Пурпурните реки

1

„Га-на-мос!1 Га-на-мос!“

Здраво стиснал предавателя, Пиер Ниманс гледаше надолу към тълпата, която се спускаше по бетонираните пътеки на „Парк де Пренс“. Хилядите разгорещени фенове с бели кепета и ярки шалчета се стичаха към изходите като разноцветен и шеметен поток. Взрив от конфети. Или легион от побеснели демони. И над всичко това трите отчетливи и натрапчиви срички: „Га-на-мос!“

Застанал прав върху покрива на детската градина срещу стадиона, полицаят наблюдаваше работата на трета и четвърта бригада от републиканската служба по сигурността. Мъжете в тъмносиня униформа и черни каски тичаха, прикрити зад щитовете си. Класическият метод. Двеста души, разположени от двете страни на всички входове, и командоси-„екрани“, които трябваше да направят така, че привържениците на двата отбора да не се срещнат, да не се доближат едни до други, ако е възможно дори да не се видят…

За тазвечерната среща между Сарагоса и Арсенал — единственият мач през годината, в който два чуждестранни отбора щяха да премерят силите си в Париж — бяха мобилизирани повече от хиляда и четиристотин полицаи и жандарми. Проверка на документите, обискиране на подозрителните и охрана на четирийсетте хиляди зрители, дошли да подкрепят единия или другия отбор. Главният комисар Пиер Ниманс беше един от тези, които отговаряха за операцията. А тя се различаваше от обичайната му работа. Впрочем, късо подстриганият полицай харесваше подобни акции. Наблюдение и действие в чист вид. Без разследване, без съдебна намеса. Безнаказаност, която му действаше някак отморяващо. Нравеше му се и военният вид на потеглилата в поход полицейска армия.

Зрителите наближаваха изходите. Ниманс погледна часовника си. След четири минути ще се изсипят на уличното платно. Тогава вече ще стане напечено. Полицаят пое дълбоко въздух. Октомврийската нощ бе изпълнена с напрежение.

Две минути. Ниманс се обърна към площад Порт дьо Сен Клу. Беше напълно пуст. Трите фонтана стърчаха в нощта като тревожни тотеми. Автобусите се бяха подредили по авенюто в индийска нишка. Пред тях се суетяха мъже със закачени на колана каски и палки. Резервните бригади.

Гълчавата нарастваше. Тълпата се изсипваше през изходите между железните огради, настръхнали от заострени колове. Ниманс се усмихна. Точно затова бе дошъл. Долу настана вълнение. Тръбни звуци прорязаха глухия шум. После чудовищен рев разтърси циментовата грамада. „Га-на-мос! Га-на-мос!“ Ниманс натисна копчето на предавателя и се свърза с Жоашен, шефа на сигурността в източен Париж. „Тук Ниманс. Излизат. Насочете ги към автобусите на булевард Марат, към паркингите и входовете на метрото.“

От високото си място полицаят прецени обстановката — от неговата страна, изходите G и H, рисковете бяха минимални. Тази вечер победиха испанците, така че феновете им бяха по-малко опасни. Англичаните излизаха от отсрещната страна, от врати A и K към трибуните от страната на Булон — трибуните на дивите зверове. Ниманс смяташе да им хвърли един поглед, щом операцията започне.

Внезапно над тълпата на светлината на уличните лампи прехвърча стъклена бутилка. Полицаят видя да се размахва палка, тълпата да отстъпва, хора да падат на земята. Изкрещя в предавателя: „Жоашен, мамка му! Овладейте хората си!“

Хукна към стълбището и се спусна пеша от осмия етаж. Когато излезе на авенюто, две редици полицаи вече бяха дотичали и се готвеха за схватка с хулиганите. Ниманс застана пред въоръжените мъже и размаха ръце. Палките бяха на няколко метра от лицето му, когато Жоашен изникна до него с каска на главата. Вдигна визьора й и го изгледа свирепо:

— За Бога, Ниманс, да не сте се побъркали? В тия цивилни дрехи ще ви…

Полицаят не го остави да довърши.

— Какво става, да му се не види? Овладейте хората, Жоашен! Иначе безредиците не ни мърдат.

Кръгличкият червендалест капитан дишаше тежко. Малките му старомодни мустаци потръпваха. Предавателят изпука: „До… до всички части… До всички части… Завоят при Булон… Улица Командан Гилбо… Аз… Имаме проблем!“ Ниманс изгледа Жоашен, сякаш той бе единственият виновник за всеобщия хаос. Пръстите му натиснаха копчето на предавателя: „Тук Ниманс. Идваме.“ После заповяда на капитана с овладян глас:

— Отивам. Изпратете колкото може повече хора. И се оправете с тия тук.

И без да изчака отговор се спусна да търси стажанта, който изпълняваше ролята на негов шофьор. Прекоси площада с големи крачки, мерна в далечината сервитьорите от „Брасри де Пренс“, които бързаха да спуснат железните решетки. Въздухът бе наситен със страх.

Ниманс видя дребния тъмнокос стажант с кожено яке, който се мотаеше край една черна кола. Удари с юмрук по купето и изкрещя:

— Бързо! На завоя при Булон!

Двамата мъже скочиха в колата едновременно. Гумите запушиха при потеглянето. Стажантът сви вляво от стадиона, за да стигне най-бързо до врата K по път, предназначен за охраната. Нещо накара Ниманс да му нареди:

— Не, заобиколи стадиона.

Колата направи обратен завой и шльопна в локвите около камионите с вода, готови да се намесят. После пое по авеню Парк де Пренс през тесния коридор, образуван от паркиралите автобуси на подвижната гвардия. Мъжете с каски, които тичаха в същата посока, й направиха път, без да я погледнат. Ниманс беше поставил буркана върху покрива. Стажантът зави наляво покрай гимназия „Клод Бернар“ и се включи в кръговото движение, за да поеме покрай третата стена на стадиона. Току-що бяха задминали трибуните към Отьой.

Когато Ниманс видя как газът се стеле във въздуха, разбра, че е бил прав — тълпите вече бяха стигнали до площад Йороп.

Колата премина през белезникавата мъгла, където се наложи шофьорът да удари спирачките, за да не връхлети върху първите жертви, които бягаха с всички сили. Битката бе започнала точно пред президентската трибуна. Мъже с вратовръзки и елегантни жени тичаха и се препъваха с облени в сълзи лица. Някои се опитваха да се измъкнат по страничните улици, други се изкачваха по стъпалата към вратите на стадиона.

Ниманс изскочи от колата. На площада видя истинско меле от преплетени тела. Смътно различи крещящите цветове на английския отбор и тъмните силуети на полицаите. Някои от последните пълзяха по земята като окървавени плужеци, докато други стояха на известно разстояние и се колебаеха да употребят пушките си заради ранените си колеги.

Комисарят прибра очилата си и уви шал около лицето си. Приближи се до най-близкия полицай и изтръгна палката от ръцете му, като в същото време му показа трицветната си карта. Човекът поразено го изгледа — визьорът на каската му бе замъглен.

Пиер Ниманс затича към мелето, феновете на англичаните се биеха с юмруци, размахваха железни пръчки, ритаха с подкованите си обувки, а полицаите се бранеха, отстъпвайки, като се опитваха да защитят падналите си колеги. Телата се мятаха, лицата се кривяха в грозни гримаси, челюстите тракаха по асфалта. Палките се вдигаха и спускаха, прегъвайки се от силата на удара.

Офицерът се хвърли в мелето.

Зараздава крошета, заудря с палката. Събори на земята някакъв дебелак и започна да го рита. В гърдите, в слабините, по лицето. Отдясно внезапно го сритаха, но успя да парира удара и се изправи с крясък. Палката му се преви в гърлото на нападателя. Кръвта нахлу в главата му, усети метален вкус в устата. Вече не мислеше за нищо, не изпитваше нищо. Беше на война и го знаеше.

Изведнъж забеляза странна сцена. На стотина метра встрани някакъв вече доста омлатен цивилен се мъчеше да се изтръгне от ръцете на двама хулигани. Ниманс си отбеляза кървавите следи по лицето на цивилния, механичните жестове на другите двама, дивата им омраза. След секунда разбра — раненият и биячите носеха на якетата си значките на различни клубове.

Разчистване на сметки.

Междувременно жертвата се беше измъкнала и бягаше по една от преките — улица Нюнжесер е Коли. Двамата побойници хукнаха след него. Ниманс захвърли палката си, проби си път в тълпата и ги последва.

Тичаше, като дишаше равномерно, и постепенно настигаше двамата преследвачи, които вече бяха близо до плячката си в тихата улица.

Отново завиха надясно и скоро стигнаха до оградения с висок зид басейн „Молитор“. Тук вече мръсниците успяха да заловят жертвата си. Ниманс стигна до площад Порт Молинор над околовръстния булевард и не повярва на очите си: един от нападателите беше извадил мачете.

На зеленикавата светлина на пътната артерия Ниманс различи острието — то неуморно се спускаше върху падналия на колене човек, който поемаше ударите с леко потръпване. Нападателите вдигнаха тялото и то прехвърлиха през парапета.

— НЕЕЕ!

Полицаят изкрещя и в същия миг извади револвера си. Опря се на една кола, здраво хвана десния си юмрук с лявата ръка и се прицели, сдържайки дъха си. Първи изстрел. Не улучи. Убиецът с мачетето изненадано се обърна. Втори изстрел. Пак не улучи.

Отново се затича. Държеше ръката си с оръжието притисната до бедрото си, в бойна позиция. Сърцето му се късаше от гняв — бе свалил очилата си и на два пъти не уцели. Стигна до моста. Човекът с мачетето вече бягаше в храстите покрай околовръстния булевард. Съучастникът му стоеше неподвижен, объркан. Полицаят стовари дръжката на револвера си върху гърлото му, после го изтегли за косата до близкия пътен знак. Сложи му белезниците с една ръка и чак тогава погледна надолу.

Тялото на жертвата се бе разбило върху платното и няколко коли бяха минали отгоре му, преди верижната катастрофа да спре движението напълно. Хаос от разбити коли и хвърчаща ламарина… Задръстването надаваше френетичния си рев от клаксони. На светлината на фаровете Ниманс видя един от шофьорите, който залиташе до колата си и си държеше лицето.

Комисарят насочи погледа си отвъд булеварда. Забеляза убиеца с шарения шал да прекосява храстите. Прибра оръжието си в кобура и го последва.

Сега убиецът му хвърляше през дърветата кратки погледи. Полицаят не се криеше — мъжът трябваше да знае, че главният комисар Пиер Ниманс ще му види сметката. Внезапно хулиганът прескочи през един насип и изчезна. По шума на стъпките върху чакъла Ниманс разбра накъде се е насочил — към парка на Отьой.

Тръгна след него по сивите камъчета на парковите алеи. Мина покрай парниците и забеляза силует, който се катереше по някаква стена. Затича се и стигна до кортовете „Ролан Гарос“.

Решетъчните врати не бяха заключени — убиецът лесно преминаваше от корт на корт. Ниманс отвори една врата, проникна на червения терен и прескочи мрежата. Петдесет метра по-нататък човекът вече намаляваше ход и показваше признаци на умора. Успя все пак да прескочи една мрежа и да се качи по стълбите между седалките. Ниманс на свой ред изкачи стълбите бързо, гъвкаво, едва задъхан. Оставаха му само още няколко метра, когато сянката на върха на трибуните направи скок в празното.

Беглецът бе достигнал до покрива на частна къща и изчезна най-внезапно. Комисарят отстъпи, засили се и скочи. Приземи се на чакълеста платформа. Долу видя морава, дървета, тишина.

Ни следа от убиеца.

Отпусна се върху влажната трева. Имаше само две възможности: главната сграда, от която току-що бе скочил, и една голяма дървена постройка в дъното на парка. Извади своя MR 73 и се облегна на вратата зад себе си. Тя поддаде.

Направи няколко крачки, после спря, поразен. Намираше се в мраморно преддверие. На стената бе окачена кръгла каменна плоча с изгравирани непознати букви. В мрака на горните етажи просветваше позлатен парапет. Кадифени тапицерии в имперско червено и култови вази се очертаваха в сянката. Ниманс разбра, че е попаднал в азиатско посолство.

Внезапно навън се чу шум. Убиецът беше в другата сграда. Полицаят прекоси градината, приведен над тревата, и стигна до дървената постройка. Вратата все още помръдваше. Ниманс влезе, като сянка в сянката. И се озова в конюшня, разделена на боксове, заети от кончета с добре поддържани гриви.

Придвижи се напред с оръжието в ръка. Мина покрай един, втори, трети бокс… Чу шум вдясно от себе си. Обърна се. Беше само потропващо копито. Прошумоляване вляво. Ново обръщане. Късно. Острието се стовари върху му. Успя да се отдръпне в последния момент. Мачетето одраска рамото му и се заби в задницата на един от конете, който със светкавичен къч заби подкованото си копито в лицето на убиеца. Полицаят се възползва от предимството си, хвърли се върху мъжа, обърна оръжието си и го употреби като чук.

Удряше и удряше, после внезапно спря и се взря в окървавените черти на хулигана. Счупени кости стърчаха изпод разкъсаната плът, едно око висеше на плетеница от фибри. Убиецът вече не мърдаше, но все още носеше кепето си с цветовете на Арсенал. Ниманс отново обърна оръжието си, стисна с две ръце окървавената дръжка и вкара дулото в разцепената уста на мъжа. Постави пръста си на спусъка и затвори очи. Щеше да стреля, когато се разнесе пронизителен звук.

Клетъчният му телефон звънеше в джоба му.

2

Три часа по-късно в централната дирекция на съдебната полиция на Министерството на вътрешните работи, разположена на една от новите и прекалено симетрични улици на квартал „Нантер-Префектюр“, проблесна слаба светлина. Светеше на първия етаж, в кабинета на Антоан Ренс, който седеше в сянката. Срещу него, зад светлия кръг, се открояваше високият силует на Пиер Ниманс. Той току-що лаконично бе преразказал рапорта си за преследването в Булон. Ренс скептично попита:

— Как е човекът?

— Англичанинът ли? В кома. Многобройни фрактури на лицевите кости. Преди малко се обадих в болницата. Опитват се да присадят кожа на лицето.

— А жертвата?

— Размазана от колите на околовръстната магистрала. При Порт Молитор.

— Господи. Как е станало?

— Разчистване на сметки между хулигани. Сред феновете на Арсенал е имало и привърженици на Челси. Двамата хулигани с мачетето убиха врага си.

Ренс недоверчиво кимна. Помълча, после каза:

— А твоят? Сигурен ли се, че един конски ритник го е докарал до това състояние?

Ниманс не отговори и се обърна към прозореца. Под тебеширено бялата луна се очертаваха странни пастелни мотиви, които покриваха фасадите на съседните квартали — облаци, дъги, опънати над тъмнозелените хълмове на парка в Нантер. Ренс отново се обади:

— Не те разбирам, Пиер. Защо се забъркваш в такива истории? Наблюдение на стадион… Направо не те…

Гласът му заглъхна. Ниманс продължаваше да мълчи.

— Тази работа не е за твоята възраст — подхвана Ренс. — Нито за квалификацията ти. Договорът ни беше ясен: никаква работа на терена, никакви побоища…

Ниманс се обърна и се приближи до своя началник.

— Давай направо, Антоан. Защо ме извика посред нощ? Когато ми се обади, нямаше как да знаеш за парка. Тогава за какво ме извика?

Сянката на Ренс не помръдваше. Широки рамене, чупливи сиви коси, изсечени черти, физика на пазач на фар. Дивизионният комисар ръководеше от няколко години Централната служба за борба с лошото третиране на хора — сложно наименование, с което се означаваше просто висшестоящата инстанция на нравствената бригада. Ниманс го познаваше много преди да получи този административен пост, когато двамата бяха бързи и ефикасни улични ченгета. Ниско подстриганият полицай се наведе и повтори:

— Та за какво ме извика?

Ренс въздъхна:

— Става дума за убийство.

— В Париж?

— Не, в Гернон. Малко градче в Изер, близо до Гренобъл. Университетски град.

Ниманс придърпа един стол и седна срещу дивизионния.

— Слушам те.

— Намерили са тялото вчера привечер. Заклещено в скалите над реката покрай парка на университета. По всичко изглежда, че става дума за престъпление на умопобъркан.

— Какво знаеш за тялото? На жена ли е?

— Не. На мъж. Младо момче. Библиотекаря на факултета, доколкото разбрах. Тялото било голо. Имало е следи от мъчения — порезни рани, изгаряния… Споменаха и удушаване.

Ниманс постави лакти на бюрото и запремята в ръце някакъв пепелник.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Защото смятам да те изпратя там.

— Какво? Да разследвам убийството? Местните от Гренобъл ще заловят убиеца за една седмица и…

— Пиер, не се прави на глупак. Много добре знаеш, че не е толкова лесно. Говорих със съдията. Той иска специалист.

— Специалист по какво?

— По убийствата. И по нравите. Подозира сексуални подбуди. Така де, нещо подобно.

Ниманс проточи врат към светлината и усети топлината на халогенната лампа.

— Антоан, не ми казваш всичко.

— Съдията се казва Бернар Терпант. Стар приятел ми е. И двамата сме от Пиренеите. Страх го е, чаткаш ли? И иска да приключи с тази работа възможно най-бързо. Да избегне слуховете, медиите, всички гадории. След няколко седмици започват занятията. Дотогава убиецът трябва да е заловен. Ясен ли съм?

Главният комисар се изправи и се върна до прозореца. Вгледа се в малките като карфички светлини на фенерите, в тъмните куполи на парка. Ужасът от последните часове още го владееше — ударите с мачете, околовръстният булевард, преследването по тенис-кортовете. За сетен път си помисли, че обаждането на Ренс му бе попречило да убие човек. Помисли си за пристъпите на неконтролируема ярост, които замъгляваха съзнанието му, разкъсваха времето и пространството и го подтикваха да извърши най-лошото.

— Е? — попита Ренс.

Ниманс се обърна и се подпря на перваза на прозореца.

— От четири години вече не водя такива разследвания. Защо ми предлагаш точно това?

— Имам нужда от опитен човек. А и знаеш, че централните служби могат да изпращат свой подчинен където и да е във Франция. (Пръстите му потропваха по масата.) Използвам властта си.

Полицаят с очилата с железни рамки се усмихна.

— Изкарваш вълка от леговището му, а?

— Точно така. За теб това ще е разнообразие. Аз ще направя услуга на стар приятел. А междувременно ти поне няма да пребиеш някого…

Ренс взе листата на един факс, които се белееха на бюрото му:

— Първите заключения на жандармите. Искаш ли ги?

Ниманс се приближи до бюрото и смачка хартията.

— Ще ти се обадя. За новини от болницата.

Полицаят напусна сградата на улица Троа Фонтано и се отправи към дома си на улица Лабрюйер в девети район. Голям, почти празен апартамент с излъскан като у стара дама паркет. Ниманс взе душ, почисти раните си — бяха повърхностни — и се погледна в огледалото. Костеливо лице, прорязано от бръчки. Късо подстригана коса, лъскава и прошарена. Очила с метални рамки. Усмихна се на образа си. Не би искал да срещне тази мутра на пуста улица.

Натика малко дрехи в един спортен сак, пъхна между ризите и чорапите една пушка-помпа ремингтън, калибър 12, няколко кутии с патрони, както и пълначи за револвера. Накрая сложи два зимни костюма в калъфа им, като добави няколко вратовръзки с екстравагантни шарки.

По пътя към Порт дьо ла Шапел се отби в денонощния Макдоналдс на булевард Клиши и набързо погълна два сандвича със сирене, без да изпуска от поглед паркираната си наблизо кола. Три часът сутринта. На белезникавата неонова светлина в мръсното помещение бродеха познати призраци. Чернокожи с прекалено широки роби. Проститутки с дълги ямайски плитки. Наркомани, бездомници, пияници. Всички тези същества принадлежаха към някогашната му вселена — уличната. Вселената, която напусна, за да се заеме с добре платена и почтена канцеларска работа. За всяко друго ченге работата в централната администрация би означавала издигане. За Ниманс тя бе равнозначна на изгнание — позлатено изгнание, което го бе уязвило. Отново се вгледа в сумрачните създания, които го заобикаляха. Тези видения бяха дървета от неговата гора, същата, в която някога бе ходил на лов.

Качи се в колата си, пусна дългите фарове и подкара с пълна скорост, без да се съобразява с радарите и ограниченията на скоростта. В осем часа сутринта се отклони от магистралата и се отправи към Гренобъл.

Отдалеч забеляза университета — големи модерни сгради от бетон и стъкло, оградени отвсякъде от тревни площи. Ансамбълът напомняше на санаториум с размерите на административно градче.

Спря колата. Взе бинокъла си и излезе. Огледа пейзажа. Реката не се виждаше. Съобрази, че тече зад стената от скали. Внезапно забеляза една подробност. Не, не се беше излъгал. Върна се в колата и подкара. Бе видял между скалите жълтата флуоресцираща лента на националната жандармерия:

ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО

3

Ниманс се отправи към скалите, където се очертаваха завоите на тясна пътека. Скоро се наложи да спре, тъй като пътят не беше достатъчно широк. Излезе от колата, мина под лентата и стигна до реката.

Тук течението й бе спряно от естествена преграда. Водата обаче не се пенеше, както очакваше Ниманс, а образуваше бистро и спокойно езерце. Като лице, от което гневът внезапно е изчезнал. По-нататък вдясно реката продължаваше да тече и очевидно прекосяваше сивкавия град долу в долината.

Ниманс рязко спря. Вляво от себе си видя сведен над водата човек. С рефлекторен жест попипа колана си и закачените на него белезници изтракаха. Човекът се обърна и му се усмихна.

— Какво правите тук? — грубо попита Ниманс.

Непознатият продължи да се усмихва, без да отговаря.

Изправи се и си избърса ръцете. Беше млад мъж с нежно лице и руси щръкнали коси. С яке от еленова кожа и панталон с щипки. Отвърна с ясен глас:

— А вие?

Тази непринуденост обезоръжи Ниманс. Той кисело заяви:

— Полиция. Не видяхте ли лентата? Надявам се да имате добра причина да не спазите забраната, защото…

— Ерик Жоано от полицията в Гренобъл. Дойдох на разузнаване. Още трима колеги ще пристигнат по-късно.

Ниманс слезе при него на тясната брегова ивица.

— Къде са дежурните? — попита.

— Освободих ги за половин час. Да закусят. (Безгрижно сви рамене.) Имам работа тук. Исках никой да не ме безпокои… комисар Ниманс.

Сивокосият полицай примигна. Младежът продължи:

— Веднага ви познах. Пиер Ниманс. Бивша слава на полицията. Бивш комисар от Бригадата за борба със сводничеството. Бивш ловец на убийци и на дилъри. Доста бивши неща, като помислиш…

— Да не би вече и нахалството да влиза в обучението?

Жоано иронично се поклони:

— Извинете, господин комисар. Опитвам се просто да придам на звездата човешки облик. Добре знаете, че сте известен, че сте „суперченге“, което захранва мечтите на всички млади инспектори. За убийството ли сте тук?

— Ти как мислиш?

Полицаят отново се поклони.

— За мен ще е чест да работя с вас.

Ниманс се взря в проблясващата повърхност на гладката вода, която изглеждаше като стъклена на утринната светлина. В дълбините се долавяше нефритено сияние.

— Кажи ми какво знаеш за случая.

Жоано посочи с глава скалите.

— Тялото е било заклещено там горе.

— Там горе? — повтори Ниманс, докато оглеждаше острия, агресивен релеф на канарите.

— Да. На петнайсет метра височина. Убиецът е натикал тялото в една от пукнатините. Поставил го е в странна поза.

— Каква?

Жоано сви краката си и обхвана колене с ръце.

— Поза на зародиш.

— Доста необичайно.

— Всичко е необичайно в този случай.

— Чух за рани, за изгаряния — подзе Ниманс.

— Още не съм видял тялото. Но разбрах, че наистина има много следи от мъчения.

— Смъртта вследствие на мъченията ли е?

— Засега не се знае. И по гърлото има дълбоки резки. Следи от душене.

Ниманс отново се загледа в езерцето. Силуетът му съвсем отчетливо се отразяваше във водата — ниско подстриганата глава и синьото палто.

— А тук? Откри ли нещо?

— Не. От цял час търся някаква улика. Нищо. Според мен жертвата не е убита тук. Убиецът я е пренесъл горе.

— Ходи ли дотам?

— Да. Нищо особено. Убиецът явно се е изкачил на скалите от другата страна и е спуснал тялото с въже. След това е слязъл с друго въже и е натикал жертвата в процепа между скалите. Едва ли е било лесно да й придаде тази театрална поза. Не разбирам защо го е направил.

Ниманс гледаше към заострените напукани канари. Оттук не можеше да прецени точно разстоянието, но му се струваше, че нишата с тялото е точно на средата между земята и върха на скалите. Обърна се рязко.

— Да тръгваме.

— Къде?

— В болницата. Искам да видя трупа.

Човекът беше гол, завит до раменете, поставен легнал на една страна върху лъскавата маса. Свит, с прибрани рамене, превита глава, двата юмрука под брадичката, лактите — между коленете. Белезникавият цвят на кожата, сгърчените мускули, многобройните рани придаваха на трупа непоносима реалност. По врата имаше дълги разкъсвания, сякаш убиецът се бе опитал да одере кожата на жертвата си. Под слепоочията се виждаше мрежа от изпъкнали вени.

Ниманс вдигна поглед към другите мъже в моргата. Тук бе съдебният следовател Бернар Терпант — източен силует и къс мустак, капитан Роже Барн — колосален като товарен кораб, шеф на жандармерийската бригада в Гернон, и капитан Рьоне Вермон — изпратен от изследователската секция на жандармерията, дребен опърпан човечец с лице на червени петна и очи като свредели. Жоано стоеше встрани от останалите и си придаваше вид на усърден стажант.

— Знаем ли кой е? — попита Ниманс.

Барн вдървено пристъпи напред и се прокашля.

— Жертвата се нарича Реми Кайоа, господин комисар. На двайсет и пет години. От три години главен библиотекар в университета в Гернон. Тялото ме е разпознато от съпругата му Софи Кайоа тази сутрин.

— Тя ли съобщи за изчезването му?

— Да, вчера, късно следобед. Съпругът й тръгнал предишния ден на екскурзия в планината към връх Мюре. Сам, както всяка събота. Случвало му се да преспива в някоя от хижите. Затова не се разтревожила. До вчера следобед…

Барн замълча. Ниманс бе дръпнал платното и разглеждаше гърдите на трупа.

Вик на ужас замря в гърлата на присъстващите. Коремът и гръдният кош бяха покрити с черни рани с различна форма и релеф. Порезни рани с виолетови ръбове, следи от изгаряния във всички цветове на дъгата. Имаше и разкъсана кожа около китките и в горната част на ръцете, сякаш човекът е бил завързан с тел.

— Кой откри тялото?

— Една млада жена…

Барн хвърли поглед на книжата си и продължи:

— Фани Ферера. Преподавател в университета.

— Как го е открила?

Барн отново си прочисти гърлото.

— Занимава се със спорт. Със спускане по бързеите… С дъска, неопренов костюм и плавници. Това е много опасен спорт и…

— Та как го е открила?

— Завършила спускането зад естествения бараж на реката, точно под скалите. Качила се на брега и забелязала тялото.

— Тя ли ви каза това?

Барн неуверено се огледа.

— Ами да, аз…

Комисарят откри напълно тялото и обиколи белезникавото свито същество, чийто череп, покрит с много къси коси, стърчеше като каменна стрела.

Пое смъртния акт, който му подаваше Барн, и бързо прочете напечатаните редове. Документът беше изготвен лично от директора на болницата. Лекарят не се произнасяше за часа на смъртта. Задоволяваше се да опише видимите рани. Заключението му беше: смърт чрез удушаване. За да се научи повече, тялото трябваше да се разгъне и да се аутопсира.

— Кога ще дойде съдебният лекар?

— Всеки момент го очакваме.

Комисарят се приближи до жертвата. Наведе се, взря се в чертите на младежа. Лицето бе по-скоро красиво, със затворени очи и без никаква следа от удар или изтезание.

— Някой пипал ли е лицето?

— Никой, господин комисар.

— Със затворени очи ли беше?

Барн кимна. С палец и показалец Ниманс леко разтвори клепачите на жертвата. Тогава се случи невъзможното. От дясното око бавно се стече голяма и бистра сълза. Комисарят стреснато се отдръпна — трупът плачеше.

Погледна другите мъже. Никой не бе забелязал тази поразителна подробност. Запази самообладание и повтори жеста си отново, без останалите да му обърнат внимание. Онова, което видя, му доказа, че не е луд и че това убийство несъмнено беше случаят, от който всяко ченге се страхува или на който се надява да попадне през кариерата си, според човека. Изправи се и с рязък жест зави тялото. После се обърна към следователя:

— Разкажете как се води разследването.

Бернар Терпант се изпъна.

— Господа, разбирате, че този случай ще е труден и… необичаен. Затова с прокурора решихме да поискаме помощта на съдебната полиция в Гренобъл и на националната жандармерия. Повиках и главния комисар Пиер Ниманс. Сигурно сте чували името му. Понастоящем комисарят работи в ръководството на Бригадата за борба със сводничеството в Париж. Засега не знаем нищо за мотивите за престъплението, но най-вероятно става дума за сексуално убийство. Извършено от маниак. Опитът на господин Ниманс ще ни бъде от голяма полза. Затова ви предлагам комисарят да оглави операциите…

Барн кимна, Вермон също, но не толкова охотно. Колкото до Жоано, той отвърна:

— За мен няма проблеми. Но колегите ми от съдебната полиция ще пристигнат скоро и…

— Ще им обясня — прекъсна го Терпант и се обърна към Ниманс. — Господин комисар, слушаме ви.

Патосът на сцената притесняваше Ниманс, който нямаше търпение да започне разследването, да излезе навън и главно да бъде сам.

— С колко души разполагате, капитане? — попита той.

— С осем. Не, извинете, с девет.

— Свикнали ли са да разпитват свидетели, да събират улики, да правят проверки по пътищата?

— Ами… Точно тези неща не са сред…

— А вие, капитан Вермон, колко души имате?

Гласът на жандарма прокънтя като оръдеен изстрел:

— Двайсет. Опитни мъже. Те ще претърсят терена около мястото, където е бил открит трупът, и…

— Отлично. Нека също разпитат хората, които живеят близо до пътищата към реката, да обиколят бензиностанциите, гарите, къщите в съседство с автобусните спирки… Вижте в кои хижи е преспивал младият Кайоа и ги претърсете. Може би жертвата е била нападната в някоя от тях.

После Ниманс се обърна към Барн.

— Капитане, изпратете запитвания до всички жандармерии в областта. До обяд искам да имам списъка на местните скитници. Проверете кой е излязъл наскоро от затвора в радиус от триста километра. Осведомете се за кражбите на коли и на всякакво друго имущество. Разпитайте персонала на хотелите и ресторантите. Изпратете им въпросници по факса. Нека отбележат и най-малкия по-особен факт, и най-дребния подозрителен клиент, и най-малкия знак. Нужен ми е и списък на произшествията в Гернон през последните двайсет и повече години, които някак може да са свързани с нашия случай.

Барн записваше всяко изискване в бележника си. Ниманс се обърна към Жоано:

— Свържи се с Вътрешното разузнаване. Нека ти дадат списък на сектите, влъхвите и всички откачалки в областта.

Жоано кимна. Терпант също кимаше снизходително, сякаш му взимаха думите от устата.

— Имате с какво да се занимавате, докато чакаме резултатите от аутопсията — заключи Ниманс. — Излишно е да ви предупреждавам, че трябва да пазите пълно мълчание по случая. Нито дума на местната преса. Нито дума никому.

Пред площадката на Областната университетска болница мъжете се разделиха и забързаха под утринния дъждец. В сянката на високата сграда, която сякаш бе строена поне преди два века, те се качиха в колите си, навели глави, превили рамене, без да разменят дума, нито поглед.

Ловът започваше.

4

Пиер Ниманс и Ерик Жоано отидоха в университета в края на града. Комисарят помоли лейтенанта да го изчака в библиотеката в главното здание, докато той се срещне с ректора, чийто кабинет се намираше в административната сграда на сто метра оттам.

Полицаят се изкачи на последния етаж на въпросната сграда, строена през седемдесетте години и наскоро ремонтирана, с високи тавани и със стени, боядисани в различни пастелни тонове. Влезе в нещо като преддверие, заето от секретарката и малкото й бюро, представи се и поиска да види Венсан Луис.

Докато чакаше, успя да разгледа окачените по стените снимки на студенти, победоносно размахали купи и медали край ски-писти или буйни реки.

След няколко минути Пиер Ниманс стоеше прав пред ректора — човек със ситно къдрави коси и сплескан нос, но с млечнобял тен, с лице, странна смесица между негроидни черти и анемична бледност. Ректорът предложи на полицая да седне и нервно замасажира китките си.

— Е? — попита той сухо.

— Е, какво?

— Открихте ли следи?

Ниманс опъна краката си.

— Току-що пристигам, господине. Оставете ме да се огледам. Засега по-добре вие да отговорите на въпросите ми.

Луис замръзна на стола си. Кабинетът му бе обзаведен със светли дървени мебели с метални обковки.

— Да се е случвало вече нещо подозрително във факултета? — продължи спокойно Ниманс.

— Подозрително? Съвсем не.

— Наркотици? Кражби? Сбивания?

— Не.

— Няма банди, кланове… Младежи със сбъркани мозъци?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Ами например увлечени по разни церемонии, ритуали…

— Не. При нас няма такива неща. Мозъците на студентите ни са в ред.

Ниманс замълча. Ректорът открито го разглеждаше — ниско подстриган, широкоплещест, дръжката на револвера му се подаваше от джоба на палтото. Луис прекара ръка по лицето си, после заяви така, сякаш искаше сам себе си да убеди:

— Казаха ми, че сте отличен полицай.

Ниманс не реагира. Ректорът подзе:

— Искам едно-единствено нещо, господин комисар. Да откриете убиеца възможно най-бързо. Скоро започва учебната година и…

— В момента в градчето няма никакви студенти, така ли?

— Само шепа пансионери. Живеят горе под покрива на главната сграда. Както и няколко преподаватели, които подготвят лекциите си.

— Може ли списъка им?

— Ами… (Поколеба се.) Няма проблем…

— Що за човек беше Реми Кайоа?

— Много дискретен. Саможив.

— Обичаха ли го студентите?

— Да… Разбира се.

— Къде живееше? В Гернон?

— Не, тук в градчето. На последния етаж на главната сграда, със съпругата си. Заедно с пансионерите.

— Реми Кайоа е бил на двайсет и пет години. В наше време малко рано за женитба.

— Реми и Софи Кайоа са наши бивши студенти. Мисля, че са се запознали в колежа, в който учат децата на преподавателите. Те са… бяха приятели от детинство.

Ниманс рязко се изправи:

— Много добре. Благодаря ви.

И побърза да излезе, да избяга от мириса на страха, който усещаше около себе си.

Книги.

Навсякъде в голямата университетска библиотека. Неизброими рафтове с книги под светлината на неона. Металните лавици поддържаха истински стени от книги, съвършено подредени. Тъмни стени. Украсени в златно или сребърно. С етикети с емблемата на университета в Гернон. В средата на пустата зала бяха разположени покрити с гетинакс маси, разделени на малки кабинки със стъклени прегради. Когато влезе в залата, Ниманс не можа да се въздържи да не я сравни със стаята за срещи в затвора.

— В този университет са събрани най-добрите преподаватели — обясни Ерик Жоано. — Каймакът на югоизточна Франция. Право, икономика, литература, психология, социология, физика… И главно медицина — всички светила от областта преподават тук и дават консултации в болницата. Някога сградата на болницата е била част от университета. После са я реконструирали. Половината окръг идва да се лекува тук и всички жители от планините са родени в тукашния майчин дом.

Ниманс слушаше със скръстени ръце, облегнати на една от масите за четене.

— Говориш като познавач.

Жоано взе някаква книга от една лавица.

— Следвал съм в този факултет. Право… Исках да ставам адвокат.

— И стана полицай.

Лейтенантът погледна Ниманс. Очите му блестяха на бялата светлина.

— На третата година изведнъж са уплаших да не ми доскучее. И се записах в школата за инспектори в Тулуза. Казах си, че в занаята на ченгето има повече действие, повече риск. Че ме очакват изненади…

— Разочарован ли си?

Лейтенантът върна книгата на мястото й. Леката му усмивка изчезна.

— Не днес. В никакъв случай. Това тяло… Как може човек да извърши подобно нещо?

Ниманс пренебрегна въпроса.

— Каква беше атмосферата в университета? Имаше ли нещо по-особено?

— Не. Доста дечица от буржоазни семейства. Главите им бяха пълни с клишета — за живота, за времето, в което живеем, за идеите, които трябва да имаме… Имаше и деца на селяни, на работници. Те бяха още по-големи идеалисти. И по-агресивни. Във всеки случай тогава всички ни очакваше безработица…

— Някакви странни истории? Някакви групички?

— Не. Нищо такова. Всъщност да. Спомням си, че съществуваше някакъв университетски елит. Микрокосмос, съставен от децата на преподавателите. Някои бяха свръхнадарени. Всяка година заемаха първите места във всичко. Дори в спорта.

Ниманс си спомни за снимките на шампионите при секретарката на Луис. Попита:

— Дали тези студенти не образуват нещо като клан? Биха ли могли да се обединят около някакъв извратен план?

Жоано се разсмя.

— Какво имате предвид? Конспирация?

Сега Ниманс стана и тръгна покрай лавиците с книги.

— В университета всички погледи са насочени към библиотекаря. Той е идеалната мишена. Представи си група студенти, обзети от някаква налудничава мания, свързана с ритуали, жертвоприношения… Ако трябва да си изберат жертва, съвсем естествено биха се сетили за Кайоа.

— Тогава забравете свръхнадарените, за които ви споменах. Те са прекалено заети да се състезават с останалите на изпитите, за да се занимават с каквото и да било друго.

Ниманс тръгна между кафяво-златистите стени от книги. Жоано го последва.

— Библиотекарят — подхвана Ниманс — е и човекът, който ви заема книги… Който знае какво чете всеки, какво учи всеки… Може да е разбрал нещо, което не би трябвало да знае.

— Никой не убива по този начин само за… А и каква тайна биха могли да крият студентите зад четивата си?

Ниманс рязко се обърна.

— Не знам. Нямам вяра на интелектуалците.

— Имате ли някакво предположение? Подозрение?

— Никакво. Всичко ми се струва възможно. Сбиване. Отмъщение. Нещо, свързано с интелектуалците. Или с хомосексуалистите. Или просто някой скитник, някой побъркан, случайно налетял на Кайоа в планината.

Комисарят почука с пръст по редицата книги.

— Както виждаш, не съм тесногръд. Но ще започнем оттук. Ще проучим всички книги, които биха могли да имат връзка с убийството.

— Каква връзка?

Ниманс отново мина през коридора между книгите и се озова в читалнята. Тръгна към бюрото на библиотекаря, разположено в другия край на залата върху нещо като естрада, над масите за четене. Отгоре му гордо стоеше компютър, а в чекмеджетата бяха подредени тетрадки с телчета. Ниманс почука по тъмния екран.

— Тук вътре трябва да има списък на всички вземани книги. Искам да извикаш хора от съдебната полиция, които да се заемат с това. Възможно най-образованите. Поискай помощ и от пансионерите. Нека отделят книгите, в които се говори за злото, за насилието, за изтезания и жертвоприношения. Да прегледат например трудовете по етнология. Нека отбележат и имената на студентите, които най-често са взимали подобни книги. И да ми намерят дипломната работа на Кайоа.

— А… аз?

— Ти разпитай пансионерите. Един по един. Те живеят тук, би трябвало да познават университета като петте си пръста. Навиците, настроенията, по-нестандартните студенти… Искам да знам какво мнение са имали за Кайоа. Освен това се осведоми и за разходките му в планината. Виж дали не е имал спътници. Открий кой е знаел за екскурзиите му. Кой е можел да го настигне…

Жоано погледна скептично комисаря. Ниманс се приближи до него и тихо продължи:

— Ще ти кажа с какво разполагаме. С потресаващо убийство и с труп — бледен, гладък, свит на кравай, със следи от безгранично страдание. Всичко това вони на лудост от сто километра. Засега то е наша тайна. Имаме няколко часа, надявам се и малко повече, за да разплетем случая. След това ще се намесят медиите, ще започне натиск, ще се разгорят страсти. Съсредоточи се. Потопи се в кошмара. Дай най-доброто от себе си. Само така ще разкрием лицето на злото.

Лейтенантът изглеждаше ужасен.

— Наистина ли мислите, че за няколко часа…

— Искаш ли да работиш с мен, да или не? — прекъсна го Ниманс. — Ако искаш, ще ти обясня как виждам нещата. Когато има извършено убийство, всеки елемент трябва да се разглежда като огледало. Тялото на жертвата, хората, които са я познавали, мястото на престъплението… Всичко това отразява някаква истина, някакъв присъщ на престъплението аспект, разбираш ли?

Ниманс почука по екрана на компютъра.

— Този екран, например. Когато светне, ще се превърне в огледало на всекидневието на Реми Кайоа. Огледало на работата му, на мислите му. Вътре има подробности, отблясъци, които могат да ни заинтересуват. Трябва да навлезем в тях. Да преминем от другата страна на екрана.

Изправи се и разтвори ръце.

— Намираме се в двореца на огледалата, Жоано, в лабиринта на отблясъците! Вгледай се добре. Разгледай всичко. Защото някъде в тези огледала, в някой незабележим ъгъл се крие убиецът.

Жоано стоеше със зяпнала уста.

— За оперативен работник сте доста интелектуален…

Комисарят го потупа по гърдите с опакото на ръката си.

— Това не е философия, Жоано. Това е практика.

— А вие? Кого… вие кого ще разпитвате?

— Аз ли? Аз ще разпитам нашата свидетелка Фани Ферера. И Софи Кайоа, съпругата на жертвата.

Ниманс смигна.

— Само мацки, Жоано. Това е то, практиката.

5

Пътят се виеше под унилото небе през градчето, като минаваше покрай всяка от сивкавите сгради със сини и ръждясали прозорци. Ниманс шофираше внимателно — беше се снабдил с карта на университетското градче — и пое по отклонението към една изолирана спортна зала. Сградата беше нова, бетонна и приличаше повече на бункер, отколкото на спортно съоръжение. Ниманс излезе от колата и пое дълбоко въздух. Ръмеше.

Вгледа се в сградите, разположени на стотина метра по-нататък. Приживе родителите му също бяха преподаватели, но в малки колежи в околностите на Лион. От онова време не си спомняше нищо, или почти нищо. Отрано бе видял в семейната клетка само слабост и лъжа. Бе разбрал, че ще трябва да се бори сам и че колкото по-рано започне, толкова по-добре. На тринайсет години поиска да учи в интернат. Не посмяха да му откажат това доброволно изгнание, но все още си спомняше как майка му плачеше зад стената на стаята му. Беше просто звук в главата му и в същото време физическо усещане за нещо влажно, топло върху кожата му.

Четири години интернат. Четири години самота и физически упражнения след училище. Тогава всичките му надежди бяха насочени към една цел, към една дата — постъпването в армията. На седемнайсет години блестящият абитуриент Пиер Ниманс бе поискал да се запише в школата за офицери. Когато военният лекар му съобщи, че е негоден за военна служба, младият Ниманс разбра — нервността му бе толкова очевидна, че сам бе предал амбицията си.

Друг на негово място би се отказал, покорно би приел присъдата на психиатрите. Не и Пиер Ниманс. Той се заинати, отново започна физическите си упражнения с още по-голяма воля и ярост. Никога нямаше да бъде военен. Затова избра друга битка — уличната, анонимната битка срещу обикновеното зло. Щеше да вложи силите си, душата си във война без слава, без знамена. Щеше да стане полицай. За тази цел месеци наред се бе упражнявал в решаването на психологически тестове. След това постъпи в полицейската школа в Кан-Еклюз. Така дойде неговото време. Резултатите му бяха изключителни. Ставаше все по-добър, все по-силен. Превърна се в изключителен полицай. Упорит, агресивен, порочен.

Най-напред работи в някои квартални управления, после стана елитен стрелец в бригадата, която щеше да се превърне в БРН — Бригада за разследвания и намеса. Започна да участва в специални операции. Уби първия си човек. В този миг сключи пакт със себе си и за последен път се замисли за проклятието, което го преследваше. Не, никога нямаше да бъде достоен войник, доблестен офицер. Но ще бъде градски боец — трескав, упорит, удавящ собствените си страхове в насилието и яростта на асфалта.

Ниманс дълбоко пое планинския въздух. Мислеше за отдавна починалата си майка. Мислеше за отминалото време, което се бе оттекло — бурно като водите на водопад, за спомените, които се бяха пропукали, после изличили и отстъпили място на забравата.

Внезапно долови ситни бързи стъпки. Стори му се, че сънува. Кучето беше само мускули, късата му козина лъщеше от дъжда. Очите му — два кръга тъмен лак — се бяха впили в полицая. Приближаваше се, като поклащаше задница. Ниманс замръзна на място. Кучето дойде още по-близо, оставаха му само няколко крачки. Влажната му муцуна потръпваше. И изведнъж започна да ръмжи. Очите му заблестяха — бе усетило страха. Страха, който се излъчваше от човека.

Ниманс се бе вкаменил от ужас. Кучето излая, озъби се. Полицаят познаваше процеса. Уплашеният човек отделяше молекули, които кучето подушваше и които предизвикваха у него страх и враждебност. Страхът раждаше страх. Кучето отново излая, после изръмжа, скръцна със заби. Ченгето извади пистолета си.

— Кларис! Кларис! Върни се, Кларис!

Ниманс се опомни. Зад червения воал на страха си забеляза сив мъж в груб пуловер, който бързо се приближаваше.

— Да не сте луд!

Ниманс промърмори:

— Полиция. Махайте се. Отведете псето.

Човекът го гледаше изумено.

— Господи. Не мога да повярвам. Ела, Кларис, ела, моето момиче…

Човекът и псето му се отдалечиха. Ниманс се опита да преглътне. Гърлото му беше сухо и пареше като фурна. Разтърси глава, прибра оръжието си и заобиколи сградата. Зави наляво и се опита да размисли — от колко време не беше посещавал психиатъра си?

Зави още веднъж покрай спортната зала и видя жената.

Фани Ферера стоеше до една отворена врата и търкаше с гласпапир червена на цвят дъска. Полицаят предположи, че това е дъската, с която се спуска по буйните реки.

— Добър ден — каза той и леко се поклони.

Беше се съвзел напълно.

Фани вдигна очи. Едва ли беше на повече от двайсет. Мургава, с къдрави коси, които нежно се виеха около слепоочията и падаха на тежки вълни върху раменете. Загоряло и гладко лице и почти неприлично светли очи.

— Аз съм Пиер Ниманс, комисар от полицията. Разследвам убийството на Реми Кайоа.

— Пиер Ниманс? — повтори тя недоверчиво. — Стига бе. Направо невероятно.

— Кое?

Тя посочи с глава малък транзистор, поставен на земята.

— Току-що говориха за вас в новините. Казаха, че сте арестували двама убийци миналата нощ до стадион „Парк де Пренс“. И че това е хубаво. Казаха също, че сте обезобразили единия и че това е по-скоро лошо. Да не сте вездесъщ?

— Не, просто пътувах цяла нощ.

— Какво правите тук? Местните ченгета не са ли достатъчни?

— Да кажем, че съм изпратен в подкрепа.

Фани продължи работата си. Навлажняваше повърхността на дъската, после търкаше с две ръце с гласпапира. Тялото й изглеждаше здраво, силно. В дрехите й нямаше нищо елегантно — неопренов гащеризон за гмуркане, моряшка наметка, високи обувки от светла кожа.

— Изглежда добре сте понесли удара — каза Ниманс.

— Какъв удар?

— Ами… откриването на…

— Гледам да не мисля за това.

— Имате ли нещо против да поговорим за него?

— Нали за това сте дошъл?

Тя не гледаше полицая. Ръцете й ритмично търкаха дъската. Жестовете й бяха сухи, груби.

— При какви обстоятелства открихте трупа?

— Всяка неделя се спускам по реката… (Тя посочи съоръжението си.)… Ето с това. Тъкмо бях направила едно спускане. Близо до университетското градче има едни скали, естествена преграда, която превръща реката в езеро. Там може да се спре без проблем. Прибирах дъската, когато го забелязах…

— В скалите?

— Да, в скалите.

— Не е вярно. Бях там. Не е възможно оттам да се види, че има нещо в скалите на петнайсет метра височина.

Фани хвърли гласпапира, избърса си ръцете и запали цигара. Тези прости жестове внезапно събудиха у Ниманс силно желание.

Младата жена издиша синкав дим.

— Тялото беше в скалите. Но аз не го видях там.

— А къде?

— Във водата на езерото. Видях отражението му. Бяло петно върху повърхността на водата.

Ниманс се отпусна.

— Така си и мислех.

— Важно ли е за разследването?

— Не. Но обичам нещата да са ясни.

Ниманс помълча, после подхвана:

— Занимавате се с алпинизъм, нали?

— Откъде знаете?

— Не знам. Местността наоколо. А и изглеждате… спортен тип.

Тя се обърна и разпери ръце към планината, която се издигаше над долината. За пръв път се усмихна.

— Ето и моите владения, господин комисар! Наизуст ги знам тези планини. Когато не се спускам по реките, се катеря по върховете.

— Според вас трябва ли да си алпинист, за да поставиш тялото в скалите?

Фани отново стана сериозна. Взираше се в горящото въгленче на цигарата си.

— Не непременно. В скалите има нещо като естествени стъпала. Затова пък трябва да си изключително силен, за да мъкнеш такъв товар, без да загубиш равновесие.

— Един от моите инспектори смята, че убиецът се е изкачил от другата страна, където наклонът е по-малък, след това е спуснал тялото с въже.

— Доста голяма обиколка.

Младата жена се поколеба, после продължи:

— Всъщност има и трета възможност. Съвсем просто е, ако поне малко познаваш техниките на катеренето.

— Слушам ви.

Фани Ферера загаси цигарата в подметката си и я хвърли.

— Елате с мен.

Двамата влязоха в спортната зала. Ниманс забеляза в полумрака продълговатите сенки на успоредки, върлини, въжета. Фани се отправи към дясната стена и каза:

— Това е моето убежище. През лятото никой не стъпва тук. Тук си държа екипировката.

Запали фенера, окачен над нещо като тезгях. На масата имаше многобройни инструменти, метални части с различни размери. Фани отново запали цигара. Ниманс попита:

— Какво е това?

— Съоръжения за алпинизъм.

— Е и?

— Ами, господин комисар, ако убиецът е притежавал тези неща и е умеел да си служи с тях, той е можел спокойно да качи тялото от брега на реката.

Ниманс скръсти ръце и се облегна на стената. Фани задържа цигарата в уста и размести инструментите. Този безобиден жест засили желанието на полицая. Това момиче истински му харесваше.

— Нали ви казах — продължи тя, — на това място има нещо като естествени стъпала. За човек, запознат с алпинизма, би било детска игра да се изкачи нагоре без тялото.

— А после?

Фани взе нещо, подобно на макара, и продълговато заострено парче желязо.

— После забивате ето това в скалата над нишата.

— В скалата! Как? С чук? Това би отнело страшно много време.

Жената заяви:

— Познанията ви по алпинизъм са явно нулеви, господин комисар. Това е клин. С пикел като ето този тук можете за секунди да забиете няколко клина в коя да е скала, фиксирате макарата и просто издигате тялото си. Тази техника се използва, за да се изкачват чувалите в тесни или трудни места.

Ниманс направи скептична гримаса.

— Не съм се качвал горе, но според мен нишата е твърде тясна. Не виждам как убиецът би могъл да се превие вътре и да изтегли тялото. Освен ако, както казахте, силата му не е колосална.

— Кой казва, че е теглил отгоре? За да изкачи жертвата си, алпинистът е трябвало да направи само едно: да се спусне от другата страна на макарата като противотежест. Тогава тялото се е изкачило само.

Полицаят внезапно разбра техниката и се усмихна — беше толкова очевидно.

— Само че убиецът би трябвало да е по-тежък от мъртвия, нали?

— Или колкото него, защото когато висите във въздуха, теглото ви се увеличава. След като е вдигнал тялото, вашият убиец би могъл бързо да се изкачи, все по естествените стъпала, и да натика жертвата си в тази театрална ниша.

Комисарят още веднъж разгледа клиновете и халките върху тезгяха. Приличаха му на инструменти на касоразбивач, но от по-особен вид.

— Колко време е нужно за подобна операция?

— За някой като мен — по-малко от десет минути.

Ниманс кимна. Профилът на убиеца вече се очертаваше. Излязоха навън. Слънцето се процеждаше през облаците и огряваше върховете с кристална светлина. Полицаят попита:

— Какво преподавате във факултета?

— Геология.

— По-точно?

— Преподавам няколко дисциплини: таксономия на минералите, тектонични дислокации, глациология — еволюция на ледниците.

— Изглеждате твърде млада.

— Защитих докторат на двайсет години, когато вече бях главен асистент. Аз съм най-младата дипломантка във Франция. Сега съм на двайсет и пет години и съм щатен преподавател.

— Истинско университетско чудо.

— Именно. Университетско чудо. Дъщеря и внучка на изтъкнати преподаватели тук, в Гернон.

— Значи принадлежите на братството?

— Какво братство?

— Един от моите лейтенанти е следвал в Гернон. Обясни ми, че университетът си има свой елит, съставен от децата на преподавателите…

Фани закачливо завъртя глава.

— Бих казала по-скоро голямо семейство. Децата, за които говорите, са израснали в университета, в образованието, в културата. Затова постигат отлични резултати. Изглежда естествено, не е ли така?

— Дори в спортните дисциплини?

Тя вдигна вежди.

— Това е от планинския въздух.

Ниманс продължи:

— Вие сте познавали Реми Кайоа. Що за човек беше?

Фани отвърна без колебание:

— Самотник. Затворен. Дори мрачен. Но блестящ. Образован до козирката. Говореше се, че… Разправяха, че е прочел всички книги в библиотеката.

— Мислите ли, че е вярно?

— Не знам. Но познаваше библиотеката като петте си пръста. Тя му беше убежището, леговището, бърлогата.

— Той също беше много млад, нали?

— Израсна в тази библиотека. Още баща му беше главен библиотекар.

Ниманс направи няколко крачки.

— Не знаех. И семейство Кайоа ли принадлежеше към „голямото семейство“?

— О, не. Реми се държеше някак враждебно. Въпреки културата си, никога не постигна успеха, на който се надяваше. Мисля… е, предполагам, че ни завиждаше.

— Каква беше специалността му?

— Философия, струва ми се. Довършваше дипломната си работа.

— На каква тема?

— Нямам представа.

Комисарят замълча. Загледа се във все по-осветените от слънцето планини. Приличаха на заслепени гиганти.

— Баща му жив ли е?

— Не. Изчезна преди няколко години в планината. Беше алпинист.

— Нищо подозрително?

— Не. Затрупа го лавина. Наистина мислите като полицай.

— Имаме двама библиотекари алпинисти. Баща и син. И двамата загиват в планината. Заслужава си да се подчертае съвпадението, не смятате ли?

— Нищо не сочи, че Реми е бил убит в планината.

— Така е. Но в събота сутринта е тръгнал на екскурзия. Вероятно е бил нападнат някъде горе. Може би убиецът е познавал маршрута му.

— Реми не беше от хората, които следват класическите маршрути. И не споделяше с другите. Беше много… потаен.

Ниманс се поклони.

— Благодаря ви, госпожице. Знаете формулата — ако се сетите за нещо… Можете да ми се обадите на някой от тези номера.

Ниманс й даде номерата на клетъчния си телефон и на една аудитория, която ректорът му бе предоставил за работа — предпочиташе да се настани в университета, а не в жандармерията. Каза тихо:

— Доскоро.

Младата жена не вдигна поглед. Полицаят си тръгваше, когато тя каза:

— Може ли да ви попитам нещо?

Сега го гледаше с кристалните си зеници. Ниманс се притесни. Ирисите бяха прекалено бистри. Като стъкло, като течаща вода, като скреж.

— Слушам ви.

— По радиото казаха… Вярно ли е, че сте един от ония, които убиха Жак Мерин?

— Бях млад. Вярно е.

— Питах се… Какво изпитва човек след това?

— След кое?

— След такова нещо.

Ниманс се приближи до младата жена. Тя инстинктивно отстъпи. Но смело срещна погледа му.

— Винаги бих разговарял с вас с удоволствие, Фани. Но никога за този случай. Нито за онова, което загубих тогава.

Жената сведе очи и глухо изрече:

— Ясно.

— Не, не ви е ясно. За ваше щастие.

6

Водата бълбукаше зад гърба му. Ниманс бе заел едни туристически обувки от жандармерията и се изкачваше по естествените стъпала в скалите. Стигна до нишата и се взря в тесния процеп, където беше открито тялото. Внимателно огледа скалата наоколо. Търсеше евентуални следи от клинове. Дупки в камъка.

Вятърът носеше капки ледена вода и шибаше лицето му. Усещането му харесваше. Въпреки обстоятелствата, когато стигна до езерцето, бе изпитал чувство на душевна пълнота. Може би убиецът бе избрал това място точно по тази причина — заради покоя, ведростта, която нефритените води носеха на разбунените духове.

Не откри нищо. Продължи да търси около нишата — нямаше следи от забити клинове. Коленичи на ръба и опипа вътрешните й стени. Изведнъж пръстите му се докоснаха до отвор точно в центъра на горната стена на кухината. Сети се за Фани Ферера. Беше познала — убиецът бе издигнал тялото, използвайки собствената си тежест.

Бръкна по-навътре и откри общо три дупки с дълбочина двайсет сантиметра, разположени в триъгълник — три следи от клинове, които бяха задържали макарата. Обстоятелствата на престъплението вече се очертаваха. Реми Кайоа е бил нападнат по време на прехода си. Убиецът го бе завързал, изтезавал, обезобразил и удушил някъде в планината, после бе слязъл до езерото с тялото на жертвата си. Как? Ниманс хвърли поглед на петнайсетина метра по-долу — там, където проблясваха огледалните води на езерцето. По реката. Убиецът се бе спуснал по реката с кану или някаква подобна лодка.

Но защо си е дал целия този труд? Защо не е изоставил трупа на мястото на престъплението?

Полицаят внимателно слезе от скалите. Свали ръкавиците си, обърна се с гръб към каменната стена и се взря в сянката на нишата, отразена в съвършено гладките води.

Отражението беше ясно като картина. Обзе го някакво вътрешно убеждение — това място бе светилище. Покой и чистота. И може би убиецът го бе избрал тъкмо затова. Във всеки случай вече бе сигурен в едно: ставаше дума за опитен алпинист.

Колата на Ниманс бе снабдена с предавател, но полицаят никога не го използваше. Не използваше за важни съобщения и личния си клетъчен телефон, който бе още по-недискретен. Предпочиташе да си служи с пейджър, приемател на радиопослания, като често сменяше марките и моделите. Никой не можеше да проникне в тази система, освен ако не знаеше паролата. Тази хитрост я бе научил от парижките дилъри, които първи оцениха дискретността на радиосъобщенията. Номерът и кодът бяха известни само на Жоано, Барн и Вермон. Като се качи в колата, Ниманс извади пейджъра от джоба си и провери за съобщения. Нямаше.

Подкара колата и се отправи към университета.

Беше единайсет часът сутринта. Тук-там някой силует прекосяваше зелените площи. Няколко студенти тичаха по пистата на стадиона.

Полицаят пое по един страничен път и се насочи към главното здание — огромен осеметажен бункер с дължина шестстотин метра. Паркира и погледна картата си. Освен библиотеката, в сградата се намираха и аудиториите на факултетите по медицина и физика. На по-долните етажи бяха разположени занималните. Най-горе се намираха стаите на пансионерите. Пазачът на сградата бе отбелязал с червен флумастер номера на апартамента на Реми Кайоа и младата му съпруга.

Пиер Ниманс задмина вратите на библиотеката до главния вход и влезе във фоайето. По стените му се виждаха наивистични рисунки, които блестяха на утринната светлина. Размерите на мястото бяха по-скоро грандомански — нищо общо със светлия мрамор и дървото в парижките университети. Поне на Ниманс така му се струваше — той не бе стъпвал в никакъв университет. Нито в Париж, нито другаде.

Ниманс изкачи стълбището с гранитни стъпала и стигна до тесен коридор с изгорели крушки. Търсеше № 34 — апартамента на Кайоа.

Вратата беше открехната.

Вътре беше тихо и полутъмно. Намираше се в малък вестибюл. По стените забеляза черно-бели фотографии на олимпийски шампиони от трийсетте или четирийсетте години. Лицата, силуетите, позите излъчваха някакво обезпокоително съвършенство, някаква нечовешка чистота. Ниманс се сети за архитектурата на университета — всичко това образуваше свързано цяло, не непременно приятно.

Под фотографиите забеляза портрет на Реми Кайоа. Откачи го, за да го разгледа по-добре. Жертвата беше усмихнат хубав младеж с къси коси и неспокойно изражение. В погледа му се четеше, че е нащрек.

— Кой сте вие?

Ниманс обърна глава. На вратата на вестибюла видя женски силует, облечен в шлифер. Комисарят се приближи. Още едно младо момиче. И тя едва ли имаше двайсет и пет години. Средно дълги светли коси обрамчваха тясното й, изпито лице, чиято бледност се подсилваше от кръговете около очите. Чертите й бяха опънати, но деликатни. Хубостта й се забелязваше едва на втори поглед, като отзвук на първото впечатление за болезненост.

— Аз съм Пиер Ниманс — заяви полицаят. — Главен комисар.

— И влизате вкъщи, без да звъните?

— Извинете ме. Вратата беше отворена. Вие ли сте съпругата на Реми Кайоа?

Вместо отговор жената изтръгна портрета от ръцете на Ниманс и го окачи на мястото му. Без да иска, Ниманс мерна бледата й слаба гръд през деколтето на износения пуловер. Потръпна.

— Влезте — каза жената неохотно.

Влязоха в тясна дневна, обзаведена грижливо и строго. По стените бяха окачени модерни картини. Симетрични линии, ярки цветове, неразбираеми фигури. Полицаят не им обърна внимание. Затова пък го порази нещо друго — силната миризма на някакъв химикал. Всъщност на лепило за тапети. Семейство Кайоа наскоро си бяха сменили тапетите. Тази подробност го разтърси. За пръв път се замисли за съсипания живот на двойката, за пепелта от изгорялото щастие, с която сигурно бе посипана скръбта на тази жена.

— Госпожо, идвам от Париж. Повика ме съдебният следовател, за да подпомогна разследването, свързано с изчезването на съпруга ви. Аз…

— Имате ли някаква следа?

Комисарят я погледна и внезапно изпита желание да счупи нещо — предмет, прозорец, каквото и да е. Тази жена беше изпълнена с мъка, но още повече с омраза към полицията.

— Засега нищо — призна той. — Но се надявам, че разследването…

— Питайте.

Ниманс седна на креслото срещу жената, която се настани на малко столче на разстояние от него, като прислужница.

— Прочетох показанията ви. Трябват ми само някои допълнителни сведения. Много хора ходят на екскурзии тук, нали?

— Да не мислите, че в Гернон има кой знае колко развлечения? Всички правят туристически преходи или се занимават с алпинизъм.

— Някой друг познава ли маршрутите на Реми?

— Не. Той не говореше за тях. И си имаше собствени маршрути.

— Разхождаше ли се или се катереше?

— Зависи. В събота тръгна пеша. Не възнамеряваше да се изкачва на повече от две хиляди метра височина. Не беше взел екипировка.

Ниманс замълча, после започна направо:

— Съпругът ви имаше ли врагове?

— Не.

Особеният тон на отговора го накара да зададе въпрос, който учуди и самия него.

— Имаше ли приятели?

— Също не. Реми беше необщителен.

— Какви отношения поддържаше със студентите, които ходеха в библиотеката?

— Контактите им се ограничаваха до попълването на фишовете за взетите книги.

— Нищо особено ли не се е случвало напоследък?

Жената не отговори. Ниманс настоя:

— Беше ли съпругът ви нервен, напрегнат?

— Не.

— Разкажете ми как изчезна баща му.

Софи Кайоа вдигна поглед. Цветът на очите й бе мътен, но миглите и веждите й бяха великолепни. Тя сви рамене.

— Затрупа го лавина през 93-а. Още не бяхме женени. Не знам нищо повече от това. Реми никога не говореше за този случай. Какво намеквате?

Полицаят не отговори и огледа малкото помещение. Познаваше отлично този вид жилища. Знаеше, че не е сам със Софи Кайоа. Споменът за мъртвия все още присъстваше, сякаш душата му приготвяше куфарите си някъде в съседната стая. Комисарят посочи картините по стените.

— Съпругът ви нямаше ли книги?

— За какво му са? През целия ден работеше в библиотеката.

— Там ли подготвяше дипломната си работа?

Жената леко кимна. Ниманс не спираше да наблюдава хубавото й сериозно лице. С изненада установи, че е срещнал две толкова привлекателни жени за по-малко от час.

— На каква тема беше?

— Олимпийските игри.

— Не звучи много интелектуално.

Софи Кайоа го изгледа презрително.

— Интересуваше го отношението между физическото усилие и свещеното. Между тялото и мисълта. Изучаваше мита за атлона — първичния човек, оплодил земята със собствената си сила, преодолявайки границите на собственото си тяло.

— Извинете — прошепна Ниманс. — Не съм много запознат с философските въпроси… Това има ли връзка с фотографиите във вестибюла?

— И да, и не. Това са кадри от един филм на Лени Рифенстал за Олимпийските игри през 1936-а в Берлин.

— Впечатляващи са.

— Реми казваше, че тези игри са били подобни на древногръцките, основани на единството между тялото и духа, между физическата сила и философската мисъл.

— Не ставаше ли дума за нацистката идеология?

— Съпругът ми не се интересуваше от природата на изразената мисъл. Беше влюбен в сливането на идеята и на силата, на духа и тялото.

Ниманс не разбираше нищо от подобни брътвежи. Жената се наведе към него и изрече гневно:

— Защо ви изпратиха тук? Защо точно човек като вас?

Той не обърна внимание на агресивната забележка. Водеше ли разпити, винаги прибягваше до една и съща техника — нечовешка и студена: техниката на сплашването. Когато си полицай — и особено с мутра като неговата, — няма смисъл да си играеш на чувства или на психология. Попита с властен тон:

— Според вас някой имал ли е причина да мрази съпруга ви?

— Да не сте се побъркал? — каза тя. — Не видяхте ли тялото? Не разбирате ли, че съпругът ми е убит от луд човек? Че го е нападнал някой умопобъркан? Че го е бил, изтезавал, измъчвал докрай?

Полицаят дълбоко въздъхна. Мислеше си за тихия безплътен библиотекар и за агресивната му жена. Смразяваща кръвта двойка. Попита:

— Вървеше ли бракът ви?

— Какво ви интересува това?

— Моля ви, отговорете ми.

— Заподозряна ли съм?

— Добре знаете, че не сте. Ако обичате, отговорете на въпроса ми.

Младата жена му хвърли леден поглед.

— Искате да знаете колко пъти седмично се чукахме ли?

Ниманс настръхна.

— По-добре ще направите да ми сътрудничите, госпожо. Върша си работата.

— Махайте се оттук, мръсно ченге.

Зъбите й не бяха съвсем бели, но в извивката на устните й имаше нещо чаровно и трогателно. Ниманс гледаше устата, острите скули, очертанията на веждите върху безцветното лице. Какво значение имаше тенът, цветът на очите — всичко това беше въпрос на осветление. А красотата беше въпрос на линии. На очертания. На чистота. Полицаят не помръдваше.

— Махайте се! — изкрещя жената.

— Последен въпрос. Реми винаги е живял в университета. Кога е служил в армията?

Софи Кайоа се обърка. Стисна ръце, сякаш внезапно й бе станало студено.

— Той не е служил.

— Негоден за военна служба?

Тя кимна утвърдително.

— Какви бяха мотивите?

Очите на жената отново се насочиха към комисаря.

— Психиатрични, струва ми се.

— Имаше психични отклонения?

— Ама къде живеете вие? Всички отлагат службата си поради психични отклонения. Това нищо не значи. Правите се на луд, говорите каквото ви дойде на ум и ви отлагат.

Ниманс не каза нищо, но цялото му същество издаваше глухо неодобрение. Жената огледа късо подстриганата му коса, строгата му елегантност и устните й се сгърчиха в гримаса на отвращение.

— Майната ви, махайте се.

Той се изправи и каза тихо:

— Отивам си. Но искам да знаете едно.

— Какво? — изсъска тя.

— Все едно дали ви харесва или не, но хора като мен ловят убийците. Хора като мен могат да отмъстят за съпруга ви.

За миг чертите на жената се вкамениха, после брадичката й затрепери и тя избухна в ридания. Ниманс тръгна към вратата.

— Ще го хвана — каза той.

На вратата удари с юмрук по стената и подхвърли през рамо:

— Кълна ви се — ще хвана кучия син, който е убил мъжа ви.

Светлината навън го заслепи. Пред очите му заиграха черни петна. Опита се да върви спокойно към колата, докато петната се превърнаха в лица на жени. Фани Ферера, брюнетката. Софи Кайоа, блондинката. Две силни, интелигентни и агресивни жени. Жени, каквито полицаят най-вероятно никога нямаше да прегръща.

Влезе в колата и по навик провери пейджъра си.

Екранът мигаше — съдебният лекар току-що бе завършил аутопсията.