Проповедникът

5 ЛЯТОТО НА 1979

Сякаш бяха изминали месеци. Но тя знаеше, че това не е възможно. И все пак всеки час долу, в мрака, изглеждаше като цял един живот.

Имаше достатъчно много време за размисли. Твърде много, за да усеща как болката извива всеки неин нерв. Време да помисли какво е изгубила. Или ще изгуби.

Сега знаеше, че няма да се измъкне оттук. Никой не би могъл да избяга от такава болка. И все пак никога не бе усещала по-меки ръце от неговите. Ничии ръце не бяха я галили с толкова любов и това я караше да жадува за още от това докосване. Не отвратителното, не болезненото, а мекото, което следваше. Ако бе усетила такова докосване преди, всичко щеше да е различно, сега знаеше това. Усещането, когато той прокарваше ръце по тялото ѝ, бе толкова чисто, толкова невинно, че стигаше чак до твърдото ядро в нея, там, където никой преди не бе достигал.

В тъмнината се бе превърнал във всичко за нея. Не бяха произнесени никакви думи, но тя си фантазираше как би звучал гласът му. Бащински, топъл. Щом обаче дойдеше болката, така го намразваше, че би могла да го убие. Стига да можеше.

Роберт го откри навън, в сеновала. Познаваха се достатъчно добре и знаеше, че Юхан отива там, когато иска да поразмишлява. Щом видя, че в къщата няма никой, отиде право там и наистина намери брат си, седнал на пода със свити колене и здраво обвил краката си с ръце.

Бяха много различни. Понякога на Роберт му се струваше невероятно, че са братя. Самият той беше горд, че не е изгубил и минута от живота си, за да мисли за нещо. Или дори да направи някакви предположения за последствията от постъпките си. Действаше, пък после да става каквото ще. Който оживее, ще види, бе неговият девиз. Нямаше причини да разсъждава над нещо, което не бе способен да управлява. Животът, така или иначе, си играеше с всеки, така бе устроен светът.

Затова пък Юхан твърде много мислеше за смисъла на действията си. В моменти на просветление Роберт изпитваше съжаление, че братчето му е избрало да го следва по петите, но от друга страна, така май бе най-добре. Иначе Юхан просто щеше да се разочарова. Бяха синове на Йоханес Хулт и това като проклятие лежеше върху целия семеен клан. Нямаше никакъв шанс някой от тях да успее, ако се заеме с нещо, така че защо да опитват?

Не би си признал дори ако го измъчваха, но обичаше брат си повече от всеки друг на света и сега болка прониза сърцето му, когато видя силуета на Юхан в полумрака. Изглежда, че мислите му бяха на мили оттук и около него витаеше някаква тъга, която Роберт ясно усети. Сякаш облак от меланхолия бе обсебил съзнанието на Юхан и го държеше затворен против волята му на тъмно и гадно място вече цели седмици. Не бе забелязал това през лятото, но сега го усети физически веднага щом влезе през вратата.

– Юхан?

Никакъв отговор. Роберт с леки стъпки продължи навътре в здрача. Приклекна до брат си и сложи ръка на рамото му.

– Юхан, пак ли седиш тук?

Братчето му само кимна. И когато вдигна лице, Роберт видя за свое удивление, че лицето му е подпухнало от плач. Това бе необичайно за Юхан. Роберт се разтревожи.

– Юхан, какво има? Какво се е случило?

– Татко.

Остатъкът от изречението потъна в риданията му и Роберт се напрегна да чуе какво казва.

– Какво за татко, Юхан?

Юхан си пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои, и после каза:

– Сега всички ще узнаят, че татко е бил невинен за изчезването на онези момичета. Разбираш ли, хората ще разберат, че не е бил той!

– Какви ги бълнуваш?

Роберт разтърси Юхан, но усети как сърцето му подскочи в гръдния кош.

– Мама е била в селото и чула, че са намерили някакво момиче убито и заедно с нея открили и изчезналите момичета. Не схващаш ли? Едно момиче е било убито сега. И никой няма да твърди, че го е направил татко.

Юхан истерично се изсмя. Роберт все още не осъзнаваше какво са му казали. Откакто бе намерил баща си в плевнята с въже на шията, бе мечтал да чуе думите, които Юхан изричаше сега.

– Ти да не се майтапиш с мен? Че тогава ще видиш.

Той сви юмрук, но Юхан само продължи да се кикоти истерично и да лее сълзи, които, сега вече Роберт разбра, бяха сълзи на радост. Юхан се обърна и прегърна Роберт толкова здраво, че затрудни дишането му. Когато осъзна, че брат му говори истината, и Роберт го притисна до себе си.

Най-сетне баща им щеше да получи справедливост. Най-после те и майка им щяха да вървят с вдигнати глави из селището, без да чуват шепнене зад гърба си и без да виждат как ги сочат с пръст, когато мислят, че не ги забелязват. Сега щяха да съжаляват, нещастните клюкари. Двайсет и четири години приказваха мръсотии за семейството им и сега щяха да понесат срама си.

– Къде е мама?

Роберт се изтръгна от прегръдката и въпросително погледна Юхан, който вече се хилеше, без да се контролира, и каза нещо неясно през смеха си.

– Какво казваш? Успокой се и говори ясно. Питам къде е мама?

– При чичо Габриел.

Роберт се навъси.

– Какво, по дяволите, прави при онзи гаден старец?

– Мисля, че му казва истината. Никога не съм виждал мама толкова ядосана, както когато се върна и разказа, каквото е чула. Искаше да отиде в имението и да разкаже на Габриел какво мисли за него, така каза. Не, трябваше да я видиш. Косите ѝ бяха настръхнали и от ушите ѝ само дето не излизаше пушек, честно.

Представата за майка им с настръхнала коса и с уши, изпускащи дим, накара и Роберт да се захили. Откакто се помнеше, тя бе една влачеща се, мърмореща сянка и сега бе трудно да си я представят като обзета от гняв фурия.

– Искам само да видя физиономията на Габриел, като се втурне у тях. И можеш да си представиш леля Лайне.

Юхан направи уплашена физиономия, закърши ръце и заговори с писклив глас:

– Ама Солвейг! Скъпа Солвейг, не трябва да употребяваш такива думи.

И двамата братя паднаха на пода, гърчейки се от смях.

– Слушай, сещаш ли се понякога за татко?

Въпросът на Юхан ги накара да станат отново сериозни и Роберт малко помълча, преди да отговори:

– Разбира се, че се сещам. Макар че трудно се сещам за нещо друго, освен как изглеждаше оня ден. Трябва да се радваш, че не го видя. А ти, мислиш ли за него?

– Да. Често. Но сякаш гледам някакъв филм, ако ме разбираш. Помня колко весел беше винаги, как обичаше да се шегува, да танцува и да ме върти във въздуха. Но сякаш гледам отвън, също като на кино.

– Разбирам те.

Лежаха един до друг и се вглеждаха в тавана, докато дъждът тропаше по тенекиите над главите им. Юхан тихо каза:

– Той ни обичаше, нали, Роберт?

Роберт отвърна също тихо:

– Разбира се, Юхан, разбира се.

Ерика чу как Патрик изтръсква чадъра си на външното стълбище и с усилие се надигна от дивана, за да го посрещне.

– Здравей?

Тонът беше въпросителен и той учудено се огледа. Не бе очаквал това спокойствие и тишина. Би трябвало да му е малко сърдита, че не ѝ е позвънил през деня. Но истината беше, че тя твърде много му се радваше, че е у дома, за да се цупи. А и знаеше, че е бил по-далеч от обхвата на един мобилен телефон, и не се съмняваше, че се е сещал за нея хиляди пъти през целия ден. Толкова сигурни бяха взаимоотношенията им и усещането за това бе наистина приятно.

– Къде са Кони и бандитите?

Шепнеше, все още несигурен дали са там, или не.

– Брита получи купа макарони с наденица върху главата, поради което не пожелаха повече да останат. Неблагодарници.

Ерика се наслади на обърканата физиономия на Патрик.

– Просто кипнах. Все някъде трябва да има граница. От този клон на родословното дърво сигурно няма да получаваме повече покани през следващото столетие, но не съжалявам особено. А ти?

– Не, опазил ме Бог. – Той вдигна очи към небето. – Ама ти наистина ли го направи? Изсипа ѝ купа с ядене върху главата?

– Честна дума. Цялото ми добро възпитание излетя през прозореца. Сега сигурно няма да ида в рая.

– Мм, ти самата си късче от рая, така че...

Той шеговито я погъделичка по врата, точно там, където знаеше, че я е гъдел, и тя със смях се отдръпна.

– Ще направя малко горещ шоколад, после ще ми разкажеш всичко за Големия Сблъсък.

Патрик взе ръката ѝ и я поведе към кухнята, където ѝ помогна да се настани върху един кухненски стол.

– Изглеждаш уморен – каза тя. – Как върви?

Той въздъхна, докато разбъркваше шоколада с млякото.

– Ами добре, но нищо повече. За късмет техниците огледали местопрестъплението, преди да се развали времето. Ако ги бяхме намерили днес вместо онзи ден, нямаше да има нищичко за търсене. Впрочем, благодаря ти за материала, който ми осигури. Наистина свърши работа.

Седна срещу нея в очакване шоколадът да се стопли.

– А ти как се чувстваш? Бебето добре ли е?

– С нас всичко е наред. Нашият малък футболист живя бурно както винаги, но имах прекрасен ден, след като Кони и Брита си заминаха. Май това ми трябваше, за да се отпусна и почета – глутница луди роднини.

– Хубаво, тогава да не се безпокоя за вас.

– Недей.

– Искаш ли да опитам да остана у дома утре? Мога да поработя и оттук или пък да съм наблизо.

– Много мило, но съм добре, наистина. Мисля, че е по-важно да вложиш сили за откриването на убиеца сега, преди следата да е изстинала. Скоро ще искам да си на метър разстояние.

Тя се усмихна и го потупа по ръката. После продължи:

– Освен това май се надига пълна истерия. Получих доста обаждания от хора, които се опитаха да ме издоят по всички възможни начини, за да научат какво знае полицията, но аз, разбира се, нищо не бих им казала, дори и да знаех нещо, а аз не знам.

Тя си пое дъх.

– И явно туристическата агенция е получила сума ти отказани резервации от хора, които не смеят да дойдат тук, а много от яхтите са се насочили към други пристанища. Така че, ако още не са ви натиснали от местния туристически бизнес, по-добре се подгответе за това.

Патрик кимна. Опасяваше се, че това може да се случи. Истерията щеше да се разпространява и увеличава, докато не тикнат някого зад решетките. За общност като Фелбака, издържаща се от туристическия бизнес, това беше катастрофа. Спомни си един месец юли отпреди няколко години, когато имаха четири изнасилвания, преди накрая да пипнат извършителя. Същата година бизнесът във Фелбака здравата пострада, тъй като туристите предпочетоха да почиват в някое от близките селища, като Гребещад или Стрьомщад. Убийствата щяха да създадат още по-неблагоприятна обстановка. Слава богу, работа на шефа на Управлението бе да се справя с такива проблеми. Патрик с удоволствие се сети за Мелберг, на когото щеше да се падне тази задача.

Потърка носа си с пръсти. Задаваше се силно главоболие. Тъкмо щеше да вземе хапче, когато осъзна, че не е ял през целия ден. Иначе храната бе от пороците, с които не се бореше, за което свидетелстваше появата на малко коремче. Не можеше да си спомни кога за последен път бе пропускал ядене. Беше твърде уморен да сготви нещо и затова си направи няколко сандвича със сирене и хайвер, които топна в горещия шоколад. Както винаги, Ерика наблюдаваше с леко отвращение гледката на тази, по нейно мнение, гастрономически отблъскваща комбинация, но за Патрик това бе храна на боговете. След три сандвича главоболието бе само спомен и той усети прилив на сили.

– Слушай, искаш ли да поканим Дан и приятелката му за уикенда? Можем да направим барбекю.

Ерика смръщи нос, не изглеждаше особено очарована.

– Виж какво, нито веднъж не си дала шанс на Мария. Колко пъти си я виждала? Два пъти?

– Да, да, знам. Но тя е просто... – Ерика затърси думи – просто на двайсет и една.

– Не е нейна вината. Че е толкова млада. Е, съгласен съм, че е малко шантава, но кой знае, може би просто се притеснява. А заради Дан си струва да се направи малко усилие. Искам да кажа, той си я е избрал. И след развода с Пернила няма нищо странно, че е срещнал друга.

– Гледай ти, колко си толерантен – каза кисело Ерика, но все пак бе принудена да признае, че Патрик е прав. – Откога стана толкова широко скроен?

– Винаги съм бил широко скроен, когато става дума за двайсет и една годишни момичета. Имат такива хубави качества.

– Тъй ли? – каза нацупено Ерика, преди да разбере, че Патрик нарочно я дразни. – О, хайде стига. Сигурно си прав. Разбира се, че ще поканим Дан и неговата фльорца.

– Ама...

– Да, да. Дан и Мария. Ще е много приятно. Мога да извадя кукленската къща на Ема, така че да има какво да прави, докато ние вечеряме.

– Ерика...

– Преставам. Просто не мога да се въздържа. Като някакъв тик ми е.

– Злобно човече, ела тук да те прегърна и недей да кроиш зли планове.

Тя се съгласи и двамата заедно се свиха на дивана. Ето заради това Патрик издържаше сблъсъка с мрачните страни на работата си. Ерика. И заради мисълта, че може би щеше да допринесе, макар и малко, светът да стане по-сигурен за детето, което сега притискаше крачета в дланта му изпод опънатата кожа на корема на Ерика. Зад прозореца вятърът стихваше заедно с падането на здрача и цветът на небето преминаваше от сиво в пламтящо розово. Той предположи, че утре времето пак ще бъде слънчево.

Предусещането на Патрик за слънце се оказа вярно. На другия ден сякаш никога не бе имало дъжд и по обяд от асфалта още се вдигаше пара. Мартин се потеше, въпреки че бе облечен в къси панталони и тениска, но това всъщност му беше нормалното състояние. Вчерашната прохлада помнеше като някакъв сън.

Чудеше се как точно да продължи работата си. Патрик беше при Мелберг, така че не можеше да се посъветва с него. Имаше проблем и с информацията от Германия. Можеха да му се обадят всеки момент и се страхуваше да не пропусне нещо от онова, което щяха да му кажат, поради празнините в знанията му по немски. Затова най-добре би било още сега да намери някой да му помогне с превода. Но кого да помоли за помощ? Преводачите, с които разполагаха преди, превеждаха предимно от балтийски езици, руски и полски поради многото проблеми, които имаха с откраднати коли на щведски граждани в тези страни, но досега не бяха имали нужда от помощ с немски. Взе телефонния каталог и го запрелиства напосоки, без да знае какво точно търси. Една рубрика му даде спасителна идея. Като се има предвид количеството германски туристи, стичащи се насам всяка година, вероятно туристическата агенция във Фелбака имаше някой сред персонала, който да владее езика. Трескаво набра номера и отсреща чу лъчезарен, весел женски глас:

– Туристическа агенция Фелбака, добро утро, говорите с Пиа.

– Здравей, аз съм Мартин от полицейското управление в Танумсхеде. Слушайте, питам се дали имате някой там, който да е наясно с немския?

– Ами май аз. За какво става дума?

Гласът с всяка секунда ставаше все по-привлекателен и на Мартин му хрумна нещо.

– Мога ли да дойда при вас и да поговорим за това? Имате ли време?

– Разбира се. Излизам в обедна почивка след половин час. Ако можете да дойдете дотогава, можем да обядваме в кафе "Брюган".

– Звучи идеално. Тогава ще се видим след половин час.

Съживен, Мартин остави слушалката. Не беше съвсем сигурен какви дяволи го бяха хванали, но гласът ѝ звучеше толкова приятно.

Когато половин час по-късно паркира колата пред Йернбуден и се запровира сред туристите през площад "Ингрид Бергман", ентусиазмът му взе да се изпарява. Това не е среща, а полицейска задача, внушаваше си той, но не можеше да отрече, че щеше да е ужасно разочарован, ако Пиа от туристическата агенция се окажеше тежка двеста кила и със стърчащи зъби.

Мина между масите в кафенето и се огледа с търсещ поглед. От една от отдалечените маси му махна момиче в синя риза и шарен шал с логото на туристическата агенция. Въздишка на облекчение се изтръгна от него, моментално последвана от чувство на триумф, че правилно е познал. Пиа беше сладка като парче шоколад. Големи кафяви очи и тъмна, къдрава коса. Весела усмивка с бели зъби и чаровни трапчинки на бузите. Този обяд щеше да е значително по-приятен, отколкото поглъщането на студена макаронена салата с Хедстрьом в столовата на управлението. Не че не харесваше Хедстрьом, но не беше кой знае какъв сътрапезник.

– Мартин Мулин.

– Пиа Льофщед.

След приключване на представянето всеки си поръча на високата руса сервитьорка рибена чорба.

– Имаме късмет. Тази седмица тук е "Херингата".

Тя видя, че Мартин не разбра за какво говори.

– Кристиан Хелберг. Готвач на 2001 година. Той е оттук, от Фелбака. Ще видиш, като опиташ рибената чорба. Божествена е.

През цялото време, докато говореше, тя оживено жестикулираше и Мартин се хвана, че я зяпа очарован. Пия бе съвсем различна от момичетата, с които обикновено се срещаше, и може би тъкмо заради това му бе толкова хубаво да седи тук с нея. Принуди се да си напомни, че това е служебен обяд и че е дошъл тук по работа.

– Да си призная, не всеки ден получаваме обаждания от полицията. Предполагам, че има нещо общо с труповете от Кралската клисура?

Въпросът бе поставен сухо и делово, без да издава особено любопитство, и Мартин утвърдително кимна.

– Така е. Момичето е била германска туристка, както сигурно сте чули, и ще ни трябва малко помощ с превода. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

– Учих в Германия две години, така че няма да е проблем.

Получиха супата и след само една лъжица Мартин бе готов да се съгласи с определението на Пиа "божествено". Напрегна се да не сърба, но се отказа. Надяваше се тя да е гледала "Емил от Льонеберя"[7]. "Трябва да се сърба, иначе не се разбира, че е чорба..."

– Интересно...

Пиа направи пауза и хапна още една лъжица. Слаб бриз повя между масите, носейки секундна прохлада. И двамата проследиха с поглед красив, старомоден платноход, порещ вълните с развети платна. Не духаше достатъчно за един добър ден за плаване, така че повечето караха на мотор. Пиа продължи:

– Онова германско момиче, Таня беше, нали? Преди около седмица дойде при нас в туристическата агенция. Искаше помощ за превода на няколко статии.

Интересът на Мартин решително се пробуди.

– Какви статии?

– За онези две момичета. Статии за изчезването им. Стари статии, от които имаше фотокопия, предполагам от библиотеката.

Лъжицата издрънча, когато във възбудата си той я изпусна в купичката.

– Каза ли защо ѝ е помощ?

– Не, не каза нищо. А и аз не попитах. Всъщност не бива да правим това в работно време, но беше в средата на деня и туристите бяха по скалите на плаж, така че беше спокойно. И освен това тя толкова настояваше, че я съжалих. – Пиа се поколеба. – Това има ли нещо общо с убийството? Може би трябваше по-рано да се обадя и да съобщя...

Звучеше разтревожено и Мартин побърза да я успокои. По някаква причина усещаше, че не желае да я безпокои.

– Не, не би могла да знаеш. Но е добре, че ми каза сега.

Продължиха обяда в разговори на по-приятни теми и не усетиха как мина свободният ѝ час. Тя побърза да се върне в малката туристическа сграда по средата на площада, за да може колегата ѝ на свой ред да отиде на обяд. Сбогува се и изчезна. Мартин искаше да ѝ предложи среща, но просто не му остана време. Като мърмореше и ругаеше, той се върна при колата, но по пътя към Танумсхеде мислите му се завъртяха около разказаното от Пиа. Защо Таня е молила за помощ за превода на статии за изчезналите момичета? Защо се е интересувала от тях? Коя беше тя? Каква бе връзката между нея, Сив и Муна?

Животът беше хубав. Животът бе дори много хубав. Не помнеше откога не бе усещал, че въздухът е толкова чист, ароматите толкова силни и цветовете толкова ясни. Животът наистина бе хубав.

Мелберг наблюдаваше Хедстрьом в стола срещу себе си. Хубаво момче и умен полицай. Да, може би преди не се бе изразявал тъкмо по този начин, но сега щеше да се възползва от случая. Важно беше сътрудниците да се чувстват оценени. Добрият ръководител критикува и хвали с една и съща твърда ръка, тъй беше чел някъде. Досега бе доста щедър с критиката, с ясно съзнание си признаваше това, но няма нещо, което да не може да бъде поправено.

– Как върви разследването?

Хедстрьом нахвърли основните линии, по които бяха работили досега.

– Чудесно, чудесно. – Мелберг добродушно кимна. – Аз пък през деня имах няколко неприятни разговора. Много ни притискат час по-скоро случаят да бъде разрешен, така че да няма дългосрочен ефект върху туристическия бизнес, както елегантно се изразиха. Но ти, Хедстрьом, не се тревожи за това. Лично ги уверих, че един от най-добрите в полицейския корпус работи денонощно, за да пъхне извършителя зад решетките. Така че ти просто поддържай обичайната си висока класа, а аз ще имам грижа за общинските шефове.

Хедстрьом учудено го погледна. Мелберг отвърна на погледа му и грейна в широка усмивка. Ако само момчето знаеше...

Отбиването при Мелберг трая около час и на връщане към стаята си Патрик надникна за Мартин. Но го нямаше, така че отиде и си купи опакован в пластмаса сандвич от "Педемюр", който после вкара в стомаха си с чаша кафе в трапезарията. Тъкмо се бе нахранил, когато чу стъпките на Мартин по коридора и му махна да го последва в стаята.

– Напоследък забелязал ли си нещо странно у Мелберг? – попита Патрик.

– Освен че не мърмори, не критикува, хили се през цялото време, отслабнал е доста и носи дрехи от модата на деветдесетте – не.

Мартин се усмихна, за да покаже, че е схванал иронията.

– Има нещо мътно. Не че се оплаквам. Не се бърка в разследването и днес получих такива хвалби от него, че чак се изчервих. Има нещо, което...

Патрик поклати глава, но двамата изоставиха размишленията си за новия Бертил Мелберг, отлично съзнавайки, че имат значително по-важни въпроси за обсъждане. На някои приятни неща човек просто трябва да се порадва, без много да разсъждава.

Мартин разказа за безплодното посещение на къмпинга и, че не са научили повече нищо полезно от Лизе. Когато докладва казаното от Пиа за Таня, която отишла за превод на статии за Сив и Муна, интересът на Патрик се пробуди.

– Знаех си, че там има някаква връзка! Но каква може да е, дявол го взел!

Той се почеса по главата.

– А родителите какво казаха вчера?

Двете снимки, които Патрик бе получил от Алберт и Гун, лежаха на бюрото и той ги протегна на Мартин. Описа срещата с бащата на Муна и майката на Сив, без да крие отвращението си от последната.

– Все пак трябва да е някакво облекчение, че момичетата са намерени. Сигурно е ужасно толкова години да не знаеш къде са. Казват, че неизвестността е най-лошото нещо.

– Да, макар сега да ни остава да се надяваме Педерсен да потвърди, че вторият скелет е на Сив Лантин, иначе сме наникъде.

– Вярно, но предположенията са, че е нейният. Все още ли няма резултати от анализа на пръстта по скелета?

– Уви, не. И въпросът е какво може да ни даде това. Може да са били заровени където и да е, и дори да разберем какъв тип пръст е това, пак ще търсим игла в купа сено.

– Най-големите ми надежди са в ДНК. Дали сме намерили точния човек, ще можем да знаем със сигурност, когато получим възможност да анализираме ДНК-то му и да го сравним с онова, което имаме.

Известно време разсъждаваха в мълчание, докато Мартин не наруши тишината и не се изправи.

– Не, така нищо няма да свършим. По-добре да сляза още малко да покопая в мината.

Дълбоко замисленият Патрик остана да седи до бюрото.

Настроението на вечерята беше потиснато. Всъщност нямаше нищо необичайно в това, откакто Линда се бе нанесла тук. Брат ѝ възможно най-пестеливо бе обрисувал посещението на Солвейг при баща им и нямаше желание да разисква темата. Това, разбира се, не можа да спре Линда.

– Значи не чичо Йоханес е убил онези момичета. На татко сега трябва да му е адски криво, че е посочил брат си, а той се е оказал невинен.

– Я млъкни, не говори за неща, които не знаеш.

Всички около масата настръхнаха. Рядко, ако не никога, бяха чували Якоб да повишава тон. Дори Линда леко се уплаши за миг, но преглътна и невъзмутимо продължи:

– И защо всъщност татко е помислил, че е бил чичо Йоханес? Никой никога нищо не ми казва.

Якоб за миг се поколеба, но разбра, че няма да я накара да млъкне с въпросите си, затова реши да ѝ отговори. Поне отчасти.

– Татко видял едно от момичетата в колата на Йоханес в нощта, в която изчезнала.

– А защо татко е карал посред нощ?

– Беше при мен в болницата и реши да си тръгне през нощта с колата.

– И понеже я е видял в колата на Йоханес, го е предал на полицията? Искам да кажа, че трябва да има сума ти други обяснения, например, че я е взел на стоп по пътя или нещо такова.

– Може би. Макар Йоханес да отричал и да твърдял, че въобще не бил виждал момичето онази вечер и че по това време спял в дома си.

– А дядо какво казал? Не се ли е ядосал, когато Габриел се обадил в полицията за Йоханес?

Линда бе запленена. Беше родена след изчезването на момичетата и не знаеше повече от онова, което ѝ бяха разказали за престъплението. Казаното сега от Якоб бе напълно ново за нея.

Якоб подсвирна.

– Дали се е ядосал? Ами може да се каже. Тогава той мислеше само как да спаси живота ми и беше бесен на татко, че е могъл да направи такова нещо.

Разрешиха на децата да напуснат масата. Иначе кой знае как щяха да им светнат очите при споменаването на стария им дядо, който спасил живота на баща им. Бяха чували историята много, много пъти, но никога не им омръзваше да я чуят отново.

Якоб продължи:

– Беше толкова разярен, че смяташе да промени завещанието си и да остави Йоханес единствен наследник, но не успя да го направи преди смъртта на Йоханес. Ако не беше умрял, сигурно ние щяхме да живеем в лесничейството, а не Солвейг и момчетата.

– Но защо татко толкова не е харесвал Йоханес?

– Ами и аз не знам. Татко никога не е бил особено разговорлив по темата, но дядо разправяше туй-онуй, което може би дава някакво обяснение. Баба умряла, когато Йоханес се родил, и дядо взел децата със себе си, когато пътувал по западния бряг и изнасял проповеди. Рано разбрал, че Йоханес и Габриел имали лечителски способности, така че всяка служба в църквата завършвала с изцеряване на хора от публиката от недъзи и болести.

– И татко ли го е правел? Искам да кажа, и той ли е церял хора? И сега ли го може?

Линда зяпна от изненада. Открехна се съвсем ново пространство в историята на рода ѝ и тя буквално не смееше да си поеме дъх, за да не би Якоб да замълчи и да откаже да говори повече. Беше чувала, че той и дядо ѝ са имали специална връзка, особено когато се оказало, че костният мозък на дядо ѝ бил подходящ за присаждане на болния от левкемия Якоб, но не знаеше, че дядо му е разказал толкова много за живота си. Естествено, известно ѝ бе, че е бил наричан Проповедникът, и бе чувала слуха, че е придобил с мошеничество богатството си, но никога не бе гледала на историите за Ефраим като на нещо повече от преувеличени приказки. Пък и беше толкова малка, когато той умря, че в представите ѝ той си оставаше само един изпъчен възрастен мъж, какъвто го знаеше от фотографиите.

– Не, не вярвам да го може.

Якоб се поусмихна при мисълта за своя безупречен баща като лечител на болни и недъгави.

– Според дядо не е нещо необичайно да се загуби тази дарба при навлизане в пубертета. Смятам, че нито Йоханес, нито Габриел са притежавали вече дарбата, щом са излезли от момчешката възраст. Татко мразеше Йоханес, защото двамата бяха много различни. Йоханес беше голям красавец и можеше да омагьоса с чара си всеки, но беше безнадеждно безотговорен с всичко в своя живот. И той, и Габриел получиха всеки голям дял от парите още докато дядо беше жив, но минаха само една-две години и Йоханес похарчи своите. Това вбеси дядо и в завещанието си той вписа Габриел като главен наследник, вместо да подели състоянието си по равно между двамата. Но както казах, ако беше живял малко повече, завещанието щеше да бъде променено още веднъж.

– Но трябва да има още нещо, татко не може да е мразил Йоханес толкова много само защото е бил по-красив и по-чаровен от него? Не заради това човек издава брат си на полицията.

– Не, предполагам, че чашата е преляла, когато Йоханес откраднал годеницата на татко.

– Какво! Татко е ходил със Солвейг? Тази дебела крава!

– Не си ли виждала снимки на Солвейг от онова време? Трябва да ти кажа, че тя е била страхотно парче и е била сгодена за татко. Но после един ден просто дошла и казала, че се е влюбила в чичо Йоханес и че ще се ожени за него вместо за татко. Мисля, че това напълно го е съсипало. Знаеш колко мрази безпорядъка и драмите в живота.

– Да, трябва изцяло да е превъртял.

Якоб стана от масата в знак, че разговорът е приключил.

– Е, стига толкова семейни тайни. Но вероятно разбираш защо между татко и Солвейг отношенията са малко... болезнени.

Линда прихна.

– Всичко бих дала да съм мушичка на стената, когато е дошла да наругае татко. Трябва да е било страхотен цирк.

Дори Якоб леко разтегли устни.

– Ами цирк е точната дума. Но като срещнеш татко, опитай да бъдеш по-сериозна, моля те. Трудно ми е да повярвам, че той гледа на това откъм смешната му страна.

– Добре, добре, ще бъда добро момиче.

Тя постави чините в съдомиялната, благодари на Марита за вечерята и се качи в стаята си. За първи път от доста време тя и Якоб се смееха на нещо заедно. Можеше да бъде наистина приятен, стига малко да се напънеше, помисли Линда, ловко пренебрегвайки факта, че през последните години и тя не беше особено мила с него.

Вдигна слушалката и се опита да намери Юхан. За своя изненада забеляза, че всъщност наистина я интересува как се чувства.

Лайне се страхуваше от тъмнината. Ужасно се страхуваше. Въпреки всички вечери, прекарани без Габриел в стопанството, тя така и не успя да свикне. Преди поне Линда си беше у дома, преди това и Якоб, но сега беше съвсем сама. Знаеше, че Габриел е принуден доста да пътува, и все пак се чувстваше огорчена. Не това беше животът, за който бе мечтала, когато сключи този брак по сметка. Не че парите бяха кой знае колко важни. Привличаше я сигурността. Сигурността в досадния Габриел, сигурността в парите в банката. Искаше живот, съвсем различен от този на майка ѝ.

Като дете живя в ужас от пиянските изстъпления на баща си. Той тиранизираше цялото семейство и направи от децата си несигурни и уязвими същества. От братята и сестрите беше останала само тя. И брат ѝ, и сестра ѝ не устояха на вътрешния си мрак, единият го погълна в себе си, другата го извади на показ. Самата тя, средното дете, не направи нито едното, нито другото. Но остана несигурна и слаба. Недостатъчно силна да отреагира на своята несигурност, като я насочи навън или навътре, тя я остави да лежи в нея и да тлее година след година.

Това никога не се проявяваше толкова силно, колкото когато бродеше сама из смълчаните стаи. Тогава ясно си спомняше вонящия дъх, ударите и тайните ласки през нощта.

Действително вярваше, че е намерила ключа, който да отвори мрачния долап в гърдите ѝ, когато се омъжи за Габриел. Не беше глупава. Знаеше, че това е само утешителна награда. Която той ѝ даваше, тъй като не бе получил онова, което наистина бе желал. Но нямаше значение. Така дори беше по-лесно. Никакви чувства, които да разбълникват тихата повърхност. Само скучна предвидимост на безкрайна верига от дни. Вярваше, че това е единственото, което бе искала.

След трийсет и пет години вече знаеше колко се е заблуждавала. Нищо не бе по-лошо от самотата в присъствието на друг, а това бе получила, когато каза "да" в църквата на Фелбака. Живееха паралелни животи. Тя се грижеше за стопанството, отглеждаше децата и обсъждаше с него вятъра и времето по липса на други теми за разговор.

Само тя знаеше, че у Габриел живее друг мъж, не само онзи, когото показваше ежедневно пред околния свят. Бе го наблюдавала през годините, бе го изучавала тайно и постепенно бе научила какъв всъщност би могъл да бъде. Копнежът, пробуден от това откритие, силно я изненада. Погреба го дълбоко в себе си, вярваше, че дори той самият не знае кой е, ала знаеше, че зад досадната, овладяна външност се крие страстен мъж. Виждаше колко гняв е събрал, но смяташе, че има и още толкова любов, която тя не бе успяла да пробуди.

Не успяха да се сближат дори когато Якоб лежеше болен. Един до друг седяха, както смятаха, до смъртното му легло, без да са способни взаимно да си дарят някаква утеха. Често ѝ се струваше, че Габриел не иска тя да е до него.

Тази негова затвореност до голяма степен се дължеше на баща му. Ефраим Хулт бил впечатляващ мъж, който карал всички, влезли в досег с него, да се присъединяват към един от двата лагера – на приятелите или на враговете му. Никой не бил равнодушен към Проповедника, но Лайне разбра колко трудно трябва да е било да израснеш в сянката на такъв мъж. Синовете му не можеха да бъдат по-различни. През целия си кратък живот Йоханес бе едно голямо дете. Наслаждаваше се на живота и взимаше онова, което поиска, без никога да се спре достатъчно дълго, за да види следите от предизвикания от него хаос. Габриел тръгна в обратната посока. Бе виждала как се срамува от баща си и Йоханес заради пищните им жестове, заради желанието им да са център на вниманието. Самият той искаше да потъне в анонимност, ясно показваща на околния свят, че няма нищо общо с баща си. Габриел се стремеше към уважение, ред и справедливост повече от всеки друг. Детството и годините на пътешествия с Ефраим и Йоханес бяха нещо, което никога не споменаваше. Лайне все пак знаеше това-онова и разбираше колко важно бе за съпруга ѝ да крие тази част от миналото си, така зле съответстваща на образа, който искаше да показва. Това, че тъкмо Ефраим върна Якоб към живота, пробуди у Габриел противоречиви чувства. Радостта от намирането на начин да се победи болестта бе помрачена от факта, че не той, а баща му се бе притекъл на помощ като рицар в блестящи доспехи. Би направил всичко, за да бъде той героят за своя син.

Размишленията на Лайне бяха прекъснати от звук, идващ отвън. С крайчеца на окото си видя как две сенки бързо преминаха през дърветата. Страхът отново я обхвана. Затърси безжичния телефон и най-накрая го намери на мястото, където се зареждаше. С треперещи пръсти набра номера на мобилния на Габриел. Нещо удари по прозореца и тя силно изкрещя. Прозорецът бе счупен от камък, който сега лежеше на пода сред отломки от стъкло. Още един камък профуча и счупи съседния прозорец и тя, хълцайки, побягна вън от стаята и се качи на горния етаж, където се заключи в банята и сгърчена от ужас заочаква да чуе гласа на Габриел. Вместо това получи монотонен автоматичен отговор и чу паниката в собствения си глас, когато му изпрати несвързано съобщение.

После седна разтреперана на пода с ръце, здраво обгърнали коленете, вслушана за звуци зад вратата. Повече нищо не чу, но не посмя да мръдне от мястото си.

Когато утрото дойде, все още седеше там.

Ерика се събуди от телефонния звън. Погледна часовника. Десет и половина сутринта. Трябва да беше заспала, след като се бе въртяла потна и тромава през половината нощ.

– Ало – каза тя сънливо.

– Здравей, Ерика, събудих ли те?

– Да, но няма нищо, Ана. Не трябва да спя посред бял ден.

– Ами, спи си колкото искаш. После няма много да си позволяваш този разкош. Впрочем как си?

Ерика използва случая да се пооплаче от мъките на бременността на сестра си, която знаеше за какво става дума, след като самата тя бе родила две деца.

– Бедничката... Единствената утеха е, че ще мине, рано или късно. Как сте с Патрик? Не си ли лазите по нервите? Помня, че последните седмици най-много от всичко исках да бъда оставена на мира.

– Има нещо такова. Така че не протестирах много, когато му дадоха да разследва убийство и той отиде да работи.

– Убийство ли? Какво се е случило?

Ерика разказа за убитата млада германка и за двете току-що намерени изчезнали жени.

– Уф, колко ужасно.

Линията запращя.

– Къде сте? Хубаво ли е на яхтата?

– Да, прекрасно. Ема и Адриан я обожават и скоро ще бъдат завършени мореплаватели, ако Густав разреши.

– Да, Густав. Как върви? Ще бъде ли скоро готов да бъде представен на родата?

– Тъкмо затова ти се обаждам. Сега сме в Стрьомщад и смятаме да отплаваме надолу. Ще кажеш, че нямаш сили, но смятахме утре да спрем във Фелбака и да се видим. Живеем на лодката, така че няма да ви притесняваме. Трябва да кажеш, ако ти идваме в повече. Но би било много забавно да ти видим корема.

– Разбира се, че можете да дойдете. Така или иначе, Дан и приятелката му ще дойдат на барбекю утре, така че няма да е проблем да метнем още някое и друго кюфте на скарата.

– О, чудесно, най-накрая ще се срещна с малкото агънце.

– Слушай, Патрик вече ми нареди да съм любезна, така че не почвай сега и ти...

– Да, ама това изисква малко повече подготовка. Трябва да проверим коя музика сега е модерна сред децата, кои дрехи са върхът и дали още е на мода блясъкът за устни с вкус на ягода. Ще направим така – ти ще провериш по МТВ, а аз ще купя списание за тийнейджъри и ще го проуча. Дали излиза още "Старлетка"? И това не е лоша идея.

Ерика се разсмя.

– Стига де. Дръж се по-прилично. Да не клатим лодката. Не сме се срещали преди с Густав, сигурно е адски готин.

– Е, готин едва ли е подходящата дума за Густав. Всъщност смятам за мой голям късмет, че такъв като Густав въобще ме е забелязал, мен, самотната майка и други такива. Може да си избира и да отхвърля всяко момиче от аристокрацията, но все пак избра мен и това вече говори доста за него. Аз съм първата, която не е в дворцовия списък, така че мисля, че съм голяма късметлийка.

Ерика също сметна, че това говори доста за него, но не и по начина, по който мислеше за това сестра ѝ. Ана никога не бе имала особено добра преценка за мъжете и начинът, по който говореше за Густав, бе леко обезпокоителен. Но Ерика реши да не го съди предварително, надявайки се да се засрами от опасенията си, щом се срещне с него.

– Кога ще сте тук?

– Около четири, удобно ли е?

– Много даже.

– Тогава ще се видим, целувки, чао.

След като затвори телефона, Ерика се почувства леко разтревожена. Нещо в приповдигнатия тон на Ана я накара да се запита доколко добри бяха отношенията ѝ с фантастичния Густав аф Клинт.

Много се беше зарадвала на развода на Ана с Лукас Максуел, бащата на децата ѝ. Ана се бе върнала към мечтата си да учи история на изкуството и антиквариат и имаше голям късмет да получи работа на половин ден в стокхолмската аукционна къща. Именно там бе срещнала Густав. Той произхождаше от една от най-известните фамилии със синя кръв и прекарваше времето си като управител на фамилното имение в Хелзингланд, някога дарено на дедите му от Густав Васа[8]. Семейството му общуваше с кралското семейство и ако баща му бе възпрепятстван, той лично получаваше покана за годишния кралски лов. Всичко това Ана бе разказала благоговейно на Ерика, която бе видяла достатъчно от хайлайфните персони на "Стюреплан"[9], за да не изпита известно безпокойство. Никога не се бе срещала с Густав, можеше да е напълно различен от богатите наследници, които, скрити зад фасадата от пари и титли, си позволяваха волността да се държат като свине в заведения като "Риш" и "Спай Бар". Е, ако не друго, поне това щеше да разбере утре. Тя стисна палци – дано греши и Густав да е от съвсем друг калибър. Нямаше друг, комуто да желае толкова щастие и стабилност, колкото на Ана.

Замисли се как да прекара деня си. Бяха ѝ обяснили, че хормонът окситоцин, отделящ се с настъпването на часа на раждане, създавал силни домакински инстинкти у бременните жени. Това обясняваше защо през последните седмици почти маниакално се бе отдала да сортира, номерира и каталогизира всичко в дома си, сякаш бе въпрос на живот и смърт. Обзела я бе фикс идеята, че всичко трябва да е в пълен порядък, преди да се появи бебето, и сега се доближаваше до стадий, в който почти нищо не бе останало неподредено. Гардеробите бяха почистени, детската стая бе готова, чекмеджетата – избърсани. Единственото, което оставаше да се сложи в ред, бе мазето и боклуците там. Речено – сторено. Пуфтейки, Ерика се надигна и решително взе под мишница вентилатора за маса. По-добре да побърза, преди да я е пипнал Патрик.

Патрик си бе дал петминутна почивка, стоеше пред полицейското управление и ядеше сладолед, когато Йоста промуши глава през един от отворените прозорци и му викна:

– Патрик, на телефона.

Бързо изблиза останалото парченце "Магнум" и влезе вътре. Взе слушалката на бюрото на Йоста и леко се изненада, когато чу кой му звъни. След кратък разговор затвори и каза на Йоста, който седеше на канцеларския си стол и го наблюдаваше:

– Някой е разбил прозорците в къщата на Габриел Хулт. Ще дойдеш ли да погледнем?

Йоста изглеждаше малко изненадан, че Патрик вика него, а не Мартин, но само кимна.

Когато малко по-късно подкараха по алеята, не можаха да се въздържат да не въздъхнат завистливо. Резиденцията в имението на Габриел Хулт бе действително великолепна. Блестеше като бяла перла посред зеленината и строените по пътя към къщата брястове с достойнство се поклащаха на вятъра. Патрик помисли, че Ефраим Хулт трябва да е бил страхотен проповедник, за да му подарят всичко това.

Дори скърцането под краката по застланата с чакъл пътека към стълбището звучеше някак луксозно и той наистина бе любопитен да види къщата отвътре.

Вратата отвори самият Габриел Хулт и Патрик и Йоста усърдно изтриха обувките си на бърсалката, преди да влязат в антрето.

– Благодаря, че дойдохте толкова бързо. Жена ми е много развълнувана от всичко това. Нощес бях по бизнес дела и тя е била сама снощи, когато се случило.

Докато говореше, им посочи пътя към просторна, красива стая с високи прозорци, пропускащи максимално слънчевата светлина. На бял диван седеше жена с уплашено изражение на лицето, която се надигна да ги поздрави, щом влязоха.

– Лайне Хулт. Благодаря, че дойдохте толкова бързо.

Тя отново седна и Габриел с жест посочи отсрещния диван, на който можеха да се настанят Патрик и Йоста. И двамата се чувстваха малко неудобно. Бяха по къси панталони, като Патрик поне имаше прилична тениска, но Йоста носеше старческа риза с къси ръкави от някаква изкуствена материя с ментово зелен десен. Контрастът се засилваше от облеклото на Лайне – лека рокля от естествен лен, и на Габриел – делови костюм. Сигурно се поти, каза си Патрик и си помисли, че Габриел не ходи непрекъснато така в лятната жега. Но беше трудно да си го представи в нещо по-леко, а и не изглеждаше да му е горещо в тъмносиния костюм.

– Съпругът ви по телефона накратко обясни за какво става дума, но вие може би ще разкажете по-подробно?

Патрик успокояващо се усмихна на Лайне и същевременно извади малкия си бележник и писалка. Зачака.

– Да, вчера бях сама у дома. Габриел често излиза и пътува, така че ми се събират доста самотни нощи.

Патрик долови тъгата в гласа ѝ и се запита дали това е убягнало на Габриел Хулт. Тя продължи:

– Знам, че е смешно, но ужасно се страхувам от тъмнината, така че най-често стоя само в две стаи, когато съм сама. Спалнята ми и стаята с телевизора, която е до нея.

Патрик забеляза, че тя каза "спалнята ми", и не можа да се въздържи да не помисли колко е тъжно, че женени хора не спят заедно. Това никога нямаше да се случи с него и Ерика.

– Тъкмо се канех да звъня на Габриел, когато видях някой да се движи отвън. След секунда нещо прелетя през прозореца, вляво от мястото, на което стоях. Успях да видя, че е голям камък, преди да долети още един, който счупи съседния прозорец. После дочух само шум от бягащи стъпки отвън и две сенки, които изчезнаха в посока към гората.

Патрик отбелязваше всичко с кратки думи. Йоста не бе казал нищо, откакто пристигнаха, освен името си, когато поздравиха Габриел и Лайне. Патрик въпросително го погледна, за да види дали няма да иска да изясни нещо по възникналия инцидент, но той седеше и внимателно проучваше ноктите си. Можех да взема със себе си и пън, помисли Патрик.

– Имате ли представа за някакъв възможен мотив?

Отговорът дойде бързо от Габриел, сякаш да изпревари нещо, което Лайне бе отворила уста да каже.

– Не, нищо необичайно, обикновена завист. Винаги е бодяло очите на хората, че тъкмо нашият род живее в имението, и сме имали няколко пиянски нападения през годините. Невинни момчешки истории. Всичко и този път можеше да свърши дотук, ако жена ми не настояваше полицията да знае за случилото се.

Той хвърли неодобрителен поглед към Лайне, която за първи път от началото на разговора показа, че в нея има живец, и сърдито отвърна на погледа му. После спокойно каза на Патрик, без да поглежда мъжа си:

– Смятам, че трябва да разговаряте с Роберт и Юхан Хулт, племенниците на мъжа ми, и да ги попитате къде са били снощи.

– Лайне, това съвсем не е необходимо!

– Ти не беше тук вчера и не знаеш колко е отвратително да видиш как прелитат камъни през прозорците само на някой и друг метър от теб. Можеха да ме уцелят. И знаеш не по-зле от мен, че двамата идиоти са били тук!

– Лайне, нали се разбрахме...

Той говореше през здраво стиснати зъби и мускулите на челюстите му бяха напрегнати.

– Ти се разбра!

Тя го пренебрегна и се обърна към Патрик, окуражена от необичайния си прилив на сила.

– Както казах, не ги видях, но мога да се закълна, че бяха Юхан и Роберт. Майка им, Солвейг, беше тук по-рано през деня, държа се много неприятно, а и тия двамата са истински изроди, така че... Знаете, имали сте доста работа с тях.

Тя посочи към Патрик и Йоста, които, нямаше как, кимаха утвърдително. Вярно бе, че с ужасяваща регулярност си имаха работа с прословутите братя Хулт още от времето, когато бяха пъпчиви момчета.

Лайне погледна предизвикателно Габриел, сякаш да види дали би посмял да ѝ възрази, но той само примирено вдигна рамене в жест, означаващ, че си измива ръцете.

– Какво е предизвикало кавгата с майка им? – попита Патрик.

– Не че тази жена има някаква причина – тя винаги ни е мразела, но това, което я накара да изгуби разсъдък вчера, бе новината за момичетата, които сте намерили в Кралската клисура. Според нея – тази жена никога не е била особено интелигентна – това доказвало, че мъжът ѝ Йоханес е бил невинно обвинен по вина на Габриел.

Тя развълнувано повиши тон и посочи съпруга си, който, изглежда, отсъстваше от разговора.

– Да, проверих старите документи от времето, когато момичетата изчезнаха, и видях, че вие сте съобщили за брат си в полицията. Не бихте ли разказали нещо за това?

Лицето на Габриел едва видимо потръпна, съвсем малък знак, че въпросът го притеснява, но когато отговори, гласът му бе спокоен.

– Беше преди много, много години. Но ако ме попитате дали все още смятам, че съм видял тъкмо брат си със Сив Лантин, отговорът е да. Бях в болницата в Удевала при сина си, тогава болен от левкемия, и после подкарах към къщи. По пътя към Бреке срещнах колата на брат ми. Стори ми се малко странно, че е навън и кара посред нощ, така че се вгледах по-внимателно и тогава видях момичето да седи на седалката до него, с опряна на рамото на брат ми глава. Изглеждаше, че спи.

– Откъде знаехте, че това е Сив Лантин?

– Не знаех. Но я познах, щом видях снимката ѝ във вестника. И искам да подчертая, че никога не съм твърдял, че брат ми е убил когото и да било, както много се иска на хората тук, в селото. Единственото, което направих, бе да заявя, че съм го видял с момичето, защото смятам това за свой граждански дълг. Няма нищо общо с евентуален конфликт между нас или с някакво отмъщение, както твърдят някои. Разказах какво съм видял и оставих останалото на полицията. Явно не са намерили доказателство срещу Йоханес, така че намирам цялата тази дискусия за ненужна.

– Но вие самият какво мислите?

Патрик любопитно погледна Габриел. Беше му трудно да разбере как някой може да бъде чак толкова съвестен, че да посочи собствения си брат.

– Нищо не мисля, придържам се към фактите.

– Но вие сте познавали добре брат си. Мислите ли, че е бил способен на убийство?

– Брат ми и аз нямахме много общо. Понякога се удивлявах, че имаме едни и същи гени, толкова различни бяхме. Питате дали вярвам, че е способен да извърши убийство? – Габриел разпери ръце. – Всъщност не знам. Не го познавах достатъчно добре, за да мога да отговоря на този въпрос. А и сега вече изглежда излишно, нали?

С това той даде знак, че разговорът е приключил, и стана от креслото. Патрик и Йоста разбраха не особено деликатния намек и се сбогуваха.

– Какво ще кажеш, да отидем ли да поговорим с момчетата за заниманията им снощи?

Въпросът бе риторичен, Патрик вече караше в посока към дома на Юхан и Роберт, без да изчака отговора на Йоста. Безразличието на възрастния му колега по време на разпита го бе подразнило. Какво би могло да поразтърси стария чудак? Е, пенсионирането му не бе далеч, но още беше на служба проклетникът и от него се очакваше да си върши работата.

– Какво мислиш за всичко това?

Раздразнението в гласа на Патрик бе очевидно.

– Не знам коя възможност е най-лоша. Че имаме убиец, убил поне три момичета за двайсет години, и нямаме ни най-малка представа кой е той. Или че наистина Йоханес Хулт е измъчвал и убивал и сега има някой, който го имитира. Що се отнася до първата възможност, може би ще трябва да проверим в затворническия регистър. Дали е имало някой вътре по времето между изчезването на Сив и Муна и убийството на немското момиче? Това би могло да обясни паузата.

Патрик с изненада погледна Йоста. Старчето не беше чак толкова отнесено, колкото си мислеше.

– Би било добре да се провери. В Швеция нямаме много затворници, осъдени на цели двайсет години. Ще провериш ли, като се върнем в управлението?

Йоста кимна, после мълчаливо се загледа през прозореца на колата.

Пътят до старото лесничейство ставаше все по-лош. По права линия бе само къса отсечка между резиденцията на Габриел и Лайне и малката хижа на момчетата, но в социално отношение разстоянието бе далеч по-голямо. Тук земята приличаше на бунище. Виждаха се три ръждясали коли в различна степен на разпадане. Имаше и голямо количество други боклуци с неизвестен характер. Патрик заподозря, че ако се разровят наоколо, със сигурност ще открият крадени вещи, обявени за изчезнали при кражбите с взлом в къщите из областта. Но не за това бяха дошли днес.

Роберт стоеше под навес, където бърникаше една от старите автомобилни развалини. Носеше оцапан работен комбинезон в избелял синьо-сив цвят. Ръцете му бяха в масло и явно бе търкал и лицето си, защото и върху него имаше ивици и петна от масло. Избърса ръцете си с някакъв парцал, докато излизаше да ги посрещне.

– Какво, по дяволите, искате? Ако ще ровите, искам да видя документ, преди да пипнете каквото и да било.

Тонът беше фамилиарен. И с право, бяха се срещали толкова пъти през годините.

Патрик вдигна ръце в отбранителен жест.

– Спокойно. Нищо няма да ровим. Искаме само малко да поговорим.

Роберт подозрително ги изгледа, но после кимна.

– Искаме да говорим и с брат ти. Той у дома ли е?

Роберт неохотно кимна в отговор и викна към къщата:

– Юхан, ченгетата са тук! Искат да говорят с нас!

– Не може ли да влезем и да седнем?

Без да дочака отговор, Патрик се насочи към вратата с Йоста подире си. Роберт нямаше друг избор, освен да ги последва. Не си направи труда да свали комбинезона или да се измие. След предишните си обиски в къщата Патрик знаеше, че няма и смисъл. Мръсотията лепнеше по всичко вътре. Преди много време хижата, в която живееха, сигурно е била приятен дом, макар и малък. Но след години занемаряване сега тя сякаш висеше на един крак. Тапетите бяха мрачно кафяви, разпарцаливени и на петна.

Двамата полицаи кимнаха на Солвейг, която седеше до разклатената кухненска маса, напълно погълната от своите албуми. Тъмната коса висеше на кичури покрай главата ѝ и когато тя нервно отметна бретона от очите си, видяха, че пръстите ѝ лъщят от мазнина. Патрик несъзнателно избърса ръце в шортите си и след това внимателно приседна на ръба на една от табуретките.

Юхан излезе някъде от отдалечените малки стаи и навъсено седна до брат си и майка си на кухненския диван.

Както седяха така наредени, Патрик съзря роднинската прилика между тях. Старата красота на Солвейг отекваше като ехо по лицата на момчетата. Според чутото от Патрик, Йоханес е бил красив мъж и ако синовете му малко поизправеха гърбове, също нямаше да бъдат лоши. Сега у тях имаше нещо, което оставяше някакво чувство на неудобство. "Безчестие" бе може би думата, която търсеше Патрик. Ако нечий вид можеше да издава безчестие, то описанието напълно подхождаше на Роберт. За Юхан Патрик все още таеше някаква надежда. По-малкият брат правеше малко по-добро впечатление от батко си. Понякога Патрик долавяше у него известна съпротива срещу това, че бе избрал да бъде сянка на Роберт. Жалко, че Роберт упражняваше такова влияние над него, иначе Юхан можеше да има съвсем друг живот. Но засега това беше положението.

– Какво има, по дяволите?

Юхан зададе свъсено същия въпрос като брат си.

– Просто искахме да чуем какво сте правили снощи. Случайно да сте били при чичо си и леля си и да сте се забавлявали с малко мятане на камъни?

След съзаклятническа размяна на погледи братята нахлузиха маска на пълно неведение.

– Не, защо ще го правим? Снощи цялата вечер си бяхме у дома, нали, мамо?

И двамата се обърнаха към Солвейг и тя само кимна утвърдително. Временно бе затворила албумите и сега седеше и внимателно слушаше разговора между синовете си и полицията.

– Да, и двамата бяха вчера тук. Седяхме и заедно гледахме телевизия. Беше приятна семейна вечер.

Тя дори не се постара да прикрие ироничния си тон.

– И Юхан и Роберт не са излизали поне за мъничко? Така, около десет часа?

– Не, не са излизали и за минута. Даже до кенефа не са ходили.

Същият ироничен тон. Синовете ѝ не се въздържаха и се захилиха.

– Значи някой им е потрошил малко прозорци вчера. Трябва да им е изкарал акъла.

Хихикането сега премина в истински кикот.

– Не, само на леля ви. Габриел го е нямало вчера и тя е била самичка у дома.

По лицата им се изписа разочарование. Явно се бяха надявали да уплашат и двамата, а че Габриел е отсъствал, не са знаели.

– Чух, че ти, Солвейг, също си направила кратко посещение у тях в имението вчера. И че доста си ги заплашвала. Какво ще кажеш за това?

Йоста бе проговорил, при което и Патрик, и братята Хулт изненадано се обърнаха към него.

Тя се изсмя.

– Така ли казаха, че съм ги заплашвала? Ами не казах нищо, което да не заслужават. Габриел посочи мъжа ми като убиец. И го уби, все едно, че сам го качи на въжето.

При споменаването на въжето, по лицето на Роберт трепна мускул и Патрик веднага си спомни, че тъкмо той бе намерил баща си.

Солвейг продължи излиянието си.

– Габриел винаги е мразил Йоханес. Завиждаше му още като бяха малки. Йоханес бе всичко, което не беше Габриел, и той си го знаеше. Ефраим фаворизираше Йоханес и аз напълно го разбирах. Естествено, човек не трябва да прави разлика между децата си – тя кимна към момчетата на дивана, – но Габриел беше студен като риба, докато Йоханес пулсираше от живот. Много добре знам, защото най-напред бях сгодена за единия, а после и за другия. Нищо не можеше да развълнува Габриел. А и беше толкова принципен, че чакаше да се оженим, за да си легнем. Направо ми лазеше по нервите. После дойде братчето му със своите обещания и това вече беше съвсем различно. Онези ръце можеха да бъдат едновременно навсякъде. Цялата пламвах само като ме погледнеше.

Тя се захили и се втренчи невиждащо пред себе си, сякаш отново преживяваше горещите младежки нощи.

– Стига ма, майко, дръж си устата.

Отвращението ясно се отпечата върху лицата на синовете. Те явно искаха да си спестят подробностите от любовното минало на майка си. Патрик си представи голата Солвейг, лъстиво въртяща задника си, и замижа, за да се отърве от картинката.

– Така че, като разбрах за момичето, което намерили убито, и че открили също Сив и Муна, веднага се вдигнах и отидох да им кажа някоя и друга истинска дума. Той съсипа живота и на Йоханес, и моя, и на момчетата от чиста завист и злоба, но сега истината ще избоде очите на хората. Сега ще се срамуват и ще знаят, че са слушали не този брат, когото трябва, а за Габриел се надявам да изгори в ада заради греховете си!

Тя започваше да се навива и Юхан постави едновременно успокояваща и предупреждаваща ръка върху нейната.

– Да, но каквато и да е причината, не може така да се заплашват хората. Нито пък да се хвърлят камъни в прозорците им.

Патрик многозначително посочи към Роберт и Юхан, показвайки по този начин, че за миг дори не вярва на майчиното твърдение за семейна вечер пред телевизора. Те знаеха, че той знае, и сега им казваше, че ще ги държи под око. Измърмориха нещо в отговор. Солвейг обаче напълно пренебрегна отправеното предупреждение и по бузите ѝ запламтяха червени петна от ярост.

– А за това не само Габриел трябва да се срамува! И кога най-сетне ще получим извинение от полицията? Когато тичахте нагоре-надолу по Вестергорден, когато обръщахте наопаки всичко и отведохте Йоханес с полицейска кола на разпит, тогава направихте всичко да го тласнете към смъртта. Не е ли време да помолите за извинение?

Йоста за втори път взе думата:

– Преди да сме разследвали всичко случило се с момиченцата, няма да молим за никакво извинение. И докато на това не му се види краят, искам да се държиш прилично, Солвейг.

Твърдостта в гласа на Йоста сякаш идваше от някъде другаде.

Вече отново в колата, Патрик, изненадан, запита:

– Вие познавате ли се със Солвейг?

Йоста се намръщи.

– Дали се познаваме... Тя е връстница с най-малкия ми брат и когато бяхме деца, тичаха заедно из къщата. После влезе в пубертета и всички вече познаваха Солвейг. Беше най-хубавото момиче в областта, да не повярваш, като я гледаш сега. Да, адски жалко. Че толкова зле се сложи животът за нея и момчетата.

Той със съжаление поклати глава.

– А аз дори не мога да ѝ кажа дали е права, че Йоханес е умрял невинен. Щото всъщност не знаем нищо!

Ядосан, Йоста удари с юмрук по коляното си. На Патрик му се стори, че вижда мечка да се събужда от дълъг зимен сън.

– Ще провериш ли тогава затворите, като се приберем?

– Да бе, нали казах! Не съм толкова стар, че да не разбера една инструкция още от първия път. Да получавам заповеди от хлапак, който още има жълто около устата...

Йоста мрачно се взря през прозореца на колата.

Патрик се бе освободил за уикенда и сега двамата пътуваха в дървената си черупка на път към скалите. Имаха късмет да намерят точно същата лодка, каквато бе имал бащата на Ерика, Type. Единственият вид лодка, каквато можеха да притежават. Тя не беше особено очарована от плаването с платна въпреки няколкото обиколки в училището по плаване, пък и една пластмасова моторна лодка се движеше по-бързо, но пък закъде бързаха?

Звукът от мотора на шлюпката за нея бе звук от детството. Като малка често бе лежала и спала върху топлата дървена койка, с успиващия тропот в ушите. Обикновено предпочиташе да се покатери и седне на издигнатата предница пред стъклата отпред, но в сегашното си състояние не смееше да си позволи никакво, дори и малко движение, затова седеше на една от пейките зад защитните стъкла. Патрик стоеше на руля с вятър в кестенявата коса и усмивка на лицето. Отпътуваха рано, за да успеят да стигнат преди туристите, и въздухът бе свеж и прозрачен. Малки солени пръски обливаха лодката от време на време и Ерика усещаше соления вкус на въздуха при вдишване. Беше трудно да си представи, че в себе си носи малко човече, което след някоя година сигурно ще стои до Патрик, облечено в оранжева защитна жилетка с голяма яка, точно както тя бе правила толкова пъти с баща си.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, когато си спомни, че баща ѝ никога нямаше да види внука си. Нито пък майка ѝ, но тя не се грижеше особено за дъщерите си и Ерика не смяташе, че внучето би пробудило някакви чувства у нея. Особено като се има предвид, че винаги бе неестествено скована, когато виждаше децата на Ана, и несръчно ги прегръщаше, ако обстановката и ситуацията изискваха това. У Ерика отново се надигна горчивина, но тя се опита да я потисне. Понякога се страхуваше да не би майчинството да се окаже и за нея такова бреме, каквото бе за Елзи. Да не би да стане като своята студена, недостъпна майка. Логично разсъждаващата част на мозъка ѝ намираше за смешна дори мисълта за това, но страхът не се ръководи от логика. От друга страна, Ана бе топла и любвеобилна майка на Ема и Адриан, така че защо и Ерика да не е такава. Поне бе избрала правилния баща на детето си, помисли, като погледна Патрик. Неговото спокойствие и внимание компенсираше собственото ѝ безпокойство по начин, по който никой преди не го бе правил. Щеше да е съвършен баща.

Акостираха в малък залив на завет и разстлаха кърпите върху студените скали. Ето това ѝ липсваше, докато живееше в Стокхолм. Там архипелагът бе съвсем различен, с горите и обилната, някак натрапчива растителност. Западният архипелаг бе толкова чист в своята простота. Розовосивият гранит отразяваше водните кристали и до болка красиво стоеше на фона на безоблачното небе. В пукнатините растяха цветенца, това бе единствената растителност и в оскъдния пейзаж хубостта им изпъкваше още повече. Ерика замижа и усети, че потъва в приятен унес от звука на удрящите се о брега вълни и от лекото поклащане на лодката.

Когато Патрик внимателно я разбуди, тя не разбра веднага къде е. Когато отвори очи, силната слънчева светлина я ослепи за няколко секунди и Патрик ѝ се яви като тъмна сянка, извисяваща се над нея. Когато се ориентира, разбра, че е спала близо два часа, и усети, че изпитва силно желание да хапне от донесената храна.

Кафето наляха от термоса в големи канчета и с него ядоха канелени сладки. Ерика не можа да се въздържи и подхвана забранената тема.

– Как ви вървят работите?

– Горе-долу. Крачка напред, две назад.

Отговорите на Патрик бяха кратки. Явно не желаеше промъкналото се в работата му зло да обсеби потъналата в слънце тишина. Но любопитството беше непреодолимо и тя отново се опита да узнае малко повече.

– Имахте ли полза от статиите, които намерих? Мислите ли, че всичко е свързано със семейство Хулт, или Йоханес Хулт просто е нямал късмет, когато е бил въвлечен в историята?

Патрик въздъхна, както си седеше с канчето в ръце.

– Само ако знаех. Семейство Хулт е като гнездо оси и ми се иска да можех да пропусна да се ровя във взаимоотношенията им. Но има нещо, което ме смущава в цялата история, независимо дали е свързано с убийствата, или не. Може би е мисълта, че ние в полицията сме допринесли един невинен да отнеме живота си. Въпреки всичко показанията на Габриел са единственото разумно нещо, с което са разполагали при изчезването на момичетата. Но не можем да се фокусираме само върху тях, трябва да търсим по-нашироко.

Замълча, после каза:

– Хич не ми се говори за това. Точно сега искам да се изключа от всякакви убийства и да мисля за нещо друго.

Тя кимна.

– Обещавам да не питам повече. Още една сладка?

Той не отказа и след два часа четене и припичане на слънцето погледнаха часовника и видяха, че е време да се прибират у дома и да се приготвят за пристигането на гостите. В последния момент решиха да поканят и бащата на Патрик и жена му, така че освен децата ставаха осем възрастни, които трябваше да бъдат нахранени.

В навечерието на празниците Габриел винаги ставаше неспокоен, изпълваше се с очакване да се поотпусне и да не работи. Проблемът беше, че не знаеше какво да прави, ако не работи. Работата беше неговият живот. Нямаше хоби, общуването с жена му не го интересуваше, децата бяха излетели от семейното гнездо, макар статутът на Линда може би да подлежеше на обсъждане. Затова често се затваряше в офиса си, почти се погребваше в счетоводството. Цифрите бяха онова, от което най-добре разбираше в този живот. За разлика от хората и тяхната смущаваща чувствителност и ирационалност, цифрите следваха определени правила. Винаги можеше да разчита на тях и да се чувства удобно в техния свят. Не беше нужно да си гениален, за да проумееш откъде идва необходимостта от ред и порядък, самият Габриел отдавна бе приписал всичко на хаотичното си детство, но пък и нямаше друго, с което сериозно да се захване. Цифрите му служеха добре, а причината имаше малко или всъщност никакво значение.

Времето на броденето по пътищата с Проповедника бе нещо, за което се опитваше да не мисли. Но спомняйки си за детството, неизменно виждаше баща си именно като Проповедника. Ужасяваща фигура без лице, изпълваща дните им с кряскащи, истерични хора. Мъже и жени, опитващи се да докоснат него или Йоханес. Сграбчваха ги с ноктести ръце, за да ги накарат да ги излекуват от измъчващите ги физически или психически страдания. И вярваха, че той и брат му имат отговор на молитвите им. И директна връзка с Бога.

Йоханес обичаше тези години. Бе израснал в центъра на вниманието и охотно заставаше под светлините на прожекторите. Понякога Габриел го бе изненадвал как с удивление разглежда ръцете си, когато си лягаха вечер, сякаш опитвайки се да види откъде всъщност идват чудесата.

Когато дарбата им секна, Габриел изпита огромна благодарност, докато Йоханес се отчая. Не можеше да си представи, че сега е най-обикновено момче, без специален талант, че прилича на всеки друг. Плачеше и молеше Проповедника да му помогне да си възвърне дарбата, но баща им само накъсо обясняваше, че с този живот вече е свършено, че ще го замести друг и че неведоми са пътищата Господни.

Щом се преместиха в имението извън Фелбака, в очите на Габриел Проповедникът стана просто Ефраим, а не баща, и той заобича този живот от първия миг. Не че се бе доближил повече до баща си, Йоханес продължаваше да бъде неговият любимец, а защото най-сетне намери свой дом. Място, където да остане и подреди живота си. Следвайки ударите на часовника и уважавайки времето. Училище, в което да ходи. Той обичаше и стопанството и мечтаеше един ден да го управлява по своему. Знаеше, че ще бъде по-добър стопанин и от Ефраим, и от Йоханес и вечер се молеше баща му да не направи глупостта да повери имението на любимия син, когато пораснат. Не му пукаше, че Йоханес бе даряван с цялата любов и внимание, искаше единствено стопанството.

Така и стана. Но не по начина, по който си го бе представял. Йоханес винаги бе присъствал във въображаемото му бъдеще. И когато умря, Габриел разбра каква нужда е имал от своя безгрижен брат, нужда да се безпокои за него, да се дразни от него. И все пак не можа да постъпи другояче.

Помоли Лайне да не споменава, че според тях Юхан и Роберт са мятали камъни по прозореца. И се изненада от себе си. Може би губеше чувството си за закон и ред или изпитваше несъзнателна вина? Не знаеше, но впоследствие бе благодарен, че Лайне сама реши да не се подчини и разказа всичко на полицията. Но дори и това го изненада. В неговите очи съпругата му бе повече писклива кукла на конци, отколкото човешко същество със собствена воля, и затова се изненада от дързостта в тона ѝ и упорството в очите ѝ. Разтревожи се. След всичко случило се през тази седмица имаше чувството, че целият световен ред се променя. За човек, мразещ промените, това бе ужасяващо прозрение. И Габриел избяга още по-надалеч в света на цифрите.

Първите гости бяха точни. Бащата на Патрик, Лаш, и жена му Битан пристигнаха точно в четири и донесоха на домакините цветя и бутилка вино. Бащата на Патрик бе едър, висок мъж със солидно шкембе. Жена му, негова съпруга от двайсет години, бе дребна, нисичка и кръгла като топка. Но това ѝ отиваше и бръчиците на смеха около очите ѝ сочеха, че винаги е готова да се засмее. Ерика знаеше, че в много отношения на Патрик му е по-лесно да общува с Битан, отколкото с истинската си майка, Кристина, която бе много по-строга и някак ръбата. Разводът бе горчив, но с времето, ако не приятелство, то поне някакво споразумение за мир се бе установило между Лаш и Кристина и двете дори участваха съвместно в обществени мероприятия. Най-просто би било да бъдат канени поотделно и тъй като Кристина в случая се намираше в Гьотеборг на гости на малката сестра на Патрик, нямаше причина да се безпокоят, че са поканили само Лаш и Битан на вечерното барбекю.

След четвърт час дойдоха Дан и Мария и тъкмо седнаха в градината, поздравявайки учтиво Лаш и Битан, когато Ерика дочу гръмкия смях на Ема по пътя, водещ към къщата. Отиде да ги посрещне и след като прегърна децата, най-сетне видя новия мъж в живота на Ана.

– Здравей, най-после да се запознаем!

Тя протегна ръка и поздрави Густав аф Клинт. Сякаш за да потвърди предубежденията ѝ, той изглеждаше точно като всички останали йостермалмски[10] юнаци от клубовете на площад "Стюреплан". Тъмна, пригладена назад коса. Риза и панталони в измамно семпъл стил – всъщност Ерика дори се досещаше къде седи етикетчето с цената, – пуловер, вързан на раменете. Тя си спомни, че си обеща да не съди от пръв поглед. Още не си бе отворил устата, и тя вече бе готова да го презре. За секунда тревожно помисли, че това си е чисто и просто завист, която я кара веднага да обръща с хастара навън хората, родени със златна лъжичка в устата. Надяваше се да не е така.

– Как е на леля бебчето? Слушка ли мама?

Сестрата сложи ухо на корема, сякаш да чуе отговора на своя въпрос, после се засмя и силно прегърна Ерика. След като и Патрик получи своето, ги поведоха към градината, където ги представиха на останалите. Децата бяха пуснати на воля, докато възрастните пиеха вино или в случая на Ерика кола, а храната бе сложена на грила. Както обикновено, мъжете се събраха около него, чувствайки се като истински момчета, докато момичетата си приказваха. Ерика така и никога не можа да разбере това с мъжете и барбекюто. Мъже, които обичайно твърдяха, че нямат ни най-малка представа как да изпържат парче месо в тиган, изведнъж се обявяваха за страхотни виртуози, когато месото трябваше да се изпече на скара навън. На жените се поверяваха приборите и охотно им се разрешаваше да носят бирата.

– Боооже, колко ви е хубаво тук!

Мария вече бе на втората си чаша вино, докато другите едва бяха успели да отпият.

– Благодарим, наистина ни е добре.

На Ерика ѝ бе трудно да се държи другояче освен прилично с приятелката на Дан. Не можеше да разбере какво намира той в нея, особено в сравнение с бившата му жена Пернила, но подозираше, че това е още една от непонятните за жените мистерии. Във всеки случай не я беше избрал заради дарбата ѝ да разговаря. Явно обаче будеше майчински чувства у Битан, която ѝ обърна малко повече внимание, така че Ерика и Ана можаха да си поговорят сами.

– Хубавец е, нали? – Ана с обожание погледна Густав. – Такъв мъж да се интересува от мен!

Ерика погледна красивата си сестричка и се запита как е възможно човек като Ана напълно да загуби самочувствие. Някога по-малката ѝ сестра беше силна, самостоятелна и свободна душа, но годините с Лукас и насилието я бяха пречупили. Ерика потисна желанието си да я раздруса. Погледна Ема и Адриан, които тичаха като обезумели около тях, и се запита как сестра ѝ може да не изпитва гордост и самоувереност при вида на хубавите деца, които бе родила и отгледала. Въпреки всичко, което бяха преживели през краткия си живот, те бяха весели, силни и обичаха хората около тях. Което бе единствено заслуга на Ана.

– Още не съм говорила много-много с него, но изглежда приятен. Ще му дам нужните оценки, когато успея да се запозная по-отблизо. Но изглежда всичко е окей, щом сте били затворени на малка яхта и още сте заедно.

– Ами, малка. – Ана се засмя. – Взе от един приятел "Наяда" 400, в нея може да се вмести цяла армия.

Разговорът им бе прекъснат от поднасянето на месото и мъжката част от компанията седна при тях.

– За какво си дърдорите, момичета?

Дан обгърна с ръка Мария, която с мъркане се притисна в него. Гъделичкането премина във възбуждаща игра и влажни целувки. Ерика трудно понасяше лигавенето им. Густав също гледаше крайно неодобрително, но на Ерика не убягна, че с крайчеца на окото си изследва дълбокото деколте на Мария, изложено на показ малко повече от необходимото.

– Лаш, недей да сипваш толкова сос на месото. Знаеш, че трябва да внимаваш с теглото заради сърцето.

– Какво толкова, силен съм като кон! Това са само мускули – заяви високо бащата на Патрик и се потупа по шкембето. – Освен това Ерика каза, че дресингът е със зехтин, а той е полезен. Навсякъде пише, че зехтинът е полезен за сърцето.

Ерика се въздържа да посочи, че сто грама едва ли могат да се считат за здравословно количество. Този спор водеха за кой ли път вече. Храната беше голямото удоволствие в живота на Лаш, който считаше всички опити да му намалят яденето за посегателство срещу личността му. Битан отдавна се бе оттеглила от полесражението, но все пак от време на време се опитваше да намекне какво мисли за хранителните му навици. Всички опити да бъде поставен на диета завършваха с това, че той ядеше тайно и после се дивеше, че теглото му не намалява.

– Познаваш ли И-Тайп[11]?

Мария бе преустановила оралното изследване на устата на Дан и сега очаровано гледаше Густав.

– Искам да кажа, нали е в компанията на принцесата и приятелите ѝ, а Дан каза, че познаваш кралското семейство, та си рекох, че познаваш и него. Толкова е як!

Густав изглеждаше шокиран, че за някои хора е по-забавно да познаваш И-Тайп, отколкото краля, но се овладя и отговори сдържано на въпроса на Мария.

– Малко съм по-възрастен от престолонаследницата, но по-малкият ми брат познава и нея, и Мартин Ериксон.

Мария изглеждаше смутена.

– Кой е Мартин Ериксон?

Густав тежко въздъхна и след кратка пауза неохотно отвърна:

– И-Тайп.

– Аха. Яко.

Тя се засмя, явно силно впечатлена.

Боже, ама тя наистина ли е на двайсет и една, както твърди Дан, помисли си Ерика. Не би ѝ дала повече от седемнайсет. Разбира се, че беше сладка, дори Ерика трябваше да го признае. Погледна с тъга тежкия си корем и установи, че дните, когато връхчетата на гърдите ѝ стърчаха към небето като на Мария, безвъзвратно са отминали.

Събирането не беше от най-успешните, които бяха правили. Ерика и Патрик се постараха колкото могат да поддържат разговора, но Дан и Густав сякаш идваха от различни планети, а Мария изпи твърде много вино за Отрицателно време, скоро ѝ прилоша и ѝ се наложи да се оттегли в тоалетната. Единственият, който се веселеше, беше Лаш, изцяло съсредоточен в поглъщането на колкото се може повече храна, щастливо игнорирайки убийствените погледи на Битан.

Още в осем всички се разотидоха и Патрик и Ерика останаха сами с чиниите за миене.

Решиха да ги зарежат за малко и седнаха всеки с чашата си в ръка.

– О, колко ми се пие вино!

Ерика тъжно погледна колата в чашата си.

– Да, след такава вечеря разбирам, че човек има нужда от една глътка. Боже, как успяхме да съберем тази тълпа? Какво сме си мислили?

Тя се засмя и поклати глава.

– Познаваш ли И-Тайп!

Патрик извиси гласа си във фалцет, имитирайки Мария, и Ерика прихна.

– Боже, колко яко!

Той продължи с фалцета и хихикането на Ерика премина в буен смях.

– Мама казва, че няма лошо да си малко глупава, ако си толкова сладка!

Сега той чаровно наклони глава и Ерика се хвана за корема от смях.

– Спри, не мога повече! Не беше ли ти, дето ми казваше да съм добричка?

– Да бе, да, знам, просто не мога да се сдържа.

Патрик стана сериозен.

– Слушай, какво мислиш за този Густав? Не ми изглежда най-милият човек на света. Смяташ ли, че е подходящ за Ана?

Смехът на Ерика рязко секна и тя сбърчи чело.

– Не, направо се безпокоя. Всеки би изглеждал по-добре от побойника Лукас, но аз просто...

Тя се поколеба, търсейки думите.

– Просто исках нещо по-добро за Ана. Видя ли колко неодобрително гледаше, докато децата тичаха и вдигаха шум? Хващам се на бас, че е от онези, които смятат, че децата трябва да се виждат, но не и да се чуват, а това е лошо за Ана. Тя има нужда от добър, топъл, любвеобилен човек. Някой, който да я кара да се чувства добре. Каквото и да приказва, виждам, че сега не е така. Но явно не смята, че заслужава нещо повече.

Пред тях слънцето потъваше в морето като огненочервено кълбо, но красотата на вечерта завинаги бе изгубена. Тревогата за сестра ѝ мъчеше Ерика, понякога отговорността толкова много ѝ тежеше, че ѝ бе трудно да диша. Щом се чувстваше толкова отговорна за своята сестра, как щеше да се справи с отговорността за още един мъничък живот?

Облегна глава на рамото на Патрик и вечерният мрак бавно се спусна над тях.

Понеделникът започна с добри новини. Аника се върна от ваканция. Загоряла и отпочинала, тя седеше на мястото си на рецепцията и когато Патрик влезе, лицето ѝ засия от радост. Обикновено той мразеше понеделнишките утрини, но видът на Аника веднага направи деня му много по-лек. По някакъв начин тя бе центърът, около който се въртеше всичко в управлението. Организираше, спореше, ругаеше и хвалеше, според случая. Какъвто и проблем да имаше човек, винаги можеше да разчита на умни и утешителни думи. Дори Мелберг бе започнал да изпитва известно уважение към нея и повече не смееше да я пощипва и да ѝ праща влажни погледи, както му бе обичаят в началото.

Не бе минал и час, откакто Патрик бе пристигнал в управлението, когато Аника със сериозно изражение на лицето почука на вратата.

– Патрик, дошла е една двойка да обяви дъщеря си за изчезнала.

Спогледаха се, всеки знаеше какво си мисли другият.

Аника въведе разтревожената двойка и двамата с приведени рамене седнаха пред бюрото на Патрик. Представиха се като Бу и Шершчин Мьолер.

– Дъщеря ни Йени снощи не се прибра.

Бащата бе проговорил пръв. Нисичък, набит мъж на около четирийсет. Докато говореше, нервно попипваше ярките си шорти и упорито фиксираше плота на бюрото. Фактът, че седяха в полицейското управление и обявяваха дъщеря си за изчезнала, изглежда го хвърляше в паника. Гласът му затрепери и жена му, и тя нисичка и набита, продължи:

– Живеем на къмпинга в Гребещад, Йени щеше да пътува за Фелбака към седем с едни свои приятели, с които току-що се бе запознала. Щяха да излизат, но тя обеща да се върне у дома до един часа. Били си уредили връщането с автобуса.

И нейният глас подрезгавя, тя замълча, после продължи:

– Когато не се прибра, се разтревожихме. Почукахме у една от приятелките ѝ, с които трябваше да бъдат заедно, събудихме и нея, и родителите ѝ. Каза, че Йени въобще не пристигнала на автобусната спирка, както били решили, и помислили, че тя просто няма да дойде. Тогава разбрахме, че се е случило нещо сериозно. Йени никога не би постъпила така. Тя ни е едничко дете и винаги ни казва, когато ще закъснее. Какво може да ѝ се е случило? Чухме за онова момиче, което сте намерили в Кралската клисура, мислите ли, че...

Тук гласът ѝ изневери и тя избухна в отчаян плач. Мъжът ѝ утешително я прегърна, но и в неговите очи се събираха сълзи.

Патрик се развълнува, но се постара да не показва това пред двамата.

– Не смятам, че може да се правят такива заключения.

Не можеше да си позволи да даде воля на състраданието си, затова се изрази с почти бюрократично бездушие.

– Да започнем с малко сведения за дъщеря ви. Казахте, че се казва Йени. На колко е години?

– Седемнайсет, скоро на осемнайсет.

Шершчин все още плачеше с лице в ризата на съпруга си, така че Бу трябваше да дава на Патрик нужните сведения. Като отговор на въпроса дали имат някоя по-нова нейна снимка, той изтри лицето на майката на Йени с хартиена салфетка и извади училищна снимка от чантата ѝ.

Патрик внимателно я пое и я погледна. Момичето бе типична седемнайсетгодишна тийнейджърка, с малко повече грим и упорито изражение в очите. Той се усмихна на родителите ѝ, опитвайки се да излъчва искрено съпричастие.

– Хубаво момиче, предполагам се гордеете с нея.

И двамата оживено кимнаха, Шершчин дори малко се поусмихна.

– Добро момиче е. Макар тийнейджърите да са малко особени. Не искаше да идва на ваканция с каравана с нас тази година, макар да го правим всяко лято, откакто се е родила, но ѝ се примолихме и ѝ казахме, че вероятно това е последното лято, което прекарваме така заедно. Тогава се съгласи.

Когато Шершчин чу собствените си думи за лятната ваканция, отново заплака и Бу успокояващо я поглади по косата.

– Взимате това на сериозно, нали? Чували сме, че трябва да изминат двайсет и четири часа, преди да започнат да търсят, но трябва да ни повярвате, казваме ви, нещо се е случило, иначе щеше да се обади. Не е такова момиче, просто да зареже всичко и да ни остави да седим да я мислим.

Патрик отново се опита да изглежда колкото се може по-спокоен, но образът на голото тяло на Таня в Кралската клисура веднага изникна в съзнанието му и той замижа в опит да го прогони.

– Няма да чакаме двайсет и четири часа, това го има само в американските филми, но преди това опитайте се да се успокоите. Вярвам на думите ви, че Йени е много организирано момиче, но съм виждал такива работи да се случват и преди. Срещнат някого, забравят за време и пространство, забравят, че мама и татко се безпокоят у дома. Нищо необичайно. Но ще започнем веднага да разпитваме. Оставете телефонен номер, на който да ви намерим, дайте го на Аника, когато излизате, а аз ще се обадя, щом разбера нещо повече. И ни съобщете, ако чуете нещо от нея или ако се появи у дома, моля ви. Ще си дойде, ще видите.

Когато си отидоха, Патрик се запита дали не бе обещал твърде много. Изпитваше особено усещане, което не предвещаваше нищо добро. Погледна снимката на Йени, която бяха оставили. Дано да е някъде навън и просто да се забавлява.

Изправи се и отиде при Мартин. Най-добре да започнат веднага да търсят. Ако се е случило най-лошото, нямаха и минута за губене. Според доклада на съдебния лекар Таня бе живяла около седмица в плен, преди да умре. Часовникът бе започнал да тиктака.