Проповедникът

10 ЛЯТОТО НА 1979

Безпокоеше се за болната си майка. Как ли щеше баща ѝ да се грижи за нея? Надеждата, че ще я намерят, бавно заглъхваше, сподавена от ужаса на самотата в мрака. Без усещането за меката кожа на другата тъмнината бе още по-страшна.

Мъчеше я и миризмата. Сладникавата, задушлива миризма на смърт потискаше всички останали. Дори вонята от собствените им изпражнения се губеше в отвратителната сладникавост и тя на няколко пъти повърна кисела жлъч. Започна да копнее за смъртта. И това я изплаши повече от всичко друго. Смъртта започна да флиртува с нея, да ѝ шепне, да ѝ обещава да премахне болката и цялата тази гадост. Непрекъснато се вслушваше в очакване да чуе стъпките. Звука от отварянето на капака. Отмахването на дъските и после отново стъпките, бавно надолу по стълбите. Знаеше, че следващият път, когато ги чуе, ще е последен. Тялото повече не издържаше на болката и тя като другата щеше окончателно да се предаде.

Като по поръчка чу звуците, от които се страхуваше. С тъга в сърцето се приготви да умре.

Беше чудесно, че снощи Патрик се прибра по-рано. Но при тези обстоятелства тя не очакваше нищо повече. С детето си в корема Ерика за пръв път разбра тревогата на родителя и се изпълни със съчувствие към родителите на Йени Мьолер.

Дори изпитваше угризения заради доброто си настроение, Откакто гостите си заминаха, покоят в къщата се възстанови, което ѝ позволи да си поговори с ритащото я приятелче, да полежи и дори да почете хубава книга. Даже с пъшкане да изкачи хълма Галербакен и да купи нещо вкусно за ядене, както и голям плик сладкиши. Вярно, бяха я предупредили, че захарта е вредна за бременните и че ако я консумира в големи количества, детето може да стане зависимо от захарта. Естествено, за това биха били нужни огромни количества, но все пак думите се въртяха в главата ѝ. Залепеният на вратата на хладилника дълъг списък с неща, забранени за ядене, понякога я караше да мисли, че е невъзможно да роди здраво дете. Например някои риби не трябваше изобщо да се ядат, докато други можеше, но най-много веднъж в седмицата, а и имаше значение дали са уловени в морска или в сладка вода... да не говорим за сирената. Ерика обичаше сирене във всичките му видове и бе запомнила кои да яде и кои не. За жалост плесенясалите сирена бяха в списъка на забранените и тя вече мечтаеше за сиренето и червеното вино, които щеше да си позволи веднага щом спре да кърми.

Толкова бе вдадена в мислите си за гастрономически оргии, че дори не чу Патрик да влиза през вратата. Така се стресна, че трябваше да мине време, преди сърдечният ѝ ритъм да се успокои.

– О, Боже, как ме уплаши!

– Извинявай, не исках. Мислех, че чуваш, като влизам.

Той седна до нея на дивана в дневната и тя се стресна от вида му.

– Ама Патрик, ти си направо сив в лицето. Какво се е случило?

Хрумна ѝ нещо.

– Открихте ли я?

Патрик поклати глава.

– Не.

Тя не каза нищо повече и зачака спокойно. След малко, изглежда, той намери сили да продължи.

– Не, не сме я открили. И днес като че ли се върнахме доста назад.

Изведнъж се приведе и скри лице в ръцете си. Ерика с усилие се премести по-близо, прегърна го и опря буза на рамото му. По-скоро усети, отколкото чу, че той тихо плаче.

– По дяволите, та тя е само на седемнайсет. Разбираш ли? На седемнайсет и някакъв болен идиот може да прави каквото си поиска с нея. Кой знае какво е принудена да търпи, докато ние тук обикаляме като тъпи, некомпетентни кретени! Как сме могли изобщо да мислим, че ще се справим с това разследване? Седим тук и разследваме кражби на велосипеди и други такива! Кой идиот ни разреши, тоест ми разреши да водя проклетото следствие!

Той разпери ръце.

– Няма кой да свърши това по-добре от теб, Патрик! Как си мислиш, че биха се справили полицаи, изпратени от Гьотеборг? Та те не познават областта, не познават местните и не знаят как стоят работите тук. Не биха могли да свършат никаква работа, само щеше да стане още по-зле. Пък и не бяхте съвсем сами, макар да разбирам, че се чувстваш така. Нали от Удевала дойдоха хора да работят с вас, организираха проследяване и други такива. Самият ти онази вечер каза, че сътрудничеството е добро. Забравил ли си?

Ерика му говореше като на дете. Искаше да е ясно онова, което му казва, и, изглежда, това проработи, защото Патрик се поуспокои и тя усети тялото му да се отпуска.

– Да, може би си права – неохотно каза той. – Направихме всичко по силите си, но е толкова безнадеждно. Времето просто хвърчи, а аз си седя у дома, докато Йени може би умира в същия този момент.

Паниката в гласа му отново нарасна и Ерика стисна рамото му.

– Шт, не можеш да си позволиш да мислиш така. Сега точно не бива да рухваш. Ако има нещо, което дължиш на нея и на родителите ѝ, то е да запазиш хладнокръвие и да работиш.

Той седеше мълчаливо, но Ерика видя, че внимателно я слуша.

– Днес родителите ѝ ми се обадиха три пъти. Вчера – четири. Мислиш ли, че вече губят надежда?

– Не, не мисля – каза Ерика. – Просто смятам, че разчитат да си свършите работата. А сега твоята работа е да събереш сили за утрешния ден.

Патрик слабо се усмихна, дочувайки като ехо собствените си думи, казани на Йоста.

Послуша я. Въпреки че храната почти нямаше вкус, изяде всичко, сложено пред него на масата, и след това заспа. Сънува русо момиче, което бяга от него. Приближаваше се достатъчно, за да я докосне, но точно когато протягаше ръка да я хване, тя се разсмиваше дразнещо и бягаше. Когато будилникът го събуди, беше целият в студена пот и не се чувстваше отпочинал.

Ерика посвети повечето от будните си часове през нощта на мисли за Ана. Така както през вчерашния ден бе решена да не прави първата крачка, така сега, в ранните часове на деня, бе сигурна, че ще се обади на Ана, щом се разсъмне. Нещо не беше наред. Усещаше го.

Миризмата на болница я плашеше. Имаше нещо безвъзвратно в стерилната атмосфера, в безцветните стени и тъжното изкуство по тях. След като не успя да мигне и една минута през нощта, започна да ѝ се струва, че околните се движат на забавен каданс. Солвейг всеки момент очакваше светът около нея да се срути. Животът на Юхан висеше на тънък косъм, бе казал лекарят някъде на зазоряване и тя предварително се бе подготвила да скърби. Какво друго можеше да направи? Всичко, което имаше в живота, бе изтекло през пръстите ѝ като фин пясък, отнесен от вятъра – Йоханес, животът във Вестергорден, бъдещето на синовете ѝ...

Вече нямаше накъде да бяга. Не и когато действителността се превръщаше във видения, звуци и миризми. Знаеше, че сега режат тялото на Юхан, и от това не можеше да избяга.

Отдавна бе прекъснала отношенията си с Бог, но сега горещо му се молеше. Трескаво мълвеше всички думи, които помнеше от детството си, даваше обещания, които никога нямаше да спази, но се надяваше, че добрата ѝ воля ще е достатъчна да запази живота на Юхан.

До нея седеше Роберт с шокирано изражение на лицето. Тя не искаше нищо друго, освен да се протегне, да го докосне, да го утеши, да бъде майка. Но бяха изминали толкова години, всички шансове бяха пропуснати. Вместо това сега седяха някак чужди един до друг, обединени единствено от обичта към онзи, който лежеше вътре, и двамата потиснати от съзнанието, че той бе най-добрият от тримата.

Позната фигура се появи в дъното на коридора. Линда несигурно се промъкваше покрай стените, явно се боеше да не я изгонят, но желанието им за кавги се бе изпарило. Тя тихо седна до Роберт и изчака малко, преди да се осмели да попита:

– Как е той? Чух от татко, сутринта си се обадил да му кажеш.

– Да, реших, че Габриел трябва да знае – каза Солвейг, все още с поглед, вперен в далечината. – Въпреки всичко кръвта вода не става. Реших, че трябва да знае...

Линда само кимна.

Солвейг продължи:

– Все още го оперират. Не знаем нищо повече, освен... освен, че може да умре.

– Но кой? – каза Линда, твърдо решена да не позволи на леля си да потъне в мълчание, преди да получи отговор на въпроса си.

– Не знаем – каза Роберт. – Но който и да е, ще си плати за това, проклетникът!

Той силно удари с ръка по облегалката на стола и за малко излезе от състоянието си на шок. Солвейг не каза нищо.

– Ти какво правиш тук, по дяволите? – каза Роберт, внезапно осъзнал, че братовчедката, с която преди никога не бяха общували, сега бе дошла в болницата.

– Ами аз... аз...

Линда заекна, търсейки думи, с които да обясни какво всъщност я свързва с Юхан. И бе изненадана, че Роберт не знае нищо. Разбира се, Юхан ѝ бе казал, че не е споделял за отношенията им с брат си, но тя все пак вярваше, че го е направил. Това, че е пожелал да запази връзката им тайна, бе доказателство колко важна е била тя за него.

– Ние... общувахме... Юхан и аз – смотолеви Линда и се зае да проучва перфектния си маникюр.

– Какво значи "общувахме"?

Роберт удивено я изгледа. После разбра.

– Аха, значи вие... Окей.

И се разсмя.

– Виж ти. Братчето. Ама че мъжкар.

После, щом се сети защо е тук, смехът заседна в гърлото му.

Докато часовете минаваха, тримата седяха мълчаливо, наредени един до друг в тъжната чакалня, и всеки звук на стъпки в коридора ги караше трескаво да търсят с поглед лекар в бяла престилка, който да дойде и да им съобщи присъдата. И тримата се молеха тайно един от друг.

Когато рано сутринта Солвейг му се обади, Габриел сам се изненада от обзелото го чувство на състрадание. Враждата между семействата бе продължила толкова дълго, че се бе превърнала в тяхна втора природа, но щом чу за състоянието на Юхан, цялата стара стаена злоба изчезна. Юхан бе син на неговия брат, собствена кръв и плът, и това бе единствено важно. Все пак му се струваше неестествено да хукне към болницата. Жестът му се струваше лицемерен и бе благодарен на решението на Линда да отиде. Дори ѝ плати таксито до Удевала, въпреки че обикновено смяташе пътуването с такси за връх на екстравагантността.

Габриел нерешително седеше на голямото си бюро. Целият свят се беше преобърнал с краката нагоре и ставаше все по-лошо. А през последните двайсет и четири часа неприятностите сякаш бяха стигнали кулминацията си. Якоб, прибран за разпит, обискът във Вестергорден, цялото семейство, принудено да дава кръвни проби, и сега Юхан в болница с опасност за живота. Всичко, което бе градил през живота си, се срутваше пред очите му.

В огледалото на отсрещната стена сякаш за първи път съзря лицето си. И видя колко се бе състарил през последните дни. Остротата на погледа бе изчезнала, лицето бе белязано от грижи и обикновено добре вчесаната му коса сега бе разрошена и без блясък. Габриел се принуди да признае, че е разочарован от самия себе си. Винаги бе изглеждал като мъж, на когото може да се разчита в трудни моменти. А Лайне се бе оказала по-силната от двамата. Всъщност може би винаги го бе знаел. Може би го знаеше и тя, но го оставяше да живее в илюзия, защото съзнаваше, че така ще е най-щастлив. Изпълни го топло чувство. Тиха любов. Нещо, лежало дълбоко погребано под егоцентричното му презрение, сега получи възможност да избие навън. Може би пък от цялото това страдание щеше да произлезе нещо добро.

Почукване прекъсна размишленията му.

– Влез!

Лайне внимателно се вмъкна вътре и той още веднъж видя каква промяна е преживяла. Нямаше го нервното изражение на лицето и неспокойното кършене на ръцете, тя дори изглеждаше някак по-висока.

– Добро утро, скъпа. Добре ли спа?

Тя кимна и седна в един от двата фотьойла за посетители в офиса. Габриел изпитателно я погледна. Кръговете под очите ѝ противоречаха на положителния ѝ отговор. И все пак бе спала повече от дванайсет часа. Когато вчера се върна у дома, след като бе прибрала Якоб от полицейското управление, той почти не разговаря с нея. Тя само промърмори, че е изморена, и отиде да си легне в своята стая. Имаше нещо в този жест, сега го усети. Лайне не го бе погледнала нито веднъж, откакто влезе в стаята, само съсредоточено наблюдаваше обувките си. Обзе го безпокойство, но най-напред реши да ѝ каже за Юхан. Тя реагира с изненада и съчувствие, но сякаш думите му не достигаха до нея. Нещо далеч по-съществено дори от побоя над Юхан занимаваше мислите ѝ. Сега вече светнаха всички предупредителни лампички.

– Случило ли се е нещо? Нещо в полицейското управление вчера? Говорих снощи с Марита и тя ми каза, че пуснали Якоб, така че полицията едва ли...

Той не знаеше как да продължи.

– Не, Якоб е извън всяко подозрение – каза Лайне.

– Какво говориш! Но това е фантастично! – Той грейна. – Как... какво...

Същото отсъстващо изражение. Лайне продължаваше да избягва погледа му.

– Преди да говорим, има нещо, което трябва да знаеш. – Тя се поколеба. – Йоханес, той, той...

Габриел нетърпеливо се завъртя на стола си.

– Какво Йоханес? Да не би да е нещо, свързано е с онова нещастно отваряне на гроба му?

– Ами... може да се каже.

Нова пауза накара Габриел да изпита желание да я разтърси, за да проговори най-после. После тя дълбоко въздъхна и започна:

– Казали са на Якоб, че са изследвали останките на Йоханес и са установили, че той не се е самоубил. Бил е убит.

Писалката падна от ръката на Габриел върху бюрото. Погледна Лайне, сякаш бе полудяла. Но тя продължи:

– Да, знам, че звучи абсолютно налудничаво, но те явно са напълно сигурни. Някой е убил Йоханес.

– Знаят ли кой? – бе единственото, което успя да каже.

– Разбира се, че не – прошепна Лайне. – Сега са научили и след всички тия изминали години...

Тя разпери ръце.

– На това му викам новини. Кажи повече за Якоб. Извиниха ли му се?

– Както казах, вече не е заподозрян. Успели са да докажат онова, което вече знаехме.

– Е, това едва ли е някаква изненада, беше само въпрос на време. Но как...?

– От кръвните проби, които ни взеха вчера. Сравнили са първо неговата кръв с някои следи от убиеца и няма съвпадение.

– Можех да им кажа същото веднага. Което и направих, ако добре си спомням! – каза надуто Габриел и усети как у него се развърза голям възел. – Но тогава да го отпразнуваме с шампанско, Лайне, не разбирам защо си толкова мрачна.

Сега тя вдигна поглед и се взря право в очите му.

– Защото са успели да анализират и твоята кръв.

– Да, но не би могло да има съвпадение – каза Габриел, смеейки се.

– Не, не с ДНК-то на убиеца. Но... тя не е съвпаднала и с ДНК-то на Якоб.

– Какво, какво искаш да кажеш? Как така не е съвпаднала?

– Разбрали са, че ти не си баща на Якоб.

Последвалата тишина беше като експлозия. Габриел отново зърна лицето си в огледалото и сега съвсем не можа да се познае – някакъв чужд човек със зейнала уста и широко разтворени очи недоумяващо се взираше в него.

Лайне изглеждаше така, сякаш от плещите ѝ се бяха смъкнали всички световни грижи. Светлина озаряваше чертите на лицето ѝ. Той познаваше това облекчение. За миг си помисли колко ли трудно трябва да е било за нея да носи такава тайна през всичките тези години, но после гневът му избухна с пълна сила.

– Какво говориш, по дяволите? – изрева той.

– Прави са, ти не си баща на Якоб.

– И кой тогава е, по дяволите?

Мълчание. Истината бавно изплува в съзнанието му. Габриел се отпусна на облегалката на стола и прошепна:

– Йоханес.

Нямаше нужда Лайне да го потвърждава. Внезапно всичко му стана ясно като бял ден и той прокле собствената си глупост. Как не се бе сетил по-рано. Заловените погледи, чувството, че някой е бил в дома му, докато го е нямало, странната понякога прилика на Якоб с брат му.

– Но защо...?

– Защо съм имала връзка с Йоханес ли?

В гласа на Лайне прозвучаха студени, метални нотки.

– Защото беше всичко, което ти не беше. За теб бях жена, избрана по практически съображения, жена, която да си знае мястото и да се погрижи животът ти да е спокоен и подреден. Всичко трябваше да бъде организирано, логично, рационално – безжизнено!

Гласът ѝ омекна.

– Йоханес не правеше нищо, което не желаеше. Обичаше когато поиска, живееше когато поиска... Йоханес беше като природна стихия. Той наистина ме виждаше, виждаше мен, а не ме подминаваше на път за следващата бизнес среща. Всяка любовна среща с него бе като да умираш и да се раждаш наново.

Габриел потрепери пред страстта, която долови в гласа на Лайне. Но тя изчезна и Лайне трезво го погледна.

– Наистина съжалявам, че съм те мамила за Якоб толкова години, вярвай ми, наистина съжалявам и те моля за прошка от цялото си сърце. Но... няма да моля за извинение за това, че съм обичала Йоханес.

Тя импулсивно се наведе напред и сложи ръце върху ръцете на Габриел. Той се въздържа да ги отблъсне.

– Имаше толкова възможности, Габриел. Знам, че и у теб имаше много от Йоханес, но ти не желаеше да го покажеш. Можехме да живеем добре дълги години заедно и да те обичам. Всъщност аз те обичах въпреки всичко, но достатъчно добре те познавам, за да знам, че сега никога няма да ме оставиш да продължа да те обичам.

Габриел не отговори. Знаеше, че тя има право. През целия си живот се бе борил да не живее в сянката на брат си и предателството на Лайне го засегна на най-болното място.

Спомни си нощите, когато той и Лайне бдяха над болничното легло на сина им. Тогава той бе пожелал да е единственият до Якоб, за да може той да види колко незначителни са всички други, включително и Лайне. Габриел искаше да е единственият, от когото Якоб да се нуждае. Да са двамата срещу всички останали. Сега бе смешно дори да си го помисли. Всъщност той е бил Черният Петър. Йоханес е имал правото да седи до Якоб, да държи ръката му, да му говори, че всичко ще се оправи. И Ефраим, който спаси живота на Якоб. Ефраим и Йоханес. Вечното дуо, което не допускаше Габриел до себе си.

– А Линда?

Знаеше отговора, но се принуди да запита. Ако не друго, поне да бодне Лайне. Тя само сбърчи нос.

– Линда е твоя дъщеря. Няма никакво съмнение. Йоханес е единственият, с когото съм била, докато бяхме женени, и сега ще си тегля последствията.

Друг въпрос го замъчи.

– Якоб знае ли?

– Знае.

Тя се изправи. Погледна тъжно Габриел и тихо каза:

– През деня ще си опаковам багажа. Ще замина преди вечерта.

Той не попита къде ще иде. Нямаше значение. Вече нищо нямаше значение.

Добре бяха прикрили следите си. Нито тя, нито децата забелязаха, че полицията е била там. И все пак нещо беше променено. Нещо, което не можеш да пипнеш с ръка. Някакво чувство, че домът вече не е сигурното място, което е било преди. Всичко в къщата бе докосвано от чужди ръце. Бяха търсили нещо лошо – в тяхната къща! Нощес в леглото Якоб ѝ липсваше. Искаше го до себе си, ръката му в нейната като застраховка, че всичко ще бъде както преди. Но когато се обади в управлението снощи вечерта, ѝ казаха, че майка му го е отвела, и тя предположи, че е спал у нея. Помисли, че би могъл да ѝ позвъни, но веднага се прокле за дързостта си. Якоб правеше най-доброто за всички тях. Тя се възмущаваше, че полицията е била в дома им, но едва ли би могла да си представи какво му е било на него да е затворен там, да го подлагат на всевъзможни разпити.

С бавни движения Марита зараздига масата след закуската на децата. С колебание вдигна слушалката и набра номера на свекъра си, но размисли и затвори. Сигурно още спеше, а тя не искаше да го безпокои. Тъкмо бе затворила и телефонът иззвъня. На дисплея видя номера на имението и бързо вдигна, убедена, че е Якоб.

– Здравей, Марита, аз съм, Габриел.

Тя свъси вежди. Едва позна гласа на свекъра си. Звучеше като старец.

– Здравей, Габриел. Как сте?

Веселият тон прикриваше безпокойството ѝ и тя напрегнато зачака той да продължи. Внезапно ѝ мина мисълта, че нещо се е случило с Якоб, но преди да успее да попита, той каза:

– Виж, Якоб да си е у дома?

– Якоб? Но нали вчера Лайне го е отвела, бях сигурна, че е спал у вас.

– Не, не е идвал тук. Лайне го оставила снощи пред вас.

Паниката в гласа му съвпадаше с нейните чувства.

– Но, Боже Господи, къде може да е?

Марита закри уста с ръка, борейки се със страха си.

– Той трябва да... трябва да е...

Габриел не завърши изречението си, което само увеличи тревогата ѝ. Ако не е у дома и не е у тях, къде може да е? Други възможности нямаше. Хрумна ѝ ужасна мисъл.

– Юхан е в болницата. Бил е ударен и пребит в дома си вчера.

– Господи, как е той?

– Не знаят дали ще оживее. Линда е в болницата, ще се обади, като узнае повече.

Марита тежко седна на един от кухненските столове.

– Мислиш ли, че...

Гласът на Габриел едва се чуваше.

– Не, не вярвам. Че кой би...

После и двамата осъзнаха едновременно, че има един убиец на свобода. Тишината ехтеше.

– Обади се на полицията, Марита. Аз ей сега ще дойда.

После се чу сигнал "свободно".

Патрик седеше на бюрото си и се опитваше да си намери някакво занимание. Желанието да получи резултата от кръвните проби бе толкова силно, че просто усещаше вкуса му в устата си. Часовникът безмилостно тиктакаше. Отпи глътка кафе от чашата пред себе си и се намръщи. Беше изстинало. Тъкмо се изправи, за да си налее пак, и телефонът иззвъня. Патрик се хвърли към слушалката толкова бързо, че студеното кафе се разплиска по бюрото.

– Патрик Хедстрьом.

– Якоб е изчезнал!

Така се беше настроил за обаждане от съдебномедицинския отдел, че му отне секунди да превключи.

– Моля?

– Обажда се Марита Хулт. Мъжът ми го няма от вчера вечерта!

– Няма го?

Все още не разбираше. Умората караше мислите му да се движат тромаво и неохотно.

– Вчера не си дойде. И не е спал у родителите си. А като се има предвид какво се е случило с Юхан, то...

Сега той окончателно се обърка.

– Чакай сега, дай по-бавно. Какво е станало с Юхан?

– Лежи в болницата в Удевала. Пребит. И не е сигурно, че ще оживее. Ами ако същият е нападнал и Якоб? Може би лежи някъде ранен.

Паниката в гласа ѝ нарасна и мозъкът на Патрик най-после се избистри. Не знаеха нищо за пребития Юхан Хулт, но колегите от Удевала вероятно бяха приели сигнала. Трябваше веднага да се свърже с тях, но най-напред важното бе да успокои жената на Якоб.

– Марита, сигурно нищо не се е случило на Якоб. Но ще изпратя някого у вас, ще се свържа с полицията в Удевала да разбера какво знаят и за Юхан. Мисля, че няма причина да се безпокоиш. Случва се понякога, виждали сме такива неща, по някаква причина предпочитат да останат извън дома си някоя нощ. Якоб може да е бил развълнуван от това, за което говорихме вчера с него, и да е искал да остане сам за малко.

Марита ядосано каза:

– Якоб никога не би направил такова нещо, без да ми се обади. Винаги е много грижовен.

– Вярвам ти и обещавам веднага да се заемем с това. Някой ще дойде да поговори с теб, окей? Можеш ли да накараш свекървата и свекъра си да дойдат и те у вас, та да говорим и с тях?

– По-лесно е аз да отида у тях – каза Марита, явно облекчена, че все пак нещо веднага ще бъде направено.

– Добре тогава – каза Патрик и затвори, след като още веднъж я посъветва да не мисли най-лошото.

Но въпреки казаното на Марита, и той бе склонен да вярва, че има някакви други причини за изчезването на Якоб. А щом и Юхан е бил пребит или са се опитали да го убият, то наистина имаше повод за безпокойство. Най-напред позвъни на колегите в Удевала.

Малко по-късно научи всичко, което знаеха за нападението, а то не беше много. Някой бе пребил Юхан вчера вечерта толкова зле, че сега бе между живота и смъртта. И тъй като самият той не би могъл да каже кой го е сторил, полицията нямаше никакви следи. Говорили със Солвейг и Роберт, но никой от тях не бе видял нищо. За кратко Патрик заподозря Якоб, но бързо отхвърли мисълта. Побоят над Юхан бе извършен, когато Якоб бе в управлението.

Патрик се запита как да продължи нататък. Имаше две задачи – да посети болницата в Удевала и там да разговаря със Солвейг и Роберт, за да разбере дали знаят нещо, както и да отиде в имението и да говори със семейството на Якоб. След кратко колебание реши да отиде в Удевала, а да изпрати Йоста и Мартин в имението. Но тъкмо се надигна да им каже, телефонът иззвъня отново. Този път беше съдебният лекар.

Трепетно се приготви да чуе новините от лабораторията, може би щяха да му поднесат липсващото парченце от пъзела.

Но никога и в най-смелите си фантазии не си бе представял отговора, който получи.

По целия път до имението Мартин и Йоста обсъждаха казаното от Патрик. Никой от тях нищо не разбираше. Единственото, което можеха да направят, бе просто да изпълнят задачата.

Пред стълбището на главния вход се наложи да прескочат няколко големи куфара. Мартин любопитно попита кой ще пътува. Багажът сякаш беше повече от нужния на Габриел за неговите бизнес пътувания, а и носеше по-скоро женски белези, така че той предположи, че е на Лайне.

Този път не ги насочиха към дневната, а ги поведоха през дълъг коридор към кухнята в другия край на къщата. Мартин веднага я хареса. Дневната беше, разбира се, хубава, но някак безлична. А в кухнята цареше уют и селска простота напук на цялата елегантност, присъща на имението. В дневната Мартин се чувстваше като селяк, тук изпита желание да запретне ръкави и да забърка нещо в големите глинени гърнета.

До огромната кухненска маса седеше Марита и изглеждаше така, сякаш търси сигурност в ужасяваща и неочаквана ситуация. Отнякъде долитаха детски гласове и като надникна през прозореца, Мартин видя двете деца на Якоб и Марита да играят на голямата ливада.

Всички само кимнаха за поздрав. После седнаха до Марита на масата. Мартин усети, че цари особена атмосфера, без да може да определи точно каква. Габриел и Лайне бяха седнали възможно най-далече един от друг и той забеляза, че и двамата внимателно отбягват да се гледат. Помисли за куфарите пред вратата. После се сети, че Лайне сигурно е разказала на Габриел за връзката си с Йоханес. Нищо чудно, че атмосферата беше така напрегната. А и куфарите отвън получиха своето обяснение. Единственото, което задържаше още Лайне в имението, бе общата им тревога от отсъствието на Якоб.

– Да започнем отначало – каза Мартин. – Кой видя последен Якоб?

Лайне леко помаха с ръка.

– Аз.

– Кога? – продължи разпита Йоста.

– Към осем. След като си тръгнахме от вас.

Тя кимна към полицаите срещу нея на масата.

– И къде го оставихте? – каза Мартин.

– Точно на входа на Вестергорден. Предложих да го закарам до къщата, но той каза, че не е необходимо. До там има само сто-двеста метра пеш, така че не настоях.

– И в какво състояние на духа беше тогава? – продължи Мартин.

Тя внимателно погледна Габриел. Всички знаеха за какво става дума, но никой не искаше да го каже. На Мартин му хрумна, че Марита сигурно не е в течение за промяната в роднинските връзки на Якоб. Но за съжаление сега не му беше времето да проявяват тактичност. Налагаше се да говорят направо.

– Беше... – Лайне търсеше подходящата дума – замислен. Бих казала, че беше като в шок.

Марита объркано погледна Лайне, после полицаите.

– За какво говорите? Защо да е бил в шок? Какво сте му направили? Габриел нали каза, че вече не е заподозрян, защо да е в шок?

По лицето на Лайне мина лека сянка като единствен знак за бушуващите в душата ѝ чувства, но тя спокойно положи ръка върху тази на Марита.

– Вчера Якоб научи вълнуваща новина, скъпа. Преди много, много години сторих нещо, което носих в себе си дълго време. И благодарение на полицията – тя хвърли остър поглед на Мартин и Йоста – Якоб научи истината снощи. Винаги съм искала да му разкажа, но годините вървяха толкова бързо, а и предполагам, съм чакала сгоден случай.

– Сгоден случай за кое? – попита Марита.

– За да разкажа, че Якоб е син на Йоханес, а не на Габриел.

При всяка нейна дума Габриел гримасничеше и потрепваше, сякаш забиваха нож в гърдите му. Но вече не изглеждаше толкова шокиран. Психиката му бе започнала да обработва промяната и сега не му бе толкова трудно да чуе истината.

– Какво говориш!

Марита погледна с широко отворени очи Лайне и Габриел, После изстена:

– О, Боже, това трябва да го е смазало!

Лайне трепна, сякаш бе получила плесница.

– Стореното сторено, сега най-важното е да намерим Якоб, после... – тя се поколеба – ще се занимаваме с всичко друго.

– Лайне е права. Каквото и да показва кръвната проба, Якоб е тук – Габриел посочи сърцето си – и трябва да го намерим.

– Ще го намерим – каза Йоста. – Нищо чудно да се крие някъде, за да поразмисли.

Мартин бе благодарен на Йоста за успокоителните думи. Сега бе необходимо да се намали тревогата им, за да може да продължи с въпросите.

– Значи не се върна у дома?

– Не – каза Марита. – Лайне се обади, когато тръгваха от управлението, така че знаех, че е на път. Но когато после не се появи, реших, че сигурно се е прибрал у родителите си и там е преспал. Разбира се, това не беше типично за него, но от друга страна, той и цялото семейство бяха под такова напрежение напоследък, че помислих, че има нужда да посети майка си и баща си.

Като изрече последните думи, тя погледна към Габриел, но той само бледо ѝ се усмихна. Щеше да мине време, докато приемат промяната в понятието баща.

– Как разбрахте какво се е случило с Юхан? – попита Мартин.

– Солвейг се обади рано тази сутрин.

– Мислех, че... не се разбирате? – внимателно попита Мартин.

– Да, може и така да се каже. Но семейството си е семейство и когато става дума за...

Габриел не се доизрече.

– Сега там е Линда. Оказа се, че Юхан и тя са били по-близки, отколкото сме предполагали.

Габриел се засмя с пресилен, горчив смях.

– И не сте чули нищо повече? – попита Лайне.

Йоста поклати глава.

– Не, последното, което знаем, е, че няма промяна в състоянието му. Но сега Патрик Хедстрьом е на път за Удевала, така че ще видим какво ще каже. Но каквото и да се случи, ще го узнаете. Искам да кажа, Линда сигурно ще се обади.

Мартин се изправи.

– Е, смятам, че приключихме.

– Мислите ли, че може онзи, който е убил германката, да се е опитал да убие и Юхан?

Долната устна на Марита слабо потреперваше. Ясно бе какво има предвид.

– Нямаме причини да смятаме така – вежливо каза Мартин.

– Сигурен съм, че скоро ще разберем какво е станало. Юхан и Роберт се движеха в доста съмнителни кръгове, така че по-вероятно е някой оттам да е замесен.

– А търсите ли Якоб? – упорито продължи Марита. – Изпратили ли сте хора в района?

– Не, едва ли е необходимо. Искрено вярвам, че седи някъде и размишлява над... ситуацията и ще се появи всеки момент. Така че най-доброто, което можете да направите, е да сте си вкъщи и да ни съобщите, когато се прибере. Окей?

Никой нищо не каза и той прие това като съгласие. Наистина в момента почти нищо не можеха да направят. Но Мартин далеч не беше уверен в това, което се опитваше да внуши на семейството на Якоб. Странно съвпадение наистина – Якоб изчезва същата вечер, когато неговият братовчед, брат или какъвто там му се пада, Юхан бива пребит.

На връщане в колата Мартин каза именно това на Йоста, който кимна в знак на съгласие. Такива съвпадения едва ли бяха случайни. Надяваха се Патрик да е научил нещо повече.