Проповедникът

12 ЛЯТОТО НА 2003

Дните се сливаха един с друг като в мъгла. Тя беше изтезавана по начин, който считаше за невъзможен, и не спираше да се проклина. Ако не беше така глупава да тръгне на автостоп, може би това никога нямаше да се случи. Толкова пъти мама и татко ѝ бяха казвали да не се качва на чужда кола, но тя се чувстваше неуязвима.

Но това сякаш беше толкова отдавна. Йени се опита да извика отново онова чувство и да му се наслади, макар и за секунда. Чувството, че нищо на този свят не може да я докосне, че лоши неща могат да се случат на други, но не и на нея. Каквото и да станеше оттук нататък, тя никога нямаше да си върне онова чувство.

Лежеше на една страна и с протегната ръка дращеше по земята. Другата ѝ ръка бе неизползваема и тя раздвижи по-здравата от двете ръце, за да поддържа кръвообращението си. Сънуваше как подобно на филмова героиня се хвърля върху него и го надвива, когато слиза при нея, как го поваля на пода и побягва навън към родителите си. Хубав сън, но невъзможен. Та краката ѝ не можеха дори да ходят.

Животът бавно изтичаше от тялото ѝ и тя си представи как се просмуква в земята под нея и дава живот на организмите там долу. Червеи и ларви, жадно смучещи енергията ѝ.

Когато изтече и последната ѝ сила, помисли, че никога няма да има възможността да поиска прошка за това, че е била толкова непослушна през последните седмици. Надяваше се все пак да я разберат.

Държа я в прегръдките си дяла нощ. Ставаше все по-студена и по-студена. Мракът около тях сякаш се сгъстяваше. Надяваше се да се е чувствала в тъмнината така сигурна и доверчива, както се чувстваше той. Сякаш го обгръщаше голямо, черно одеяло.

За секунда мярна лицата на децата си. Но образите им му напомняха твърде много горчивата реалност и той бързо ги отхвърли.

Йоханес му бе посочил пътя. Той, Йоханес и Ефраим. Бяха триединство, открай време го знаеше. Деляха дарба, от която Габриел така и не получи нищо. Затова и никога нямаше да разбере. Той, Йоханес и Ефраим. Бяха уникални. Стояха по-близо до Бога, отколкото който и да е друг. Бяха специални. Така бе написал Йоханес в дневника си.

Не беше случайно, че именно той намери черния бележник. Нещо го бе насочило натам, към онова, което сметна за свое наследство от Йоханес. Трогваше го жертвоготовността, с която Йоханес се бе опитвал да спаси живота му. И ако някой можеше да разбере какво е искал да постигне баща му, това бе само той. Каква ирония, каква ненужна ирония. Тогава го спаси дядо му Ефраим. Болеше го, че Йоханес не бе успял. Съжаляваше, че момичетата трябваше да умрат. Но той имаше повече време, отколкото Йоханес. И нямаше да се провали. Ще опитва отново и отново, докато намери ключа към вътрешната си светлина. Онова, за което дядо Ефраим му бе казал, че е скрито у него. Точно като у Йоханес, баща му.

Погали студената момичешка ръка. Не че не жалеше за смъртта ѝ. Но тя бе обикновено човешко същество, а и Господ щеше да ѝ отдели специално място заради саможертвата ѝ, тя бе една от богоизбраните. Хрумна му, че може би Господ е очаквал определен брой жертви, преди да му разреши да намери ключа. Може така да е било и с Йоханес. Въпросът не беше в това, че са се провалили, а че преди да им посочи пътя, техният Бог очакваше повече доказателства за вярата им.

Тази мисъл ободри Якоб. Така трябва да е. Самият той винаги бе вярвал повече в Бога от Стария завет. Бог, изискващ кървави жертви.

Нещо все пак дълбаеше съзнанието му. Дали Бог щеше да му опрости плътските желания, на които не можа да устои? Йоханес беше по-силен. Той никога не се изкуши и Якоб му се възхищаваше за това. Самият той силно усещаше меката, топла кожа до своята и за един кратък миг дяволът го бе надвил. Поддаде се на изкушението, но после дълбоко съжали, Бог сигурно е видял това. Той, който можеше да гледа право в сърцето му, щеше да види, че разкаянието му е искрено, и да му даде опрощение.

Якоб залюля момичето в прегръдките си. Отстрани кичурче, паднало върху лицето ѝ. Беше красива. Още щом я видя на пътя с вдигнат палец, вече знаеше, че тя е избраната. Това бе знакът, който очакваше. Дълги години бе чел и се бе възхищавал на думите на Йоханес в дневника и когато момичето изникна на вратата му да пита за майка си, в същия ден, в който самият той получи лекарската присъда, вече знаеше, че това е знакът.

Не се отчая, че не откри Силата с нейна помощ. И Йоханес не бе успял с майка ѝ. Важното бе, че чрез нея щеше да намери предопределения му път. Да последва стъпките на баща си.

Когато ги положи заедно там, в Кралската клисура, искаше да покаже на света, че продължава започнатото от Йоханес. Не вярваше, че някой ще разбере. Достатъчно бе Бог да разбере и да одобри.

А ако имаше нужда от окончателно доказателство, Господ го получи снощи. Знаеше, особено щом заговориха за кръвните проби, че ще го затворят като престъпник. Дяволът го бе накарал да остави следи по тялото. За негова огромна изненада полицаите му съобщиха, че пробата го оневинява. И това бе окончателното доказателство, от което се нуждаеше, за да бъде убеден, че е на прав път и че нищо повече не може да го спре. Той беше специален. Защитен. Благословен.

Отново бавно погали момичето по косата. Ще трябва да намери ново.

Аника му се обади след десетина минути.

– Точно както предполагаше. Якоб отново има рак. Но този път не е левкемия, а голям тумор в мозъка. Казали са му, че не може да се направи нищо, твърде е напреднал.

– Кога е разбрал?

Аника погледна в бележките си, нахвърлени в тефтерчето пред нея.

– В деня, в който е изчезнала Таня.

Патрик тежко седна на дивана в дневната. Знаеше, но все пак му бе трудно да повярва. Къщата излъчваше такова спокойствие, такъв покой. Нямаше и следа от онова зло, за което държеше доказателствата в ръцете си. Измамна нормалност. Цветя във ваза, разпръснати детски играчки, непрочетена книга на масата до дивана. Никакви черепи, никакви напоени с кръв дрехи, никакви черни горящи свещи.

Над камината дори висеше картина на възнасящия се на небето Исус, с ореол около главата и с молещи се хора на земята под него.

Как би могъл човек да оправдае най-лошата от всички постъпки с мисълта, че сам Бог е дал картбланш на извършителя? Макар да не беше чак толкова странно. През всички времена милиони хора са били убивани в името на Бога. Имаше нещо магнетично в тази власт, която опиянява и заблуждава човека.

Патрик с мъка се изтръгна от теологическите си размисли и видя, че екипът стои и го гледа в очакване на нови инструкции. Беше им показал какво е открил и сега всеки вътрешно се бореше с мисълта за ужасните неща, които Йени може би преживява точно в този момент.

Патрик прекара ръка през разрошената си коса.

– Къде може да е, по дяволите? Не можем да претърсим цялата област сантиметър по сантиметър. Какво ще правим сега?

Мартин изпитваше същото безсилие, затова не каза нищо. После му дойде една идея.

– Трябва да е някъде около Вестергорден. Спомнете си следата от тора. Предполагам, че Якоб е използвал същото място като Йоханес, така че какво по-логично от това да е някъде наоколо?

– Имаш право, но Марита и свекърът и свекърва ѝ твърдят, че тук няма повече постройки. Може да е някаква пещера или нещо подобно, но нали знаеш какви обширни земи притежава семейство Хулт? Все едно да търсиш игла в купа сено!

– Ами Солвейг и момчетата ѝ? Питахте ли тях? Живели са тук преди и може би знаят място, за което Марита няма представа?

– Страхотна идея. Нямаше ли списък до телефона в кухнята? Линда си носи мобилния, така че можем да стигнем до тях чрез него.

Мартин отиде да провери, върна се със списък, в който името на Линда бе ясно отбелязано. Патрик нетърпеливо зачака сигналите. След цяла вечност чу гласа на Линда.

– Линда, аз съм, Патрик Хедстрьом. Трябва да говоря със Солвейг или с Роберт.

– Вътре са при Юхан. Той се събуди! – радостно каза Линда.

С натежало сърце Патрик си помисли, че скоро няма толкова да се радва.

– Извикай някой от тях, важно е!

– Окей, с кого искаш да говориш?

Той размисли. Кой би познавал района, в който живее, по-добре от едно дете? Изборът бе лесен.

– С Роберт.

Чу как тя оставя телефона и отива да го доведе. Не разрешават да се внася мобилен в стаята, за да не се повреди апаратурата, успя да си помисли Патрик, преди да чуе глухия глас на Роберт в слушалката.

– Роберт е.

– Здравей, Патрик Хедстрьом. Слушай, питам се дали не можеш да ни помогнеш с едно нещо. Адски е важно – побърза да каже той.

– Добре, какво е то? – колебливо каза Роберт.

– Дали не знаеш някои други постройки върху земите около Вестергорден, освен онези, които са близо до къщата? Може да не е точно постройка, а подходящо място да се скриеш, ако ме разбираш. Но трябва да е доста голямо. Да побира повече от един човек.

Патрик ясно чу въпроса, който се оформяше в главата на Роберт, но за негово облекчение младежът нищо не попита. Само поразмисли и бавно отговори:

– Единственото, за което мога да се сетя, е старото бомбоубежище. Доста навътре е в гората. Като малки си играехме там, Юхан и аз.

– А Якоб? – попита Патрик. – Той знае ли го?

– Ами направихме веднъж тази грешка да му го покажем. И той веднага изтича да ни издаде на татко, който ни забрани да ходим там. Било опасно, така каза. И веселбата свърши.

След като получи описание как се стига дотам, Патрик бързо поблагодари и затвори.

– Мисля, че знам къде са, Мартин. Събираме се всички на двора.

Пет минути по-късно осем полицаи стояха навън под слънцето – четирима от Танумсхеде, четирима от Удевала.

– Имаме причини да вярваме, че Якоб Хулт се намира навътре в гората, в старо бомбоубежище. Вероятно държи там и Йени Мьолер. Не знаем дали е жива, или мъртва. Затова ще действаме, все едно че е жива, и ще бъдем извънредно внимателни в действията си. Ще се движим крайно предпазливо, докато открием убежището, после ще го обкръжим. При пълна тишина –остро подчерта Патрик и обходи хората с поглед, който задържа по-дълго върху Ернст. – Ще бъдем с извадени оръжия, но никой няма да предприема нищо без устна заповед от мен. Ясно ли е?

Всички сериозно кимнаха.

– От Удевала на път за насам пътува линейка, но те няма да карат с включени сини светлини, а ще спрат точно на входа на Вестергорден. Звукът се чува надалеко в гората и не искаме той да ни чуе и да разбере, че нещо се върши. Щом овладеем ситуацията, ще повикаме болничния персонал.

– Не трябва ли все пак да вземем някой санитар с нас? – попита един от колегите от Удевала. – Може да ѝ трябва спешна помощ.

Патрик кимна.

– Прав си, но нямаме време да чакаме. Сега по-важно е бързо да я локализираме. Да се надяваме, че през това време линейката ще пристигне. Окей, да тръгваме.

Роберт бе обяснил, че трябва да вървят през гората зад къщата и че след стотина метра ще намерят стълбата, водеща към бомбоубежището. Стълбата бе почти невидима, ако не знаеш къде точно се намира, и отначало Патрик за малко да я пропусне. Бавно се придвижваха към целта и след някой и друг километър му се стори, че нещо се мярка сред листата. Без да каже дума, се обърна и махна на мъжете зад себе си. Пръснаха се предпазливо около убежището, но все пак се чу лек шум. Патрик се мръщеше грозно на всеки звук и се надяваше дебелите стени да погълнат звуците.

Извади пистолета и с крайчеца на окото си видя, че Мартин направи същото. На пръсти се приближиха и внимателно пробваха вратата. Заключена. Мамка му, какво да правят сега? Нямаха инструменти със себе си, за да я отворят, и единствената им възможност бе да призоват Якоб да излезе доброволно. Патрик почука на вратата и веднага бързо се отмести встрани.

– Якоб, знаем, че си вътре. Настояваме да излезеш!

Никакъв отговор. Опита пак.

– Якоб, знам, че не си искал нарочно да нараниш момичетата. Направил си само това, което е направил и Йоханес. Излез да поговорим.

Сам чу колко глупаво прозвуча. Може би трябваше да премине някакъв курс по водене на преговори с похитители или поне да бе довел със себе си психолог. Сега се налагаше сам да измисли как се разговаря с психопат в бомбоубежище.

За голямо свое учудване след секунда чу как ключалката изщраква. Вратата бавно се отвори. Мартин и Патрик, които стояха от двете страни на вратата, бързо размениха погледи. И двамата държаха пистолетите пред лицата си. Якоб излезе през вратата. Носеше в прегръдките си Йени. Нямаше никакво съмнение, че е мъртва, и Патрик буквално усети как разочарованието и мъката преминаха през сърцата на полицаите.

Якоб не им обърна внимание. Насочи поглед нагоре и заговори.

– Не разбирам. Нали съм избран? Нали щеше да ме защитиш?

Изглеждаше напълно объркан, сякаш светът се бе преобърнал.

– Защо тогава ме спаси вчера, а днес ме лишаваш от милостта си?

Патрик и Мартин се спогледаха. Якоб изглеждаше напълно отнесен. Но това го правеше още по-опасен. Беше невъзможно да се предугади какво ще направи. Държаха пистолетите постоянно насочени срещу него.

– Остави долу момичето – каза Патрик.

Якоб все още се взираше в небето и разговаряше със своя невидим Бог.

– Знам, че щеше да ми разрешиш да получа дарбата, но ми трябва още време. Защо се отвръщаш от мен?

– Остави долу момичето и вдигни ръце! – каза Патрик, този път по-остро.

Никаква реакция. Якоб държеше момичето в ръцете си, не изглеждаше да носи някакво оръжие. Патрик се колебаеше дали да не го събори на земята. Нямаше причина да се безпокои за момичето, вече беше късно.

Докато разсъждаваше, отляво внезапно прелетя дълга фигура. Патрик толкова се изненада, че пръстът му затрепери на спусъка и за малко да изпрати куршум в Мартин или Якоб. С ужас видя как Ернст се метна право върху Якоб, който тупна на земята. Йени падна от ръцете му точно пред него с отвратителен глух звук, като чувал с брашно.

С триумфален израз на лицето Ернст изви ръцете на Якоб зад гърба му. Той не оказа съпротива, но все още имаше изненадан вид.

– Така! – каза Ернст и вдигна поглед, за да приеме полагащите му се поздравления.

Всички стояха като замръзнали и когато Ернст съзря черния облак, преминал по лицето на Патрик, разбра, че за пореден път е постъпил необмислено.

Патрик, който за малко не бе застрелял Мартин, едва се въздържаше да не сложи ръце на хилавия врат на Ернст и бавно да го удуши. Но това можеше да почака. Сега най-важното беше да се погрижи за Якоб.

Йоста извади чифт белезници, приближи се до Якоб и ги щракна на китките му. Заедно с Мартин помогнаха на Якоб да се изправи и после въпросително погледнаха Патрик, който се обърна към двама от полицаите от Удевала.

– Отведете го във Вестергорден. Идвам веднага. Погрижете се персоналът на линейката да дойде тук с носилка.

Те понечиха да тръгнат с Якоб, но Патрик ги спря.

– Я почакайте малко, искам да го погледна в очите. Искам да видя как изглежда човек, който може да извърши такова нещо.

Той кимна към безжизненото тяло на Йени.

Якоб отвърна на погледа му без разкаяние, но все още с объркано изражение. После каза:

– Не е ли странно? Снощи Господ извърши чудо и ме спаси, а днес ви позволява да ме заловите.

Патрик се опита да надникне в очите му, за да види дали говори сериозно, или това е само игра, чрез която иска да се спаси от последствията на своята постъпка. Погледът, който срещна, бе гладък като огледало и Патрик разбра, че е погледнал право в очите на безумието. Каза уморено:

– Не беше Господ. Беше Ефраим. Ти се справи с кръвната проба, защото Ефраим ти е дал от своя костен мозък, когато си бил болен. Това означава, че си получил неговата кръв и неговата ДНК. Затова кръвната ти проба не съвпадна с ДНК пробата, която взехме от... останките... на Таня. Разбрахме го чак когато експертите в лабораторията установиха, че кръвта ти показва, колкото и странно да е, че си баща на Йоханес и Габриел.

Якоб само кимна. После меко каза:

– Нима това не е чудо?

После го поведоха през гората.

Мартин, Йоста и Патрик останаха при тялото на Йени. Ернст бързо се бе изнизал заедно с полицаите от Удевала и вероятно в близко бъдеще щеше да се старае да изглежда невидим.

И на тримата им се искаше да имаха поне едно яке да я покрият. Бе толкова безпомощна в голотата си. Видяха раните по тялото ѝ. Рани, идентични с тези на Таня. Вероятно същите са имали и Сив, и Муна, преди да умрат.

Въпреки импулсивното си поведение Йоханес е бил методичен човек. Бележникът му показваше как педантично е отбелязвал нараняванията, които е причинявал на жертвите си, за да се опита после да ги лекува. Действал е като учен. Същите рани и на двете, в същия ред. Може би за да придаде на всичко вид на научен експеримент. Експеримент, в който те са били злощастни, но необходими жертви. Необходими, за да му върне Бог дарбата на лечител, която притежавал като млад. Дарбата, която му липсвала през целия му живот на възрастен и която му била толкова нужна, когато първородният му син Якоб се разболял.

Ефраим бе оставил трагично наследство на сина и внука си. От разказите на Ефраим за церителските способности на Габриел и Йоханес в детските им години фантазията на Якоб се развихрила. А и Ефраим твърдял, че съзира дарбата и у внука си, което породило идеите, подхранвани през годините от болестта, която за малко не причинила смъртта му. После някак си открил дневниците на Йоханес и ако се съди по измачканите страници, много пъти ги препрочитал. И ето че сега, поради нещастното съвпадение от появата на Таня във Вестергорден в същия ден, в който Якоб получил смъртната си присъда от лекарите, стояха и гледаха едно мъртво момиче.

Когато Якоб я изпусна, тя падна на едната си страна и сега лежеше свита в поза на ембрион. Мартин и Патрик изненадани гледаха как Йоста разкопчава ризата си. Показаха се тебеширено бели, лишени от косми гърди, преди полицаят, без да каже дума, да просне ризата върху Йени, опитвайки се да прикрие колкото може повече от голотата ѝ.

– Няма какво да седим и да зяпаме девойчето – каза сърдито той и скръсти ръце, за да се предпази от суровата влага на горските сенки.

Патрик приклекна и спонтанно взе студената ѝ ръка в своята. Умряла е сама, но сега нямаше да чака сама.

Два дни по-късно Патрик седеше срещу Мелберг и горещо желаеше всичко най-сетне да свърши. Шефът бе поискал пълен доклад по случая и макар Патрик да знаеше, че Мелберг години напред ще печели точки от "участието си" в делото Хулт, вече нищо не можеше да го засегне особено. След като лично съобщи новината за смъртта на Йени на родителите ѝ, му бе трудно да понася хвалби във връзка с разследването, затова с готовност предостави славата на Мелберг.

– Все още не разбирам онова с кръвта – каза Мелберг.

Патрик въздъхна и за трети път обясни, този път още по-бавно:

– Когато се разболял от левкемия, Якоб е получил костен мозък от дядо си Ефраим. Което означава, че произведената от Якоб кръв след донорството е със същата ДНК като на донора, тоест на Ефраим. С други думи, Якоб е носел в тялото си ДНК от двама души – от дядо си в кръвта и своя собствена в останалите части на тялото. Затова в кръвната проба на Якоб имаше ДНК с профила на Ефраим. А оставената ДНК върху жертвата бе под формата на сперма, която носеше оригиналната ДНК на Якоб. Затова двата профила не съвпадаха. Статистическата вероятност нещо такова да се случи е толкова малка, че е почти невъзможна. Но само почти...

Изглежда Мелберг най-сетне схвана и удивено поклати глава.

– Истинска научна фантастика. Трябва да кажа, че свършихме убийствено добра работа. Шефът на полицията в Гьотеборг ми се обади вчера лично да благодари за отличното справяне и не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася.

На Патрик му бе трудничко да види отличното в цялата работа, след като не успяха да спасят момичето, но предпочете да не коментира. Някои неща бяха, каквито са, и нямаше какво повече да се направи.

Тежко бе прекарал последните дни. Спеше лошо, измъчван от образите, предизвикани от скиците и бележките в дневника на Йоханес. Ерика тревожно кръжеше наоколо и също като него се въртеше в леглото нощем. Но той просто нямаше сили да протегне ръка и да я прегърне. Дори движението на детето в корема ѝ не успя да пробуди онова блажено чувство, което винаги усещаше преди. Сякаш внезапно му бе напомнено колко опасен е този свят и колко зли и луди могат да бъдат хората. Как би могъл да предпази едно дете от всичко това? И Патрик се отдръпна от Ерика и детето. Отдръпна се от риска да преживее болката, която бе видял по лицата на Шершчин и Бу Мьолер, когато, изправен пред тях, с ридания в гърлото им съобщи, че за съжаление Йени е мъртва. Как би могъл човек да оцелее след подобна болка?

В най-мрачните моменти през нощите той дори размишляваше дали да не избере пътя на бягството. Просто да си вземе шапката и да се махне. Далеч от отговорността и дълга. Далеч от риска любовта към детето да се превърне в оръжие, допряно до слепоочието му. Той, който винаги даваше пример за вярност към дълга, за пръв път в живота си сериозно обмисляше да постъпи малодушно и да избяга. Същевременно знаеше, че сега Ерика има повече от всякога нужда от подкрепата му. Беше отчаяна, че Ана и децата са се върнали при Лукас. Той знаеше това, но все още не можеше да ѝ протегне ръка.

Устните на Мелберг продължаваха да се движат.

– Да, не виждам никаква причина да не получим увеличение при следващото гласуване на бюджета...

Бла, бла, бла, помисли Патрик. Сипещи се безсмислени думи. Пари, слава, увеличение и почести от началниците. Прищя му се да грабне чашата си с кафе и бавно да я излее върху гнездото на Мелберг. Само и само да го накара да млъкне.

– Разбира се, твоят принос ще бъде отбелязан – каза Мелберг. – Всъщност казах на шефа на полицията, че от твоя страна съм имал фантастична поддръжка в разследването. Но не ми напомняй, че съм го казал, като дойде време за разговор за заплатата – закудкудяка Мелберг и намигна на Патрик. – Единственото, което ме безпокои, е частта, която се отнася до смъртта на Йоханес Хулт. Май все още нямате никаква представа кой може да го е убил?

Патрик поклати глава. Бяха говорили за това с Якоб, но той изглеждаше искрен, като казваше, че не знае. Убийството все още се водеше неразкрито и, изглежда, така щеше да си остане.

– Е, би било черешка върху тортата, ако успеем да пришием и тази част. Няма да е лошо, нали? – каза Мелберг. После придоби сериозна физиономия. – И, разбира се, отбелязал съм си критика за действията на Ернст, но като се имат предвид дългите му години в полицията, смятам да се проявим като широко скроени и да теглим чертата на малкия инцидент. Искам да кажа, нали всичко все пак свърши добре.

Патрик си спомни треперещия си пръст върху спусъка на насочения към Мартин и Якоб пистолет. Сега ръката с чашата кафе също затрепери. Сякаш по своя воля тя се заиздига и бавно започна да се насочва към темето на Мелберг. Спря по средата, когато се чу почукване на вратата. Беше Аника.

– Патрик, на телефона.

– Не виждаш ли, че сме заети – изпръхтя Мелберг.

– Струва ми се, че ще поиска да приеме този разговор – каза тя и отправи многозначителен поглед към Патрик.

Той въпросително я погледна, но тя отказа да каже повече. Когато влязоха в стаята ѝ, посочи телефонната слушалка върху бюрото и дискретно се оттегли в коридора.

– Защо, по дяволите, не си на мобилния!

Той погледна телефона си в калъфчето на кръста и осъзна, че е изключен и напълно ням.

– Защо си го изключил?

Не разбираше защо Ерика е толкова ядосана. Можеше да го намери и чрез номератора.

– Започна се! Ти не отговаряше нито на стационарния, нито на мобилния и...

Той объркано я прекъсна.

– Какво се е започнало?

– Раждането, глупчо такъв! Болките започнаха и водите ми изтекоха! Трябва веднага да тръгваме!

– Но нали имаше още три седмици?

Все още беше объркан.

– Бебето явно не знае това!

После се чу изщракване.

Патрик замръзна със слушалката в ръка. По устните му заигра идиотска усмивка. Детето му. Неговото и на Ерика дете.

С треперещи крака изтича при колата и смутено натисна дръжката два пъти. Някой го потупа по рамото. Зад него стоеше Аника с полюшващи се в ръката ѝ ключове.

– Ще стане по-бързо, ако първо я отключиш.

Той изтръгна ключовете от ръката ѝ и след бърза маневра натисна педала на газта докрай и подкара към Фелбака. Аника погледна черните следи от гуми, които бе оставил върху асфалта, разсмя се и се върна на мястото си на рецепцията.