Пурпурните реки

51

Вратата все още бе открехната. Карим нахлузи ръкавици и я отвори. Запали фенера си и се вмъкна в гробницата. Слезе приведен по стъпалата и си каза: „Вече нямам избор.“ Фенерът освети повърхността на черна вода. Дъждът бе проникнал вътре и бе напълнил гробницата до половина.

Задържа дъха си и нагази във водата. Внезапно главата му се удари в ковчега. Извика, обзет от паника, после се завъртя, забави движенията си, опитвайки се да се успокои. Тогава видя малкия ковчег, който плуваше във водата като лодка.

Повтори си: „Нямам избор.“ Заобиколи ковчега и забеляза нещо, което не бе видял сутринта, когато пазачът го бе изненадал. Около винтовете боята се бе олющила. Някой явно бе отварял ковчега. Извади от джоба си сгъваеми клещи, чиито два края се съединяваха и образуваха отвертка, и се зае с винтовете.

Постепенно капакът се размърда. Карим с мъка го повдигна — водата вече стигаше до раменете му, — обърса очите си с ръкава и се взря в ковчега.

В ковчега нямаше скелет на дете. Не беше и празен, нито имаше следи от оскверняване. Бе пълен до ръба с малки кости, остри и белезникави. Нещо като гробница на гризачи. Хиляди изсъхнали скелети. Остри като нокти муцуни. Тънки като кибритени клечки костици.

С разтреперани крака Карим протегна ръка към костницата. Тогава чу глас зад гърба си.

— Не трябваше да се връщаш, Карим.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой говори.

— Крозие, не ми казвайте, че сте замесен.

Гласът продължи:

— Не биваше да ти давам това разследване.

Карим хвърли поглед към вратата на гробницата — силуетът на Анри Крозие ясно се очертаваше на светлината. Държеше в ръка MR 73 — същото оръжие като на Ниманс. С шест куршума в барабана. Карим попита:

— Мога ли поне да изляза от тази гнус?

Крозие направи знак с оръжието си.

— Ела насам. Но бавно. Много, много бавно.

Карим се плъзна във водата и изкачи стъпалата. Крозие се отдръпна, като все още държеше револвера си насочен към арабина. Мокър до кости, Карим се изправи до комисаря и отново попита:

— Каква е вашата роля във всичко това? Какво знаете?

Крозие помълча, после изрече:

— Беше през 1980-а. Когато пристигна, веднага я забелязах. Това си е моят град, малкия. Моята територия. А по онова време бях, кажи-речи, единственото ченге в Сарзак. Тази жена, толкова хубава, толкова висока, идваше да заеме поста си на учителка… Веднага се досетих, че не й е чиста работата…

Карим подхвърли:

— Крозие, окото на Сарзак.

— Аха. Проучих я. Разбрах, че е с дете. Успях да й вляза под кожата. Всичко ми разказа. Разправяше, че дяволите искат да убият детето й.

— Това ми е известно.

— Обаче не ти е известно, че аз реших да закрилям това семейство. Снабдих ги с фалшиви документи и…

Карим имаше чувството, че се взира в бездна.

— Кои бяха дяволите?

— Един ден дойдоха двама мъже. Уж търсеха стари учебници в училищата. Идваха от Гернон, откъдето идваше и Фабиен. Веднага разбрах, че те са дяволите…

— Как се казваха?

— Кайоа и Сертис.

— Подигравате ли ми се? По онова време Реми Кайоа и Филип Сертис са били по на дванайсет години!

— Не бяха Реми и Филип. Казваха се Етиен Кайоа и Рене Сертис. Трябва да бяха на около четирийсет. С костеливи лица и фанатични очи.

Ясно. Как не се беше сетил? „Грехът“ на пурпурните реки се разпростираше върху няколко поколения. Преди Реми Кайоа е бил Етиен Кайоа. Преди Филип Сертис — Рене Сертис. Карим прошепна:

— После?

— Поиграх си на лошо ченге. Проверка на документите и тъй нататък. Но нямаше в какво да ги упрекна. Тръгнаха си, без да открият Фабиен и детето й. Поне така си мислех. Но когато Фабиен разбра, че те бродят из Сарзак, веднага реши да избяга. Не й задавах въпроси. Унищожихме сума ти документи, страници от тетрадки, всичко заличихме, Фабиен бе променила самоличността на детето си, но…

Карим го прекъсна.

— През нощта срещу неделя тук е идвал Филип Сертис. Знаете ли какво е търсил в гробницата?

— Не.

Абдуф посочи входа на гробницата.

— Ковчегът е пълен с кости на гризачи. Кошмарна работа. Какво означава това?

— Не знам. Не трябваше да го отваряш. Не уважаваш мъртвите…

— Какви мъртви? Къде е тялото на Юдит Еро? Наистина ли е мъртва?

— Мъртва и погребана, малкия. Лично уредих погребението.

Арабинът потръпна.

— Вие ли поддържахте гроба?

— Аз. Нощно време.

Карим се приближи до дулото на оръжието и извика:

— Къде е тя? Къде е сега Фабиен Еро?

— Не трябва да й причиняваш зло.

— Господин комисар, вече не става дума за оскверняване на гробове, а за убийства.

— Знам.

— Знаете?

— Показаха го по всички канали на телевизията.

— Тогава ви е ясно, че става дума за серия от убийства с изтезания, зловещ мизансцен и цялата шибана гнусотия… Крозие, кажете ми къде да намеря Фабиен Еро!

Крозие все още държеше оръжието си насочено срещу Карим.

— Не трябва да й причиняваш зло.

— Крозие, никой нищо няма да й направи. Фабиен Еро е единствената, която може да ни каже нещо по случая. Всичко сочи към нея, разбирате ли? Всичко сочи към Юдит Еро, която би трябвало да лежи в този гроб!

Крозие свали оръжието си. Арабинът знаеше, че ако има момент, в който трябва да държи устата си затворена, то той е дошъл. Комисарят каза:

— Фабиен живее на двайсет километра оттук, на хълма Ерзин. Ще дойда с теб. Ако й направиш нещо, ще те убия.

Карим се усмихна и отстъпи назад. После светкавично се завъртя и заби петата си в гърлото на комисаря. Наведе се над възрастния човек. Изтегли го до един гранитен гроб и мислено му поиска извинение.

Сега можеше да действа свободно.

52

— Горещо, Абдуф. Много горещо.

Гласът на Патрик Астие се опитваше да пробие през бурята от смущения. Клетъчният телефон на Карим бе иззвънял, докато той караше из нещо като степи и с мъка избягваше коловозите. Астие продължи възбудено:

— Двете ти задачи бяха истински бомби със закъснител. И ми избухнаха право в лицето.

— Слушам те — каза Карим и паркира до пътя с изгасени фарове.

— Първо, злополуката със Силвен Еро. Намерих досието. И получих потвърждение на информацията, която имаш. Силвен Еро е карал колело и е бил блъснат от кола, която не е била открита. Кофти история. Към дело. Тогава жандармите са провели рутинна анкета. Няма свидетел. Няма мотив, който би могъл да говори за умисъл.

— Но?

— Но оттогава насам има голям прогрес в обработката на образите…

Карим усети, че се задават технически обяснения.

— Имай милост, Астие, карай направо.

— Добре. В досието намерих снимки. Черно-бели клишета. Виждат се следи от гумите на колелото, които се пресичат с тези на автомобила. Всичко е толкова замазано, че се чудя защо са запазили снимките.

— После?

— Ами после в Гренобъл имаме институт по оптика…

— Майната ти, Астие, недей…

— Почакай. Там могат да обработват образите така, както не можеш да си представиш. С една дума, да ти покажат подробности, невидими с просто око. Добре ги познавам тамошните инженери. Казах си, че може би си струва да ги събудя и…

— И КАКВО?

— Резултатите им разказват съвсем друга история. Увеличиха следите от гумите на велосипеда и на автомобила. Първото им заключение е, че Еро не е отивал на работа в планината, а в обратната посока — към университета.

— Но… какво казва жена му Фабиен?

— Фабиен Еро е излъгала. Прочетох показанията й — тя просто е потвърдила това, което са предположили жандармите. Но то не е вярно.

Карим стисна зъби. Нова лъжа, нова мистерия. Астие продължи:

— И това не е всичко. Оптиците са анализирали и следите от гумите на колата. Те вървят и в двете посоки, Карим. Водачът е минал веднъж през тялото, после е дал заден ход и после пак го е прегазил. Това си е истинско шибано убийство.

Карим вече не слушаше. Струваше му се, че най-после знае какъв е мотивът за отмъщението на семейство Еро. Преди бягството на двете жени, преди страха и преследването, които косвено бяха причинили смъртта на Юдит, е имало убийство. Убийството на Силвен Еро. Дяволите най-напред са отстранили „силния човек“ в семейството, после са се заловили да преследват жените.

Фабиен Еро. Юдит Еро.

— А болницата?

— Бомба номер две. Прегледах регистъра за ражданията през 1972 г. Страницата за 23 май е откъсната.

Карим усещаше, че го обзема чувство за нещо вече видяно.

— Но това не е най-странното — подзе Астие. — Прегледах и архивите с медицинските досиета на децата. Истински лабиринт. Там намерих досието на Юдит. Съвсем лесно. Схващаш ли какво означава това? Сякаш нещо друго се е случило през онази нощ, което е трябвало да бъде заличено от общия регистър, но не и от досието на детето. Страницата е откъсната, за да се прикрие това мистериозно събитие, а не раждането на момиченцето. Разпитах няколко от сестрите, но бяха твърде млади, за да знаят нещо по въпроса.

Карим благодари на инженера и затвори. Взря се в хълма Ерзин, който се очертаваше на четиристотин метра оттам.

На този хълм го очакваше истината.

53

Къщата на Фабиен Еро.

На върха на хълма. Каменни стени. Мъртви прозорци. Наоколо — пустош. Нищо и никой на двайсет километра околовръст.

Карим паркира и се закатери по покрития с трева склон. До къщата имаше огромна сателитна антена. Карим извади оръжието си и си спомни, че в цевта вече има куршум. Тази мисъл го успокои.

Преди да се запъти към вратата, надникна в гаража, в който бе паркирано едно волво, покрито със светъл гюрук. Колата не беше заключена. Отвори капака и с няколко опитни жеста унищожи кутията с бушоните. Ако се случеше нещо, Фабиен не можеше да отиде никъде.

Насочи се към вратата на къщата и почука няколко пъти. Отдръпна се назад с оръжието в ръка. След няколко мига вратата се отвори. Без звук на ключ или резе. Фабиен Еро вече не живееше в страх.

Карим видя пред себе си жена, висока колкото него. Широки рамене, бяло лице с правилни черти, обрамчено със ситно къдрави кестеняви коси. Очила с дебели рамки.

Карим се представи.

— Лейтенант Карим Абдуф. Полиция.

Никакъв признак на изненада. Тя гледаше Карим през очилата си и леко поклащаше глава. После сведе очи към ръката му с глока.

— Какво обичате? — попита с топъл глас.

Карим стоеше неподвижно, замръзнал в тишината на нощта.

— Влезте. Като начало.

Жената се усмихна и му направи път.

Капаците бяха спуснати, повечето от мебелите бяха покрити с разноцветни покривала. Телевизор, отворено пиано. Над клавишите — ноти: соната в си бемол минор от Фредерик Шопен. Всичко тънеше в трепкащия полумрак на десетина свещи.

Фабиен Еро прошепна:

— Оттеглила съм се от света и от времето. Тази къща прилича на мен.

Карим си спомни за сестра Андре, оттеглила се в мрака.

— А сателитната антена вън?

— Чрез нея поддържам контакт. Трябва да науча, когато се разкрие истината.

— Това ще стане съвсем скоро, госпожо.

Жената кимна, без да промени изражението си. Полицаят не очакваше токова спокойствие, такива усмивки, такъв мек глас. Насочи оръжието си и се засрами, че заплашва тази жена.

— Госпожо — каза той, — разполагам с много малко време. Трябват ми снимки на Юдит, дъщеря ви.

— Снимки на…

— Ако обичате. От повече от двайсет часа съм по следите ви и се опитвам да разбера. Защо сте организирали този заговор, защо сте се опитали да заличите лицето на детето. Засега са ми известни само два факта. Юдит не е била чудовище, както си мислех в началото. Напротив, смятам, че е била прекрасна, чаровна. Другият факт е, че по лицето й е имало следи от изживявания кошмар. Кошмар, който дълго ви е карал да бягате и който сега се пробужда отново като злотворен вулкан. Така че покажете ми снимките и ми разкажете цялата история. Искам да чуя дати, подробности, обяснения, всичко. Искам да разбера защо и как мъртвото от четиринайсет години момиченце се е отдало на истинско клане в един университетски град в подножието на Алпите!

Жената остана неподвижна няколко секунди, после тръгна по един коридор. Карим я последва, стиснал оръжието си. Влязоха в малка стая, Фабиен Еро отвори едно чекмедже и извади оттам желязна кутия. Карим хвана ръката й и сам отвори кутията.

Снимки. Само снимки.

Жената се допита до Карим с поглед, после порови из снимките и подаде една на полицая. Той неволно се усмихна.

От снимката го гледаше малко момиченце с овално лице, матова кожа и късо подстригани къдрави коси. Светли очи грееха под изписаните, доста дебели вежди.

На Карим му се струваше, че познава това лице отдавна, много отдавна. Открай време. Полицаят се бе надявал, че по някакъв начин чертите на детето ще хвърлят светлина върху случая. Но чудото не стана, Фабиен прошепна с топлия си глас:

— Снимката е направена няколко дни преди смъртта й. В Сарзак. Тогава беше с къси коси. Ние…

— Нещо не пасва. Това лице би трябвало да ми разкрие нещо, да ми даде някакво обяснение. А виждам само лицето на хубаво момиченце.

— Защото снимката е непълна.

Карим потръпна. Сега жената му показваше друго Клише.

— Ето последната училищна снимка от Гернон. Училището „Ламартин“. Точно преди да заминем за Сарзак.

Ченгето се взря в усмихнатите лица на децата. Позна Юдит, после схвана поразителната истина. Беше очаквал това. То бе единственото обяснение. И все пак не разбираше.

— Юдит не е ли била единственото ви дете?

— И да, и не.

— И да, и не? Какво… какви ги говорите? Обяснете ми.

— Нищо не мога да ви обясня, младежо. Мога само да ви разкажа как необяснимото съсипа живота ми.