Пурпурните реки

41

Гробището в Гернон не приличаше на онова от Сарзак. Надгробните плочи от бял мрамор се издигаха като малки симетрични айсберги върху тъмнозелената морава. Кръстовете се открояваха като любопитни силуети, застанали на пръсти. Само нападалите листа придаваха известна асиметрия — жълти петна върху смарагда на тревата. Карим Абдуф обикаляше алеите методично и търпеливо, като четеше имената и епитафиите, издълбани в мрамора, камъка или желязото.

Все още не бе открил гроба на Силвен Еро.

Докато обикаляше, мислеше за разследването си и за резкия обрат, настъпил през последните часове. Спешно бе дошъл в този град, като не се бе поколебал да „си присвои“ едно великолепно ауди. Смяташе, че ще залови осквернител, а се бе оказал въвлечен в случай със серийни убийства. Сега, след като бе прочел и препрочел всички документи от разследването на Ниманс, Карим се опитваше да се убеди в маловажния характер на собственото си разследване. Проникването в училището и в гробницата в Сарзак му бе разкрило трагичната съдба на едно семейство. Сега тази съдба се оказваше свързана със серийните убийства в Гернон. Чрез личността на Сертис. Карим бе решен да върви по собствения си път, за да открие други общи елементи.

Но не тази адска спирала го привличаше най-много, а фактът, че работеше заедно с Пиер Ниманс, комисарят с отраженията в огледалата и атомните теории. Карим бе горд от този факт. И свръхвъзбуден. Но и смутен от това, че се бе сетил за този човек точно днес, няколко часа, преди да го срещне.

Карим приключи и с последната алея. Нямаше Силвен Еро. Оставаше му само да посети крематориума. За всеки случай. Приближи се до сградата с вид на параклис, поддържан от две изронени колони.

И тогава я забеляза.

Надгробната плоча. Прочете: Силвен Еро. Роден през февруари 1951 г. Починал през август 1980 г. Карим не очакваше, че бащата на Юдит е бил кремиран. Тази техника не пасваше с религиозните убеждения на Фабиен.

Но не това го изненада най-много, а положените до урната цветя — червени, живи, току-що набрани и все още покрити с капчици роса. Бяха поставени същия ден. Абдуф излезе от гробището и обиколи оградата му с надеждата да открие някаква къща или барака, където да намери пазача. Оказа се малък, неподдържан павилион с прозорец, в който светеше слаба светлина.

Безшумно отвори дворната врата и се озова в градина, покрита с телена мрежа — нещо като гигантска клетка. Отнякъде се чуваше чуруликане. Това пък сега какво беше?

Направи няколко крачки. Чуруликането се засили, чу се и пърхане. Полицаят се вгледа в един от зидовете, в който бяха издълбани малки ниши. Гълъби. Стотици сиви гълъби. Карим изкачи трите стъпала и позвъни. Вратата веднага се отвори.

— К’во искаш бе?

Човекът държеше пушка, насочена към него.

— От полицията съм — заяви Карим спокойно. — Нека ви покажа картата си…

— Аха, как не. А аз съм Светия Дух. Не мърдай!

Карим бавно слезе по стъпалата и също така бавно отстъпи.

На устните на човека бе излязла пяна.

— Ще ти пръсна мозъка, ей сега ще ти…

— Съмнявам се, татенце. Оръжието ти не е заредено.

Онзи се изсмя.

— Напротив, от снощи е заредено, скапаняк!

— Може, но няма куршум в цевта.

Човекът хвърли бърз поглед на пушката си. Карим се възползва от това, прескочи стъпалата, отблъсна пушката с лявата си ръка и извади своя глок с дясната. Блъсна човека и притисна ръката му в рамката на вратата.

Гробарят изкрещя и изпусна пушката. Когато вдигна поглед, видя черния отвор на автоматичния пистолет на няколко сантиметра от челото си.

— Чуй ме добре — изсъска Карим. — Имам нужда от информация. Ако отговориш на въпросите ми, си отивам. Ако ме разиграваш, ще стане сложно. Много сложно. Особено за теб. Е, какво? Става ли?

Пазачът кимна с изцъклени очи. По лицето му вече не се четеше никаква агресивност. За сметка на това бе станало червено. „Паническото червено“, което Карим добре познаваше.

— Силвен Еро. Август 1980 г. Кремиран. Говори.

— Еро? — измънка гробарят. — Не го знам.

Карим го привлече към себе си и отново го блъсна в ръба на стената. Пазачът направи гримаса. От тила му шурна кръв и оцапа стената. Паниката бе заразила и гълъбите. Сега те хвърчаха във всички посоки, затворени в градината-клетка. Ченгето повтори:

— Силвен Еро. Жена му е много висока. С къдрава коса. С очила. И много хубава. Като момиченцето си. Мисли.

Нещастникът нервно поклати глава.

— Добре де… Спомням си. Беше много странно погребение… Нямаше никой.

— Как така никой?

— Ей така. Дори жената не дойде. Плати ми предварително за кремацията и после повече не я видях в Гернон Изгорих тялото. Аз… Бях съвсем сам.

— От какво бе починал мъжът?

— Катастрофа. Автомобилна катастрофа.

Арабинът си спомни магистралата и жестоките снимки от тялото на детето. Пътните произшествия — нов лайтмотив, нов повтарящ се елемент.

— Разкажи подробно. Какво още знаеш?

— Блъснала го кола по окръжния път за Белдон. Бил на колело. Отивал на работа. Шофьорът бил мъртво пиян.

— Имаше ли разследване?

— Не знам… Във всеки случай така и не разбраха кой е бил. Намерили тялото на пътя, напълно размазано.

Карим беше объркан.

— Казваш, че е отивал на работа. Каква работа?

— Работеше във високопланинските села. Събираше ценни кристали… Казваха, че много го бивало, но поемал прекалени рискове…

Карим смени посоката.

— Защо никой от Гернон не дойде на погребението?

— Бяха нови… Идваха от друго място. Таверле… В планините… Никой не би дошъл на това погребение. Нямаше никой, нали ти казвам!

Карим зададе последния си въпрос:

— Пред вратичката на урната има букет цветя. Кой ги донесе?

— Винаги има цветя там…

— Кой ги донесе? — повтори Карим. — Една висока жена ли? С черна коса? Може би самата Фабиен Еро?

Старият енергично отрече.

— Тогава кой?

Пазачът се поколеба, сякаш се боеше да произнесе думите, които трептяха на устните му. Накрая прошепна:

— Софи… Софи Кайоа.

— Кой?!

— Ами да… — измънка човекът. — Жената на Реми Кайоа. Тя идва всяка седмица. Понякога дори по няколко пъти. Когато научих за убийството по радиото, исках да кажа на жандармите… Кълна се… Исках да им дам тази информация. Може би има връзка с престъплението… Аз…

Карим бутна металната врата на градината и затича към колата си. Сърцето му лудо биеше.

42

Пред централната сграда на университета Карим забеляза полицая, който наблюдаваше входа. Явно този, който следеше Софи Кайоа. Продължи напред, заобиколи сградата и откри заден вход. Спря на стотина метра оттам и разгледа плана на университета, — който бе взел от кабинета на Ниманс. Апартаментът на семейство Кайоа бе отбелязан с номер 34.

Излезе под дъжда и се отправи към вратата. Проникна в тесен коридор и сви вдясно към стълбището. Бързо изкачи стъпалата, като се опитваше да не вдига шум.

На осмия етаж, където живееха пансионерите, цареше тишина. Карим тръгна по дългия коридор. Дори в два часа през нощта бе очаквал да чуе тук музика, радио, каквото и да е. Но не, нищо. Студентите като че ли се бяха изпокрили в дупките си, ужасени от мисълта, че убиецът може да дойде и да им извади очите. Карим продължаваше да върви, като четеше табелите по вратите. Накрая откри вратата, която търсеше. Поколеба се дали да не позвъни, после предпочете да почука.

Никакъв отговор.

Отново почука, все така тихо. Вътре не се чуваше нищо. Странно — присъствието на полицая долу пред сградата трябваше да означава, че Софи Кайоа си е у дома.

Карим извади глока си и огледа ключалката. Не беше с резе. Нахлузи гумените си ръкавици и извади инструмент, с който отвори вратата за няколко секунди.

Обиколи всички стаи на апартамента. Никой. Шестото чувство му говореше, че жената си е отишла. Безвъзвратно. Започна по-внимателен оглед. Забеляза странните образи по стените — спортистите в черно и бяло, овесени на халки или тичащи по пистите на някакъв стадион. Претърси мебелите, чекмеджетата. Нищо. Софи Кайоа не бе оставила никакъв знак, никаква подробност, която да издава, че е заминала. Но Карим усещаше, че вече няма да се върне. Въпреки това не можеше да напусне апартамента. Имаше нещо, не можеше да определи какво, което го възпираше.

Накрая откри. Силна миризма на лепило. Лепило за тапети, едва изсъхнало. Карим се зае да оглежда стените. Дали семейство Кайоа са правили ремонт малко преди трагедията? Чиста случайност? Отхвърли тази мисъл. В тази история нямаше нищо случайно, никакъв елемент, който да не принадлежи към общия кошмар.

Поколеба се, после започна да отлепва лентите на тапетите. Под третата лента прочете края на кафеникав надпис. Личеше само думата „пурпурни“. Отлепи съседната лента вляво. Появи се цялото послание.

Почеркът бе детски, думите бяха изписани с кръв. Убийството на Реми Кайоа. „Пурпурните реки“. Юдит. Вече не ставаше дума за връзки, за отзвуци. Двата случая се бяха слели.

Внезапно Карим чу зад себе си лек шум. Обърна се инстинктивно и насочи глока си. Видя само една сянка, която изчезна зад отворената врата. Извика и се спусна след нея.

Силуетът завиваше в дъното на коридора. Шумът от забързани стъпки вече бе всял паника в обитателите на етажа, които сякаш само чакаха и най-малкия знак за опасност, за да се съживят. Студентите надничаха през открехнатите врати.

Ченгето стигна края на коридора и се спусна по стълбите. Постепенно застигаше плячката си. Мерна гърба й — носеше блестяща черна мушама. Протегна ръка и я хвана за рамото. Недостатъчно силно. Силуетът се изтръгна. Карим бе загубил няколко секунди.

Накрая стигна до огромното фоайе на партера. Бе напълно пусто и съвсем тихо. Отвън полицаят на пост не бе помръднал. Хвърли се към задната врата, от която бе влязъл. Никой.

Изруга. Излезе навън. Никой. Никакъв човек, никаква кола. Само плющенето на навеса над входа и сребристо-сивата пелена на дъжда. Отпусна оръжието си и реши да се върне в сградата — може би сянката все пак беше вътре.

Внезапно някаква приливна вълна го запрати в стената. Не осъзна веднага какво става и изпусна оръжието си. Хвърли поглед нагоре и разбра, че наквасеният от дъжда навес бе поддал и се бе откачил.

Помисли, че е станало случайно.

Но зад платното, все още висящо в двата си края, се появи черна проблясваща сянка. Черна мушама, плътно прилепнали черни панталони, планинска шапка, закриваща носа и устата, и каска на моторист. Сянката държеше с две ръце глока на Карим, насочен право към лицето му.

Полицаят отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

Внезапно сянката натисна спусъка и изпразни пълнителя. Карим се сви и закри лице с ръцете си. Машинално преброи шестнайсет изстрела и чак тогава вдигна очи. Успя да види само една гола ръка да хвърля оръжието и да изчезва зад завесата на дъжда. Мургава ръка с дълбоко изрязани нокти и белези от рани.

Женска ръка.

Ченгето се взря в глока си, който още пушеше. Многобройните изстрели продължаваха да ечат в главата му. След няколко секунди полицаят, който бдеше пред главния вход, най-после се появи с оръжие в ръка.

Но Карим не чуваше нито заповедите му, нито паническите му крясъци. Сега вече знаеше две истини.

Първата: убийцата го бе оставила жив.

Втората: разполагаше с пръстовите й отпечатъци.

43

— Какво правехте у Софи Кайоа? Не сте в своя район, нарушили сте най-елементарните закони, бихме могли да…

Карим наблюдаваше ядосания капитан Вермон — лицето и голото му теме бяха поруменели. Бавно кимаше и се опитваше да изглежда смутен. Накрая каза:

— Вече обясних всичко на капитан Барн. Убийствата в Гернон са свързани с разследване, което водя в Сарзак…

— Как не! А и това не обяснява нахлуването ви с взлом в дома на важен свидетел.

— Бях се уговорил с комисар Ниманс…

— Забравете Ниманс. Случаят му е отнет. (Вермон хвърли на бюрото една съдебна поръчка.) Току-що пристигнаха хората от съдебната полиция в Гренобъл.

— Наистина ли?

— Комисарят Ниманс е пребил снощи един английски хулиган след мач на стадиона „Парк де Пренс“. Нещата са се усложнили. Викат го спешно в Париж.

Сега Карим разбра защо Ниманс водеше разследването в този град. Железният полицай очевидно е искал да го позабравят след поредното сбиване, в което е участвал. Но Карим не смяташе, че той ще се върне в Париж тази нощ. Не. Не смяташе, че ще изостави тукашния случай. Първо щеше да открие убиеца и мотивите му. И Карим щеше да е до него.

— Момчетата от съдебната заеха ли се с разследването?

— Не още — отвърна Вермон. — Ще трябва първо да ги поставим в течение.

— Изглежда, че Ниманс няма много да ви липсва.

— Напротив. Той е болен човек, но познава света на престъпленията. С ченгетата от Гренобъл ще трябва да започваме всичко отначало.

Карим постави двете си ръце на бюрото и се наведе над капитана.

— Свържете се с комисаря Анри Крозие от полицейското управление в Сарзак. Проверете информацията, която ви дадох. Може да не ми е район, но разследването ми е свързано с престъпленията в Гернон. Една от жертвите, Филип Сертис, е осквернил гробището в моя град точно преди да умре.

Вермон направи скептична гримаса.

— Напишете рапорт. Жертвите оскверняват гробища. Ченгетата се сипят отвсякъде. Ако мислите, че тази история не е и без това достатъчно сложна…

— Аз…

— Имаме трето убийство.

Карим се обърна — Ниманс стоеше на вратата. Лицето му бе смъртно бледо, чертите му — опънати.

— Едмон Шернсе — продължи Ниманс. — Офталмолог в Анеси. Удушен с жица. Няма очи. Няма ръце. Серията не спира.

Вермон измънка плачливо:

— Нали ви казаха… Всички ви го казваха…

— Какво? Какво са ми казвали? — изкрещя Ниманс.

— Че е сериен убиец. Психопат. По американски. Трябва да се използват техните методи. Да се извикат специалисти. Да се направи психологически профил… Дори аз, провинциалният полицай, знам, че…

Ниманс изрева:

— Да, това е серия от убийства, но не е извършена от сериен убиец. Убиецът не е луд. Той отмъщава. Има връзка между тримата мъже, която обяснява смъртта им. Точно нея трябва да открием.

Вермон направи уморен жест. Карим се възползва от мълчанието.

— Господин комисар, нека да ви…

— Не сега.

Карим настоя.

— Софи Кайоа е изчезнала.

— Какво? Нали поставихме човек…

— Той нищо не е видял. Според мен тя е вече далеч.

— Това пък сега какво е? Защо трябва да бяга?

— Защото сте прав по всички линии. (Карим говореше на комисаря, но гледаше Вермон.) Жертвите имат обща тайна. И тя е свързана с убийствата. Софи Кайоа е избягала, защото знае каква е връзката. И защото е може би следващата жертва.

— Мамка му, мамка му!

Ниманс намести очилата си и подкани Карим да продължи.

— Имам новини, господин комисар. Открих в дома на Кайоа надпис върху една от стените. В него се говори за „пурпурните реки“ и има подпис: Юдит. Търсите връзки между жертвите. Предлагам ви поне една между Кайоа и Сертис — Юдит. Момиченцето със заличеното лице. Сертис е осквернил гроба й. А Кайоа е получил послание, подписано от нея.

Комисарят се отправи към вратата.

— Ела с мен.

Вермон гневно се изправи.

— Да бе! Вървете! Продължавайте с вашите мистерии!

Ниманс въведе Карим в празен кабинет. Запали лампата и затвори вратата. Подаде стол на арабина и каза:

— Слушам те.

44

Карим не седна, а започна да говори възбудено:

— Надписът на стената гласеше: „Ще се изкача към извора на пурпурните реки“. Изписано с кръв вместо с мастило. И подписано: „Юдит“. Явно Юдит Еро. Име на мъртво момиче, господин комисар. Починало през 1982 година.

— Нищо не разбирам.

— И аз. Но има няколко знаменателни факта.

Ниманс също стоеше прав. Той бавно поклати глава.

Арабинът продължи.

— Убиецът елиминира най-напред Реми Кайоа. Да кажем, в събота през деня. Осакатява тялото, после го натиква в скалата. Защо е целият този театър, нямам представа. Още на другия ден се укрива някъде в университетското градче и започва да наблюдава Софи Кайоа. Отначало тя си стои вкъщи. Накрая излиза, да кажем, към десет сутринта. Може би отива да търси Реми в планината, не знам. В това време убиецът прониква в дома й и се подписва на стената: „Ще се изкача до извора на пурпурните реки.“

— Продължавай.

— По-късно Софи Кайоа се прибира, открива надписа и схваща смисъла му. Разбира, че миналото е на път да се пробуди и че съпругът й най-вероятно е бил убит. Обзета от паника, тя се обажда на Филип Сертис, който е или е бил съучастник на съпруга й.

— Откъде ги измисляш тия неща?

— Смятам, че Кайоа, жена му и Сертис са били приятели от детинство и преди години са извършили нещо нередно. Нещо, свързано с „пурпурните реки“ и със семейството на Юдит.

— Карим, вече ти казах: през осемдесетте години Кайоа и Сертис са били на дванайсетина години, как биха могли…

— Нека довърша. Филип Сертис отива у Кайоа и на свой ред вижда надписа. И той схваща намека за „пурпурните реки“ и го хваща шубето. Затова решава да скрие издайническите думи, които никой не бива да прочете. Сигурен съм в едно: въпреки смъртта на Кайоа, въпреки наличието на убиец, който се подписва с „Юдит“, Сертис и Софи Кайоа в този момент мислят само как да прикрият знака за собствената си вина. Санитарят отива да донесе тапети, които залепва върху посланието. Затова целият апартамент мирише на лепило.

Погледът на Ниманс проблесна. Карим разбра, че и той е забелязал тази подробност, несъмнено докато е разпитвал жената. Карим продължи:

— В неделя двамата чакат. Или отново се опитват да издирят Кайоа. Не знам. Накрая в късния следобед Софи се решава да уведоми жандармите. В същия момент откриват трупа в скалата.

— Нататък?

— През нощта Сертис тръгва към Сарзак.

— Защо?

— Защото убийството на Реми Кайоа е подписано от Юдит, мъртва и погребана от петнайсет години в Сарзак. И Сертис знае това.

— Изглежда ми изсмукано от пръстите.

— Може би. Но през миналата нощ Сертис е бил в моя град със свой съучастник, който е може би третата ни жертва — Шернсе. Преровили са архивите на училището. Отворили са гробницата на Юдит. Когато търсиш мъртвец, къде отиваш? На гробището.

— Продължавай.

— Не знам какво са намерили в Сарзак. Не знам дали са отворили ковчега. Не успях да направя подробен оглед на гробницата. Но предполагам, че не са открили нищо, което да ги успокои. Тогава се прибират в Гернон, смъртно уплашени. Представяте ли си? Фантомът се е пробудил и възнамерява да унищожи всички, които са му сторили зло.

— Нямаш никакви доказателства.

Карим не обърна внимание на забележката и подзе:

— В понеделник призори фантомът напада Сертис. Това е второто убийство. Няма изтезания. Призракът вече знае каквото е търсел да узнае. Сега трябва само да отмъсти. Взима кабинковия лифт и изкачва тялото в планината. Всичко е предварително обмислено — вече е оставил знак върху първата си жертва. Ще трябва да остави друг и върху втората. И вече няма да се спре. Отмъщението е в ход.

Комисарят уморено седна.

— Отмъщение за какво? И кой е убиецът?

— Юдит Еро. Или по-скоро някой, който се взима за Юдит.

Комисарят не каза нищо.

— Намерих урната на Силвен Еро в крематориума на гробището. За самата смърт не открих нищо особено. Еро е бил сгазен от пиян шофьор. Може би и тук трябва да се порови, не знам… Но урната ми предложи нов елемент. Пред нея имаше букет от свежи цветя. Осведомих се — знаете ли кой е поставял пред нея цветя всяка седмица от години? Софи Кайоа.

— И как обясняваш това?

— Според мен тя го прави от угризения.

Комисарят не си даде труд да отговори. Карим извика:

— Всичко пасва, за Бога! Не си представям Софи Кайоа като истински виновна за нещо. Но тя е знаела тайната на мъжа си и си е мълчала — от любов, от страх, или по друга причина. Тайно обаче е поставяла цвета пред урната на Силвен Еро от уважение към семейството, което мъжът й е преследвал.

Карим се доближи до комисаря.

— Ниманс — твърдо каза той, — размислете. Тялото на съпруга й е вече открито. Убийството, подписано от „Юдит“, е очевидно отмъщение на някогашното момиченце. И въпреки това днес жената отново е положила цветя на гроба на бащата. Убийствата не пораждат омраза в сърцето на Софи. Те само подхранват спомените й. И съжаленията й. Мамка му, Ниманс, сигурен съм, че съм прав. Преди да се изпари, това момиче е искало да отдаде последна почит на семейство Еро.

Комисарят не отговори. Мълчанието се проточи. Накрая Карим подхвана с дрезгав глас:

— Ниманс, прочетох внимателно документите по разследването. Има и други следи, други подробности, които сочат към Юдит Еро.

Комисарят въздъхна.

— Слушам те. Не знам какво печеля от това, но те слушам.

Арабинът закрачи из помещението.

— От документите излиза, че вие сте уверен само в едно: че убиецът е добър алпинист. А с какво се е занимавал Силвен Еро? Бил е берач на кристали. Катерел се е по върховете, за да изтръгва кристалите от камъните. Бил е изключителен алпинист. Целия си живот е прекарал по чукарите и покрай ледниците. Точно там, където открихте първия труп.

— Както и стотици опитни алпинисти от областта. Това ли е всичко?

— Не. Огънят.

— Огънят?

— Забелязах една подробност в първия доклад на съдебния лекар. Една странна забележка, която продължава да звучи в главата ми. По тялото на Реми Кайоа е имало следи от изгаряния. Костес е отбелязал, че убиецът е полял с бензин раните на жертвата си. Убиецът може да е бил огнегълтач.

— Не разбирам.

— Защото не ви е известен един много особен факт. Юдит Еро е умеела да „гълта огън“. Невероятно е, но е истина. Срещнах се с панаирджията, който я е научил как се прави това няколко седмици преди смъртта й. Казала, че иска да усвои тази техника, за да защитава майка си.

Ниманс разтриваше врата си.

— Господи, Карим, Юдит е мъртва!

— Има и един последен знак, господин комисар. Още по-неопределен, но може би важен. В първия доклад на съдебния лекар за техниката на удушването се казва: „Метална жица от рода на кабел на спирачка или струна на пиано.“ Сертис по същия начин ли е бил убит?

Комисарят кимна. Карим продължи:

— Може да не означава нищо, но Фабиен Еро е била виртуозна пианистка. Представете си за миг, че трите жертви са били удушени наистина със струна на пиано. Не виждате ли тук символична връзка с миналото?

Този път Пиер Ниманс се изправи и извика:

— И докъде ни води това, Карим? Какво търсим? Призрак?

— Не знам.

Ниманс попита:

— За майката помислил ли си?

— Да, разбира се — отвърна Карим. — Но не е тя. Чуйте и това, господин комисар. Най-хубавото съм запазил за накрая. Когато бях у Кайоа, видях призрака. Хукнах подире му, но ми избяга.

— Какво?

Карим измъчено се усмихна.

— Голям срам.

— Как изглеждаше той?

— Как изглеждаше тя. Беше жена. Видях ръцете й. Усетих дъха й. Няма никакво съмнение. Висока е около метър и седемдесет. Стори ми се доста силна, но не е майката на Юдит. Майката е истински великан — повече от метър и осемдесет и с много широки рамене. По този въпрос свидетелствата съвпадат.

— Тогава кой?

— Не знам. Носеше черна мушама, мотоциклетна каска, планинска шапка. Само това мога да кажа.

Ниманс се изправи.

— Трябва да пуснем съобщение за издирване.

— Какво ще дирим? Жена на мотор? (Карим се усмихна.) Имам нещо по-добро.

Извади от джоба си своя глок, пъхнат в прозрачен плик.

— Отпечатъците са й отгоре му.

— Държала е оръжието ти?

— Дори го изпразни над главата ми. Тя е оригинална убийца, господин комисар. Отмъщава, но само на определени хора. Не иска да причини зло на никой друг.

Ниманс рязко отвори вратата.

— Качи се на първия етаж. Момчетата от съдебната донесоха апарат за сравняване на отпечатъците. Чисто нов, последна дума на техниката. Но не знаят как да работят с него. Патрик Астие от научната полиция им помага. Иди да го видиш. Трябва да е заедно с Марк Костес, съдебния лекар. Извикай ги настрани, обясни им и сравни отпечатъците с файловете на системата.

— А ако не съвпадат?

— Тогава открий майката. Нейното свидетелство е от капитално значение.

— Търся я от повече от двайсет часа, Ниманс. Тя се крие. И то добре.

— Започни отначало. Може би си изпуснал някоя следа.

Карим се наостри.

— Нищо не съм изпуснал.

— Напротив. Ти сам ми каза. В твоя град гробът на момиченцето е прекрасно поддържан, нали така? Някой редовно го посещава. Кой? Не може да е Софи Кайоа. Така че намери отговора на този въпрос. И ще откриеш майката.

— Разпитах пазача. Той никого не е виждал…

— Може би не идва лично. Може да е възложила поддържането на някоя погребална фирма. Порови се, Карим. И без това трябва да се върнеш там и да отвориш ковчега.

Арабинът потръпна.

— Да отворя…

— Трябва да знаем какво са търсели осквернителите. Или какво са намерили. В ковчега ще откриеш адреса на гробаря. Ковчегът е като пуловера — марката е отвътре.

Карим преглътна. Краката му се подкосяваха от страх при мисълта да се върне на гробището в Сарзак и отново да влезе в гробницата. Но Ниманс уточни с глас, нетърпящ възражение:

— Първо отпечатъците. После гробището. До сутринта трябва да сме разрешили този случай. Ти и аз, Карим. И никой друг. След това се прибираме и даваме отчет.

— А вие?

— Аз ли? Аз ще се изкача към извора на пурпурните реки, към следата на моя младеж, Ерик Жоано. Само той бе открил част от истината.

— Беше?

Лицето на Ниманс помръкна.

— Шернсе го е убил, преди сам да бъде убит от нашия убиец или убийца. Намерих тялото му в една химическа яма в избата на лекаря. Шернсе, Кайоа и Сертис са били боклуци, Карим. Напълно съм убеден. И мисля, че Жоано е открил някакво доказателство за това. Което му е струвало живота. Открий самоличността на убиеца, аз ще открия мотивите му. Открий кой се крие зад призрака на Юдит. Аз ще открия смисъла на пурпурните реки.

45

Един висок рус мъж, седнал пред екрана, се мъчеше да регулира параметрите на програмата — самият Патрик Астие. До него стоеше прав Марк Костес — кестеняв, прегърбен човек с големи очила.

Карим се приближи и се представи. Размениха няколко думи и разбраха, че са настроени на една и съща дължина на вълната. Млади и встрастени в работата си, те надмогваха страха, като се вдълбочаваха в разследването. Когато арабинът им обясни за какво е дошъл, Астие възкликна:

— Самите отпечатъци? Веднага ще ги сравним.

Астие свали отпечатъците от дръжката на глока и пусна пръстовия фиш в скенера. Прекара пръсти по клавиатурата и отпечатъците почти веднага се появиха на монитора. Астие отбеляза:

— Отпечатъците са с отлично качество. Да видим какво ще ни каже МОРФО.

Карим за пръв път виждаше системата в действие. МОРФО бе огромна база данни, която съдържаше отпечатъците на престъпниците от повечето европейски страни. Чрез модем програмата можеше да сравни всеки нов отпечатък с наличните, и то почти в реално време.

Накрая компютърът даде отговора си — отрицателен. Отпечатъците на сянката не съвпадаха с нито едни от тези на познатите закононарушители. Карим въздъхна. Очакваше това заключение — заподозряната не принадлежеше към корпорацията на обикновените престъпници.

Внезапно му хрумна нещо. Жокер. Извади от джоба на коженото си яке фиша с пръстовите отпечатъци на Юдит Еро, снети непосредствено след катастрофата преди четиринайсет години.

— Можеш ли да сканираш и тези отпечатъци и да ги сравниш?

— Няма проблем.

Инженерът повтори операцията и се взря в екрана. Размисли, после погледна Карим с теменужените си очи.

— Откъде си ги взел?

— От една бензиностанция. Принадлежали са на момиченце, загинало в катастрофа през 1982 г.

Ученият го прекъсна:

— Съмнявам се да е загинало.

— Какво?

— Няма нужда да анализирам тези отпечатъци, за да ти кажа, че са същите като върху дръжката на пищова ти. Абсолютно същите.

Карим бе потресен. Астие повтори:

— Същите отпечатъци, но на две различни възрасти. На твоя фиш са тези на детето, върху дръжката — на възрастната жена.

Карим се взираше в двата образа и се убеждаваше в невъзможното.

Юдит Еро бе починала през 1982 г. в автомобилна катастрофа.

Юдит Еро с мушама и мотоциклетна каска бе изпразнила собствения му глок над главата му. Юдит Еро бе едновременно мъртва и жива.

46

Време беше да се свърже със старите приятели. Фабрис Мосе. Виртуоз от научната полиция в Париж. Специалист по пръстови отпечатъци, с когото Карим се бе запознал по време на стажа си в управлението на XIV район на улица Мен. Свръхнадарен човек, който твърдеше, че може да разпознае близнаци само като види пръстовите им отпечатъци.

— Мосе? Абдуф на телефона. Карим Абдуф.

— Как си? Все още ли си в оная дупка?

— Все още — въздъхна Карим. — Само дето пътувам от дупка на дупка.

— Като къртица?

— Като къртица. Мосе, имам към теб неофициален въпрос по един проблем, на пръв поглед неразрешим. Можеш ли да ми кажеш мнението си веднага?

— Естествено. Питай.

— Разполагам с идентични пръстови отпечатъци. На едно момиченце, починало преди четиринайсет години. И на една непозната, заподозряна от вчера. Какво ще кажеш?

— Сигурен ли си, че момиченцето е починало?

— Сигурен съм. Говорих с мъжа, който е държал ръката на трупа.

— Значи има някаква грешка. Невъзможно е две различни лица да имат едни и същи отпечатъци. НЕ-ВЪЗ-МОЖ-НО.

— Не може ли да става дума за членове на едно и също семейство? За близнаци? Спомням си за програмата ти и…

— Само отпечатъците на едноличните близнаци си приличат. А генетичните закони са безкрайно сложни. Съществуват хиляди параметри, които оказват влияние върху дактилните бразди. Невероятно съвпадение би било толкова да си приличат, че…

Карим го прекъсна:

— Имаш ли факс у вас?

— Не съм у нас. Още съм в лабораторията. (Въздишка.) Няма милост за учените.

— Мога ли да ти изпратя фишовете?

— И да ми ги пратиш, няма да ти кажа нищо по-различно.

Лейтенантът замълча. Мосе пак въздъхна.

— Добре де. Заставам до факса. Обади ми се, щом ми ги изпратиш.

Карим изпрати факсовете, после отново набра номера на Мосе.

— Впечатляващо. Сигурен ли си, че върху първия фиш са отпечатъците на починало лице?

— Абсолютно — отвърна Карим.

— Трябва да има някакво объркване в самоличностите, в отпечатъците. Случва се, нали знаеш…

— Ти май не разбираш — прекъсна го Карим. — Няма значение кое име е написано върху фиша. Това, което искам да кажа, е, че ръката на убитото момиченце има същите отпечатъци като ръката, която държеше оръжието ми снощи. Това е. Не ми пука за самоличността й. Просто става дума за една и съща ръка!

Мосе се изсмя.

— Невъзможно е. Само това мога да ти кажа.

В коридорите на жандармерията Карим отново се видя с Марк Костес и Патрик Астие. Съдебният лекар беше пребледнял.

— Отивам в Анеси — обясни той. — Току-що научихме, че има още два трупа. И младото ченге е убито… Ерик Жоано. Това вече не е разследване, а клане.

— Знам. Колко време ти трябва?

— Поне до сутринта. Но там вече има друг лекар. Случаят се разраства.

— Костес, искам да те попитам нещо…

— Слушам те.

— В първия си доклад споменаваш за кабел от спирачка или струна от пиано. Със същата жица ли е убит Сертис?

— Да. Същият материал. Същата дебелина.

— Ако става дума за струна, можеш ли да определиш нотата?

— Нотата?

— Да. Музикалната нота. Ако измериш диаметъра на струната, можеш ли да установиш на коя нота от октавата отговаря?

Костес недоверчиво се усмихна.

— Разбирам. Знам диаметъра. Искаш да…

— Да. Ти или някой от помощниците ти. Тоналността ме интересува.

— Как да се свържа с теб? Имаш ли клетъчен телефон?

— Не.

— Да.

Алтие подаде на Карим малък клетъчен телефон.

— Вземи го. Имам два. Мисля, че ще ти трябва през следващите часове.

Размениха си номерата и Марк Костес излезе. Карим се обърна към Алтие.

— А ти какво ще правиш?

— Нищо особено. Нямам с какво да си нахраня машините.

Карим предложи на инженера да му помага в разследването, като изпълни две задачи.

— Готово — въодушевено откликна Алтие.

— Най-напред се порови в регистрите за ражданията в болницата в Гернон.

— И какво да търся?

— На датата 23 май 1972 г. ще намериш името на Юдит Еро. Виж дали няма сестра или брат близнак.

— Това детето с отпечатъците ли е?

Карим кимна. Алтие попита:

— Смяташ, че има друго дете със същите отпечатъци?

Ченгето смутено се усмихна.

— Знам, че звучи нелепо. Но провери все пак.

— А другата задача?

— Бащата на момиченцето е загинал в пътна злополука.

— И той ли?

— И той. Само че е бил с колело и са го блъснали. През август 80-а. Името му е Силвен Еро. Провери тук, в жандармерията. Сигурен съм, че ще откриеш досието му.

— И какво да търся?

— Точните обстоятелства на злополуката. Човекът е бил блъснат от пиян шофьор, който се е изпарил. Вгледай се във всяка подробност. Може би ще изскочи нещо.

— От рода на нарочна случайност?

— Нещо такова.

— А ти къде отиваш?

Карим отговори:

— Аз се връщам в изходното положение.