Пурпурните реки

22

Небето отново бе помрачняло. Под облаците връх Белдон се издигаше като чудовищна вкаменена вълна. Въжетата на кабинковия лифт чертаеха тънки линии по заснежените му склонове.

— Мисля, че убиецът се е качил там горе заедно с Реми Кайоа още докато е бил жив. (Ниманс се усмихна.) Мисля, че са използвали лифта. Опитният алпинист лесно може да задвижи системата.

— Защо сте толкова сигурен, че са били горе?

Фани Ферера, младата преподавателка по геология, беше прекрасна — под качулката на якето лицето й трептеше от свежест, от преливаща младост. Косите й леко се вееха на слепоочията, очите й блестяха в полусянката на кожата й. Ниманс изпитваше неудържимо желание да захапе тази изтъкана от живот плът. Отговори:

— Имаме доказателство, че тялото е пътувало в един от ледниците в планината. Инстинктът ми подсказва, че става дума за връх Белдон и за ледника Валерн. Защото именно този връх се намира точно над университета и града. И защото от този ледник извира реката, която минава покрай университета. Мисля, че след това убиецът е слязъл в долината по реката с някаква лодка. И че жертвата е била на борда. Едва после я е натикал в скалата така, че да се отразява в реката…

Фани притеснено се оглеждаше. Около кабинките на лифта се суетяха полицаи. Тя упорито каза:

— Това не ми обяснява каква работа имам тук.

Комисарят се усмихна.

— Много просто. Смятам да се кача горе и да потърся някакви следи. Необходим ми е гид.

— Какво?

— Ще летя над ледника Валерн, докато открия следа. И имам нужда от познавач, който да ме насочва. Естествено, сетих се за вас. Самата вие ми казахте, че великолепно познавате планината.

— Отказвам.

— Бъдете разумна. Мога просто да ви задължа да ми станете гид. Знам, че притежавате диплома. Не се опъвайте. Ще се качим на хеликоптера и ще прелетим над ледника. Работа за няколко часа.

Ниманс направи знак на полицаите, които донесоха няколко големи сака и ги оставиха до тях.

— Осигурил съм и екипировка. За експедицията. Ако искате да видите дали…

— Защо аз? — подзе тя. — Всеки жандарм би се справил. Планинската помощ е тяхно задължение.

Полицаят се наведе над нея.

— Ами да кажем, че ви свалям.

Фани му хвърли разярен поглед.

— Господин комисар, преди по-малко от двайсет и четири часа намерих труп, напъхан в скалата. Многократно ме разпитваха и прекарах доста време в управлението. На ваше място щях да внимавам с тия мъжкарски номера! (Фани скръсти ръце.) Та защо аз?

— Защото сте геолог.

Жената смръщи вежди. Изражението й се промени. Ниманс обясни:

— Химическият анализ показа, че водата, която намерихме в очите на жертвата, е от шейсетте години. Замърсена е със съединения, които вече не се използват. Съединения, които са се съдържали в дъжд, паднал преди близо трийсет и пет години. Разбирате какво означава това, нали?

Младата жена изглеждаше заинтригувана, но не отговори. Ниманс коленичи и начерта на земята с парче дърво няколко успоредни линии.

— Осведомих се. Всяка година валежите образуват леден пласт с дебелина двайсет сантиметра в най-високо разположените ледници, там, където няма топене. Пластовете са запазват завинаги, нещо като кристални архиви. Тялото е било в един от тези ледници и е задържало дошлата от миналото вода.

Той погледна Фани.

— Искам да отида до тези ледници, Фани. Да сляза до някогашните води. Защото точно там убиецът е довършил жертвата си. Или я е пренесъл, не знам. И имам нужда от знаещ човек, който да намери мястото, откъдето може да се стигне до тези дълбоки ледове.

Фани прошепна:

— Ами ако е клопка? Ако убиецът само е взел няколко кристала, за да ви привлече горе на върха? Пластовете, за които говорите, се намират на повече от три хиляди и петстотин метра надморска височина. Това не е малка разходка. Там горе ще бъдете уязвим и…

— Помислих за това — призна Ниманс. — Но тогава значи става дума за послание. Убиецът иска да се качим. И ние ще се качим. Знаете ли къде са пукнатините в ледника Валерн, през които можем да стигнем до старите ледове?

Фани кимна.

— Колко са? — попита Ниманс.

— В този ледник се сещам само за една пукнатина, много дълбока.

— Прекрасно. Можем ли двамата да се спуснем вътре?

Фани хвърли поглед към кацналия наблизо хеликоптер и се усмихна:

— Ще трябва доста да се потрудите, господин полицай.

23

Видени от небето, скалите и дърветата си поделяха територията и образуваха низ от върхове и долини, от светлина и сянка. Докато хеликоптерът облиташе пейзажа, Ниманс се любуваше на езерата от тъмни дървеса, на морените и канарите. Имаше чувството, че пред очите му се разкрива тайната истина на планетата. Внезапно появила се истина — гола, неподкупна, неподатлива на човешката воля.

Седнала до пилота, Фани се взираше в релефа, в проблясващите води на реката. Оттук нататък тя щеше да ръководи операцията.

Постепенно горите отстъпиха, сякаш неспособни да мерят сили с небето. Дойде ред на черните земи — каменисти и безплодни, почти замръзнали през цялата година. Черни мъхове, рехави лишеи, сковани от студ блата, които пораждаха силно чувство на опустошение. Скоро се появиха сиви гребени. После отново вдлъбнатини, подобни на ровове на древни крепости. Планината разкриваше своите ридове и бездни.

Накрая дойде ослепителната непорочна белота. Заснежените куполи. Реките, вледенени в коритата си. На фона на сивото небе повърхността на тези змии от светлина блестеше, сякаш нажежена до бяло.

Фани нагласи микрофона, закрепен на каската й, и се обърна към пилота:

— Там, на североизток, циркуса.

Пилотът кимна и зави към един голям кратер с дължина не по-малко от триста метра във формата на бумеранг. Вътре проблясваше чудовищен леден език, чиято белота потъмняваше в долния му край. Фани извика:

— Тук. Точно под нас. Голямата пукнатина.

Хеликоптерът се отправи към края на ледника, където прозрачните му, стъпаловидно подредени гребени свършваха до дълга бездна. Пилотът приземи машината близо до ръба й.

— Два часа — извика той. — Ще се върна след два часа. Преди да се стъмни.

Ниманс и Фани скочиха на земята с по един голям непромокаем сак в ръка. Хеликоптерът веднага отлетя, сякаш всмукан от небето, и остави двата силуета в тишината на вечните снегове.

Ниманс се взря в ледената пропаст, до която се намираха — две малки човешки точици в бялата пустиня. Струваше му се, че долавя, в контраст с необята на пейзажа, лекия шепот на снега.

Погледна към младата жена. Тя дишаше дълбоко, сякаш искаше да напълни дробовете си със студ и чистота. Планината й бе възвърнала доброто настроение. Полицаят предположи, че Фани Ферера е щастлива само тук, сред тези преливащи се отблясъци. Заприлича му на фея. На родено от планините създание. Посочи пукнатината и попита:

— Защо тази, а не някоя друга?

— Защото само тук можем да стигнем до пластовете, които ви интересуват. Дълбока е сто метра.

Ниманс се доближи.

— Сто метра? Но според моите изчисления трябва да се спуснем само на няколко метра, за да стигнем до пластовете от шейсетте години. По двайсет сантиметра на година, това…

Фани се усмихна.

— Така е, но само на теория. В този ледник ледовете са разположени косо. Всъщност всяка година е представена от пласт, дебел около метър. Сметнете пак, господин полицай. За да се върнем трийсет и пет години назад, трябва да се спуснем…

— … на повече от трийсет и пет метра?

Младата жена кимна.

— Избрах тази пукнатина и по друга причина. Последната станция на кабинковия лифт е само на осемстотин метра оттук. Ако предположенията ви са верни, ако убиецът наистина е завел жертвата си в пукнатина, много е възможно да е точно в тази. Тя е най-достъпната.

Фани се отпусна на земята и отвори сака си. Извади два чифта стоманени котки и подаде единия на Ниманс.

— Закрепете ги на краката си.

Фани вече вадеше от сака си останалата екипировка.

— Ще загубим всякаква представа за време и разстояние. Единственият ни ориентир ще бъде въжето. Имам няколко сака с въжета от по сто метра и само аз мога да преценя колко сме изминали. Вие ще вървите по стъпките ми и ще изпълнявате заповедите ми. Никаква лична инициатива. Никакви резки жестове. Ясно ли е?

— Да. Това ли е всичко?

Фани огледа облачното небе.

— Приех да участвам в експедицията само заради бурята. Ако изгрее слънце, веднага се качваме обратно.

— Защо?

— Защото ледът ще започне да се топи. Реките ще се пробудят и ще ни залеят. Вода с температура два градуса. А телата ни ще бъдат затоплени поради физическото усилие. Това ще е първият шок, от който може да ни се пръсне сърцето. Ако оцелеем, хипотермията ще ни довърши. Вкочанени крайници, забавени движения… Ще се вледеним за няколко минути, ще се превърнем в статуи, овесени на въжето. Така че каквото и да се случи, където и да се намираме, при първите признаци за слънце се изкачваме.

Ниманс попита:

— Това означава ли, че и убиецът е имал нужда от буря?

— От буря или от нощ.

Комисарят се замисли. Когато проучваше въпроса с облаците, бе научил, че онази събота е била слънчева в цялата област. Ако убиецът наистина се е спуснал с жертвата си в ледника, значи е изчакал нощта. Но защо толкова е усложнил нещата? И защо после се е върнал в долината с трупа?

24

Полицаят висеше на въжето, прекарано през самоблокиращ се стопер. За да се спусне, трябваше да го натисне и тя веднага освобождаваше въжето. Щом отслабеше натиска, системата блокираше. Тогава оставаше да виси в празното.

Ниманс слушаше заповедите на Фани, която, няколко метра по-долу, му казваше кога да се плъзне. Комисарят не виждаше жената, но изпитваше спонтанно доверие в уменията й.

Скоро светлината, идваща от небето, намаля. Двамата бяха проникнали в самото сърце на бездната. Накрая Фани стъпи на нещо като перваз, почти хоризонтален. Ниманс също достигна до това естествено стъпало. Двете стени на пукнатината се бяха доближили една до друга и разстоянието помежду им бе не повече от няколко метра.

— Ако вашият убиец е идвал в тази бездна, то той е минал оттук.

Ниманс я погледна неразбиращо.

— Намираме се точно на трийсет метра дълбочина, при кристализиралата вода от шейсетте години. Да продължаваме ли?

Ниманс кимна. Сега тръгнаха в хоризонтална посока, по перваза, завързани един за друг. Така извървяха около четиристотин метра. Никакъв знак, никаква следа, че убиецът е минал оттук. Внезапно на Ниманс му се стори, че стените потреперват. Счу му се лек пукот, далечен сардоничен смях. Всичко стана някак светло, отекващо, несигурно. Дали съществуваше нещо като леден мираж? Погледна към Фани, която вадеше ново въже. Тя като че нищо не бе забелязала.

Сърцето на Ниманс се сви от страх. Може би започваше да халюцинира. Разтрепери се. Със сълзи на очи се опита да се доближи до Фани. Краката му вече не го държаха. Успя да извика:

— Фани…

Младата жена се обърна и Ниманс изведнъж разбра, че не бълнува.

Лицето на алпинистката бе осветено от ярка светлина. Стената блестеше. И по нея се стичаха поточета вода.

Не, не бълнуваше. Слънцето бе изгряло. Температурата се покачваше.

— По дяволите — изруга Фани. — Не мърдайте.

Погледна най-близкия клин. Той блестеше в ледената стена, по която се стичаха дълги водни сълзи. Всеки момент щяха да се откачат. Фани заповяда:

— Отдръпнете се.

Ниманс направи крачка назад, подхлъзна се и с все сила се вкопчи във въжето, за да възстанови равновесието си. И в един миг чу пукота на откъсващия се клин и стърженето на котките по леда. Заедно с това усети как в последната секунда Фани го сграбчва за врата и го притиска до стената. Ледената вода хапеше лицето му. Фани прошепна в ухото му:

— Не мърдайте.

Ниманс замръзна на място, превит, задъхан. С невероятна бързина Фани го завърза отново и заби още два клина в леда.

Ниманс затвори очи. Усещаше, че се плъзга, че потъва. Викът на Фани го върна към реалността.

— Там, ето го — извика тя.

Ниманс погледна в посоката, в която тя сочеше. И видя невъзможното.

В прозрачната крепост се очертаваше силуетът на затворено в ледовете тяло. В поза на зародиш. С отворена уста. Водата се стичаше отгоре му и набраздяваше образа на посинелия и наранен труп.

Въпреки потреса си, въпреки студа, който бе на път да ги убие и двамата, комисарят веднага разбра, че съзерцава само отражението на истината. Внимателно се обърна и погледна към отсрещната стена. Прошепна:

— Не. Там е.

Не можеше да откъсне очи от кървавите контури на истинското тяло, вклинено в отсрещната стена.

25

Ниманс остави папката на бюрото и се обърна към капитан Барн:

— Откъде сте сигурен, че този човек е нашата жертва?

— Майка му беше тук преди малко. Казва, че синът й е изчезнал през нощта…

Комисарят отново се намираше в един от кабинетите на жандармерията, на първия етаж. Едва сега започваше да се затопля. Преди час Фани бе успяла да го измъкне от бездната. И двамата бяха горе-долу добре. А и шансът бе на тяхна страна — точно в този момент се бе върнал и хеликоптерът.

Оттогава екипите на спасителната служба се мъчеха да извадят трупа от ледения му ковчег.

Барн бе съобщил за нов изчезнал: Филип Сертис, двайсет и шест годишен, ерген, санитар в болницата в Гернон. Ниманс отпи от горещото кафе и повтори въпроса си:

— Как можете да сте сигурен, че е той, преди да са идентифицирали трупа?

Барн измънка:

— Ами… заради приликата.

— Приликата?

Капитанът подаде на Ниманс снимка на млад човек с тясно лице, ниско подстриган. В младежкото му, почти детско изражение прозираше нервност. Комисарят разбра какво искаше да каже Барн — човекът приличаше на Реми Кайоа, първата жертва. Същата възраст. Същото тясно лице. Същата прическа. Двама хубави млади мъже, излъчващи някакъв вътрешен смут.

— Това е серия, господин комисар.

Ниманс отново отпи от кафето и вдигна поглед.

— Какво?

Барн се поклащаше от крак на крак.

— Нямам вашия опит, разбира се, но… Ако втората жертва наистина е Филип Сертис, очевидно става дума за серия. За сериен убиец, искам да кажа. Той избира жертвите си според външния им вид. Това лице вероятно му напомня за… някаква травма и…

Капитанът млъкна и се усмихна смутено.

— Капитане, хайде да не фантазираме. Не сега, когато дори не знаем коя е жертвата.

— Аз… имате право, господин комисар.

Барн изглеждаше едновременно объркан и на края на силите си. Ниманс почти можеше да прочете мислите му: „Сериен убиец в Гернон“. Събитието щеше да го обсебва до пенсия, че и след нея.

— Докъде стигнаха спасителите?

— Скоро ще извадят жертвата. Ледът се е затворил над трупа. Според колегите човекът е бил поставен там миналата нощ. Трябва да е било много студено, та да се вледени толкова бързо.

— Кога ще свършат?

— Трябва им още поне един час. Съжалявам, господин комисар.

Ниманс стана и отвори прозореца. Студът нахлу в стаята.

Осемнайсет часа.

Над града вече притъмняваше. Сянката бавно изпиваше керемидените покриви и дървените фасади. Реката се плъзгаше в мрака като змия между два камъка.

Комисарят потръпна. Провинцията определено не беше неговият свят. Поне не тази — забутана в подножието на планината, шибана от бурите и студа, смръщена, потайна, враждебна.

— Имаме ли резултати от разследването?

— Никакви. Проверките не дадоха нищо. Никакъв скитник, никакъв освободен затворник, чийто профил би напомнял за този на убиеца. Нищо от хотелите, гарите, автобусните спирки.

— А библиотеката?

— Библиотеката?

След появата на втория труп следата с книгите изглеждаше второстепенна, но комисарят не искаше да пропусне нищо. Той обясни:

— Хората от съдебната полиция проучват книгите, ползвани от студентите.

Капитанът сви рамене.

— А, да. Трябваше да видите Жоано, за да…

— Къде е той?

— Нямам представа.

Ниманс се опита да се свърже с младия лейтенант по клетъчния му телефон. Нямаше отговор. Беше го изключил.

— А Вермон?

— Все още е горе с взвода си. Обикалят хижите.

Ниманс въздъхна.

— Поискайте подкрепление от Гренобъл. Трябват ми още поне петдесет души. Да се завъртят около ледника Валерн и кабинковия лифт. Да претърсят цялата планина до върха й.

— Ще имам грижата.

— Блокирани ли са пътищата?

— Всичките. Магистралата, двете национални шосета, петте областни. Гернон е под наблюдение, господин комисар. Но както ви казах…

Полицаят го прекъсна:

— Капитане, сега сме сигурни в едно: убиецът е опитен алпинист. Разпитайте всички, които са способни да се спуснат в ледник. В Гернон и околностите.

— Няма да е лесно. Алпинизмът е местният спорт и…

— Става дума за експерт, Барн. За човек, способен да се спусне на трийсет метра дълбочина под леда и да пренесе човешко тяло. Вече наредих на Жоано да се занимае с това. Проверете докъде е стигнал.

Барн кимна.

— Добре. Но пак ви казвам — ние сме планински народ. Опитни алпинисти има във всяко село, във всяка къща по склоновете на планинските масиви. Това е местна традиция.

— Какво искате да кажете?

— Че ще трябва още да разширим издирването. До селата в най-високите части на планината. Това ще отнеме дни.

— Поискайте още подкрепления. Нека проверят кой къде е бил по време на убийствата, с каква екипировка разполага — всичко. И за Бога, искам заподозрени!

Комисарят отвори вратата и заключи:

— Извикайте майката.

— Майката?

— Майката на Филип Сертис. Искам да разговарям с нея.

26

Ниманс слезе на партера. Жандармерийският участък изглеждаше като всички такива участъци във Франция и вероятно в света — метални картотеки, бюра с пластмасово покритие, замърсен линолеум. Харесваше тези унили места, защото бяха преддверия към истинския занаят на полицая — от тях се излизаше на улицата, от тях тръгваха колите с включени сирени.

Тогава я забеляза. Седеше в коридора, загърната в одеяло. Отново се почувства затворник на ледовете и усети дъха й във врата си.

— Още ли сте тук?

Фани Ферера вдигна поглед.

— Трябва да подпиша показанията си. Това взе да им става навик. Не разчитайте на мен, когато се появи третият.

— Третият?

— Третият труп.

— Мислите, че убийствата ще продължат?

— А вие не мислите ли?

Младата жена долови болката в изражението на Ниманс и прошепна:

— Извинете ме. Иронията е моят начин да се разтоварвам.

Тя потупа мястото до себе си на пейката, както би направила, за да накара малко дете да седне до нея. Ниманс се подчини.

— Бих искал да ви благодаря — каза той. — Без вас на оня лед…

— Изпълних ролята си на гид.

— Вярно. Не само ми спасихте живота, но и ме заведохте точно където исках…

Фани попита:

— Докъде стигнахте? Искам да кажа в разследването. Защо е всичкото това… извратено насилие?

Ниманс направи неуспешен опит да се усмихне.

— Доникъде. Знам само това, което усещам.

— Тоест?

— Усещам, че имаме работа със сериен убиец. Но не в обикновения смисъл на думата. Убийствата не съответстват на някаква фикс идея. Те имат ясен, дълбок и рационален мотив.

— Какъв?

— Не знам. Все още.

Фани запали цигара и внезапно попита:

— От колко време сте в полицията?

— От двайсетина години.

— Защо избрахте тази професия? За да ловите лошите?

Ниманс се усмихна.

— Знаете ли, тази цел бързо се изпарява. А и справедливостта никога не ме е привличала.

— Тогава какво? Жаждата за печалба? Сигурността на занаята?

Ниманс се учуди.

— Странни идеи имате. Не, мисля, че избрах тази професия заради усещанията.

— Усещанията? Като тези, които изпитахме?

— Примерно.

— Ясно — каза иронично Фани. — Човек на силните усещания. Който всеки ден рискува живота си, за да му придаде стойност.

— А защо не?

Фани вече не се усмихваше. Тя сякаш отгатваше, че под прикритието на общите приказки Ниманс й разкриваше част от себе си.

— Защо не, наистина…

Полицаят сведе очи към ръцете на младата жена. Нямаше годежен пръстен. Само белези от рани. Сякаш алпинистката се беше омъжила за стихиите, за природата, за силните усещания.

— Никой не може да разбере полицая — поде той сериозно. — Още по-малко да го съди. Ние живеем в груб, нелогичен, затворен свят. Опасен свят с добре очертани граници. Ако сте отвън, не можете да го разберете. Ако сте вътре, губите обективност. Такъв е светът на ченгетата. Запечатан. Ограден с бодлива тел. Неразбираем. Такава е природата му. Но едно е сигурно — ние не приемаме уроци от бюрократите, които не биха рискували дори да си заклещят пръстите във вратата на автомобила си.

Младата жена попита:

— Сега какво ще правите?

— Ще продължим да търсим. И ще чакаме.

— Какво? — попита тя отново агресивно. — Следващата жертва?

Ниманс стана от пейката.

— Засега чакам тялото да слезе от планината. Убиецът ни бе определил среща. Беше оставил в първия труп знак, който ме заведе в ледника. Смятам, че е оставил знак и във втория труп, който ще ни заведе до третия… И тъй нататък. Нещо като игра, в която ние трябва всеки път да губим.

Фани на своя ред се изправи и взе якето си, което съхнеше на края на пейката.

— Ще трябва да ми дадете интервю.

— За какво говорите?

— Аз съм главният редактор на университетския вестник „Темпо“.

Ниманс усети как нервите му се напрягат.

— Не ми казвайте, че…

— Не бойте се, изобщо не ми пука за вестника. А и без да ви тревожа, както вървят нещата, скоро всички национални медии ще бъдат тук.

— Къде живеете? — внезапно попита комисарят.

— В университета.

— Къде точно?

— На тавана на централното здание. Имам апартамент до стаите на пансионерите.

— Където живее семейство Кайоа?

— Точно там.

— Какво мислите за Софи Кайоа?

На лицето на Фани се изписа възхищение.

— Тя е странно момиче. Мълчаливо. И страхотно хубаво. Двамата бяха затворени като миди. Как да ви кажа… Сякаш имаха обща тайна.

Ниманс кимна.

— И аз така мисля. Може би мотивът за убийствата е в тази тайна. Ако няма да ви преча, ще мина да ви видя тази вечер.

— Още ли ме сваляте?

Комисарят потвърди:

— Повече от всякога. И първо на вашето вестниче ще дам информация, когато се сдобия с такава.

— Казах ви, че не ми пука за вестника. И съм напълно неподкупна.

— До довечера — подхвърли той през рамо.

27

Час по-късно тялото на втората жертва още не беше освободено от леда.

Ниманс беше бесен. Току-що бе изслушал лаконичните показания на майката на Филип Сертис — възрастна жена със силен местен акцент. Предишната вечер синът й излязъл както обикновено към девет часа с наскоро купената си на старо лада. Филип работел като нощен санитар в университетската болница в Гернон и смяната му започвала в десет часа. Жената се разтревожила на другата сутрин, когато открила колата в гаража, а Филип го нямало в стаята му. Това означавало, че се е прибрал и после отново е тръгнал нанякъде. Когато се свързала с болницата, майката с изненада разбрала, че Филип бил предупредил, че ще отсъства. Значи бил отишъл другаде, после се върнал и отново излязъл без колата. Жената била в паника. Какво означаваше това? Къде е момчето й? Синът й нямал приятелка, никога не излизал и всяка вечер си спял „у дома“.

Комисарят изслуша всичко това без особен ентусиазъм. И все пак, ако именно Сертис бе затворен в ледовете, уточненията на майката позволяваха да се определи евентуалният час на престъплението. Убиецът бе нападнал младежа в края на нощта, бе го убил, навярно осакатил, после пренесъл в ледника Валерн. Но всичко това бе само хипотеза.

Комисарят придружи жената до кабинета, за да снемат показанията й, след което се завърна в малката аудитория на университета.

Тук се преоблече и подреди върху масата различните документи, с които разполагаше. Започна да сравнява данните за Реми Кайоа и Филип Сертис, като се опитваше да установи връзка между двете евентуални жертви.

Имаше твърде малко общи елементи. Двамата мъже бяха на около двайсет и пет години. И двамата високи, с правилни и някак измъчени черти на лицето, и двамата късо подстригани. И двамата нямаха бащи — бащата на Филип Сертис бе починал преди две години от рак на черния дроб. Реми Кайоа бе загубил и майка си — тя починала, когато той бил на осем години. Последна обща точка — и двамата упражняваха бащината си професия — библиотекар за Кайоа, санитар за Сертис.

Разликите бяха много повече. Кайоа и Сертис не бяха учили в едно и също училище. Не бяха израсли в един и същ квартал и не принадлежаха към една и съща социална класа. Произлязъл от скромно семейство, Реми Кайоа бе отгледан в среда на интелектуалци и бе живял в университета. Филип Сертис започнал да работи като санитар още на петнайсет години, следвайки стъпките на баща си. Бе почти неграмотен и все още живееше в семейния дом в околностите на Гернон.

Реми Кайоа прекарваше живота си сред книгите. Филип Сертис прекарваше нощите си в болницата. Нямаше никакво хоби освен видеоигрите, на които се отдавал преди работа в бирарията срещу болницата. Кайоа бе освободен от военна служба. Сертис бе служил в пехотата. Единият бе женен, другият — ерген. Единият бе влюбен в планината и в експедициите. Другият сякаш никога не бе мръдвал от квартала си. Единият беше шизофреник, при това несъмнено опасен. Другият по всеобщо мнение бе „кротък като агне“.

Трябваше да се приеме очевидното — единствената обща черта между двамата мъже бе физиката им. Приличаха си по изпитите лица, ниско подстриганите коси и източените силуети. Както бе казал Барн, убиецът очевидно избираше жертвите си заради външността им.

За миг Ниманс се замисли дали не става дума за сексуално престъпление. Може би убиецът е неосъзнат хомосексуалист, привличан от този тип млади мъже. Не му се вярваше, а и съдебният лекар бе категоричен: „Това не е по неговата част. Ни най-малко.“ Разглеждайки раните по първия труп, докторът бе доловил студенина, жестокост, усърдие, които нямаха нищо общо с треската на извратеното желание. Пък и по тялото не се забелязваха следи от сексуални мъчения.

Тогава какво?

Може би лудостта на убиеца бе от съвсем друг вид. Във всеки случай приликата между предполагаемите жертви и очевидното начало на серия — две убийства за два дни — подкрепяха хипотезата за маниак, който се готви да убива отново. Имаше и други аргументи в полза на подобно подозрение: знакът, оставен върху първото тяло, който ги бе отвел до второто, позата на зародиш, извадените очи, както и упорството да се поставят труповете на недостъпни и театрални места — в скалата високо над реката, в прозрачния затвор на ледника…

И все пак Ниманс все още не вярваше в тази версия.

На първо място заради опита си на полицай. Макар внесените от САЩ „серийни убийци“ да бяха навлезли в литературата и в световното кино, във Франция тази жестока тенденция не се бе утвърдила. През двайсетте си години служба Ниманс бе преследвал педофили, извършили убийство по време на някоя от кризите си, изнасилвачи, чиято бруталност бе причинила смъртта на жертвата, садомазохисти, прекалили с жестоките си игри. Но никога серийни убийци в строгия смисъл на думата. Този вид престъпления не беше френска специалност. Комисарят нямаше намерение да анализира това явление, но фактът бе налице — последните серийни убийци във Франция се наричаха Ландрю или доктор Петио и по манталитет бяха по-близо до дребния буржоа, жаден за печалба или за наследство. Нищо общо с кръвожадните американски чудовища.

Комисарят отново разгледа снимките на младия Филип Сертис и на Реми Кайоа, пръснати на масата пред него. В папката имаше и снимки на първия труп. Ниманс се вгледа в тях. Не можеше да стои така, със скръстени ръце. Може би в същия този миг някъде подлагаха трети човек на най-тежки изтезания. Може би ръце в найлонови ръкавици вадеха очите му.

Деветнайсет часът. Смрачаваше се. Ниманс стана и запали неоновото осветление. Реши да се порови в живота на Филип Сертис. Може би щеше да открие нещо. Следа. Знак.

Или просто още някоя обща черта между двете жертви.

28

Филип Сертис и майка му живееха в малка къща на пуста улица извън града, недалеч от жилищен комплекс с неподдържани сгради. Ниманс знаеше, че възрастната жена още дава показания в жандармерията, но за всеки случай позвъни.

Никакъв отговор.

Обиколи къщата. От лявата й страна имаше малък гараж, в който бе паркирана кална стара лада. Градината бе отзад — няколко квадратни метра трева.

Полицаят се огледа за недискретни свидетели. Никой. Изкачи трите стъпала и освети с фенера си ключалката. Класически модел. Лесно отвори вратата и влезе в дома на предполагаемата жертва.

След антрето проникна в дневната. Видя зеленикав мокет, покрит с тъмни килимчета, окачени на стената ловни пушки, разкривени мебели, безвкусни украшения.

Сложи си латексовите ръкавици и внимателно прегледа съдържанието на чекмеджетата. Не намери нищо особено. Посребрени прибори за хранене, бродирани салфетки, лични документи — квитанции за платени данъци, формуляри от общественото осигуряване… Качи се на втория етаж.

Лесно откри стаята на Филип Сертис. Афиши с животни, илюстровани списания в едно сандъче, програми на телевизията — от всичко лъхаше на интелектуална бедност, граничеща с малоумие. И тук не забеляза нищо особено освен някои подробности, които свидетелстваха, че Сертис е водел нощен живот. Лампи и фенери от всякакъв вид и с всякаква мощност бяха подредени на една етажерка. Забеляза и дебелите капаци на прозорците — плътни, без никакъв процеп, очевидно предназначени да предпазват обитателя от светлината и да прикриват моментите му на будуване. Накрая откри маски, като тези, които се използват в самолетите от пътниците, желаещи да подремнат. Излиза, че Сертис е страдал от безсъние. Или е имал вампирски наклонности.

Ниманс повдигна завивките, чаршафите, плъзна пръсти под килима, опипа тапетите. Не откри нищо. И никаква следа от връзка с жена.

Набързо огледа стаята на майката. После слезе в кухнята, мина през банята, през мазето. Чиста загуба на време.

Загаси фенера си и усети приятна и неочаквана тръпка. Прониза го усещане за нещо скрито, за някакво тайно убежище.

Размисли. Не можеше да греши. Не чак толкова. Трябваше да имаше някаква връзка между Кайоа и Сертис. Тогава му хрумна нещо друго.

Гардеробната на болницата бе пуста. Ниманс безшумно огледа металните шкафчета и прочете табелките с имената. Намери шкафчето на Филип Сертис. Отново нахлузи ръкавиците си и насили ключалката. Престилки. Стари списания. И още фенери и маски. Опипа стените, огледа ъглите. Нищо. Провери дали няма двойно дъно.

Коленичи и изруга. Явно вървеше по фалшива следа. Нямаше нищо за откриване в живота на този млад човек. А и не беше сигурен, че замръзналият труп в планината е неговият. Може би Филип Сертис щеше да се появи няколко дни след първото си бягство с някоя пищна блондинка.

Усмихна се на собственото си упорство. Когато се изправи, забеляза под шкафчето леко отлепена част от линолеума. Плъзна ръка отдолу и повдигна парчето. Пръстите му напипаха цимент и някакъв предмет. Когато измъкна ръката си, държеше в нея ключ.

По нарезите му позна, че е предназначен да отваря ключалка на блиндирана врата.

Ако Сертис имаше някаква тайна, тя се намираше зад вратата, която този ключ отваряше.

В кметството успя да хване последния служител, който се готвеше да си тръгва. Когато произнесе пред него името на Сертис, лицето на човека не трепна — явно никой още не знаеше за случая, нито за предполагаемата самоличност на новата жертва. Чиновникът неохотно извади регистъра, за да направи исканата от офицера справка.

Докато чакаше, Ниманс си повтори хипотезата, която го бе довела тук. Филип Сертис бе скрил ключ за блиндирана врата под шкафчето си. Но вратата на дома му бе най-обикновена. Ключът можеше да отваря безкрайно много врати, шкафове, складове, особено в болницата. Защо обаче да го крие? Интуицията бе подтикнала Ниманс да дойде тук, в кадастралния отдел, за да провери дали Сертис не притежава и друго жилище, колиба, плевня, какво да е, но с укрепен вход.

Чиновникът плъзна под прозорчето на гишето папка с надпис „Сертис“. Сдържайки възбудата си, Ниманс прегледа официалните документи — нотариални актове, планове. Прочете и препрочете адреса на имота.

Значи е било съвсем просто.

Филип Сертис и майка му живееха под наем в онази къща, но младият човек притежаваше и друга, на собствено име, наследена от баща му Рене Сертис.

29

Всъщност това беше усамотен склад с олющени стени в подножието на планината, заобиколен от изсъхнали борове.

Ниманс предпазливо се приближи. Прозорците бяха с решетки, като отвътре бяха закрити с чували цимент. Вратата беше блиндирана. Вътре можеха да се складират бидони, метални цилиндри, строителни материали, каквото и да е, свързано с индустриалното производство. Само че постройката принадлежеше на саможив санитар, несъмнено убит и затворен в ледовете.

Полицаят обиколи сградата, после се върна пред укрепената врата и завъртя ключа в ключалката. Пое дълбоко въздух, преди да влезе. Помещението бе огромно, няколкостотин квадратни метра, мрачно, с метална конструкция на тавана и високи колони.

Халето беше съвършено празно. Или по-скоро бяха го изпразнили не много отдавна. Подът бе зацапан, по цимента се виждаха следи от тежки мебели, влачени към вратата. Цареше особена атмосфера — на бързане, на паника.

Комисарят огледа помещението, помириса го, опипа го. Наистина бе производствено хале, но извънредно чисто. Носеше се мирис на хлорен препарат. И на диви животни.

Ниманс продължи огледа си. Сега стъпваше върху някакъв белезникав прах. Наведе се, откри съвсем ситни метални стърготини. Постави няколко в найлонов плик, после събра и малко от прахта. Не може да разпознае миризмата й. Може би сода. Или гипс. Във всеки случай не беше наркотик.

Забеляза и признаци, че тук е била поддържана висока температура. В продължение на години. В контактите в четирите ъгъла на стаята може би са били включени електрически радиатори, както свидетелстваха по-белите петна по стените.

Хрумнаха му две различни обяснения. Отглеждане на животни, изискващо топлина. Или лабораторни опити в стерилни условия. Не знаеше кое от двете е вярно, но изпита силен страх. По-дълбок от онзи, който бе усетил в ледника.

Сега бе сигурен в две неща — че безличният Филип Сертис се е отдавал тук на някаква окултна дейност и че точно преди да умре е бил принуден спешно да се изнесе.

Ниманс отново опипа стените и усети на височина метър и осемдесет четириъгълна вдлъбнатина. Разкъса тапета и видя ниша с етажерки, покрити с прах и плесен.

Под една от дъските напипа нещо плоско. Измъкна го. Оказа се тетрадка.

Веднага я разлисти. Всички страници бяха покрити с дребни неразбираеми цифри. Но на една от страниците, косо върху цифрите се виждаха написани с кръв букви. Ниманс прочете:

Полицаят се облегна на стената. Не бе открил връзка между Реми Кайоа и Филип Сертис. Но бе открил нещо по-добро — сянка, тайна в дискретния живот на младия санитар. Какво означаваха цифрите и загадъчните сентенции от тетрадката? На какво си е играл Сертис в тайното си хале?

Реми Кайоа бе страдал от остра шизофрения, опасна за околните, и може би в миналото бе извършил някакъв престъпен акт. Филип Сертис се занимаваше с тайна дейност в зловещото си ателие, която се бе опитал да заличи няколко дни преди смъртта си.

Комисарят не разполагаше с никакво доказателство, но ставаше все по-очевидно, че нито библиотекарят, нито санитарят са невинни жертви.