Проповедникът

6 ЛЯТОТО НА 1979

Болката и мракът караха времето да тече в безсънен унес. Ден след ден, жива или мъртва, нямаше никакво значение. Нито дори стъпките отвън, нито знанието за приближаващото се зло можеха да вкарат действителността в тъмното ѝ жилище. Звукът от хрущенето на кости се смесваше с нечий изпълнен с болка вик. Може би нейният. Не знаеше точно.

Самотата се издържаше най-трудно. Пълното отсъствие на звуци, движения и усещане за допир до кожата. Никога не си бе представяла колко болезнена би могла да бъде липсата на човешки контакт. Тя надвишаваше всяка болка. Режеше душата като с нож и разтърсваше тялото ѝ в ледени спазми.

Вече добре познаваше миризмата на нещо чуждо. Не гадна. Не така си представяше, че мирише злото. Това тук бе свежо и изпълнено с аромата на лято и топлина. И се усещаше като контраст с тъмната, влажна миризма, която постоянно проникваше в ноздрите ѝ. Обгръщаше я като мокро одеяло и изяждаше парче по парче последните остатъци от онова, което беше, преди да попадне тук. Затова, когато непознатият се приближаваше, вдъхваше жадно аромата на топлина. Струваше си да преживееш злото, за да можеш в един миг да поемеш миризмата на живот, спокойно течащ някъде там, горе. Същевременно се пробуждаше глухото усещане за липса. Вече не беше такава, каквато е била преди, липсваше ѝ онази, която вече никога нямаше да бъде. Прощаването бе болезнено, но трябваше да го направи, за да оживее.

Най-много я измъчваше мисълта за детето. През целия си кратък живот бе упреквала дъщеричката си, че се е родила, но сега, в дванайсетия час, разбра, че всъщност дъщеря ѝ е била дар Божи. Споменът за меките ѝ ръчички около врата, големите очи, гледащи я жадно, търсещи нещо, което тя не бе в състояние да ѝ даде, я преследваха в неспокойните ѝ сънища. Пред себе си виждаше и най-малката подробност от детето си. Всяко малко петънце, всеки косъм, малката трапчинка на вратлето, на същото място като нейната. Обещанието, което отново и отново даваше пред себе си и пред Бог, бе, ако се спаси от този затвор, да възмезди малката за всяка секунда, в която ѝ бе отказвала майчината си любов. Ако...

– Няма да излезеш така!

– Ще излизам, както си искам, гледай си работата!

Мелани се опули на баща си, който ѝ се опули на свой ред.

Причината за кавгата бе добре позната – оскъдното облекло, което носеше.

Естествено, нямаше много плат в избраните от нея дрехи, Мелани бе принудена да си го признае, но смяташе, че са красиви, а и приятелите ѝ са обличаха точно по същия начин. Вече беше на седемнайсет години, не беше дете, така че какво носеше, си беше чисто нейна работа. Тя с омраза гледаше баща си, който се бе зачервил от гняв. Уф, стар и досаден. Лъсналите му шорти марка "Адидас" излязоха от мода още преди петнайсет години. Коремът, придобит от многото пакетчета чипс на дивана пред телевизора, сега заплашваше да пръсне копчетата на ризата. Върхът бяха грозните пластмасови чехли за баня на краката му. Тя се срамуваше да я виждат с него и мразеше да виси в проклетия къмпинг цяло лято.

Докато беше малка, обичаше ваканциите с каравана на къмпинга. Винаги имаше много деца, с които да си играе, и можеха да се къпят и тичат, колкото си искат сред караваните. Но сега приятелите ѝ бяха останали в града и тя трябваше да се раздели с Тобе. Като я нямаше там да пази своите интереси, той със сигурност щеше да се мъкне с онази проклета Маде, която вечно му се лепеше. Мелани тържествено си обеща да мрази родителите си цял живот.

Да седиш заклещена на къмпинг в Гребещад, бе ужасно, на всичкото отгоре се отнасяха с нея сякаш бе на пет, а не на седемнайсет. Упорито изви врат и оправи потничето, което не беше по-голямо от горнището на бикини. Минималните джинсови шортички наистина доста неприятно се впиваха в бутовете ѝ, но пък погледите, които предизвикваха у момчетата, си струваха неудобството. Най-великото бяха високите до небето обувки с платформи, които прибавяха поне десет сантиметра към нейните един и шейсет.

– Докато ние сме тези, които плащаме за покрива и храната ти, ние ще решаваме, така че бъди така добра и...

Баща ѝ бе прекъснат от силно чукане на вратата и, благодарна за отсрочката, Мелани побърза да отвори. Отвън стоеше тъмнокос мъж на около трийсет и пет и тя автоматично се изправи и изпъчи гърди. Може би малко старичък за вкуса ѝ, но изглеждаше приятно, а това винаги дразнеше баща ѝ.

– Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията. Може ли да вляза за малко, става дума за Йени?

Мелани се отмести да го пропусне вътре, но не толкова, че да не се докосне до леко облеченото ѝ телце.

След като се поздравиха, седнаха около тясната масичка за хранене.

– Да повикам ли и жена ми, тя е долу на плажа?

– Не, не е необходимо, бих искал да разменя няколко думи с Мелани. Може би знаете, че Бу и Шершчин Мьолер обявиха дъщеря си Йени за изчезнала и казаха, че сте имали среща с нея, за да отидете вчера във Фелбака, така ли е?

Тя незабелязано дръпна надолу потничето, за да поразтвори деколтето, и навлажни устни, преди да отговори.

– Да, трябваше да се видим на спирката в седем и да вземем автобуса в седем и десет. Няколко момчета, с които се запознахме, щяха да се присъединят към нас на плажа в Танум, щяхме просто да пътуваме и да се забавляваме, никакви специални планове.

– Но Йени така и не дойде?

– Не, адски странно. Не се познаваме кой знае колко, но тя изглеждаше доста готина, така че се изненадах, когато просто не се появи. Не мога да кажа, че съм била страшно разочарована, беше се закачила за мен и нямах нищо против да съм сама с Мике и Фреде, момчетата от плажа Танум, де.

– Но, Мелани!

Получи злобен поглед от баща си и му се опули в отговор.

– Какво пък, не съм виновна, че я смятам за скучна. Не е моя грешка, че е изчезнала. Сигурно е отпрашила към Карлщад. Говореше за някакво момче, което срещнала там. Може да е плюла на тази проклета ваканция на къмпинга и да е отишла при него.

– Да не си посмяла да направиш нещо подобно! Този Тобе...

Патрик се видя принуден да прекъсне свадата между баща и дъщеря и внимателно размаха ръка, за да привлече вниманието им. Те млъкнаха, явно благодарни.

– Значи нямаш представа защо не е дошла?

– Не, никаква идея.

– Знаеш ли дали е общувала с някой друг тук, на къмпинга, на когото може да се е доверила?

Сякаш случайно Мелани докосна с голите си крака тези на полицая и се изкефи, като видя как той потръпна. Тези мъже са толкова прости. Няма значение на каква възраст са, само едно им е в главата и ако знаеш какво е, можеш да ги въртиш на пръста си. Отново потърка краката си в неговите и видя как той леко се изпоти над горната устна. Макар да си беше доста задушно в караваната.

Малко позабави отговора си.

– Имаше едно момче, някакъв, когото срещала тук още през летата, когато била малка. Адски тъп, но нали казах, и тя не беше суперяка, така че им беше добре заедно.

– Знаеш ли как се казва или къде мога да го намеря?

– Родителите му имат каравана два реда по-нататък. Оная с палатката на кафявобели ивици и саксиите отпред.

Патрик благодари за помощта и с пламнали бузи се отлепи от Мелани.

Тя пък се опита да позира колкото може по-прелъстително на вратата, махайки на полицая за сбогом. Бащата отново бе започнал да мърмори, но тя изобщо не му обърна внимание. Така или иначе, не казваше нищо, което си струваше да чуе.

Патрик побърза да се отдалечи. Изпита облекчение да се махне от тясната каравана. Беше се почувствал като педофил, когато малката притисна гърдите си в лицето му, а когато започна да отърква крака в неговите, просто не знаеше къде да се дене, толкова неприятно му беше. Пък и тя не носеше кой знае колко дрехи по себе си. По тялото си бе разпределила плат, колкото за една носна кърпа. В миг на прозрение той осъзна, че след седемнайсет години и неговата дъщеря може би щеше да се облича така и да предизвиква по-възрастните мъже. Потръпна при тази мисъл и веднага започна да се надява Ерика да носи син. Поне знаеше какво представляват момчетата тийнейджъри. Но това момиче изглеждаше като извънземно с многото грим и големите, дрънчащи бижута. Нямаше как да не забележи, че и на пъпа си има пръстен. Може би остарява, но това не му се стори никак секси. По-скоро се сети за риска от инфекции и образуване на белег. Но, както се казва, това бе свързано с възрастта. Все още добре помнеше колко се кара майка му, когато веднъж се върна у дома с обица на ухото, а тогава все пак вече беше на деветнайсет. Всичко премина много бързо, а и това бе най-дръзкото, което някога си бе позволявал.

Отначало се заблуди между караваните, наредени плътно една до друга. Лично той не можеше да проумее защо хората доброволно прекарват ваканцията си, натъпкани като сардели в такива тесни пространства и в близост до толкова много хора. Но чисто интелектуално разбираше, че за мнозина това е въпрос на стил на живот и че общуването с други къмпингуващи, които всяка година се връщат на едно и също място, е привлекателно. Към някои каравани, които едва ли вече биха могли да се нарекат такива, бяха опънати палатки във всички посоки и конструкцията повече приличаше на истинска къща.

След като поразпита, Патрик намери описаната от Мелани каравана и видя високо, кльощаво, пъпчиво момче, което седеше отпред. Патрик го съжали в мига, в който видя червенобелия обрив, самият той сигурно не би се въздържал да не изстиска някои от пъпките, макар че така със сигурност щяха да останат белези дълго след преминаването на акнето.

Когато се изправи пред момчето, слънцето светеше право в очите на Патрик, който се принуди да ги заслони с ръка. Слънчевите си очила бе забравил в управлението.

– Здрасти, аз съм от полицията. Говорих с Мелани ей там и тя каза, че познаваш Йени Мьолер, така ли е?

Момчето само кимна. Патрик седна на тревата до него и видя, че то, за разлика от лолитката през една-две каравани, наистина изглеждаше разтревожено.

– Казвам се Патрик, а ти?

– Пер.

Патрик вдигна вежда в очакване да чуе още нещо.

– Пер Турсон.

Момчето нетърпеливо изтръгна кичур трева от земята и го заразглежда в упор. После, без да се обръща към Патрик, каза:

– Моя грешка е, ако ѝ се е случило нещо.

– Какво искаш да кажеш?

– Заради мен изпусна автобуса. Срещаме се тук всяко лято от малки и винаги ни е било адски готино. Но откак се запозна с оная маймуна Мелани, стана досадна. Единственото, за което говореше, беше Мелани. Мелани това, Мелани онова. Отначало си споделяхме важни неща с Йени, неща, които означаваха нещо, но сега всичко е само грим, дрехи и други такива. Дори не смееше да разкаже на Мелани, че се среща с мен, защото Мелани смятала, че съм тъп или нещо такова.

Късаше трева все по-трескаво и до него постепенно започна да се образува малко голо петно, разрастващо се с всеки изтръгнат кичур. Миризма от печена на скара храна се носеше тежко над главите им, проникваше в ноздрите и свиваше стомаха на Патрик.

– Тийнейджърките са такива. Ще мине, със сигурност. Впоследствие отново стават хора. – Патрик се усмихна, после отново стана сериозен. – Как така е твоя грешка? Знаеш ли къде е? Защото в такъв случай трябва да ти кажа, че родителите ѝ страшно се тревожат...

Пер завъртя отрицателно глава.

– Нямам представа къде е, знам само, че нещо лошо ѝ се е случило. Никога не би изчезнала просто така. Щеше да пътува на автостоп...

– Автостоп? Накъде? Кога е пътувала на автостоп?

– Ето затова е моя грешка.

Пер продължи:

– Започнах да ѝ се карам точно когато щеше да излиза да се среща с Мелани на спирката на автобуса. Толкова ми беше кофти заради тази Мелани, че когато Йени минаваше оттук, ѝ казах какво мисля по въпроса. Тя се натъжи, но не ми възрази, просто седеше и слушаше. След малко каза, че ето на, сега изпуснала автобуса и затова ще пътува на автостоп до Фелбака. И тръгна.

Пер вдигна очи от оплешивялата тревна площадка и погледна Патрик. Долната му устна леко трепереше. Патрик разбра, че трескаво се бори с унижението да не се разплаче насред къмпинга.

– Затова вината е моя. Ако не бях започнал да ѝ викам, щеше да стигне за автобуса и тогава нищо нямаше да се случи. На автостопа сигурно е станало нещо много гадно и вината за това е моя.

Гласът се повиши с цяла октава и се пречупи във фалцет. Патрик завъртя глава.

– Не е твоя вината. Пък и дори не знаем дали се е случило нещо. Това се опитваме да разберем. Кой знае, може да се появи всеки момент от някой автобус!

Тонът бе успокояващ, но сам Патрик разбираше колко фалшиво звучи. Знаеше, че безпокойството в очите на момчето се е настанило и в неговите.

Само на стотина метра оттук семейство Мьолер седеше в своята каравана в очакване на дъщеря си. Патрик изпита пробождащото усещане, че Пер е прав и че може би очакването им е напразно. Някой бе отвлякъл Йени. Някой, който е нямал добри намерения.

Докато Якоб и Марита бяха на работа и децата бяха при бавачката, Линда очакваше Юхан. Щяха да бъдат за първи път в жилището във Вестергорден вместо в сеновала и Линда намираше това за вълнуващо. Усещането, че щяха да се срещнат тайно под покрива на брат ѝ, бе като силна подправка. Но чак когато видя физиономията на влизащия през вратата Юхан, разбра, че връщането му в къщата буди у него съвсем други чувства.

Не бе идвал тук, откакто се бе наложило да напуснат Вестергорден веднага след смъртта на Йоханес. С бавни крачки Юхан обиколи най-напред дневната, после кухнята и влезе в тоалетната. Сякаш поглъщаше всяка подробност. Много нещо бе променено. Якоб бе свършил доста дърводелска работа, бе боядисал стените и къщата вече не изглеждаше такава, каквато я помнеше. Линда вървеше по петите му.

– Отдавна не си бил тук.

Юхан кимна и поглади с ръка фриза над камината в дневната.

– От двайсет и четири години. Бях само на пет, когато се изнесохме оттук. Направил е много подобрения.

– Да, Якоб иска всичко да е идеално. Непрекъснато дялка и поправя. Всичко трябва да е перфектно.

Юхан не отговори. Сякаш се бе озовал в друг свят. Линда малко съжали, че го е поканила у дома. Бе си представяла единствено безгрижни мигове в леглото, не и пътешествие из тъжните детски спомени на Юхан. Нямаше никакво желание да мисли за тази част от него – частта, изпълнена с чувства и преживявания, в които тя не се вписваше. Той бе като омагьосан от нея, почти я обожаваше и тя искаше от него потвърждение именно на това, не ѝ трябваше този замислен, вглъбен мъж, който сега обикаляше къщата.

Дръпна го за ръката и той потръпна като пробуден от транс.

– Няма ли да се качим? Моята стая е на тавана.

Юхан покорно я последва по стръмната стълба. Минаха през горния етаж, но щом Линда се закатери по стълбата към тавана, Юхан се спря. Тук, горе, той и Роберт имаха своите стаи, тук беше и спалнята на родителите им.

– Чакай, сега идвам. Само ще проверя нещо.

Не обърна внимание на протестите на Линда и с трепереща ръка отвори първата врата. На момчешката му стая. Все още бе стая за малко момче, но сега тук бяха играчките на Уилям и навсякъде имаше разхвърляни дрехи. Седна на малкото легло и си спомни как изглеждаше стаята, докато бе негова. След малко се изправи и влезе в съседната стая, тази на Роберт. Бе още по-променена от стаята на Юхан. Личеше, че е момичешка, розова, с доминиращ тюл на пайети. Излезе почти незабавно. Вместо това като с магнит бе привлечен от стаята в края на коридора. Много нощи бе минавал на пръсти по постлания от майка му килим към бялата врата, внимателно я бе отварял, за да се пъхне после в родителското легло. Там спокойно можеше да спи, освободен от всякакви кошмари и скрити под леглото чудовища. Най обичаше да се притисне плътно, плътно до бащиния гръб и да спи, да спи. Видя, че Якоб и Марита бяха запазили пищната стара креватна рамка, тази стая бе с най-малко промени.

Усети, че сълзите му напират под клепачите, и замига, за да им попречи да се търкулнат. Не искаше да показва слабост пред Линда.

– Видя ли достатъчно? Тук няма нищо за крадене, ако си мислиш за това.

В тона ѝ прозвучаха злобни нотки, които не бе долавял преди. Гневът му пламна изведнъж. Мисълта за всичко, което можеше да бъде, разпали искрата и той грубо я сграбчи за ръката.

– За какво, по дяволите, говориш? Мислиш, че смятам нещо да открадна? Ти си луда! Слушай, живял съм тук много преди брат ти да се нанесе и ако не беше проклетият ти баща, още щяхме да имаме Вестергорден. Така че затваряй си устата!

За секунда Линда онемя от изненада от внезапната промяна в кроткия Юхан, после със сила отдръпна ръката си и изсъска:

– А ти да не мислиш, че баща ми е виновен, че твоят пропиля всичките си пари на хазарт. И каквото и да е сторил баща ми, не би могъл да попречи на твоя да е толкова страхлив, че да се самоубие. Той е избрал да ви изостави и за това баща ми няма никаква вина.

От гняв в полезрението му закръжиха бели петна. Стисна юмруци. Линда изглеждаше толкова слаба и крехка, че се запита дали няма да я прекърши на две, затова се насили да диша дълбоко и да се успокои. Със странен, пресипнал глас каза:

– Мога и искам за много неща да виня Габриел. Баща ти унищожи живота ни от завист. Мама ни е разказвала как е било. Че всички обичали татко и смятали Габриел за досаден сухар, което той не изтърпял. Мама вчера беше в имението и му казала това-онова. Могла е и да го напердаши, но не видяла смисъл да се занимава с него.

Линда се изсмя.

– Някога доста се е занимавала. Противно ми е да си го представям заедно с мръсната ти майка, но това продължило, докато не разбрала, че е по-лесно да дои пари от твоя баща, отколкото от моя. И затова отишла при него. Знаеш как ги наричат такива. Курви!

Малки капчици слюнка попаднаха върху лицето на Юхан, когато Линда, висока почти колкото него, изплю думите.

От страх да не би да не се въздържи, Юхан заотстъпва назад към стълбата. Най-много би искал да сключи ръце около вратлето ѝ и да стисне, за да я накара да замълчи, но вместо това побягна.

Объркана от изненадващата промяна на ситуацията и бясна от това, че не я е овладяла, Линда се надвеси над перилото и злобно изкрещя подир него:

– Изчезвай, проклет нещастнико, и без това ставаш само за едно! А и в него не те бива много.

Завърши, като му показа среден пръст, но гърбът му вече минаваше през външната врата и той не го видя.

Тя бавно сви пръста си и с присъщата на тийнейджърите бърза промяна на настроението, съжали за казаното. Но толкова се беше ядосала.

Когато факсът от Германия пристигна, Мартин тъкмо бе оставил телефонната слушалка след разговор с Патрик. Новината, че вероятно Йени е била качена от някого на автостоп, не правеше положението по-добро. Всеки можеше да е качил момичето, сега можеха да разчитат само на всевиждащото око на обществеността. От печата като луди бяха звънели на Мелберг – явно новината се бе разпространила – и Мартин се надяваше, че някой, видял Йени да се качва в кола извън къмпинга, в най-скоро време ще се обади. Надяваха се да отсеят зърното от плявата на многото обаждания, включително на психически разстроени хора и на такива, които виждаха в това сгоден случай да натопят някой свой враг.

Аника донесе дошлото по факса съобщение. То беше кратко и ясно. Мартин прегледа няколкото изречения и разбра, че са успели да издирят бившия съпруг на Таня, единствен неин близък в страната. Мартин се изненада, че толкова млада вече е била разведена, но фактът си беше факт. След известно колебание и бърза консултация с Патрик, по мобилния набра номера на туристическото бюро във Фелбака и неволно се усмихна, щом чу гласа на Пиа в слушалката.

– Здравей, обажда се Мартин Мулин.

Измина повече от секунда.

– Полицаят от Танумсхеде.

Ужасно се притесни, че трябва да пояснява кой е. Самият той би могъл да назове дори номера на обувките ѝ, стига по някаква неведома причина това да се иска от него.

– Здравей, извинявай. Хич ме няма в имената, но затова пък съм добра физиономистка. Което е късмет за тази работа. – Тя се засмя. – С какво мога да помогна днес?

Откъде да започна, помисли Мартин, но си спомни повода за обаждането и веднага се стегна.

– Ще проведа важен разговор с Германия и не се доверявам много на своя немски. Би ли могла да превеждаш?

Отговорът не се забави.

– Напълно. Само ще помоля колегата да ме замести.

Чу я да говори с някого и после гласът ѝ отново прозвуча в слушалката.

– Готово. Как ще го направим? Ти ли ще звъннеш, или?

– Да, ще те включа, само чакай на телефона, ще се обадя след няколко минути.

Точно след четири минути на линия беше бившият съпруг на Таня, Петер Шмид, а от другата страна Пиа. Мартин поднесе съболезнования и извинения, че е принуден да се обажда при такива неприятни обстоятелства. Германската полиция вече беше информирала Петер за смъртта на бившата му жена, така че той си спести съобщението, но все пак се чувстваше некомфортно, че се обажда така скоро след събитието. Това бе една от най-тежките страни на професията и, слава Богу, доста рядко се случваше в полицейското му ежедневие.

– Какво знаехте за пътуването на Таня в Швеция?

Пиа гладко превеждаше на немски, след това отговорите на Петер на шведски.

– Нищо. За съжаление, не се разделихме като приятели, така че след развода почти не сме разговаряли, но докато бяхме женени, никога не е споменавала, че би искала да посети Швеция. По-скоро обичаше слънчевите ваканции, Испания или Гърция. Бих казал, че Швеция е твърде студена страна за нея.

"Студена, а?", с ирония помисли Мартин и погледна през прозореца вдигащите се от асфалта изпарения. Да бе, имаше и бели мечки по улиците...

– Значи никога не е споменавала, че има някаква работа в Швеция? Нищо за място на име Фелбака?

Отговорите на Петер бяха все така отрицателни и Мартин нямаше какво повече да пита. Все още не знаеше какво бе казала Таня на своята спътница за целта на пътуването си в Швеция. Но един въпрос внезапно му хрумна точно преди да благодари и да приключи.

– Има ли нещо друго, за което можем да попитаме? Разбрахме от немската полиция, че вие сте единственият ѝ близък, но може би има и някоя приятелка?

– Трябва да се обърнете към баща ѝ. Живее в Австрия. Затова полицията не го е открила в регистрите. Чакайте, имам телефонния му номер.

Мартин чу стъпки и шум от разместване на вещи. След малко Петер отново взе слушалката и Пиа продължи да превежда, изговаряйки продиктувания от него номер.

– Не съм сигурен дали и той ще ви каже нещо. Преди две години, веднага след като се разведохме, между него и Таня настъпи разрив. Тя не пожела да каже защо, не вярвам повече да са говорили. Но човек никога не знае. Поздравете го от мен.

Разговорът не даде много, но Мартин благодари за помощта и поиска разрешение да се обади пак, ако възникнат други въпроси. Пиа остана на слушалката и го изпревари, като попита дали не иска да звънне на бащата на Таня сега, та да помогне с превода.

Даваше свободно, но никой не се обади. Явно го нямаше у дома. Коментарът на бившия съпруг на Таня за разрив между нея и баща ѝ все пак събуди любопитството на Мартин. За какво толкова биха могли да се скарат баща и дъщеря, та да преустановят всякакъв контакт помежду си? И дали това е свързано по някакъв начин с пътуването на Таня до Фелбака и с интереса ѝ към изчезването на двете момичета?

Потънал дълбоко в размисли, Мартин почти забрави, че Пиа все още е на телефона и бързо ѝ благодари за помощта. Разбраха се да му помогне, като позвъни на бащата на Таня отново утре.

Мартин дълго и замислено разглежда снимката на Таня от моргата. Какво е търсела тя във Фелбака и какво е намерила?

Пристъпвайки внимателно, Ерика се придвижи към понтонните пристани. Беше много необичайно по това време на годината да се видят пролуки между местата за лодки. Обикновено платноходките лежаха на два, дори на три реда. Но убийството на Таня бе изтънило редиците и доста от мореплавателите бяха предпочели да потърсят други пристанища. Ерика наистина се надяваше Патрик и колегите му бързо да разрешат случая, иначе щеше да е тежка зима за онези, които се изхранваха от припечеленото през летните месеци.

Ана и Густав бяха решили да останат още ден-два във Фелбака. Когато видя яхтата, Ерика разбра защо не бе успяла да ги придума да живеят в къщата при нея и Патрик. Беше великолепна. Искрящо бяла, с дървена палуба и достатъчно голяма да побере поне още две семейства, тя се извисяваше на края на пристана.

Ана весело махна, щом видя Ерика да се приближава, и ѝ помогна да се качи на борда. Ерика бе доста задъхана и щом седна, сестра ѝ веднага ѝ поднесе голяма чаша студена кола.

– Май е трудничко сега, към края?

Ерика вдигна очи към небето.

– И още как. Но явно това е начинът природата да те накара да очакваш раждането с такова нетърпение. Само да не беше проклетата жега.

Тя избърса челото си със салфетка, но веднага усети как нови капки пот се образуват по слепоочията ѝ.

– Бедната.

Ана състрадателно се усмихна.

Густав излезе от каютата и учтиво поздрави Ерика. Беше пак така безупречно облечен, както последния път, белите му зъби блестяха на загорялото лице. С недоволен тон каза на Ана:

– Закуската още не е отсервирана. Казах ти, че искам да поддържаш ред на яхтата. Иначе не може.

– Ой, извинявай. Веднага ще оправя.

Усмивката изчезна от лицето на Ана и тя със сведен поглед забърза към недрата на лодката. Густав седна до Ерика с ледена бира в ръка.

– Не може да се живее на яхта, ако няма ред и порядък. Особено с децата, иначе става голяма бъркотия.

Ерика вътрешно се запита защо той сам не е раздигнал закуската, щом това е толкова важно. Все пак не изглеждаше да е сакат в ръцете.

За да разведри обстановката, Ерика наруши мълчанието.

– Страшно красива лодка.

– Да, истинска красавица.

Той грейна от гордост.

– Взех я назаем от добър приятел, но сега ми се отвори апетитът и ми се ще и аз да си купя такава.

Отново мълчание. Ерика бе благодарна, когато Ана се качи отново при тях и седна до Густав. Бръчка на раздразнение се появи между очите на Густав.

– Бъди така добра и не поставяй чашата си там. Ще останат петна върху дървото.

– Извинявай.

Гласът бе тъничък и извинителен. Тя бързо вдигна чашата.

– Ема.

Густав премести вниманието си от майката към дъщерята.

– Вече ти казах да не си играеш с платното. Веднага се махни оттам.

Четиригодишната дъщеря на Ана се направи на глуха и въобще не му обърна внимание. Густав тръгна да става, но Ана скочи първа.

– Аз ще я взема. Сигурно не те е чула.

Момиченцето зави от яд, докато го вдигаха, и показа най-недоволната си гримаса, когато Ана я доведе при възрастните.

– Ти си тъп.

Ема се прицели да ритне глезена на Густав и Ерика тайно се усмихна.

Густав хвана ръката на Ема, за да я спре, и за първи път Ерика видя в очите на Ана проблясък. Тя махна ръката на Густав и привлече Ема към себе си.

– Не я докосвай!

Той вдигна ръце.

– Извинявай, но децата ти са като диваци. Някой трябва да ги научи на добри маниери.

– Децата ми са отлично възпитани, благодаря, и за тяхното възпитание се грижа аз самата. Елате да купим малко сладолед.

Тя въпросително кимна на Ерика, която повече от всичко желаеше да бъде със сестра си и племенниците си насаме, без господин аф Едикойси.

– Слушай, не смяташ ли, че съм прекалено чувствителна? Той само я хвана за ръката. Искам да кажа, Лукас май ме направи твърде мнителна.

Ерика хвана сестра си под ръка.

– Изобщо не смятам, че си мнителна. Лично аз мисля, че дъщеря ти прекрасно се бе ориентирала и че трябваше да я оставиш хубаво да го ритне по глезена.

Ана помръкна.

– Сега пък ти като че ли преувеличаваш малко. Не е чак толкова страшно, като си помисля. Ако човек не е свикнал с деца, нищо чудно да се стресира.

Ерика въздъхна. За момент помисли, че сестра ѝ най-сетне ще прояви характер и ще започне да изисква добро отношение към себе си и децата, но Лукас явно си бе свършил работата както трябва.

– Как върви с попечителството?

Отначало Ана като че ли искаше пак да пренебрегне въпроса, но после тихо отговори:

– Никак не върви. Лукас е решил да приложи всички грозни хватки, които знае, а това, че срещнах Густав, го озлоби още повече.

– Но той няма никакви основания. Искам да кажа, с какво може да докаже, че си лоша майка? Ако някой има добра причина да му отнеме попечителството, това си ти!

– Да, макар Лукас, изглежда, да мисли, че успее ли нещо да открие, това ще му свърши работа.

– Ами твоето заявление срещу него, че малтретира децата? Не натежава ли повече от всички негови лъжи накуп?

Ана не отвърна и лоша мисъл се загнезди в главата на Ерика.

– Не си подала заявление, нали? Излъга ме право в очите. Каза, че си съобщила в полицията, но така и не си го направила.

Ана не посмя да отвърне на погледа ѝ.

– Кажи ми! Така ли е? Права ли съм?

– Да, имаш право, скъпа сестро. Но не ме съди. Не си била на мое място, така че не знаеш какво е. Вечно да живееш в страх какво ще му хрумне. Ако бях подала заявление срещу него, щеше да ме преследва до дупка. Надявах се, че ще ни остави на мира, ако не отида в полицията. И отначало май така беше, нали?

– Да, но вече не е. По дяволите, Ана, трябва да се научиш да виждаш по-далече от носа си.

– Лесно ти е да го кажеш! Ти, дето имаш мъж, който те обожава и който никога няма да ти направи нищо лошо, и освен всичко имаш и пари в банката след книгата за Алекс. Адски ти е лесно да го кажеш! Не знаеш какво е да си сама с две деца и да се чудиш как да им осигуряваш храна и дрехи. А за теб всичко се нарежда идеално. И не си мисли, че не видях как гледаше Густав, от високо. Въобразяваш си, че много знаеш, но не знаеш нищо!

Ана не изчака отговора на Ерика и почти тичайки, се понесе към площада, като буташе количката с Адриан и държеше Ема за ръка. Останала сама на тротоара, разстроената Ерика се питаше къде е сбъркала. Нямаше нищо лошо предвид. Единственото, което искаше, бе на Ана да ѝ е толкова добре, колкото заслужава.

Якоб целуна майка си по бузата и се ръкува официално с баща си. Отношенията им открай време бяха такива. По-скоро сдържани и коректни, отколкото топли и сърдечни. Бе странно да гледаш на баща си като на чужд човек, но това определение бе най-вярното. Разбира се, беше чувал историите за денонощното бдение на баща си и майка си, но за това си спомняше слабо и като в мъгла, пък и то не ги сближи. Близост чувстваше с Ефраим, на когото най-често гледаше повече като на баща, отколкото като на дядо. И откакто му бе спасил живота, дарявайки му от собствения си костен мозък, Ефраим бе придобил в очите на Якоб славата на герой.

– Днес не си ли на работа?

Майка му, както обикновено, звучеше уплашено. Якоб се запита какви опасности си мислеше тя, че се задават зад ъгъла. През целия си живот бе живяла така, сякаш балансираше на ръба на пропаст.

– Ще отида днес по-късно, така реших. И ще поработя малко вечерта. Реших, че е добре да намина и да видя как сте. Чух, че изпочупили прозорците. Майко, защо не позвъни първо на мен вместо на татко? Щях да си дойда за нула време.

Лайне му се усмихна с обич.

– Не исках да те тревожа. Не бива да се вълнуваш.

Той не отговори, а се усмихна с мека, спотаена усмивка.

Тя постави ръката си върху неговата.

– Знам, знам, но ми е трудно да се сдържа. С нас, старите кучета, е така.

– Ти не си стара, мамо, ти си още истинско момиченце.

Тя очарована се изчерви. Той знаеше, че тя обича такива комплименти. И с удоволствие ѝ ги правеше. Не ѝ беше особено леко през всички тези години с баща му, а и комплиментите не бяха най-силната страна на Габриел.

Габриел нетърпеливо изпръхтя в креслото си. Изправи се.

– Е, добре, полицията е говорила с твоите братовчеди негодници, така че да се надяваме, че известно време ще си седят на задниците.

Той се насочи към канцеларията си.

– Ще можеш ли да хвърлиш един поглед на цифрите?

Якоб целуна ръка на майка си, кимна и последва баща си.

Преди няколко години Габриел бе започнал да го посвещава в делата на имението и образованието все още продължаваше. Баща му искаше да се увери, че един ден Якоб ще е напълно способен да поеме работата. За късмет Якоб имаше естествена нагласа да се грижи за стопанството и умело се справяше и с цифровите, и с по-практическите задачи.

След като поседяха известно време с плътно допрени глави над книжата, Якоб се протегна и каза:

– Смятах да отида и да надникна малко у дядо. Отдавна не съм ходил.

– Хм, какво пък, иди.

Габриел вече бе потънал дълбоко в света на цифрите.

Якоб се качи по стълбите на горния етаж и бавно доближи вратата, водеща към лявото крило на имението. Там бе доживял дните си дядо Ефраим и там Якоб бе прекарал много часове от детството си.

Влезе. Всичко бе недокоснато. Якоб бе помолил родителите си да не променят нищо в крилото и те уважиха желанието му, съзнавайки добре колко уникална бе връзката между него и Ефраим.

Стаите свидетелстваха за сила. Обзавеждането бе мъжко и тежко. Рязко се различаваше от, общо взето, светлото обзавеждане в имението и Якоб винаги усещаше, че навлиза в друг свят.

Седна в кожения фотьойл до единия прозорец и вдигна крака на табуретката отпред. Така седеше Ефраим, когато Якоб идваше на посещение. Самият той лягаше свит на кълбо на пода пред него като кученце и със затаен дъх слушаше историите му.

Разказите за молитвените сбирки силно го вълнуваха. Ефраим подробно описваше екстаза, в който изпадаха хората, пълната им зависимост от Проповедника и синовете му. Ефраим имаше гръмовен глас и Якоб никога не се бе съмнявал, че може да омагьосва хората. Най-много обичаше, когато дядо му разказваше за чудесата, извършвани от Габриел и Йоханес. Всеки ден бе носил ново чудо, което Якоб възприемаше като нещо прекрасно. Той никога не разбра защо баща му не желае да говори за това, дори изглеждаше, че се срамува от този период на живота си. Представи си – да притежаваш лечителска дарба. Да лекуваш болните и недъгавите. Каква ли мъка са изпитали, когато дарбата изчезнала? Според Ефраим бе изчезнала за един ден. Габриел само вдигнал рамене, но Йоханес бил отчаян. Всяка вечер се молил на Бога да му върне дарбата и щом видел болно животно, се спускал и се опитвал да призове силите, които имал някога.

Якоб никога не разбра и защо Ефраим толкова се смееше, разказвайки за онова време. Трябва да е било голяма мъка за Йоханес и мъж като Проповедника, стоял толкова близо до Господ Бог, би трябвало да е разбрал това. Но Якоб обичаше дядо си и не поставяше под въпрос разказите му, нито начина, по който разказваше. В неговите очи дядо му бе безгрешен. Нали му бе спасил живота. И то като му бе дарил част от тялото си и по този начин бе влял отново живот у него. Затова го обожаваше.

Но най-хубавото от всичко беше онова, с което Ефраим винаги приключваше своите истории. Той драматично замлъкваше, поглеждаше дълбоко в очите на внука си и казваше:

– И ти, Якоб, и ти носиш дарбата в себе си. Някъде, дълбоко вътре, тя чака да бъде призована.

Якоб обичаше тези думи.

Не я бе открил тази дарба, но му стигаше да знае, че дядо му е вярвал в нея. Когато лежеше болен, се бе опитвал да затвори очи и да я призове, за да може да излекува себе си, но зад затворените си очи виждаше само мрак, същия мрак, който сега го държеше в желязна хватка.

Може би щеше да успее, ако дядо му бе живял по-дълго. Щом бе научил Габриел и Йоханес, защо да не научи и него?

Кресливият грак на птица някъде отвън го изтръгна от мислите му. Мракът в него отново стегна в спазматичен обръч сърцето му и той се запита дали ще е толкова силен, че да накара сърцето му да спре. Напоследък мракът идваше по-често и бе по-плътен от всякога.

Сви крака във фотьойла и обви коленете си с ръце. Само да можеше Ефраим да е тук. Той би му помогнал да намери целебната светлина.

– За момента изхождаме от тезата, че Йени Мьолер не се крие доброволно. Ще поискаме помощ от обществеността и ще помолим всички да ни съобщят, ако са я видели във или в близост до някоя кола. Според информацията, която имаме, тя е щяла да пътува до Фелбака на автостоп и всички сведения във връзка с това са от най-голям интерес.

Патрик сериозно изгледа събралите се журналисти. Същевременно Аника раздаде снимки на Йени Мьолер, щеше да изпрати снимката ѝ и до всички вестници. В този случай можеха да имат полза от пресата.

За всеобща изненада Мелберг предложи Патрик да води набързо свиканата пресконференция. Самият той седеше в дъното в малката заседателна зала в управлението и наблюдаваше изправения отпред Патрик.

Няколко ръце се вдигнаха във въздуха.

– Има ли изчезването на Йени някаква връзка с убийството на Таня Шмид? И открихте ли нещо, свързано с това убийство, след като намерихте Муна Тернблад и Сив Лантин?

Патрик се изкашля.

– Първо, още не сме идентифицирали Сив със сигурност, така че бих оценил, ако не пишете за това. Общо взето, в интерес на следствието ще е да не коментирам какво сме открили.

Журналистите отегчено въздъхнаха – все този интерес на следствието, – но въпреки това упорито продължиха да държат ръцете си във въздуха.

– Туристите започнаха да напускат Фелбака. Имат ли основание да се опасяват за сигурността си?

– Няма причини за тревога. Работим здраво за разрешаването на всичко това, но точно сега трябва да се съсредоточим в намирането на Йени Мьолер. Това е всичко, което имам да кажа. Благодаря.

Напусна стаята, съпроводен от протестите на журналистите, но с крайчеца на окото си забеляза, че Мелберг остана. Дано да не вземе да изтърси някоя глупост.

Отиде при Мартин и седна на ръба на бюрото му.

– Мамка му, все едно сам да пъхнеш ръка в кошер с оси.

– Да, макар сега да имаме известна полза от тях.

– Все някой трябва да е видял Йени да влиза в нечия кола, ако е тръгнала на автостоп, както твърди момчето. С цялото това движение по пътя за Гребещад би било чудо никой да не я види.

– Случвали са се и по-странни неща.

Мартин въздъхна.

– Още ли не си намерил бащата на Таня?

– Не съм опитвал пак. Смятах да изчакам до довечера. Може да е на работа.

– Прав си. Знаеш ли дали Йоста е проверил затворите?

– Да, колкото и да е невероятно, направил го е. Нищо. Няма никой, който да е бил вътре през цялото това време досега. И ти едва ли си го вярвал. Искам да кажа, човек като нищо може да е застрелял краля и пак да го пуснат след някоя и друга година за добро държане. А отпуск можеш да получиш още на втората седмица.

Той раздразнен хвърли писалката си на бюрото.

– Хайде, хайде, не ставай циничен. Много си млад за това. След десет години в службата можеш да си огорчен, но преди това продължавай да си наивен и да вярваш в системата.

– Добре, старче.

Мартин се престори, че отдава чест, и Патрик се изправи, смеейки се.

– Впрочем – продължи Патрик – нямаме основание да смятаме, че изчезването на Йени има нещо общо с убийствата във Фелбака, така че помоли за всеки случай Йоста да провери дали някой, извършил изнасилване или нещо подобно, не е напуснал затвора. Помоли го да провери всички, осъдени за изнасилване или тежко насилие върху жени в нашата област.

– Добра идея, но спокойно може да е някой отвън, дошъл тук като турист.

– Вярно е, но все отнякъде трябва да започнем и това е начало като всяко друго.

На вратата се появи Аника.

– Извинявам се, че безпокоя господата, но на линията е съдебнотехническият отдел, Патрик. Да те свържа ли тук, или ще го приемеш при теб?

– Свържи ме при мен. Дай ми само половин минута.

Вече в стаята си, той седна и зачака телефонът да иззвъни. Сърцето му биеше по-учестено. Да говориш със съдебнотехническия бе все едно да чакаш Дядо Коледа. Никога не знаеш какви изненади ще има в коледните подаръци.

След десет минути отново се върна при Мартин, но остана на вратата.

– Потвърдиха, че вторият скелет е на Сив Лантин, точно както мислехме. И анализът от пръстта е готов. Тук ще изскочи нещо полезно.

Мартин с интерес се наведе напред и скръсти ръце.

– Не ме дръж в напрежение. Какво са открили?

– Преди всичко става дума за същия тип земя, която е и по тялото на Таня, и по одеялото, на което лежеше, и върху скелета. Това сочи, че по някакъв повод са се намирали на едно и също място. Открили са и препарат за торене в пръстта, който се използва единствено в селските стопанства. Успели дори да разберат какъв е и намерили името на производителя. Най-доброто от всичко е, че не се продава на щанда, а се закупува директно от производителя и затова не е една от най-обичайните марки на пазара. Така че, ако можеш веднага да им се обадиш и да ги помолиш да извадят списък на клиентите, закупували този препарат, ще можем да стигнем донякъде. Ето ти бележка с името на препарата за торене и производителя. Номерът сигурно го има в Жълтите страници.

Мартин кимна.

– Добре. Ще ти съобщя веднага щом получа списъка.

– Чудесно.

Патрик вдигна палец и леко потропа по рамката на вратата.

– Слушай, всъщност...

Патрик вече бе на път към коридора, но рязко зави, щом чу гласа на Мартин.

– Да?

– Не казаха ли нещо за намерена ДНК?

– Още работили по това. Отделът извършва всички анализи и сигурно има гигантска опашка. По това време на годината има доста изнасилвания, знаеш го.

Мартин мрачно кимна. Знаеше, разбира се. Това му бе голямото предимство на зимното полугодие. Много изнасилвачи смятаха, че навън е твърде студено да си свалят гащите, но лятно време това не ги спираше.

Патрик леко си подпяваше, влизайки в офиса си. Най-сетне малка пролука. Макар и не много, но все пак имаха нещо конкретно, за което да се заловят.

Ернст си позволи наденичка с пюре на площада във Фелбака. Седна на една от пейките, обърнати към морето, и подозрително загледа чайките, които кръжаха около него. Стига да можеха, щяха да му свият наденичката, така че той за секунда не ги изпускаше от поглед. Проклети птичи кресльовци. Като дете се забавляваше да връзва риба на въженце и когато нищо неподозиращата чайка погълнеше рибата, се получаваше най-невероятното хвърчило, безпомощно махащо с крила във въздуха. Друго любимо занимание му бе да краде от самогона на баща си, да топи парчета хляб в него и да ги подхвърля на чайките. Гледката на залитащите птици винаги толкова го разсмиваше, че лягаше на земята и се държеше за корема. Подобни момчешки лудории отдавна вече не си позволяваше, макар желание да не му липсваше. Проклети грифони, ето какво бяха те.

С крайчеца на окото си мерна познато лице. Габриел Хулт спря своето беемве до тротоара пред магазина на "Центрум". Ернст се изпъна на пейката. Осведомяваше се всекидневно за убийствата на момичетата, обзет от злоба, че са го изолирали, и знаеше, че Габриел е давал показания срещу брат си. Може би, само може би, помисли Ернст, има какво още да се изстиска от проклетия дявол. Само мисълта за имението и за земите, които владееше Габриел Хулт, караха устата му да се пълни със слюнка от завист, така че щеше да е хубаво да го попритисне малко. И ако имаше макар и мъничък шанс да допринесе с нещо за следствието, щеше да види тогава този Хедстрьом.

Хвърли остатъка от порцията си наденичка с пюре в най-близкото кошче за боклук и се затътри към колата на Габриел. Сребристото беемве блестеше на слънчевата светлина и той не можа да се въздържи да не прекара с копнеж ръка по покрива му. Мамка му, да имаше такова. Бързо отдръпна ръката си, когато Габриел излезе от магазина с вестник в ръка и подозрително изгледа Ернст, небрежно облегнат на предната врата.

– Извинете, облегнали сте се на моята кола.

– Ами да.

Тонът беше умишлено нахален. По-добре веднага да внуши респект.

– Ернст Лундгрен, полицейско управление в Ганумсхеде.

Габриел въздъхна.

– Какво има пък сега? Да не би Юхан и Роберт пак да са направили нещо?

Ернст се изхили.

– Сигурно, доколкото познаваме тези гнили яйца, но засега не ми е известно. Не, имам въпроси във връзка с жените, които открихме в Кралската клисура.

Той кимна с глава в посока на дървената стълба, която водеше нагоре по билото на планината.

Габриел скръсти ръце с вестника, пъхнат под едната мишница.

– Какво мога аз да знам за тях? Да не е пак онази стара история с брат ми? Вече отговорих на въпросите на някои от вашите колеги. Освен това минаха дяволски много години и като се имат предвид събитията от близките дни, би трябвало вече да е доказано, че Йоханес няма нищо общо с това! Вижте тук!

Той разгъна вестника и го вдигна към Ернст. Първата страница бе заета от снимка на Йени Мьолер, до нея мътна паспортна снимка на Таня Шмид. Заглавията не съвсем неочаквано бяха гръмки.

– Да не би да искате да кажете, че брат ми е станал от гроба и е извършил това? – Гласът му трепереше от вълнение. – Колко време още ще похарчите да ровите в семейството ми, докато истинският убиец е на свобода? Единственото, с което разполагате срещу нас, са показания, които съм дал преди двайсет години, и тогава наистина бях сигурен, но по дяволите, навън не беше съвсем светло, бдях над леглото на умиращия си син и чисто и просто може да съм сбъркал!

С възмутени крачки той се насочи към шофьорското място на колата и натисна дистанционното, което отключи централното заключване. Преди да влезе в колата, избълва последна възмутена тирада към Ернст.

– Ако това продължава, ще се свържа с нашите адвокати. Писна ми. Откакто намерихте момичетата, хората ме зяпат така, че ще им изхвръкнат очите, и не смятам да насърчавам да разпространявате клюки за моето семейство само защото си нямате друга работа!

Габриел тресна вратата и бясно подкара нагоре по хълма Галербакен със скорост, която караше хората да се мятат встрани.

Ернст се подсмихна. Габриел Хулт може и да имаше пари, но като полицай Ернст имаше властта да навлиза в малкия му, привилегирован свят. Животът веднага му се стори по-добър.

– Изправени сте пред криза, която ще удари цялата община.

Стиг Тюлин, силният човек на общината, впи очи в Мелберг, който не изглеждаше особено впечатлен.

– Както казах и на теб, и на останалите, дето звъняха, работим с пълна пара по това разследване.

– Получавам десетки обаждания на ден от обезпокоени бизнесмени и разбирам тяхната тревога. Виждал ли си как изглеждат къмпингите и пристанищата наоколо? Това повлия не само на индустрията във Фелбака, което само по себе си е достатъчно лошо. След изчезването на последното момиче сега туристите бягат и от околните области. Гребещад, Хамбургсунд, Шемпершвик, дори горе до Стрьомщад. Искам да знам какво конкретно вършите, за да разрешите тези случаи?

Иначе постоянно усмихващия се Стиг Тюлин сега имаше възмутени бръчки по благородното чело. Беше най-видният представител на общината повече от десетилетие и имаше репутацията на нещо като покровител на областта. Мелберг бе принуден да признае, че може да разбере слабостта на местните жени към неговия чар. Не че Мелберг бе по тази част, бързо припомни той на себе си, но дори и мъж не би могъл да не забележи, че Стиг Тюлин е доста чаровен за петдесетте си години с тия сиви слепоочия, комбинирани с момчешки сини очи.

Мелберг успокояващо се усмихна.

– Знаеш не по-зле от мен, Стиг, че не мога да навляза в подробности, свързани с разследването, но можеш да вярваш на думата ми, когато казвам, че хвърляме всички сили, за да открием момичето Мьолер и извършителя на ужасните убийства.

– Наистина ли имате капацитет за такова следствие? Не трябва ли да повикате помощ отвън, откъде да знам, например от Гьотеборг?

Сивите слепоочия на Стиг бяха потни от превъзбуда. Политическата му платформа солидно почиваше върху доволството на бизнесмените в общината и показаното от тях възмущение през последните дни не предвещаваше нищо добро за представянето му на следващите избори. Чувстваше се отлично в коридорите на властта и разбираше, че политическият му статус до голяма степен зависи от успехите му.

Сега бръчка на раздразнение се появи върху недотам благородното чело и на Мелберг.

– Нямаме нужда от помощ, уверявам те. И трябва да кажа, че не одобрявам недоверието в нашата компетентност, което показваш със задаването на такъв въпрос. Преди не сме имали никакви оплаквания от начина ни на работа и сега също не виждам причина за несъстоятелни критики.

Благодарение на придобитите познания за човешката природа, служили му добре в политическата му кариера, Стиг Тюлин знаеше кога да се оттегли. Пое дълбоко дъх и си напомни, че не е от полза за целите му да се сблъсква с местните полицейски служби.

– Е, добре, може да е малко прибързано от моя страна да задавам такъв въпрос. Разбира се, че се радвате на пълното ни доверие. Но аз наистина искам да подчертая колко е важно да се решат тези случаи в най-скоро време!

Мелберг само кимна в отговор и след обичайните фрази на учтивост силният човек на общината се омете от полицейското управление.

Тя критично се разглеждаше в голямото огледало, което успя да изкрънка за караваната. Не е толкова зле. Макар че едно-две кила по-малко нямаше да ѝ навредят. Мелани опъна кожата на корема си и го "глътна" за проба. Така, сега е по-добре. Не искаше да личи дори една-единствена мазнинка, затова реши през следващите седмици да яде само по една ябълка за обяд. Майка ѝ може да си говори каквото иска, но Мелани би дала всичко, за да не е такава дебела и отвратителна като нея.

За последен път оправи силно изрязаните си бикини, взе плажната чанта и се накани да слезе на плажа. Спря я почукване на вратата. Сигурно някое от приятелчетата също е тръгнало на плаж и иска да знае дали ще ходи и тя. Отвори вратата. Секунда след това бе отхвърлена назад в караваната и удари гръбнака си в масичката за хранене. Причерня ѝ пред очите от болка, ударът изкара въздуха от дробовете ѝ и Мелани не можа да издаде и звук. Някакъв мъж нахлу вътре и момичето се опита да си спомни дали не го бе виждала и преди. Беше ѝ слабо познат, но шокът и болката ѝ пречеха да събере мислите си. Сети се за изчезването на Йени. Паниката обхвана разума ѝ и Мелани рухна на пода.

Не се възпротиви, когато я дръпна за ръката и я затегли към леглото. Но щом започна да дърпа връзките на бикините, завързани на гърба, ужасът ѝ даде сили и тя се прицели да го ритне в слабините. Не улучи, вместо това го удари в хълбока и отговорът бе мигновен. Юмрукът му се стовари върху гръбнака ѝ точно там, където я бе ударила масата, и отново ѝ изкара въздуха. Тя падна на леглото и се предаде. Силата на мъжкия удар я накара да се почувства малка и беззащитна и единствената мисъл в главата ѝ бе да оживее. Приготви се да умре. Сега вече бе сигурна, че Йени е мъртва.

Някакъв звук накара мъжа да се обърне тъкмо когато бе смъкнал бикините на Мелани до коленете. Преди да успее да реагира, нещо го удари по главата и издавайки гърлен звук, той падна на колене. Зад него Мелани видя Пер, глупака, с бухалка в ръка. Супер, успя тя да отбележи, преди всичко да стане черно.

– Мамка му, трябваше да го позная!

Мартин яростно тъпчеше на едно място и жестикулираше към мъжа, когото бяха вкарали с белезници на ръцете на задната седалка на полицейската кола.

– Как, по дяволите, би могъл? Той е качил поне двайсет кила в затвора и си е изрусил косата. И майка му не би могла да го познае. Освен това си го виждал само на снимка.

Патрик се опитваше да успокои Мартин колкото може, но подозираше, че е безпредметно. Бяха на къмпинга на Гребещад, до караваната, в която живееха Мелани и родителите ѝ, и наоколо се бе събрала тълпа любопитни да видят какво се е случило. Мелани вече бе откарана с линейка в болницата в Удевала. Родителите ѝ пазаруваха в супера на Свинесунд, когато Патрик ги намери по мобилния. Шокирани, те веднага заминаха за болницата.

– Видях го в упор, Патрик. Мисля, че дори му кимнах. Трябва да е умрял от смях, когато сме си тръгнали. Освен това палатката му беше точно до тази на Таня и Лизе. Мамка му, какъв глупак съм!

Той се удари с юмрук по главата, за да подчертае думите си, и усети как страхът започва да се събира и расте в гърдите му. Играта на "ако" вече бе започнала дяволския си ход. Ако само бе познал Мортен Фриск, може би Йени щеше да си бъде сега при родителите си. Ако, ако, ако.

Патрик добре съзнаваше какво се разиграва в мозъка на Мартин, но не намираше думи да изцери страданието му. Вероятно и той би мислил същото, макар да знаеше, че самокритиката е неоснователна. Беше почти невъзможно да се разпознае изнасилвачът, заловен за четири изнасилвания преди пет лета. Тогава Мортен Фриск бе само на седемнайсет, тъмнокос младеж, използвал нож, за да принуди жертвите си да се подчинят. Сега бе руса планина от мускули и явно считаше, че е достатъчно да се довери на собствената си сила, за да бъде господар на положението. Патрик подозираше също, че стероидите, които днес безпроблемно се намираха, са изиграли значителна роля във физическото преобразяване на Мортен, което от своя страна не бе попречило на вродената му агресивност, напротив, бе превърнало тлеещия въглен в горящ ад.

Мартин посочи младото момче, което малко неловко стоеше встрани от центъра на събитията и нервно гризеше ноктите си. Бухалката вече бе иззета от полицията и нервността бе ясно изписана на лицето му. Може би не беше сигурен дали е герой, или престъпник, достигнат от дългата ръка на закона. Патрик кимна на Мартин да го последва и се приближи до момчето, което нервно тъпчеше земята.

– Пер Турсон беше, нали?

Онзи кимна.

Патрик обясни на Мартин.

– Приятел е на Йени Мьолер. Той каза, че щяла да пътува на автостоп до Фелбака.

Патрик отново се обърна към Пер.

– Добра работа свърши тук. Откъде знаеше, че изнасилват Мелани?

С поглед, впит в земята, Пер отговори:

– Обичам да седя и да зяпам хората, които идват тук. Него забелязах веднага щом си разпъна палатката онзи ден. Имаше нещо в начина, по който обикаляше и се дуеше на момичетата. Мислеше си, че е адски готин с огромните си ръце на горила. Видях как гледаше жените. Особено, ако нямаха много дрехи по себе си.

– И какво стана днес?

Мартин нетърпеливо го насочваше към същината.

Все още с поглед в земята Пер продължи:

– Видях, че седи и гледа как родителите на Мелани тръгват нанякъде и че после изчака известно време.

– Колко време? – попита Патрик.

Пер помисли.

– Може би пет минути. После някак решително влезе в караваната на Мелани и помислих, че ще я удари или нещо такова, но щом тя отвори, той просто се хвърли вътре и тогава си казах, мамка му, трябва той да е отвлякъл Йени, тогава отидох, взех от децата една бухалка, влязох и го цапнах с нея по главата.

Щом спря и си пое дъх, за първи път вдигна поглед и погледна право в очите Патрик и Мартин. Те видяха, че долната му устна трепери.

– Ще имам ли неприятности за това? Искам да кажа, че го цапнах по главата?

Патрик успокояващо сложи ръка на рамото му.

– Смея да обещая, че за теб това няма да има никакви последствия. Не че окуражаваме гражданите да правят така, не ме разбирай криво, но истината е, че ако не се беше намесил, той вероятно щеше да изнасили Мелани.

Облекчението за малко не накара Пер да рухне, но той бързо се съвзе и каза:

– Възможно ли е той... и Йени също...

Дори не можеше да произнесе думите и тук успокоителните уверения на Патрик свършиха. Защото въпросите на Пер обличаха собствените му размисли в думи.

– Не знам. Виждал ли си го да гледа и Йени по същия начин?

Пер трескаво мислеше, но накрая поклати глава.

– Не знам. Искам да кажа, сигурно го е правил, зяпаше всички минаващи жени, но не мога да кажа дали е гледал нея по-специално.

Благодариха на Пер и го оставиха на разтревожените му родители. После потеглиха към управлението. Там, вече на сигурно място, беше може би онзи, когото трескаво търсеха. Без да знаят, и двамата тайно стискаха палци да е така.

В стаята за разпити атмосферата бе нажежена. Всички мислеха за Йени Мьолер и искаха да научат истината от Мортен Фриск, но от друга страна знаеха, че някои неща не могат да се форсират. Патрик водеше разпита и никой не се изненада, когато той помоли да присъства и Мартин. След като включиха магнетофона и преминаха през задължителната процедура със сведения за име, дата и час, двамата започнаха работа.

– Задържан си за опит за изнасилване на Мелани Юхансон.

– Изнасилване, как пък не!

Мортен седеше вяло, облегнат назад в стола, един от огромните му бицепси лежеше върху облегалката. Носеше изрязан по врата потник и къси шорти – минимално плат, за да се откроят максимално мускули. Изрусената му коса беше въздълга и перчемът му през цялото време падаше на челото.

– Не съм направил нищо без нейно съгласие и ако казва нещо друго, лъже! Уговорихме се да се срещнем, когато родителите ѝ излязат, и тъкмо започнахме да се гушкаме, когато този проклет идиот нахлу с бухалката си. Впрочем искам да направя заявление за побой. Така че си го отбележете в тефтерите.

Той посочи бележниците пред Патрик и Мартин и се изхили.

– За това ще говорим после, сега да видим обвиненията срещу теб.

Лаконичният тон на Патрик изразяваше цялото презрение, което този мъж будеше у него. В неговия свят големи мъже, нахвърлящи се върху малки момичета, принадлежаха към най-долните от най-долните неща.

Мортен сви безразлично рамене. Годините в затвора добре го бяха школували. Последния път, когато бе седял срещу Патрик, беше слаб, несигурен седемнайсетгодишен тийнейджър, който призна за четирите изнасилвания почти веднага щом седнаха. Сега се бе научил на ум и разум от големите момчета и физическата му промяна отлично пасваше на умствената му. Същите бяха само омразата и агресията му към жените. Отпреди знаеха, че те се изразяват в брутални изнасилвания, не и в убийство, но Патрик се безпокоеше да не би годините в затвора да са нанесли по-големи поражения, отколкото можеха да предположат. Дали Мортен Фриск не бе напреднал и не се бе превърнал от изнасилвач в убиец? В такъв случай къде беше Йени Мьолер и какво общо имаше това със смъртта на Муна и Сив? По времето на тяхната смърт той дори не е бил роден!

Патрик въздъхна и продължи разпита.

– Да се престорим, че ти вярваме. Все пак тук има едно съвпадение, което ни безпокои. Ти си живял на къмпинга в Гребещад, когато момиче на име Йени Мьолер е изчезнало, живял си на къмпинга в Селвик, когато е изчезнала немска туристка, впоследствие намерена убита. Също така си живял в палатката до Таня Шмид и приятелката ѝ. Намираме всичко това за малко странно.

Мортен видимо пребледня.

– Не, по дяволите, нямам нищо общо с това.

– Но знаеш за кое момиче говорим?

Той неохотно отвърна:

– Да, разбира се, видях ги ония лесбийки в съседната палатка, но никога не съм си падал по това и освен това те бяха старички за моя вкус. И двете изглеждаха като бабички.

Патрик си спомни за малко обикновеното, но приятно лице на Таня от паспортната снимка и едва се сдържа да не хвърли бележника си в лицето на Мортен.

– А Йени Мьолер? На седемнайсет, сладко, русо момиче. Май е по твоя вкус, а?

Ситни капчици пот избиха по челото на Мортен. Малките му очички замигаха френетично.

– Нищо общо нямам с тази лайняна работа. Не съм я докосвал, кълна се!

Мортен размаха ръце в жест, който трябваше да означава, че е невинен, и Патрик неохотно долови нотка на истина в гласа му. Сега, когато споменаваха Таня и Йени, вече не се държеше така, както когато го разпитваха за Мелани. С крайчеца на окото си Патрик видя, че и Мартин изглеждаше разколебан.

– Окей, мога да призная, че с мацката днес не вървя като по ноти, но трябва да ми вярвате, нямам никаква представа за какво приказвате за другите две. Кълна се!

Паниката в гласа на Мортен бе очевидна и след безмълвно съвещание с очи Мартин и Патрик решиха да преустановят разпита. За съжаление му вярваха. Това означаваше, че някъде някой друг държеше в плен Йени Мьолер, ако вече не бе мъртва. И обещанието, дадено на Алберт Тернблад, че ще намерят убиеца на дъщеря му, сега изглеждаше неосъществимо.

Йоста се притесняваше. Сякаш внезапно приспана част от тялото му се бе пробудила. Работата толкова дълго го бе изпълвала с равнодушие, че би било чудо отново да започне да го увлича. Внимателно почука на вратата на Патрик и попита:

– Може ли да вляза?

– Какво? О, разбира се.

Патрик разсеяно вдигна поглед от бюрото.

Йоста се вмъкна и седна на стола за посетители. Не каза нищо и след малко Патрик го подкани:

– Да? Какво ти е на сърцето?

Йоста се прокашля и заразглежда съсредоточено ръцете си на коленете.

– Вчера получих списъка.

– Какъв списък?

Патрик смръщи вежди.

– Онзи, с изнасилвачите от областта, пуснати от затвора. В него имаше само две имена, от които едното на Мортен Фриск.

– И защо е тази физиономия?

Йоста вдигна поглед. Усещаше тревогата като голяма, твърда топка в стомаха.

– Не си свърших работата. Мислех да проверя къде са сега, какво правят, да поговоря с тях. Но не ми стигнаха силите. Това е истината, Хедстрьом. И сега...

Патрик не отговори, а замислено зачака продължението.

– Сега разбирам, че ако си бях свършил работата, момичето днес нямаше да бъде нападнато и почти изнасилено, а Мортен можехме да го разпитаме за Йени преди един цял ден. Кой знае, може за нея да е било въпрос на живот и смърт. Вчера може да е била жива, днес може да е мъртва. И това, защото ме домързя и не си свърших работата!

Той силно удари с юмрук по бедрото си.

Патрик известно време помълча, после се приведе над бюрото и сключи ръце. Тонът в гласа му бе утешителен, а не пълен с упрек, както бе очаквал Йоста.

– Вярно, че в работата ти има какво да се желае, Йоста, знаем го и ти, и аз. Но не аз ще я оценявам, с това се занимава нашият шеф. Що се отнася до Мортен Фриск и до това, че вчера не си го проверил, недей да се косиш. Първо, нямаше да успееш да го откриеш на къмпинга веднага, щяха да ти трябват поне два дни. Второ, за съжаление не смятам, че той е отвлякъл Йени Мьолер.

Йоста учудено погледна Патрик.

– Но аз мислех, че това е ясно?

– Да, и аз мислех така. И не съм съвсем сигурен, но и Мартин, и аз сме с такива впечатления от разпита.

– О, по дяволите!

Йоста премисли мълчаливо казаното. Тревогата още не го бе напуснала.

– Има ли нещо, което мога да направя?

– Както казах, не сме съвсем сигурни, но взехме кръвна проба от Фриск, която окончателно ще потвърди дали е той. Вече е в лабораторията, обяснихме, че е спешно, но бих оценил да ги попритиснеш малко. Ако въпреки всичко е той, всеки час може да е важен за момичето Мьолер.

– Разбира се, ще го уредя. Ще се държа с тях като истински питбул.

Патрик се усмихна на сравнението. Ако трябваше да сравни Йоста с куче, то по-скоро щеше да е с уморен, стар бийгъл.

Йоста скочи от стола и с невиждана дотогава бързина се отправи към вратата. Облекчението, че не е извършил непоправима грешка, му даваше крила. Обеща си да работи по-здраво от когато и да е било, дори тази вечер в извънработно време! Да, ама тази вечер нали имаше час за голф в пет. Е, ще поработи извънредно някой друг ден.

Лайне мразеше да се движи из мръсотия и боклуци. Чувстваше се като в друг свят. Внимателно прескачаше стари вестници, чували за боклук и бог знае какво още.

– Солвейг?

Никакъв отговор. Притисна ръчната си чанта до себе си и влезе по-навътре в антрето. Тогава я видя. Мразеше я повече от всеки друг, когото би могла да мрази, дори повече от баща си. Но зависеше от нея. Тази мисъл винаги я измъчваше.

Солвейг цъфна в усмивка, щом съзря Лайне.

– Я виж ти! Точна както винаги. Обичаш ти реда, Лайне...

Затвори албума, с който се занимаваше, и с жест покани Лайне да седне.

– Направо ще го оставя, малко бързам...

– Виж сега, Лайне, знаеш правилата на играта. Първо хапване на спокойствие, после плащането. Би било ужасно неприлично от моя страна да не предложа нещо на скъп гост.

Лайне реши да не протестира. Този танц го бяха играли много пъти през годините. Внимателно забърса крайчеца на кухненския диван, без да сдържи гримасата си на отвращение, и седна. Винаги, когато беше тук, след това с часове се усещаше мръсна.

Солвейг с усилие се надигна от табуретката и внимателно прибра албумите си. Сложи пред всяка по една нащърбена чаша за кафе и Лайне потисна желанието си да избърше своята. После се появи кошничка с изпочупени солети и Солвейг прикани Лайне да си вземе. Тя си взе малко парченце и вътрешно се примоли посещението да свърши час по-скоро.

– Хубаво ни е така, нали?

Солвейг с наслада топна една солета в свареното кафе и се опули срещу Лайне, която не отговори.

Солвейг продължи:

– Така както си седим като две стари приятелки, никой не би повярвал, че едната от нас живее в господарско имение, а другата в мръсна дупка, нали, Лайне?

Лайне затвори очи, надявайки се унижението скоро да свърши. До следващия път. Тя стисна ръце под масата и си припомни защо се подлага на всичко това.

– Знаеш ли кое ме тревожи, Лайне?

Солвейг говореше с пълна уста, от която падаха малки трохи върху масата.

– Че пращаш полиция за момчетата ми. Знаеш ли, Лайне, мислех, че ти и аз сме се споразумели. Но полицията дойде тук да твърди нещо толкова невероятно, ти си била казала, че моите момчета трошали стъкла горе у вас, така че нищо чудно, че започвам да се замислям.

Лайне успя само да кимне.

– Мисля, че заслужавам извинение за това, не смяташ ли? Защото обяснихме на полицията, че момчетата бяха тук цялата вечер. Така че няма как да са мятали камъни в имението.

Солвейг отпи глътка кафе и с чашата посочи към Лайне.

– Е, чакам.

– Моля за извинение.

Лайне, унизена, измърмори това с поглед, забит в коленете.

– Прощавай, но не чух какво каза?

– Моля за извинение. Трябва да съм сбъркала.

Погледът ѝ бе упорит, когато погледна Солвейг, но снаха ѝ бе доволна.

– Така, това го изчистихме. Не беше толкова трудно, а? Тогава да изчистим и другата малка работа, нали?

Тя се приведе над масата и облиза устни. Лайне неохотно вдигна чантата от коленете си и извади оттам един плик. Солвейг алчно се протегна, отвори го и внимателно преброи съдържанието с мазни пръсти.

– Точно до стотинка. Както винаги. Да, винаги съм казвала, че у теб има ред, Лайне. Ти и Габриел, у вас има ред.

С чувството, че е залостена в клетка за катерички, Лайне се изправи и тръгна към вратата. Вече навън пое дълбоко дъх в свежия летен въздух. Зад нея Солвейг извика, преди да затвори вратата:

– Винаги ми е приятно да се срещнем, Лайне! Ще го направим пак следващия месец!

Лайне замижа и се насили да диша спокойно. Понякога се питаше дали си струва да го прави.

После си спомни вонята на бащиния дъх в ухото си и защо сигурността на създадения от нея живот трябва да бъде запазена на всяка цена. За това си струваше.

Щом влезе през вратата, разбра, че нещо не е наред. Ерика седеше на верандата с гръб към него, но цялата ѝ поза говореше, че нещо не е както трябва. Тревогата го заля за секунда, преди да разбере, че ако нещо не беше наред с бебето, тя щеше да му се обади на мобилния.

– Ерика?

Тя се обърна към него и той видя зачервените ѝ от плач очи. С две крачки стигна до нея и седна на плетения диван.

– Но, мила приятелко, какво има?

– Скарах се с Ана.

– Какво пък сега?

Той познаваше добре завоите в сложните им отношения и причините за непрекъснатите им сблъсъци. Но откакто Ана се бе откъснала от Лукас, двете сякаш бяха сключили някакъв временен мир и Патрик се запита какво ли се бе случило сега.

– Тя не е заявила в полицията какво е сторил Лукас на Ема.

– Какво говориш?

– Да, и когато Лукас поиска попечителство над децата, аз реших, че това е нейният коз. Но сега няма нищо срещу него и той ще лъже колкото може, за да докаже, че Ана не е добра майка.

– Но той няма доказателства за такова нещо.

– Знам. Но помисли как може да я окаля. Знаеш колко е хитър. Никак няма да се изненадам, ако успее да очарова съда и да го привлече на своя страна.

Ерика отчаяно опря лице на рамото на Патрик.

– Ами ако Ана загуби децата? Това ще я убие.

Патрик я прегърна и успокоително я притисна към себе си.

– Хайде сега да не фантазираме. Ана е постъпила глупаво, като не е подала заявление, но донякъде я разбирам. Лукас винаги е доказвал, че с него шега не бива, така че нищо чудно да се страхува.

– Сигурно имаш право. Но най-мъчно ми стана, че ме е лъгала през цялото това време. Така че и аз се чувствам измамена. Всеки път като я питам какво става, уклончиво ми отговаря, че полицията в Стокхолм била много заета и че им отнемало много време да се справят с всички заявления. Сам знаеш какво говореше. И всичко е било лъжа. И по някакъв начин все мен изкарва лошата.

Последва нов пристъп на сълзи.

– Хайде, любима. Успокой се малко. Нали не искаме бебчето да мисли, че отвън го чака някакъв ад.

Ерика не се сдържа и се разсмя през сълзи, които избърса с ръкава на блузата си.

– Чуй ме сега. Понякога отношенията ви с Ана са повече като на майка и дъщеря, отколкото на сестри, и това ви пречи. Ти се погрижи за Ана вместо майка ви и това я кара непрекъснато да изпитва нужда да се грижиш за нея, а същевременно иска да се освободи от теб. Разбираш ли какво имам предвид?

Ерика кимна.

– Да, знам. Но е толкова несправедливо да ме наказва, защото се грижа за нея.

Тя отново се разхълца.

– Сега май се самосъжаляваш...

Той отметна кичур коса от челото на Ерика.

– Ти и Ана ще се сдобрите, както винаги досега, но ми се струва, че този път ти трябва да си по-щедрата страна. И на Ана никак не ѝ е лесно точно сега. Лукас е силен противник и, честно казано, разбирам защо е ужасена. Така че помисли малко за това, преди да изпитваш съжаление към себе си.

Ерика се освободи от прегръдката на Патрик и ядосано го изгледа.

– Не си ли на моя страна?

– Разбира се, скъпа, разбира се, на твоя страна съм.

Той я поглади по косата и в мислите си веднага се отнесе на хиляди мили.

– Ама че съм, седя тук и те занимавам с моите проблеми. Как върви разследването?

– Уф, да не говорим за това. Днес беше наистина гаден ден.

– Не можеш ли да ми разкажеш повече подробности?

– Не, не мога. Но, както казах, беше наистина отвратителен ден. – Той въздъхна. – Остави, нека прекараме приятно тази вечер. Май и двамата имаме нужда от нещо ободряващо. Ще отида до рибарския магазин да купя нещо вкусно, а ти сложи масата. Как ти звучи?

Ерика кимна. Имаше си добри страни бащата на детето ѝ.

– Купи и малко чипс и сос, моля те. И без това съм дебела, мога да си го позволя.

Той се засмя.

– Готово, шефе!

Раздразнен, Мартин почукваше с писалката по масата. Раздразнението му бе насочено към него самия. Вчерашният развой на събитията го накара съвсем да забрави за бащата на Таня. Ако можеше, сам би се изритал. Единственото му извинение бе, че когато заловиха Мортен Фриск, вече не смяташе това за важно. Вероятно нямаше да може да го хване преди вечерта, но поне си струваше да опита. Погледна часовника. Девет. Реши най-напред да провери дали господин Шмид си е у дома, преди да се обади на Пиа и да я помоли да превежда.

След четвъртия сигнал мислеше да затвори, но след петия чу сънен глас. Притеснен, че е събудил човека, Мартин на заекващ немски се опита да обясни кой е и че ще се обади отново. Имаше късмет, че Пиа веднага отговори от туристическото бюро. Обеща да участва още веднъж и няколко минути по-късно и двамата бяха на линия.

– Ще започна с това колко съжалявам за загубата ви.

Мъжът от другата страна глухо благодари за вниманието, но Мартин усети скръбта му, надвиснала над разговора като тежко покривало. Поколеба се как да продължи. Мекият глас на Пиа превеждаше всяка негова дума, а докато мислеше какво да каже, се чуваше само дишането им.

– Знаете ли кой е сторил това на дъщеря ми?

Гласът леко трепереше и всъщност Пиа не беше нужно да превежда. Мартин разбра.

– Не още. Но ще узнаем.

Също като Патрик, когато се срещна с Алберт Тернблад, и Мартин се запита дали не обещава твърде много, но не можа да се въздържи да не се опита да смекчи мъката на човека по единствения начин, с който разполагаше.

– Говорихме със спътничката на Таня и тя твърди, че Таня е дошла в Швеция и във Фелбака по някаква работа. Но когато запитахме бившия ѝ мъж, той не можа да се сети защо би желала да дойде именно тук. Знаете ли нещо?

Мартин затаи дъх. Последва дълга, непоносимо дълга пауза. После бащата на Таня заговори.

Когато накрая мъжът затвори, Мартин се зачуди добре ли е разбрал. Историята беше твърде фантастична. Но в нея имаше несъмнен елемент на правдоподобност. Точно когато и той се канеше да затвори, се сети, че Пиа още е на линията. Тя колебливо попита:

– Научи ли каквото искаше? Мисля, че преведох всичко точно.

– Сигурен съм. И да, научих това, което ми бе нужно. Знам, че не трябва да го подчертавам, но...

– Знам, няма да кажа на никого. Обещавам, нито дума.

– Добре. Между другото, ти...

– Да?

Добре ли чу? Тонът не беше ли изпълнен с надежда? Но куражът му изневери и той усети, че и моментът не е подходящ.

– Не, няма нищо. Друг път.

– Окей.

Сега пък му се стори, че звучи разочарована, но самочувствието му все още не се бе възстановило след последния провал на любовния фронт, за да повярва, че не става дума за плод на въображението му.

И двамата бяха нащрек, когато се срещнаха за първи път след катастрофалната среща във Вестергорден. И двамата изчакваха другият да направи първата крачка към помирението. Юхан бе този, който се обади, а Линда изпитваше угризения, затова тя взе думата.

– Виж какво, онзи ден наговорих куп глупости. Не исках. Просто страшно се ядосах.

Седяха на обичайното си място за срещи в сеновала на Вестергорден, профилът на Юхан бе като изрязан от камък, когато Линда го погледна. После видя как чертите му се смекчиха.

– Забрави. И аз реагирах доста грубо. Просто...

Той се поколеба, търсейки точните думи.

– ... ми беше трудно с всички тези спомени. Нямаше много общо с теб.

Все още внимавайки в движенията си, Линда пропълзя зад него и го обгърна с ръце. Скарването неочаквано вдъхна на Линда чувство на уважение към Юхан. Тя винаги беше гледала на него като на момче, вкопчено в полите на майка си и в големия си брат, но онзи ден видя пред себе си мъж. Това я привличаше. Привличаше я неустоимо. Съзря и опасната страна на характера му, заради която ѝ се стори още по-привлекателен. Наистина за малко да я удари. Сега, облегнала буза на гърба му, споменът я накара вътрешно да потрепери. Сякаш летеше в опасна близост до пламък, достатъчно близо да усети горещината, но и достатъчно внимателно, за да не се изгори. Ако някой владееше този баланс, това бе самата тя.

Остави ръцете си да се промъкнат по-напред. Жадни и искащи. Все още усещаше известна съпротива у него, но бе уверена, че тя е тази, която държи властта във връзката им. Тази власт беше предимно плътска, а тя смяташе, че в това отношение жените въобще, и тя в частност, имат преимущество. Преимущество, което сега използваше. Със задоволство забеляза как дишането му се ускори и как съпротивата му започва да се топи.

Премести се към коляното му и когато езиците им се срещнаха, знаеше, че от тази битка ще излезе победителка. Живя с тази илюзия, докато не усети ръката на Юхан здраво да сграбчва косата ѝ и със сила да я отмята назад, така че да погледне в очите ѝ отгоре. Ако намерението му бе да я накара да се почувства малка и безпомощна, то успя. За миг съзря същия блясък в очите му като по време на скарването във Вестергорден и се запита дали викът ѝ за помощ би стигнал до главното здание в имението. Сигурно не.

– Виж какво, бъди мила с мен. Иначе може едно птиченце да подсвирне на полицията какво съм видял тук, в стопанството.

Очите на Линда се разшириха. Гласът ѝ се превърна в шепот.

– Не би го направил, нали? Ти обеща, Юхан.

– Според хората обещание, дадено от човек от семейство Хулт, не означава много. Би трябвало да го знаеш.

– Недей, Юхан. Моля те, ще направя каквото искаш.

– Тъй ли? Значи все пак се оказва, че кръвта вода не става.

– Самият ти твърдиш, че не разбираш какво е направил Габриел на чичо Йоханес. Ще направиш ли същото?

Гласът ѝ бе умоляващ. Положението изцяло се бе изплъзнало от ръцете ѝ и сега тя се чудеше как е могла да попадне в такава подчинена ситуация. Нали уж тя контролираше положението.

– И защо да не го направя? Това може да е карма. Кръгът се затваря. – Той злобно се усмихна. – Може би все пак имаш право. Добре, ще мълча. Но не забравяй, че това винаги може да се промени, така че най-добре бъди мила с мен... любима.

Той погали лицето ѝ, но все още държеше в болезнена хватка косата ѝ с едната си ръка. После наведе главата ѝ още по-надолу. Тя не протестира. Равновесието на силите категорично бе нарушено.