Проповедникът

8 ЛЯТОТО НА 1979

Сега споделяха болката. Като сиамски близначки се притискаха една в друга. Свързваха ги чувства, съставени от равни части любов и омраза. От една страна, бе сигурността, че не са сами в мрака долу. От друга – желанието за спасение пораждаше враждебност и надежда, че при следващото му идване болката ще се падне на другата.

Не говореха много. Гласовете ужасяващо ехтяха в слепотата на подземието. Когато стъпките отново се приближаваха, те отхвръкваха една от друга и нарушаваха контакта, който бе единствената им защита срещу студа и мрака. Сега най-важното бе да се избегне болката и всяка от двете се опитваше да принуди другата първа да попадне в ръцете на злото.

Този път спечели тя и чу как другата започва да крещи. По някакъв начин бе еднакво болезнено да бъдеш тази, на която ѝ се е разминало. Звукът от трошенето на кости се бе впил в слуховата ѝ памет и тя усещаше с нараненото си тяло всеки вик на другата. Знаеше и какво ще последва след виковете. Тогава ръцете, които извиваха и теглеха, мушкаха и нараняваха, се променяха, топли и нежни, те се полагаха на мястото на най-силната болка. Тези ръце тя вече познаваше като своите собствени. Бяха големи и силни, но и гладки, без грапавини и неравности. Пръстите бяха дълги, чувствителни като на пианист и въпреки че никога не ги бе виждала, с вътрешното си око ясно ги различаваше.

Сега виковете се увеличиха и ѝ се искаше да вдигне ръце и да ги постави на ушите си. Но ръцете ѝ висяха безсилни и ненужни покрай тялото и отказваха да изпълняват нарежданията ѝ.

Когато виковете замлъкнаха и малкият отвор над главите им се открехна и затвори отново, тя запълзя по студената, влажна постелка към източника на страданието.

Беше дошло време за утешение.

Когато капакът на ковчега се плъзна встрани, цареше пълна тишина. Патрик осъзна, че се обръща и с безпокойство поглежда към църквата. Не знаеше какво е очаквал. Може би гръм от църковната камбанария да ги покоси по средата на богохулното им занимание. Но нищо подобно не се случи.

Патрик видя скелета в ковчега и сърцето му се сви. Беше сбъркал.

– Е, Хедстрьом. Страхотна каша забърка.

Мелберг съжалително поклати глава и с това единствено изречение накара Патрик да се почувства така, сякаш главата му е сложена на дръвника. Но шефът му имаше право. Това си беше страхотна каша.

– Тогава да го взимаме с нас, само ще установим, че е правилният човек. Но едва ли ще има някакви изненади. Нали нямаш някакви теории за сменени трупове или нещо такова...

Патрик само поклати глава. Беше си получил заслуженото. Техниците си свършиха работата и когато малко по-късно скелетът замина за Удевала, Патрик и Мартин седнаха в колата, за да се върнат в управлението.

– Можеше да се окажеш прав.

Гласът на Мартин бе утешителен, но Патрик отново поклати глава.

– Не, прав беше ти. Твърде грандиозни конспиративни планове бяха, за да са наистина вероятни. Предполагам, че тази грешка дълго ще ме преследва.

– Да, можеш да бъдеш сигурен – каза съчувствено Мартин. – Но помисли си, би ли могъл да живееш, ако не го беше направил и ако после беше разбрал, че си бил прав и че това е струвало живота на Йени Мьолер? Сега поне опита и трябва да продължим да работим с всички идеи, които ни идват в главата, луди или не. Това е и единственият ни шанс да я открием навреме.

– Ако вече не е късно – мрачно отбеляза Патрик.

– Виж какво, така не бива да мислим. Още не сме я намерили мъртва, значи е жива. Друга възможност няма.

– Прав си. Просто не знам накъде да поема сега. Къде да търсим? През цялото време се натъкваме на проклетото семейство Хулт, но все не се добираме до нещо конкретно.

– Имаме връзката между убийствата на Сив, Муна и Таня.

– И нищо, което да доказва връзка с изчезването на Йени.

– Нищо – призна Мартин. – Но всъщност това е без значение, нали? Главното е, че правим всичко възможно да намерим убиеца на Таня и онзи, който е отвлякъл Йени. Дали е един и същи човек, или двама различни, то ще си покаже. Но правим всичко възможно.

Мартин подчертаваше всяка дума, надявайки се смисълът ѝ да попадне, където трябва. Разбираше защо Патрик се самообвинява след злополучната ексхумация, но точно сега не можеха да си позволят ръководител на разследването без увереност в себе си. Трябваше да вярва в онова, което правеха.

Когато се върнаха в управлението, Аника ги спря още на рецепцията. Държеше телефонната слушалка в ръка, закривайки микрофона, така че да не се чува от другата страна на линията, и каза на Патрик и Мартин:

– Патрик, Юхан Хулт е. Много държи да се свърже с теб. Ще говориш ли от стаята си?

Той кимна и бързо отиде до бюрото си. Секунда по-късно телефонът иззвъня.

– Патрик Хедстрьом.

Слушаше внимателно, зададе един-два въпроса и после в прилив на енергия изтича при Мартин.

– Хайде, Мулин, тръгваме за Фелбака.

– Но нали се връщаме оттам? Къде сега?

– Ще си поговорим малко с Линда Хулт. Мисля, че се задава нещо интересно, нещо много интересно.

Ерика се надяваше, че и те като семейство Флуд ще искат да отидат до морето през деня, та поне за малко да се отърве от тях. Но се излъга.

– Не сме много по морето, аз и Маде. Предпочитаме да ти правим компания тук, в градината. Изгледът е толкова прекрасен.

Йорген отправи възторжен поглед към островите и се подготви да прекара деня на слънце в градината. Ерика потисна смеха си. Йорген имаше идиотски вид. Беше се намазал от главата до петите с крем против изгаряне, от което изглеждаше блед като албинос, а носа си бе покрил с някаква неонова смазка, от която той силно лъщеше. Голяма слънчева капела довършваше гледката и след половинчасова подготовка досадникът с доволна въздишка седна до жена си в един от шезлонгите, които Ерика се принуди да им изнесе.

– Ах, това е раят, нали, Маде?

Той затвори очи и Ерика реши да изчезне за малко. Тогава се отвори едното му око.

– Дали ще е много нахално да помолим за нещо за пиене? Голяма чаша сок би било прекрасно. И Маде сигурно ще иска.

Жена му само кимна, без дори да вдигне поглед. Беше потънала в някаква книга по данъчно право, като и тя, изглежда, изпитваше панически ужас от изгаряне. Дълги панталони и риза с дълги ръкави я предпазваха от слънцето. Носеше и шапка и също бе боядисала носа си в неоново. Двамата приличаха на извънземни, кацнали на поляната на Ерика и Патрик.

Ерика се заклатушка към къщата и направи сок. Всичко би направила, само да не трябва да общува с тях. Те бяха най-скучните хора, на които някога се бе натъквала. И ако вчера вечерта трябваше да реши дали да разговаря с тях, или да зяпа облаците, нямаше съмнение какво би избрала. При сгоден случай щеше да каже на майката на Патрик няколко добре подбрани думи, задето така щедро се разполага с телефонния им номер.

Патрик поне можа да се изплъзне за малко, като отиде на работа. Макар Ерика да забеляза, че не беше във форма. Никога не го бе виждала толкова напрегнат.

Искаше ѝ се повече да му помогне. Когато разследваха смъртта на приятелката ѝ Алекс, бе успяла да бъде полезна на полицията в няколко момента, но тогава имаше лично отношение към случая. А сега бе възпрепятствана и от огромното си туловище. Коремът и жегата се бяха съюзили, за да я вкарат в принудително бездействие. А и мозъкът ѝ сякаш бе в постоянно очакване. Всичките ѝ мисли бяха насочени към детето в корема ѝ и към херкулесовите усилия, които я очакваха в недалечно бъдеще. Мозъкът ѝ упорито отказваше да се фокусира за по-дълго върху други неща и тя искрено се удивляваше на майките, които работеха чак до деня на раждането.

С въздишка смеси в голяма кана сок, сложи късчета лед и я изнесе заедно с две чаши на марсианците върху моравата ѝ.

Бърза проверка във Вестергорден показа, че Линда не е там. Марита погледна въпросително, когато се появиха двамата полицаи, но не каза нищо, само ги насочи към имението. За втори път за кратко време Патрик подкара по дългата алея. И още веднъж бе поразен от красотата на пейзажа. Видя, че Мартин на предната седалка до него зяпа с отворена уста.

– Боже, как живеят хората!

– Да, добре им е на някои – съгласи се Патрик.

– И значи тук живеят двама души?

– Трима, ако се смята и Линда.

– Да, ами нищо чудно, че в Швеция има жилищна криза – каза Мартин.

Този път при позвъняването им отвори Лайне.

– С какво мога да ви помогна?

Не долови ли Патрик безпокойство в гласа ѝ?

– Търсим Линда. Бяхме във Вестергорден, но снаха ви каза, че била тук.

Мартин неопределено кимна в посока на Вестергорден.

– За какво ви е?

Габриел изникна зад Лайне, която все още не бе отворила достатъчно вратата, за да ги пусне.

– Имаме няколко въпроса към нея.

– Тук никой не задава въпроси на дъщеря ми, без да знаем за какво става дума.

Габриел изпъчи гърди, готов да защитава потомството си.

Тъкмо Патрик започна да обяснява и Линда се появи зад ъгъла на имението. Беше облечена за езда и изглежда бе на път към конюшнята.

– Мен ли търсите?

Патрик кимна, облекчен, че няма да се наложи да влиза в конфронтация с баща ѝ.

– Да, имаме няколко въпроса към теб. Вътре ли да влезем, или навън?

Габриел го прекъсна.

– За какво става дума, Линда? Направила ли си нещо, което трябва да знаем? Няма да позволим полицията да те разпитва, без да присъстваме, така да знаеш!

– Да влезем вътре.

Тя с нежелание последва Патрик и Мартин в дневната. Изглежда, не се тревожеше много за мебелите, когато седна на дивана с вонящи на кон дрехи. Лайне не се въздържа лекичко да сбърчи нос и с безпокойство да погледне бялата дамаска.

– Съгласна ли си да ти зададем няколко въпроса пред твоите родители? Ако беше разпит по правилата, нямаше да можем да им откажем да присъстват, след като си непълнолетна, но сега искаме просто да те попитаме нещо, така че...

Габриел, изглежда, бе готов да се намеси, но Линда само сви рамене. За момент на Патрик му се стори, че някакво изпълнено с очакване задоволство се смеси с нервността ѝ. Но изчезна пак така бързо.

– Току-що ни се обади Юхан Хулт, твоят братовчед. Знаеш ли за какво може да става дума?

Тя пак само сви рамене и без да проявява интерес, зачовърка ноктите си.

– Срещали сте се често, нали?

Патрик напредваше внимателно, крачка по крачка. Юхан бе разказал за отношенията им и той разбираше, че новината няма добре да се възприеме от Габриел и Лайне.

– Ами да, срещали сме се.

– Какво говориш, по дяволите?

И Лайне, и Линда трепнаха. Подобно на сина си, и Габриел никога не използваше силни изрази. Те поне не можеха да си спомнят някога да са чули такива от него.

– Какво пък, мога да се срещам с когото си искам. Не ти решаваш това.

Патрик уточни:

– Не ни интересува кога сте се срещали и колко често. Що се отнася до нас, можеш да запазиш това за себе си, но има един случай, от който много се интересуваме. Юхан каза, че сте се срещнали една вечер преди около две седмици на сеновала във Вестергорден.

Габриел стана алено червен от бяс, но не каза нищо, само напрегнато заочаква отговора на Линда.

– Възможно е, срещали сме се там няколко пъти, така че не знам точно кога.

Тя все още съсредоточено чоплеше ноктите си и не поглеждаше към възрастните около нея.

Мартин продължи от там, където бе спрял Патрик:

– Според Юхан онази вечер ти си видяла нещо по-специално. Все още ли не знаеш какво имаме предвид?

– Щом като изглежда знаете, защо не кажете и на мен?

– Линда! Не влошавай нещата с държането си! Бъди така добра да отговориш на въпросите на полицията. Ако знаеш за какво става дума, кажи. Но ако е нещо, което този... негодник ти е пъхнал в главата, аз ще...

– Ти пък, нищо не знаеш за Юхан. Нали си такъв светец...

– Линда...

Гласът на Лайне предупредително я прекъсна.

– Направи каквото ти казва баща ти и отговори на въпросите на полицията, а за другото ще говорим после.

След известно размишление Линда послуша майка си и кисело продължи:

– Предполагам Юхан ви е казал, че видяхме онова момиче.

– Кое момиче?

– Онова, германското момиче, което беше убито.

– Да, това ни каза и Юхан – каза Патрик и мълчаливо изчака Линда да продължи.

– Не съм така сигурна като Юхан, че беше тя. Видяхме снимката на афишите и доста си приличаше, но сигурно има сума ти момичета, които изглеждат така. А и какво би правила във Вестергорден? Не е точно по трасето на туристите.

Мартин и Патрик не обърнаха внимание на въпроса. Те знаеха точно каква работа е имала тя във Вестергорден. Да потърси единствената следа около изчезването на майка ѝ – Йоханес Хулт.

– Къде са били Марита и децата онази вечер? Юхан каза, че не са били у дома, но не знаеше къде.

– Бяха за един-два дена при родителите на Марита в Далсед.

– Когато Якоб иска да работи по къщата на спокойствие – обясни Лайне, – Марита заминава за няколко дни при бабата и дядото на децата.

– Разбираме, че не си сигурна дали това е била Таня Шмид, или не, но можеш ли да опишеш как изглеждаше момичето?

Линда се поколеба.

– Тъмнокоса, нормално сложена. Коса до раменете. Като всяка друга. Не особено хубава – прибави тя.

– И как беше облечена?

Мартин се приведе напред, опитвайки се да улови погледа на тийнейджърката. Не успя.

– Ами, не си спомням. Беше преди две седмици и навън вече се стъмваше...

– Опитай – призова я Мартин.

– С някакви джинси, мисля. Впита тениска и блуза. Синя блуза и бяла тениска, мисля, или обратното. Да, и червена чанта през рамо.

Патрик и Мартин размениха погледи. Тя бе описала съвсем точно дрехите на Таня в деня на изчезването ѝ. И тениската беше бяла, и блузата синя, а не обратното.

– По кое време вечерта я видяхте?

– Доста рано, струва ми се. Към шест може би.

– Видя ли дали Якоб я пусна да влезе?

– Когато почука на вратата, никой не ѝ отвори. После обиколи къщата и повече не можехме да я виждаме.

– Видяхте ли дали си тръгна оттам? – попита Патрик.

– Не, а и пътят не се вижда от сеновала. Пък и аз, както казах, не съм толкова сигурна, колкото Юхан, че това е момичето, което сме видели.

– Имаш ли представа коя друга би могла да бъде? Имам предвид, че едва ли много чужди хора идват и чукат по вратите във Вестергорден.

Още едно видимо равнодушно свиване на раменете. След минута мълчание тя отвърна:

– Не, не знам коя може да е била. Може нещо да е продавала, знам ли?

– И после Якоб не спомена нищо за някакво посещение, така ли?

– Не.

Патрик и Мартин усетиха, че е много по-разтревожена от видяното, отколкото си даваше вид пред тях. И пред родителите си.

– Мога ли да попитам какво всъщност търсите? Както казах и по-рано, смятам, че това започва да прилича на издевателство над семейството ми. Сякаш не стига, че изкопахте брат ми! Какво стана с това, впрочем? Беше ли ковчегът празен, или?

Тонът бе присмехулен и Патрик не можа да не приеме критиката лично.

– Имаше човек в ковчега, да. Вероятно брат ти Йоханес.

– Вероятно!

Габриел прихна и скръсти ръце на гърдите си.

– Сега на бедния Якоб ли ще се нахвърлите?

Лайне ужасена погледна мъжа си. Сякаш едва сега схвана последствията от въпросите на полицаите.

– Не, да не би да мислите, че Якоб...

Ръцете ѝ се стрелнаха към гърлото.

– Сега не мислим нищо, но много искаме да разберем как и къде е ходила Таня, преди да изчезне, така че Якоб може да се окаже важен свидетел.

– Свидетел! Опитвате се да го кажете меко, прави ви чест. Но не си мислете, че за миг ще се хванем на това. Искате да приключите бъркотията, която забъркаха колегите ви през 1979-а и няма значение кого ще пъхнете вътре, само да е Хулт, нали? Най-напред се опитвате да изкарате, че Йоханес е жив и е почнал да убива момичета след пауза от двайсет и четири години, после, когато се оказва, че си лежи умрял в ковчега си, набелязвате Якоб.

Габриел се изправи и посочи външната врата.

– Вън! Не искам повече да ви виждам тук отново без нужните документи и междувременно смятам да се обадя на адвоката си. Дотогава вървете на майната си!

Ругатните все по-леко се въртяха на езика му и в краищата на устата му се образуваха малки мехурчета. Патрик и Мартин прибраха нещата си и се приготвиха да си тръгват. Когато външната врата с глух тътен се хлопна зад гърбовете им, последното, което чуха, бе гласът на Габриел, който кресна на дъщеря си:

– А ти с какво си се занимавала, мамка му!

– И най-тихите води...

– Да, не съм вярвал, че такъв вулкан клокочи под тази повърхност – каза Мартин.

– Макар че не мога да не го разбера. От негова гледна точка...

Мислите на Патрик отново се плъзнаха към тазсутрешното фиаско.

– Не мисли повече за това, казах ти. Направи, каквото можа, и не бива непрекъснато да се самообвиняваш – каза Мартин.

Патрик изненадано го погледна. Мартин усети погледа му и извинително вдигна рамене.

– Извинявай. Стресът ме човърка и мен, предполагам.

– Не, не. Имаш пълно право. Сега не е време да се окайвам.

Той за миг изпусна от очи пътя и погледна колегата си.

– И повече не ми се извинявай, бъди така любезен.

– Окей.

Замълчаха. Когато минаваха покрай голф игрището на Фелбака, Патрик, за да разреди напрежението, каза:

– Няма ли най-сетне да вземеш онази зелена клубна карта, та да поиграем малко?

Мартин се усмихна.

– Ще посмееш ли? Може да се окажа природен талант и да те смета под килима.

– Не вярвам. И аз имам дарба с топката.

– Ами тогава ще трябва да побързаме, защото ще мине доста време, преди да можем да играем.

– Какво искаш да кажеш?

Патрик наистина изглеждаше заинтригуван.

– Може да си забравил, но ще имаш дете след една-две седмици. Тогава няма да ти остане много време за подобни забавления.

– О, винаги има начин. Бебетата спят много, а и Ерика знае, че от време на време ще искам да поизляза. Когато решихме да имаме дете, си казахме, че ще имаме право и на малко личен живот, а няма да бъдем само родители.

Мартин се разсмя.

– Да бе, ще имате адски много време за личен живот. Много спели бебетата – изимитира той Патрик и още повече се разсмя.

Патрик, който знаеше, че сестрата на Мартин има пет деца, се смути и се запита какво ли знае Мартин, което той е пропуснал. Но преди да му зададе въпроса, телефонът иззвъня.

– Хедстрьом.

– Здравей, тук е Педерсен. Удобно ли е?

– Разбира се. Чакай малко само да паркирам някъде.

Патрик измина още стотина метра преди паркинга при моста на Гребещад, където зави и спря.

– Паркирах. Открихте ли нещо?

Не можа да скрие любопитството си и Мартин напрегнато го погледна.

– И да, и не. Ще погледнем още по-отблизо, но като се имат предвид обстоятелствата, помислих, че ще е доста добре да знаеш, че все нещо добро е излязло от твоето, доколкото разбирам, доста прибързано отваряне на гроба.

– Да, едва ли мога да го отрека. Чувствам се малко като идиот, така че всичко, което имаш, ме интересува.

Патрик затаи дъх.

– Най-напред сверихме зъбната карта, човекът в ковчега без съмнение е Йоханес Хулт, така че по тази точка за съжаление не мога да ти поднеса нищо интересно. Затова пък – лекарят не можа да издържи на изкушението да направи пауза, за да увеличи ефекта, – затова пък е пълна глупост, че е умрял от обесване. Ранната му смърт се дължи по-скоро на удар с твърд предмет по тила.

– Какво, по дяволите, говориш!

Мартин високо подскочи, когато Патрик направо изкрещя.

– Какъв твърд предмет? Бил е ударен по главата, така ли?

– Нещо такова. Сега лежи на масата, така че, щом узная повече, ще ти звънна пак. Преди да погледна по-отблизо, нищо повече не мога да ти кажа.

– Благодарен съм, че се обади толкова бързо. Обади се пак, щом узнаеш нещо повече.

Патрик удовлетворено затвори капачето на телефона.

– Какво каза, какво каза?

Мартин умираше от любопитство.

– Че не съм пълен идиот.

– Да, нужен беше лекар да го констатира. А освен това? – сухо каза Мартин, недоволен, че го държат в неизвестност.

– Каза, че Йоханес Хулт е бил убит.

Мартин наведе глава и затърка лице с двете си ръце в привидно отчаяние.

– Не, сега вече напускам проклетото разследване. Това е лудост! Искаш да кажеш, че главният заподозрян за изчезването, или по-точно за смъртта на Сив и Муна, също е бил убит!

– Точно това казвам, да. И ако Габриел Хулт си мисли, че може да ни навиква, за да ни накара да престанем да ровим в мръсното им бельо, много се лъже. Ако нещо доказва, че има скрито-покрито в семейство Хулт, то е точно това. Някой от тях знае как и защо Йоханес Хулт е бил убит и каква е връзката с убийствата на момичетата, хващам се на бас!

Той удари с юмрук дланта си и усети как сутрешното униние се сменя с нова енергия.

– Само се надявам да разберем какво крият час по-скоро. Заради Йени Мьолер – каза Мартин.

Коментарът подейства като плисната студена вода върху главата на Патрик. Не трябваше да допуска състезателният инстинкт да взема превес. Не трябваше да забравя защо си вършат работата. Поседяха малко, наблюдавайки минаващите покрай тях хора. После Патрик запали колата и подкара към управлението.

Кенеди Карлсон смяташе, че всичко е започнало с името. Нямаше каква друга да е причината. Много от останалите момчета имаха добри извинения – като например, че родителите им пият и ги бият. Самият той май си имаше само името.

След училище майка му бе прекарала няколко години в САЩ. Някога в селото беше голяма работа някой да замине за Щатите. Но в средата на трийсетте, когато майка му бе отпътувала, билетът за Америка беше нещо обикновено. Мнозина с деца заминаваха за някой голям град в Швеция или в чужбина. Единствено непроменено остана обстоятелството, че когато някой напуснеше сигурността на малката общност, езиците се развързваха и всички започваха да говорят, че това не е на добро. И наистина, след една-две години в Обетованата земя майка му се бе върнала с него в корема си. Така и никога не чу нещо за баща си. Но и това не бе добро извинение. Още преди да се роди, майка му се бе омъжила за Кристер и той му стана истински баща. Само дето името... Предполагаше, че тя е искала да се направи на интересна и да покаже, че въпреки връщането си у дома с подвита опашка, все пак е била навън, по широкия свят. И той трябваше да напомня за това. Така че тя рядко пропускаше възможност да разказва, че най-големият ѝ син е кръстен на Джон Кенеди, защото през годините в Щатите толкова се възхищавала от този мъж. В такива случаи се питаше защо чисто и просто не го беше кръстила Джон.

Тя и Кристер дариха с по-добра съдба братята и сестрите му. Добре си живееха като Емели, Микаел и Тумас. Обикновени, честни шведски имена, сред които той стърчеше като някакъв уникат. А това, че баща му на всичкото отгоре е бил и черен, не улесняваше нещата, но Кенеди все пак не смяташе, че точно това го прави по-различен. Вината бе в проклетото му име.

Всъщност той бе очаквал тръгването на училище с нетърпение. Помнеше ясно това. Треската, радостта, желанието да започне нещо ново, да види как един нов свят се отваря пред него. Но не мина много време и възторгът му се изпари. Заради проклетото име. Бързо се научи какъв грях е да си различен от множеството. Странно име или особена прическа, или демодирани дрехи, нямаше значение какво. Но си различен от другите. В неговия случай за утежняващо обстоятелство се смяташе, че той, според другите, вярвал, че е нещо по така заради оригиналното си име. Сякаш той си го бе избрал. Ако би могъл да избира, щеше да се нарича я Юхан, я Оскар, я Фредрик. Име, което автоматично да му дава достъп до останалите.

След първите кошмарни дни в клас нещата така и не се уталожиха. Язвителните забележки, ударите, изолацията го принудиха да изгради около себе си стена, здрава като гранит, и скоро целият гняв, натрупан зад стената, заизвира от малки дупчици, ставащи все по-големи и по-големи, докато всички усетиха яростта му.

Кенеди бе отстъпил пред съдбата, отредена му от неговото име. "Проблем" – думата сякаш бе татуирана на челото му и единственото, което можеше да направи, бе да живее според очакваното от него. Лесен, но все пак и парадоксално труден начин на живот.

Всичко това се промени, когато въпреки желанието си попадна в стопанството в Буларен. Това бе условието да не го вкарат в затвора след несполучлива кражба на кола и той предварително си беше наумил да не оказва съпротива, за да изчезне оттам колкото се може по-бързо. После срещна Якоб. И чрез Якоб срещна Бог.

В очите му двамата бяха почти едно и също.

Това не стана чрез някакво чудо. Не чу тътнещ глас свише, нито пък светкавица от небесата тресна пред краката му като доказателство за Неговото съществуване. А чрез разговорите с Якоб, в които той постепенно видя да се очертава образът на Бога на Якоб. Като пъзел, който нарежда и бавно оформя картинката, изобразена на капака на кутията.

Най-напред се опъваше. Бягаше, правеше поразии с момчетата. Напиваше се до безсъзнание и после позорно го замъкваха обратно в стопанството, за да срещне на другия ден с натежала глава мекия поглед на Якоб – винаги, колкото и да е странно, лишен от укор.

Беше се оплакал на Якоб за онова с името, беше му обяснил, че то е виновно за всичките му грешки. Но Якоб успя да го убеди, че всъщност то е нещо положително, нещо, което сочи накъде ще тръгне животът му. Получил е Божи дар, обясняваше Якоб. Още от първия миг на раждането си е придобил уникална идентичност, което може само да означава, че Господ е избрал специално него сред толкова много други. Името го правело специален, не просто различен.

Кенеди поглъщаше всяка дума със същата жажда, с която прегладнелият сяда на масата за вечеря. И постепенно повярва, че Якоб е прав. Името му бе дар Божи. Това го правеше специален и сочеше, че Господ Бог има план само за него, Кенеди Карлсон. И на Якоб Хулт трябваше да благодари, че узна това, преди да бе станало късно.

Тревожеше го това, че напоследък Якоб изглеждаше угрижен. Не можеше да не чуе слуховете за семейството му, свързващи го с убитите момичета, и смяташе, че разбира причините за безпокойството му. Самият той бе изпитал на гърба си злобата на едно жадуващо за мъст общество. Сега явно семейство Хулт бе дивечът.

Внимателно почука на вратата на Якоб. Стори му се, че чува възбудени гласове вътре и когато отвори вратата, видя Якоб да говори по телефона. Лицето му бе опънато.

– Какво става?

– Нищо, малко семейни проблеми. Няма за какво да се тревожиш.

– Твоите проблеми са и мои проблеми, Якоб. Знаеш го. Не можеш ли да ми кажеш какво има? Повярвай ми, както аз ти повярвах.

Якоб уморено потърка очи и изведнъж сякаш рухна.

– Такава глупост. Заради сторена грешка от баща ми преди двайсет и четири години сега полицията си е въобразила, че имаме нещо общо с убийството на онази германска туристка, за която писаха вестниците.

– Но това е ужасно.

– Да, на всичко отгоре тази сутрин отвориха гроба на чичо ми Йоханес.

– Какво говориш? Осквернили са покоя му?

Якоб криво се усмихна. Само преди година Кенеди би казал: "Къв покой, мамка му?"

Уви, да. Цялото семейство страда. Но нищо не можем да направим.

Кенеди усети как познатият гняв се надига в гърдите му. Макар сега да се усещаше по-добре. Сега това бе Божият гняв.

– Но не можете ли да повдигнете обвинение срещу тях? За преследване или нещо подобно?

Отново кривата, тъжна усмивка на Якоб.

– При твоя опит с полицията мислиш ли, че може нещо да се постигне с това?

Не, разбира се. Изпитваше твърде малко уважение към ченгетата. Много добре разбираше Якоб. Признателен му бе, че споделя проблемите си тъкмо с него. Още един дар, за който да благодари на Господ във вечерната си молитва. Кенеди се канеше да отвори уста, за да каже това на Якоб, когато телефонният сигнал го прекъсна.

– Извинявай – Якоб вдигна слушалката.

Когато няколко минути по-късно затвори, бе още по-бледен. Кенеди разбра, че се обажда бащата на Якоб, и се опита да не показва, че слуша.

– Случило ли се е нещо?

Якоб бавно свали очилата си.

– Но кажи де, какво ти каза?

Кенеди вече не криеше, че е разтревожен.

– Беше баща ми. Полицията е била у тях и е разпитвала сестра ми. Братовчед ми Юхан се обадил в полицията и твърдял, че той и сестра ми видели убитото момиче в моя двор. Точно преди да изчезне. Господ да ми е на помощ.

– Господ да ти е на помощ – прошепна като ехо Кенеди.

Събраха се в стаята на Патрик. Беше тясно, но с малко добра воля успяха да се поберат. Мелберг бе предложил своята стая, три пъти по-просторна от другите, но Патрик не искаше да мести всичко закачено на таблото зад бюрото му.

То бе покрито с хартийки и бележки, а в средата стояха снимките на Сив, Муна, Таня и Йени. Патрик полуседеше на бюрото с лице към останалите. За първи път се бяха събрали всички – Патрик, Мартин, Мелберг, Йоста, Ернст и Аника. Целият мозъчен тръст на полицейското управление в Танумсхеде. Всички с погледи, вперени в Патрик. Той веднага усети тежестта на отговорността и малки капчици пот се сбраха на челото му. Винаги бе мразел да е център на вниманието и мисълта, че всички очакват какво ще каже, неприятно го глождеше. Изкашля се.

– Преди половин час се обади Турд Педерсен от Съдебна медицина и каза, че сутрешната ексхумация не е било напразна.

Тук направи пауза и си позволи за миг да изпита задоволство. Никак не му се искаше да бъде за посмешище пред колегите за неопределено време.

– Изследването на трупа на Йоханес Хулт показва, че той не се е обесил. Изглежда, че му е бил нанесен тежък удар в тила.

Събралите се зажужаха. Патрик продължи, съзнавайки, че е привлякъл вниманието им.

– Така че имаме още едно убийство, макар не съвсем прясно. Затова реших, че е време да се съберем и да огледаме онова, което знаем. Някакви въпроси дотук?

Мълчание.

– Добре. Тогава да започваме.

Патрик започна с преглед на старите материали, с които разполагаха за Сив и Муна, сред тях и показанията на Габриел. Продължи със смъртта на Таня и медицинското заключение, което показваше, че раните ѝ са идентични с тези на Сив и Муна, обясни, че тя се е оказала дъщеря на Сив, спомена и за свидетелството на Юхан, че е видял Таня във Вестергорден.

Йоста извиси глас:

– А Йени Мьолер? Не съм много убеден, че има връзка между нейното изчезване и убийствата.

Всички очи се насочиха към снимката на русокосата тийнейджърка, която им се усмихваше от таблото. Дори тези на Патрик. Той каза:

– Съгласен съм с теб, Йоста. Това е само едно от предположенията ни. Още нямаме резултат в това отношение. Стигнахме само до лъжливата следа Мортен Фриск. Така че единственото, което можем да направим, е да се надяваме, че обществеността ще ни се притече на помощ, че някой нещо е видял, като същевременно работим и по възможността, че един и същи човек е убил Таня и е отвлякъл Йени. Отговарям ли на въпроса ти?

Йоста кимна. По принцип отговорът означаваше, че не знаят нищо, което горе-долу потвърждаваше мисълта му.

– Впрочем, Йоста, чух от Аника, че сте били на проверка за онзи препарат за торене. Научихте ли нещо?

Вместо Йоста отговори Ернст:

– Нищичко. Селянинът, с когото говорихме, няма нищо общо с това.

– Но вие добре огледахте, нали, за всеки случай?

Патрик не се остави да бъде убеден от уверенията на Ернст.

– Да бе, разбира се. И както казах, нищичко – кисело повтори Ернст.

Патрик въпросително погледна Йоста, който кимна утвърдително.

– Добре тогава. Трябва да помислим дали има някакъв начин да продължим по тази следа. Междувременно, както ви споменах, получихме сигнал от човек, видял Таня малко преди да изчезне. Синът на Йоханес, Юхан, ми се обади тази сутрин и ми каза, че видял във Вестергорден момиче, за което убедено твърди, че е Таня. Братовчедка му Линда, дъщерята на Габриел, била с него, затова Мартин и аз отидохме и говорихме с нея преди обяд. Тя също каза, че са видели някакво момиче, но не беше убедена, че е била Таня.

– Можем ли да се доверим на този свидетел? Досието на Юхан и разколът в семейството ме карат да се съмнявам в твърденията му – каза Мелберг.

– Да, това тревожи и мен. Ще трябва да почакаме и да видим какво ще каже Якоб Хулт. Но смятам за интересен факта, че непрекъснато се връщаме към това семейство. Накъдето и да се обърнем, все налитаме на рода Хулт.

В малката стая температурата бързо се покачваше. Патрик бе отворил един прозорец, но това едва ли помагаше, защото и отвън не влизаше свеж въздух. Аника се опитваше да се разхлади, като си вееше с бележника. Мелберг триеше потта от челото си с длан, а Йоста изглеждаше обезпокоително сив под слънчевия загар. Мартин бе разкопчал горните копчета на ризата си, което накара Патрик завистливо да отбележи, че някои все пак намират време за фитнес. Само Ернст изглеждаше напълно недосегаем.

– Ами аз бих заложил на някой от тези негодници – каза той. – Те са единствените, които са били в контакт с полицията преди.

– Освен баща им – напомни Патрик.

– Точно, освен татко им. Но това само доказва, че има нещо гнило в този клон на семейството.

– А сведението, че Таня за последно е била видяна във Вестергорден? Според сестрата тогава Якоб си е бил у дома. Това не го ли уличава?

Ернст се изхили.

– А кой казва, че момичето е било там? Юхан Хулт. Не, не бих повярвал и на една дума на това момче.

– Кога мислиш да говорим с Якоб? – попита Мартин.

– Мислех с теб да отидем в Буларен веднага след събранието. Обадих се да проверя, днес е на работа.

– Не мислиш ли, че Габриел му е позвънил да го предупреди?

– Сигурно, но нищо не можем да направим. Ще видим какво ще каже.

– А какво ще правим с информацията, че Йоханес е бил убит?

Патрик не искаше да признае, че всъщност няма представа.

Доста неща се натрупаха наведнъж за разследване и той се опасяваше, че ако направи крачка назад и погледне общата картинка, нямаше изобщо да знае накъде да продължи. Въздъхна.

– Едно по едно. Няма нищо да споменаваме на Якоб, докато говорим с него. Не искам Солвейг и момчетата да бъдат предупредени.

– Значи следващата крачка е да говорим с тях?

– Мисля, че да. Някой да има друго предложение?

Мълчание.

– Ние, останалите, какво ще правим?

Йоста дишаше тежко и Патрик се уплаши да не получи сърдечен пристъп от горещината.

– Аника каза, че има доста обаждания, след като разлепихме снимката на Йени. Тя е отделила най-интересните, така че ти и Ернст можете да започнете проверките.

Патрик се надяваше да не бърка, включвайки отново Ернст в разследването. Но трябваше да му даде още един шанс, така реши, след като, изглежда, Ернст се бе държал добре при изясняването на въпроса с препарата за торене.

– Аника, бих искал да се свържеш отново с предприятието, което произвежда онзи препарат, и да ги помолиш да разширят кръга на клиентите. Може да си струва проверката.

– Няма проблем – Аника още по-усърдно заразмахва бележника.

Мелберг не получи задача. Патрик усети, че му е трудно да дава заповеди на шефа си, искаше му се само той да не се бърка в ежедневната им работа. Макар да бе принуден да признае, че Мелберг вършеше изненадващо добра работа, като държеше политиците далеч от разследването.

Впрочем у Мелберг все още имаше нещо странно. Обикновено гласът му звучеше най-силно от всички, а сега шефът седеше мълчаливо и сякаш се намираше на друго място. Онази бодрост, която ги удивляваше през последните две седмици, сега бе заменена с още по-обезпокоително мълчание. Патрик запита:

– Бертил, имаш ли нещо да добавиш?

– Какво? О, извинявай, какво каза?

Мелберг подскочи.

– Имаш ли нещо да добавиш? – повтори Патрик.

– А, това ли... – каза Мелберг и се прокашля, като видя, че очите на всички са насочени към него. – Не, не мисля. Изглежда, държиш ситуацията под контрол.

Аника и Патрик си размениха погледи. Обикновено орловият ѝ поглед забелязваше всичко, което се случваше в управлението, но сега само сви рамене в знак, че и тя няма представа.

– Някакви въпроси? Не? Добре тогава. Да започваме работа.

Всички с благодарност напуснаха горещата стая и отидоха да търсят другаде прохлада. Само Мартин се забави.

– Кога тръгваме?

– Мислех първо да обядваме и веднага след това да тръгнем.

– Окей. Да отида ли да купя нещо и да хапнем в столовата?

– Да, би било много мило, тъкмо ще успея да се обадя на Ерика.

– Поздрави я – каза Мартин, излизайки.

Патрик набра домашния си номер. Надяваше се Йорген и Маде да не са я уморили от скука...

– Доста изолирано място, а?

Мартин се огледа, но видя само дървета. Четвърт час вече караха по тесни горски пътища и той започна да се пита дали са на прав път.

– Спокойно, всичко е под контрол. Бил съм тук веднъж и преди, когато едно от момчетата беше стъпило накриво, така че знам.

Патрик се оказа прав. Малко по-късно завиха към къщата.

– Изглежда хубаво място.

– О, да, имат добра репутация. Най-малкото фасадата е поддържана. Аз самият съм по-скоро скептичен. Дори началната цел да е добра, тези религиозни сбирки винаги, рано или късно, привличат странни хора. Предлагат сплотеност и семейственост, привлекателни за хора, които никъде не се чувстват у дома си.

– Май знаеш за какво приказваш.

– Ами известно време сестра ми се бе включила в подобна група. Нали знаеш, онзи период на лутане у тийнейджърите. Успя да се измъкне здрава и читава, но научих достатъчно, за да изпитвам здравословни съмнения. Макар че, както казах, никога не съм чувал нещо лошо за тези тук.

– Е, това няма нищо общо с нашето разследване – каза Мартин.

Репликата му прозвуча предупредително, каквато му беше и целта. Обикновено Патрик бе обективен, но сега в гласа му се бе промъкнала неприязън и Мартин се обезпокои да не би чувствата му да се отразят на разпита на Якоб.

Патрик сякаш прочете мислите му. Усмихна се.

– Не се тревожи. Това ми е болното място, но няма общо с работата ни.

Паркираха и излязоха от колата. Дворът бръмчеше като кошер. Момчета и момичета явно работеха и вътре, и вън. Една шумна група се къпеше долу в морето. Истинска идилия. Мартин и Патрик почукаха. Отвори им поотраснал тийнейджър. И двамата се стъписаха. Ако не беше тъмният поглед, едва ли щяха да го познаят.

– Здравей, Кенеди.

– Какво искате?

Тонът бе враждебен.

Нито Патрик, нито Мартин можаха да се въздържат да не зяпнат. Дългата коса, вечно висяща на лицето му, я нямаше. Нямаше ги и черните дрехи, и нездравата кожа. Момчето, което сега стоеше пред тях, бе толкова чисто и добре подстригано, че просто блестеше. Разпознаха обаче враждебния поглед от времената, когато го арестуваха за кражба на коли, притежание на наркотици и много други прегрешения.

– Изглежда си добре, а, Кенеди?

Патрик говореше приятелски. Винаги бе съжалявал момчето.

Кенеди дори не го удостои с отговор. Вместо това повтори:

– Какво искате?

– Искаме да говорим с Якоб. Вътре ли е?

Кенеди му препречи пътя.

– Какво искате от него?

Все още приятелски Патрик каза:

– Няма нищо общо с теб. Така че пак питам вътре ли е?

– Престанете да го преследвате. Него и семейството му. Чух какво сте се опитвали да направите и това е отвратително. Но ще си получите наказанието. Бог вижда всичко, Бог вижда и в сърцата ви.

Мартин и Патрик размениха погледи.

– Да, добре, Кенеди, но сега най-добре се отмести.

Този път тонът на Патрик звучеше заплашително и след известна вътрешна борба Кенеди неохотно ги пропусна вътре.

– Благодарим – сухо каза Мартин и последва Патрик, който, изглежда, знаеше къде отива.

– Канцеларията му е най-навътре в коридора, доколкото си спомням.

Кенеди ги следваше на една-две крачки, подобно на мълчалива сянка. В жегата Мартин усети, че потръпва.

Почукаха. Якоб седеше зад бюрото си. Не изглеждаше особено изненадан.

– Я виж ти. Дългата ръка на закона. Нямате ли си истински престъпници за преследване?

Зад тях Кенеди още стоеше на вратата, стиснал юмруци.

– Благодаря, Кенеди, сега можеш да затвориш.

Онзи мълчаливо, макар и неохотно, изпълни заповедта.

– Значи знаеш защо сме тук, така ли?

Якоб свали очилата си и се надвеси напред. Изглеждаше изтощен.

– Да, преди малко се обади баща ми. Разказа ми някаква налудничава история за това как скъпият ми братовчед твърдял, че е видял убитото момиче у дома.

– Налудничава история ли?

Патрик наблюдаваше Якоб.

– Разбира се. – Той затропа с очилата си по бюрото. – Какво ще прави тя във Вестергорден? Доколкото разбирам, била е туристка, а имението не е съвсем в туристическата област. Що се отнася до така наречените показания на Юхан, то... Е, знаете каква е ситуацията, за съжаление Солвейг и нейните не пропускат възможност да очернят нашето семейство. Досадно, но някои хора носят в сърцето си не Бог, а нещо съвсем друго...

– Така да е. – Патрик любезно се усмихна. – Но по една случайност знаем каква работа може да е имала във Вестергорден.

Дали не съзря сянка на безпокойство в очите на Якоб? Продължи:

– Не е била във Фелбака като туристка, а е търсела корените си. И може би е искала да узнае нещо повече за изчезването на майка си.

– Майка си?

Якоб бе шокиран.

– Да, била е дъщеря на Сив Лантин.

Очилата отново изтропаха. Дали изненадата бе изиграна, или истинска, Мартин не можеше да каже, но остави Патрик да води разговора, за да наблюдава по-спокойно реакциите на Якоб.

– На това му викам новини. Но все още не разбирам каква работа може да е имала във Вестергорден.

– Както казах, искала е да получи повече информация за случилото се с майка ѝ. И като се има предвид, че чичо ти е бил главният заподозрян...

Патрик не довърши изречението.

– Трябва да кажа, че всичко това ми звучи като грандиозна спекулация. Чичо ми беше невинен и вие го тласнахте към смъртта с инсинуациите си. Сега, когато го няма, явно искате да натопите някой друг от нас. Я кажете, защо изпитвате такава нужда да съсипете създаденото от нас? Да не би вярата и радостта, която намираме в нея, да ви бодат очите?

Якоб сякаш говореше от амвона и Мартин разбра защо минаваше за толкова високо ценен проповедник. В мекия, извисяващ се и спадащ на вълни глас имаше нещо магическо.

– Просто си вършим работата – каза Патрик студено и с мъка се сдържа да не покаже отвращението си към всичко онова, което смяташе за религиозни глупости.

Но дори и той бе принуден да признае, че у Якоб имаше нещо много особено, когато приказваше. По-слаби от него хора можеха лесно да потънат в този глас, омаяни от посланията му.

– Значи твърдиш, че Таня Шмид никога не е идвала във Вестергорден?

Якоб разпери ръце.

– Кълна се, никога не съм виждал момичето. Нещо друго?

Мартин се сети за информацията на Педерсен. Че Йоханес не се е самоубил. Тази новина би могла доста да поразтърси Якоб. Но той знаеше, че Патрик е прав. Нямаше да успеят да излязат през вратата, когато телефонът щеше да зазвъни у другите от семейство Хулт.

– Не, свършихме. Но може и да се върнем при друг случай.

– Няма да се изненадам.

Гласът на Якоб бе изгубил проповедническия си тон и сега отново бе мек и спокоен. Мартин тъкмо слагаше ръка на дръжката, когато вратата безшумно се отвори. Кенеди, който мълчаливо бе стоял и слушал, я отвори в точния момент. Нямаше никакво съмнение какво означава черният огън, пламтящ в очите му. Мартин направо отстъпи пред омразата, която съзря там. Якоб трябва да го бе научил на нещо повече от "око за око" и "обичай ближния си".

Около малката маса цареше напрежение. Не че преди настроението бе по-бодро. Не и след смъртта на Йоханес.

– Кога ще свърши всичко това!

Солвейг притисна ръка на гърдите си.

– Все ние попадаме в лайната. Всички сякаш мислят, че седим тук и чакаме да ни изритат! Какво ще кажат хората сега? Като чуят, че полицията е изровила Йоханес! Мислех, че приказките най-сетне ще престанат, след като намериха последното момиче, но сега всичко започва отново!

– Да говорят каквото щат! Какво ни засяга това?

Роберт толкова яростно смачка фаса на цигарата си, че пепелникът се преобърна. Солвейг бързо издърпа албума.

– Роберт! Внимавай! Ще изгориш албума!

– Пука ми за проклетия ти албум! Ден и нощ седиш тук и ровиш из проклетите стари снимки! Не разбираш ли, че това е минало! Минаха сто години, а ти седиш и въздишаш. Татко го няма вече и ти вече не си кралица на красотата. Я се виж само!

Роберт грабна албумите и ги захвърли на пода. Солвейг с вик се хвърли да събира пръснатите снимки. Това само утрои гнева на Роберт. Без да обръща внимание на умолителния поглед на майка си, той се наведе, грабна шепа фотографии и започна да ги къса на парченца.

– Не, Роберт, недей, снимките ми! Моля те, Роберт!

Устата ѝ бе като отворена рана.

– Ти си една дебела старица, не го ли разбра? А татко се обеси! Разбери го най-после!

Юхан, който седеше като замръзнал пред разиграващата се сцена, се изправи и здраво сграбчи ръката на брат си. Изтръгна остатъка от снимките, които Роберт конвулсивно стискаше, и принуди брат си да го чуе.

– Я се успокой! Те точно това искат, не го ли разбираш? Да се обърнем един срещу друг и семейството ни да се разбие. Но няма да им доставим това удоволствие, чуваш ли? Ще се държим. Сега помогни на мама да си събере снимките.

Гневът на Роберт се изпари. Той потърка очи и с ужас огледа бъркотията около себе си. Солвейг лежеше като огромна, мека купчина отчаяние на пода, хълцаща, с парченца от снимките, изтичащи между пръстите ѝ. Плачът ѝ бе сърцераздирателен. Роберт падна на колене пред нея и я прегърна. Нежно отмахна кичур коса от челото ѝ и ѝ помогна да се изправи.

– Прости ми, прости ми. Ще ти помогна да оправиш албумите. Скъсаните снимки няма да мога, но те не бяха кой знае колко. Виж, най-хубавите са останали. Виж се тук колко си хубава.

Той вдигна снимка пред очите ѝ. Солвейг в цял бански и лента на гърдите, на която пишеше: "Майска кралица 1967". Красива. Плачът премина в хълцане. Тя взе снимката от него и се усмихна.

– Наистина бях хубава, нали Роберт?

– Да, мамо, знаеш го. Най-хубавото момиче, което някога съм виждал!

– Наистина ли?

Тя кокетно се усмихна и го погали по косата. Той ѝ помогна пак да седне на кухненския стол.

– Да, наистина. Честна дума.

Малко по-късно всичко беше прибрано и тя отново седеше и щастливо разглеждаше албумите си. Юхан кимна на Роберт да излязат. Седнаха на стъпалата пред хижата и всеки запали по цигара.

– Мамка му, Роберт, не трябва да избухваш така.

Роберт зарови с крак чакъла. Не каза нищо. Какво можеше да каже?

Юхан здраво всмукна цигарения дим и после го остави да танцува между устните му.

– Няма да им играем по гайдата. Помни какво ти казах вътре. Трябва да се държим.

Роберт седеше мълчаливо. Срамуваше се. Бе изровил дупка в чакъла пред себе си. Хвърли там фаса и го зарови. Доста безсмислена мярка. Земята около тях бе покрита със стари фасове. След малко извърна поглед към Юхан.

– Слушай, онова... дето си видял момичето във Вестергорден. – Поколеба се. – Вярно ли е?

Юхан дръпна още веднъж от цигарата си и също хвърли фаса на земята. Изправи се, без да поглежда брат си.

– Разбира се, че е вярно, по дяволите.

После влезе в къщата.

Роберт остана. За първи път през живота си усети, че между него и брат му има цепнатина. И това страшно го изплаши.

Следобедът премина в измамно спокойствие. Патрик не желаеше да извършва нищо прибързано, предпочиташе първо да разберат повече подробности за останките на Йоханес и очакваше телефонът да иззвъни. Чувстваше се неспокоен и излезе при Аника да си поговорят.

– Как върви при вас? – попита тя и както обикновено, го погледна над ръба на очилата си.

– В тази жега не особено добре.

Докато го казваше, усети приятен полъх в стаята. Голям вентилатор бръмчеше на бюрото на Аника и от удоволствие Патрик затвори очи.

– Как не се сетих? Нали купих вентилатор на Ерика за вкъщи, защо не купих един и за тук? Това ще е първото, което ще направя утре, ей богу.

– Да бе, а Ерика как я кара с корема в тази жега?

– Ами преди да купя вентилатора, щеше да се стопи от горещината. А и лошо спи, има спазми, невъзможно ѝ е да лежи по корем и всичко останало, нали знаеш.

– Е, не мога да твърдя, че знам – каза Аника.

Патрик ужасено осъзна какво бе казал. Аника и мъжът ѝ нямаха деца и той никога не посмя да пита защо. Може би просто не можеха да имат и с тъпия си коментар бе бръкнал право в раната. Тя видя смущението му.

– Няма нищо. Ние сами решихме така. Никога не сме искали да имаме деца. Стигат ни кучетата, по тях харчим любовта си.

Патрик успокоено продължи:

– Сега и за двама ни е трудно, далеч по-трудно, разбира се, е за нея. Нямаме търпение да свърши. Освен това напоследък нещо все ни обсаждат.

– Обсаждат ли?

Аника въпросително вдигна едната си вежда.

– Роднини и познати, които мислят, че като е лято, е страхотна идея да си прекарат времето във Фелбака.

– Ясно... Позната история. Отначало имахме същия проблем на вилата, докато не ни писна и прогонихме всички натрапници. Оттогава не сме ги и чували, но кой знае защо, хич не ни липсват. Истинските приятели идват и през ноември. На останалите прав им път.

– Така е – каза Патрик, – ама е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Ерика успя да изхвърли първата банда, но сега имаме нова смяна гости и сме повече от гостоприемни и любезни. Бедната Ерика, по цял ден у дома, тича и ги обслужва.

Той въздъхна.

– Тогава бъди мъж и оправи положението.

– Аз?

– Да, иначе Ерика ще умре от стреса, докато ти си седиш тук по цял ден, така че иди, удари с юмрук по масата и ѝ осигури малко спокойствие. Сигурно не ѝ е леко. Досега си е имала собствена кариера и сега изведнъж седи сама по цели дни и си гледа пъпа, докато твоят живот си върви както обикновено.

– Не съм си го представял така – глупаво каза Патрик.

– Не си, така си и мислех. Затова тази вечер се погрижи да изхвърлиш гостите, каквото и да ти пошепва дяволът. И после поглези бъдещата майка както трябва. Предполагам, че не може и да излиза в тази жега, че е като вързана за къщата.

– Да.

Сега Патрик шепнеше. Притеснено си каза, че нямаше нужда да си гений, за да разбереш, че Аника има право. Заради късогледия си егоизъм не беше отделил на Ерика една-едничка мисъл, не я бе попитал как е, как се чувства. Мислеше си, че за нея е хубаво да си даде малко ваканция, да се посвети на бременността. Най-лошото бе, че той всъщност много добре познаваше Ерика. Знаеше колко е важно за нея да върши нещо смислено, знаеше, че не ѝ е присъщо да остава без никакво занимание.

– Е, няма ли да се прибереш по-рано и да се погрижиш за съпругата си?

– Но аз чакам разговор – автоматично се отрони от устните му, ала погледът, който му хвърли Аника, показваше, че дава грешен отговор.

– Мобилният ти телефон работи само между стените на управлението, така ли? Твърде ограничен обхват за един мобилен, не мислиш ли?

– Ами да – отвърна измъчено Патрик и се смъкна от стола. – Е, тогава отивам у дома. Ако някой ме търси, дай му мобилния ми...

Аника го изгледа, сякаш беше недоразвит, и той заднешком излезе през вратата. Ако имаше шапка в ръката, сигурно щеше и да се поклони...

Но непредвидени обстоятелства го задържаха още един час.

Ернст стоеше и си избираше сладкиш за кафето в "Хедемюрш".

Отначало смяташе да иде в пекарната, но опашката там промени плановете му.

Докато се колебаеше между канелени или деликатесни сладки, вниманието му бе привлечено от шумно оживление на горния етаж. Остави сладките и отиде да види какво става. Магазинът беше на три етажа. На долния имаше ресторант, лавка и книжарница, на втория продаваха деликатеси, а на най-горния – дрехи, обувки и стоки за подаръци. Две жени на касата дърпаха някаква чанта. Едната имаше табелка на гърдите, сочеща, че принадлежи към персонала, а другата приличаше на героиня от руски нискобюджетен филм. Много къса пола, мрежести чорапи, потниче като за дванайсетгодишно момиченце и достатъчно грим, за да изглежда като географска карта.

– No, no, my bag[14]! – пискливо крещеше жената на развален английски.

– I saw you took something[15] – отвърна продавачката и тя на английски, но с ясно изразен шведски акцент.

Отдъхна си, щом видя Ернст.

– Слава богу, арестувайте тази жена. Видях я да обикаля и да пъха разни неща в ръчната си чанта, а после нахално се опита да излезе с нея.

Ернст не се поколеба. С два скока се озова на мястото и сграбчи заподозряната крадла за ръката. И понеже не знаеше бъкел английски, изобщо не зададе никакви въпроси. Вместо това грубо дръпна обемистата чанта от ръцете ѝ и изсипа цялото съдържание на пода. Сешоар, електрическа самобръсначка, електрическа четка за зъби и кой знае защо – керамично прасенце с майски венец на главата.

– Какво ще кажеш за това, а? – каза на шведски Ернст.

Продавачката преведе.

Жената само поклати глава, опитвайки се да изглежда невинна.

– I know nothing. Speak to my boyfriend, he will fix this. Не is boss of the police![16]

– Какво разправя тая? – изпухтя Ернст.

Яд го беше, че трябва да се довери на жена, която да му превежда.

– Казва, че нищо не знае. И да говорите с приятеля ѝ. Казва, че бил полицейски шеф.

Продавачката объркано гледаше ту Ернст, ту жената, която сега стоеше с победоносна усмивка на лицето.

– О, да, ще има да си говори с полицията. И ще видим дали ще продължава с приказки за приятел, който бил полицейски шеф. Тоя валс може да го играят в Русия, или откъдето, по дяволите, е дошла, но тук тия номера не минават! – изкрещя той с лице само на сантиметри от това на жената.

Тя не разбра и дума, но вече не изглеждаше толкова сигурна в себе си.

Ернст грубо я изведе от "Хедемюрш" и я задърпа към полицейското управление. Жената подтичваше след него на високите си токчета и хората намаляваха скоростта на колите си, за да видят какво става. Аника разшири очи, когато двамата профучаха покрай рецепцията.

– Мелберг!

Ернст кресна така, че коридорът заехтя. Патрик, Мартин и Йоста промушиха глави през вратите. Ернст още веднъж извика по посока на офиса на Мелберг:

– Мелберг, ела тук, довел съм ти годеницата!

Заливаше се от смях. Сега щеше да види тя. Но откъм стаята на Бертил не се разнасяше нито звук и Ернст се зачуди дали междувременно не е отишъл на пазар.

– Мелберг? – викна той за трети път, вече не толкова ентусиазирано.

След проточила се дълга минута, през която Ернст стоеше в коридора здраво сграбчил жената, докато всички го гледаха с широко отворени очи, Мелберг излезе от кабинета си. Ернст осъзна с нарастваща топка в стомаха, че нещата няма да се развият така прекрасно, както бе предполагал.

– Бееертил!

Жената се изскубна и изтича при Мелберг, който застина на място като лос пред прожектор. И тъй като тя беше двайсетина сантиметра по-висока от него, изглеждаше, меко казано, смешно, когато го притисна до гърдите си. Ернст буквално зяпна. Обзет от желание да потъне вдън земя, реши, че е време да попълни молбата си за напускане, и то незабавно. Преди да бъде уволнен. Ужасен разбра, че постигнатото след неколкогодишно съзнателно подмазване бе унищожено от едно-единствено злощастно действие.

Жената се отдели от Мелберг и се обърна, за да посочи обвинително Ернст, който тъпо стоеше с чантата ѝ в ръка.

– This brutal man says I steal! Oh, Bertil, you must help your poor Irina![17]

Той несръчно я потупа по рамото, вдигайки ръка на височината на носа си.

– You go home, Irina, OK? To house. I come later. OK?[18]

Английският му беше приблизителен, но тя разбра какво ѝ казва и отговори:

– No, Bertil. I stay here. You talk to that man, and I stay here and see you work, OK?[19]

– Той решително завъртя глава и я заизбутва леко пред себе си. Тя тревожно се обърна и каза:

– But, Bertil, honey, Irina not steal, OK?[20]

После се завъртя на високите си токчета и хвърли последен, триумфален поглед на Ернст. А той все още гледаше в килима, без да смее да вдигне очи.

– Лундгрен! В моята стая!

За Ернст това беше Страшният съд. Той послушно се повлече след Мелберг. В коридора главите все още стърчаха от вратите на стаите със зейнали уста. Вече знаеха на какво се дължат онези странни промени в настроението...

– Сега бъди любезен и ми кажи какво се е случило – каза Мелберг.

Ернст покорно кимна. На челото му изби пот. И този път не беше от горещината.

Разказа за сблъсъка в "Хедемюрш" и как видял жената да се сдърпва с продавачката. С треперещ глас обясни как изсипал съдържанието на чантата и че там имало някои стоки, за които не било заплатено. После млъкна в очакване на присъдата. За негово удивление Мелберг се облегна на стола си с дълбока въздишка.

– Да, попаднах в адска каша.

Поколеба се за миг, после се наведе, изтегли едно чекмедже и извади нещо, което хвърли на масата пред Ернст.

– Ето какво очаквах. Трета страница.

Любопитен, Ернст взе нещото, приличащо на каталог, и обърна на трета страница. Страниците бяха пълни със снимки на жени с кратки данни за височина, тегло, цвят на очите и интереси. Той изведнъж проумя каква бе Ирина. Жена по поръчка. Макар да нямаше кой знае какви прилики между действителната Ирина и портретът с информация за нея в каталога. Там тя бе поне десет години по-млада, десет килограма по-слаба и с едно кило грим по лицето. Изглеждаше хубава, невинна, взираше се в камерата с широка усмивка. Ернст погледа снимката и после вдигна очи към Мелберг, който разпери ръце.

– Виждаш ли, ето какво харесах. Писахме си цяла година, но едва ли съм очаквал да я видя у дома. – Той кимна към каталога на коленете на Ернст. – Но тя дойде. – Въздъхна. – Трябва да ти кажа, че ми подейства като леден душ. И веднага започна: Бертил, любими, купи това, купи онова. Дори я заварих да ми рови в портфейла. Да, мамка му, каква каша.

Той се потупа по главата и Ернст забеляза, че вече го нямаше онзи Мелберг, който така се грижеше за външността си. Сега ризата му бе на петна, кръговете пот под мишниците му бяха големи колкото чаени чинийки. Усещането бе някак успокояващо. Сега нещата си бяха вече на мястото.

– Разчитам да не разправяш за това.

Мелберг посочи с пръст Ернст, който енергично закима. Нямаше да каже и дума. Изпита голямо облекчение, все пак нямаше да бъде уволнен.

– Хайде да забравим този малък инцидент, а? Ще се оправя с тази история. Още с първия самолет ще я изпратя обратно у дома.

Ернст се изправи и тръгна заднешком към вратата.

– И кажи на хората отвън да престанат да зяпат, ами да си вършат работата.

Ернст широко се усмихна, когато чу суровия глас на Мелберг. Шефът отново бе във форма.

Ако изобщо имаше някакви съмнения, че Аника е права, то те се изпариха в мига, в който прекрачи прага на дома си. Ерика буквално се хвърли в прегръдките му и той видя умората, спускаща се като воал над чертите ѝ. Още веднъж го загложди чувството за вина. Трябваше да е по-внимателен към Ерика. А той се бе разработил и я бе оставил да се мотае между четирите стени на къщата без никакво смислено занимание.

– Къде са? – прошепна той.

– Вън в градината – прошепна и Ерика. – О, Патрик, няма да издържа, ако трябва да останат още един ден. Цял ден седят и чакат да ги обслужвам. Повече не мога.

Тя рухна в прегръдките му и той я поглади по главата.

– Не се тревожи, ще се погрижа. Съжалявам, не трябваше последната седмица да работя толкова.

– Всъщност ти попита, но аз казах "не". И просто не ти оставих избор – прошепна Ерика, заровила лице в ризата му.

Въпреки гузната си съвест той бе склонен да се съгласи. Как би могъл да действа другояче, когато едно момиче бе изчезнало и може би държано някъде в плен. Но трябваше да постави над всичко здравето на Ерика и детето.

– Не съм сам в управлението. Има кой да ми помага. Но първо имаме един проблем за разрешаване.

Той се освободи от Ерика, пое дълбоко дъх и излезе в градината.

– Здравейте. Хубаво ли прекарахте?

Йорген и Маде обърнаха неоновите си носове към него и радостно закимаха. Мамка ви, как няма да сте прекарали хубаво, помисли той, цял ден ви обслужват като в някакъв проклет хотел.

– Вижте, реших вашата дилема. Обадих се тук-там и проверих. Има свободни стаи в "Големия хотел", защото много хора напуснаха Фелбака, но след като пътувате с ограничен бюджет, това може да не ви заинтересува.

Йорген и Маде, за миг обезпокоени, бързо се съгласиха. Не, не били заинтересовани.

– Но – каза Патрик и за свое задоволство видя как челата им се сбръчкаха тревожно – обадих се и във Вальо, в пансиона за туристи, и представете си, и те имали свободни места! Прекрасно, нали? Евтино, чисто и хубаво. По-хубаво не може да бъде!

Той плесна с ръце от преиграна радост и предвари възраженията, формиращи се на устните на гостите.

– Така че най-добре да си стягате сега багажа, защото корабът тръгва след час от площад "Ингрид Бергман".

Йорген се опита да каже нещо, но Патрик вдигна ръка.

– Не, не, не ми благодарете. Не е нещо особено. Само един-два разговора по телефона.

Едва сдържайки смеха си, той отиде в кухнята, където Ерика стоеше до прозореца и подслушваше. Двамата плеснаха с ръце, сдържайки кикота си.

– Прекрасно – прошепна очарована Ерика. – Не знаех, че живея с демагог от мащаба на Макиавели!

– Много неща не знаеш за мен, любима – каза той. – Сложен човек съм аз, разбираш ли...

– Да, така е. А аз все си мислех, че си доста семпъл – заядливо се усмихна тя.

– Да бе, ако не ти беше издут така коремът, щеше да видиш колко съм семпъл – зафлиртува Патрик и усети как напрежението започва да се разсейва.

После стана сериозен.

– Нещо за Ана?

Усмивката на Ерика изчезна.

– Нищо. Ходих долу и проверих на мостика, вече ги нямаше.

– Мислиш ли, че си е заминала?

– Не знам. Или са продължили да плават по крайбрежието. Но знаеш ли, нямам сили да се интересувам от това. Толкова съм ядосана на нейната обидчивост...

Тя въздъхна и понечи да продължи, но бе прекъсната от Йорген и Маде, които обидено профучаха покрай тях и отидоха да си събират нещата.

Малко по-късно, след като Патрик откара нежеланите гости до кораба за Вальо, двамата седнаха на верандата, наслаждавайки се на спокойствието. Изпълнен с желание да се реваншира, Патрик се зае да масажира подутите крака на Ерика, която въздишаше от удоволствие. Мислите за убитите момичета и за изчезналата Йени Мьолер младият полицай запрати на дъното на съзнанието си. И душата от време на време има право на почивка.

Обаждането дойде на сутринта. Патрик, решен да се грижи повече за жена си, поспа по-дълго и двамата седяха и закусваха мирно в градината, когато се обади Педерсен. С извинителен поглед към Ерика Патрик стана от масата, но тя само му се усмихна. Сега изглеждаше много по-доволна.

– Да, има ли нещо интересно? – каза Патрик.

– Ами да, може да се каже. Ако започнем с причината за смъртта на Йоханес Хулт, първото ми заключение е било напълно правилно. Йоханес не се е обесил. И ако казваш, че са го намерили на пода с въже на врата, то това въже е било сложено там след настъпването на смъртта. Причината всъщност е силен удар в тила с твърд предмет с остър ръб. На челюстта също има рана от счупване, която показва, че и там е бил нанесен удар.

– Значи няма съмнение, че става дума за убийство? – Патрик здраво стисна слушалката.

– Няма съмнение, невъзможно е той сам да си е причинил тези рани.

– И колко време е бил мъртъв?

– Трудно е да се каже. Лежал е дълго в земята. Моето предположение е, че е бил убит в деня, в който са смятали, че се е обесил. Така че не е погребан впоследствие, ако това търсиш – каза Педерсен закачливо.

Последва минута мълчание, през която Патрик разсъждаваше над казаното от Педерсен. После попита:

– Току-що намекна, че си открил и още нещо, докато си изследвал Йоханес. Какво е то?

– Е, това ще ви хареса. Тук имаме една заместваща за лятото, която е повече от усърдна, и на нея ѝ хрумна да вземе ДНК проба от Йоханес, след като така и така е изровен, и да я сравни с пробите от спермата, намерена у Таня Шмид.

– И?

Патрик чуваше собственото си тежко дишане, изпълнено с очакване.

– И, мамка му, убилият Таня Шмид напълно очевидно е роднина с Йоханес Хулт.

– Можете ли да разберете колко близки роднини са?

Пулсът тежко биеше в гърдите му.

– Да, тъкмо проверяваме. Но трябва повече материал, така че твоята задача е да събереш кръвни проби от всички известни членове на клана Хулт.

– На всички? – възкликна Патрик.

Само като си помислеше как ще реагира родът на тази намеса в личния им живот и го налягаше умора.

Благодари за информацията и се върна на масата за закуска, където Ерика седеше досущ мадона, с преливащи под бялата нощница форми и с вдигната светла коса. Тя все още му взимаше дъха.

– Тръгвай – отново го отпрати, махайки с ръка, и той с благодарност я целуна по бузата.

– Имаш ли какво да правиш днес? – попита той.

– Предимството да си имал самонатрапили се гости е, че можеш с удоволствие да прекараш един ден в мързелуване. С други думи, днес няма да правя нищо, така съм решила. Ще лежа в градината, ще почета, ще си хапна нещо вкусно.

– Звучи добре. Аз пък ще гледам да се прибера рано у дома. Най-късно в четири, обещавам.

– Добре, добре, когато можеш. Върви сега, виждам, че ти парят подметките.

Нямаше нужда да повтаря повече. Той забърза към управлението.

Когато двайсет минути по-късно влезе в сградата, другите пиеха в столовата сутрешното си кафе. Гузно видя, че часовникът е напреднал повече, отколкото беше предвидил.

– Здрасти, Хедстрьом, днес забрави да навиеш часовника, а?

Ернст, с напълно възстановено самочувствие след вчерашната случка, прозвуча нахакано.

– Не, просто си взех няколко часа за компенсация на извънредните. А и трябва да се грижа за жена си – каза Патрик и намигна на Аника, която бе напуснала временно мястото си на рецепцията.

– Ами да, сигурно влиза в привилегиите на началника да си отспива, когато си иска – не се въздържа да не отвърне Ернст.

– Виж, отговорен съм за това разследване, но не съм никакъв началник – уточни меко Патрик, ала погледите, които изстреля Аника към Ернст, хич не бяха меки.

Патрик продължи:

– И като отговарящ за разследването, имам малко новини и нова задача.

Той разказа за чутото от Педерсен и за известно време атмосферата в столовата на управлението в Танумсхеде бе еуфорична.

– Ами тогава веднага да позвъним на четиримата възможни – каза Йоста. – На Юхан, Роберт, Якоб и Габриел.

– Да, не забравяйте къде е била видяна за последно Таня – каза Мартин.

– Според Юхан – напомни Ернст. – Не забравяйте, че Юхан твърди това. Лично аз бих предпочел някой свидетел, комуто да се доверя.

– Но Линда също казва, че са видели някого онази вечер, така че...

Патрик прекъсна спора на Ернст и Мартин.

– Както и да е, щом съберем всички от семейство Хулт и им направим ДНК проби, повече няма да трябва да гадаем. Тогава ще знаем. На идване насам се обадих за разрешителните, от които се нуждаем. Всички знаят, че е спешно, така че очаквам зелена светлина от прокуратурата всеки момент.

Той си наля чаша кафе и седна при другите. Мобилният остави пред себе си на масата и всички непрекъснато му хвърляха по някой поглед.

– Какво ще кажете за спектакъла вчера, а?

Ернст закудкудяка и бързо забрави обещанието си да не приказва за онова, което му беше доверил Мелберг. Така че всички вече знаеха за годеницата "по поръчка" на шефа. От години не бяха клюкарствали толкова.

– Да, по дяволите – смееше се Йоста. – Щом си толкова зажаднял за фуста, та я поръчваш по каталог, сам си си виновен.

– Каква ли физиономия е направил, като я е посрещал на летището и е разбрал грешката си.

Аника от сърце се смееше. Да се подиграваш на чуждото нещастие не изглеждаше чак толкова ужасно, щом мишената бе Мелберг.

– Ама и тя не си е поплювала. Веднага отишла в магазина и напълнила чантата. И изглежда не е било толкова важно каква е била стоката, важно е било да има етикетче с цената... – смееше се Ернст. – Като става дума за кражба, Пешон, дето го посетихме онзи ден с Йоста, разказваше, че някакъв глупак му крадял проклетия препарат за торене. Всеки път когато поръчвал нов товар, му изчезвали един-два големи чувала. Представяш ли си, хората да са толкова стиснати, че да свиват чували с лайна, а? Е, лайната са скъпи, но все пак...

Той се заудря по коленете и изтри сълза от крайчеца на окото си. После изведнъж осъзна, че около него е настанала мъртва тишина.

– Какво каза? – попита Патрик с непредвещаващ нищо добро глас.

Ернст го бе чувал само преди два дни и сега разбра, че пак се е изложил.

– Ами каза, че някой му крадял чувалите с тор.

– И като се има предвид, че Вестергорден е най-близкото стопанство, не ти ли мина през ума, че това може да е важна информация?

Гласът бе толкова леден, че Ернст усети мразовити тръпки по кожата. Патрик обърна поглед към Йоста.

– Ти чу ли това, Йоста?

– Не, селянинът трябва да го е казал, докато бях за една-две минути в тоалетната.

Той хвърли унищожителен поглед на Ернст.

– Не се сетих – плачливо каза Ернст. – Човек не може да помни всичко.

– Точно това трябва да прави. Но по този въпрос ще говорим по-късно, сега трябва да преценим от какво значение е този факт за нас.

Мартин вдигна ръка, сякаш бе в клас.

– Само аз ли смятам, че е време да приберем Якоб?

Никой не отвърна, затова той поясни:

– Първо, имаме показания, макар и от съмнителен източник, че Таня е била във Вестергорден. Второ, намереното върху тялото на Таня ДНК принадлежи на роднина на Йоханес и трето, изчезвали са чували с тор от стопанство, намиращо се буквално в съседство с Вестергорден. Според мен, това е достатъчно да го приберем за малък разговор и междувременно добре да огледаме имотите.

Все още никой не се обаждаше, затова Мартин продължи да се аргументира:

– Както ти сам каза, Патрик, няма време. Нищо няма да загубим, ако огледаме наоколо и поизвием ръцете на Якоб. Можем да загубим само ако не вършим нищо. Разбира се, ще бъдем съвсем наясно, когато вземем проби от всички Хулт, но не можем да седим просто така и да си въртим палците. Трябва да направим нещо!

Накрая Патрик взе думата.

– Мартин е прав. Имаме достатъчно, за да говорим както трябва с него, а и нищо не пречи да огледаме Вестергорден. Ще направим така: аз и Йоста ще отидем да приберем Якоб. Мартин, ти се свържи с Удевала и помоли за подкрепление за обиск на имението. Помоли Мелберг за помощ, но гледай заповедта да не обхваща само къщата, а и другите постройки върху земите им. Щом има нещо, ще докладваме на Аника. Окей? Нещо неясно?

– Какво да правим с кръвните проби? – попита Мартин.

– Да, по дяволите, забравих за това. Ще трябва да се разделим.

Патрик помисли за момент.

– Мартин, ще се справиш ли и с това, щом получиш помощ от Удевала?

Мартин кимна.

– Добре, свържи се тогава с лекарския участък във Фелбака и вземи оттам някой, който да направи пробите. И внимавайте кръвта да е правилно означена и адски бързо да бъде доставена на Педерсен. Това е, да започваме! И не забравяйте защо е спешно!

– А аз какво да правя?

Ернст бе съзрял шанс да получи отново милост.

– Оставаш тук – каза Патрик, без да хаби повече думи.

Ернст помръкна, но знаеше кога да се сниши. Смяташе обаче да си поговори добре с Мелберг, когато всичко това свърши. Не се е провинил чак толкова. Човещина е!

Сърцето на Марита блъскаше в гърдите. Както винаги, Божията служба на открито бе чудесна и в центъра бе нейният Якоб. Изправен и силен, с уверен глас провъзгласяваше той Божието слово. Бяха се събрали много хора. Повечето живееха в имението, някои още не бяха видели Светлината и не идваха, но други стотина верни привърженици седяха на тревата с погледи, вперени в Якоб, който стоеше на обичайното си място върху скалите, с гръб към морето. Около него стройните брези хвърляха сянка в жегата и шумяха, акомпанирайки на мелодичния му глас. Марита понякога не вярваше на късмета си. Не вярваше, че човекът, когото всички следяха с изпълнени с обожание погледи, бе избрал тъкмо нея.

Когато срещна Якоб, бе едва на седемнайсет. Якоб бе на двайсет и три и вече го смятаха за силния мъж в църковния събор. Това донякъде се дължеше на дядо му, но най-вече на личното му излъчване. Мекота и сила в необикновена комбинация му придаваха привлекателност, която не оставаше неусетена от никого. Родителите ѝ, както и тя, отдавна живееха в общността и никога не пропускаха служба. Още преди да отидат на първата, водена от Якоб Хулт, имаше предчувствие, че ще се случи нещо необикновено. Така и стана. Не можеше да откъсне поглед от него, очите ѝ бяха като залепени за устата му, от която Божието слово се лееше леко като течаща вода. Щом погледът му срещна нейния, тя започна да отправя молитви към Бога. Трескави, просещи молитви. Тя, научена никога да не моли за себе си, се молеше за нещо толкова светско, за един мъж. Но не можеше да се спре. Въпреки че усещаше как огънят на чистилището започва да я пари, нея, грешницата, тя трескаво продължаваше да се моли и не спря, докато не забеляза, че и той я заглежда.

Всъщност така и не разбра защо Якоб избра нея за съпруга. Знаеше, че не притежава някаква особена външност, беше тиха и вглъбена в себе си. Но той пожела нея и в деня, в който се ожениха, тя си обеща никога да не поставя под въпрос Божията воля. Той явно я бе съзрял в множеството и се бе погрижил всичко да е добре. Това напълно я задоволяваше. Може би на силен човек като Якоб му бе нужен слаб партньор, за да не среща съпротива. Откъде да знае.

Децата неспокойно се въртяха на местата си. Марита строго ги сгълча. Знаеше, че ги сърбят краката да тичат и да играят, но за това имаше време после, сега трябваше да слушат баща си, който произнасяше Божието слово.

– Вярата се подлага на изпитание и се засилва в трудностите, които срещаме. Без съпротивление вярата отслабва, ставаме заситени и отпуснати. Забравяме защо трябва да молим Бог да ни насочва. И скоро кривваме по грешни пътища. Самият аз напоследък преживях тежки моменти, каквито ви е известно. Семейството ми също. Зли сили се опитват да изпитат вярата ни. Но са осъдени да се провалят. Защото моята вяра става все по-силна. Толкова силна, че силите на злото не могат да ме достигнат. Благодарение на Бога, той ме дарява с такава сила!

Той издигна ръце към небето, събралите се извикаха "Алелуя!" и лицата им светеха от радост. Марита също вдигна ръце към небето и благодари на Бога. Думите на Якоб я накараха да забрави неприятностите от последните седмици. Тя му вярваше, а той вярваше в Бог и докато бяха заедно, нищо не можеше да ги нарани.

Когато малко по-късно службата приключи, много хора обградиха Якоб. Всички искаха да се ръкуват с него, за да поемат от неговото спокойствие и убеденост. Всички искаха частица от него. Марита стоеше встрани и си казваше, че Якоб е неин. Понякога гузно се питаше дали това чувство на притежание не е грях, но винаги отблъскваше тази мисъл. Бог желаеше да са заедно, а Той не би сбъркал.

Когато тълпата се разпръсна, Марита хвана децата за ръце и отиде при него. Толкова добре го познаваше. Видя, че изпълващият го по време на Божията служба екстаз сега стихваше и в очите му се появяваше умора.

– Хайде, да си вървим у дома, Якоб.

– Още не, Марита. Нещо трябва да свърша преди това.

– Утре ще го свършиш. Сега ще те заведа у дома да си починеш, виждам колко си уморен.

Той се усмихна и пое ръката ѝ.

– Както винаги си права, моя умна жено. Само ще си взема нещата от канцеларията и тръгваме.

Тъкмо тръгнаха към къщата, когато видяха срещу тях да се задават двама мъже. Отначало не ги познаха, защото слънцето грееше право в очите им, но щом се приближиха, от Якоб се изтръгна стон на раздразнение.

– Какво искате пък сега?

Марита въпросително гледаше ту съпруга си, ту двамата мъже, докато не разбра, съдейки по тона на Якоб, че са полицаи. Изгледа ги с омраза. Такива тревоги създадоха на Якоб и семейството напоследък.

– Искаме малко да поговорим с теб, Якоб.

– Какво толкова има още да говорим? – Той въздъхна. – Е, добре, да свършваме с това. Да влезем в офиса ми.

Полицаите не мръднаха. Смутено изгледаха децата и Марита започна да усеща, че нещо не е в ред. Инстинктивно придърпа малките към себе си.

– Не тук. Искаме да говорим с теб в управлението.

Говореше по-младият полицай. По-старият стоеше и сериозно наблюдаваше Якоб. Ужасът впи нокти в сърцето ѝ. Силите на злото наистина се приближаваха, точно както бе казал Якоб в своята проповед.