Проповедникът

13 АВГУСТ 1979

Ефраим беше разтревожен. Габриел упорито продължаваше да твърди, че е видял Йоханес с изчезналото момиче. Той отказваше да повярва, но същевременно знаеше, че Габриел е последният, който би излъгал. За него истината и порядъкът бяха по-важни и от собствения му брат. Мисълта, която се загнезди у Ефраим, бе, че Габриел чисто и просто се е припознал. Видял е някакви сенки или нещо подобно. Но познаваше и Йоханес. Своя безгрижен, безотговорен син, който си играеше с живота. Нима бе способен да отнеме нечий живот?

Подпирайки се на бастуна си, Ефраим измина пътя от имението до Вестергорден. Всъщност нямаше нужда от бастун, според самия него здравето му бе като на двайсетгодишен, но смяташе, че така е по-изискано. Бастунът и шапката му придаваха вид на земевладелец.

Измъчваше го мисълта, че Габриел с всяка година увеличава разстоянието помежду им. Знаеше, че според Габриел той фаворизира Йоханес и, честно казано, наистина беше така. Само че с Йоханес се справяше много по-лесно. Можеше сурово да го постави на мястото му и изпитваше усещането, че е нужен, най-малкото за да държи сина си здраво стъпил на земята с всички тези жени, които вечно тичаха подире му. С Габриел, разбира се, бе друго. Той гледаше на баща си с презрение и това караше Ефраим да се отнася към него с хладно превъзходство. Знаеше, че грешката е най-вече негова. Докато Йоханес летеше от радост на всяка служба, която изнасяше и където момчетата му бяха от полза, Габриел се свиваше и вехнеше. Ефраим виждаше това и съзнаваше отговорността, но нали го правеше за тяхно добро. Когато Ранхилд умря, разполагаха единствено с неговото дар слово и с чара му, за да имат храна на масата и дрехи на телата си. Беше щастлива случайност, че лудата вдовица Дюблинг му завеща стопанството и състоянието си. Все пак Габриел би трябвало повече да цени това, вместо непрекъснато да го укорява за "ужасното " си детство. Истината бе, че ако не му беше хрумнала гениалната идея да използва децата в богослуженията, нямаше да имат онова, което имаха днес. Никой не можеше да устои на двете очарователни момченца, на които Бог бе дал дарбата да церят болните и сакатите. Заедно с харизмата и дар словото, които самият той притежаваше, бяха ненадминати. Знаеше, че все още минава за легендарен проповедник в света на Свободната църква и това безкрайно го забавляваше. Харесваше му и гальовното и интимно название Проповедникът.

Удиви се, когато видя тъгата, с която Йоханес прие новината, че е пораснал и вече не притежава дарбата. За Ефраим това бе лесен начин да приключи измамата, а за Габриел – огромно облекчение. Но Йоханес тъгуваше. Ефраим винаги бе искал да им разкаже, че това е просто неговият начин да изкарва пари и че хората, които " изцеряват ", са си напълно здрави хора, на които е дал някоя пара, за да участват в спектакъла. Но с годините бе започнал да се колебае. Понякога Йоханес беше толкова крехък. Затова се разтревожи сериозно за цялата тази работа с полицията и разпита на Йоханес. Йоханес беше по-уязвим, отколкото изглеждаше, и Ефраим не беше сигурен как ще му се отрази всичко това. Затова реши да се разходи до Вестергорден и да поговори с него.

Усмивка плъзна по устните на Ефраим. Преди седмица Якоб се бе завърнал от болницата и прекарваше цели часове горе при него в стаята му. Обичаше внука си. Беше му спасил живота, което ги свърза завинаги. Но не можеше лесно да бъде измамен, както си мислеха хората. Може би Габриел вярваше, че Якоб е негов син, но той, Ефраим, знаеше как стана всичко. Знаеше, че Якоб е син на Йоханес. Е, не се намеси. Момчето бе радостта на живота му на стари години. Разбира се, обичаше и Юхан, и Роберт, но те бяха още толкова малки. Онова, което харесваше най-много у Якоб, бе, че го изслушва и жадно поглъща историите му. Якоб обичаше да слуша как Габриел и Йоханес, когато били малки, пътували с него. "Лечителските истории", така ги наричаше. "Дядо, разкажи някоя лечителска история казваше той всеки път когато се качваше да го поздрави и Ефраим нямаше нищо против още веднъж да преживее онези времена. Защото наистина се бе забавлявал. Пък и нямаше да навреди на момчето, ако поукрасеше разказите. Стана му навик да завършва разказите с драматична изкуствена пауза и после с възлест пръст да посочи към гърдите на Якоб и да каже: "Ти, Якоб, ти също носиш в себе си дарбата. Някъде там, дълбоко, тя чака да бъда извадена на бял свят. " Момчето седеше в краката му с разширени очи и отворена уста и Ефраим се радваше на възхищението му.

Почука на вратата на къщата. Никой не отговори. Всичко бе тихо и изглеждаше така, сякаш Солвейг и момчетата ги няма. Иначе хлапаците се чуваха на няколко километра разстояние. Долови някакъв звук откъм плевнята, отиде дотам и погледна. Йоханес стоеше и правеше нещо с вършачката, без да забележи, че Ефраим е влязъл и е застанал точно зад него. Стресна се, като го видя.

– Много работа, а?

– Да, има какво да се свърши в стопанството.

– Чух, че пак си бил в полицията – каза Ефраим направо.

– Да – каза кратко Йоханес.

– Сега пък какво искаха да знаят?

– Повечето питаха за показанията на Габриел, разбира се.

Йоханес бе погълнат от вършачката и не погледна Ефраим.

– Знаеш, че Габриел не иска да те нарани.

– Знам. Той си е, какъвто си е. Но все едно, резултатът е един и същ.

– Вярно.

Ефраим се поклащаше на токове, несигурен как да продължи.

– Хубаво е да видим младия Якоб отново на крака, нали? – каза, търсейки неутрална тема за разговор.

Усмивка озари лицето на Йоханес.

– Чудесно е. Сякаш никога не е бил болен.

Той се изправи и погледна баща си в очите.

– Вечно ще ти бъда благодарен за това, татко.

Ефраим само кимна и доволно поглади мустак. Йоханес внимателно продължи:

– Татко, ако ти не бе успял да cnacuш Якоб... Мислиш ли, че...

Той се поколеба, но после решително продължи, сякаш за да не съжалява после.

– Мислиш ли, че тогава щях да си върна дарбата? Искам да кажа, за да изцеря Якоб?

Въпросът накара Ефраим да отстъпи от изненада и с ужас да разбере, че е създал по-голяма илюзия, отколкото е желал. Разкаянието и чувството за вина запалиха защитна искра на гняв и той пристъпи злобно към Йоханес.

– Ама че си глупав, момче! Мислих, че рано или късно ще пораснеш достатъчно, за да разбереш истината, без да трябва да ти натривам носа с нея! Нищо от онова не беше наистина! Никой от онези, които вие с Габриел "изцерявахте" – той направи кавички във въздуха, – не бяха наистина болни. Плащаше им се! От мен!

Той изкрещя думите и във въздуха се разлетяха дребни капчици слюнка. За миг се запита какво е направил. Цветът се бе отдръпнал от лицето на Йоханес. Той се олюля като пиян и за миг Ефраим се уплаши да не би синът му да получи някакъв удар. После Йоханес прошепна толкова тихо, че едва се чу:

– Тогава напразно съм убил момичетата.

Цялото разкаяние, цялата вина, целият страх избухнаха в Ефраим и го въвлякоха в тъмна, черна дупка. Юмрукът му се изстреля и уцели брадата на Йоханес с пълна мощ. Видя как Йоханес с изненадано изражение пада назад върху металната страна на вършачката. Когато главата му срещна твърдата повърхност, в плевнята се разнесе глух звук. Ужасен, Ефраим стоеше и гледаше как Йоханес лежи безжизнен на земята. Падна на колене и отчаяно се опита да напипа пулса му. Нищо. Постави ухо на устата на сина си, надявайки се да чуе и най-слаб звук от дишане. Пак нищо. Тогава разбра, че Йоханес е мъртъв. Поразен от ръката на собствения си баща.

Първият му импулс бе да изтича да извика помощ. После инстинктът за самосъхранение надви. А ако Ефраим Хулт притежаваше нещо, то бе умението да оцелява. Ако повикаше помощ, щеше да бъде принуден да обяснява защо е ударил Йоханес, а това не трябваше да се разбере по никакъв начин. Момичетата бяха мъртви, Йоханес също. Бе въздадено нещо като библейско правосъдие. Самият той нямаше никакво желание да прекара последните си дни в затвора. Достатъчно щеше да му е наказанието, че е убил Йоханес. Решително се зае да прикрие престъплението си. Слава Богу, знаеше какво да направи.

Якоб се чувстваше по-скоро доволен от живота си. Лекарите му даваха още половин година и той можеше поне тези месеци да прекара на спокойствие. Разбира се, Марита и децата му липсваха, но те можеха да идват на свиждане всяка седмица, а останалото време прекарваше в молитви. Вече бе простил на Бога, че не му е помогнал. Дори Исус в Гетсиманската градина бе призовавал небето и питал баща си защо го е изоставил. Щом Исус можеше да прости, можеше и Якоб.

По-голямата част от времето си прекарваше в градината на болницата. Знаеше, че другите затворници го избягват. Всички бяха осъдени за нещо, повечето за убийство, но по някаква причина го смятаха за опасен. Не разбираха. Той не се бе наслаждавал на убийството на момичетата и не го бе сторил заради себе си. Беше го направил от чувство за дълг. Ефраим казваше, че и той като Йоханес е специален. Избран. И негово задължение бе да запази наследеното и да не се остави да го победи някаква болест, която упорито се опитваше да го унищожи.

Нямаше да се предаде. Не можеше да се предаде. Последните седмици стигна до прозрението, че начинът, по който бяха действали той и Йоханес, може би е бил погрешен. Бяха се опитали да намерят практически начин да си възвърнат дарбата, но, изглежда, бяха сбъркали. Вместо това може би е трябвало да търсят вътре в себе си. Молитвите и покоят тук му помогнаха да се съсредоточи. Постепенно все по-успешно изпадаше в състояние на медитация. Тогава усещаше, че се приближава до първоначалния Божи план. Усещаше и как енергията изпълва цялото му същество. И затреперваше в очакване. Скоро щеше да жъне плодовете на новооткритото познание. Естествено, тогава още повече съжаляваше, че три живота са били ненужно затрити, но между доброто и злото имаше война и от тази гледна точка момичетата бяха необходими жертви.

Якоб седеше на градинската пейка и се топлеше на следобедното слънце. Днешният молитвен час беше по-различен от друг път. Чувстваше, че самият той започва да излъчва, също като слънцето. Когато погледна ръката си, видя, че я обгръща тъничък лъч светлина. Усмихна се. Започваше се.

До пейката видя мъртъв гълъб. Скован и мръсен, той лежеше с очи, покрити от бялата ципа на смъртта. Якоб се наведе и напрегнато го заразглежда. Това беше знак.

Стана от пейката и приклекна до гълъба. Загледа го състрадателно. Сега ръката му пареше, сякаш в китката му гореше огън. Насочи показалеца на дясната си ръка към гълъба и го постави върху рошавата перушина. Нищо не се случи. Обзе го разочарование, но си наложи да остане на мястото, където го водеха горещите му молитви. След малко гълъбът потръпна и едно от вкочанените му крачета потрепери. После всичко стана изведнъж. Перата възвърнаха блясъка си, бялата ципа на очите изчезна, гълъбът се изправи и със силен мах на крилата се понесе към небето. Якоб доволно се усмихна.

До един прозорец, гледащ към градината, стоеше доктор Стиг Холбранд и наблюдаваше Якоб заедно с Фредрик Нюдин, лекар, практикуващ съдебнопсихиатрична медицина.

– Това е Якоб Хулт. Малко по-специален случай. Измъчвал две момичета, опитвайки се да ги изцери. Умрели от раните си. Осъден е за убийство. Но има мозъчен тумор, който е нелечим.

– Колко му остава? – попита лекарят.

– Около шест месеца. Твърди, че може сам да се изцери, и прекарва по-голямата част от дните си в медитация. Оставяме го на мира. Безобиден е.

– Но какво прави сега?

– Е, не е речено, че понякога не се държи странно.

Доктор Холбранд погледна през прозореца и засенчи очи с ръка, за да вижда по-добре.

– Струва ми се, че подхвърля някакъв гълъб във въздуха. Е, нещастното създание вече е било мъртво – сухо каза той.

И двамата преминаха към следващия пациент.