Пурпурните реки

47

В три часа сутринта Ниманс пристигна пред Института на слепите. Вътре беше тъмно. Комисарят позвъни. Един сънен пазач отвори вратата и изслуша обясненията му. После го въведе в голямо фоайе и отиде да събуди директора.

Полицаят зачака. Помещението бе осветено само от една лампа. Четири бели стени, гол под, също бял. В дъното — двойна стълба със светъл дървен парапет.

Направи две-три крачки. Забеляза нещо любопитно — няколко триножника, върху които бяха поставени загадъчни рисунки — приличаха на математически уравнения на фона на призрачни лица. Учудващо беше да види рисунки в заведение за слепи деца.

Полицаят изпитваше дълбоко облекчение. Откакто бе тук, не бе чул нито лай, нито ръмжене. Възможно ли е да няма кучета в център за слепи?

Внезапно чу стъпки, които отекваха по мрамора. Разбра защо помещението бе толкова голо. Хората, които обитаваха това място, използваха звука като ориентир. Обърна се и видя едър мъж с бяла брада. Имаше вид на патриарх със зачервени бузи и замъглени от съня очи. Носеше пуловер в пясъчен цвят. Полицаят изпита положително чувство към човека — интуитивно усещаше, че може да му има доверие.

— Аз съм доктор Шампела, директор на Института — заяви човекът. — Какво ви води насам в подобен час?

Ниманс показа картата си.

— Главен комисар Пиер Ниманс. Водят ме убийствата в Гернон.

— Пак ли?

— Да, пак. Искам само да ви задам няколко въпроса за първото посещение, на лейтенант Ерик Жоано. Мисля, че вие сте му дали изключително важна информация.

— Боже мой… Аз само отговорих на въпросите му.

— Вашите отговори са го завели у Едмон Шернсе.

— Да, разбира се. И какво от това?

— И двамата са мъртви.

— Мъртви ли? Как така? Не е възможно…

— Съжалявам, но нямам време да ви обяснявам. Просто ми повторете разговора ви. Може би, без да подозирате, знаете нещо важно за случая.

— Май трябва да се разсъня. Искате ли кафе?

Ниманс кимна. Тръгна след патриарха по коридор с високи прозорци. По стените бяха окачени други рисунки. Този път пейзажи. Планини с хаотични контури. Начертани с пастелни бои реки. Гигантски животни.

— Мислех, че във вашия институт има само слепи деца.

— Не само. Лекуваме всякакви очни заболявания.

— Например?

— Ретинит. Цветна слепота.

Човекът посочи с могъщия си пръст една от рисунките.

— Тези рисунки са доста особени. Нашите деца не виждат реалността като вас и мен, нито дори собствените си рисунки. Истината — тяхната истина — не е нито в истинския пейзаж, нито в рисунките. Тя е в съзнанието им. Само те знаят какво са искали да изразят. Смущаващо, нали?

Ниманс не можеше да откъсне поглед от рисунките. Човекът приятелски го потупа по рамото.

— Елате. Кафето ще ви дойде добре. Не изглеждате във форма.

Влязоха в обширна кухня. Всички мебели и съдове бяха от неръждаема стомана.

Директорът наля кафе в две чаши от блестяща кафеварка, покрита със стъклен глобус, който поддържаше кафето топло.

Шампела каза:

— Направо не мога да повярвам, че двамата са мъртви. Как е станало?

Пиер Ниманс не отговори.

— Какво ви каза Жоано?

— Питаше ме какви болести лекуваме тук. Обясних му, че най-често става дума за наследствени заболявания и че повечето от пациентите ми са от Гернон.

— Зададе ли ви и по-конкретни въпроси?

— Да. Попита ме как могат да се прихванат тези болести. Обясних му накратко действието на рецесивните гени.

— Слушам ви.

Директорът въздъхна, после започна:

— Просто е. Някои гени са носители на болести. Това са болни гени, нещо като правописни грешки в системата, каквито има у всички нас, но които за щастие не са достатъчни, за да ни разболеят. Обаче когато и у двамата родители има такива гени, нещата се усложняват. Гените се сливат и предават болестта. Затова казват, че кръвните бракове развалят кръвта. Това просто означава, че родители, които са близки роднини със сходна кръв, имат по-големи шансове да предадат на децата си болест, която и у двамата е в латентно състояние.

— Свързани ли са наследствените болести в Гернон с бракове между близки роднини?

— Без никакво съмнение. Много от децата, лекували се в моя институт, идват от този град. Главно от семейства на преподаватели и учени от университета, която са една много отбрана и изолирана общност.

— Може ли по-точно?

Шампела скръсти ръце.

— Има една много стара традиция в университета в Гернон. Факултетът е бил основан през XVIII век, струва ми се. Някога е бил разположен в сградата на болницата. От близо три века преподавателите и учените живеят заедно и се женят помежду си. Така са се създали поколения от много надарени, но вече генетически изтощени интелектуалци. Гернон поначало е усамотен град. А университетът още повече. Нещо като изолация в изолацията, разбирате ли? Истински микрокосмос.

— И тази изолираност обяснява наследствените болести?

— Мисля, че да.

— Какво друго казахте на Жоано?

— Споменах му и за една странна подробност.

— Разкажете ми.

— От около едно поколение насам в тези семейства с обедняла кръв се раждат много различни деца. Блестящи интелекти, но и необяснимо здрави физически. Повечето от тях печелят спортните турнири и с лекота постигат високи резултати във всички дисциплини.

Ниманс си спомни за портретите в стаята на секретарката на ректора. Както и за снимките от Олимпиадата в Берлин. И за носталгията по Олимпия в дипломната работа на Кайоа.

— Всички тези деца би трябвало по-скоро да са болни, така ли?

— Не обезателно, но все пак би трябвало да показват някакви симптоми за отслабване на физиката, като децата от института например. Но не е така. Сякаш тези малки генийчета са си присвоили и физическите дарби на цялата общност и са оставили генетичните слабости на другите.

Ниманс попита:

— Сигурно сте изучавали по-основно това явление.

— Преди около две години се позанимах с него. Първо проверих дали шампионите наистина са от същите семейства. Ходих в кметството, в отдела по гражданското състояние. Няма грешка. После проследих родословното им дърво, изчетох медицинските им досиета в родилния дом, дори досиетата на родителите им, на бабите и дядовците им. Търсех нещо по-особено. Не открих нищо. Напротив, дедите им са били наследствено обременени, като в други семейства, които лекувам… Наистина странно.

Ниманс за кой ли път вече усещаше, че новата информация го приближава до същността на нещата. Шампела продължи:

— Разпитах и лекарите, гинеколозите от университетската болница и тогава открих още един изненадващ факт. От около петдесет години насам смъртността на новородените сред селяните от планината силно се е увеличила. А селските деца по принцип са много жизнеспособни. Като че ли нещата са се обърнали, разбирате ли? Слабосилните университетски деца като по чудо са станали много здрави, а потомството на селяните се изражда…

Проучих и медицинските досиета на внезапно починалите селски деца. Не открих нищо. Говорих и с персонала на болницата и с някои изследователи, специалисти по генетика. Никой не можа да обясни явлението. Накрая се отказах, но с някакво чувство на смут. Как да се изразя? Излиза така, сякаш децата от университета са откраднали жизнената енергия на съседчетата си в родилния дом.

— Какво искате да кажете?

— Забравете какво казах. Не е много научно. И е напълно ирационално.

Може и да беше ирационално, но Ниманс бе вече сигурен — мистерията с тези свръхнадарени деца не се дължеше на случайността. Ставаше дума за брънка от кошмара. Попита с безизразен глас:

— Това ли е всичко?

Докторът се поколеба.

— Не — каза той. — Има и още нещо. През лятото историята получи странно развитие — на пръв поглед безобидно, но смущаващо. През миналия юли в болницата в Гернон компютризираха архивите. Дойдоха специалисти, за да прегледат прашните папки в подземния склад и да преценят обема на работата. Със същата цел слязоха и в сутерена на стария университет и на библиотеката отпреди шейсетте години.

Ниманс наостри уши. Шампела продължи:

— По време на работата си експертите направиха любопитно откритие — намериха родилни фишове за един период от около петдесет години. Само фишовете, без останалата част от медицинските досиета, сякаш… сякаш са били откраднати.

— Къде ги намериха? Къде точно?

— Това е най-странното… Били са подредени в личния сейф на един-единствен човек, служител на библиотеката.

— Името му?

— Кайоа. Етиен Кайоа.

— Бащата на Реми?

— Именно.

Полицаят се изправи.

— И чак сега го казвате? След като вчера откриха тялото му?

— Не ми харесва тона ви, господин комисар. Не ме бъркайте с вашите заподозрени, ако обичате. А и каква връзка може да има това с убийствата в Гернон?

— Аз решавам кое с кое има връзка.

— Така да бъде. Но във всеки случай аз казах същото и на лейтенанта. Така че, успокойте се. А и не ви съобщавам някаква тайна. Всеки в града може да ви разкаже тази история. Дори писаха в местната преса.

Полицаят прекара ръка по челото си и каза с по-спокоен тон:

— Извинете ме. Вече имаме три убийства и вероятно ще имаме още. Всяка минута, всяка информация е от значение. Къде са сега тези стари фишове?

— Прибрани са в сутерена на болницата. Въвеждането им в компютъра още не е приключило, затова ги пазят.

— И предполагам, че някои от тях са на малките генийчета.

— Не съвсем. По-скоро на родителите им или на техните родители. Точно тази подробност ме смути. Защото, докато си правех моята проверка, в медицинските досиета на тези лица имаше родилни фишове, разбирате ли?

— Кайоа е откраднал само копията?

— Копията… или оригиналите. Може да е заменил оригиналните фишове с фалшифицирани. А оригиналите да са намерени в сейфа му.

— Никой не ми е споменавал за този случай. Нямаше ли разследване?

— Не. Приеха го по-скоро като административна неуредица. А и евентуалният заподозрян, Етиен Кайоа, бе починал три години преди това. Всъщност май само аз се заинтересувах от тази история.

— Не отидохте ли да видите фишовете? За да ги сравните с тези от официалните досиета?

Шампела слабо се усмихна.

— Исках да отида. Но в края на краищата не ми стигна времето. Не знам дали разбирате за какви документи става дума. Хвърчащ лист с теглото, ръста и кръвната група на новороденото. Същата информация се нанася на другия ден върху здравния картон на детето. Тези фишове са само първата брънка от медицинското досие.

Ниманс се сети, че Жоано бе поискал да посети архивите на болницата. Явно тези незначителни фишове живо го бяха заинтересували. Комисарят смени темата.

— Каква е връзката с Шернсе? Защо Жоано го е посетил веднага след като е излязъл оттук?

Смущението на директора се засили.

— Едмон Шернсе много се интересуваше от децата, за които ви говорих.

— Защо?

— Шернсе е… беше официалният лекар на института. Той познаваше отлично наследствените заболявания на моите пациенти. Затова се учудваше, че други деца, първи или втори братовчеди на пациентите ми, са толкова различни. Освен това генетиката бе негова страст. Мислеше, че генетичните дадености могат да се доловят в зеницата на човешкото същество. В някои отношения беше много особен човек…

Полицаят си припомни офталмолога. „Особен“: терминът отлично му прилягаше. Припомни си и тялото на Жоано, разядено от киселината. Попита:

— Не поискахте ли мнението му на специалист?

— Не. Не посмях. Не познавате атмосферата в нашия град. Шернсе принадлежи на каймака на университета, разбирате ли? Той е сред най-известните офталмолози в областта. Докато аз съм само пазачът на тези стени.

— Мислите ли, че Шернсе също е прегледал официалните медицински досиета на новородените?

— Да.

— Смятате ли, че е направил това преди вас?

— Възможно е.

— Смятате ли, че е открил фалшификацията?

— Но… откъде да знам! Не разбирам накъде биете!

Ниманс не настоя. Беше си изяснил един друг аспект на историята — Шампела не бе отишъл да разгледа откраднатите от Кайоа фишове, защото го е било страх да не открие някаква уличаваща информация за преподавателите в университета. Преподавателите, превърнали се в господари на града, от които е зависела съдбата на хора като него.

— Какво друго казахте на Жоано?

— Нищо. Разказах му точно това, което казах и на вас.

— Размислете.

— Това е всичко. Уверявам ви. Ниманс се изправи.

— Името Юдит Еро говори ли ви нещо?

— Не.

— А името Филип Сертис?

— Това не е ли втората жертва?

— Не бяхте ли го чували преди?

— Не.

— А думите „пурпурни реки“ напомнят ли ви за нещо?

— Не. Наистина, аз не…

— Благодаря, докторе.

Ниманс вече прекрачваше прага на вратата, когато подхвърли през рамо:

— Последен въпрос, докторе. Не видях никакво куче. Нямате ли кучета?

— Кучета ли?

— Да. Кучета за слепи.

Човекът разбра и намери сили да се усмихне.

— Кучетата са полезни за незрящите, които живеят сами. В нашия център нямаме нужда от кучета.

Навън Ниманс огледа светлата сграда, която блестеше на дъжда. От сутринта насам бе избягвал института заради псета, които не съществуваха. Собствените му призраци бяха стрували живота на младия лейтенант.

48

Ниманс караше надолу по лъкатушния планински път. Дъждът се усилваше. Вкопчен във волана, полицаят се опитваше да овладее колата, която на всеки завой се плъзгаше към пропастта.

Внезапно пейджърът иззвъня в джоба му. Повикването бе от Париж, от Антоан Ренс. Ниманс извади с една ръка клетъчния си телефон и набра номера. Щом чу гласа му, Ренс каза:

— Англичанинът е мъртъв, Пиер.

Напълно съсредоточен в разследването си, Ниманс се опита да претегли последствията от тази новина. Не успя. Директорът продължи:

— Къде си?

— В околностите на Гернон.

— Има заповед за арестуването ти. На теория трябва да се предадеш и да върнеш оръжието си.

— На теория?

— Говорих с Терпант. Всички медии са в града ви. Утре Гернон ще бъде най-известният град във Франция. И всички те търсят.

Ниманс мълчеше. Ренс попита:

— Пиер, смяташ ли, че ще заловиш убиеца?

— Не знам. Но съм на прав път, убеден съм.

— Тогава ще си уредим сметките по-късно. Не съм разговарял с теб. Ти си в неизвестност. Имаш още час или два да приключиш случая. След това вече нищо не мога да направя. Освен да ти намеря адвокат.

Ниманс измърмори нещо и изключи телефона. В този миг колата се появи от дясната му страна. Комисарят реагира със секунда закъснение. Колата с пълна сила го блъсна. Ниманс изпусна волана. Берлината се заби в скалата. Полицаят изкрещя и се опита да я изправи. Успя да я овладее и хвърли потресен поглед към другата кола. Джип 4×4 със загасени фарове, който отново го атакуваше.

Ниманс натисна спирачките. Масивната кола на свой ред намали, после зави вляво и принуди полицая да спре, преди да продължи напред. Ниманс отново даде газ, опитвайки се да задмине джипа от външната страна. Напразно.

Какво искаше този побъркан? Внезапно Ниманс намали и остана на няколко десетки метра зад колата убиец. Джипът също намали, принуждавайки берлината да се доближи. Но полицаят се възползва от тази промяна в скоростта му и рязко даде газ. Този път успя да се промъкне отляво.

Ускори още, натискайки газта до дупка. В огледалото за обратно виждане забеляза джипа да потъва в мрака. Така измина няколко километра.

Отново беше сам на пътя.

Какво ставаше? Кой го бе нападнал? И защо? Какво бе узнал, та се опитваха да го отстранят? Дори не бе различил силуета на волана.

След поредния завой Ниманс забеляза моста, който бе на десетина километра от Гернон. Даде още газ. Вече бе излязъл на бетонното платно, когато го заслепиха фаровете — джипът отново бе зад гърба му. Ниманс се съсредоточи върху пътя пред себе си. Помисли: „Не мога да умра. Не така.“ И натисна газта.

Изпитваше странно усещане, нещо като необяснимо убеждение: докато кара по този мост, нищо няма да му се случи. Жив е. Неуязвим е.

Ударът спря дъха му. Огледалото за обратно виждане се разби на парчета. Дръжката му разкъса слепоочието на Ниманс като кука. Полицаят се сви, стенейки, с ръце около главата. Усети как колата занася вляво, после вдясно, завърта се… Кръвта заливаше половината му лице.

Нов подскок и изведнъж стоманената плесница на дъжда. Безкрайният студ на нощта.

Тишина. Мрак. Няколко мига.

Когато отвори очи, Ниманс видя небе и светкавици наопаки. Летеше — сам на вятъра и дъжда.

Удряйки се в парапета, колата му го бе изхвърлила в празното над моста. В момента падаше бавно, тихо, безпомощно размахал ръце и крака, задавайки си нелепия въпрос какво усеща човек, когато умира.

Отговорът бе хиляди болезнени пробождания. Пукот на клони. И два почти едновременни удара.

Собственият му контакт със земята, смекчен от многобройните разклонения на дърветата. И отново мрак.

Дойде на себе си постепенно и изтръгна от дъното на съзнанието си едно заключение: жив, беше жив.

Бе преминал през клоните на дърветата и за късмет се бе задържал в основата на отточна тръба в подножието на един от пилоните на моста. Колата му бе следвала същата траектория и се бе разбила точно над него — шасито на берлината висеше, заклещено в ръбовете на тръбата.

С отчаяно усилие полицаят се изтръгна от тръбата. Изправи се и се хвана за каросерията на колата. Отвори смачкания багажник и измъкна пушката си и няколко разпръснати вътре патрона. Бе изгубил очилата си и зареди пушката пипнешком. Зави му се свят и се свлече покрай колата. Този път го събуди студената вода. Намираше се в реката.

Защо не, всъщност?

Притисна пушката към гърдите си и се отпусна по течението.

49

Дълго се носи по гръб с отворени очи. Ледената вода свиваше кръвоносните съдове около слепоочието му и не позволяваше да загуби много кръв. Надяваше се, че водата го носи към Гернон.

Много скоро разбра, че греши. Реката не напускаше гората, извиваше се във формата на буквата S и постепенно губеше силата си. Накрая течението спря. Ниманс с мъка изплува на брега и се огледа. Гората не беше много гъста, но бе толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Никакъв ориентир. Опита се да разсъждава. Припомни си, че университетът е разположен на север от мястото, където смяташе, че се намира. Но как да определи къде е север? През деня би могъл да се ориентира по слънцето, но през нощта?

Внезапно се сети. Можеше да се ориентира по слънцето дори през нощта. Чрез растенията. Комисарят не знаеше нищо за растителния свят освен това, което е известно на всички — някои мъхове и лишеи обичат влагата и растат само на сянка, откъм северната страна на дърветата. Коленичи и затърси в джобовете на мокрото си палто резервните очила, които винаги носеше със себе си. Бяха здрави. Металната им калъфка ги бе предпазила.

Запълзя покрай дърветата и след няколко минути разбра, че не греши. Тръгна по дългия път на мъховете.

Накрая се появи пътят. Ниманс отново се взря в крайпътните дървета, за да определи посоката си. Тогава зад завоя изскочи жандармерийски фургон. От колата слязоха мъже, за да помогнат на Ниманс, все така вкопчен в пушката си.

Единият от мъжете извика на шофьора:

— В болницата, бързо!

В полусъзнание Ниманс прошепна:

— Не. В университета.

— Какво? Не се ли виждате какво са ви…

— В университета. Имам… среща.

50

Вратата се отвори.

Пиер Ниманс сведе поглед. Забеляза силните мургави китки на жената. Взря се в гъстата плетка на грубия пуловер, после плъзна поглед нагоре, към яката, към шията, където косите бяха фини като едва видим ореол, като пролетна мъгла. Фани се прозя:

— Закъснявате, господин комисар.

Ниманс се опита да се усмихне.

— Не… не спяхте ли?

Младата жена поклати отрицателно глава и се отмести. Ниманс влезе в осветеното антре. Лицето на Фани промени изражението си. Бе видяла окървавеното лице на полицая.

— Какво ви се е случило? Да не сте катастрофирали?

Ниманс леко кимна. Въпреки загубата на кръв, въпреки треската, бе щастлив да се намира тук. Чисти стени, меки цветове. Бюро с компютър, накамарено с книги. Камъни и кристали върху етажерките. Струпана екипировка за алпинизъм.

Отпусна се на един стол. Навън отново валеше. Чуваше барабаненето на капките някъде върху покрива, чуваше приглушените шумове в съседните стаи. Скърцаща врата. Стъпки. Нощ в света на студентите.

Фани свали палтото на полицая и внимателно разгледа раната на слепоочието му. Явно не изпитваше никакво отвращение от съсирената кръв, от кафеникавата сгърчена плът. Дори подсвирна през зъби:

— Добре сте се наредили. Надявам се, че артерията не е засегната. Но не може да се разбере. Все още тече кръв и… Как стана?

— Катастрофирах — лаконично отговори Ниманс. — С кола.

— Ще ви заведа в болницата.

— И дума да не става. Трябва да продължа разследването.

Фани изчезна в съседната стая, откъдето се върна, натоварена с компреси, лекарства, вакуумизирни пликчета със спринцовки и серум. Отвори няколко от тях със зъби. После вкара една игла в спринцовката. Ниманс погледна ампулата.

— Какво е това?

— Обезболяващо. Ще ви успокои. Не бойте се.

Ниманс я хвана за китката.

— Чакайте.

Прочете характеристиките на лекарството. Ксилокаин. Обезболяващо, което нямаше да го приспи. Кимна и пусна ръката й.

— Не бойте се — повтори Фани. — Това ще намали и кървенето.

След няколко минути болката започна да изчезва.

— Имате ли с какво да зашиете раната? — попита полицаят.

— Не, разбира се. Трябва да отидете в болницата. Скоро раната пак ще започне да кърви.

— Стегнете я някак. Направете нещо. Трябва да продължа разследването и да запазя бистрия си ум.

Фани сви рамене, после накваси няколко компреса с някакъв аерозол. Ниманс погледна към нея. Бедрата й опъваха дънките, формите й пораждаха у него глуха възбуда дори в състоянието, в което са намираше.

Учудваха го контрастите в тази жена. Как можеше да бъде толкова поетична и заедно с това тъй конкретна? Толкова мека и толкова груба? Толкова близка и така далечна? Същото противоречие откриваше и в погледа й — агресивен блясък в очите и безкрайна нежност в очертанието на веждите. Попита я:

— Сама ли живеете тук?

Фани почистваше раната с енергични жестове. Усмихна се.

— Непоправим сте.

— Извинете ме. Недискретен ли съм?

Фани прошепна в ухото му:

— Живея сама. Нямам гадже, ако това ви интересува.

— Но… защо живеете в университета?

— Така съм по-близо да работата си.

— Вярно. Спомням си. Най-младата дипломантка във Франция. Дъщеря и внучка на изтъкнати преподаватели. Вие сте от ония деца, които…

Фани го прекъсна:

— Какви деца?

— Искам да кажа, от свръхнадарените и в учението, и в спорта…

Лицето на младата жена потъмня. В гласа й прозвуча подозрение.

— Какви ги дрънкате?

Полицаят не отговори, въпреки дивото си желание да разпита Фани за произхода й. Но пита ли се жена откъде черпи генетичната си сила, какъв е източникът на хромозомите й?

— Господин комисар, не знам защо сте дошли у дома ми във вашето състояние. Но ако имате конкретни въпроси, задайте ги.

Ниманс вече не усещаше болка, но би я предпочел пред хапливия тон на Фани. Усмихна се смутено.

— Исках да поговорим за университетския вестник, в който пишете…

— „Темпо“?

— Да.

— Е, и какво за него?

Ниманс замълча. Фани вече бинтоваше главата му.

— Питах се дали сте писали статия за нещо, станало в сутерена на университета през миналия юли…

— Какво нещо?

— Намерили са фишове на новородени в сейфа на Етиен Кайоа, бащата на Реми.

— О, тази история…

— Писали ли сте статия за нея?

— Мисля, че да, няколко реда.

— Защо не ми казахте?

— Да не би да има връзка с убийствата?

Ниманс повиши тон.

— Защо не ми казахте за тази кражба?

Фани сви рамене. Все още увиваше главата на полицая.

— Нищо не доказва, че е имало кражба. С това безредие в архивите всичко се обърква, всичко се губи, после всичко се намира отново. Толкова ли е важно?

— Вие лично видяхте ли фишовете?

— Да, ходих в архива.

— Нищо особено ли не забелязахте в тези документи?

— Какво например?

— Не знам. Не ги ли сравнихте с оригиналните досиета?

Фани отстъпи. Превръзката бе готова.

— Това бяха само хвърчащи листове, писани от сестрите. Нищо забележително.

— Колко бяха?

— Няколко стотици. Не виждам какво…

— В статията си цитирахте ли имената от фишовете, семействата?

— Написах само няколко реда, нали ви казах?

— Мога ли да видя статията?

— Не си пазя статиите.

Фани стоеше изправена, със скръстени ръце. Ниманс продължи:

— Мислите ли, че някой е ходил да види тези фишове? За да открие името си или името на родителите си?

— Не, едва ли. Сега там е заключено. Но какво значение има? Каква е връзката с вашето разследване?

Ниманс не отговори веднага. Избягвайки да гледа Фани, той зададе друг въпрос, който по-скоро приличаше на удар под кръста.

— А вие разгледахте ли тези фишове внимателно?

Мълчание. Полицаят вдигна очи. Фани не бе помръднала от мястото си, но изглеждаше много далеч. Накрая отговори:

— Вече ви казах, че да. Какво точно ви интересува?

Ниманс се поколеба, после каза:

— Искам да знам открихте ли във фишовете имената на родителите си. Или на баба ви и дядо ви.

— Не. Защо питате?

Комисарят стана, без да отговори. Сега и двамата бяха прави, като на дуел, като два противоположни полюса. Ниманс видя бинтованата си глава в едно огледало в другия край на стаята. Обърна се към младата жена и смутено прошепна:

— Благодаря. И извинявайте за въпросите.

Взе палтото си и изрече:

— Колкото и невероятно да ви се струва, мисля, че тези фишове са коствали живота на един от полицаите, който участваше в разследването. Един млад лейтенант в началото на кариерата си. Той е искал да разгледа тези документи. И мисля, че са го убили, за да му попречат.

— Това е смешно.

— Ще видим. Отивам в архива, искам да сравня фишовете с медицинските досиета.

Вече навличаше подгизналото си палто, когато младата жена го спря.

— Няма да обличате тази ужасна дреха. Почакайте. Излезе от стаята, после се върна. Носеше фланелка, пуловер, подплатено сако и непромокаем панталон.

— Няма да ви отива — уточни тя, — но поне е сухо и топло. И главно, сложете това.

С един жест нахлузи върху главата му качулка от полиестер. Изненадан, Ниманс комично завъртя очи. Двамата едновременно избухнаха в смях.

За миг съучастничеството им се възстанови. Но полицаят сериозно каза:

— Трябва да тръгвам. Да продължа работата. Да отида в архива.

Не успя да реагира. Фани го прегърна и го целуна по устните. Усети, че го облива топлина. Не знаеше дали от треската или от нежността на езичето, което се плъзгаше между устните му, горещо като жарава. Затвори очи и прошепна:

— Разследването. Трябва да го продължа.

Но раменете му вече бяха притиснати о пода.