Проповедникът

2 ЛЯТОТО НА 1979

Тя здравата залиташе, докато се връщаше с велосипеда у дома в лятната нощ. Пиячката се оказа малко по-яка, отколкото си бе представяла, но това нямаше значение. Беше пълнолетна и можеше да прави каквото си иска. Най-хубавото бе, че поне за малко успя да се отърве от малката. Малката с виковете си, с вечната жажда за нежност и изисквания, които не можеше да изпълни. Ама си беше нейна грешка, че остана да живее с майка си, която направо не ѝ разрешаваше да пристъпи прага, въпреки че вече беше на двайсет. Тази вечер като по чудо я пусна да излезе и да празнува Мидсомар[1].

Ако не беше малката, можеше да живее сама и да печели собствени пари. Да излиза, когато пожелае, и да се връща, когато поиска, без някой да ѝ се бърка. Но с малката нямаше как. Най-вече ѝ се искаше да я бе изоставила, но бабата не се съгласи и сега тя плащаше за това. Щом пък толкова иска малката, да се грижи сама за нея!

Бабето кой знае колко щеше да се вкисне, като я усети да се прибира рано заранта. Дъхът ѝ вонеше на алкохол и на другия ден сигурно щеше да има махмурлук. Но пък си струваше. Откакто се роди проклетничето, толкова забавно не си беше прекарвала.

Подкара колелото направо през кръстовището при бензиностанцията и продължи нататък по пътя. После зави наляво към Бреке, но за малко да се стовари в канавката. Успя да се задържи и увеличи скоростта, за да се изкачи нагоре по стръмния хълм. Вятърът развяваше косата ѝ, а светлата лятна нощ бе тиха. За миг затвори очи и си припомни онази, другата светла лятна нощ, в която германецът ѝ бе направил бебето. Беше красива, греховна нощ, но не си заслужаваше цената, която плащаше.

Внезапно отново отвори очи. Нещо накара колелото рязко да спре и последното, което запомни, бе втурналата се към нея земя.

Като се върнаха в управлението в Танумсхеде, Мелберг, необичайно за него, потъна в дълбоки размисли. Седнал срещу му в трапезарията, Патрик също мълчеше и обмисляше събитията от сутринта. Имаше нужда от нещо подсилващо, но времето беше твърде топло за кафе, а алкохолът едва ли бе подходящ. И двамата разсеяно си вееха с ризите, за да се поразхладят. Две седмици откакто климатикът не работеше и още не бяха намерили кой да го поправи. Сутринта се понасяше, но към обяд горещината ставаше мъчителна.

– Какво, по дяволите, става? – рече Мелберг и замислено се почеса някъде в гнездото от коси, лепнато на върха на главата му, за да прикрие лъсналото теме.

– Нямам представа, ако трябва да съм честен. Женски труп лежи върху два скелета. Ако нямаше труп, всичко щеше да прилича на момчешка игра. Скелети, откраднати от лаборатория по биология или нещо такова, но сега не можем да пренебрегнем факта, че жената е била убита. Чух един от експертите да коментира, че костите не изглеждали пресни. Макар че всичко зависи от това къде са лежали. Дали са били изложeни на лошо време и вятър, или са били на завет. Дано съдебният лекар даде някаква приблизителна оценка на възрастта им.

– Дано. Кога мислиш, че можем да получим доклада му?

Мелберг тревожно сбърчи потното си чело.

– Днес сигурно ще получим първия доклад, после вероятно ще му отнеме няколко дни да проучи всичко по-внимателно. Така че засега ще работим с онова, което имаме. Къде са другите?

Мелберг въздъхна.

– Йоста има свободен ден. Някакво тъпо състезание по голф или нещо подобно. Ернст и Мартин са по задачи. Аника е на Тенерифе. Мислеше, че тук и това лято ще вали. Горкичката. Не е много весело да заминеш от Швеция при такова време.

Патрик отново изненадан погледна Мелберг, учуден от този внезапен изблик на съчувствие. Ставаше нещо странно, сигурен беше. Но сега не си струваше да губи време да мисли за това. Имаха по-важни неща за вършене.

– Знам, че и тази седмица си в отпуск, но дали не би дошъл да помогнеш? Ернст няма никаква фантазия, а Мартин няма опит във водене на следствие, така че наистина имаме нужда от помощта ти.

Заявката беше толкова ласкателна за суетата на Патрик, че той дори не се усети как прие. Сигурно щеше да има ядове у дома, но се утеши с мисълта, че за четвърт час може да се прибере, ако Ерика има спешна нужда от него. Освен това забелязваше се тенденция двамата да си лазят по нервите в жегата, така че нямаше да е лошо да не се мотае из къщи.

– Най-напред искам да проверя дали не е обявена за издирване изчезнала жена. Трябва да търсим в по-широк периметър, например от Стрьомстад надолу до Гьотеборг. Ще помоля Мартин или Ернст да проверят.

– Добре, много добре. Правилно, продължавай нататък!

Мелберг стана от масата и весело потупа Патрик по рамото.

Патрик разбра, че, както обикновено, той ще трябва да свърши работата, а Мелберг да си присвои славата, но и това бе въпрос, по който засега нямаше смисъл да разсъждава.

С въздишка остави своята и на Мелберг чаши за кафе в миялната машина.

– Ставайте, да не мислите, че това тук е пансион, където да се излежавате по цели дни!

Гласът проряза дебелия слой мъгла и болезнено отекна в черепната му кухина. Юхан внимателно отвори едното си око, но бързо го затвори, заслепен от яркия блясък на лятното слънце.

– Но какво, по дяволите...

Роберт, с една година по-големият му брат, се обърна в леглото и сложи възглавницата върху главата си. Тя обаче бе грубо издърпана и той, мърморейки, се изправи.

– Тук човек никога не може да си отспи.

– Проспивате си живота, хаймани такива. Часът е почти дванайсет. Ако не висяхте по нощите да правите Бог знае какво, нямаше сега да лежите и да спите до обяд. Тук имам нужда от помощ. Живеете гратис, ядете гратис, такива големи мъже като вас, нищо няма да ви стане, ако помогнете на бедната си майка.

Солвейг Хулт стоеше до леглото, скръстила ръце на огромния си корем. Беше болезнено затлъстяла, а лицето ѝ бе бледо като на човек, който никога не излиза навън. Немитата ѝ коса висеше на тъмни, подобни на клечки кичури.

– Вече сте на близо трийсет години и живеете на гърба на майка си. На това му се вика истински мъже! И ако мога да попитам, откъде имате пари всяка вечер да хойкате и гуляете? Не работите нищо и нищо не влиза в семейната каса. Ако баща ви сега беше тук, щеше да сложи край на тези номера! Пак ли няма нищо за вас на трудовата борса? Не трябваше ли да сте там още по-миналата седмица?

Сега Юхан на свой ред закри лице с възглавницата. Пробва да се изключи от това постоянно мрънкане като от развалена плоча, но и неговата възглавница рязко бе дръпната. Принуди се да надигне махмурлийската си глава, която гърмеше като военен оркестър.

– Масата от закуската раздигнах отдавна. Сами ще си вземете храна от хладилника.

Солвейг изнесе огромния си задник от малката стая, която братята все още деляха, и тръшна вратата след себе си. Двамата не посмяха да легнат отново, а измъкнаха пакет цигари и запалиха. Майната ѝ на закуската. Цигарката веднага задейства жизнените им сили и парна приятно гърлата им.

– Ама какъв дяволски удар вчера, а?

Роберт се разсмя и пусна кръгчета дим във въздуха.

– Аз ти казах, че държат готини неща у тях. Заместник-директор на някакво предприятие в Стокхолм, да благодарим на дявола, че може да си позволи най-доброто.

Юхан не отговори. За разлика от по-големия си брат при кражба с взлом той не вдигаше адреналина. Вместо това дълги дни преди и след някой рейд ходеше с голям, студен възел от страх в стомаха. Но винаги бе правил каквото каже Роберт и дори и през ум не му минаваше да стори нещо друго.

Вчерашният взлом им донесе най-голямата плячка от дълго време насам. Иначе напоследък хората взеха да стават внимателни и да не държат скъпи вещи в къщите си, оставяха там стари, ненужни боклуци или някакви антики, които ги караха да мислят, че са направили голям удар, но които всъщност не струваха нищо. Вчера успяха да отмъкнат нов телевизор, DVD, електронни игри и доста бижута на стопанката на къщата. Роберт щеше да ги продаде чрез обичайните си канали срещу добри пари. Не че щяха да им стигнат задълго. Крадените пари прогаряха джобовете и бързо свършваха. И от тези нямаше да остане нищо след една-две седмици. Щяха да ги похарчат на комар, за нощен живот и някоя и друга дреболия. Юхан погледна скъпия часовник, който носеше. Като по чудо мамчето нищо не надуши, когато го видя. Ако знаеше колко струва, мърморенето ѝ край нямаше да има.

Понякога му се струваше, че е като в катерича въртележка и докато се върти ли, върти вътре, годините неусетно се изнизват. Всъщност нищо не се бе променило, откакто бяха тийнейджъри, а и сега не виждаше възможност за промяна. Единственото, което даваше смисъл на живота му, бе и единственото, което криеше от Роберт. Дълбоко заседнал в него инстинкт му подсказваше, че нищо добро няма да излезе, ако му се довери. Роберт само щеше да оплеска всичко с мрачните си коментари.

За секунда си позволи да си припомни мекотата на косата ѝ върху грубата му буза и усещането, което изпитваше, когато държеше малката ѝ ръка в своята.

– Ало, не стой там да мечтаеш. Имаме работа да вършим.

Роберт се изправи с увиснала в края на устните му цигара и излезе през вратата. Както винаги, Юхан го последва.

В кухнята Солвейг седеше на обичайното си място. И когато беше малък, и след онова с баща му винаги я виждаше да седи на своя стол до прозореца, докато пръстите ѝ пъргаво боравеха със сложеното на масата пред нея. В далечните му спомени тя беше хубава, но с годините тлъстините се натрупаха върху тялото и лицето ѝ.

Седеше като в транс, пръстите ѝ живееха собствен живот, като непрекъснато нещо потупваха и поглаждаха. Вече двайсет години се занимаваше с тези проклети албуми, пренареждайки ги отново и отново. Купуваше нови и там слагаше картичките и вестникарските изрезки. По-хубави албуми, по-подходящи. Той не беше толкова глупав да не разбере, че това е нейният начин да задържи някогашните щастливи времена, но все някой ден трябваше да осъзнае, че са отминали безвъзвратно.

Снимките бяха от времето, когато Солвейг беше красива. Връхна точка в живота ѝ бе женитбата ѝ с Йоханес Хулт, най-малкия син на Ефраим Хулт, прочутия пастор от Свободната църква и собственик на най-процъфтяващото имение в областта. Йоханес беше хубав и богат, а тя – най-бедното, но и най-хубавото момиче, което можеше да предложи Бухуслен, така твърдяха всички по онова време. Доказваха го запазените статии от времето, когато две години подред я коронясваха за Майска кралица. Статиите и още много черно-бели снимки от младостта ѝ, които бе скътала и които сортираше всеки ден, вече повече от двайсет години. Знаеше, че под слоя тлъстини още го има онова момиче, и чрез снимките се опитваше да го задържи.

Хвърлил последен поглед през рамо, Юхан остави майка си в кухнята и последва Роберт. Както Роберт бе казал, имаха работа за вършене.

Ерика се запита дали да не излезе на разходка, но реши, че не е много умно да го направи точно сега, когато слънцето се е издигнало най-високо и жегата е най-силна. Чувствала се бе прекрасно през цялата бременност, докато жегата не удари сериозно. Оттогава се движеше насам-натам като потящ се кит, отчаяно търсещ прохлада. На Патрик, Бог да го благослови, му хрумна да ѝ купи настолен вентилатор и сега тя го разнасяше със себе си из къщата като скъпоценност. За съжаление се задействаше с ток, така че нямаше как да седи много далеч от контакт. Дължината на кабела ограничаваше възможностите ѝ за избор.

Но на верандата контактът се намираше на идеалното място и тя можеше да се излегне на дивана с вентилатора на масата пред себе си. Нито една поза не ѝ беше удобна повече от пет минути и това я караше непрекъснато да се върти в опити да се намести по-добре. В някои пози получаваше ритник право в ребрата или пък нещо, което вероятно бе ръчичка, упорито я боксираше отстрани и я принуждаваше отново да се мести. Как щеше да изкара още около месец бе истинска загадка.

Бяха заедно само от половин година, тя и Патрик, когато забременя, но колкото и да е странно, това изобщо не ги разтревожи. И двамата вече бяха малко по-възрастни, малко по-сигурни в онова, което искат, и решиха, че нямат причина повече да чакат. Едва сега Ерика започна да изпитва съмнения. Може би трябваше повече да поживеят заедно, преди да предприемат гази стъпка? Дали връзката им щеше да устои, когато внезапно се изправят пред малко странниче, изискващо цялото внимание, което досега си даваха един на друг?

Естествено, първоначалната бурна, сляпа любов бе отминала и сега имаха по-реалистична основа, на която да застанат, по-реален поглед върху добрите и лошите страни на другия, но я си представи, че покрай детето се проявят само лошите страни? Колко пъти бе чувала, че според статистиката голям брой бракове се разпадат през първата година от раждането на детето? Е, добре, сега не си струва да размишлява върху това. Стореното, сторено. Вече няма мърдане. И тя, и Патрик копнееха за това дете с всяка своя фибра. Оставаше надеждата, че този копнеж ще се запази и ще им помогне да издържат на голямата промяна.

Подскочи, когато телефонът иззвъня. С усилие се надигна от дивана, надявайки се този, който звъни, да има достатъчно търпение и да не затвори, докато стигне.

– Да, ало? Здрасти, Кони... Благодаря, добре съм, само дето е горещо за дебелана като мен... да дойдете? Ама, разбира се, добре сте дошли... С преспиване? Ами...

Ерика вътрешно въздъхна.

– Но разбира се. Кога идвате? Довечера? ... Не, не, разбира се, няма проблем. Ще постеля в гостната.

Уморено остави слушалката. Голям недостатък бе да живееш във Фелбака през лятото. Внезапно изникваха всякакви роднини и познати, които никога не се обаждаха през десетте студени месеца на годината. През ноември не се интересуваха от тях, но през юли съзираха възможност да поживеят на аванта в къща с изглед към морето. Ерика се надяваше, че това лято ще бъдат пощадени, половината юли се бе изнизал, без някой да се обади. Но сега ѝ звънна братовчед ѝ Кони, вече на път за Фелбака от Тролхетан със жена си и двете им деца. Ставаше дума само за една нощ, така че все щеше да издържи. По принцип не беше много очарована и от двамата, но нямаше как да им откаже подслон, макар че всъщност ги смяташе за натрапници и трябваше да направи точно това.

Пак добре, че с Патрик имаха цяла къща във Фелбака, в която можеха да приемат гости, канени или не. След внезапната кончина на родителите ѝ, зет ѝ се опита да я продаде. Но на сестра ѝ Ана накрая ѝ писна от физическия и психическия тормоз, на който я подлагаше. Разведе се с Лукас и сега притежаваше къщата заедно с Ерика. И тъй като Ана остана да живее в Стокхолм с двете си деца, Патрик и Ерика се преместиха в къщата във Фелбака, поемайки всички разходи.

Ерика се огледа и си каза, че трябва да се задейства и да подготви къщата за пристигащите гости. Запита се какво би казал Патрик за навлеците, но после врътна глава и реши, че щом може да я оставя тук сама и да ходи на работа през отпуската си, значи и тя може да приема гости, когато си поиска.

Ернст и Мартин се върнаха в управлението и Патрик реши да ги въведе в случая. Извика ги в кабинета си и всеки седна на своя стол пред бюрото. Невъзможно бе да не забележи как лицето на Ернст силно се е зачервило от яд заради това, че Патрик ще води следствието, но предпочете да не му обръща внимание. В най-лошия случай, ако Ернст откаже да сътрудничи, ще се оправи и без негова помощ.

– Предполагам, че вече сте чули какво се е случило.

– Да, чухме по полицейската радиостанция.

За разлика от Ернст младият и ентусиазиран Мартин седеше на стола си изправен като глътнал бастун с бележник на коленете и приготвена писалка.

– Значи, една жена е намерена убита в Кралската клисура във Фелбака. Гола, изглежда някъде между двайсет и трийсетгодишна. Под нея са открити два човешки скелета с неизвестен произход и на неизвестна възраст. Получих неофициално становище от Карлстрьом от техническия отдел, че не са съвсем пресни. Явно е, че има доста неща да се свършат освен пиянските скандали и случаите на каране в пияно състояние, с които сме затрупани до гуша. Аника и Йоста са в отпуск, така че засега ние ще запретнем ръкави. И аз тази седмица съм в отпуск, но се съгласих да участвам и да работя, както и по нареждане на Мелберг да ръководя следствието. Някакви въпроси?

Въпросът бе отправен предимно към Ернст.

– От мен какво ще искаш? – Мартин нетърпеливо кръжеше с писалката си над бележника.

– Искам да провериш какви заявления са постъпили за изчезнали жени, да кажем, през последните два месеца. По-добре да се ограничим с този период, докато не чуем нещо повече от Съдебната медицина. Макар да си мисля, че смъртният случай е по-скорошен, може би само отпреди няколко дни.

– Не си ли чул? – попита Мартин.

– Какво?

– База данни е вън от строя. Ще трябва да го направим по стария начин.

– Мамка му. Ама че съвпадение. Да, добре, значи започни да звъниш на всички близки райони. Върти се в кръг, като започнеш от центъра и после го разширяваш.

– Добре, докъде да се простирам?

– Дотолкова далеч, доколкото е необходимо. Продължавай, докато не намериш нещо, което да съвпада. Обади се в Удевала веднага след срещата, за да получиш предварително описание на жертвата.

– А аз какво да правя?

Гласът на Ернст не преливаше от ентусиазъм.

Патрик погледна в бележките, които набързо бе нахвърлил след разговора с Мелберг.

– Бих искал да започнеш с живеещите около входа на Кралската клисура. Дали са чули или видели нещо снощи или призори. Клисурата е пълна с туристи през деня, така че тялото, или телата, за да сме по-точни, трябва да са били пренесени там през нощта или сутринта. Може да се предположи, че са били прекарани през големия вход, едва ли са мъкнати по стъпалата на площад "Ингрид Бергман". Момченцето я е намерило около шест, така че бих се концентрирал върху времето някъде между девет вечерта и шест сутринта. Самият аз смятам да сляза долу и да погледна в архива. Има нещо около тези два скелета, което ми се върти в главата. Имам чувството, че би трябвало да знам какво е, но... Вие не се ли сещате нещо? Някакви спомени?

Патрик разпери ръце и с повдигнати вежди зачака отговор, но и от Мартин, и от Ернст получи само поклащане на глава. Въздъхна. Е, тогава му остава само да слезе в катакомбите...

Патрик потъна дълбоко във владенията на полицейското управление на Танумсхеде и зарови из старите документи. Прахта се бе наслоила върху повечето от папките, но за щастие архивът беше добре подреден и дори да не знаеше какво точно търси, можеше да е сигурен, че то е някъде там.

Седеше с подвити крака направо на каменния под и методично отваряше кутия след кутия с папки. Десетилетия човешки съдби минаваха през ръцете му. Хрумна му колко много хора и семейства са имали работа с полицията. Изглежда, престъпленията се предаваха от родители на деца, дори на внуци, мислеше той, когато едно и също фамилно име изскачаше за пореден път.

Мобилният му звънна и на дисплея видя, че е Ерика.

– Здравей, мила, наред ли е всичко?

Знаеше какъв ще бъде отговорът.

– Да, знам, че е горещо. Стой до вентилатора, какво повече може да се направи. Виж, прехвърлиха ни едно убийство и Мелберг иска аз да водя разследването. Ще ти бъде ли неприятно, ако се включа и поработя някой и друг ден?

Патрик затаи дъх. Знаеше, че е трябвало да се обади пръв и да каже, че се налага да работи, но по типичен мъжки маниер бе предпочел да отложи неизбежното. От друга страна пък и тя много добре знаеше каква е професията му. Лятото бе най-напрегнатият период за полицията в Танумсхеде. Тогава всички бяха принудени да взимат по-кратки отпуски, въпреки че и малкото дни, които им се полагаха, не бяха гарантирани. Никога не се знаеше с колко пиянства, побоища и други съпътстващи туризма произшествия ще трябва да се справят. А убийствата попадаха в съвсем друга графа.

Тя каза нещо, което той не чу добре.

– Гости ли? Кои? Братовчед ти?

Патрик въздъхна.

– Не, какво да кажа. Естествено, щеше да е по-хубаво, ако тази вечер бяхме сами, но казваш, че са на път. Нали само за една нощ? Окей, тогава ще купя малко скариди да ги почерпим. Така няма да има нужда да готвиш. Ще се върна към седем. Целувки.

Пъхна телефона в джоба си и продължи да преглежда съдържанието на кутиите пред себе си. Папка със заглавие "Изчезнали" привлече интереса му. Някой амбициозен колега по някакъв повод бе събрал обявите за изчезнали, появили се в полицейските следствия. Патрик почувства, че е търсил точно това. Пръстите му бяха изпоцапани с прах и той ги изтри в ризата си, преди да отвори тежката папка. След известно ровене и четене усети, че паметта му е получила нужния тласък. Би трябвало да си спомни за това веднага, имайки предвид малцината изчезнали и още неоткрити в областта, но пък може и възрастта да си казваше своето. Във всеки случай сега обявите бяха пред него и той чувстваше, че това не може да е случайност. Две жени бяха обявени за изчезнали през 1979-а и така и не бяха намерени. Двата скелета от Кралската клисура.

Взе папката със себе си и я остави на бюрото.

Конете бяха единствената причина да остане тук. Линда разчесваше кафявата грива с обиграна ръка и точни движения. Физическата работа ѝ действаше като клапан, през който изпускаше парата. Беше чисто и просто безобразие да си на седемнайсет и да не разполагаш с живота си. Щом навърши пълнолетие, ще се разкара от тази проклета дупка. И ще приеме предложението на фотографа, който ѝ се бе представил в Гьотеборг. А стане ли модел в Париж, ще припечели сума ти пари и ще им каже къде да си заврат тъпото образование. Фотографът ѝ бе казал, че с всяка изминала година цената ѝ на модел пада. Цяла година щеше да изгуби само защото старецът се бе вторачил в това образование. По-късно, като стане на двайсет и пет и започне да остарява, със сигурност ще се омъжи за някой милионер и да видиш тогава как ще му се присмее на заплахите да я остави без наследство. За един ден само ще може да похарчи колкото всичките му натрупани богатства.

А и прекрасният ѝ брат не правеше нещата по-лесни. Разбира се, че беше по-добре да живее при него и Марита, отколкото у дома, но не чак толкова. Беше така дяволски примерен. И винаги излизаше сух от водата, докато тя автоматично ставаше виновна за всичко.

– Линда!

Ами да, дори в конюшнята не я оставяха на мира.

– Линда!

Гласът стана по-настойчив. Знаеше, че тя е там, така че нямаше смисъл да се опитва да бяга.

– Какво си се развикал. Какво има?

– Не ми дръж такъв тон. Струва ми се, че не е толкова трудно да се опиташ да бъдеш любезна.

Тя само тихичко изруга, а Якоб се направи, че не я е чул.

– Всъщност ти си само мой брат, а не баща, минавало ли ти е през ума?

– Много добре знам, но докато живееш под покрива ми, нося известна отговорност за теб.

Само защото беше почти петнайсет години по-възрастен от нея, Якоб мислеше, че знае всичко, но пък като ѝ писнеше, можеше с лекота да се метне на някой от своите прекрасни коне. Баща им много пъти бе повтарял, че Якоб е синът, с когото се гордее и който добре ще стопанисва семейното имение, и Линда бе приела, че той ще получи всичко. Дотогава можеше да се преструва, че парите не са важни за него, но Линда го беше разкрила. Всички обожаваха Якоб заради работата му с безпризорни деца, но всички знаеха също, че след време ще наследи и имението, и състоянието. Тогава щеше да е интересно да се види дали ще продължи така безкористно да се труди.

Линда се позасмя. Ако Якоб знаеше, че изчезва всяка вечер, щеше да получи удар, а пък ако научи и с кого се среща, сигурно ще ѝ прочете най-голямото конско в живота ѝ. Лесно е да разправяш колко си солидарен с безимотните, когато не са ти в собствения дом. А че Якоб ще подскочи до небето, ако разбере, че се среща с Юхан, си имаше и още по-дълбоки причини. Юхан беше техен братовчед и враждата между двата родови клона съществуваше още отпреди тя да се роди, да, дори отпреди Якоб да се роди. Защо, тя не знаеше, но това беше положението и пеперудите в стомаха ѝ пърхаха още повече, когато отиваше на среща е Юхан. Приятно ѝ беше с него. Той бе доста свит, но с десет години по-голям и притежаваше увереност, за каквато момчетата на нейната възраст можеха само да мечтаят. А че бяха братовчеди, това не я тревожеше. В днешно време братовчедите дори се женеха помежду си и макар бракът да не влизаше в плановете ѝ за бъдещето, нямаше нищо против да понаучи това-онова от него, стига да останеше в тайна.

– Искаш ли нещо, или само ме надзираваш?

Якоб въздъхна дълбоко и сложи ръка на рамото ѝ. Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше здрава.

– Просто не разбирам откъде идва твоята агресивност. Децата, с които работя, биха дали всичко да имат дом и живот като твоя. Малко благодарност и зрелост биха били добре дошли. И да, исках нещо. Марита е готова с яденето, така че побързай да се преоблечеш и ела да хапнеш с нас.

Той свали ръката си от рамото ѝ, излезе от конюшнята и тръгна към сградата на имението. Мърморейки, Линда остави четката и отиде да се преоблече. Нямаше отърване. А и беше гладна.

Сърцето на Мартин пак бе разбито. За кой път, не знаеше, но не го болеше по-малко от това, че бе свикнал. Както преди, и сега бе вярвал, че жената, положила глава на възглавницата му, е истинската. Разбира се, напълно съзнаваше, че вече е заета, но с обичайната си наивност мислеше, че самият той представлява нещо повече от обикновена утеха и че дните на партньора ѝ са преброени. Нямаше представа, че с невинния си вид и почти детско поведение е онова, което е бучката захар за мухата, що се отнася до малко по-възрастни, улегнали жени, живеещи рутинен живот със съпрузите си. Съпрузи, които те не възнамеряваха да оставят заради приятен двайсет и пет годишен полицай, с когото нямаха нищо против да се въргалят в леглото, за да задоволят нагона и нуждата си от утвърждаване. Не че Мартин имаше нещо против физическата страна на една връзка, пък и в тази област беше особено надарен, но имаше проблем с това, че бе необикновено чувствителен млад мъж. У Мартин Мулин любовта намираше добра почва. Ето защо връзките му винаги приключваха с плач и скърцане на зъби, когато жените му благодаряха и се прибираха у дома да водят своя досаден, но спокоен и добре познат живот.

Мартин дълбоко въздъхна, но се насили да фокусира вниманието си върху възложената му задача. Досега проведените от него разговори бяха безплодни, но му оставаха още много полицейски управления, на които да звъни. Че базата данни се е сринала точно когато му е най-нужна, бе част от обичайния му невървеж и затова сега седеше на бюрото си и въртеше телефонен номер след телефонен номер, опитвайки се да открие нещо, съвпадащо с описанието на мъртвата жена.

Два часа по-късно разочаровано се облегна назад и замери с писалката си стената. Нямаше жена, която да е обявена за изчезнала, че и да съвпада с жертвата на убийството. Какво щяха да правят сега?

Толкова е несправедливо! Беше по-голям от това пале и би трябвало той да ръководи следствието, а получаваше само неблагодарност. Няколко години напълно целенасочено се подмазваше на проклетия Мелберг без никакъв отклик. По пътя към Фелбака Ернст взимаше завоите с голяма скорост и ако не пътуваше в полицейска кола, сигурно щеше да види голям брой вдигнати средни пръсти в огледалото. Само да посмеят, шибаните туристи, тогава ще видят.

Да разпита съседите. Задача за начинаещ, а не за мъж с двайсет и пет годишен опит в занаята. Онова сукалче Мартин трябваше да върши това, а Ернст да звъни и да разговаря с колегите от близките райони.

Вреше и кипеше, но това си беше естественото му състояние от дете, така че нямаше нищо необичайно. Холеричният му нрав не го правеше особено подходящ за работа, включваща толкова много социални контакти, но от друга страна респектираше гаменорията, инстинктивно усещаща, че ако ти е мил животът, с Ернст Лундгрен шега не бива.

Като минаваше през селото, всички запротягаха шии. Следяха го с погледи, сочеха го, от което разбра, че новината вече се е разпространила из цяла Фелбака.

През площад "Ингрид Бергман" едва се промъкна заради неправилно паркираните коли и за свое задоволство видя доста водачи, седнали пред кафенето "Брюган", да се забързват към колите си. Така, така. Ако колите са още там, когато се върне, нямаше да има нищо против да развали ваканционното спокойствие на съгрешилите шофьори. Можеше да ги накара и да духнат малко в дрегера. Повечето седяха и смучеха студена бира, когато го видяха да минава. Ако има късмет, току-виж отнел няколко книжки.

Почти нямаше място къде да паркира в малката пресечка пред Кралската клисура, но той се промуши и започна операция "от врата на врата". Както се очакваше, никой не бе видял нищо. Хора, които обикновено забелязваха, че съседът им е поканил гости в собствения си дом, ставаха глухи и слепи, щом полицията пожелаеше да узнае нещо. Макар Ернст да бе принуден да признае, че като че ли наистина нищо не бяха чули. Лятно време нощите бяха толкова шумни заради пияните, които се прибираха на зазоряване, че всички се бяха научили да се абстрахират от шума, за да могат да заспят. Макар да беше адски дразнещо.

Чак в последната къща имаше улов. Не кой знае какъв, но все пак нещо. Живеещият в къщата, разположена най-далече от отвора на Кралската клисура, ставал да пусне една вода и чул да минава кола към три часа през нощта. Дори можа да уточни, че било три без четвърт, но не погледнал навън, така че не каза нищо повече нито за шофьора, нито за колата. Но пък се оказа стар инструктор по шофиране, карал немалко коли навремето, затова бе напълно сигурен, че не е било нов модел автомобил.

Върхът. Единственото, което успя да научи за повече от два часа тропане по вратите, бе, че най-вероятно убиецът е докарал труповете около три часа и че евентуално е карал кола от по-стар модел. Не особено вдъхновяваща информация.

Все пак настроението му се покачи с градус-два, когато отново мина по площада на връщане към управлението и забеляза, че нови паркирали грешници са заели местата на предишните. Е, тука щеше да се духа до спукване на дробовете.

Настойчиво звънене на вратата прекъсна работата на Ерика с прахосмукачката. Бе плувнала в пот и отмахна един-два мокри кичура от лицето си, преди да отвори вратата. Трябва да са карали като луди, за да бъдат вече тук.

– Здрасти, дебеланке!

В мечешката прегръдка на братовчед си разбра, че не е единствената, която се поти. С нос, дълбоко заровен в мишницата на Кони, усети, че в сравнение с него ухае направо на рози и момини сълзи.

След като се измъкна от прегръдката, поздрави жената на Кони, но само с учтиво ръкостискане, защото почти не се бяха срещали преди. Ръката на Брита беше мокра, отпусната и Ерика изпита усещането, че е хванала умряла риба. Потръпна и потисна желанието си да изтрие ръка в панталоните си.

– Ама че корем! Вътре близнаци ли има, или какво?

Ерика ненавиждаше за тялото ѝ да се говори по този начин, но отрано проумя, че бременността е състояние, което позволява на всички да коментират формите ѝ и да я опипват по най-фамилиарен начин. При това ѝ се бе случвало дори непознати да я приближат и най-нахално да я потупат по корема. Сега Ерика просто седеше в очакване на задължителния обиск, на който Кони се посвети само след няколко секунди..

– Леле, какво футболистче има тук! Няма начин да не е момче с тия ритници. Елате, деца, да пипнете!

Ерика нямаше сили да протестира и веднага бе атакувана от два чифта изплескани със сладолед ръце, които силно натискаха бялата ѝ роба на бъдеща майка.

За неин късмет Лиса и Виктор бяха на шест и осем години, та бързо загубиха интерес.

– Е, а какво ще каже гордият баща? Брои ли дните?

Кони не дочака отговор и Ерика си спомни, че диалозите не бяха силната му страна.

– А бе и аз помня как дойдоха на бял свят тия дяволчета. Много хубаво преживяване. Ама ти му кажи да не гледа много-много вътре. Може да загуби желание за дълго време.

Той се захили и сръга Брита с лакът. Тя му отвърна с кисел поглед. Ерика разбра, че денят ще е дълъг. Дано само Патрик да си дойде навреме.

Патрик леко почука на вратата на Мартин. Малко му завиждаше за царящия вътре ред. Бюрото бе толкова чисто, че можеше да се използва за операционна маса.

– Как върви? Откри ли нещо?

Нещастният вид на Мартин му подсказа отговора. Мамка му. Най-важното за следствието сега бе да се идентифицира жената. Някъде имаше хора, които се тревожеха за нея. Все някому трябва да липсва!

– А ти?

Мартин кимна към папката в ръката на Патрик.

– Намери ли онова, което търсеше?

– Май да.

Патрик придърпа един стол и седна до Мартин.

– Виж тук. В края на седемдесетте две жени са изчезнали от Фелбака. Не разбирам защо веднага не си спомних за това, по онова време доста се шумя по този случай. Тук е целият следствен материал.

Папката бе много прашна и Патрик видя, че Мартин го сърбят ръцете да я избърше. Предупредителен поглед го накара да се въздържи. Патрик отвори папката и показа сложените най-отгоре снимки.

– Това е Сив Лантин, изчезнала е в деня на Мидсомар през 1979-а. Деветнайсетгодишна.

Патрик издърпа другата фотография.

– Това е Муна Тернблад, изчезнала две седмици по-рано, на осемнайсет години. Никоя от тях не е била намерена, въпреки положените огромни усилия, драги, претърсване на горите и всичко, което можеш да си представиш. Велосипедът на Сив бил намерен в една канавка, но само толкова. А от Муна не открили друга следа, освен една маратонка.

– Сега, като казваш, и аз се сещам. Имало е заподозрян, нали?

Патрик разлисти пожълтелите документи на следствието и посочи с показалец написано на пишеща машина име.

Йоханес Хулт. Неговият брат, Габриел Хулт, се обадил в полицията и съобщил, че го е видял със Сив Лантин по пътя за имението му в Бреке през нощта, в която изчезнала.

– Доколко сериозно са възприели тази следа? Искам да кажа, трябва доста неща да са се случили, за да те накарат да натопиш брат си!

– Враждата в рода Хулт е продължавала много години и всички са го знаели. Така че сведенията, струва ми се, са били приети с известен скептицизъм, но все пак е трябвало да се провери и Йоханес е бил викан един-два пъти на разпит. Но понеже не се намерили никакви доказателства, освен показанията на брата, било дума срещу дума и Йоханес бил освободен.

– Днес къде е?

– Не съм сигурен, но ми се струва, че Йоханес Хулт се самоуби доста скоро след това. Дявол го взел, сега трябваше Аника да е тук, тя можеше да събере сума ти материал за нула време. Това, което е в папката, е, меко казано, оскъдно.

– Звучиш така, сякаш си сигурен, че скелетите, които намерихме, са на тези две жени.

– Е, чак пък сигурен. Просто предполагам. Имаме две жени, изчезнали в края на седемдесетте, и сега се появяват два скелета на доста почтена възраст. Дали е просто съвпадение? Не съм сигурен и няма да бъда, докато не се произнесе съдебният лекар. Но смятам да се погрижа да получи тези данни колкото се може по-скоро.

Патрик хвърли поглед на часовника.

– По дяволите, по-добре да тръгвам. Обещах днес рано да се прибера. На гости е братовчедът на Ерика и трябва да взема малко скариди и нещо друго за вечеря. Можеш ли да се погрижиш патологът да получи тези сведения? И се обади, когато си дойде Ернст, в случай че е открил нещо ценно.

Щом излезе от полицейското управление, жегата го удари като с парен чук и Патрик пое с бързи крачки към колата, за да се озове по-скоро в място с климатик. Ако тази жега убиваше него, можеше само да си представи какво правеше с Ерика, бедното сладурче.

За лош късмет, точно сега да им дойдат гости, но той разбираше, че ѝ е било трудно да откаже. Все пак, тъй като семейство Флуд щеше да си тръгне на другия ден, щяха да пропилеят само една вечер. Пусна климатика на макс и потегли с колата към Фелбака.

– Говори ли с Линда?

Лайне нервно кършеше ръце. Жест, който Габриел ненавиждаше.

– Няма за какво толкова да говорим. Ще прави каквото ѝ се каже.

Габриел дори не вдигна поглед, а спокойно продължи заниманията си. Тонът беше уклончив, но Лайне не се оставяше толкова лесно да ѝ затворят устата. За съжаление. Дълги години бе желал жена му по-малко да приказва. Това би се отразило благотворно на личността ѝ.

Самият Габриел Хулт беше човек с душа на счетоводител. Обичаше да играе с кредити и дебити, докато постигне баланс, и от цялото си сърце ненавиждаше всичко, свързано с емоции, и всичко, което нямаше връзка с логиката. Беше маниак на тема спретнато облекло и въпреки лятната жега носеше костюм и риза, вярно, от малко по-лек материал. Тъмната си коса, отъняла с годините, сресваше назад и не правеше никакво усилие да прикрие лъсналата част по средата. А кръглите очила, които вечно почиваха на върха на носа му, му позволяваха снизходително да наблюдава над ръба им онзи, с когото разговаряше. Всичко трябваше да е точно, това беше мотото на живота му и той държеше и хората от неговото обкръжение да се стремят към същото. Вместо това те, изглежда, най-често отдаваха силите и енергията си да нарушават перфектното му равновесие и да му вгорчават живота. Всичко можеше да бъде много по-просто, ако правеха онова, което той казва, вместо сами да измислят куп глупости.

Сега Линда бе най-голямата тревога в живота му. Якоб не създаваше проблеми по време на пубертета! В представите на Габриел момичетата трябваше да са по-спокойни и по-консервативни от момчетата. А те противоречаха на всичко, казано от възрастните, и вършеха какво ли не, само и само да съсипят живота си във възможно най-кратки срокове. На тъпото хрумване на Линда да става модел Габриел не обръщаше много внимание.

Момичето наистина бе хубавко, но за съжаление имаше мозъка на майка си и нямаше да оцелее и един час в жестокия свят на моделите.

– Спорихме за това и преди, Лайне, не съм си променил мнението оттогава. Изобщо не става дума Линда да напусне дома и да прави снимки при някой съмнителен фотограф, който иска от нея само да е гола. Линда ще получи образование, две мнения по въпроса няма.

– Да, ама след една година става на осемнайсет и тогава ще може да прави каквото си иска. Не е ли по-добре да я подкрепим сега, вместо да рискуваме да изчезне след година?

– Линда знае откъде си получава парите, така че много ще се изненадам, ако изчезне нанякъде, без да си е подсигурила твърд доход. А продължи ли да учи, ще има точно това. Обещал съм ѝ да получава пари всеки месец, ако продължи да учи, и смятам да спазя това си обещание. Сега не искам да слушам нищо повече по въпроса.

Лайне продължи да кърши ръце, но знаеше, че е победена, и с присвити рамене излезе от кабинета му. Внимателно затвори плъзгащите се врати след себе си и Габриел изпусна въздишка на облекчение. Тия приказки му ходеха по нервите. Тя би трябвало вече достатъчно добре да го познава след всички преживени заедно години, за да знае, че не би се отказал от онова, което си е наумил.

Задоволството и спокойствието му се върнаха, когато можа да продължи да пише в тетрадката пред себе си. Модерните компютърни програми така и не усвои, обичаше да има пред себе си красиво написани редици от цифри, събирани на всяка страница. Щом свърши, се облегна назад в стола си. Това беше светът, над който имаше контрол.

За момент Патрик се запита дали не греши. Това не можеше да бъде спокойният дом, от който излезе тази сутрин. Нивото на шума бе далеч над разрешеното на повечето работни места и къщата изглеждаше така, сякаш някой бе метнал в нея граната. Навсякъде лежаха разхвърляни, неразпознаваеми предмети, а неща, които би трябвало да се намират на определено място, не бяха там. Ако се съдеше по израза на лицето на Ерика, би трябвало да се е върнал преди час или два.

Удивен, преброи само две деца и двама възрастни, питайки се как могат да звучат като цяла детска градина. Телевизорът бе включен на канала на Дисни, засилен до дупка, едно малко момче тичаше по петите на едно по-малко момиче, размахвайки пистолет играчка. Родителите на двете изчадия седяха спокойно на верандата и някакъв грамаден мъж приятелски махна на Патрик, без дори да се опита да се надигне от дивана и с това да се откъсне от подноса със сладкиши.

Патрик отиде при Ерика в кухнята и тя рухна в прегръдките му.

– Махни ме оттук, скъпи. Трябва да съм сторила ужасен грях в предишен живот, за да ме застигне това. Децата са малки дяволи в човешки образ, а Кони си е Кони. Жена му не е издала и звук и изглежда толкова кисела, че млякото се пресече. Помощ, искам да си тръгват.

Той утешително я потупа по гърба и усети, че блузата ѝ е прогизнала от пот.

– Иди сега и вземи един душ, аз ще се погрижа малко за гостите. Цялата си в пот.

– Благодаря, ти си ангел. Има още една кана кафе. Пият трета чаша, но Кони започна да прави намеци, че иска нещо по-силно, така че виж какво можем да предложим в тази насока.

– Ще се оправя, върви сега, мила, преди да съм размислил.

Тя го дари с благодарствена целувка и се заклатушка с усилие по стълбата към душа.

– Искам сладолед.

Виктор се бе промъкнал зад Патрик и сега стоеше с насочен срещу него пистолет.

– За съжаление у дома нямаме сладолед.

– Тогава ще отидеш и ще купиш.

Дръзкият вид на хлапето накара Патрик да кипне, но той се опита да изглежда любезен и каза колкото можа по-меко:

– Не, няма да го направя. На масата отвън има сладки, вземете си от тях.

– Искам сладолееееед!

Хлапето крещеше и подскачаше. Сега лицето му бе станало тъмночервено.

– Казах, нямаме сладолед!

Търпението на Патрик започна да се изчерпва.

– СЛАДОЛЕД, СЛАДОЛЕД, СЛАДОЛЕД!

Виктор не се предаваше лесно. Но, изглежда, по очите на Патрик разбра, че е преминал границата, защото млъкна и бавно се изниза заднешком от кухнята. После изтича разплакан при родителите си, които седяха навън на верандата, без да обръщат внимание на шумотевицата в кухнята.

– ТАТКООО, чичото е лош! Искам СЛАДОЛЕЕЕЕД!

С каната кафе в ръка Патрик се опита да не чува и излезе да поздрави гостите си. Кони се изправи и протегна ръка, после и Патрик като Ерика усети студената като скумрия длан, здрависвайки се с Брита.

– Виктор е в период, когато изпробва границите на собствената си воля. Не искаме да пречим на личното му развитие, така че го оставяме сам да разбере къде е разделителната линия между неговите желания и тези на обкръжението му.

Брита нежно погледна сина си. Ерика му бе казвала, че тази жена е психолог. Ако това беше нейната представа за отглеждането на деца, то, като пораснеше, Виктор със сигурност щеше да влезе в тесен контакт с някой неин колега. Кони дори не изглеждаше да е забелязал случилото се и накара сина си да замълчи, като чисто и просто пъхна голям къс сладкиш в устата му. Ако се съдеше по реакцията на детето, това явно бе обичаен метод. И Патрик бе принуден да признае, че дава резултат, колкото и да беше прост.

Когато Ерика слезе долу прясно изкъпана и със значително по-бодро изражение, Патрик вече бе сервирал скариди с прибори на масата. Бе успял да даде на децата и по едно парче пица, след като осъзна, че това е единственият начин да се избегне пълната катастрофа точно на вечеря.

Седнаха и Ерика тъкмо се канеше да отвори уста и да каже "добър апетит", когато Кони бръкна с две ръце в купата със скариди. Една, две, три големи шепи със скариди се приземиха в чинията му и в купата остана едва половината от първоначалното количество.

– Мм, вкусно. Вижте сега как се яде това.

Кони гордо се потупа по корема и заора в планината си от скариди.

Патрик, сервирал наведнъж двете адски скъпи кила морски дарове, само въздъхна и гребна шепичка, която зае нищожно място в чинията му. Ерика мълчаливо направи същото и после подаде купата на Брита, която с кисело изражение си сипа останалото.

След злополучната вечеря постлаха леглата в стаята за гости и се оттеглиха в спалнята си рано с мъглявото обяснение, че Ерика трябва да си почива, като преди това Патрик показа на Кони къде стои уискито.

Когато най-сетне си легнаха, Патрик разказа какво се бе случило през деня. Отдавна се бе отказал да държи в тайна полицейските си работи, а и знаеше, че Ерика не разпространява казаното от него. Когато стигна до епизода с двете изчезнали жени, видя, че тя наостри уши.

– Помня, че съм чела за това. Значи мислите, че това са двете, които сте намерили?

– Не съм съвсем сигурен. Но иначе би било твърде голямо съвпадение. Щом получим доклада на съдебния лекар, ще започнем сериозно разследване, засега държим колкото се може повече възможности отворени.

– Нямаш ли нужда от малко помощ?

Тя живо се обърна към него и той долови пламъчето в очите ѝ.

– Не, не. Успокой се. Не забравяй, че си в болнични.

– Да, но на последния преглед кръвните проби бяха добри. А и ще полудея, ако стоя тук и само обикалям къщата. Дори не мога да започна нова книга.

Книгата за Александра Вийкнер и трагичната ѝ смърт имаше голям успех на пазара и в резултат Ерика получи договор за още една книга по действителен случай на убийство. Това ѝ отне страшно много сили и като труд, и като емоции, и след като я предаде в издателството през май, така и не можа да започне нищо ново. Твърде високото кръвно налягане и необходимостта да вземе болнични наклониха везните и тя неохотно отложи работата си по нова книга до след появяването на бебето. От друга страна, никак не ѝ беше приятно да си седи вкъщи и да върти палци.

– Аника е във ваканция, на нея не можеш да разчиташ. Освен това проучвателната работа не е никак лесна. Трябва да знаеш къде да търсиш, а аз знам. Само трябва да понадникна...

– Не, и дума да не става. Надявам се Кони и дивашката му свита да си заминат утре рано сутринта, после ще си починеш и... чакай сега! Замълчи малко да си поговоря с бебето. Ще трябва да започнем да планираме футболната му кариера...

– Или футболната ѝ кариера.

– Да. Макар че може и да е голф. Засега в дамския футбол няма пари.

Ерика само въздъхна, но послушно легна по гръб, за да улесни комуникацията.

– Не забелязват ли, като се измъкваш?

Юхан лежеше на едната си страна до Линда и гъделичкаше лицето ѝ със сламка.

– Не, представи си, Якоб ми "има доверие".

Тя сбърчи чело и изимитира сериозната интонация на брат си.

– Все нещо е закачил от курсовете по работа с младежите, които посещаваше. – Раздразнена, тя отмахна сламката, с която я гъделичкаше Юхан. – Недей де!

– Какво бе, не може ли малко да се позакачам?

Тя видя, че го е обидила, наведе се и го целуна. Днес не ѝ беше ден. Мензисът ѝ дойде сутринта, така че нямаше да може да прави секс с Юхан цяла седмица, а и нервите ѝ се опъваха от съжителството с брата отличник и неговата също така примерна съпруга.

– О, ако можеше по-бързо да мине тази година, че да се махна от тази гадна дупка!

Бяха принудени да шепнат, за да не забележат скривалището им в сеновала, но тя удари с ръка по дъските, за да подсили думите си.

– Искаш да се махнеш и от мен, нали?

Обиденото изражение на Юхан я накара да си прехапе езика. Излезеше ли веднъж на широкия свят, нямаше и да погледне момче като него. Докато все още си беше у дома, той ставаше за развлечение, но за нищо повече. Все пак нямаше нужда да го разбира. Сви се като ласкаво котенце и се сгуши в него. Той не откликна, затова тя взе ръката му и я положи върху тялото си. Пръстите му веднага зашариха по нея и тя вътрешно се усмихна. Колко лесно се манипулират мъжете.

– Можеш да дойдеш с мен.

Каза го, убедена, че той никога няма да се откъсне от Фелбака и преди всичко от брат си. Понякога се питаше дали ходи и до тоалетната с разрешението на Роберт.

Той избягна отговора. Вместо това каза:

– А ти говори ли вече с баща си? Какво мисли той за това, че искаш да заминеш?

– Какво да мисли? Още една година може да се разпорежда с мен, но щом навърша осемнайсет, повече няма да има думата. И това го влудява. Понякога ми се струва, че иска да ни напъха в проклетите си счетоводни книги. Якоб – дебит, Линда – кредит.

– Какъв дебит?

Линда се засмя на въпроса му.

– Икономически термини, не обръщай внимание.

– Питам се какво би станало, ако аз...

Насочи невиждащ поглед някъде зад нея и задъвка сламка.

– Ако какво?

– Ако татко не се беше разорил. Тогава може би ние щяхме да живеем в имението, а ти да седиш в хижата с чичо Габриел и леля Лайне.

– Да бе, ама че го измисли. Мама в хижата. Бедна като църковна мишка.

Линда отметна глава назад и от сърце се разсмя. Наложи се Юхан да я сгълчи, за да не я чуят в къщата на Якоб и Марита, която беше на хвърлей камък от сеновала.

– Тогава може би татко щеше да е жив. И мама нямаше да седи по цели дни с тъпите си албуми.

– Но нали той не заради парите...

– Ти откъде знаеш? Никой не знае защо го направи, по дяволите!

Гласът му подрезгавя.

– Ами то всички знаят.

Линда не харесваше развитието на разговора и не смееше да погледне Юхан в очите. По някакво негласно споразумение фамилната вражда и всичко, свързано с нея, бе тема, която избягваха.

– Всички мислят, че знаят, но никой не знае нищо! А и брат ти, дето живее в нашето стопанство, това вече е прекалено!

– Якоб не е виновен за станалото. – Стори ѝ се странно да защитава тъкмо брат си, когото не спираше да ругае, но кръвта вода не става. – Стопанството му е от дядо, който впрочем най-много защитаваше Йоханес.

Юхан знаеше, че тя има право, и гневът бързо го напусна. Просто понякога страшно го болеше, когато Линда говореше за семейството си, напомняйки му за онова, което сам бе загубил. Не смееше да ѝ го каже, но често си мислеше, че е доста неблагодарна. Тя и семейството ѝ имаха всичко, той и неговото семейство – нищо. Е, къде беше правдата тогава?

Същевременно ѝ прощаваше всичко. Никоя не бе обичал толкова горещо и гледката на стройното ѝ тяло до неговото направо го изгаряше. Понякога не можеше да повярва, че е истина. Такъв ангел да си губи времето с него. Но знаеше, че няма смисъл да пилее енергия в размисли за страхотния си късмет. По-добре да замижи пред бъдещето и да се наслаждава на настоящето. Затова я придърпа още по-близо до себе си, вдъхна аромата на косата ѝ и затвори очи. Разкопча най-горното копче на джинсите ѝ, но тя го спря.

– Не мога, в мензис съм. Остави на мен.

Разкопча панталоните му и той легна по гръб. Зад притворените му очи се мяркаше небето.

Бе изминал само ден от откриването на мъртвата жена, но нетърпението вече мъчеше Патрик. Някъде имаше някой, който се питаше къде е тя. Който се тревожеше и чиито мисли поемаха по все по-страховити пътеки. И ужасното бе, че в този случай се потвърждаваха и най-лошите опасения. Повече от всеки друг той искаше да разбере коя е жената, за да съобщи на онези, които я обичат. Нищо не бе по-лошо от неизвестността, дори смъртта. Мъката не можеше да се преодолее, преди да се разбере причината ѝ. Нямаше да е лесно на онзи, който щеше да съобщи злокобната новина – отговорност, с която Патрик вече се бе нагърбил, но той знаеше, че това е важна част от работата му. Да помогнеш, да подкрепиш. Но преди всичко да разбереш какво се е случило с близката им.

Безплодните телефонни разговори на Мартин през вчерашния ден показаха, че работата по идентифицирането ще е много трудна. Жената не бе обявена за изчезнала в областта и търсенето трябваше да се разпростре из цяла Швеция, може би дори и извън нея. В един момент задачата изглеждаше невъзможна, но Патрик бързо отхвърли тази мисъл. Засега те бяха единствените застъпници на непознатата жена.

Мартин деликатно почука на вратата.

– Как искаш сега да продължа? Да разширя кръга на издирване, да започна с големите градове, или...? – Той повдигна вежди и рамене във въпросителен жест.

Патрик отново усети колко ще е трудно следствието. Нямаха никаква следа, а все отнякъде трябваше да започнат.

– Провери в големите градове. С Гьотеборг сме готови, така че за начало вземи Стокхолм и Малмьо. Скоро трябва да получим доклада на съдебния лекар и ако имаме късмет, може да попаднем на нещо полезно.

– Окей.

Мартин удари с длан вратата на излизане и тръгна към стаята си. Дрезгав сигнал от рецепцията го накара да се обърне и да отиде да посрещне посетителя. Обикновено това бе задача на Аника, но в нейно отсъствие трябваше да се справят сами.

Момичето изглеждаше разтревожено. Беше слабичко, с две дълги светли плитки и огромна раница на гърба.

– I want to speak with someone in charge.[2]

Говореше английски със силен акцент и Мартин предположи, че е немкиня. Отвори вратата и ѝ махна да влиза. Извика надолу по коридора.

– Патрик, имаш посещение.

Късно се сети, че първо трябваше да я попита по каква работа идва, но Патрик вече беше промушил глава през вратата на стаята си и момичето тръгна към него.

– Are you the man in charge?[3]

За миг Патрик се изкуши да я препрати към Мелберг, който технически бе най-големият шеф, но се отказа, като видя отчаяното ѝ изражение, и реши да ѝ спести преживяването. Да изпратиш едно сладко момиче при Мелберг, бе като да пратиш овца на заколение и естествените му защитни инстинкти взеха връх.

– Yes, can I help you?[4]

С жест я покани да влезе и да седне на стола срещу бюрото му. С изненадваща лекота тя сне огромната раница от раменете си и внимателно я опря на стената до вратата.

– My English is very bad. You speak German?[5]

Патрик призова на помощ старите си познания по училищен немски. Отговорът зависеше от това, какво тя имаше предвид под speak German. Можеше да си поръча бира и да поиска сметката, но подозираше, че тя не бе тук в качеството си на сервитьорка.

– Малко немски – отвърна той на майчиния ѝ език и завъртя ръка в жест "горе-долу".

Тя изглеждаше доволна от това и заговори бавно и ясно, за да му даде възможност да я разбере. За свое удивление Патрик установи, че знае повече, отколкото си мисли, И че макар да не схваща всичко, разбира за какво става дума.

Тя се представи като Лизе Форстер. Била тук преди седмица да заяви за изчезването на своята приятелка Таня. Говорила с един полицай, тук, в управлението, и той казал, че ще се свърже с нея, щом научи повече. Сега вече била изминала цяла седмица и все още нямало нищо. Върху лицето ѝ безпокойството бе изписано с огнени букви и Патрик взе думите ѝ на сериозно.

Таня и Лизе се срещнали във влака на път за Швеция. И двете били от Северна Германия, но не се познавали отпреди. Контактът бил осъществен незабавно и двете станали като сестри.

Лизе нямала определени планове и затова Таня предложила да я заведе в малко село на западния бряг на Швеция на име Фелбака.

– Защо точно Фелбака? – попита Патрик с куция си немски.

Отговорът се позабави. Това било единствената тема, която Таня не обсъждала с охота, и Лизе призна, че не знае. Единственото, което казала Таня, било, че имала работа там. Когато я свършела, щели да продължат пътуването си из Швеция, но първо трябвало нещо да потърси. Темата изглеждала деликатна и Лизе повече не попитала. Само се радвала, че има компания за пътешествието, и с удоволствие последвала Таня, независимо от причините, които имала да тръгне тъкмо за там.

Три дни живели на къмпинга в Селвик, когато Таня изведнъж изчезнала. Заминала рано сутринта, казала, че през деня има работа и че ще се върне някъде следобед. Станало следобед, после вечер, после нощ и с придвижването на часовниковите стрелки тревогата на Лизе се засилила. На другата сутрин в туристическото бюро на площад "Ингрид Бергман" ѝ обяснили как да стигне до най-близкото полицейско управление. Заявлението ѝ било прието и сега искала да знае дали имат някакви новини.

Патрик бе истински шокиран. Не му бяха съобщавали за никакво изчезване. Усети как стомахът му се свива. Отговорът на запитването му за сигнала на Лизе потвърди опасенията му. Всичко, разказано от Лизе за нейната приятелка, съвпадаше с мъртвата жена в Кралската клисура и той със свито сърце показа снимка на мъртвата. Хлипанията на Лизе потвърдиха онова, което вече подозираше. Мартин вече можеше да престане да звъни по телефоните, а някой щеше да понесе отговорността, че не е докладвал за изчезването на Таня, както се полага. Загубиха много безценни часове напразно и Патрик прекрасно знаеше къде да търси виновника.

Патрик вече бе тръгнал за работа, когато Ерика се събуди от сън, който като никога бе дълбок и без сънища. Погледна часовника. Беше девет, а от долния етаж не се чуваше и звук.

Малко по-късно напълни каната с кафе и започна да застила масата за себе си и своите гости. Те се намъкнаха в кухнята един по един, всеки по-сънлив от другия, но бързо се ободриха, щом запресягаха към закуската.

– Оттук за Костер ли заминавате?

Въпросът на Ерика бе колкото учтив, толкова и изпълнен с очакване да се отърве час по-скоро от тях.

Кони размени бърз поглед с жена си и каза:

– Ами Брита и аз поговорихме малко по въпроса снощи и решихме, че след като така и така сме тук, а и времето е толкова хубаво, да идем на някой от островите през деня. Нали имате лодка?

– Ами да, имаме... – неохотно призна Ерика. – Макар да не съм сигурна дали Патрик ще иска да ви я заеме. Заради застраховката и... – изстреля бързо тя.

Краката ѝ се подкосиха от яд при мисълта, че могат да останат няколко часа повече от предвиденото.

– Защото мислехме да ни закараш до някое хубаво място и да ти се обадим, когато сме готови да се връщаме.

Това, че в този миг Ерика не намери думи да отговори, за Кони бе знак за съгласие. Ерика призова висшите сили да я дарят с търпение и си внуши, че не си струва да си влошава отношенията с роднините заради някакви си няколко часа в тяхната компания. Освен това през деня нямаше да общува с тях и дано когато Патрик се върне от работа, вече да са си заминали. Бе решила да сготви нещо по-специално и да си направят уютна вечер. Все пак беше в отпуск. А и кой знае колко време щеше да им остава само за тях двамата, когато се появи бебето, по-добре да се възползват сега.

Когато след много туткане опакова нещата си за плаж, семейство Флуд пое към пристанището. Лодката, малка синя дървена черупка, беше ниска и бе трудно да се влезе в нея от кея на Бадхолмен, Ерика се измъчи, докато намести вътре огромното си туловище. След като кръстосваха цял час в търсене на "пуста скала, или най-добре плаж", най-накрая откриха малък залив, като по чудо пропуснат от другите туристи. Ерика ги остави на плажа и пое към дома. Да се качи на кея без чужда помощ изглеждаше най-невъзможното нещо на света, така че се наложи да помоли няколко минаващи туристи да ѝ помогнат.

Потна, сгорещена, уморена и проклинаща, Ерика подкара колата към къщи, но промени решението си точно преди яхтклуба и рязко сви вляво, вместо да продължи към Селвик. Взе десния планински завой, мина покрай спортното игрище и жилищния комплекс "Хълмът" и паркира пред библиотеката. Трябваше да е луда да прекара остатъка от деня без работа у дома. Патрик щеше да протестира, но тя ще му помогне с разследването, независимо дали иска, или не!

Когато пристигна в управлението, Ернст с треперещи крака се отправи към стаята на Хедстрьом. Предусети голяма беда още щом Патрик му се обади по мобилния и със стоманен глас му заповяда веднага да се яви в кабинета му. Разрови паметта си, опитвайки да се сети в какво са го заловили, но се принуди да признае, че има доста голям избор, за да направи точното предположение. Беше майстор на клинченето, което бе издигнал до равнището на висше изкуство.

– Сядай.

Смирено изпълни заповедта на Патрик и нахлузи на лицето си инатлива гримаса като защита срещу приближаващата се буря.

– Кое пък е чак толкова належащо? Имах си работа и само защото по случайност са ти възложили едно разследване не означава, че можеш да ме разкарваш насам-натам.

Атаката бе най-добрата защита, но ако се съдеше по все по-облачното изражение на Патрик, май не и в този случай.

– Приемал ли си заявление за изчезнала немска туристка преди една седмица?

По дяволите. Беше забравил за това. Малкото русо девойче дойде тъкмо преди обед и той само гледаше как да я разкара, за да отиде да яде. Все едно, нищо не излизаше от тези заявки за изчезнали приятели. Най-често той лежеше мъртвопиян в някоя канавка, или тя бе отишла у някое гадже. Мамка му. Знаеше, че ще си плати един ден. И как пък не свърза това с онази, която намериха вчера, ама след дъжд качулка. Сега ставаше въпрос да намали вината.

– Ами... да, май приех.

– Май си приел!

Обичайно спокойният глас на Патрик отекна като гръм в малката стая.

– Или си приел съобщението, или не си го приел. Няма средно положение. И ако си го приел... къде е сега?

Патрик бе толкова ядосан, че заекваше.

– Не разбираш ли какво време струва това на следствието?

– Е, наистина, но откъде да знам, че...

– От теб не се иска да знаеш, а да изпълняваш служебните си задължения! Надявам се това повече никога да не се случва! Сега трябва да наваксваме изгубените часове.

– Има ли нещо, което мога да направя...

Ернст приглуши гласа си колкото можа и на пръв поглед изглеждаше, че съжалява безкрайно. В себе си изпсува, че е привикан от някакво пале по този начин, но след като сега Хедстрьом се радваше на доверието на Мелберг, щеше да е глупаво още повече да влошава положението си.

– Направил си достатъчно. Аз и Мартин продължаваме с разследването. Ще поемеш пресните случаи. Получихме сигнал за влизане с взлом във вила в Шепщад. Говорих с Мелберг и той разреши ти да заминеш.

Като знак, че разговорът е приключил, Патрик обърна гръб на Ернст и яростно затрака по клавиатурата.

Ернст с мърморене се изниза навън. Е, не е пък чак толкова страшно да пропуснеш да напишеш един мъничък доклад. При сгоден случай щеше да поговори с Мелберг дали е подходящо човек с толкова лабилно настроение да бъде отговорен за разследване на убийство. Да, да, щеше да го направи, щеше.

Пъпчивият младеж пред него бе истински учебник по летаргия. Върху чертите на лицето му бе изписана безнадеждност и явно отдавна му бе втълпено, че животът е безсмислен. Якоб добре познаваше признаците и не можеше да не приеме предизвикателството. Знаеше, че притежава властта да промени живота на момчето, и доколко щеше да успее, зависеше само от това, дали самото момче изпитва каквото и да е желание да бъде вкарано в правия път.

В Общността на доверието работата на Якоб с младежите бе добре известна и уважавана. Много бяха прекършените души, минали през имението, за да си тръгнат после оттам като достойни членове на обществото. Все пак пред околния свят религиозният аспект много не се изтъкваше, тъй като държавните институции лесно отказваха да дават субсидии. Винаги се намираха безбожници, които да закрещят: "Секта!", веднага щом някой надигнеше глава над баналната им представа за религията.

Уважението, на което се радваше, дължеше най-вече на собствените си качества. Но не можеше да отрече, че известна част трябваше да припише и на факта, че дядо му бе Ефраим Хулт, Проповедникът. Естествено, дядо му никога не бе принадлежал към тази конгрегация, но репутацията му бе толкова широко известна по целия бухусленски бряг, че отекваше във всички групи, изповядващи свободната религия. Консервативната Шведска църква, разбира се, гледаше на Проповедника като на шарлатанин, но от друга страна това правеха и всички, които проповядваха пред празни църковни пейки в неделните дни, така че по-разкрепостените групи християни не обръщаха особено внимание на критиките.

Работата с аутсайдерите и наркоманите изпълваше живота на Якоб вече десетилетие, но сега вече не го удовлетворяваше така, както преди. Бе сътрудничил и на рехабилитационния център в Буларен, но и тази дейност не запълваше празнотата, с която бе живял през целия си живот. Липсваше му нещо и преследването на това "нещо" го плашеше. Той, винаги стъпилият здраво на земята, сега усещаше, че земята под краката му започва силно да се клати и се ужасяваше от бездната, която би могла да зейне внезапно и да го погълне, телом и духом. Колко пъти самият той убедено бе посочвал, че съмнението е най-силното оръжие на дявола, без да съзнава, че един ден ще се озове в подобно положение.

Изправи се и обърна гръб на момчето. Погледна през прозореца към морето, но успя да види само собственото си отражение в стъклото. Силен, здрав мъж, помисли с ирония той. Тъмната му коса бе подстригана късо и Марита, която го стрижеше у дома, се бе справила наистина добре. Лицето му бе красиво изваяно, с чувствителни, но не и женствени черти. Не беше нито със слабо, нито с особено силно телосложение, по-скоро би се определил като нормално сложен. Но най-голямото предимство на Якоб бяха очите. Яркосини и с уникалната способност едновременно да изглеждат любезни и пронизителни. Тези очи му бяха помогнали да вкара мнозина в правия път. Той знаеше това и го използваше.

Но не и днес. Собствените му демони му пречеха да се концентрира върху чужди проблеми и му бе по-лесно да слуша момчето, без да го гледа. Пренебрегна собственото си отражение и насочи поглед към езерото Булар и гората, простираща се пред него. Беше толкова горещо, че виждаше как въздухът трепти над водата. Купиха голямото стопанство евтино, защото бе запуснато, и след много часове тежък труд успяха да го ремонтират и да му придадат сегашния вид. Не беше луксозно, но бе свежо, чисто и приятно. Пратениците на общината винаги се възхищаваха от къщата и красивите околности и разказваха за положителното въздействие, което всичко това оказва върху бедните аутсайдери. Досега никога не бяха имали проблем с получаването на помощи и цели десет години работиха много добре. Така че проблемът бе само в неговата глава или може би и в душата му.

А може би се бе озовал на кръстопът и напрегнатото ежедневие го бе тласнало в погрешна посока. Той никога и за миг не се бе поколебал да приеме сестра си в своя дом. Кой друг, ако не той, би могъл да я излекува от вътрешното ѝ безпокойство и да укроти бунтовническия ѝ нрав? Но тя като че ли го надви в психологическата битка и докато собственото ѝ его растеше от ден на ден, той усещаше как цялото му същество се изпълва с непрекъснато раздразнение. Понякога си мислеше просто да скръсти ръце, да приеме, че тя е едно глупаво, упорито момиче, което заслужава семейството да вдигне ръце от нея. Но да разсъждава така не беше по християнски и всяка подобна мисъл биваше последвана от часове на вглеждане в себе си и трескаво изучаване на библейските текстове с надежда да почерпи от тях нова сила.

На пръв поглед той все така представляваше скала от стабилност и увереност. Якоб знаеше, че хората от неговото обкръжение се нуждаят от него като от човек, на когото винаги могат да се опрат, и все още не бе готов да пожертва тази представа за себе си. Откакто бе победил болестта, се бореше да не губи контрол над живота. Но самите усилия да поддържа фасадата изчерпваха последните му ресурси и пропастта неумолимо се приближаваше. Отново си помисли каква ирония се съдържа във факта, че след толкова години кръгът се затваряше. И това за секунда го накара да направи невъзможното. Да се усъмни. Съмнението трая само миг, но отвори тънка, съвсем тънка цепнатина в здравата тъкан, поддържала живота му, и тази цепнатина щеше все повече да се разширява.

Якоб с усилие отхвърли тези мисли и се опита да се съсредоточи върху момчето и жалкото му съществуване. Въпросите, които му задаваше, бяха механични, каквато беше и съчувствената усмивка, винаги лепната на лицето му, когато ставаше дума за нова черна овца в стадото.

Още един ден. Още един разнебитен живот за ремонт. Нямаше край. Но и Господ си е почивал на седмия ден.

След като прибра милото семейство от излета, Ерика с нетърпение зачака връщането на Патрик. Дебнеше и за някакви знаци, че Кони и фамилията му са започнали да си събират партакешите, но часът бе вече пет и половина, а те не даваха никакви признаци, че ще си тръгват. Реши да изчака известно време, докато намери деликатен начин да ги попита смятат ли скоро да потеглят, но детските крясъци ѝ причиниха такова силно главоболие, че едва ли щеше още дълго да чака. С облекчение чу как Патрик се качва по стълбите и отиде да го посрещне.

– Здравей, мили.

Тя се надигна на пръсти, за да може да я целуне по бузата.

– Здравей. Още ли не са си заминали? – тихо попита Патрик и надникна в дневната.

– Не, и май изобщо не възнамеряват. Какво, по дяволите, ще правим? – отвърна Ерика също тихо и завъртя очи, за да подчертае недоволството си от ситуацията.

– Не могат да останат още един ден, без да питат, нали?

Патрик изглеждаше разтревожен.

Ерика прихна.

– Само да знаеше колко гости приемаха родителите ми тук лятно време! Идваха за мъничко и после оставаха по една седмица, очаквайки пълно обслужване и безплатна храна. Хората са луди. А роднините винаги са най-лоши.

Патрик изглеждаше ужасен.

– Как така ще останат цяла седмица! Трябва да направим нещо. Не можеш ли да им кажеш да си вървят?

– Да бе, защо пък аз да им казвам?

– Защото са твои роднини.

Ерика бе принудена да признае, че е прав. Нямаше друг изход, освен да преглътне горчивия хап. Отиде в дневната да разбере плановете на гостите, но така и не успя.

– Какво има за ядене?

Четири чифта очи в очакване се втренчиха в нея.

– Ами...

Направо се вцепени от нахалството им. Мислено прерови хладилника.

– Спагети с кайма и сос. След час.

Идеше ѝ сама да се ритне отзад, когато отиде при Патрик в кухнята.

– Какво казаха? Кога заминават?

Без да гледа Патрик в очите, Ерика каза:

– Всъщност не знам. Но след час ще има спагети с кайма и сос.

– Нищо ли не им каза?

Сега Патрик завъртя очи.

– Не е толкова лесно. Опитай сам и ще видиш.

Ерика раздразнено изпухтя и започна нервно да вади тенджери и тигани.

– Ще трябва да ги изтърпим още една вечер. Утре ще им кажа. Я започни да режеш лук, сама не мога да сготвя вечеря за шестима.

Работиха в кухнята известно време в потискаща тишина, докато накрая Ерика не се сдържа.

– Днес бях в библиотеката и намерих малко материал, от който може би ще имаш полза. Тук е.

Тя посочи с глава към кухненската маса. Там лежеше спретната купчина напечатана хартия.

– Нали ти казах да не...

– Да де, знам. Но вместо да седя у дома и да зяпам стените, свърших тази работа и ми беше доста забавно. Така че недей да мърмориш.

Патрик вече се бе научил да си държи устата затворена в такива ситуации, затова седна до кухненската маса и започна да преглежда материалите. Бяха вестникарски статии за изчезването на двете момичета и той ги зачете с голям интерес.

– Мамка му, страхотно! Слушай, ще взема това утре в службата и ще го разгледам по-подробно, но изглежда супер.

Той отиде при нея до печката, застана зад гърба ѝ и обви с ръце подутия ѝ корем.

– Виж, не съм искал да мърморя. Просто се страхувам за теб и бебчето.

– Знам.

Ерика се обърна и обви с ръце шията му.

– Но не съм направена от стъкло и щом някога жените са работили на полето, на практика докато родят, то и аз мога да седна в една библиотека и да разлиствам документи, без нещо да ми се случи.

– Да, добре, знам.

Той въздъхна.

– Само да се отървем от тия съквартиранти, ще се погрижим повече за себе си. Но ще ми обещаеш, че ще ми кажеш, ако искаш да остана у дома някой и друг ден. В управлението знаят, че работя по своя инициатива, а ти си по-важна от всичко.

– Обещавам. Но сега ми помогни да приготвя храната, та поне децата да се успокоят.

– Съмнявам се, че ще се успокоят. Може би трябваше да им дадем по една близалка с уиски преди ядене, та да заспят.

– Ама че си гаден. По-добре сервирай на Кони и Брита по едно, та поне те да са в настроение.

Патрик така и направи, като тъжно загледа бързо спадащото ниво в бутилката с най-доброто му малцово уиски. Ако останеха още някой и друг ден, колекцията му от уиски никога нямаше да е същата.