Пурпурните реки

11

„Огледът на вътрешната страна на гръдния кош показва дълги порезни рани, несъмнено направени с остър инструмент. Налице са и други подобни рани на раменете и по ръцете…“

Съдебният лекар Марк Костес беше млад, с очила, с остри черти и разсеян поглед. Ниманс веднага го хареса. Разпозна в него влюбения в работата си човек, може би недостатъчно опитен, но с много хъс. Костес четеше заключението си с равен глас:

„Многобройни изгаряния — по гърдите, раменете, хълбоците, ръцете. Наброяват се около двайсет и пет подобни белези, много от които на същите места като по-горе описаните срезове…“

Ниманс попита:

— Какво значи това?

Докторът стеснително го погледна иззад очилата си.

— Мисля, че убиецът е обработвал раните с огън. Изливал е върху раните малки количества бензин и го е запалвал.

Ниманс обходи стаята на първия етаж на факултета по психология и социология, където бе настанил щаба си. На това дискретно място бе пожелал да се срещне със съдебния лекар. Капитан Барн и лейтенант Жоано също присъстваха, кротко седнали на студентските пейки.

— Продължавайте.

„… Установени са също многобройни хематоми, едеми, фрактури. Само върху гърдите има осемнайсет хематома. Четири ребра са счупени. Двете ключици са направо раздробени. Както и три пръста на лявата ръка и два на дясната. Гениталиите са посинели от нанесените удари.

Използван е железен или оловен прът, дебел около седем сантиметра. Трябва, разбира се, да се вземат под внимание нараняванията, причинени от пренасянето на трупа и «вграждането» му в скалата…“

Ниманс огледа присъстващите — отбягващи погледи и покрити с капчици пот слепоочия.

„Лицето е недокоснато. По тила няма видими белези от рани…“

Полицаят попита:

— По лицето не са ли нанасяни удари?

— Не. Изглежда дори, че убиецът е избягвал да го докосва.

Костес сведе очи над доклада си и понечи да продължи да чете, но Ниманс го прекъсна:

— Почакайте. Предполагам, че има още много.

Лекарят притеснено примигна и разлисти доклада си.

— Още доста страници.

— Добре. Ще си го прочетем сами. Дайте ни по-скоро причината за смъртта. От какво е настъпила, от раните ли?

— Не. Човекът е бил удушен. Няма никакво съмнение. С метална тел с диаметър около два милиметра. Може би кабел от спирачка на велосипед или струна от пиано, нещо такова. Телта се е врязала в плътта на дължина петнайсет сантиметра, раздробила е глътката, разкъсала е мускулите на ларинкса и е прекъснала каротидната артерия, като е предизвикала кръвоизлив.

— Часът на убийството?

— Трудно е да се каже. Поради свитото положение на трупа. Процесът на трупното вдървяване е бил нарушен от тази гимнастика и…

— Дайте ми един приблизителен час.

— Бих казал… събота вечер между двайсет и двайсет и четири часа.

— Може би са нападнали Кайоа, когато се е връщал от експедицията си?

— Не е задължително. Според мен е бил изтезаван доста време. Смятам по-скоро, че са го отвлекли сутринта. И че мъките му са траяли през целия ден.

— Защитавал ли се е?

— Не може да се каже, раните са прекалено многобройни. Едно е сигурно — не е припадал. Бил е вързан и е понесъл мъченията в пълно съзнание. Следите от завързване по ръцете са очевидни. От друга страна, нищо не говори, че устата му е била запушена, което означава, че палачът не се е боял, че ще чуят виковете му.

Ниманс се опря на перваза на един от прозорците.

— Какво ще кажете за изтезанията? Професионални ли са?

— Професионални?

— Дали не става дума за военни техники на мъчение? За познати методи?

— Не съм специалист, но мисля, че не. По-скоро бих казал, че става дума за методи на… луд човек. На откачен, който е искал да получи отговор на въпросите си.

— Защо смятате така?

— Убиецът се е опитвал да накара Кайоа да проговори. И Кайоа е проговорил.

— Откъде знаете?

Костес скромно сведе глава. Въпреки горещината в залата, не бе свалил якето си.

— Ако убиецът е искал да измъчва Реми Кайоа само за свое удоволствие, щеше да го измъчва до края. А той, както вече казах, го е убил по друг начин. С тел.

— Има ли следи от сексуални мъчения?

— Не. Нищо такова. Това не е по неговата част. Ни най-малко.

Ниманс направи още няколко крачки покрай масата. Опита се да си представи чудовище, способно да изтезава човек по този начин. Да погледне сцената отстрани. Не можа. Не видя нито лице, нито силует. Тогава помисли за жертвата, за това, което тя е могла да види — непоносима буря от удари, огън, кръв. Какви ли са били последните мисли на Кайоа? Ниманс произнесе отчетливо:

— Кажете ни нещо за очите му.

— Очите?

Въпросът бе зададен от Барн. Ниманс благоволи да му отговори:

— Да, очите. Преди малко в болницата забелязах, че убиецът е откраднал очите на жертвата си. Дори бе напълнил кухините с вода…

— Точно така — обади се Костес.

— Започнете отначало — нареди Ниманс.

Костес се зарови в бележките си.

— Убиецът е работил под клепачите. Подпъхнал е остър плосък инструмент, прерязал е очните мускули и очния нерв, после е изтръгнал очите. След което грижливо е остъргал вътрешността на очните кухини.

— Била ли е жертвата жива по време на тази операция?

— Не може да се каже. Но има следи от кръвоизлив в тази област, което ще рече, че Кайоа е бил жив.

Настъпи тишина. Барн беше пребледнял, Жоано бе замръзнал от ужас.

— После? — попита Ниманс.

— По-късно, когато жертвата е била вече мъртва, убиецът е напълнил кухините с вода. Вода от реката, предполагам. После внимателно я е похлупил с клепачите. Затова очите бяха затворени и издути, сякаш изобщо не са били пипани.

— Да се върнем на очите. Според вас убиецът притежава ли познания по хирургия?

— Не. Или съвсем бегли. Бих казал, че както и при изтезанията, просто е проявил старание.

— Какви инструменти е използвал? Същите като за срезовете ли?

— Във всеки случай от същия вид.

— Какъв вид?

— Фабрични инструменти. За рязане на картон.

Ниманс застана с лице към лекаря.

— Това ли е всичко, което можете да ни кажете? Никаква следа? Нищо ли не се очертава според доклада ви?

— За съжаление нищо. Тялото е било добре изплакнато, преди да го вклинят в скалата. От трупа не можем да научим нищо за мястото на престъплението. Още по-малко за самоличността на убиеца. Можем само да предполагаме, че става дума за силен и ловък човек. И толкова.

— Твърде малко — изръмжа Ниманс.

Костес се върна към доклада си.

— Има все пак една подробност, за която не сме говорили… Която няма нищо общо със самото убийство.

Комисарят наостри уши.

— Каква?

— Пръстите на Реми Кайоа не са оставяли отпечатъци.

— Тоест?

— Върху пръстите му няма нито една бразда, напълно гладки са. Може би се дължи на изгаряне. Но то е станало отдавна.

Ниманс погледна въпросително към Барн, който смръщи вежди в недоумение.

— Ще проверим — каза комисарят. — А какво лично вие мислите за убийството? Как го усещате? Имате ли някаква интуиция като лекар?

Костес свали очилата си и разтри клепачите си. Когато отново си сложи очилата, погледът му изглеждаше по-бистър. И гласът му бе по-твърд:

— Убиецът изпълнява някакъв ритуал. Ритуал, който трябва да завърши именно в тази поза на зародиш в нишата в скалата. Всичко изглежда изпипано, съвсем обмислено. Изваждането на очите е много важно. А и водата. Водата под клепачите на мястото на очите. Сякаш убиецът е искал да измие очните кухини, да ги пречисти. В момента анализират водата. Знае ли човек? Може би в нея има някаква следа… Химическа следа.

Ниманс неопределено махна с ръка. Костес говореше за пречистване. След посещението си на малкото езеро комисарят също мислеше за катарзис, за покой. По този въпрос двамата бяха на едно мнение. Горе над езерото убиецът бе искал да отмие петното, а може би да пречисти собственото си престъпление?

Минутите течаха. Никой не смееше да помръдне. Накрая Ниманс отвори вратата и прошепна:

— Да се връщаме на работа. Нямаме време. Не знам какво е имал да признава Реми Кайоа. Само се надявам това да не повлече и други убийства.

12

Ниманс и Жоано се върнаха в библиотеката. Преди да влезе, комисарят погледна лейтенанта — лицето му бе пребледняло и опънато. Полицаят го потупа по гърба. Младият Ерик неубедено се усмихна.

Двамата мъже влязоха в залата и пред очите им се разкри неочаквана гледка. Двама офицери от съдебната полиция със загрижен вид, както и цял взвод полицаи по ризи, бяха окупирали библиотеката и извършваха щателен обиск. Стотици книги бяха струпани пред тях на купчини. Жоано изумено попита:

— Това пък какво е?

Един от офицерите му отговори:

— Ами правим, каквото казахте… Издирваме всички книги, в които се говори за злото, за религиозни ритуали и…

Жоано хвърли поглед към Ниманс. Той изглеждаше потресен от операцията. Развика се на офицера:

— Аз ви казах да проверите в компютъра! Не да търсите из книгите по лавиците!

— Търсихме и в компютъра по заглавия и теми. Сега проверяваме дали в книгите има нещо, което да ни насочи към причините за убийството…

Ниманс се намеси:

— Консултирахте ли се с пансионерите?

Офицерът с досада отвърна:

— Те са философи. Първият ни отговори, че злото е буржоазна категория, че всичко трябва да се преразгледа от социална гледна точка, и то марксистка. Отказахме се от него. Вторият ни заразправя нещо за границите и тяхното нарушаване. Но добави, че границата била вътре в нас, че съзнанието ни непрекъснато преговаряло с някакъв висш цензор… Абе нищо не разбрахме. Третият се впусна в реч за абсолютното и за търсенето на невъзможното… Нещо за мистичното изживяване, което можело да се изпита както в доброто, така и в злото. Тогава аз… Май не се справяме, лейтенант…

Ниманс се разсмя.

— Нали ти казах — прошепна той на Жоано. — Стой по-далеч от интелектуалците.

След това се обърна към объркания полицай:

— Продължете работата си. Към ключовите думи „зло“, „насилие“, „мъчение“ и „ритуал“ прибавете „вода“, „очи“ и „чистота“. Вижте в компютъра. Търсете главно имена на студенти, които са се интересували от тези книги или са разработвали подобни теми например за дипломна работа. Кой работи с централния компютър?

Един плещест младеж отвърна:

— Аз, господин комисар.

— Какво друго открихте във файловете на Кайоа?

— Списъци на повредените книги, на заетите и т.н. Списъци на студентите, които взимат книги от библиотеката и списък на местата им в читалнята.

— Местата им?

— Аха. В задълженията на Кайоа е влизало да ги настанява… (Лейтенантът посочи с глава стъклените прегради.) … в кабинките им, ей там. Местата са въведени в компютъра.

— Не открихте ли неговата дипломна работа?

— Открихме я. Хиляда страници за античността и… (Хвърли поглед върху листчето с бележките си.)… Олимп. Става дума за първите Олимпийски игри и за свещените ритуали, свързани с тях… Обемист труд.

— Разпечатайте го и го прочетете.

— Моля?

Ниманс иронично добави:

— По диагонала, разбира се.

Човекът изглеждаше объркан. Комисарят продължи:

— Нищо друго ли няма вътре? Видеоигри? Електронна поща?

Офицерът поклати отрицателно глава. Новината не учуди Ниманс. Той предчувстваше, че Кайоа е живял само с книгите си. Бил е съвестен библиотекар и не се е отвличал от задълженията си, освен за да напише дипломната си работа. Какво са искали да изтръгнат от подобен аскет?

Пиер Ниманс се обърна към Жоано:

— Ела с мен. Искам да ми разкажеш какво си свършил.

Двамата се отделиха на една от пътеките между рафтовете. В дъното един полицай с каскет четеше книга. При тази гледка комисарят едва се въздържа да не прихне. Лейтенантът отвори бележника си.

— Разпитах няколко от пансионерите и двамата колеги на Кайоа от библиотеката. Не са обичали много Реми, но са го уважавали.

— В какво са го упреквали?

— В нищо конкретно. Струва ми се, че нещо в него ги е притеснявало. Бил е потаен, затворен. Дори не се е опитвал да общува с другите. В известен смисъл това е било свързано с работата му. (Жоано хвърли наоколо почти уплашен поглед.) Я си представете… в тази библиотека, по цял ден дума да не обелваш…

— Разбра ли нещо за баща му?

— Знаехте ли, че и той е бил библиотекар? Да, разбрах. Същият тип човек. Мълчалив, непроницаем. Тази атмосфера на изповедалня сигурно им се е отразила.

Ниманс се облегна на книгите.

— Казаха ли ти, че е загинал в планината?

— Разбира се. Но нищо подозрително. Старецът е бил затрупан от лавина и…

— Знам. Според теб възможно ли е някой да е искал да отмъсти за нещо на бащата и на сина?

— Господин комисар, жертвата е вадела книги от склада, попълвала е фишове и е посочвала на студентите къде да седнат. За какво отмъщение може да става дума? На някой студент, на когото не са дали исканата книга?

— Добре. Алпинизмът?

Жоано отново разлисти бележника си.

— Кайоа е бил и алпинист, и изключителен турист. Миналата събота, според хората, които са го видели да потегля, по-скоро е тръгнал на екскурзия пеш. Не е носил екипировка за катерене.

— Излизал ли е в планината с някой друг?

— Никога. Дори жена му не го е придружавала. Кайоа е бил неконтактен. Почти аутист.

Ниманс каза:

— Ходих отново до реката. Открих следи от клинове в скалата. Мисля, че убиецът е използвал специална техника, за да издигне тялото.

Лицето на Жоано помръкна:

— По дяволите. И аз се качвах, но…

— Убиецът е закачил макари в нишата, после се е спуснал от другата страна като противотежест на жертвата.

— По дяволите.

В изражението на Жоано се четеше смесица от обида и възхищение. Ниманс се усмихна.

— Заслугата не е моя, а на една свидетелка — Фани Ферера. Истинска професионалистка. Поработи още в тази насока. Състави списък на утвърдените алпинисти и на всички, които имат достъп до средства за катерене.

— Но това са хиляди!

— Нека колегите ти помогнат. И Барн. Нищо не се знае. Може и да изскочи нещо. Искам да се занимаеш и с очите.

— С очите?

— Нали чу съдебния лекар? Убиецът е отстранил очите крайно внимателно. Нямам представа какво означава това. Може би някакъв фетишизъм. Може би желание за пречистване. Възможно е очите да напомнят на убиеца за сцена, видяна от жертвата. Или пък за някакъв обсебващ го поглед. Не знам. Не обичам тези психологически изгъзици. Но искам да преровиш града и да събереш цялата възможна информация, която може да има връзка с очите.

— Като например?

— Като например имало ли е в университета или в града някакви произшествия, свързани с този орган. Порови и сред полицейските протоколи от последните години. Прегледай и криминалната хроника в местните вестници. Сбивания, в които някой е бил наранен. Или, знам ли — изтезания на животни. Търси. Провери и дали в областта няма случаи на слепота, на очни заболявания…

— Наистина ли мислите, че ще мога да открия…

— Нищо не мисля. Действай.

В края на пътеката полицаят все така се взираше в книгата. Накрая я остави и изчезна. Ниманс тихо продължи:

— Искам също да знам как точно е прекарвал времето си Кайоа през последните седмици. С кого се е срещал, с кого е разговарял. Искам списък на телефонните му разговори — личните и служебните. Списък на писмата, които е получавал. Всичко. Може би Кайоа е познавал убиеца си. Може дори да е имал среща с него там горе.

— А от жена му нищо ли не научихте?

Ниманс не отговори. Жоано подзе:

— Не знам дали трябва да ви кажа… С това осакатено тяло… и този откачен убиец, който броди някъде наоколо…

— Но?

— Но, мамка му, имам чувството, че с вас научавам много неща.

Ниманс разлистваше една взета от лавицата книга: „Топография и релеф на областта Изер“. Хвърли книгата в ръцете на лейтенанта и заключи:

— Моли се да научим много неща и за убиеца.

13

Свит профил на жертвата. Мускулите сгърчени под кожата и твърди като въжета. Черни и виолетови рани върху бледа и на места синкава кожа.

Ниманс се бе върнал в аудиторията, в която работеше, и разглеждаше полароидни снимки на трупа на Реми Кайоа.

Лицето във фас. Открехнати клепачи над черните дупки на очите.

Ниманс мислеше за страданията на мъжа. За ужасяващото насилие, което се бе развихрило в този спокоен град. Без да си го признава, полицаят се боеше от най-лошото. Може би от още едно убийство. Или от ненаказано престъпление, което времето и страхът ще изличат от паметта на хората.

Ръцете на жертвата. Снимани отгоре, после отдолу. Красиви фини ръце с анонилти пръсти. Няма и помен от набраздяване. Следи от завързване по китките. Тъмни.

Ниманс се облегна на стената. Скръсти ръце зад тила си и се сети за собствените си сентенции: „Всеки елемент от разследването е нещо като огледало. И убиецът се крие там, където огледалото не отразява нищо.“ Не можеше да се отърве от мисълта, че Кайоа не е бил избран случайно. Смъртта му бе свързана с миналото му. С лице, което е познавал. Или с тайна, която е узнал.

Каква?

От детството си насам Кайоа е прекарвал живота си в университетската библиотека. И всяка събота и неделя е изчезвал в самотните въздушни пространства над долината. Какво е сторил или открил, за да заслужи екзекуцията си?

Ниманс реши да проведе кратко разследване върху миналото на жертвата. Започна с една подробност, която го бе поразила по време на срещата му със Софи Кайоа.

След няколко опита успя да се свърже по телефона с Четиринайсети сухопътен полк, дислоциран в околностите на Лион, в който всички младежи от областта отбиваха службата си. Обясни кой е и какво иска и го свързаха с архива, където откриха електронното досие на младия Реми Кайоа, освободен от военна служба през деветдесетте години.

Ниманс долови потракване на клавиши, далечни стъпки, после шумолене на хартия и помоли:

— Прочетете ми заключението на комисията.

— Не знам дали… Откъде да знам, че сте комисар?

Ниманс въздъхна.

— Обадете се в жандармерийската бригада в Гернон. Поискайте да ви свържат с капитан Барн и…

— Добре, добре. Ще ви го прочета. Прескачам подробностите, отговорите на тестовете и подобни. Заключението е, че вашият човек е освободен поради „остра форма на шизофрения“. Психиатърът е добавил в полето: „Препоръка за лечение“ — и го е подчертал. Написал е още: „Да се установи контакт с университетската болница в Гернон.“

— Записано ли е името на лекаря?

— Разбира се, военен лекар д-р Ивен.

— Все още ли работи в гарнизона?

— Да. Горе е.

— Свържете ме с него.

— Добре. Ей сега.

В слушалката прозвуча военна музика, после се чу плътен глас. Ниманс се представи и отново обясни за какво става дума. Доктор Ивен беше скептичен. Накрая попита:

— Как се казва лицето?

— Кайоа, Реми. Освободили сте го от служба преди пет години с диагноза остра шизофрения. Дали случайно не си спомняте за този случай? Ако да, бих искал да знам дали според вас е симулирал или не.

Гласът възрази:

— Документите са поверителни.

— Открили са тялото му натикано в една скална пукнатина. С прерязано гърло. С извадени очи. Изтезавано. Съдебният следовател Бернар Терпант ме извика от Париж, за да разследвам убийството. Би могъл сам да се свърже с вас, но можем да спечелим време. Спомняте ли си за…

— Спомням си — прекъсна го Ивен. — Беше болен. Луд. Без никакво съмнение.

Ниманс очакваше точно това и все пак бе изненадан. Повтори:

— Не се е преструвал, така ли?

— Не. Нагледал съм се на симуланти. Здравите хора имат много по-голямо въображение от лудите. Разправят какви ли не глупости, измислят си невероятни неща. Истинските болни си личат. Те са обсебени от лудостта си. Разяждани от нея. Дори безумието си има своя… рационална логика. Реми Кайоа беше болен. Учебникарски случай.

— Какви бяха симптомите на лудостта му?

— Двойственост на мислите. Загуба на контакт с външния свят. Мутизъм. Класическите симптоми на шизофренията.

— Докторе, този човек е бил библиотекар в университета в Гернон. Всеки ден се е срещал със стотици студенти и…

Лекарят се изсмя.

— Лудостта е неуловима, господин комисар. Тя умее да се прикрива, да си придава безобиден вид. Би трябвало да знаете това по-добре от мен.

— Но нали току-що казахте, че лудостта му е била очевидна?

— Аз имам набито око в това отношение. А и впоследствие Кайоа може да се е научил да се контролира.

— Защо сте написали „препоръка за лечение“?

— Защото го посъветвах да се лекува.

— Вие самият свързахте ли се с университетската болница в Гернон?

— Право да ви кажа, не си спомням. Случаят беше интересен, но не мисля, че съм се обаждал в болницата. Нали знаете, ако пациентът…

— Интересен ли казахте?

Лекарят въздъхна.

— Този младеж живееше в затворен, изключително суров свят, в който собствената му личност се умножаваше. Сигурно е проявявал известна привидна гъвкавост, но беше буквално обсебен от реда, от точността. Всяко негово чувство кристализираше в конкретна личност, в отделна личност. Той представляваше цяла армия от хора. Случаят беше… изумителен.

— Беше ли опасен?

— Със сигурност.

— И вие го оставихте да си тръгне?

Пауза. После лекарят подзе:

— Знаете ли, лудите на свобода…

— Докторе — прекъсна го Ниманс, — този човек е бил женен.

— Ами… жал ми е за съпругата му.

Полицаят положи слушалката. Разкриваха се нови хоризонти. И нови поводи за безпокойство. Реши да направи още едно посещение.

— Вие ме излъгахте!

Софи Кайоа се опита да затвори вратата, но комисарят я подпря с лакът.

— Защо не ми казахте, че съпругът ви е бил болен?

— Болен ли?

— От шизофрения. Според специалистите е бил луд за връзване.

— Мръсник.

Със стиснати устни младата жена отново се опита да затвори вратата, но Ниманс без усилие я удържа. Въпреки неподдържаните си коси, въпреки развлечения пуловер, жената изглеждаше по-хубава от всякога.

— Не разбирате ли? — изкрещя той. — Търсим убиец. Търсим подбуда. Може би Реми Кайоа е извършил нещо, което би могло да обясни жестоката му смърт. Нещо, за което дори не си е спомнял. Моля ви… само вие можете да ми помогнете!

Софи Кайоа широко разтвори очи. Съвършено очертаните й вежди бяха прекрасни — и трогателни.

— Вие сте луд.

— Трябва да се запозная с миналото му.

— Вие сте луд.

Жената трепереше. Ниманс неволно сведе очи. Видя релефа на ключиците й, които опъваха трикото на пуловера. Забеляза прозиращата през тънката вълна усукана презрамка на сутиена й. Внезапно нещо го накара да я хване за ръката и да вдигне ръкава й. Под лакътя ръката бе покрита със синини. Ниманс изръмжа:

— Той ви е биел.

Откъсна очи от тъмните следи и впи поглед в Софи Кайоа.

— Биел ви е! Съпругът ви е бил болен човек. Обичал е да причинява болка. Сигурен съм. Извършил е нещо лошо. Убеден съм, че имате някакви подозрения. Не казвате и една десета от това, което знаете!

Жената се изплю в лицето му. Ниманс отстъпи, залитайки.

Тя се възползва от това, за да затръшне вратата. Ключалката многократно изщрака, докато Ниманс се опитваше да отвори. Пансионерите надничаха от открехнатите врати в коридора. Полицаят срита вратата.

— Пак ще се върна! — извика той.

Настана тишина.

Ниманс още веднъж удари с юмрук вратата и няколко мига постоя неподвижен.

Гласът на жената, прекъсван от ридания, звучеше иззад вратата като от гробница. „Вие сте луд.“

14

— Искам да я следи цивилно ченге. Обадете се в жандармерията в Гренобъл да изпратят още полицаи.

— Софи Кайоа? Но… защо?

Ниманс изгледа Барн. Двамата стояха в голямата зала на жандармерията в Гернон. Капитанът бе с униформения си пуловер — морскосин с бяла лента. Приличаше на моряк.

— Тази жена крие нещо — обясни Ниманс.

— Не мислите, че тя…

— Не. Но не ни казва какво знае.

Барн неубедено кимна, после тикна в ръцете на Ниманс дебела купчина от папки, пълни с факсове и справки.

— Първите резултати от общото разследване — заяви той. — Нищо забележително засега.

Без да обръща внимание на околната врява, Ниманс веднага прегледа папките, като бавно вървеше към един изолиран кабинет. Въпреки многобройните доклади и свидетелства, разследването на Барн и Вермон не бе довело до нищо. Ниманс влезе в кабинета. В такова малко градче — такова ужасно престъпление. Комисарят не можеше да се примири с мисълта, че все още няма никаква следа, никаква писта.

Седна на един стол зад желязно бюро и започна внимателно да препрочита справките.

По линия на мародерите — нищо. Запитванията до затворите, до префектурите, до съдилищата — безплодни. Колкото до кражбите на коли, извършени през последните четирийсет и осем часа, нито една не можеше да бъде свързана с убийството. Нищо не бе открито и в криминалните хроники на вестниците от последните двайсет години. Никой не си спомняше за толкова жестоко, толкова странно убийство, нито за какъвто и да било подобен факт. Списъкът на полицейските протоколи от последните двайсет години съдържаше няколко закъсали в планината — и спасени — алпинисти, дребни кражби, злополуки, пожари…

Ниманс прелисти следващата папка. От проверките в хотелите не бе изскочила и най-малката полезна информация.

Премина към справките на Вермон. Неговите хора продължаваха да обикалят около реката. Засега бяха посетили само пет хижи, а на картата бяха отбелязани седемнайсет, някои от които горе в планината, на повече от три хиляди метра надморска височина. Какъв смисъл имаше убийство, извършено на такава височина? Бяха разпитали селяните наоколо. Бяха посетили бензиностанциите, гарите, автобусните спирки. Нищо. Само че по улиците и в хижите хората започваха да се питат защо им задават всички тия въпроси. И защо има толкова полицаи.

Ниманс остави папката на бюрото и се замисли. За двете жени. Едната беше силна и матова като кора на дърво. Със здрави мускули и кадифена кожа. С вкус на смола и измачкана трева. Другата беше тънка и крехка. Излъчваше притеснение и агресивност, смесена със страх, но не по-малко очароваше Ниманс. Какво криеше вълнуващата хубост на това ъгловато лице? Каква бе тайната му?

Образите на двете жени не го напускаха. При всяко разследване изпитваше едно и също чувство. Напрежението събуждаше сетивата му, тласкаше го към някакъв любовен, горещ, трескав лов. Ниманс се влюбваше само в такива — в свидетелки, заподозрени, курви, сервитьорки…

Брюнетката или блондинката?

Клетъчният му телефон иззвъня. Беше Антоан Ренс.

— Връщам се от болницата.

През цялата сутрин Ниманс не се бе обаждал в Париж. Сега случаят на стадиона се връщаше към него като бумеранг. Директорът продължи:

— Правят му пето присаждане на кожа. Опитват се да спасят лицето му. Човекът вече почти няма кожа по бедрата — оттам я взимат. Това не е всичко. Има три черепни травми. Едно загубено око. Седем лицеви фрактури. Седем, Ниманс. Долната челюст е влязла дълбоко в ларинкса. Парчетата от кост са разкъсали гласните му струни. Човекът е в кома, но каквото и да се случи, вече няма да проговори. Според лекарите дори автомобилна катастрофа не би могла да нанесе толкова поражения. Какво смяташ, че мога да им кажа? На тях и на посолството на Великобритания. Или на медиите. Двамата с теб отдавна се познаваме. Мисля, че сме приятели. Но мисля също, че си откачено животно.

Ръцете на Ниманс се разтрепериха.

— Въпросният човек е убиец — възрази той.

— А ти да не мислиш, че си нещо друго?

Ченгето не отговори. Прехвърли слушалката в лявата си ръка. Ренс продължи:

— Как върви разследването?

— Бавно. Няма следи. Няма свидетели. Оказа се много по-сложно от предвиденото.

— Казах ти — когато медиите разберат, че си в Гернон, ще се нахвърлят отгоре ти като краста върху плешиво куче. Защо ли те изпратих там!

Ренс тресна слушалката. В продължение на няколко минути Ниманс не помръдна. Устата му беше пресъхнала. Спомни си за миналата нощ, когато нервите му бяха изневерили.

Пиер Ниманс винаги бе живял в свят на насилие, на дива жестокост и не се боеше от опасността. Напротив, винаги я бе търсил и винаги я бе контролирал. Но не и този път. Насилието бе проникнало в личността му, бе го превзело отвътре. И все още не бе победил страховете си. Някъде в ъгъла на съзнанието му кучетата все така виеха.

Телефонът му отново иззвъня. Беше Марк Костес, съдебният лекар.

— Имам новини, господин комисар. Разполагаме с улика. Солидна. Става дума за водата под клепачите. Получих резултатите от анализа.

— Е?

— Не е вода от реката. Невероятно, но факт. Работим заедно с един химик от научната полиция в Гренобъл, Патрик Астие. Голям спец. Според него следите от замърсяване във водата в очните кухини не са същите като в реката. Нямат нищо общо.

— Бъди по-точен.

— Водата в очите съдържа сярна и азотна киселина. Високо киселинна е, направо оцет. Подобна информация е безценна.

— Не разбирам. Какво означава това?

— Няма да навлизам в технически подробности, но двете киселини са производни на серния диоксид и на азотния диоксид. А според Астие само един тип производство използва подобна смес от диоксиди — топлоелектрическите централи, които работят с лигнитни въглища. Централи от много стар тип. Заключението на Астие е, че жертвата е била убита близо до подобно място. Намерете лигнитна централа в областта и ще сте открили мястото на престъплението.

Ниманс нареди:

— Изпрати ми по факса състава на водата. На факса на Барн.

Комисарят отваряше вратата на кабинета, когато се появи Ерик Жоано.

— Търсих ви навсякъде. Мисля, че имам важна информация.

Може би най-после разследването ще тръгне? Ниманс затвори вратата. Жоано нервно разлистваше бележника си.

— Открих, че близо до Сет Ло има институт за незрящи деца. Много от тях са от Гернон. Децата страдат от различни заболявания. Перде. Ретинит. Далтонизъм. Броят на очните заболявания в Гернон е много над средния.

— Продължавай. Каква е причината?

— Долината. Изолираното й местоположение. Става дума за наследствени болести, както ми обясни лекарят. Предават се от поколение на поколение. Заради браковете между кръвни роднини. Нещо като зараза, но по генетичен път.

Лейтенантът откъсна едно листче от бележника си.

— Ето адреса на института. Директорът д-р Шампела е проучил явлението. Мислех, че…

Ниманс го прекъсна.

— Ти ще отидеш.

Лицето на младия полицай светна.

— Доверявате ми се?

— Доверявам ти се. Потегляй.

Жоано понечи да тръгне, но спря и смръщи вежди.

— Господин комисар… Извинявайте, но… защо не отидете вие да поговорите с директора? Там може да излезе нещо интересно. Да не би да сте открили други следи? Или мислите, че аз ще задавам по-добри въпроси, защото съм местен? Нещо не схващам.

Ниманс се подпря с лакът на рамката на вратата.

— Прав си, по друга следа съм тръгнал. Но ти давам един малък допълнителен урок. Понякога човек си има причини, които нямат нищо общо с разследването.

— Какви причини?

— Лични. Няма да отида в този институт, защото имам фобия.

— Към какво? Към слепци?

— Не. Към кучета.

По физиономията на лейтенанта се изписа недоверие.

— Не разбирам.

— Размисли. Щом има слепи, значи има и кучета за незрящи, разбираш ли? Затова кракът ми няма да стъпи там.

И комисарят излезе от стаята под смаяния поглед на лейтенанта.

Почука на вратата на кабинета на капитан Барн и я отвори. Великанът разпределяше факсовете на купчини — отговори от хотели, от ресторанти, от сервизи, които продължаваха да излизат от машината. Приличаше на бакалин, който подрежда стоката си.

— Господин комисар? Вижте. Току-що го получих.

— Знам.

Ниманс взе факса от Костес и бързо го прочете. Беше списък от цифри и сложни имена — химическият състав на водата в очните кухини.

— Капитане — попита полицаят, — има ли в областта топлоелектрическа централа на лигнитни въглища?

— Не, това нищо не ми говори. Може би в западната част… Индустриалните зони са повече към Гренобъл…

— Къде бих могъл да попитам?

— Може би във федерацията за индустриални дейности в Изер, но… Чакайте, сещам се за нещо по-добро. Тази централа сигурно много замърсява околността, нали?

Ниманс се усмихна и размаха факса.

— С киселини.

Барн вече записваше нещо.

— Идете при този човек, Ален Дерто. Има парник за тропически плодове на изхода от Гернон. Той ни е специалистът по замърсяването. Активен еколог. Няма газ, няма изпарение в областта, за което да не знае откъде идва, от какво е съставено и какви последствия има за околната среда.

Ниманс вече тръгваше, когато полицаят го извика.

— Осведомих се за историята с отпечатъците от пръсти. Нали се сещате, ръцете на Кайоа. Било е злополука. В детството му. Помагал на баща си да поправи малката семейна яхта на езерото в Анеси. Изгорил си е и двете ръце с киселина. Свързах се с капитанството. Там си спомнят за случая. Бърза помощ, болница и прочие… Можем да проверим, но според мен всичко е ясно.

— Благодаря, капитане. (Ниманс посочи факсовете.) И кураж.

— И на вас — отвърна Барн. — Онзи екологът, Дерто, е голям досадник.

15

— Цялата ни област загива. Отровена е, осъдена е! Индустриалните зони са навсякъде — в долините, по склоновете на планината, в горите. Те заразяват водите, почвата, въздуха… Изер се задушава от газове и отрови!

Ален Дерто беше сух, с тясно и прорязано от бръчки лице. Имаше брада във формата на огърлица и очила с метални рамки, които му придаваха вид на избягал мормон. Бе се сврял в един от парниците си и подреждаше буркани, пълни с пръст и памук. Ниманс го прекъсна.

— Извинете. Имам нужда от информация… спешно.

— Какво? А да, разбира се… Вие сте от полицията…

— Знаете ли в областта да има топлоелектрическа централа, която използва лигнитни въглища?

— Лигнитни? Чиста отрова…

— Чували ли сте за подобна централа?

Дерто завъртя глава отрицателно.

— Не. В областта няма лигнит, слава Богу. От седемдесетте години насам този вид промишленост запада във Франция и в съседните страни. Прекалено замърсява. Киселинните изпарения се издигат право в небето и превръщат облаците в химически бомби…

Ниманс извади от джоба си факса на Марк Костес.

— Бихте ли погледнали тези химически съставки? Това е анализ на водна проба, взета недалеч оттук.

Дерто внимателно изчете листчето, докато полицаят разсеяно се оглеждаше — обширен парник със замъглени стъкла, извити и оплетени увивни растения, които сякаш се бореха за жизнено пространство. Дерто недоумяващо каза:

— И тази проба е от нашата област?

— Със сигурност.

— Мога ли да знам откъде точно?

— Намерихме я в един труп. На убит човек.

— О, естествено… Трябваше да се сетя… нали сте от полицията.

Той размисли, после каза с изпълнен със съмнение глас:

— Труп? Тук, в Гернон?

Комисарят пренебрегна въпроса.

— Можете ли да потвърдите, че този състав говори за замърсяване вследствие изгарянето на лигнит?

— Във всеки случай за силно киселинно замърсяване. Ходил съм на семинари по тези въпроси. Съдържанието на сярна и азотна киселина е… изключително високо. Но повтарям — в областта няма централа от този тип. Нито тук, във Франция, нито в Западна Европа.

— Може ли подобно замърсяване да се дължи на друга промишлена дейност?

— Не мисля.

— Тогава къде би могло да има промишлена дейност, която да предизвиква подобно замърсяване?

— На повече от осемстотин километра оттук, в източноеврепейските страни.

Ниманс стисна зъби — не можеше да се примири, че първата му следа не води доникъде.

— Може би има друго обяснение — каза Дерто.

— Какво?

— Може водата наистина да е от другаде. Да е дошла тук от Чешката република например, от Словакия, Румъния, България… Там са истински екологични варвари.

— Искате да кажете в контейнер? Камион, минаващ оттук и…

Дерто се разсмя безрадостно.

— Имам предвид много по-просто транспортно средство. Облаците.

— Обяснете ми, ако обичате.

Ален Дерто разтвори ръце и бавно ги вдигна нагоре.

— Представете си топлоелектрическа централа някъде в Източна Европа. Представете си високи комини, които през целия божи ден изхвърлят серни и азотни диоксиди… Понякога тези комини са високи до триста метра. Пушекът се издига, издига и се смесва с облаците… Ако няма вятър, отровите остават там. Но ако задуха например в западна посока, диоксидите пътуват, носени от облаците, които достигат нашите планини и се превръщат в поройни дъждове. Това са така наречените киселинни дъждове, които унищожават горите ни. Като че ли ние не си произвеждаме достатъчно отрови, та дърветата ни умират и от чуждите! Впрочем и ние изпращаме в чужбина доста токсични продукти чрез нашите облаци…

Една ясна, очертана като със скалпел сцена се появи в съзнанието на Ниманс. Убиецът принасяше в жертва своята плячка на открито, някъде в планините. Изтезаваше, осакатяваше, убиваше, а в това време върху мястото на клането се излива пороен дъжд. Отворените празни очи се напълват с дъжд. С отровен дъжд. Убиецът затваря клепачите над малките резервоари с киселинна вода. Това бе единственото обяснение.

Валяло е, докато чудовището е извършвало престъплението си.

— Какво беше времето в събота? — внезапно попита Ниманс.

— Моля?

— Спомняте ли си дали валеше в събота вечерта или през нощта?

— Не, не мисля, че валя. Времето беше прекрасно. Грееше истинско августовско слънце и…

Едно на хиляда. Ако в предполагаемото време на убийството небето е било ясно, може би съществуваше зона, една-единствена, където е преваляло. Излял се е киселинен порой, който огражда като с тебеширен кръг мястото на убийството. За да се открие то, трябваше да се тръгне по следите на облаците.

— Къде е най-близката метеорологична станция? — попита бързо.

Детро размисли, после отвърна:

— На трийсет километра. Искате да проверите дали е валяло? Интересна идея. И аз бих искал да знам дали тези варвари все още ни изпращат токсичните си бомби. Води се истинска химическа война, господин комисар, а никой не го е грижа!

Дерто млъкна. Ниманс му подаваше един лист.

— Това е номерът на клетъчния ми телефон. Ако ви хрумне нещо по този въпрос, каквото и да е, звъннете ми.

16

Комисарят подкара с пълна скорост. След четирийсет минути стигна до метеорологичната станция в подножието на планината. Пое по алеята, която водеше към научната лаборатория. Пред очите му се разкри любопитна гледка. На стотина метра от лабораторията няколко мъже се мъчеха да надуят огромен балон от прозрачна изкуствена материя. Ниманс паркира, приближи се до метеоролозите и им показа служебната си карта. Те го гледаха неразбиращо.

— Комисар Ниманс — извика полицаят, като се опитваше да заглуши пукота на огъня под балона. — Бих искал някой от вас да ме придружи до станцията.

Един от мъжете, очевидно шефът им, се изправи и попита:

— Какво има?

— Искам да знам дали е валяло миналата събота. Водя разследване.

Метеорологът посочи към огромния балон, който постепенно се издуваше. Ниманс направи извинителен жест.

— Балонът ще почака.

Ученият се отправи към лабораторията, като мърмореше:

— Не е валяло в събота.

— Ще видим.

Човекът бе прав. Справката показа, че през този октомврийски ден в Гернон не е имало нито едно облаче, да не говорим за пороен дъжд или за буря. Спътниковите карти на екрана на централния пулт бяха недвусмислени — нито през деня, нито през нощта на събота срещу неделя не бе паднала и капка дъжд в цялата област.

Ниманс помоли инженера да провери и за неделя сутрин, след това за неделя следобед. Никаква буря, никакъв дъжд. Разшириха проверката в радиус от сто километра. Нищо. Двеста километра. Нищо.

Комисарят удари с юмрук по бюрото.

— Не е възможно. Все някъде трябва да е валяло, имам доказателство. В дъното на някоя долина. На върха на някой хълм. Някъде наоколо е имало буря.

Метеорологът сви рамене.

Клетъчният телефон на Ниманс иззвъня.

— Господин комисар? Ален Дерто на телефона. Мислих за вашата история с лигнита. Проверих някои неща. Съжалявам, но съм сбъркал.

— Сбъркал?

— Да. Не е възможно дъжд с такава киселинност да е падал тук през уикенда. Нито когато и да било.

— Защо?

— Поразпитах за лигнита. Дори в източните страни пушекът от това гориво минава през специални филтри. Или пък сярата предварително се отделя от минерала. С други думи, този вид замърсяване много е намалял от шейсетте години насам. Дъждове с такава киселинност не падат вече от трийсет и пет години. За щастие! Заблудих ви — извинете ме.

Ниманс мълчеше. Екологът продължи с невярващ тон:

— Сигурен ли сте, че по вашия труп има следи от такава вода?

— Абсолютно — отвърна Ниманс.

— Тогава може да е невероятно, но излиза, че трупът ви е дошъл от миналото. След като носи следи от дъжд, валял преди трийсет и пет години…

Полицаят затвори телефона с разсеяно „довиждане“.

Уморено тръгна към колата си. За миг бе помислил, че е попаднал на истинска следа. Но тя бе изтекла между пръстите му като тази нелепа киселинна вода.

Ниема вдигна очи към хоризонта.

Слънчевите лъчи рикошираха във върховете на планината, отразявайки се във вечните снегове. Как е могъл той, професионалният полицай, човек с рационално мислене да повярва, че няколко облака ще му покажат мястото на убийството?

Как е могъл…

Изведнъж Ниманс вдигна ръце към искрящия пейзаж, имитирайки жеста на Фани Ферера, младата алпинистка. Сега вече знаеше къде е бил убит Реми Кайоа. Знаеше къде има трийсет и пет годишна вода.

Не на земята.

Не на небето.

В ледовете.

Реми Кайоа е бил убит в ледниците на три хиляди метра надморска височина. Там, където дъждовете замръзват и остават затворени в прозрачната вечност на леда.

Там е мястото на убийството. И това вече беше нещо конкретно.