Пурпурните реки

36

Образите на германската фотографка сякаш се бяха материализирали.

Атлетите с бръснати слепоочия тичаха на стадиона в предвоенен Берлин. Леки. Могъщи. Виждаше ги как тичат. Чуваше звука от стъпките им по пистата. Усещаше дрезгавото им дихание.

Скоро обаче се появиха смущаващи подробности. Лицата бяха прекалено мрачни, прекалено затворени. Какво криеха погледите на атлетите? Сред истеричните викове на зрителите те внезапно изложиха на показ изтръгнатите си очи, което не им пречеше да виждат, нито да тичат…

Ниманс се събуди, облян в студена пот. Бялата светлина на компютъра го заслепи. Дискретно се огледа. Никой не бе забелязал, че е заспал и че в съня му ужасът бе добил формата на снимките, окачени по стените у Софи Кайоа. Снимките на нацистката фотографка, чието име бе забравил.

Двайсет и един часът и трийсет минути.

Бе спал само четирийсет и пет минути.

След като посети халето, Ниманс веднага изпрати тетрадката, металните стърготини и пробите от бял прах на гренобълския инженер Патрик Астие чрез Марк Костес, който все още очакваше пристигането в болницата на трупа от ледника.

После дойде тук, в университетската библиотека, за да открие нещо, свързано с думите „реки“ и „пурпурни“. Най-напред бе разгледал картите. Може би някое място носеше това име. После бе потърсил в компютъра книга, каталог, документ, в който да се съдържат тези думи.

Не откри нищо и внезапно заспа. След четирийсет часа без сън нервите му се бяха отпуснали.

Комисарят отново се огледа. Дузина полицаи в цивилно облекло продължаваха да прелистват книгите, в които се говореше за зло, за чистота или за очи… Двама правеха списък на студентите, които често бяха вземали някои от тези книги. Един все още четеше дипломната работа на Реми Кайоа.

Но Ниманс вече не вярваше в литературната следа. А и всички вече знаеха, че съдебната полиция в Гренобъл поема ръководството на разследването поради слабите резултати, получени от тройката Ниманс/Барн/Вермон.

И наистина, разследването не бе напреднало и с милиметър въпреки многото хора, заети в него. Триста военни от гарнизона в Роман бяха мобилизирани, за да подпомогнат екипите, които действаха около ледника и в западната част на планината. Пристигнаха някъде около деветнайсет часа и веднага се пръснаха из зоната, изпълнявайки заповедите на Вермон. Освен войниците, капитанът бе мобилизирал и две отделения полицаи от Баланс.

Вече бяха претърсени повече от триста хектара. Засега акцията не даваше резултат. И нямаше да даде — Ниманс знаеше това. Ако убиецът бе оставил някакви следи, досега да ги бяха открили.

Бяха усилили наблюдението и над пътната мрежа. Осемте места, където се извършваха проверки, станаха двайсет и четири. Всички градове и села около Гернон, входните и изходните пунктове на магистралите, на националните и окръжните пътища бяха блокирани.

Капитан Барн и екипът му също продължаваха канцеларската си работа, факсовете бълваха свидетелски показания, отговори на въпросниците, коментари… Други формуляри потегляха към ски станциите в околностите.

От обед насам разпитваха всички, които се бяха виждали с първата жертва през последните седмици. Разговаряха и с най-добрите алпинисти в областта, главно с тези, които вече бяха слизали в ледника Валерн.

Други екипи проследяваха планинските маршрути на Реми Кайоа, на втората жертва и на убиеца. Трасетата биваха вкарвани в паметта на компютъра и сравнявани.

Сред цялата тази треска Ниманс упорито вярваше, че ще открие убиеца, след като открие мотивите му. Може би ставаше дума за отмъщение. Но с тази версия трябваше да бъде предпазлив. Нито властите, нито широката публика ценяха парадоксите в криминалните дела. Един убиец винаги убива невинни хора. А Ниманс се опитваше да докаже, че тези жертви не са били невинни.

Но как да го докаже? Кайоа и Сертис бяха отнесли тайната си със себе си. Софи Кайоа не желаеше да проговори и проследяването й не бе донесло нищо. Колкото до майката на санитаря и до колегите му, те познаваха само видимия Филип Сертис. Майката не подозираше за съществуването на халето, макар то да бе принадлежало на съпруга й, Рене Сертис.

Тогава?

За момента Ниманс се опитваше да разгадае друга една мистерия, която в съзнанието му изместваше всички останали. Той включи клетъчния си телефон и се свърза с Барн.

— Нещо ново за Жоано?

Младият лейтенант, безупречният полицай, който изгаряше от желание да придобие знанията на своя „учител“, все още не се бе появил.

— Да — отвърна Барн. — Изпратих един от моите хора в Института на слепите, за да узнае къде може да е отишъл след това.

— И?

— Жоано е напуснал института към деветнайсет часа. Тръгнал бил към Анеси при някакъв офталмолог. Преподавател от университета в Гернон, който се занимава с пациентите на института.

— Свързахте ли се с него?

— Опитахме. Нито служебният, нито домашният му телефон отговарят.

— Имате ли адресите?

Барн продиктува на Ниманс името на улицата — кабинетът на лекаря бе в същата сграда, в която живееше.

— Отивам там — заяви Ниманс.

— Но… защо? Жоано все ще се…

— Чувствам се отговорен.

— Отговорен?

— Ако момчето е направило някоя глупост, ако е поело някакъв ненужен риск, то е било, за да ме шашне, разбирате ли?

Барн отвърна с успокоителен тон:

— Жоано ще се появи. Млад е още. Сигурно е тръгнал по някоя невярна следа.

— Сигурно. Но може да е в опасност. Без да знае това.

— В… опасност ли?

Ниманс не отговори. Барн внезапно додаде:

— А да. Щях да забравя. Жоано се е обаждал и в болницата. Искал е да слезе в архивите.

— Какви архиви?

— Огромни подземни галерии, в които се пази цялата история на областта, свързана с ражданията, болестите и смъртта.

Полицаят усети, че сърцето му се свива — явно младежът вървеше сам по някаква следа. Следа, започнала в института, завела го у офталмолога, после в архивите на болницата.

— Някой видял ли го е в болницата?

Барн отговори отрицателно. Ниманс затвори телефона. Веднага след това го потърсиха. Гласът на Костес трепереше.

— Току-що получих трупа.

— Сертис ли е?

— Без никакво съмнение.

Комисарят въздъхна. Всичко, което беше събрал за Сертис през последните три часа се оказваше част от разследването. Сега можеше да изпрати официален екип в халето. Костес продължи:

— Има голяма разлика в раните.

— Каква?

— Убиецът е извадил очите, но е отрязал и ръцете. В китките. Не сте видели това заради свитото положение на тялото. Чуканчетата бяха пъхнати между коленете.

Очите. Ръцете. Ниманс долавяше някаква смътна връзка между тези анатомически органи.

— Това ли е всичко?

— Засега да. Започвам аутопсията.

— Колко време ти трябва?

— Два часа. Най-малко.

— Започни от очните кухини и ми се обади, ако откриеш нещо. Сигурен съм, че има знак за нас.

— Имам чувството, че съм пратеник на ада, господин комисар.

Ниманс прекоси библиотеката. До вратата забеляза набития полицай, сведен над дипломната работа на Реми Кайоа. Седна срещу него на една от масите.

— Как върви?

Полицаят вдигна очи.

— Зубря.

Комисарят се усмихна и посочи дебелата папка.

— Нещо ново?

Полицаят сви рамене.

— Все Гърция, олимпиади, спортни състезания… Кайоа говори за свещения характер на физическото упражнение, на рекорда… Било нещо като единение с висшите сили. Според него физическото постижение е било смятано по онова време за средство за общуване с боговете. Например атлонът, тогавашният атлет, можел, като надскочи собствените си възможности, да задвижи мощта на земята — плодородието, изобилието.

— Какво друго?

— Според Кайоа през Античността атлетите са били и поети, музиканти, философи. Много настоява на това. Сякаш съжалява за времето, когато духът и тялото са били слети вътре в човешкото същество. Такова му е и заглавието: „Носталгия по Олимпия“. Носталгия по времето на висшите човеци, едновременно интелигентни и могъщи, духовни и физически развити. Кайоа противопоставя на тази епоха нашия век, в който интелектуалците не могат да повдигнат една гира, а атлетите нямат нищо под шапката. Той вижда в това признак на упадък, на разделение на духа от тялото.

Ниманс си припомни атлетите от съня си. Софи Кайоа му бе обяснила, че според съпруга й спортистите от Олимпиадата в Берлин са възстановили дълбоката връзка между физиката и мисълта.

Полицаят се сети и за шампионите на университета. Децата на преподаватели, за които му бе говорил Жоано и които били най-добри във всички дисциплини, дори в спортните. По свой начин тези свръхнадарени младежи също се доближаваха до идеята за съвършен атлет.

Ниманс се усмихна на полицая.

— Май добре си вникнал в текста.

— Разбирам горе-долу една фраза от две. Обаче разчитам на носа си. Фашагите ги подушвам от далече.

— Мислиш, че Кайоа е бил фашист?

— Не знам точно… Изглежда по-сложно… Обаче митът за свръхчовека, за духовния атлет ми напомня за вечните бълнувания за висшата раса и разните такива.

Ниманс отново си припомни снимките от Олимпиадата в Берлин по стените на коридора в апартамента на семейство Кайоа. Имаше някаква тайна в тези образи и в спортните постижения в Гернон. Но каква?

— Никакъв намек за реки? — попита той. — За пурпурни реки?

— Какво?

Пиер Ниманс стана от стола си.

— Нищо.

37

По пътя Ниманс се обади на Антоан Ренс.

— Имаш ли новини от англичанина?

— В болницата съм. Още не е дошъл в съзнание. Докторите са песимистично настроени. Посолството на Обединеното кралство е мобилизирало цял взвод от адвокати. И журналистите са тук. Представи си най-лошото и пак няма да е толкова лошо, колкото е тук.

Сателитната връзка беше съвършена. Гласът на Ренс — ясен като кристал.

— А твоето разследване? — попита той.

Тонът му не бе толкова агресивен, колкото първия път — професионалната солидарност, прекараните заедно години надделяваха.

— Сега имаме две убийства. И нита сянка от следа. Но аз продължавам да търся. И знам, че съм на прав път.

Ренс не каза нищо, но мълчанието му беше признание за доверие — Ниманс усещаше това. Попита:

— А за мен?

— Какво за теб?

— Искам да кажа, няма ли процедура по повод на хулигана?

Ренс зловещо се изсмя.

— Искаш да кажеш от вътрешните разследвания? Могат да почакат малко.

— Какво да чакат?

— Да умре ростбифът. За да те обвинят в убийство.

Ниманс стигна в Анеси към двайсет и три часа. Намери улицата и търсения от него номер, паркира и позвъни. На табелата върху вратата пишеше: „Д-р Едмон Шернсе. Офталмолог. Очен хирург.“

Никакъв отклик. Ниманс огледа ключалката. Не представляваше проблем, а един взлом в повече… Проникна в апартамента и забеляза вляво по коридора чакалня, вдясно — облицована с кожа врата.

Кабинетът. Завъртя дръжката и влезе в дълго помещение, всъщност обширна веранда, чийто покрив и двете стени бяха изцяло от стъклени тухли. Някъде се чуваше шуртене на вода.

На Ниманс му трябваха няколко секунди, за да различи в дъното на стаята изправен пред умивалник силует.

— Доктор Шернсе?

Човекът се обърна към него. Ниманс се приближи. Първото нещо, което ясно забеляза, бяха ръцете на лекаря, загорели и блестящи под течащата вода. Стари ръце с кафяви петна и изпъкнали вени.

— Кой сте вие?

Гласът бе плътен и спокоен. Дребен, но набит, човекът изглеждаше на повече от шейсет години. Белите му коси бликаха над високото загоряло чело, също покрито с кафяви петна. Носеше само бяла фланелка и бели дълги гащи.

— Пиер Ниманс, полицейски комисар. Позвъних, но никой не отвори.

— Как влязохте?

Ниманс размаха пръсти като цирков фокусник.

— С подръчни средства.

Човекът елегантно се усмихна, без да се засяга от неделикатните маниери на полицая. Затвори чешмата с лакътя си и прекоси помещението с вдигнати ръце. Очевидно търсеше кърпа да се избърше. В сянката проблясваха инструменти с тънки остриета, микроскопи, неясно се виждаше анатомично табло с изобразени на него очи.

— Днес следобед при мен вече идва един полицай. Вие какво искате?

Едва сега Ниманс забеляза очите на доктора — безцветно сиви и бдителни като на змия.

— Дойдох да ви задам няколко въпроса относно него.

Човекът снизходително се усмихна.

— Много оригинално. Полицай разследва друг полицай.

— В колко часа дойде?

— Бих казал, около осемнайсет.

— Толкова късно? Спомняте ли си какво искаше да узнае?

— Естествено. Разпитваше за пациентите на един институт близо до Гернон. В него са настанени деца, страдащи от проблеми със зрението, които аз редовно лекувам.

— Какво ви попита?

— Интересуваше се от произхода на болестите. Обясних му, че става дума за наследствени заболявания. Искаше да знае и дали не може да съществува външна причина, например отравяне или погрешно предписани лекарства.

— Какво му отговорихте?

— Че това е нелепо. Генетичните смущения са свързани с изолираното местоположение на града и с браковете между близки роднини. Болестите се предават по кръвен път. Това явление е познато в усамотените общности. Защо да се търси друго обяснение?

Без да се стеснява от Ниманс, лекарят обуваше тъмносин панталон. От скъпа материя подобна на моаре. Полицаят продължи:

— Постави ли ви други въпроси?

— Говореше нещо за присадки.

— Какви присадки?

Сега лекарят закопчаваше ризата си.

— Очни. Нищо не разбрах от въпросите му.

— Не ви ли обясни какво точно е разследването?

— Не. Но му отговарях охотно. Искаше да знае дали някой би имал интерес да присажда роговица например.

— И какво му отговорихте?

— Обясних му, че такива операции не се правят. Изкуствените материали са много усъвършенствани. Поне що се отнася до роговицата. Колкото до ретината, още не е измислен начин на консервиране. Така че не става и въпрос за присаждане. (Лекарят се позасмя.) Знаете ли, тези истории с трафик на човешки органи са доста преувеличени.

— Зададе ли ви и други въпроси?

— Не. Изглеждаше разочарован.

— Посъветвахте ли го да отиде някъде? Дадохте ли му някой адрес?

Шернсе приятно се засмя.

— Вие като че ли сте изгубили колегата си.

— Отговорете ми. Можете ли да предположите къде е отишъл след това? Той каза ли ви?

— Не. Не ми каза. Бих искал все пак да знам за какво става дума.

Ниманс извади изпод мантото си снимките на трупа на Кайоа и ги постави върху бюрото.

— Става дума за това.

Шернсе сложи очилата си, запали един лампион и заразглежда снимките. Отворените клепачи. Извадените очи.

— Господи… — прошепна той.

Изглеждаше ужасен и заедно с това омагьосан от това, което виждаше.

— Имам две жертви в това състояние. Мислите ли, че подобно нещо може да бъде извършено от професионалист?

Шернсе вдигна очи. По лицето му бяха избили капчици пот.

— За Бога, какво искате да кажете?

— Говоря за изваждането на очите. Имам и снимки в едър план. Ето ги. Познат ли ви е разрезът? Има ли нещо специфично за хирургическа намеса? Убиецът е извадил очите, като е пощадил клепачите. Такава ли е практиката при операция? Това изисква ли сериозни анатомични познания?

Шернсе отново разглеждаше образите.

— Кой е могъл да извърши подобно нещо? Що за чудовище е бил? Къде е станало?

— В околностите на Гернон. Докторе, отговорете на въпроса ми. Според вас от професионалист ли е извършена тази операция?

Офталмологът се изправи.

— Съжалявам, нямам представа. Мисля, че е плъзнал под очните ябълки нож… и е прерязал очните нерви и очните мускули. След това е обърнал окото, използвайки плоската част на ножа като лост. Разбирате ли?

Ниманс прибра снимките.

— Бих искал да ви задам един по-общ въпрос — каза той. — Помислете, преди да ми отговорите. Каква връзка би могло да има между очите и ръцете на човека? Има ли нещо общо между тях?

Офталмологът направи няколко крачки. Възвръщаше спокойствието си на учен.

— Общото е очевидно — каза той. — Окото и ръката са единствените уникални части на тялото ни.

Ниманс потръпна.

— Какво искате да кажете?

— Ирисите ни са уникални. Хилядите нишки, от които се състоят, образуват рисунък, който е единствен по рода си. Нещо като биологичен белег, изработен от гените ни. Ирисът е не по-малко характерен от пръстовия отпечатък. Това е общото между ръцете и очите. Лишете тялото от ръце и очи и ще унищожите характерните му белези. Човек без такива белези е никой, той е загубил дълбоката си самоличност. Може би душата си. В известен смисъл едва ли има по-ужасен край.

Комисарят внезапно се сети за ръцете на Кайоа, които нямаха пръстови отпечатъци и които убиецът не беше отрязал. Ръцете бяха анонимни и затова не го интересуваха.

Убиецът бе откраднал биологическия подпис на жертвите си.

Ниманс постави последния си въпрос.

— Защо не вдигахте телефона днес следобед?

Докторът се усмихна.

— Защото го бях изключил. Не давам консултации в понеделник. Исках да подредя кабинета си. Опитвали сте се да се свържете с мен? Съжалявам. Можех да ви кажа всичко това по телефона. Загубих ви времето.

Но нямаше вид да съжалява за каквото и да било. От всяка пора на бронзовото му чело струеше безразличие. Може би дори вече бе забравил окървавените орбити на Реми Кайоа.

— Не сте ми загубили времето — отвърна Ниманс.

Навън го очакваше нова изненада. Някакъв мъж се бе опрял на берлината му. Беше висок колкото него, арабски тип, носеше дълги плитки, цветно кепе и брадичка като на Луцифер.

Опитният полицай умее да разпознава опасните типове, когато ги срещне. А тази върлина, въпреки младата си възраст, явно принадлежеше към въпросната категория. Ниманс дори би се обзаложил, че крие някъде по себе си огнестрелно оръжие. Приближи се с ръка на своето и не повярва на очите си — арабинът му се усмихваше.

— Комисар Ниманс? — попита той, когато полицаят беше на няколко метра от него.

И плъзна ръка под якето си. Ниманс веднага извади оръжието си и го насочи към него.

— Не мърдай!

Младежът се усмихна и каза със спокоен глас:

— Кротко, господин комисар. Казвам се Карим Абдуф и съм лейтенант от полицията. Капитан Барн ми каза, че ще ви намеря тук.

Арабинът довърши жеста си и извади трицветната си карта. Ниманс се поколеба и прибра оръжието си. Разглеждаше екстравагантния арабин и забеляза под плитките му да проблясват обици.

— От бригадата в Анеси ли си? — попита той недоверчиво.

— Не. Идвам от Сарзак.

— Не познавам това място.

Карим прибра картата си.

— Държим го в тайна.

Ниманс се усмихна.

— Що за ченге си ти?

— Ченгето, от което имате нужда, господин комисар.

38

Двамата полицаи пиха по едно кафе в крайпътно кафене до националния път № 56.

Ниманс внимателно изслуша забързания разказ на Абдуф, ченгето, изскочило отникъде, чието неправдоподобно разследване по някакъв странен начин се свързваше с убийствата в Гернон. И все пак историята на арабина беше неразбираема. Той говореше за тайнствена майка и за бягството й, за момиченце, превърнато в момче, за дяволи, решени да унищожат лицето на детето, което било опасна за тях улика… Всичко това приличаше на бълнуване, само че в хаоса от информации се съдържаше материалното доказателство, че в нощта на неделята срещу понеделника Филип Сертис бе осквернил един гроб в едно малко градче.

И тази информация беше съдбоносна.

Нямаше съмнение, че Филип Сертис е осквернител на гробове. Разбира се, трябваше да се сравнят частиците, открити близо до гробището в Сарзак, с гумите на ладата. Ако обаче следите потвърдяха подозренията на арабина, Ниманс щеше да разполага с конкретно доказателство за вината на своята жертва.

За сметка на това комисарят не виждаше как би могъл да вмести в собственото си разследване другите получени от Карим Абдуф сведения — фантасмагоричната история за майката и момиченцето, преследвани от „дяволи“. Ниманс попита Карим:

— Какво е твоето заключение?

Младият арабин нервно премяташе в пръстите си бучка захар.

— Мисля, че дяволите са се събудили снощи по причина, която ми е неизвестна, и че Сертис е проникнал в училището и в гробницата в моето градче, за да търси нещо, свързано с преследването от 1982 г.

— Да не би Сертис да е един от дяволите ти?

— Именно.

— Това е нелепо — възрази Ниманс. — През 82-ра Филип Сертис е бил на дванайсет години. Как виждаш едно хлапе да тероризира зряла жена и да я преследва из цяла Франция?

Карим Абдуф се намръщи.

— Знам. Не всичко съвпада.

Ниманс се усмихна и си поръча второ кафе. Още не знаеше дали да вярва на думите на Карим Абдуф. Дали да се довери на този висок метър и осемдесет и пет чешит с негърски плитки, който носеше необичаен автоматичен пистолет и очевидно караше откраднато ауди. Но историята му не бе по-безумна от собствената му версия. А и у младия арабин имаше някакъв заразителен хъс.

Накрая реши да му се довери. Даде му ключа от личния си кабинет в университета, където Карим можеше да се запознае с цялото досие по случая, след това сподели с него тайните си подозрения, че жертвите са виновни в нещо, че убиецът им отмъщава. Изброи несигурните улики, които подкрепяха тази хипотеза. Шизофренията и грубостта на Реми Кайоа. Усамотеното хале и тетрадката на Филип Сертис. Спомена и за „пурпурните реки“, за които нямаше обяснение, после обобщи накратко положението — очакват се резултатите от втората аутопсия, тъй като трупът може би съдържа ново послание. Накрая сподели тревогата си от изчезването на Ерик Жоано.

Абдуф зададе няколко конкретни въпроса за лейтенанта, който очевидно много го интересуваше. Ниманс на свой ред попита:

— Имаш ли някакво предположение по този въпрос?

Младият полицай уморено се усмихна.

— Същото каквото и вие, господин комисар. Мисля, че вашият човек е загазил. Надушил е нещо важно и е искал да играе сам, за да ви впечатли. Предполагам, че е открил нещо от капитално значение, което се е взривило в ръцете му. Дано да се лъжа, но вашият Жоано нищо чудно да попаднал на убиеца и това да му е струвало живота.

Карим замълча. Откакто се бе събудил в библиотеката, Ниманс споделяше същото убеждение. Карим продължи:

— Не мислете, че съм циничен, господин комисар. От сутринта насам живея като в кошмар. Сега се намирам тук, в Гернон, където един убиец изтръгва очите на жертвите си. Седя срещу Пиер Ниманс, едно от големите имена на френската полиция, който ми изглежда не по-малко объркан от мен. Затова съм решил да не се учудвам на нищо. Според мен убийствата имат пряка връзка с моето разследване и трябва да ви уверя, че съм готов да стигна до края.

Двамата полицаи напуснаха кафенето.

Наближаваше полунощ. Ръмеше. На бариерата автомобилистите търпеливо чакаха реда си. Някои показваха глави от отворения си прозорец и хвърляха предпазлив поглед на лъщящите от дъжда автомати.

Комисарят по навик погледна пейджъра си. Имаше обаждане от Костес. Веднага му звънна по телефона.

— Какво има? Завърши ли аутопсията?

— Не съвсем, но бих искал да ви покажа нещо. Тук, в болницата.

— Не можеш ли да ми го кажеш по телефона?

— Не. А и очаквам резултатите от анализите. Елате тук. Докато дойдете, ще бъда съвсем готов.

Ниманс затвори.

— Нещо ново? — попита Карим.

— Може би. Трябва да отида при съдебния лекар. А ти?

— Бях дошъл да разпитам Филип Сертис. Той е мъртъв. Преминавам към следващия етап.

— Който е?

— Да открия обстоятелствата около смъртта на бащата на Юдит. Той е изчезнал тук, в Гернон, и съм почти сигурен, че „дяволите“ са изиграли някаква роля в това.

— За какво намекваш? За убийство? Защо не?

— Съмнявам се. Прегледах архивите на жандармерията и на полицейските управления от последните двайсет и пет години. Няма и сянка от подобно събитие. А и, пак ти казвам, Сертис е бил дете, когато…

— Ще видим. Сигурен съм, че поне ще открия някаква връзка между тази смърт и името на едната или другата от жертвите ви.

— Откъде ще започнеш?

— От гробището. (Карим се усмихна.) Това вече ми е специалност. Същинска втора природа. Искам да се уверя, че Силвен Еро наистина е погребан в Гернон. Вече се свързах с Таверле и намерих следа от раждането на Юдит Еро, единствена дъщеря на Фабиен и Силвен Еро, през 1972 г. тук, в университетската болница на Гернон. Толкова с акта за раждане. Остава да открия смъртния акт.

Ниманс му даде номера на клетъчния си телефон и на пейджъра.

— За поверителна информация използвай пейджъра.

Карим Абдуф прибра листчето и с полуироничен тон издекламира:

— В едно разследване всеки факт, всеки свидетел е огледало, в което се отразява една от истините за престъплението…

— Какво?

— Бил съм на лекциите ви в школата за инспектори, господин комисар.

— Е и?

— Е и, като става дума за огледала, нашите две разследвания са разположени ето така. (Той повдигна двете си длани и бавно ги обърна една срещу друга.) Взаимно се отразяват, схващате ли?

— Аз как да се свързвам с теб?

— Аз ще ви се обаждам. Бях поискал да ми отпуснат клетъчен телефон, но бюджетът за 97-а на Сарзак не позволяваше това.

Младото ченге се поклони по арабски и изчезна, бърз като кинжал.

Ниманс се качи в колата си. Хвърли последен поглед след лъскавото ауди. Изведнъж се почувства по-стар, поизносен. Но и по-силен — вече имаше съюзник.

И то от класа!

39

Кристалите проблясваха в розово, синьо, зелено, жълто. Разноцветни призми. Пречупена калейдоскопична светлина под прозрачните люспици. Ниманс вдигна очи от микроскопа и попита Костес:

— Какво е това?

— Стъкло, господин комисар. Този път убиецът е оставил стъклени частици.

— В коя част на тялото?

— Пак в дъното на очните кухини. Под клепачите. Като замръзнали сълзи, залепнали за тъканта.

Двамата бяха в моргата на болницата. Младият лекар носеше окървавена престилка. Ниманс за пръв път го виждаше облечен така сред белия фаянс на работното му място. Съдебният лекар се усмихна зад очилата си.

— Вода, лед, стъкло. Родството на материалите е явно.

— Все още ме бива да забелязвам очевидното — промърмори Ниманс и се приближи до тялото, положено в центъра на помещението и покрито с чаршаф. — Какво означава това? Към какво място ни насочва? Стъклените частици имат ли някаква особеност?

— Чакам резултатите от Астие. Той отиде до лабораторията, за да изследва и определи точния произход на стъклото. Ще донесе и резултатите от анализа на прахта и на стърготините, които сте намерили в склада. Вече има отговор за мастилото от тетрадката — по-скоро разочароващ. Мастилото е най-обикновено. Нищо повече. Колкото до страниците с цифрите… Докато не разполагаме с още данни… Проверихме само почерка. На Сертис е.

Ниманс прекара ръка по косата си. Почти бе забравил уликите от халето. Вдигна очи и забеляза по лицето на Костес някаква увереност, сякаш бе разрешил математическо уравнение. Попита раздразнено:

— Какво има?

— Нищо. Просто… Вода, лед, стъкло. Всеки път става дума за кристали…

— Казах ти, че все още…

— … които обаче съответстват на различни температури.

— Не те разбирам.

Костес скръсти ръце.

— Околна температура за водата. Отрицателна за леда. Изключително висока, за да се превърне пясъка в стъкло.

— Е и какво? Какво узнаваме за убийствата?

Костес сви рамене, сякаш отново се прибираше в черупката си.

— Нищо. Просто забелязах.

— По-добре ми кажи нещо за раните.

— Освен ампутацията на ръцете, тялото е идентично с това на Кайоа. Минус следите от изтезания.

— Сертис не е бил изтезаван?

— Не. Очевидно убиецът вече е знаел каквото е искал да знае. Отстраняване на очите и на ръцете. Удушаване. И все пак страданията му са били непоносими. Защото убиецът, изглежда, първо е ампутирал ръцете, после е извадил очите и чак тогава е довършил жертвата си.

— Техниката на удушаването?

— Същата. Използвал е метална жица. С която най-напред е завързал жертвата. Следите по ръцете и краката са еднакви.

— А ръцете? Как ги е отрязал?

— Трудно е да се каже. Имам чувството, че пак е използвал кабел. Както се реже масло, разбирате ли? Вързал е китките и е опънал жицата с невероятна сила. Търсим колос, господин комисар.

Ниманс размисли. Все още не можеше да си представи убиеца. Дори силуета му. Мислеше за него по-скоро като за мощ, като за енергия.

— Определихте ли часа на убийството?

— Невъзможно. При онзи студ в ледника няма начин да се стигне до каквото и да било заключение.

Вратата на моргата рязко се отвори. Появи се върлинест мъж с анемично лице, чип нос и много светли очи. Костес го представи. Беше химикът Патрик Астие.

— Имам състава на стъклото. Пясък от Фонтенбло, сода, олово, калиева основа, боракс. Според съдържанието на всяка от съставките може да се определи произходът. От този материал се оформят специални тухли. Като тези, с които се облицоват стените на басейните. Убиецът ни насочва към място, облицовано със стъклени тухли и…

Ниманс се отправи към вратата. Беше си спомнил тавана и стените в кабинета на офталмолога. Изруга наум. Нямаше начин да е съвпадение — Едмон Шернсе бе третата жертва.

Марк Костес го повика:

— Къде отивате?

Ниманс подхвърли през рамо:

— Може би знам къде убиецът ще удари за трети път. Ако вече не го е направил.

Полицаят излизаше, когато Астие го догони в коридора.

— Господин комисар, имам и състава на прахта от склада…

— Какво?

— Онези останки, които бяхте събрали…

— Е и?

— Това са кости, господин комисар. Животински кости.

— От какви животни?

— На пръв поглед от плъхове. Изглежда налудничаво, но ми се струва, че Сертис е отглеждал гризачи и…

— По-късно — прошепна Ниманс. — По-късно. Ще се върна.

Ниманс пое по националния път. Ако д-р Едмон Шернсе беше третата жертва, значи е и третият виновен. След Реми Кайоа.

След Филип Сертис.

А ако Шернсе беше виновен, това означаваше, че той е убил младия Ерик Жоано.

По дяволите. Комисарят си хапеше устните, за да не се разкрещи. Предъвкваше грешките, които бе допуснал от началото на разследването. Не бе пожелал да отиде в Института на слепите заради тази глупост с кучетата. Така бе изпуснал първата истинска следа.

Докато бе напредвал в разследването с рачешка скорост, докато си играеше на алпинист в ледниците или разпитваше майката на Сертис, Ерик Жоано бе отишъл в института и бе научил нещо важно. Което го бе отвело право у Шернсе. Но се беше доверил на лекаря и с въпросите си бе разкрил истина, опасна за самия офталмолог. Ето защо Шернсе най-вероятно го бе убил.

В съзнанието на Ниманс се появяваше нова увереност, за която нямаше никакво доказателство освен инстинкта си — Кайоа, Сертис и Шернсе бяха извършили заедно нещо престъпно. Имаха общ грях. Смъртоносен.

Възможно ли бе това ние да препраща към тримата мъже? Възможно ли бе Кайоа, Сертис и Шернсе да са господарите на „пурпурните реки“? Да са заговорничели срещу целия град и заговорът им да е бил причина за убийството им?

40

Този път вратата беше открехната. Ниманс веднага се насочи вдясно по коридора към остъклената веранда. Полумрак. Тишина. Арогантните силуети на оптичните инструменти. Полицаят извади оръжието си и обиколи помещението. Никой.

Върна се в самото жилище. Хвърли поглед на чакалнята, после премина през вестибюл с мраморен под. Откри дневната с масивни мебели и тежки завеси, после старомодни спални с легла от лакирано дърво. Никой. Никаква следа от борба, нито от бягство.

Качи се по стълбите на горния етаж. Проникна в малък кабинет, където откри кожени куфари с позлатени ключалки, положени върху износен килим.

Мястото вонеше на заплаха, на смърт. През овалния прозорец забеляза високите върхове на дърветата, разклащани от силния вятър. Размисли и се сети, че прозорецът гледаше към покрива на верандата, покрития със стъклени тухли покрив. Рязко отвори прозореца и се взря надолу.

Кръвта замръзна в жилите му. Върху мокрите от дъжда стъклени квадрати се открояваше отражението на тялото на Шернсе. С разперени ръце и прибрани крака, в поза на разпънат на кръст.

Ниманс потисна вика си и огледа по-внимателно образа, за да определи къде точно се намира тялото. Протегна глава през прозореца и погледна нагоре. Тялото бе окачено точно над него.

Едмон Шернсе бе прикован към стената.

Офицерът излезе от малкия кабинет, качи се по второ стълбище с дървени стъпала и стигна до тавана. Нова врата и полицаят се озова в мансардата на покрива, откъдето можа да разгледа от възможно най-отблизо трупа на Едмон Шернсе.

Лицето нямаше очи. В празните очни кухини влизаше дъжд. Разперените ръце нямаха китки. Трупът се задържаше в това положение посредством плетеница от блестящи кабели, впити в плътта му. Ниманс направи равносметка.

Реми Кайоа.

Филип Сертис.

Едмон Шернсе.

Не, убийствата не бяха извършени от извратен хомосексуалист, който преследваше определена физика или лице. Не, не ставаше дума за сериен убиец, който принасяше в жертва невинни хора. А за рационален убиец, за крадец на идентичности, на биологични белези, действащ със строго определен мотив — мотива на отмъщението.

Ниманс знаеше, че не е завършил търсенето си — тялото на Жоано бе някъде тук, в тази къща. Няколко часа преди да бъде убит, Шернсе бе убил.

Ниманс прегледа всички стаи, всички гардероби, всички ниши. Върна се в кухнята, обиколи дневната, спалните. Огледа градината. После откри на партера под стълбището облицована с тапети врата. Грубо я откърти от пантите й. Избата.

Слезе по стълбите, като се опитваше точно да си припомни събитията. В двайсет и три часа бе заварил лекаря по фланелка и дълги гащи, явно току-що завършил кървавата си операция — убийството на Жоано. Именно затова бе изключил телефона си. Затова грижливо подреждаше кабинета си, където бе пронизал лейтенанта с един от хромираните стилети, забелязани от комисаря. Пак затова обличаше нов костюм и си приготвяше багажа.

В глупавото си заслепение Ниманс бе разпитвал палача, изпълнил зловещата си мисия.

В избата полицаят откри потънали в паяжина поставки, върху които бяха положени стотици бутилки вино. Претърси всеки ъгъл, като предизвика срутването на няколко реда бутилки. От локвите вино се излъчваше замайваща миризма.

Целият в пот, като ругаеше и плюеше, Ниманс най-после откри залостен с метални пръти трап. Разби катинара и вдигна капака.

Тялото на Жоано лежеше на дъното на трапа, полузалято от някаква черна, разяждаща течност. Химическият препарат бе започнал ужасяващата си работа, разлагайки плътта и постепенно заличавайки физическия образ на Ерик Жоано, лейтенант от съдебната полиция в Гренобъл. Отворените очи на младежа сякаш гледаха право в Ниманс от дъното на жестокия си гроб.

Ниманс отстъпи, нададе безумен вик и започна да повръща.

Не знаеше колко време е прекарал сред алкохолните и химическите пари. Но в съзнанието му бавно изплува, като отровен черен прилив, една истина, която нямаше нищо общо с екзекуцията на Жоано, но хвърляше нова светлина върху серията от убийства в Гернон.

Марк Костес бе изтъкнал родството между трите материала, които отличаваха всяко от убийствата — вода, лед, стъкло. Но не това бе важното. Важното бе как бяха открили телата.

Реми Кайоа бе открит благодарение на отражението си във водата.

Филип Сертис — чрез отражението си върху ледника.

Едмон Шернсе — по отражението си върху стъкления покрив.

Убиецът бе измислил този мизансцен, за да попаднат най-напред на отражението на трупа, а не на самия труп.

Какво означаваше това?

Защо убиецът си даваше толкова труд?

Ниманс не би могъл да обясни мотивите за подобна стратегия, но предусещаше, че има някаква връзка между тези двойници, тези отблясъци и кражбата на ръцете и очите, която лишаваше тялото от неговата дълбока идентичност, от уникалния му характер. Предусещаше, че всичко това е насочено към една и съща неподлежаща на обжалване присъда — пълното унищожение на СЪЩЕСТВОТО на осъдените.

Какво бяха направили тези хора, за да ги сведат до състоянието на отражения, за да отнемат на плътта им всеки отличителен белег?