Пурпурните реки

30

Карим шофираше от вече близо два часа. И мислеше за лицето. За лицето на момченцето. Съвършено гладко лице, без нос, без скули, пронизано от две бели и лъскави орбити. Или пък обикновено детско лице с мили, безобидни черти. Толкова обикновено, че никой не си спомняше за него. След това му се струваше, че вижда физиономия с невъзможни черти, които се променяха и отразяваха лицето на онзи, който го гледа. Ченгето потръпна. Беше сигурен, че ключът към истината е в това лице. Само в него.

Посещенията у фотографа и свещеника бяха разбили първоначалните му версии. Карим внезапно разбра, че липсващите документи от училището „Жан Жорес“ може би не бяха откраднати предната нощ. По пътя се бе обадил на директорката. На въпроса: „Възможно ли е документите да са изчезнали през 1982 г. и никой да не е забелязал това през изминалите оттогава години?“ тя бе отговорила: „Да.“ На въпроса: „Възможно ли е да са открили това изчезване едва днес?“ отговори отново с „Да“. На въпроса: „Чували ли сте за монахиня, която се е опитвала да събере училищните снимки по онова време?“ директорката каза: „Не.“

И все пак… Преди да тръгне, Карим бе потърсил телефоните и адресите на бившите ученици и се бе свързал с някои от тях. Никой не пазеше снимките от 81-а и 82-а година. Или бе избухнал пожар и снимките бяха изгорели, или крадец бе проникнал в къщата и ги бе отнесъл, без да задигне нищо друго. Или, но по-рядко, си спомняха за сестрата, дошла да търси снимките, но не биха могли да я познаят. Всички тези събития се бяха случили през кратък период от време — през юли 1982 г. Месец преди смъртта на Юд.

Карим спря пред манастира. Помисли си, че никога не се бе сблъсквал с религията толкова често. Това му напомни за едно разсъждение, което вече бе чувал. Когато учеше в школата за инспектори в Кан-Еклюз, понякога идваха комисари да споделят с школниците опита си. Един от тях бе направил на Карим дълбоко впечатление. Висок, късо подстриган, с очила с метални рамки. Комисарят бе обяснил, че престъплението винаги се отразява в ума на свидетелите и на близките. Че трябва да ги разглеждаме като огледала и че убиецът се крие някъде по ъглите им.

Човекът имаше вид на луд, но слушателите бяха покорени. Беше им говорил и за атомните структури. Според него, когато някои елементи, подробности, дори незначителни, непрекъснато се появяват в хода на разследването, трябва да им се обръща сериозно внимание, защото с положителност имат важно значение. Всяко престъпление е атомно ядро и повтарящите се елементи са неговите електрони. Карим се усмихна. Прав беше онзи с металните очила. Забележката му можеше да се приложи и към собственото му разследване. Религията беше повтарящ се елемент.

Карим се отправи към малка, обрамчена с камък врата и позвъни. След няколко мига вратата се открехна и се появи усмивката на възрастна монахиня. Още преди Карим да отвори уста, сестрата се отдръпна и го покани: „Влезте, сине мой.“

Ченгето влезе в тъмен вестибюл. Само семпъл дървен кръст се открояваше на една от белите стени. Вдясно по дългия коридор се виждаше сивата светлина на няколко отворени врати.

— Следвайте ме — каза монахинята. — Тъкмо вечеряме.

— По това време? — учуди се Карим.

Сестрата се изкиска закачливо като младо момиче.

— Явно не познавате разписанието на кармелитките. В деветнайсет часа четем молитвите си.

В трапезарията трийсетина монахини вечеряха и разговаряха помежду си. Някои от тях погледнаха към полицая, поусмихнаха се, но никоя не прекъсна разговора си. Подканен от възрастната монахиня, Карим седна в края на дългата маса пред чиния със супа.

— Хапнете, сине мой. Голямо момче сте…

Пак „сине мой“. Но на Карим сърце не му даваше да скастри сестрата. Сведе очи над чинията и се сети, че не е ял от вчера. Изгълта супата, после изяде няколко филии хляб със сирене. Храната имаше особения приятен вкус на домашното производство. Вдигна поглед и срещна погледа на сестрата, която тихо каза:

— Говорехме за прическата ви…

— И какво?

Сестрата се засмя.

— Как ги сплитате тези плитки?

— Те са естествени — обясни Карим. — Ситно къдравите коси от само себе си се сплитат, ако не ги подрязвате. В Ямайка мъжете никога не се подстригват, нито се бръснат. Това противоречи на религията им, като при равините. Когато плитките станат достатъчно дълги, те ги запълват с пръст, за да станат по-тежки и…

Карим млъкна. Спомнил си бе повода за посещението си. Понечи да заговори, но сестрата го попита със сериозен глас:

— За какво сте дошли, сине мой? Защо носите пистолет под якето си?

— От полицията съм. Трябва да видя сестра Андре. На всяка цена.

Жената каза:

— Добре. Ще ви заведа при нея. Елате с мен.

Ченгето се поклони на монахините в знак на признателност и последва монахинята. Внезапно тя се обърна.

— Знаете, нали?

— Какво?

— Можете да й говорите, но не можете да я виждате. Можете да я слушате, но не можете да се приближавате до нея. Сестра Андре даде обет за вечен мрак. Не сме я виждали от четиринайсет години. Трябва вече да е ослепяла.

Сестрата отключи една врата и се оттегли. Карим пристъпи няколко крачки в тъмното помещение. В дъното, в нещо като ниша сестра Андре стоеше напълно неподвижна.

31

Беше свела глава и воалът изцяло закриваше лицето й. Карим разбра, че няма да го види и внезапно получи нещо като просветление. Сестрата и момченцето може би имаха някакъв белег по лицата си, показващ родство. Може би бяха майка и син. Тази мисъл така завладя съзнанието му, че не чу първите думи на жената.

— Какво казахте? — прошепна той.

— Попитах ви какво искате.

Гласът бе плътен, но нежен.

— Сестро, аз съм от полицията. Дойдох да поговорим за Юд.

Тъмният воал дори не потрепна.

— Преди четиринайсет години — подзе Карим — в градче, наречено Сарзак, вие сте откраднали или унищожили всички снимки на едно момченце — Юд Итеро. В Каор сте подкупили един фотограф. С измама сте вземали снимките от децата. Предизвиквали сте пожари, вършили сте кражби. И всичко това, за да заличите едно детско лице. Защо?

Сестрата не помръдваше.

— Изпълнявах заповеди — изрече тя накрая.

— Заповеди? Чии?

— На майката на детето.

Карим усети, че го полазват тръпки. Знаеше, че жената казва истината. И веднага се отказа от предположението си, че тя самата е майката на момченцето.

— Слушам ви — каза той.

— Тя дойде при мен една неделна вечер през юни 82-а.

— Познавахте ли я?

— Не. Разговаряхме точно тук. Не видях лицето й. Не ми каза името си. Само ме помоли да й помогна. Имала нужда от мен за някаква специална мисия… Искаше да унищожа училищните снимки на детето й. Искаше да заличи всяка следа от лицето му.

— Защо?

— Беше луда.

— Моля ви се. Намерете друго обяснение.

— Казваше, че детето й е преследвано от дяволи.

— От дяволи?

— Така се изразяваше. Казваше, че търсят лицето му…

— Никакво друго обяснение ли не ви даде?

— Не. Казваше, че синът й е прокълнат. Че лицето му е доказателство, улика. Че тя и синът й са спечелили две години, но нещастието отново ги е застигнало, дяволите отново бродят наоколо. Думите й бяха лишени от смисъл. Луда. Беше напълно луда.

Карим поглъщаше всяка дума. Не разбираше каква е тази история с „доказателството“, но едно му беше ясно — двете години отсрочка бяха прекараните в Сарзак, в най-дълбока анонимност. Откъде всъщност идваха тези хора?

— Ако малкият Юд наистина е бил преследван, защо е поверила тази тайна мисия на монахиня, за която всички ще си спомнят?

Жената не отговори.

— Моля ви, сестро — прошепна Карим.

— Казваше, че е опитвала всичко, за да скрие детето си, но дяволите били по-силни. Казваше, че единственото, което й остава, е да прогони нечистата сила от лицето на детето.

— Какво?

— Според нея точно аз трябвало да взема снимките и да ги изгоря. И така да прогоня нечистата сила. Да освободя лицето на сина й.

— Нищо не разбирам.

— Жената беше луда, нали ви казах.

— Но защо вие? Господи, та вашият манастир е на повече от двеста километра от Сарзак!

— Беше ме търсила. Беше ме избрала.

— Какво искате да кажете?

— Не винаги съм била кармелитка. Преди да почувствам призванието, имах семейство. Наложи се да напусна съпруга си и малкия си син. Жената мислеше, че точно заради тях ще погледна благосклонно на молбата й. И беше права.

Карим настоя:

— Не ми казвате всичко. Ако сте мислели, че тази жена е луда, защо сте й се подчинили? Защо сте изминали стотици километри заради няколко снимки? Защо сте лъгали, крали, горили?

— Заради детето. Въпреки безумието на тази жена, въпреки абсурдните й приказки, аз… усещах, че детето е в опасност. И че единственият начин да му се помогне е като се изпълнят желанията на майка му. Поне за нейно успокоение.

Абдуф преглътна.

— Разкажете ми за майката. Как изглеждаше?

— Беше много висока, поне метър и осемдесет, и много силна. С широки рамене. Така и не видях лицето й, но си спомням, че косата й беше черна и къдрава. Носеше и очила с дебели рамки. Винаги облечена в черно. С някакви пуловери, памучни или вълнени…

— А бащата на Юд? Никога ли не ви е говорила за него?

— Не, никога.

— Колко пъти идва при вас?

— Четири или пет. Винаги в неделя. Сутринта. Даде ми списък с имена и адреси — на фотографа, на семействата, които биха могли да имат снимки. Прибирах снимките през седмицата. Откривах семействата и лъжех, крадях. Подкупих фотографа с парите, които тя ми даде…

— Тя взимаше ли снимките след това?

— Не. Нали ви казах? Искаше аз да ги изгоря. Когато идваше, просто зачеркваше имената от списъка. След като зачеркна всички, като че ли се поуспокои. И изчезна завинаги. А аз потънах в мрака. Избрах тъмнината, самотата. Само Божият поглед ми е поносим. Оттогава всеки ден се моля за онова момченце. Аз…

Тя млъкна, сякаш изведнъж я осени някаква скрита истина.

— Защо сте дошли? Защо разпитвате? Господи, да не би Юд…

Карим стана.

— Направили сте каквото е трябвало. Но не е свършило работа — каза той глухо. — Момченцето е починало месец по-късно. Не знам при какви обстоятелства. Не знам защо. Но жената не е била толкова луда. А снощи гробът на Юд в Сарзак беше осквернен. Сега съм почти сигурен, че това е дело на дяволите, от които се е страхувала тогава. Тази жена е изживяла истински кошмар, сестро. И кошмарът започва отново.

Сестрата изстена и сведе още повече глава. Карим продължи с по-висок глас:

— Аз съм полицай без много опит, сестро. Бях гамен, сега съм самотник. Но в известен смисъл снощните мръсници нямат късмет с мен. Защото съм дал обещание на момченцето, разбирате ли? Защото идвам от никъде и нищо и никой не може да ме спре. Защото се бия за собственото си знаме, схващате ли? За собственото си знаме!

Полицаят се наведе напред.

— Сега е моментът добре да размислите, сестро. Спомнете си нещо, каквото и да е, което да ме насочи. Трябва да тръгна по следите на майката на Юд.

Монахинята поклати отрицателно глава.

— Нищо не знам.

— Помислете! Къде бих могъл да намеря жената? Къде е отишла след Сарзак? И къде е била преди това? Дайте ми някоя подробност, нещо, което да ми позволи да продължа разследването!

Сестра Андре сподави риданията си.

— Аз… мисля, че тя идваше с него.

— С него?

— С детето.

— Вие видяхте ли го?

— Не. Оставяше го в града, близо до гарата, в един увеселителен парк. Паркът все още съществува, но никога не съм имала смелостта да отида там при панаирджиите… Може би някой от тях ще си спомни за момченцето… Това е всичко, което мога да ви кажа…

— Благодаря ви, сестро.

32

Увеселителният парк бе разположен край железопътната линия на изхода на малкия пуст град. Нямаше зяпачи, никакъв посетител не идваше тук в понеделник вечер.

Карим влезе вътре. Едно голямо колело бавно се въртеше. По спиците му бяха накачени лампички, половината от които не светеха. Под плющящите на вятъра сенници се виждаха томболи, стрелбища… Потискаща картина.

Абдуф неубедено започна да разпитва панаирджиите. Спомена името на детето — Юд Итеро, датата — юли 82-а. Понякога изобщо не получаваше отговор, или само някакво отрицателно ръмжене. Други недоволно питаха: „Преди четиринайсет години? Още нещо да искате?“ Карим се почувства обезсърчен. Кой би могъл да си спомни? Колко ли пъти е идвал Юд тук? Три, четири, най-много пет?

Въпреки това съвестно обиколи целия парк. Вече се готвеше да тръгва, когато забеляза малък цирк. Отправи се натам — не беше истински цирк, по-скоро палатка, в която се изпълняваха някои циркови номера.

Влезе вътре и застина пред ослепителната гледка — пламъци, глух пукот, мирис на бензин. Бяха гълтачи на огън, които се придвижваха в кръг, изпълнявайки странен балет. Глътка бензин. Пламъци. Нова глътка. Нови пламъци.

Карим седна на една от дървените пейки и се взря в начинаещите дракони. Усещаше, че трябва да остане тук, да разпита тези мъже. Не знаеше защо. Накрая един от тях благоволи да го забележи.

— От нашите ли си? — попита.

— От вашите?

— Аха. Панаирджия ли си? Работа ли търсиш?

— Не. Ченге съм.

— Ченге значи. Не приличаш на такъв.

— Зависи от представата ти за ченге.

— Какво искаш?

Карим не отговори. Обгърна с поглед платнения купол, манежа, после си каза, че през 82-а този млад мъж трябва да е бил на петнайсетина години. Попита:

— Преди четиринайсет години беше ли вече тук?

— Ами да. Циркът е на моя старец.

Карим бързо произнесе:

— Търся едно момченце, което може би е идвало тук по онова време. През юли 82-а. Няколко недели подред. Търся хора, които да си спомнят за него.

Гълтачът на огън се вгледа недоверчиво в очите на Карим.

— Сериозно ли говориш, човече?

— Нямам ли такъв вид?

— Как се е казвало момчето ти?

— Юд. Юд Итеро.

— И си въобразяваш, че някой ще си спомни за хлапе, което може би е минало оттук преди четиринайсет години?

Карим се изправи.

— Добре. Остави.

Младият човек внезапно го хвана за якето.

— Юд идва тук няколко пъти. Гледаше ни, докато репетирахме. Беше като хипнотизиран.

— Какво?

— Човече, беше ужасно горещо лято. С Юд бяхме почти на една възраст. Играехме заедно. Научих го да гълта огън. Детски истории.

— И ти си спомняш за него сега, след четиринайсет години?

— Нали на това се надяваше?

Ченгето повиши тон:

— Питам те как така си спомняш.

— Спомням си, защото у Юд имаше нещо по-особено.

Карим потръпна.

— На лицето ли? Нещо по-особено на лицето?

— Не, не на лицето. (Младежът се разсмя.) Човече, Юд беше момиче.

33

Истината бавно се очертаваше. Според огнегълтача детето, с което се беше срещал четири пъти, беше момиченце, грижливо дегизирано като момче. Късо подстригани коси, подходящи дрехи и маниери. Човекът беше категоричен: „Тя никога не ми каза, че е момиче… Това беше нейната тайна, схващаш ли? Само че аз веднага забелязах, че нещо не е наред. Първо, беше много хубава. Страхотно. А и гласът. И дори формите й. Трябва да беше на десет-дванайсет години. Започваше да й личи. Имаше и други неща. Носеше цветни лещи. Очите й бяха черни, обаче мастилено черни, изкуствено черни. Аз бях малък, но си давах сметка за тия неща. И все се оплакваше, че я болят очите…“

Карим бавно сглобяваше елементите от загадката. Майката на Юд се е бояла повече от всичко от дяволите, които искали да унищожат детето й. Вероятно затова е напуснала родния си град и е дошла в Сарзак. Тук — Карим трябваше да се сети — е сменила самоличността си, дала е друго име на детето и е променила пола му. Така е нямало опасност някой да го познае. Но след две години дяволите се появили и в Сарзак. Все още търсели детето и били на път да го открият.

Да я открият.

Майката била обзета от паника. Затова унищожила всички документи, всички регистри и формуляри с името, макар и измислено, на дъщеричката си. И главно снимките, защото едно е било сигурно — дяволите може и да не са знаели новото име на детето, но са познавали лицето му. И са търсели точно това лице — доказателството, уликата. Но кои са били тези преследвачи? И откъде? Карим попита огнегълтача:

— Момиченцето споменавало ли ти е нещо за дяволи?

— За дяволи? Не. Юд не говореше много. Нали ти казвам — бяхме деца. Просто я научих да гълта огън.

— Това интересно ли й беше?

— Направо я очароваше. Казваше, че иска да се научи… за да се защитава. И да защитава майка си.

— Нищо ли не ти каза за майка си?

— Не. Нито веднъж не я видях. Юд оставаше около час или два, после изведнъж изчезваше… Като Пепеляшка.

— Нищо ли друго не си спомняш? Някоя подробност, някакъв по-особен факт?

— Не. Всъщност имаше нещо, на което тя държеше…

— Какво?

— Ами аз веднага я нарекох „Юд“, с английски акцент, като в песента на Бийтълс. Това много я ядоса. Искаше да я наричам Юуд, с френски акцент. Още виждам устенцата й: „Ю-уд“.

Панаирджията се усмихна замечтано. После на свой ред попита:

— Разследване ли водиш? Защо? Какво става с нея? Тя трябва да е вече на…

Карим не го слушаше. Мислеше за момиченцето, което бе учило две години под чуждо име. Как е успяла майката да фалшифицира документите на детето, когато го е записвала в училището? Как е успяла Юд да минава за момче в очите на всички и особено на учителката, която я е виждала всеки ден?

Внезапно му хрумна нещо. Вдигна очи и попита огнегълтача:

— Имате ли телефон?

— Естествено. Да не сме клошари? Ела.

Карим набра номера на директорката на училището.

— Спомняте ли си учителката, за която ми разказвахте, онази, която напуснала училището през 82-а?

— Разбира се.

— Казахте, че е преподавала на втори и трети клас?

— Точно така.

— Всъщност на класовете на Юд Итеро.

— Да. Може и така да се каже, но това често се случва…

— Как й беше името?

— Чакайте да видя… Фабиен Паско.

Името не говореше нищо на Карим. И нямаше нищо общо с псевдонима на детето. Попита:

— Знаете ли бащиното й име?

— Това е бащиното й име.

— Не беше ли омъжена?

— Беше вдовица. Поне така пише на фиша й. Странно. Върнала си бе бащиното име.

— Как се казваше по мъж?

— Момент… Ето: Еро.

Отново задънена улица.

— Добре. Благодаря ви, аз…

Внезапно се сети. Ако беше прав, ако тази жена бе майката на Юд, фамилията на момиченцето трябва да е била също Еро. А малкото му име…

Карим си спомни думите на панаирджията. Защо Юд толкова е държала да произнасят името й по френски? Може би защото й е напомняло истинското й име?

— Изчакайте малко.

Коленичи и написа върху пясъка с нервна ръка двете имена с главни букви. Едно под друго.

Последните две срички имаха еднакво звучене. Размисли, после изтри с ръка имената и написа, разделяйки сричките:

После:

За малко да нададе победоносен рев. Юд Итеро се наричаше всъщност Юдит Еро.2

Момченцето беше момиченце. И майката наистина беше учителката. Бе върнала бащиното си име, за да заличи следите, и леко бе променила името на детето си, несъмнено, за да не го безпокои прекалено или за да му е по-лесно да приеме новата си самоличност на момче.

Карим стисна юмруци. Сигурен бе, че нещата са станали точно така. Жената е успяла да промени самоличността на детето си, защото самата тя е била в училището. Това обясняваше лекотата, с която е заблудила всички в Сарзак и е откраднала официалните документи. С треперещ глас Карим попита директорката:

— Можете ли да получите по-подробни сведения за тази учителка от академията?

— Тази вечер ли?

— Тази вечер.

— Ами… Да, познавам там някои хора. Възможно е. Какво искате да знаете?

— Искам да знам къде е отишла Фабиен Паско-Еро след като е напуснала Сарзак. И къде е преподавала, преди да дойде в града ви. И с кого се е познавала. Имате ли клетъчен телефон?

Жената му даде номера си. Карим продължи:

— Колко време ви е нужно, за да отидете лично до академията и да получите тази информация?

— Около два часа.

— Вземете си телефона. Ще ви се обадя след два часа.

34

Два часа за убиване.

Карим се опита да си представи Фабиен и Юдит Еро, двете самотни същества, които са идвали тук всяка лятна неделя. Струваше му се, че вижда как майката и дъщерята вървят в утринта в този град, където никой не ги познава. Как са идвали тук? С влак? С автобус?

Лейтенантът реши да обиколи всички околни гари, автобусни спирки, жандармерийски управления, за да открие някоя следа, някой протокол, някой спомен…

Два часа за убиване.

Намери една телефонна кабина и се свърза със съдебната полиция в Родез, за да установи, че през 1982 г. не е имало кола, регистрирана на името на Фабиен Паско или Фабиен Еро. След това се качи на колата си и обиколи железопътните гари. Нищо. След петата гара се озова на мост над магистралата и забеляза на триста метра оттам пункт за събиране на пътна такса. Инстинктът му нареди да го наобиколи. За всеки случай.

Премина покрай ниските панелни сгради на администрацията, в които по това време на деня нямаше никой. Малко встрани обаче забеляза някакъв човек. Паркира колата и се отправи право към силуета, който се суетеше около един голям камион. Удари няколко пъти по кабината на камиона. Човекът се стресна. Посивелите му вежди се смръщиха.

— Какво има? Кой сте вие?

— Дяволът.

— А?

Карим се усмихна.

— Шегувам се. От полицията съм, татенце. Имам нужда от сведения.

— Сведения? Няма никой до утре сутринта…

— Тези пунктове работят денонощно.

— На пункта има човек, а аз си работя тук и…

— Точно това казвам. Ще отидем двамата в офиса и ти ще пиеш едно кафе, докато аз хвърля поглед на компютъра.

— Ама… какво търсите?

— Ще ти обясня всичко вътре.

И офисът бе като всичко останало — износен и временен. Освен компютъра, който трепкаше в мрака. Това бе информационната централа, която складираше цялата информация за областната магистрална мрежа.

— Юли 1982 г. Искам всичко. Пътни произшествия. Повреди. Броя на преминалите коли. И най-дребната клюка. Всичко.

Старият човек свали ръкавиците и духна на пръстите си, за да ги стопли. Натисна няколко клавиша и на екрана се появиха данните за юли 82-а.

— Можеш ли да търсиш по име? — попита Карим, сведен над човека.

— Казвай.

— Имам няколко — Юд Итеро, Юдит Еро, Фабиен Паско, Фабиен Еро.

Старецът вкара имената и след няколко секунди се появи отговор.

— Какво става?

— Има информация за едно от имената. Но не е през юли 82-а.

— Продължавай да търсиш.

Сърцето на полицая прескочи един удар. На екрана се изписа датата 14 август 1982. Датата на смъртта на Юд.

— Не си спомням името — каза старецът. — Но си спомням катастрофата. Беше ужасна. Колата бе пресякла цялата магистрала и се бе разбила в шумоизолиращата стена. Едва извадиха майката и детето изпод усуканите ламарини. Детето бе мъртво. Майката се отърва само с контузии. През целия път имаше кървава следа. По три ленти във всяка посока, представяш ли си?

Карим не можеше да овладее треперенето си. Значи така бе завършило бягството на Фабиен и Юдит Еро. С удар в шумоизолиращата стена със сто и трийсет километра в час. Така нелепо. И така просто. Не можеше да повярва, че цялото приключение, всички предпазни мерки на жената бяха стигнали до тази катастрофа.

Макар да знаеше от самото начало — Юдит бе починала през август 1982 г., както показваше надписът върху гроба й. Сега само откриваше обстоятелствата около тази смърт.

— Продължавай — нареди той. — Как изглеждаше тялото на детето?

— Беше… беше някаква мешавица от плът и ламарина. Трябваха им шест часа, за да… Както и да е. Никога няма да го забравя. Лицето му беше… нямаше лице, нямаше глава, нямаше нищо.

— А майката?

— Майката? Не знаех, че е майката. Във всеки случай името й не беше същото.

— Знам. Тя беше ли ранена?

— Не. Хематоми, драскотини… Нищо особено. Защото колата се бе завъртяла, разбираш ли? И се бе ударила в стената откъм страната на пътника.

— Помниш ли я?

— Коя?

— Жената.

— Няма начин да я забравя. Беше огромна. Брюнетка с широко лице. С големи очила. Цялата в черно. Доста странна. Не плачеше. Изглеждаше съвсем студена. Може би поради шока, не знам…

— Какво бе лицето й?

— Хубаво.

— Тоест?

— Ами, знам ли… Много светла кожа, почти прозрачна…

— Нали имате досиета за всяко произшествие? Със смъртния акт и всичко останало.

Старият човек вдигна поглед към Карим.

— Какво точно търсиш, момко?

— Покажи ми досието.

Човекът избърса ръце в анорака си и отвори един шкаф.

— Юд Итеро. Ето го. Обаче да знаеш, че е…

Карим взе папката и я разгърна. Показания на свидетелите, протоколи, пълно описание на произшествието… Фабиен Паско е карала взета под наем от Сарзак кола. Дала е адреса, на който го бе завел доктор Масе. Дотук нищо ново. Учудващото бе, че майката е обявила смъртта на детето си под името Юд Итеро, от мъжки пол.

— Не разбирам — каза полицаят. — Детето момче ли беше?

— Ами да… Поне тя така каза.

— Нямаше ли някакъв проблем в това отношение?

— Какъв проблем?

— Виж, питам те дали е било възможно да се установи полът на детето.

— Че аз да не съм лекар! Обаче не, не мисля. Това, което извадиха от ламарините, бяха по-скоро части от тялото, късове плът…

Карим разбра, че състоянието на тялото бе позволило на жената да довърши лъжата си. Но защо? Още ли се е бояла от нещо? Дори когато дъщеричката й е била мъртва?

Карим още веднъж разтвори папката и видя снимките на катастрофата. Кръв. Усукана ламарина. Крайници, стърчащи от каросерията. Сърце не му даваше да гледа това. Бързо премина нататък. Върху картонен формуляр бяха взети отпечатъци от пръсти.

— Това неговите отпечатъци ли са?

— Какво?

— Това отпечатъците на детето ли са?

— Ами да, разбира се. Аз държах мастилото. Докторът допря ръката на детето, цялата беше в кръв. Виж, и до днес го сънувам това дете…

Карим тикна папката под коженото си яке.

— Добре. Взимам документите.

— Хубаво. Взимай ги. И на добър час.

35

— Свързах се с колегата от академията, лейтенант…

Гласът на жената трепереше от възбуда. Карим се бе спрял в друга телефонна кабина, за да набере номера на директорката.

— Какво открихте?

— Пълното досие на Фабиен Еро, по баща Паско. Само че след две години в Сарзак жената е изчезнала. Изглежда, е спряла да преподава.

— Няма ли начин да се разбере къде е отишла след това?

— Няма. Договорът й с академията е изтекъл през онази година. Не го е подновила. Академията повече не е имала контакт с нея.

— А откъде е дошла в Сарзак?

— От Гернон, един университетски град в Изер. Там е преподавала само няколко месеца. А преди това е била учителка в начално училище в Таверле, планинско село в същата област.

— Някакви сведения за самата нея?

— Фабиен Паско е родена през 1945 г. в Корвие, в Изер. Омъжва се за Силвен Еро през 1970 г. и през същата година получава първа награда в консерваторията в Гренобъл в класа по пиано. Би могла да стане преподавател и…

— Моля ви, продължете.

— През 1972 г. постъпва в университета. Две години по-късно е вече учителка в началното училище в Таверле, все в Изер. Там преподава в продължение на шест години. През 1980 г. затварят училището. Построен е нов път и децата могат да ходят в по-голямо училище в съседното село дори през зимата, Фабиен е преместена в Гернон, съвсем близо до Таверле, на петдесет километра. А и градът е известен в средите на преподавателите. Университетски град, много приятен, много интелектуален.

— Казахте, че е била вдовица. Знаете ли кога е починал съпругът й?

— И дотам ще стигна, младежо! През 1980 г., когато пристига в Гернон, Фабиен се регистрира с фамилията на съпруга си. Шест месеца по-късно в Сарзак се представя като вдовица. Така че съпругът очевидно е починал в Гернон.

— Нищо ли нямате за него? Възраст? Професия?

— Академията е звено на министерството на образованието, не е детективска агенция.

Карим въздъхна.

— Продължавайте.

— Малко след пристигането си в Гернон е поискала да бъде преместена. Където и да е, само да е далеч от този град. Странно, нали? Веднага получава назначение в Сарзак. И нищо чудно — никой не иска да идва в прекрасния ни град. Тук възстановява бащиното си име. Като че ли наистина е искала да обърне нова страница.

— Не казвате нищо за детето й.

— Наистина е имала дете. Родено през 1972 г. Момиченце.

— Така ли пише?

— Ами да.

— Името му?

— Юдит Еро. Но и за нея не се споменава в Сарзак.

Всяко ново сведение потвърждаваше подозренията на Карим.

— Открихте ли хора, които да са я познавали в Сарзак?

— Да. Говорих с тогавашната директорка Матилд Сарман. Тя много добре си спомня Фабиен. Странна жена била. Тайнствена. Сдържана. Много красива. И много едра. Метър и осемдесет. Широкоплещеста… Често свирела на пиано. Била истински виртуоз.

— Сама ли е живеела в Сарзак?

— Според Матилд да, сама. В усамотена къща на десет километра от града.

— И никой не знае защо така внезапно е напуснала Сарзак?

— Не, никой.

— Нито защо е напуснала Гернон две години по-рано?

— Не.

Жената се поколеба, после се осмели да попита:

— Все пак, лейтенант, бихте могли да ми обясните каква е връзката между това разследване и кражбата в училището…

— По-късно. У дома ли се прибирате?

— Ами… да, разбира се…

— Вземете всички документи, свързани с Фабиен, и чакайте да ви се обадя.

— Добре. Кога смятате да ми се обадите?

— Не знам. Скоро. Тогава ще ви обясня всичко.

Карим набра прекия номер на Анри Крозие.

— Къде се губиш, по дяволите?

— Продължавам разследването си.

— Надявам се, че си се запътил насам.

— Не съм. Трябва да се отбия още на едно място. В планината.

— В планината ли?

— Да, в едно университетско градче, близо до Гренобъл. В Гернон.

Пауза. После Крозие подзе:

— Дано да имаш добра причина за…

— Най-добрата възможна, господин комисар. Следите водят към този град. Мисля, че там ще открия кои са осквернителите.

Крозие замълча. Сякаш дъхът му бе секнал от самоуверения тон на Карим, който се възползва от предимството си и попита:

— Нещо ново за колата?

Комисарят се поколеба. Карим повиши тон:

— Имате ли нещо ново, или не?

— Откриха колата и собственика й.

— Как?

— Появи се свидетел. Един селянин, който се прибирал с трактора си и видял по окръжен път 143 да минава бяла лада някъде към два часа сутринта. Запомнил само номера на окръга. Проверихме — там наскоро са регистрирали такава лада. Това е нашата кола. Да кажем, с осемдесет процента сигурност.

Карим размисли. Тази информация идваше толкова навреме, че му изглеждаше подозрителна.

— Защо се е появил свидетелят?

Крозие се изсмя.

— Защото Сарзак кипи. Момчетата от съдебната полиция се изсипаха тук с обичайната си дискретност. И медиите са тук. Пълна отврат.

Карим стисна зъби.

— Кажете ми името и града. Бързо.

— С мен не се говори така, Карим!

— Името, господин комисар. Не разбирате ли, че това е моето разследване? Че само аз знам причините за целия този хаос?

Крозие помълча, несъмнено за да си възвърне самообладанието. Когато заговори, гласът му звучеше невъзмутимо:

— Карим, през цялата ми кариера никой не ми е говорил така. Искам отчет за „твоето“ разследване. Незабавно.

По тона се разбираше, че сега не е време да се водят преговори. Карим предаде накратко резултатите от разследването си. Разказа историята на Фабиен и на Юдит Еро. Описа безумното им бягство, смяната на самоличността им, катастрофата, коствала живота на детето. Крозие недоумяващо изкоментира:

— Това твое разследване си е чист роман.

— Смъртта е роман, господин комисар.

— Сигурно… Обаче не виждам връзката между твоята история и снощния случай…

— Вижте, господин комисар, според мен Фабиен Еро не е била луда. Наистина са я преследвали. При това мисля, че са били същите, които се появиха снощи в Сарзак.

— Моля?

Карим пое дълбоко въздух.

— Мисля, че са се върнали, за да проверят нещо. Нещо, което вече са знаели, но което някакво извънредно събитие е поставило под въпрос.

— Откъде ги измисляш тези неща? А и кои може да са тия хора?

— Нямам представа. Но според мен дяволите са се завърнали, господин комисар.

— Чисти измишльотини.

— Може би, но е факт, че някой е влизал в училище „Жан Жорес“ и в гробницата на Юд Итеро. Така че, ако обичате, дайте ми името на собственика на ладата и града му. Искам да знам дали става дума за Гернон. Според мен ключът към кошмара е там и…

— Записвай. Името е Филип Сертис. Адресът — улица Морис Блаш, № 7.

Гласът на Карим потрепери.

— Кой град, господин комисар? Гернон?

— Да, Гернон. Не знам как си стигнал дотам, но явно си попаднал на следа.