Пурпурните реки

54

В сутерена с архивите имаше истински океан от хартия. Талази от папки по рафтовете — натрупани, завързани, издути. Купища пакети задръстваха пътеките между тях.

Ниманс прескочи купчините и тръгна по първата пътека. Докато преглеждаше регистрите, не спираше да мисли за Фани, за невероятния час, който бе изживял. Усмихнатото лице на младата жена в полумрака. Покритата й с белези ръка, която загаси лампата. Малките сини пламъчета, които горяха в нощта — очите й.

Колко време бе прекарал в обятията й? Не можеше да каже. Но по устните си, по наранената си кожа усещаше нещо като татуировка, като отпечатък. Фани бе изтръгнала от душата му отдавна загубени тайни, забравени пориви, чието възкръсване дълбоко го вълнуваше.

Ниманс се съсредоточи. Отвори нужната му папка и започна да чете фишовете. Имена. Дати. Отчети на сестри за новородените бебета. На всеки фиш бяха отбелязани фамилията, теглото, ръстът и кръвната група на детето. Както и броят на дадените биберони и имената на някакви препарати, явно витамини или нещо подобно.

Прегледа всички фишове — бяха няколкостотин и се отнасяха за период от повече от петдесет години. Нито едно име не му напомни нещо. Нито една дата.

Реши да сравни фишовете с медицинските досиета на новородените. Извади петдесетина досиета и започна да сравнява първата им страница с фишовете. Установи, че първите страници бяха фалшифицирани. Етиен Кайоа бе имитирал почерка на сестрите доста прилично, но измамата си личеше съвсем ясно.

Защо го бе направил?

Полицаят сравни няколко фиша с първите страници на съответните досиета. Сравни всеки ред, всяка колона и не забеляза нищо. Копията бяха еднакви. Продължи нататък.

И този път видя.

Една незабележима разлика между истинския и фалшивия фиш. РАЗЛИКАТА. Все още не знаеше какво означава тя, но усещаше, че държи в ръцете си един от ключовете към загадката. Откри същата разлика и на други фишове, след това сложи в една папка пълните досиета и откраднатите от Кайоа документи.

Напусна сутерена и прибра папката в багажника на новата си кола — синьо жандармерийско пежо, после се върна в болницата и отиде в родилното отделение.

В шест часа сутринта мястото бе тихо и сънливо, въпреки ярките неонови светлини. Няколко от сестрите и акушерките, които срещна, се опитаха да го спрат, тъй като не носеше стерилни дрехи. Но трицветната му карта и решителният му вид не допускаха никакъв коментар.

Откри един гинеколог, който тъкмо излизаше от операционната. На лицето му бе изписана цялата умора на света. Ниманс се представи и зададе въпроса си — имаше само един въпрос.

— Докторе, има ли логическа причина, поради която бебето рязко да промени теглото си през първата нощ след раждането?

— Какво искате да кажете?

— Често ли се случва бебето да отслабне или да наддаде с няколкостотин грама в часовете след раждането си?

Лекарят отговори:

— Случва се. Но ако детето много спадне на тегло, се налага обстоен преглед, защото това означава, че има някакъв проблем.

— А ако наддаде? Ако само за една нощ теглото му рязко нарасне?

— Такова нещо не може да се случи. Никога. Не ви разбирам.

Ниманс се усмихна.

— Благодаря, докторе.

Ето каква била машинацията на пурпурните реки. Оставаше само да провери още нещо. В университетската библиотека.

55

— Вън! Всички!

Библиотеката бе ярко осветена. Полицаите вдигнаха носове от книгите си.

— Вън! — повтори Ниманс. — Разследването тук завърши.

Полицаите смутено се спогледаха. Несъмнено бяха чули, че главният комисар Ниманс вече не ръководи разследването. Несъмнено не разбираха защо прочутото ченге се разхожда с овързана глава и папка под мишница. Но кой можеше да се опъне на Ниманс, особено когато гледаше с този поглед?

Полицаите станаха и се приготвиха да си тръгват. Един от тях се приближи до комисаря и тихо го повика. Ниманс позна набития лейтенант, който разучаваше дипломната работа на Реми Кайоа.

— Приключих с тухлата, господин комисар. Исках да ви кажа… Може би не е важно, но заключението на Кайоа е наистина изненадващо. Спомняте ли си за атлона, за човека, у когото интелектът и силата, духът и тялото се сливат в едно? Ами значи Кайоа споменава за нещо като проект, чрез който да се възпроизведе подобно единство. Но не говори за нови програми за учениците и студентите, нито за преподавателите. Намеква за…

— За генетично решение.

— И вие ли сте чели работата му? Изглежда доста откачено. Според него интелектът е биологична реалност. Той е генетично заложен и трябва да се свърже с други гени, които са носители на физическата сила, за да се възпроизведе съвършенството на античния атлон…

Ниманс вече бе наясно със същността на заговора на пурпурните реки. И не искаше да чуе описанието му от тромавия полицай. Ужасът трябваше да остане латентен, подразбиращ се, мълчалив.

— Остави ме, момче — изръмжа той.

Но полицаят не спираше:

— На последните страници Кайоа говори за селекция на ражданията, за рационализирани съюзи, за нещо като тоталитарна система… Напълно смахната работа. Като във фантастичните романи от шейсетте години…

— Разкарай се!

Набитият полицай изгледа Ниманс, поколеба се, накрая си тръгна.

Комисарят прекоси пустата зала и спря пред бюрото на Реми Кайоа, главен библиотекар на университета. Натисна няколко клавиша на компютъра, после се замисли — необходимите му сведения бяха от периода преди седемдесетте години, така че нямаше как да се намират в машината.

Трескаво затърси из чекмеджетата на бюрото регистрите със списъците, които го интересуваха. Не на книгите. Не на студентите.

Само на остъклените кабини, заемани през годините от хилядите читатели.

Колкото и абсурдно да изглеждаше, Ниманс очакваше да намери във вътрешната логика на кабините, грижливо подредени от бащата и сина Кайоа, съответствие с това, което бе открил в болницата.

Накрая откри регистрите на местата в библиотеката. Разтвори папката си и извади досиетата на новородените. Изчисли след колко години децата са станали студенти, после потърси имената им в списъка на заеманите места.

Намери ги в плана на кабинките — вписани във всяко квадратче. Не можеше и да се мечтае за по-логична, по-стройна система, по-съответстваща на конспирацията, за която подозираше. Всяко от децата от фишовете винаги бе поставяно — двайсет години по-късно, вече като студент — на едно и също място. С дни, седмици и години в една и съща кабинка, но винаги срещу един и същ студент от другия пол.

Сега Ниманс знаеше, че е прав.

С разтреперани ръце изключи компютъра. Все така седнал зад бюрото на Кайоа се свърза по клетъчния си телефон с нощния пазач на кметството в Гернон. С голяма мъка успя да го убеди да слезе в архива и да донесе от там регистъра на браковете, сключени в града.

Когато пазачът най-сетне се върна на телефона с регистъра, Ниманс започна да му диктува имената. Искаше да знае дали те принадлежат на хора, които са се оженили помежду си. В седемдесет процента от случаите бе точно така.

Ниманс прекоси двора на университета и влезе в административната сграда. Качи се на последния етаж и се отправи към кабинета на ректора. Премина през секретарската стая и свали от стените снимките на младите медалисти. Отвори вратата на ректора, без да чука.

— Какво…

Като видя комисаря, ректорът веднага се успокои.

— Надявам се, че имате нещо ново. Тук всички сме…

Полицаят постави снимките на бюрото, после извади фишовете от папката си. Луис се размърда на стола си.

— Какво наистина…

— Почакайте.

Ниманс разположи фишовете и снимките пред очите му и попита:

— Сравнете тези фишове с имената на шампионите. За същите ли семейства става дума?

— Моля?

— Мъжете и жените от тези фишове са се оженили един за друг. Мисля, че принадлежат към прословутото университетско братство. Трябва да са преподаватели, учени, интелектуалци… Погледнете имената и ми кажете дали наистина това са родителите или бабите и дядовците на поколението от гении, които печелят всички спортни състезания…

Луис сложи очилата си и сведе поглед.

— Ами да, повечето имена са ми познати…

— Потвърждавате ли, че децата на тези двойки притежават изключителни способности — и умствени, и физически?

— Но… да, точно така. Това младо поколение е направо блестящо. Повярвайте ми, те ще изпълнят обещанията си. Впрочем и в предишното поколение вече имаше такива представители. Новото ще затвърди престижа на университета и…

Ниманс прекъсна ректора и прибра фишовете и снимките в папката си. После глухо изрече:

— Радвайте се тогава. Защото тези имена наистина ще допринесат за славата на университета ви.

По лицето на ректора се бе изписал ужас. Той прошепна:

— Но какво ви е? Вие кървите…

Ниманс сведе поглед и видя черна локва върху бюрото. Раната му се бе отворила. Залитна и не успя да отговори на въпроса. След миг се свлече на колене, с лице върху бюрото.

56

Светлина. Шум. Топлина.

Пиер Ниманс не разбра веднага къде се намира. После видя лице с лекарска шапка. Бяла престилка. Неон. Болница. Колко време бе останал в безсъзнание? Чу глас:

— Започнете преливането. Инжектирайте диприван, двайсет кубика.

Ниманс разбра и се опита да се изправи. Сграбчи китката на лекаря и изрече:

— Не искам упойка!

Докторът поразено го изгледа.

— Не искате упойка! Но човече, трябва да ви зашия. Сцепен сте на две.

Ниманс намери сили да прошепне:

— Местна… Местна упойка.

Човекът въздъхна, после се обърна към анестезиолога.

— Добре. Направете му ксилокаин. В максимална доза. Четирийсет кубика.

Ниманс се отпусна. Затвори очи. Докато лекарят и сестрите се суетяха около слепоочието му, мислите му губеха яснотата си. Сърцето му забавяше ударите си, главата вече не го мъчеше.

Тайната… Тайната на Кайоа и Сертис… Дори това ставаше неясно, странно, далечно… Лицето на Фани… Мускулестото й и нежно тяло… Фани…

— Стоп!

Заповедта наруши тишината в операционната. Всички спряха.

Ниманс отвори очи и видя дявол с плитки, който размахваше под носа на лекаря трицветната си карта. Карим Абдуф.

— Не го докосвайте — нареди Карим.

Лекарят сви рамене.

— Все трябва да срежа конците.

— Как е той?

— Състоянието му е стабилно. Загубил е много кръв, но му преляхме достатъчно. Зашихме раната. Операцията още не е напълно завършена, но…

— Давали ли сте му нещо?

— Нещо?

— За приспиване.

— Само местна упойка и…

— Донесете амфетамини. Възбудителни. Трябва да го събудя. Въпросът е на живот и смърт.

Лекарят извади от едно плитко чекмедже няколко малки хапчета.

— Ето. Това ще го държи буден около половин час, но после…

— Сега се омитайте. Всички! Искам да говоря с комисаря.

Лекарят и сестрите неохотно излязоха.

Карим откачи системата от ръката на Ниманс и му подаде сакото. В другата си ръка държеше хапчетата. Усмихна се.

— Амфетамините ви господин комисар. От един път не се свиква.

Ниманс сграбчи кожения ръкав на Карим и прошепна:

— Карим… Аз… разкрих заговора им.

— Заговора?

— Заговора на Сертис, Кайоа и Шернсе. Заговора на пурпурните реки.

— КАКВО!

— Те… те разменят бебетата.