Проповедникът

4 ЛЯТОТО НА 1979

Адската болка в главата ѝ я накара да задраска лицето си с пръсти. Когато ноктите ѝ издраха две дълги черти върху кожата, болката бе почти успокояваща в сравнение с пръскащото главата ѝ главоболие и това ѝ помогна да се концентрира.

Все още бе тъмно, но нещо я бе изтръгнало от дълбокия ѝ унес. Над главата ѝ се появи малка ивица светлина и докато, примижавайки, гледаше нагоре, ивицата леко се разшири. Непривикнала към светлина, тя не видя, но чу, че някой минава през цепнатината, разширила се до отвор, и слиза по някаква стълба. Някой, който се приближаваше все повече в тъмнината. Объркването ѝ пречеше да установи дали чувства страх, или облекчение. И двете чувства бяха там, смесени, и ту едното, ту другото взимаше връх.

Последните стъпки към мястото, където лежеше свита на кълбо като ембрион, бяха безшумни. Усети ръка, която поглади главата ѝ. Може би жестът бе успокояващ, но простотата на движението усили ужаса ѝ.

Ръката продължи пътя си по тялото ѝ и тя затрепери в мрака. За секунда ѝ мина през ум, че трябва да окаже съпротива на странника без лице. Но мисълта изчезна така бързо, както бе дошла. Тъмнината бе плътна, силата на галещата я ръка проникваше през кожата ѝ, през нервите, през душата ѝ. Подчинението бе единственият ѝ избор, съзнаваше го с ужасяваща яснота.

Когато галенето премина в извиване, дърпане и късане, вече нищо не можеше да я изненада. Някак прие болката. По-лесно бе да се справя с нея сега, когато знаеше, отколкото ужасена да очаква неизвестното.

Вторият разговор с Турд Педерсен се проведе само няколко часа след като Патрик бе говорил с Мартин. Единият скелет бе идентифициран. Принадлежеше на Муна Тернблад, второто момиче, изчезнало през 1979.

Патрик и Мартин заедно прегледаха събраната досега информация. Мелберг блестеше с отсъствието си, но Йоста Флюгаре се бе върнал на работа след добро представяне в състезанието по голф. Разбира се, не го бе спечелил, но за своя огромна изненада и радост бе направил едно hole in one[6] и бе поканен на шампанско в сградата на клуба. Патрик и Мартин три пъти изслушаха как топката още на първия удар влязла в шестнайсета дупка и изобщо не се съмняваха, че до края на деня ще има още няколко пъти. Споделиха радостта на Йоста и Патрик го остави малко да си почине, преди да го въведе в работата по разследването. Така че сега Йоста седеше и звънеше на всички свои приятели по голф да им разкаже за Голямото събитие.

– Значи някакъв Мръсник чупи на момичетата краката, преди да ги убие – каза Мартин. – И ги реже с нож – добави той.

– Да, боя се, че така изглежда. Предполагам, че зад това има някакъв сексуален мотив. Садист, който се възбужда от чуждата болка. Спермата по Таня ясно сочи натам.

– Говори ли с близките на Муна? Искам да кажа, за да им съобщиш, че сме я намерили?

Мартин изглеждаше разтревожен и Патрик го успокои, като го увери, че ще се заеме със задачата.

– Следобед ще отида при баща ѝ. Майка ѝ е умряла преди много години, така че остава да се съобщи само на бащата.

– Откъде знаеш? Познаваш ли ги?

– Не, но Ерика ходи в библиотеката във Фелбака вчера и издири всичко, публикувано в пресата за Сив и Муна. Журналистите периодично са подхващали случая и има интервю със семействата отпреди една-две години. Така че на Муна само баща ѝ е жив, а Сив е имала само майка, когато е изчезнала. Има и една дъщеричка, смятах да говоря и с нея веднага щом получим потвърждение, че Сив е втората жена.

– Би било адско съвпадение, ако е някоя друга.

– Да, смятам, че е тя, но не можем да бъдем съвсем сигурни. Случвали са се и по-странни неща.

Патрик извади книжата, дадени му от Ерика, и ги разгърна като ветрило на бюрото пред себе си. Беше приготвил и папката с разследването, намерено в мазето на архива, за да прегледат цялата информация за изчезналите момичета, с която разполагаха. Във вестникарските статии имаше много данни, които липсваха в материалите на разследването, така че двата източника заедно даваха пълна картина на онова, което знаеха до този момент.

– Виж тук. Сив е изчезнала в средата на лятото на 1979, а Муна две седмици по-късно.

За да внесе яснота и ред в материала, Патрик бе станал от стола си зад бюрото и сега пишеше на дъската, окачена на стената.

– Сив Лантин е видяна жива за последен път, когато карала колело към къщи след купон с приятели. Според най-последното свидетелско показание е завила към Бреке. Тогава било три часа през нощта и я видял шофьор от колата си, който я задминал по главния път. След това никой нито я е чул, нито я е видял.

– Освен Габриел Хулт – каза Мартин.

Патрик кимна утвърдително.

– Да, освен Габриел Хулт, с чиито показания засега няма да се занимаваме. Муна Тернблад изчезнала две седмици по-късно. За разлика от Сив тя изчезнала посред бял ден. Напуснала дома си около три, за да отиде да тича, но така и не се завърнала. Една от тренировъчните ѝ обувки била намерена на пътя по обичайното ѝ трасе за бягане, и толкова.

– Имало ли е някаква прилика между момичетата? Освен че са момичета горе-долу на една възраст.

Патрик не можа да сдържи усмивката си.

– Виждам, че си запознат с полицейската профайлърпрограма. За съжаление трябва да те разочаровам. Ако имаме работа със сериен убиец, което предполагам, че си си наумил, то трябва да ти кажа, че няма никакви външни прилики между момичетата.

Той закачи две черно-бели снимки на дъската.

– Сив е била на деветнайсет, тъмнокоса и закръглена. Говорят, че била доста буйна, и във Фелбака станал скандал, като родила дете на седемнайсет. И тя, и детето живеели при майка ѝ, но според вестниците Сив често излизала да се забавлява и не ѝ било особено приятно да си седи у дома. Затова пък Муна е описана като истинско добро дете, отличничка в училище, имала много приятели и била доста популярна. Висока, светлокоса, спортувала. На осемнайсет години все още живеела у родителите си, защото майка ѝ била болнава и баща ѝ не можел сам да се грижи за нея. Никой не е казал една лоша дума за нея. Така че единственото общо между момичетата е, че са изчезнали безследно от повърхността на земята преди повече от двайсет години и сега се появяват като скелети в Кралската клисура.

Замислен, Мартин подпря с ръка главата си. Двамата с Патрик известно време седяха мълчаливо, разглеждайки вестникарските изрезки и бележките на таблото на стената. И двамата мислеха за момичетата, които са имали пред себе си толкова дълги години живот, преди нещо зло да пресече пътя им. А после и пътя на Таня, от която все още нямаха снимка от времето, когато е била жива. И тя младо момиче с живот, с който да разполага, както сама пожелае. Но и тя мъртва.

– Извършена е била огромна работа. – Патрик извади от папката дебела пачка с написани на машина страници. – Разпитани са приятелите и семействата на момичетата. Колегите са обикаляли от врата на врата из областта. Общо са били проведени около стотина разпита.

– И резултатът?

– Нищо. Не и преди да получат информация от Габриел Хулт. Сам се обадил в полицията и разказал, че видял Сив в колата на брат си в нощта на изчезването ѝ.

– И? Това едва ли е било достатъчно да бъде заподозрян в убийството ѝ.

– Не, но когато братът на Габриел, Йоханес Хулт, бил разпитан, той отрекъл да е разговарял с нея или да я е виждал. Въпреки това, поради липса на по-горещи следи решили да се спрат на него.

– И докъде стигнали?

Очите на Мартин неусетно се бяха разширили от напрежение.

– Доникъде. А след няколко месеца Йоханес Хулт се обесил в собствения си сеновал, така че и тази следа, така да се каже, изстинала.

– Изглежда странно да се самоубие толкова скоро след случилото се.

– Да, но ако той е бил виновният, значи призракът му е убил Таня. Мъртвите не убиват...

– А каква е тази история с брат му, който се обажда и топи собствената си плът и кръв? Защо го е направил?

Мартин сбърчи чело.

– Ама че съм глупав. Хулт трябва да е роднина на Юхан и Роберт, нашите верни поданици от гилдията на крадците.

– Точно така. Йоханес е бил техен баща. След като прочетох някои неща за рода Хулт, вече знам малко по-добре защо Юхан и Роберт толкова често ни посещават. Не са били на повече от пет и шест години, когато Йоханес се е обесил и Роберт е бил този, който го открил в сеновала. Можем само да си представим как това се е отразило на шестгодишното дете.

– Вярно. – Мартин поклати глава. – Слушай, ще пийна малко кафе, преди да продължим. Кофеинът съвсем ми е спаднал. Искаш ли и ти една чаша?

Патрик кимна и след малко Мартин се върна с две чаши димящо кафе. Като никога времето бе подходящо за топли напитки.

Патрик продължи да разказва.

– Йоханес и Габриел са синове на мъж на име Ефраим Хулт, наричан още Проповедникът. Ефраим бил добре известен или по-скоро прочут пастор от Свободната църква в Гьотеборг. Правел големи сбирки, на които карал синовете си, тогава малки, да се преструват, че уж церят болни и инвалиди. Повечето го смятали за мошеник и шарлатанин, но той ударил шестицата, когато една от верните му поддръжнички, Маргарета Дюблинг, преди да умре, му завещала цялото си състояние. Освен солидно богатство в пари тя му оставила и голям парцел залесена земя, както и великолепна къща в района на Фелбака. Внезапно Ефраим изгубил всякакво желание да разпространява Божието слово, преместил се тук със синовете си и семейството заживяло с парите на бабичката.

Сега таблото на стената бе покрито с бележки, а бюрото на Патрик – с вестникарски изрезки и всякакви документи.

– Не че не е интересна тази фамилна история, но какво общо има тя с убийствата? Йоханес е умрял повече от двайсет години преди убийството на Таня, а мъртвите не убиват, нали, както ти сам каза.

Мартин едва сдържаше нетърпението си.

– Така е, но аз прегледах всички стари материали и свидетелството на Габриел се оказа единственото, което представлява някакъв интерес. Надявах се да поговоря с Еролд Линд, който е ръководил следствието, но за съжаление той е починал от сърдечен удар през 1989-а, така че разполагаме единствено с този материал. И ако нямаш по-добро предложение, предлагам да започнем с Таня, да разберем повече за нея и тогава ще решим дали си струва да говорим отново с Габриел Хулт.

– Разумно. С какво да започна?

– Със справки за Таня. И гледай да включиш и Йоста от утре. Свърши вече сладкият му живот.

– А Мелберг и Ернст? Какво ще правиш с тях?

Патрик въздъхна.

– Стратегията ми ще бъде колкото се може по-дълго да ги държа настрана. Ще означава тежка работа за нас, останалите трима, но мисля, че си заслужава. Мелберг може само да се радва, че няма да има работа, а и освен това сам се отказа от това разследване. Ернст ще си я кара, както досега, ще приема колкото се може повече входящи сведения. Ако се нуждае от помощ, ще му изпратим Йоста, така че ти и аз ще бъдем по-свободни да водим следствието. Разбрано?

Мартин живо кимна.

– Йес, бос.

– Тогава да започваме.

Щом Мартин напусна стаята му, Патрик седна с лице към таблото и с ръце, сключени на тила, и потъна в размисли. Пред себе си имаха голяма задача, а нямаха кой знае какъв опит в разследването на убийства. Почувства прилив на отчаяние. Вътрешно се надяваше, че могат да компенсират липсата на опит с ентусиазъм. Мартин вече бе налице и със сигурност щеше да разбуди онази спяща красавица Йоста. А ако успееха да държат Мелберг и Ернст настрана от разследването, може би имаха шанс да разкрият убийствата. Но той не беше кой знае колко голям – следата към две от тях бе толкова изстинала, че направо можеше да се смята за дълбоко замразена. Патрик знаеше, че най-добрата възможност бе да се съсредоточат върху Таня, но същевременно инстинктът му подсказваше, че има силна и действително съществуваща връзка между убийствата и че те трябва да се разследват успоредно. Нямаше да е лесно да се възобнови старото следствие, но се налагаше да опитат.

Взе от стойката един чадър, преписа адреса от телефонния каталог и тръгна със свито сърце. Някои задачи бяха просто нечовешки трудни за изпълнение.

Дъждът настойчиво барабанеше по стъклата, но при всички обстоятелства Ерика му бе благодарна за прохладата, която носеше. Лошото бе, че съдбата и нахалните роднини бяха решили друго, и Ерика бавно, но сигурно вървеше към полудяване.

Децата тичаха наоколо като обезумели, ядосани, че трябва да стоят вътре, а Кони и Брита започнаха да се зъбят един на друг като кучета. Нещата все още не бяха стигнали до пълноценна кавга, но дребните заяждания ескалираха успешно, изкачвайки се до нивото на съскане и хапане. Вадеха се стари грехове и неправди и на Ерика жестоко ѝ се искаше да се качи горе и да метне завивката върху главата си. Но доброто ѝ възпитание определено ѝ пречеше, размахваше ѝ показалец и я принуждаваше да се държи цивилизовано дори в разгара на сражението.

С копнеж запоглежда към вратата още щом Патрик тръгна за работа. Той не можа да скрие облекчението си, че отива в управлението, и тя за миг се почувства изкушена да провери дали ще спази вчерашното си обещание да си остане у дома, когато тя поиска това. Но знаеше, че няма да е справедливо да го направи само защото не иска да бъде оставена насаме с "ужасната четворка", така че му махна през кухненския прозорец като любяща съпруга.

Къщата не бе толкова голяма и сега общият безпорядък започна да приема катастрофални размери. Ерика изрови някакви игри за децата, но това само доведе до разхвърлянето навсякъде из дневната на кубчета с букви, на къщи от Монополи и карти за игра. С усилие се наведе и засъбира малките части от игрите в опит някак да подреди стаята. Разговорът на верандата, където седяха Брита и Кони, ставаше все по-възбуден и тя започна да разбира защо децата бяха толкова невъзпитани. С родители, които се държаха като петгодишни, не бе лесно да се научат на респект към другите и вещите им. Само да мине този ден! Щом спре да вали, ще изгони семейство Флуд. Чест и почитание на доброто възпитание и гостоприемството, но тя трябва да е светица, за да не избухне, ако останат още.

Чашата преля по време на обяда. С наболяващи я крака и дълбаеща болка в края на гръбнака Ерика стоя до печката цял час да приготви обяд, подходящ и за вълчия апетит на Кони, и за капризите на децата, като по собствено мнение успя да се справи доста добре. Печени наденици със задушени макарони трябваше да задоволят всички, но скоро се оказа, че е станала ужасна грешка.

– Уф, мразя наденица. Гадно!

Лиса демонстративно отблъсна чинията си и скръсти ръце с кисело изражение.

– Много жалко, само това се предлага.

Гласът на Ерика беше твърд.

– Но аз съм глаааадна! Искам нещо друго! Мамоооо!

– Не можеш ли да ѝ дадеш нещо друго?

Брита потупа пискуна си по бузката и бе възнаградена с усмивка. Бузите на Лиса победоносно пламнаха и тя въпросително погледна Ерика. Но сега границата бе премината. Сега вече започваше война.

– Няма друго. Или ще ядеш това, което е пред теб, или го остави.

– Но, Ерика, мила, мисля, че си несправедлива. Кони, обясни ѝ как постъпваме у дома, каква е нашата възпитателна политика.

Тя дори не изчака отговора му.

– Не принуждаваме децата си за нищо. Това пречи на развитието им. Иска ли моята Лиса нещо друго, смятаме за правилно да го получи. Искам да кажа, че и тя е индивид с права като всички нас. Как щеше да ти хареса, ако някой те принуди да ядеш нещо, което не искаш? Не смятам, че ще приемеш.

Брита се изказа с най-милия си глас на психолог и внезапно Ерика усети, че мярката е прехвърлена. С ледено спокойствие тя взе чинията на детето, вдигна я над главата на Брита и после я обърна. Надолу. Удивлението от посипалите се върху косата ѝ и под ризата ѝ задушени макарони накараха Брита да замлъкне по средата на изречението.

Десет минути по-късно вече ги нямаше. Вероятно за да не се върнат никога. Възможно бе да я вкарат в черния списък на цялата рода, но дори и при най-добро желание Ерика не би могла да твърди, че съжалява. Хич не се и срамуваше, въпреки че поведението ѝ в най-добрия случай можеше да се определи като детинско. Но усещането, че е намерила отдушник на понесеното през двудневното им посещение, бе фантастично и тя нямаше никакво намерение да моли за извинение.

Останалата част от деня планираше да прекара на дивана на верандата с хубава книга и първата чаша чай за лятото. Животът изведнъж ѝ се стори по-светъл.

Въпреки че бе оскъдна, разкошната зеленина на остъклената му веранда би могла да се сравнява с най-добрите градини. Всяко растение бе отгледано грижливо от семе или фиданка и благодарение на лятната горещина сега атмосферата бе близка до тропическата. В един ъгъл на верандата бе засадил зеленчуци и нищо не можеше да се сравни със задоволството да си откъсне домати, лук и дори пъпеши и грозде, отгледани от собствената му ръка.

Къщата бе на "Дингълвеген", при южния вход на Фелбака. Беше малка, но функционална. Верандата му стърчеше като зелен удивителен знак сред доста по-скромните насаждения на обитателите на съседните къщи.

Само когато седеше навън на верандата, не усещаше липсата на старата си къща. Онази, в която бе израснал и в която после създаде своя дом със съпруга и дъщеря. Сега и двете ги нямаше и болката бе нараствала със самотата, докато един ден не осъзна, че е време да си вземе сбогом с къщата и с вградените в стените ѝ спомени.

Разбира се, сегашната къща нямаше душата, която обичаше в старата, беше някак безлична, но тъкмо това лекуваше болката в гърдите му. Сега мъката му не беше толкова остра, приличаше повече на глух тътен.

Когато Муна изчезна, помисли, че Линеа ще умре от скръб, но макар и болнава, тя се оказа по-жилава, отколкото бе предполагал. Живя още десет години. И то заради него, в това беше сигурен. Не искаше да го оставя сам с мъката. Всеки ден се бореше с живот, който и за двама им беше съществуване в сянка.

Муна бе светлината на техния живот. Появи се, когато и двамата се бяха отказали от надеждата за деца. И цялата любов, на която бяха способни, се въплъти в светлокосото, весело същество, чийто смях палеше малки огньове в гърдите им. Да изчезне просто така, бе немислимо. Все едно да угасне слънцето. И да се срине небето. Но не се случи нищо такова. Животът продължи, както обикновено, независимо от тяхната скръб. Хората се смееха, живееха и работеха. Но Муна я нямаше.

Дълго време се надяваха, че може би я има някъде. Че може би живее живот без тях, че сама е избрала да изчезне. Същевременно и двамата знаеха каква е истината. Второто момиче бе изчезнало малко преди това и съвпадението бе твърде голямо, за да се самозалъгват. Освен това Муна не беше момиче, което съзнателно да им причини болка. Беше мила и обичлива, грижеше се за тях.

В деня, в който си отиде и Линеа, получи окончателно доказателство, че Муна е на небето. Болестта и мъката бяха смалили любимата му съпруга, останала бе само сянката ѝ, и както лежеше там в леглото и държеше ръката му, той разбра, че ще остане сам. След часове на бдение тя стисна за последен път ръката му и после на лицето ѝ се разля усмивка. Светлината, пламнала в очите на Линеа, не бе виждал повече от десет години. Откакто за последен път бе погледнала Муна. Линеа прикова поглед някъде зад него и умря. Тогава той вече беше сигурен. Линеа бе умряла щастлива от това, че дъщеря им я посреща някъде в тунела. Така самотата му стана по-поносима. Сега поне двете, които най-много бе обичал, бяха заедно. Беше само въпрос на време и той да се присъедини към тях. Очакваше този ден, но дотогава негов дълг бе да живее според силите си. Бог не е много милостив към изменниците и той не смееше да направи нищо, което да изложи на риск мястото му на небето, до Линеа и Муна.

Почукване на вратата прекъсна меланхоличните му мисли. С усилие се надигна от креслото и подпирайки се на бастуна, си запроправя път през зеленината до антрето и входната врата. Сериозен млад мъж стоеше отвън, с ръка, вдигната да почука още веднъж.

– Алберт Тернблад?

– Аз съм. Но не желая нищо, ако продавате каквото и да е.

Мъжът се усмихна.

– Не, нищо не продавам. Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията. Дали мога да вляза за малко?

Алберт не отговори, но се отмести, за да го пропусне да мине. Поведе го навън към верандата и му посочи място на дивана. Не го попита за какво е дошъл. Нямаше нужда. Това посещение бе очаквал повече от двайсет години.

– Какви прекрасни растения. На това му се казва да имаш зелени пръсти.

Патрик нервно се засмя.

Алберт не каза нищо, но кротко погледна полицая. Разбра, че не му е лесно да стигне до въпроса, но всъщност не трябваше да се безпокои. След всички тези години на очакване бе само от полза най-сетне да научи истината. Достатъчно бе жалил.

– Ами... намерихме дъщеря ви.

Патрик се прокашля и продължи:

– Намерихме дъщеря ви и можем да потвърдим, че е била убита.

Алберт само кимна. Същевременно почувства, че в душата му настъпва мир. Най-после ще има гроб, на който да ходи. Щеше да я положи до Линеа.

– Къде я открихте?

– В Кралската клисура.

– Кралската клисура? – Алберт смръщи чело. – Ако е била там, как така не са я намерили по-рано? Толкова много народ ходи нататък.

Патрик Хедстрьом му разказа за убитата немска туристка и че вероятно са открили и Сив. Че според тях някой е пренесъл нощно време Муна и Сив, но те всъщност са почивали някъде другаде през всичките тези години.

Алберт не се движеше много из обществото, така че не бе чул за убийството на германската девойка. Първото му чувство, щом чу за съдбата ѝ, бе като удар в областта на стомаха. Някой някъде щеше да изживее същата болка като него и Линеа. Някъде имаше баща и майка, които вече никога нямаше да видят дъщеря си. Това засенчваше новините за Муна. В сравнение със семейството на убитото момиче той бе направо късметлия. За него мъката вече бе заглъхнала. А за това трябваха много години и сега сърцето му го болеше за другите.

– Знае ли се кой го е направил?

– За съжаление не. Но ще сторим всичко, което е в наша власт, за да го установим.

– Знаете ли дали е един и същи човек?

Полицаят поклати глава.

– Не, и това дори не знаем със сигурност. Има известни прилики, засега само това мога да кажа.

Патрик тревожно погледна стария човек.

– Има ли някого, на когото да позвъня? Някой, който да дойде да ви прави компания?

Усмивката на Алберт бе мила и бащинска.

– Не, няма.

– Да се обадя ли на свещеника да намине?

Същата мила усмивка.

– Не, благодаря, няма нужда от свещеник. Не се безпокойте, преживял съм този ден много пъти в мислите си, така че не ми идва като шок. Просто искам да си седя тук на мира сред растенията и да си мисля. Нямам нужда от нищо. Може да съм стар, но съм корав.

Той постави ръката си върху ръката на полицая, сякаш го утешаваше. И може би наистина бе така.

– Ако нямате нищо против, бих искал да ви покажа няколко снимки на Муна и да ви поразкажа за нея. Така че наистина да разберете каква беше приживе.

Младият мъж без колебание кимна и Алберт се затътри да вземе стария албум. Около час показва снимки и разказва за дъщеря си. Бе най-хубавият му миг от дълго време насам и усети, че много отдавна не си бе позволявал да се отдава на спомени.

Когато се сбогуваха на вратата, той притисна една от снимките до дланта на Патрик – Муна на нейната петгодишнина, с голяма торта с пет свещи и усмивка от едното до другото ухо. Беше убийствено сладка със светлите си къдрици и очи, светещи от желание за живот. За Алберт бе важно полицаите да имат подръка тази снимка, докато издирват убиеца на дъщеря му.

Щом полицаят си отиде, пак седна на верандата. Затвори очи и вдъхна през ноздрите си сладкия аромат на цветята. После заспа. Сънува дълъг, светъл тунел, в чийто край го чакаха Муна и Линеа. Стори му се, че му махат.

Вратата на кабинета се отвори с трясък. Солвейг се втурна вътре, а зад нея видя Лайне да тича с безпомощно размахани ръце.

– Ах ти, дяволе! Ти, проклет шибаняк!

Габриел направи гримаса. Винаги бе считал за крайно неуместно хората да изразяват силни чувства пред другите, а такъв език изобщо не приемаше.

– Какво има? Солвейг, трябва да се успокоиш и да не ми говориш по този начин.

Късно осъзна, че господарският тон, така естествен за него, още повече я възпламени. Изглеждаше готова да го сграбчи за гърлото, така че той за всеки случай се оттегли зад бюрото.

– Да се успокоя! На мен ли казваш да се успокоя, лицемерен шибаняк!

Видя, че тя се наслаждава от потръпването му при всяка мръсна дума, а зад нея Лайне ставаше все по-бледа и по-бледа.

Солвейг малко понижи гласа си, в който зазвуча саркастична нотка.

– Какво има, Габриел? Защо изглеждаш толкова потиснат? Нали обичаше да ти шепна мръсни думи в ухото, това те възбуждаше. Помниш ли, Габриел?

Сега Солвейг съскаше думите и се приближаваше към бюрото.

– Няма смисъл да вадим кирливи ризи сега. Имаш ли нещо да ми кажеш, или просто си пияна и неприятна както винаги?

– Дали имам нещо да ти кажа? О, можеш да бъдеш сигурен в това. Бях във Фелбака и знаеш ли какво? Намерили са Муна и Сив.

Габриел потръпна и изненадата ясно се изписа на лицето му.

– Намерили са момичетата? Къде?

Солвейг се надвеси над бюрото, подпряна на ръцете си така, че лицето ѝ бе само на няколко сантиметра от това на Габриел.

– В Кралската клисура. Заедно с наскоро убита млада германка. И смятат, че убиецът е един и същ. Така че, засрами се, Габриел Хулт! Засрами се, че натопи брат си, твоята собствена плът и кръв. Точно него. Не намериха и най-малкото доказателство, но той трябваше да понесе вината в хорските очи. Цялото това сочене и шепнене зад гърба му го уби. Но ти сигурно си знаел, че ще стане така. Ти знаеше, че беше слаб. Че беше чувствителен. Той не можа да понесе срама и се обеси. Няма да се изненадам, ако си разчитал тъкмо на това, когато си се обадил в полицията. Не можеше да търпиш, че Ефраим обичаше него повече.

Солвейг го замушка толкова силно в гърдите, че той се заогъва и отстъпи назад. Вече бе опрял с гърба си перваза на прозореца и нямаше повече къде да бяга. С очи се опита да сигнализира на Лайне да направи нещо, но тя, както винаги, само стоеше там и зяпаше смутено.

– Всички обичаха моя Йоханес повече от теб и ти не можа да се справиш с това, нали?

Без да очаква отговор на твърденията си, маскирани като въпроси, тя продължи своя монолог:

– Дори когато го лиши от наследство, Ефраим продължи да го обича повече от теб. Ти получи стопанството и парите, но никога любовта на баща си. Въпреки че ти беше този, който работеше, докато Йоханес си живееше живота. И когато после ти отне годеницата, това преля чашата, нали? Тогава ли започна да го мразиш, Габриел? Тогава ли намрази брат си? Разбира се, може да не беше справедливо, но не ти даваше право да направиш онова, което направи. Ти разби живота на Йоханес, както и моя и на децата ми. Мислиш, че не знам с какво се занимават момчетата? И за това си виновен ти, Габриел Хулт. Най-после хората ще видят, че Йоханес не е извършил това, за което си шепнеха толкова години. Най-после аз и момчетата ще тръгнем отново с вдигнати глави.

Гневът най-сетне се изля и на негово място дойдоха сълзите. Габриел не знаеше кое е по-лошо. За миг бе съзрял старата Солвейг. Хубавата Кралица на красотата. Гордееше се, че е негова годеница, преди брат му да дойде и да я вземе, точно както взимаше всичко, което си пожелаеше. Когато гневът ѝ бе заместен от сълзите, Солвейг сякаш се пукна като балон и той отново видя дебелата, немарлива развалина, която прекарваше дните си в себеокайване.

– Да гориш в ада, Габриел Хулт, заедно с баща си!

Тя прошепна последните думи и изчезна така бързо, както се появи. Габриел и Лайне останаха сами. Той се чувстваше като ударен от гръм. Седна тежко в стола зад бюрото и безмълвно погледна жена си. И двамата разбираха какво означава на повърхността да изскочат стари кости. Буквално и преносно.

Мартин усърдно се зае със задачата да опознае Таня Шмид, както ѝ беше името по паспорт. По тяхно искане Лизе бе оставила всички вещи на Таня и той бе преровил раницата ѝ. Най-долу, на дъното, лежеше паспортът ѝ. Изглеждаше нов и имаше малко печати. Всъщност печати само от пътя между Германия и Швеция. Или никога не бе напускала Германия, или по някаква причина бе получила нов паспорт.

Паспортната снимка беше изненадващо добра и той прецени, че лицето ѝ е приятно, макар и малко обикновено. Кафяви очи и кестенява коса, малко по-дълга от раменете. Висока един и шейсет, с нормално телосложение.

Иначе раницата не разкри нищо интересно. Бельо за смяна, няколко изтъркани книги джобен формат, тоалетни принадлежности и малко сладкиши. Нищо чак толкова лично, което му се стори малко странно. Не трябваше ли човек да носи със себе си някоя снимка я на семейството, я на приятеля си, или тефтер с адреси? Макар че до тялото бяха намерили ръчна чанта. Лизе потвърди, че Таня имала червена ръчна чанта. Вероятно е запазила най-личните си вещи в нея. Сега обаче ги нямаше. Можеше ли да става дума за обир? Или убиецът е взел личните ѝ вещи като сувенири? Мартин бе гледал по "Дискавъри", в една програма за серийни убийци, че било нещо обикновено да вземат вещи от жертвите си, това било част от ритуала. Но все още нищо не сочеше, че си имат работа със сериен убиец. По-добре беше да не задълбава в тази посока.

Засега най-напред трябваше да се свърже с германските полицейски власти, което се канеше да направи, когато го прекъсна разговорът с Турд Педерсен. После щеше да поговори по-подробно с Лизе и накрая смяташе да помоли Йоста да замине за къмпинга и да поразпита наоколо. Да види дали Таня не е разговаряла с някого там. Или може би най-добре щеше да бъде Патрик да възложи това на Йоста. В това разследване Патрик трябваше да дава заповеди на Йоста, не Мартин. А и нещата вървят по-безболезнено, когато протоколът се спазва както трябва.

Отново започна да набира номера на германската полиция и този път успя да се свърже. Щеше да е пресилено да се каже, че разговорът е протекъл гладко, но когато затвори, беше относително сигурен, че е успял да представи наличните данни както трябва. Оттам обещаха да се обадят веднага щом се сдобият с повече информация. Поне така разбра от човека от другата страна на линията. Ако му предстояха много контакти с немските колеги, щеше да се наложи да повикат преводач.

Имайки предвид времето, което щеше да мине, докато се получат сведения от чужбина, той горещо си пожела да има добра интернет връзка, такава, каквато имаше в дома си. Но заради риска да ги хакнат, полицейското управление не се бе снабдило дори с модем. Той си отбеляза да потърси дома на Таня Шмид в немския телефонен каталог, ако го има в мрежата. Макар че, доколкото си спомняше, Шмид бе едно от най-разпространените немски фамилни имена, така че шансът да се получи нещо бе малък.

След като не можеше да направи нищо повече, освен да чака информация от Германия, по-добре беше да се заеме със следващата задача. Имаше мобилния номер на Лизе и ѝ се обади преди всичко, за да се увери, че е още там. Не беше длъжна да остава, но обеща да не пътува ден-два, за да могат да говорят с нея.

Пътуването ѝ сигурно беше загубило голяма част от очарованието си. Според показанията, с които разполагаше Патрик, двете момичета много се бяха сближили. Сега Лизе седеше сама в палатка на къмпинга в Селвик във Фелбака, като новата ѝ приятелка бе убита. А може би и тя беше в опасност? За такъв сценарий Мартин не бе помислял преди. Може би бе най-добре да говори с Патрик веднага щом се върне в управлението. Можеше убиецът да е видял момичетата на къмпинга и по някаква причина да е набелязал и двете. Макар че тогава къде се вписваха скелетите на Муна и Сив? Муна и евентуално Сив, поправи се той веднага. Никога не трябваше нещо да се взима за напълно сигурно, бе казал един от лекторите в полицейската школа по някакъв повод и това указание Мартин твърдо се опитваше да следва в полицейската си работа.

Като помисли малко повече, реши, че Лизе не я заплашва опасност. Отново си имаха работа с вероятности, а вероятността говореше, че тя просто е била въвлечена в нещо поради злощастния си избор на другар в пътешествието.

Въпреки предишните си опасения Мартин реши по деликатен начин да накара Йоста да върши малко по-конкретна полицейска работа. Прекоси коридора до неговата стая.

– Йоста, извинявай, че те прекъсвам...

Все още лирично настроен от подвига си, Йоста говореше по телефона и гузно го затвори, щом Мартин пъхна глава в отвора на вратата.

– Да?

– Патрик ни помоли да отидем на къмпинга в Селвик. Трябва да се срещна с придружителката на жертвата, а ти да поразпиташ малко из къмпинга.

Йоста не попита защо Патрик определя работните задачи. Взе якето си и покорно последва колегата си до колата. Пороят бе преминал в леко ръмене, въздухът бе чист и свеж. Усещането бе сякаш седмици прах и жега бяха окончателно отмити и всичко изглеждаше по-чисто от обикновено.

– Да се надяваме, че този дъжд е временен, иначе играта ми на голф ще отиде по дяволите.

Йоста мърмореше, докато седяха в колата, и Мартин си каза, че той май е единственият, който не одобрява малката пауза в лятната горещина.

– Е, мисля, че малко дъжд добре ни идва. Този пек щеше да ме убие. Я помисли за жената на Патрик. Трябва да е адски трудно да си на края на бременността по средата на лятото. Лично аз никога не бих се справил.

Мартин бърбореше, съзнавайки отлично, че Йоста едва ли е склонен да обсъжда нещо друго освен голф. И тъй като единственото, което Мартин знаеше по въпроса, бе, че топката е кръгла, бяла и че играчите на голф носят карирани клоунски панталони, той се зае да под държа разговора сам. Затова отначало не схвана тихо изреченото от Йоста.

– Нашето момче се роди в началото на август, ей в такова горещо лято.

– Не знаех, че имаш син, Йоста.

Мартин заровичка в паметта си. Знаеше, че жената на Йоста бе починала преди две години, но не си спомняше да е чувал за някакво дете. Обърна учуден поглед към колегата си. Йоста не отвърна на погледа му, гледаше ръцете си, положени върху коленете, и несъзнателно въртеше златната сватбена халка, която още носеше. После глухо продължи:

– Майбрит качи трийсет кила. Беше огромна като къща. А и не можеше да се движи в горещината. Накрая само седеше и пъхтеше. Носех ѝ кана след кана вода, но все едно да поиш камила, жаждата ѝ никога не се утоляваше.

Той се засмя, с някакъв вътрешен, леко влюбен смях и Мартин разбра, че Йоста е навлязъл в алеята на спомените.

– Момчето бе съвършено, когато се появи на бял свят. Дебеличък и хубав. Казваха, че се бил метнал на мен. После всичко стана много бързо.

Йоста въртеше халката все по-нервно.

– Бях на посещение при тях в родилното, когато той изведнъж спря да диша. Настъпи паника. Взеха ни го и повече не го видяхме. Освен в ковчега. Беше хубаво погребение. А после някак не ни се щеше да имаме дете. Ами ако пак се случеше нещо. С Майбрит нямаше да го понесем. Затова си бяхме само двамата.

Йоста потръпна, сякаш излезе от транс. Погледна укоризнено Мартин, все едно че той бе виновен за словоизлиянието му.

– Повече няма да говорим по въпроса, става ли? Минаха четирийсет години и не е нужно някой друг да знае за това.

Мартин кимна. Не можа да се въздържи и потупа Йоста по рамото. Той се намръщи, но все пак Мартин почувства, че в този момент между тях се е създала тъничка връзка там, където преди е имало взаимна липса на уважение. Това, че Йоста не беше най-добрият полицейски екземпляр в гилдията, не означаваше, че няма опит и знания, от които можеше и той да се поучи.

Въздъхнаха с облекчение, когато пристигнаха на къмпинга. Тишината след възникналото доверие натежа и последните пет минути прекараха в пълно мълчание.

Йоста тръгна да обикаля къмпингуващите с ръце в джобовете и мрачно изражение. Мартин попита за пътя до палатката на Лизе и я намери, не беше по-голяма от носна кърпа. Притисната между две по-големи палатки, тя изглеждаше още по-малка. В палатката вдясно вдигаше шум с игрите си семейство с деца, а пред палатката вляво седеше як мъжага на около двайсет и пет и пиеше бира под стърчащ от палатката навес. Всички с любопитство изгледаха Мартин, който се приближаваше до палатката на Лизе.

Нямаше смисъл да се чука и затова той тихо я извика по име. Чу се звук от откачането на верига, последван от промушването на русата ѝ глава през отвора.

Два часа по-късно потеглиха оттам, без да са научили нищо ново. Лизе така и не добави нищо повече към разказаното на Патрик в управлението.

Но все пак нещо бе привлякло вниманието на Мартин. Опита се да си спомни, но не можа. Нещо бе видял, нещо, което трябваше да отбележи. Нервно забарабани с пръсти по волана, но накрая се принуди да изостави мисълта за предалата го памет.

По обратния път пътуваха в мълчание.

Патрик се надяваше, че ще стане като Алберт Тернблад, когато остарее. Не така самотен, естествено, но така изискан. Алберт не се беше запуснал след смъртта на съпругата си, което се случваше с толкова други възрастни мъже, останали сами. Вместо това носеше хубава риза и жилетка, а бялата му брада и косата бяха добре подстригани. Движеше се с достойнство, с вдигната глава, а и малкото, което Патрик успя да види от къщата, показваше, че е поддържана чиста и спретната. Начинът, по който посрещна новината за откриването на дъщеря му, също бе впечатлил Патрик. Личеше, че е сключил примирие със съдбата и живее прилично, доколкото е възможно при дадените обстоятелства.

Показаните от Алберт снимки на Муна дълбоко разтърсиха Патрик. Както толкова пъти преди, и сега той си каза, че бе твърде лесно жертвите на престъпления, с които се срещаше, да бъдат превърнати в статистически цифри и просто да им се сложи етикет "ищец" или "жертва". Все едно дали ставаше дума за жертва на обир, или, както в този случай, на убийство.

Алберт постъпи съвсем правилно, като му показа фотографиите. Така той можеше да проследи живота на Муна от бебе до пухкаво детенце, от ученичка до абитуриентка и до веселото, здраво момиче, каквато е била точно преди да изчезне.

Но имаше още едно момиче, за което трябваше да научи повече. Освен това познаваше селището достатъчно добре, за да знае, че мълвата придобива крила и лети със скоростта на мълния. По-добре беше да я изпревари и да отиде да говори с майката на Сив Лантин, въпреки че не бяха сигурни за местопребиваването ѝ. Гун вече не се казваше Лантин и вероятно се бе омъжила отново. След малко детективска работа откри, че сега тя се нарича Стрювер и живее в лятно жилище на името на Гун и Лаш Стрювер на улица "Нора Хамнгатан" във Фелбака. Името Стрювер му звучеше познато, но не можеше да се сети къде го е чувал.

Имаше късмет, намери си място за паркиране зад Плажния ресторант и последните сто метра измина пеш. Движението лятно време бе еднопосочно по цялата "Нора Хамнгатан", но по късата отсечка, която извървя, срещна трима идиоти, които явно не умееха да четат пътните знаци и го принудиха да се притисне към каменната стена, докато се промушваха между другите коли в насрещното движение.

Патрик изпита желание да извади полицейската си значка и да им състави акт, но се въздържа. Ако трябваше да отделят време да учат туристите през лятото на най-обикновено прилично поведение, нямаше да успеят да свършат нищо друго.

Когато пристигна на адреса, той се оказа бяла къща със сини ъгли точно срещу редицата от червени навеси за лодки, придаващи на Фелбака характерния ѝ силует. Отпред стояха собствениците на къщата, разтоварващи няколко обемисти куфара от жълто волво V70. Или по-точно възрастен господин в двуредно сако повдигаше с пъшкане куфарите, докато ниска, силно гримирана жена стоеше до него и жестикулираше. И двамата бяха здравата загорели и ако лятото не бе толкова слънчево и горещо, Патрик би предположил, че се връщат от ваканция в чужбина. Но сега можеше и скалите на Фелбака да са отговорни за кафявия им тен.

Доближи се до тях и за секунда се поколеба, преди да се изкашля, за да привлече вниманието им. И двамата застинаха и се обърнаха към него.

– Да?

Гласът на Гун Стрювер бе малко креслив, чертите ѝ бяха остри.

– Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията. Мога ли да разменя няколко думи с вас?

– Най-после!

Ръцете с червен маникюр хвръкнаха във въздуха.

– Толкова време ви трябваше! Не разбирам къде отиват парите от данъците ни! Цяло лято сигнализираме, че незаконно си слагат колите на нашето място за паркиране, но досега не бяхме чули и звук от вас. Няма ли най-сетне да се заемете с това безобразие? За къщата дадохме луди пари и смятаме, че имаме право да ползваме мястото си за паркиране, но май искаме твърде много!

Тя сложи ръце на хълбоците си и се втренчи в Патрик. Зад нея стоеше съпругът ѝ и изглеждаше така, сякаш иска да потъне в земята. Явно не смяташе всичко това за чак толкова възмутително.

– Всъщност не идвам по повод на вашите оплаквания. Първо трябва да ви попитам, нали се казвахте Гун Лантин, преди да се омъжите, и имахте дъщеря на име Сив?

Гун моментално замлъкна и сложи ръка на устата си. Не бе необходим друг отговор на въпроса му. Мъжът ѝ пръв се съвзе и поведе Патрик към външната врата, отворена за вкарването на багажа. Беше малко неудобно да се оставят куфарите на улицата, така че Патрик вдигна два от тях и помогна на Лаш Стрювер да ги внесе, докато Гун избърза пред тях в къщата.

Седнаха в дневната, Гун и Лаш един до друг на дивана, а Патрик избра фотьойла. Гун се притисна до Лаш, но утешителните му потупвания изглеждаха механични, вероятно смяташе, че ситуацията изисква това от него.

– Какво се е случило? Какво сте открили? Минаха повече от двайсет години, след толкова време до какво може да сте се добрали?

Тя нервно бърбореше.

– Искам да подчертая, че все още нямаме нищо сигурно, но може да се окаже, че сме намерили Сив.

Ръката на Гун литна към гърлото ѝ и тя като никога остана безмълвна.

Патрик продължи:

– Все още изчакваме съдебният лекар да направи окончателното идентифициране, но вероятно това е Сив.

– Но как, къде...

Тя заекваше, задавайки въпросите си, същите като на бащата на Муна.

– В Кралската клисура бе открита мъртва млада жена. На същото място откриха Муна Тернблад и вероятно Сив.

Той обясни също като на Алберт Тернблад, че момичетата са били закарани там и че полицията сега прави всичко възможно да разбере кой или кои са извършили убийствата.

Гун опря лице в гърдите на мъжа си, но Патрик забеляза, че плаче със сухи очи. Имаше впечатлението, че изблиците ѝ на мъка бяха малко театрални.

Когато се съвзе, Гун измъкна малко джобно огледалце от ръчната си чанта, провери дали гримът ѝ е наред и запита Патрик:

– Какво ще стане сега? Кога ще си получим останките на моята малка, бедна Сив?

И без да чака отговор, се обърна към мъжа си.

– Трябва да направим прилично погребение за малкото ми момиченце, Лаш. След това ще почерпим с малко храна и кафе в празничната зала на Гранд хотела. Може дори и обяд с три ястия. Мислиш ли, че бихме могли да поканим...

Тя спомена името на един от лъвовете на бизнеса, за когото Патрик знаеше, че притежава една от къщите надолу по улицата.

Гун продължи:

– Налетях на жена му в "Ева" в началото на лятото и тя каза, че просто трябва да се видим по някой повод. Сигурно ще ни уважат, ако ги поканим.

Гласът ѝ зазвуча възбудено, а между веждите на мъжа ѝ се появи неодобрителна бръчка. И Патрик веднага се сети откъде знаеше фамилното му име. Лаш Стрювер бе създал една от най-големите вериги за хранителни стоки в Швеция, но доколкото Патрик помнеше, се бе пенсионирал преди доста години и бе продал веригата. Нищо чудно, че имаха възможност да поддържат такава къща. Този мъж имаше много, много милиони. След края на седемдесетте години, когато бе живяла целогодишно в малка къща с дъщерята и внучката си, майката на Сив се бе издигнала.

– Скъпа, нека не се тревожим сега за практическите въпроси, нека направим това малко по-късно. Първо ти трябва време да смелиш новините.

Той ѝ отправи поглед, пълен с укор. Гун незабавно сведе очи и си спомни за ролята си на опечалена майка.

Патрик огледа стаята и въпреки тъжната си задача, за малко да прихне. Беше пародия на онези къщи за гости, на които Ерика често се присмиваше. Цялата стая бе обзаведена като каюта на яхта с морски цветове, морски карти по стените, морски фарове вместо лампи, пердета с десен на раковини и дори старо гребло вместо маса. Ярък пример как многото пари и добрият вкус не винаги вървят ръка за ръка.

– Питах се дали не бихте разказала малко повече за Сив. Току-що посетих Алберт Тернблад, бащата на Муна, и можах да видя снимки от израстването на Муна. Възможно ли е да погледна малко подобни снимки на дъщеря ви?

За разлика от Алберт, който грейна при възможността да разкаже за своето съкровище, Гун обезпокоена се размърда на дивана.

– Ами... не знам за какво ви е това. Когато Сив изчезна, ми зададоха много въпроси и това сигурно го има в старите документи...

– Разбира се, но мислех така, в по-личен план... Каква беше, какво обичаше, каква искаше да стане и така нататък...

– Каква искаше да стане... Кой знае какво едва ли щеше да излезе от нея. Когато бе на седемнайсет, забременя от онова немско момче и се погрижих повече да не хаби време за учене. Още тогава вече беше късно, а и не смятах сама да се грижа за нейното дете, това поне беше абсолютно сигурно.

Тонът беше ироничен и като видя отправените от Лаш погледи към жена му, Патрик помисли, че каквато и да е била неговата представа за нея, когато са се женили, от тази илюзия не бе останало много. По лицето му личеше умора, предизвикана от разочарования. Беше явно и че Гун вече не се опитваше особено да прикрива истинската си същност. Може би от страна на Лаш да е имало наистина любов, но Патрик можеше да се хване на бас, че за Гун привлекателни са били хубавите милиончета в банковата сметка на Лаш Стрювер.

– А нейната дъщеря, тя къде се намира?

Патрик се приведе напред, любопитно очаквайки отговора.

И отново потекоха крокодилски сълзи.

– Като изчезна Сив, сама не можех да се грижа за нея. Наистина исках, но по онова време бях доста притеснена, просто не можех да се грижа за малко момиченце. Така че се възползвах от ситуацията и я изпратих в Германия, при баща ѝ. Е, той не се зарадва особено да му увесят на врата едно дете просто ей така, но и не можеше кой знае какво да направи, все пак беше баща на детето, а аз имам документи за това.

– Значи днес живее в Германия?

В ума на Патрик се появи неясна мисъл. Възможно ли бе да... не, не би било възможно.

– Не, тя умря.

Мисълта на Патрик изчезна, както бе дошла.

– Умря?

– Да, в автомобилна катастрофа, когато бе на пет годинки. А той даже не ми се обади по телефона, този немец. Получих само писмо, в което пишеше, че Малин е мъртва. Дори не ме покани на погребението, представяш ли си! Собствената ми внучка, а аз не можах да отида на погребението ѝ!

Гласът ѝ трепереше от възмущение.

– Той така и не отговори на писмата, които му пишех, докато детето беше живо. Не смятате ли, че щеше да е повече от справедливо да бе помогнал малко на бабата на нещастното, лишено от майка дете. Все пак аз се грижех момиченцето му да има храна на масата и дрехи на тялото през първите две години. Не трябваше ли да бъда обезщетена поне за това?

Сега Гун бе изпаднала в истински бяс заради неправдите, на които смяташе, че е била подложена, и се успокои чак когато Лаш сложи ръка на рамото ѝ и леко, но настоятелно го стисна като призив да се осъзнае.

Патрик не отговори. Знаеше, че каквото и да каже, Гун Стрювер няма да го оцени. Защо пък трябваше бащата на детето да ѝ изпраща пари? Не виждаше ли колко е нелогично подобно искане? Явно не.

Направи последен опит да узнае нещо лично за Сив.

– Няма ли все пак някакви снимки?

– Ами не съм я снимала много-много, но все нещо ще опитам да изровя.

Тя излезе и остави Патрик сам в дневната с Лаш. Известно време седяха мълчаливи, но после Лаш заговори, тихо, за да не бъде чут от Гун.

– Не е толкова студена, колкото изглежда. Има си и хубавите страни.

Да бе, как пък не, помисли Патрик. Лаш просто правеше каквото може, за да оправдае избора си на съпруга. Патрик прецени, че Лаш е около двайсет години по-възрастен от Гун, и не бе далеч от мисълта, че в избора си на жена мъжът се е ръководил от друга част на тялото, не от главата. Макар да бе принуден да си признае, че професията му го е направила малко циничен. Може пък да е истинска любов, помисли си той.

Гун се върна при тях не с такъв дебел фотоалбум като на Алберт Тернблад, а с една-единствена малка чернобяла снимка, която навъсено пъхна под носа на Патрик. Там се виждаше Сив като кисела тийнейджърка с новородената си дъщеря в прегръдките, но за разлика от снимката на Муна, по лицето ѝ не личеше никаква радост.

– Е, сега трябва малко да се пооправим. Току-що се връщаме от Прованс, където живее дъщерята на Лаш.

По начина, по който Гун произнесе думата "дъщеря", Патрик разбра, че между нея и доведената дъщеря няма особено нежни чувства.

Разбра също, че присъствието му е вече нежелано и се изправи да благодари за отзивчивостта.

– Благодаря и за снимката. Обещавам да я върна в добро състояние.

Гун махна в знак, че това е без значение. После отново си спомни за ролята си и изкриви лице в гримаса.

– Съобщете ми веднага щом научите нещо сигурно, моля ви. Толкова бих искала най-сетне да погреба малката ми Сив.

– Ще се върна веднага щом узная нещо.

Каза го доста хладно, но цялото това театрално представление го бе изпълнило с неприятно чувство.

Когато излезе на "Нора Хамнгатан", небето над него сякаш се разтвори. Патрик постоя неподвижно, оставяйки проливният дъжд да отмие лепкавото чувство от посещението у Стрюверови. Сега искаше да се прибере и да прегърне Ерика, да почувства как пулсира животът, щом постави ръка на корема ѝ. Искаше да усети, че светът не е толкова жестоко и зло място, каквото изглежда понякога. Просто не можеше да е така.