедо.

След това отново повиши глас.

– И хубаво огледайте мястото. Ако видите и най-малкото подозрително нещо, върнете се тук и докладвайте на Патрик, та той да каже какво ще се прави.

"Виж ти, не знаех, че си се издигнала от секретарка до полицейски началник, Аника. Това по време на ваканцията ли се случи?", помисли Йоста. Но не посмя да го каже високо.

Зад стъкленото гише Аника се усмихна. Тя знаеше точно какви бунтовни мисли кръжат между ушите на Йоста, но не ѝ пукаше особено. Отдавна бе престанала да уважава възгледите му. Само сега да си свърши работата и да не провали задачата. Той и Ернст можеха да бъдат опасна комбинация като патрул. Но в този случай важеше максимата на Кайса Варг[13]: "Слагаш каквото имаш."

На Ернст никак не му хареса да го издърпат от леглото. Знаеше, че шефът е на друго място, и разчиташе да прекара още известно време под завивките, преди присъствието му да стане необходимо в управлението. Дрезгавият сигнал на звънеца провали плановете му.

– Какво има, по дяволите?

Пред вратата стоеше Йоста с пръст, упорито натискащ звънеца.

– Трябва да работим.

– Не може ли да почака един час? – ядосано каза Ернст.

– Не, отиваме да разпитаме някакъв селянин, който купил оня тор, дето техниците го намериха върху труповете.

– Проклетият Хедстрьом ли нареди това? А каза ли, че и аз трябва да ида, мислех, че съм низвергнат от проклетото му разследване.

Йоста се зачуди дали да излъже, или да каже истината. Реши да е второто.

– Не, Хедстрьом е във Фелбака с Мулин и Мелберг. Аника ни помоли.

– Аника? – Ернст се заля от смях. – Откога ти и аз получаваме заповеди от някаква тъпа секретарка? Не, аз смятам още да си поспя.

Все още хилейки се, той започна да затваря вратата под носа на Йоста. Попречи му кракът на колегата му, пъхнат между нея и рамката.

– Виж какво, дай да отидем и да проверим тази работа.

Йоста замълча, после извади единствения аргумент, който знаеше, че ще накара Ернст да го послуша.

– Помисли за физиономията на Хедстрьом, ако точно ние разрешим случая. Кой знае, може онзи селянин, при който отиваме, да държи момичето в стопанството. Няма ли да е прекрасно да съобщим това на Мелберг?

Светъл лъч озари лицето на Ернст Лундгрен – аргументът бе свършил работа. Ернст вече чуваше как шефът го хвали.

– Чакай да се облека. Ще се видим при колата.

Десет минути по-късно бяха на път към Фелбака. Стопанството на Ролф Пешон беше на юг, веднага след имотите на Хулт, и Йоста не можа да се въздържи да не се запита дали това е случайно съвпадение. След като объркаха веднъж пътя, накрая улучиха и паркираха на двора. Нямаше жива душа. Излязоха от колата и внимателно се огледаха, докато вървяха към къщата.

Чифликът изглеждаше като всички останали стопанства в района. Дворът с червени дървени огради бе на хвърлей камък от жилищната сграда, бяла, със синя дограма на прозорците. Въпреки всички писания в пресата, че помощите от Европейския съюз се изсипвали като манна небесна над шведските селяни, Йоста знаеше, че действителността е по-мрачна, и човек имаше чувството, че над стопанството тегне упадък. Личеше, че собствениците правят всичко възможно да го поддържат, но боята навсякъде бе започнала да се лющи. Излязоха на верандата, където майсторската дърворезба сочеше, че къщата е била строена преди модерните времена да са превърнали бързината и ефективността в свещени понятия.

– Влезте – извика им бабешки треперлив глас и те усърдно изтриха краката си в бърсалката пред външната врата.

– Добър ден, ние сме от полицията. Търсим Ролф Пешон.

Бабата, която приготвяше закуска, изтри ръце в кухненска кърпа.

– Един момент, сега ще го извикам. Почива си малко на дивана. Така е, когато човек остарее.

Тя се позасмя и ги поведе към вътрешността на къщата.

Йоста и Ернст се огледаха и седнаха до кухненската маса. Кухнята напомни на Йоста за бащиния му дом, макар семейство Пешон да бе само около десетина години по-възрастно от него самия. Старицата изглеждаше по-възрастна, но при вглеждане по-отблизо се виждаше, че очите са по-млади от тялото. Така става след много години тежък физически труд.

Все още използваха стара печка с дърва, на която готвеха храната си. Подът бе покрит с линолеум и със сигурност скриваше фантастично дюшеме. Младото поколение предпочиташе дървото, но за неговото и на двойката Пешон поколение то твърде силно напомняше за бедността в детството. Когато се появи, линолеумът стана символ на освобождаване от злочестия живот на родителите.

Лампериите по стените бяха износени, но също будеха сантиментални спомени. Йоста не можа да се въздържи и пъхна показалец в процепа между две от плоскостите и чувството бе същото, което изпитваше като малък в кухнята на родителите си.

Тихото тиктакане на кухненски часовник бе единственият звук, който се чуваше, но след известно време чуха тих говор от съседната стая, като единият глас звучеше възмутено, а другият – умоляващо. След няколко минути старицата се върна с мъжа си. И той изглеждаше по-стар от вероятните си седемдесет години и пробуждането му от дрямката не го бе подмладило. Косата му стърчеше, по бузите му се очертаваха уморени вдлъбнатини. Жената отново застана до печката. Погледът ѝ бе сведен, втренчен в зелената тенджера, в която нещо разбъркваше.

– Какво търси тук полицията?

Гласът беше властен и на Йоста не му убягна, че старицата трепна. Започна да разбира защо изглежда толкова по-възрастна от годините си. Изтропа с тенджерата и Ролф изрева:

– Я по-тихо! Ще готвиш по-късно! Остави ни сега на мира!

Тя преви врат, бързо дръпна тенджерата от печката и излезе от кухнята, без да каже дума. Йоста едва потисна желанието си да я последва и да ѝ каже приятелски, утешителни думи, но остана на мястото си.

Ролф си наля малко ракия, обърна чашката и седна. Не попита Ернст и Йоста дали искат нещо, а и те не биха посмели да приемат. После изтри уста с опакото на ръката си и въпросително ги загледа.

– Е, какво искате?

Ернст с копнеж погледна празната чаша, а Йоста подхвана:

– Използвал ли си препарат за торене на име...

Той се посъветва с бележника си:

– ... FZ-302?

Пешон се разсмя от сърце.

– Затова ли ме будите от сън? Да ме питате какъв тор употребявам? Боже, напоследък полицията няма много за вършене.

Йоста дори не се усмихна.

– Имаме си причина да сме тук и да питаме. И затова бих искал да получа отговор.

С всяка минута изпитваше все по-голяма неприязън към мъжа.

– Добре де, добре, какво се горещиш толкова. Нямам какво да крия.

Той отново се разсмя и си наля още едно питие.

Ернст облиза устни, не отлепвайки очи от чашата. Съдейки по дъха на Ралф Пешон, това не беше първото му питие за деня.

– Използвах го някъде през 84-та, 85-а, така ми се струва. После пристигна някаква проклета екологическа компания и заяви, че това имало "негативно влияние върху екологичното равновесие".

Той говореше дрезгаво, рисувайки кавичките във въздуха.

– Тогава го сменихме с десет пъти по-лош тор, при това и десет пъти по-скъп. Проклети идиоти.

– Колко време използва препарата?

– Ами десетина години. Сигурно съм записал точните години, но трябва да съм започнал към средата на седемдесетте. Защо ви интересува това?

Той подозрително се втренчи в Ернст и Йоста.

– Свързано е с разследване, по което работим в момента.

Йоста не каза нищо повече, но видя, че лицето на селянина бавно просветна.

– Има нещо общо с момичетата, нали? Момичетата от Кралската клисура? И онази, дето сега е изчезнала? Мислите, че имам нещо общо с това, а? Това ли било? Мамка му!

Той нестабилно се надигна от масата. Ролф Пешон бе едър мъж. Явно никое от обичайните за възрастта физически страдания не го бе сполетяло, ръцете му под ризата бяха жилести и силни. Ернст вдигна ръце в защита и също стана. В подобни положения има полза от Лундгрен, с благодарност помисли Йоста. Оня живееше за такива моменти.

– По-спокойно. Ще посетим и други хора. Няма причина да се смяташ за заподозрян. Но все пак бихме искали малко да се поогледаме. Колкото да те зачеркнем от списъка.

Селянинът изглеждаше изпълнен с подозрение, но после само кимна. Йоста издебна мига да вметне:

– Може ли да ползвам тоалетната?

Мехурът му вече не беше като едно време. Ролф кимна и посочи към една врата с надпис WC.

Когато се върна от тоалетната, Йоста чу Ернст да казва:

– Абе, мамка му, хората крадат като луди. Честни хора като теб и мен...

Ернст гузно замълча. Празната чаша пред него издайнически сочеше, че е получил питието, за което мечтаеше, и сега двамата със селянина изглеждаха като стари приятели.

Когато след половин час си тръгнаха, Йоста набра кураж и се скара на колегата си.

– Ама че вониш на алкохол. Как смяташ, че ще се оправиш с Аника с този дъх?

– Е, хайде сега, голяма работа. Не се прави на даскалица. Една чашка само, какво от това. Пък и не е учтиво да откажеш, като те канят.

Йоста само се намръщи, но повече не коментира. Чувстваше се победен. Половинчасовата обиколка из собствеността на селянина не даде нищо. Нямаше и следа от момиче, нито от прясно изкопан гроб и сутринта изглеждаше изгубена. Все пак Ернст и селянинът бяха успели да се сближат, докато Йоста празнеше мехура си, и през цялото време на обиколката си бъбреха. Йоста смяташе, че е по-добре да се държат на разстояние от евентуални заподозрени за убийство, но Лундгрен, както винаги, си знаеше своето.

– Каза ли нещо интересно този Пешон?

Ернст издиша в шепата си и помириса. Отначало не обърна внимание на въпроса.

– Слушай, Йоста, не можеш ли да спреш тук да купя малко ментови бонбони?

Вкиснат, Йоста зави при бензиностанцията и изчака в колата Ернст да изтича и купи нещо за заличаване на проблема с лошия дъх.

– Не, тук ударихме на камък. Адски приятен мъж и мога да се закълна, че няма нищо общо с тази работа. Разни там тъпи технически лица по цял ден седят в лабораторията и анализират ДНК, косми, тор, отпечатъци от гуми, докато ние тук здравата работим върху лъжливите им теории. Това с препарата за торене си е лъжлива следа.

Йоста мълчаливо караше към Танумсхеде. Той не беше толкова сигурен.

Новината стигна и до Габриел и семейството му. Тримата седяха мълчаливо на масата за закуска. Всеки с размислите си. За тяхна огромна изненада Линда се бе появила с нещата си за пренощуване и без да каже дума, отиде и си легна в стаята, която винаги я очакваше.

Лайне колебливо наруши тишината.

– Хубаво, че си дойде, Линда.

Линда промърмори нещо в отговор с поглед, вперен в сандвича, който мажеше с масло.

– Говори по-високо, Линда, не е възпитано така.

Габриел получи унищожителен поглед от Лайне, на който не обърна особено внимание. Това беше неговият дом и той нямаше намерение да глези момичето заради съмнителното удоволствие от краткотрайното ѝ присъствие.

– Казах, че съм тук за една-две нощи, после се връщам обратно във Вестергорден. Имам нужда малко да сменя обстановката. Там все дрънкат разни работи. Освен това много е потискащо да гледаш как се отнасят с децата. Направо да настръхнеш, като ги видиш как обикалят и все за Исус говорят...

– Да, бях казал на Якоб, че май са твърде строги към децата. Но те го правят за добро. А вярата е важна за Якоб и Марита, това трябва да уважаваме. Например знам колко се ядосва Якоб, като те чува да говориш така. Хич не е подходящ език за млада дама.

Линда раздразнена вдигна очи към небето. Тя просто искаше да се махне за малко от Юхан, тук нямаше да посмее да се обажда. Но това дуднене вече ѝ лазеше по нервите. Май щеше да се върне при братчето си още тази вечер. Тук не можеше да се живее.

– Предполагам, чула си за ексхумацията. Излиза, че Ефраим е нагласил нещата така, че да изглежда сякаш Йоханес е мъртъв, това е най-невероятното нещо, което съм чувала!

Червени пламтящи петна бяха избили по бялата кожа на гърдите на Лайне. Тя непрекъснато играеше с перлената огърлица на врата си и Линда едва потисна желанието си да отскубне огърлицата и да натика проклетите перли в гърлото ѝ.

Габриел се прокашля и с властен глас се намеси в разговора. Цялата тази работа с ексхумацията го тревожеше. Тя нарушаваше житейските му навици, а това той ненавиждаше. Дори за миг не вярваше полицията да има основания за подозрението си, но не в това беше проблемът. Даже мисълта за смутения гробищен покой на брат му не го дразнеше толкова, макар никак да не беше приятна. Не, притесняваше го бъркотията около цялата процедура. Ковчезите трябваше да се спускат надолу, а не да се вадят нагоре. Веднъж изкопани гробове, трябваше да бъдат оставени недокоснати и веднъж заковани ковчези, завинаги да си останат затворени. Така трябваше да бъде. Пито-платено. Ред и порядък.

– Да, смятам, че е странно полицията да действа така своеволно. Не знам чии ръце са били извити, за да се получи разрешение за нещо подобно, но възнамерявам да стигна до дъното на тази работа, вярвайте ми. Не живеем в полицейска държава.

Линда отново промърмори нещо в чинията си.

– Извинявай, какво каза, сърце мое? – обърна се Лайне към Линда.

– Казах, че трябваше да помислите и за това какво им е сега на Солвейг, Роберт и Юхан. Но не, единственото, за което седите и приказвате, е колко ви е жал за самите вас. Веднъж поне помислете за някой друг!

Тя захвърли салфетката върху чинията си и стана от масата. Ръцете на Лайне отново литнаха към перлената огърлица, изглежда се колебаеше дали да последва дъщеря си, или не. Смразяващият поглед на Габриел я накара да остане.

– Знаем защо е в такова настроение.

Тонът му бе обвинителен. Лайне седеше мълчаливо.

– И има нахалството да твърди, че не ни интересува как приемат това Солвейг и момчетата. Разбира се, че ни интересува, но те за пореден път показаха, че не искат нашето съчувствие. На каквото си постелеш, на това ще легнеш...

Понякога Лайне мразеше мъжа си. Седеше там доволен и ядеше яйцето си с добър апетит. Вътрешно се виждаше как отива при него, взима чинията му и бавно я притисва към гърдите му. Вместо това започна да раздига масата.