Пурпурните реки

17

Тринайсет часът. Карим Абдуф влезе в кабинета на Анри Крозие и постави рапорта си на бюрото му. Съсредоточен в писмото, което пишеше, последният попита, без да вдига поглед:

— Е?

— Скинарите нямат нищо общо, но са видели два силуета да излизат от гробницата. През същата нощ.

— Описаха ли ти ги?

— Не. Било е много тъмно.

Крозие благоволи да го погледне.

— Може би лъжат.

— Не лъжат. И наистина не са осквернили гробницата.

Карим замълча, после продължи:

— Имали сте свидетел, господин комисар. И не сте ми казали. Предупреждават ви, че скинарите са бродели покрай гробището през онази нощ и сте решили, че те са виновните. Но нещата са по-сложни. Ако ме бяхте оставили да разпитам свидетеля ви…

Крозие успокояващо вдигна ръка.

— Спокойно. Тукашните хора се доверяват само на местните. Нямаше да научиш и една десета от това, което ми разказаха. Само това ли разбра от бръснатите?

Карим отвърна:

— Видели са и бяла кола да потегля оттам към два часа сутринта.

— Каква кола?

— Лада. Или друга източна марка. Някой трябва да се заеме с това. Подобни коли едва ли са много в областта и…

— Защо не се заемеш ти?

— Господин комисар, знаете какво искам. Разпитах скинарите. Сега искам да направя щателен оглед на гробницата.

— Пазачът каза, че си влизал вътре.

Карим се направи, че не е чул, и попита:

— Докъде стигна разследването на гробищата?

— Доникъде. Няма отпечатъци от пръсти. Никаква следа. Ако са били вандали, явно са взели страхотни предпазни мерки.

— Не са вандали. Професионалисти са. Във всеки случай са знаели какво търсят. В тази гробница има тайна, която са искали да разкрият. Съобщихте ли на семейството? Какво казват родителите? Съгласни ли са да…

Карим млъкна. Крозие изглеждаше притеснен.

— Не открихме семейството. Няма хора с такава фамилия в града. Нито в областта.

— Погребението е извършено през 1982 г. Все трябва да има някакви документи.

— Засега не откриваме нищо.

— Смъртния акт?

— Няма смъртен акт. Поне в Сарзак.

Лицето на Карим просветна.

— Има някакъв проблем с тази гробница и с това дете. Сигурен съм. И той е свързан с обира в училището.

— Карим, имаш прекалено въображение. Има хиляди начини да се обясни тази мистерия. Може би малкият Юд е загинал в автомобилна катастрофа. Може да е починал в болница в съседен град и да е погребан тук, защото е било най-лесно. Може би майка му все още живее тук, но не носи същото име. Може би…

— Говорих с пазача на гробището. Гробницата е отлично поддържана, но никога не е видял човек да влиза в нея.

Крозие не отговори. Отвори един железен шкаф и извади отвътре бутилка алкохол с кехлибарени отсенки. Сипа си в малка чашка.

— Ако не открият семейството, ще можете ли да издействате разрешение за влизане в гробницата?

— Не.

— Тогава нека аз да потърся родителите.

— А бялата кола? А следите около гробището?

— Ще дойдат подкрепления. Те ще се справят с това.

Дайте ми няколко часа, господин комисар. За тази част от разследването. Искам да я водя сам. Крозие посочи чашката си.

— Искаш ли?

Карим поклати отрицателно глава. Крозие изпи чашката на екс и млясна с език.

— Имаш време до осемнайсет часа. Включително за да си напишеш рапорта.

18

Карим отново се обади на директорката на училището „Жан Жорес“, за да разбере дали е узнала нещо за Юд Итеро. Жената бе поискала информация от областната академия, но не бе получила нищо — името на детето не фигурираше в архивите на окръга. „Възможно е да грешите — каза тя. — Детето, което търсите, може да не е живяло в нашия окръг.“

Карим затвори и погледна часовника си. Тринайсет часът и трийсет минути. Даде си два часа, за да се порови из архивите на другите училища и да провери списъците на класовете, съответстващи на възрастта на детето.

Направи го за по-малко от час и не откри и следа от Юд Итеро. Отново се върна в училището. Беше му хрумнало нещо, докато прелистваше архивите. Жената с големите очи го посрещна с трескава възбуда.

— Поработих за вас, лейтенант.

— Слушам ви.

— Издирих имената и адресите на преподавателите, които са работили тук по онова време.

— И?

— Нямаме късмет. Бившата директорка се е пенсионирала.

— Детето е било на девет и на десет години през 81-а и 82-а година. Можем ли да открием учителките?

— Можем. Още повече, че по една случайност и двата класа са имали една и съща класна.

— Къде е тя сега?

— Не знам. Напуснала е училището в края на учебната 81–82 година.

Карим изруга. Директорката каза сериозно:

— Има нещо, което сме пропуснали.

— Какво?

— Училищните фотографии. Пазим по една групова снимка на всички класове.

Лейтенантът прехапа устни. Как не се беше сетил? Директорката продължи:

— Проверих в архива. Интересуващите ни снимки също са откраднати. Направо невероятно…

Истината се разливаше в съзнанието на полицая като изгряваща светлина. Сети се за овалната рамка, закачена върху надгробния камък. И разбра, че момченцето е било „заличено“ — взели са името му, откраднали са лицето му. Жената се обади:

— Защо се усмихвате? Карим отвърна:

— Извинете ме. От твърде отдавна очаквам това. Най-после имам истински случай, разбирате ли? Впрочем и на мен ми хрумна нещо. Пазите ли тетрадките от предишните години?

— Тетрадките?

— По мое време всеки клас имаше нещо като присъствена тетрадка, в която се записваха и отсъстващите, и домашното за другия ден…

— И тук е така.

— Пазите ли ги?

— Да. Но в тях няма списъци на учениците.

— Знам, но се записват имената на отсъстващите. Лицето на жената светна. Очите й заблестяха като огледала.

— Надявате се, че малкият Юд е отсъствал през някои дни?

— Надявам се само, че на натрапниците не им е хрумнало същото.

Директорката отново отвори шкафа с архивите. Карим извади тетрадките от интересуващите го години. Очакваше го разочарование — името на Юд Итеро не се появяваше нито веднъж.

Явно бе тръгнал по погрешна следа. Въпреки убеждението му, нищо не сочеше, че детето е учило тук.

Отново прелисти тетрадките с надеждата да открие някоя подробност, потвърждаваща, че е на прав път.

И я видя под кръглия детски почерк, с който бяха номерирани страниците на тетрадката в горния десен ъгъл. Липсваха страници. От 8 до 15 юни 1982 г.

Лейтенантът се обърна към жената:

— Донесете ми телефонен указател.

След няколко минути Карим вече се обаждаше на всички лекари в Сарзак с твърдото убеждение, че Юд Итеро е отсъствал от училище от 8 до 15 юни 1982 г. Очевидно по болест.

Разпита всички лекари, караше ги да ровят из архивите си, като всеки път произнасяше името на детето по букви. Никой не си спомняше подобна фамилия. Ченгето изруга. Провери в съседните градчета — Каяк, Тиермон, Валюк. Най-после в Камбюз, град на трийсетина километра от Сарзак, един от лекарите отговори безразлично:

— Юд Итеро. Да, разбира се. Много добре си спомням.

Карим не вярваше на ушите си.

— Много добре си спомняте след четиринайсет години?

— Елате в кабинета ми. Ще ви обясня.

19

Доктор Стефан Масе представляваше осъвременена и елегантна версия на селски лекар. Благодушно изражение, дълги бледи ръце, скъп костюм — съвършен образец на интелигентен и фин лекар, способен да прояви разбиране при всички обстоятелства. Карим го намрази от пръв поглед. Не харесваше подобни подчертано приветливи маниери.

Седна на ръба на едно кресло, без да сваля коженото си яке. Между двамата се простираше обширно лакирано бюро. Няколко леко претенциозни дреболии, компютър, лекарствен справочник. Кабинетът беше мебелиран пестеливо и правеше добро впечатление.

— Разказвайте, докторе — нареди Карим без предисловие.

— Бихте могли да ми кажете защо…

— Не. (Карим смекчи грубия си отговор с усмивка.) Съжалявам. Но не мога.

Лекарят барабанеше с пръсти по бюрото си. После се изправи. Очевидно този арабин с шарена шапка го изненадваше. По време на разговора по телефона не бе очаквал това.

— Беше през юни 82-а. Повикване като всяко друго. За малко момче… с висока температура. Това ми беше първото посещение при болен. Тогава бях на двайсет и осем години.

— Затова ли си го спомняте?

Лекарят се усмихна. С широка като хамак усмивка, която още повече раздразни Карим.

— Не. Ще разберете… Когато отидох на адреса, се оказа, че е малка къщичка в камениста равнина на петнайсет километра оттук… Пазя адреса. Ще ви го дам.

Лейтенантът мълчаливо кимна.

— С други думи къщата беше напълно изолирана. Беше ужасно горещо. Когато жената ми отвори, веднага ми се стори, че има нещо странно. Сякаш не беше на мястото си в тази селска обстановка…

— Защо?

— Не знам. В главното помещение имаше пиано и…

— Не могат ли и селяните да обичат музика?

— Не съм казал това…

Лекарят замълча.

— Май не съм ви симпатичен.

Карим вдигна поглед.

— Има ли значение?

Лекарят кимна все така приветливо. Усмивката не слизаше от лицето му, но сега в очите му имаше страх. Бе забелязал четвъртитата дръжка на глока. И може би следите от засъхнала кръв по кожения ръкав на Карим.

— Влязох в стаята на детето и нещата станаха наистина прекалено странни.

— Защо?

Лекарят сви рамене.

— Стаята беше празна. Нито една играчка, нито една рисунка, нищо.

— Как изглеждаше детето?

— Не знам.

— Не знаете?

— Не. Точно това бе най-поразителното. Жената ме прие в пълна тъмнина. Всички капаци бяха затворени. В къщата нямаше никаква светлина. Дори върху мебелите бяха опънати тъмни покривки. Беше… много мистериозно.

— Какво ви каза тя?

— Че детето й е болно. И че светлината го дразни.

— Успяхте ли да го преслушате?

— Да. На тъмно.

— Какво му беше?

— Обикновена ангина. Впрочем, спомням си…

Лекарят се наведе и постави показалец на устните си — сух, авторитетен жест, явно предназначен да впечатлява пациентите. Но Карим не се впечатли.

— Точно в този миг разбрах… Когато извадих фенерче, за да осветя гърлото на момченцето, жената ме хвана за ръката… Жестът беше толкова груб… Не искаше да видя лицето на детето.

Карим размисли. Отново се сети за празната рамка върху надгробната плоча. За кражбата на снимките.

— Какво имате предвид, като казвате груб?

— Трябваше по-скоро да кажа силен. Жената беше… неестествено силна. Впрочем тя бе висока повече от метър и осемдесет. Истински великан.

— Нейното лице видяхте ли?

— Не. Всичко ставаше в пълна тъмнина.

— После?

— Написах рецепта и си тръгнах.

— Как се държеше жената? Искам да кажа с детето си?

— Изглеждаше едновременно внимателна и разсеяна… Сега, като си помисля, нищо не беше както трябва в това посещение…

— Посетихте ли ги втори път?

Лекарят погледна Карим. От лицето му бе изчезнала всяка жизнерадост. И полицаят внезапно разбра защо Масе така добре си спомня за това посещение. Два месеца по-късно малкият Юд е бил мъртъв. И лекарят сигурно знаеше това.

— После дойде лятната ваканция. Посетих къщата отново през септември. Семейството вече го нямаше. От един съсед разбрах, че са заминали.

— Заминали? Никой ли не ви каза, че детето е мъртво?

Лекарят поклати глава.

— Не. Съседите не знаеха нищо. За смъртта научих по-късно, случайно.

— Как?

— Когато ходих на едно погребение на гробището в Сарзак.

— На друг ваш пациент?

— Ставате неприятен, инспекторе, аз…

Карим се изправи. Лекарят отстъпи.

— Оттогава насам — каза ченгето — все се питате дали през онзи ден не сте пропуснали нещо, симптомите на някое по-сериозно заболяване. Оттогава насам живеете с несъзнателно угризение. Сигурно сте провели собствено разследване. Знаете ли как е починало детето?

— Не. Вярно е, че… проведох своето разследване, но нищо не открих. Свързах се с колеги, с болниците… Нищо. Тази история не ми излизаше от ума, разбирате ли?

— И други работи няма да ви излизат от ума.

— Какво?

Лекарят бе станал блед като компрес.

— Ще узнаете.

— Но, Господи, какво съм ви направил?

— Нищо. Просто като дете крадях колите на такива като вас…

— Ама откъде се взехте? Кой сте? Вие… Не ми показахте никакъв документ…

Карим се усмихна криво.

— Спокойно, шегувам се.

Излезе в коридора. Чакалнята бе препълнена с пациенти. Лекарят го настигна.

— Почакайте. Има ли нещо, което знаете, а аз не знам? Искам да кажа… за смъртта…

— За съжаление не.

— Какво става? Защо е това разследване след толкова години?

— Влизали са в гробницата на детето миналата нощ. И са обрали училището му.

— Кой… кой е направил това според вас?

Лейтенантът заяви:

— Не знам. Но едно е сигурно: снощните закононарушения са дърветата, които крият гората.

20

Най-напред Карим отиде на адреса, който му бе дал Масе. Къщичката вече не съществуваше. Бяха останали само обрасли със сива трева руини. След това можеше да потърси в местния кадастър името на собственика, но предпочете да отиде в Каор и да разпита Жан-Пиер Ко, фотографа на училище „Жан Жорес“, който бе направил изчезналите снимки.

Надяваше се да разгледа негативите. Сред непознатите лица трябваше да бъде и лицето на интересуващото го дете, макар да нямаше причина да го познае. Тайно разчиташе все пак на някакъв знак, който щеше да му помогне да го идентифицира.

Към шестнайсет часа паркира колата си в пешеходната зона на Каор. Каменни сводове, балкони от ковано желязо, водоливници — цялата красота на историческия град, непозната на детето от предградията, каквото беше Карим.

Откри ателието на Жан-Пиер Ко, „специалист по сватби и кръщенета“, на първия етаж на една от сградите. Стаята беше празна и полутъмна. Полицаят смътно различи окачените по стените портрети на усмихнати двойки в празнично облекло. Дежурното щастие, запечатано на фотографска хартия.

Карим съжали за обзелото го чувство на презрение. Кой беше той, та да съди тези хора? Какво можеше да предложи той, ченгето в изгнание, който никога не се бе научил да прониква под сведените клепачи на момичетата и бе превърнал цялата любов, която носеше в себе си, в твърда ядка, скрита от чуждите погледи? За Карим чувствата предполагаха смирение и уязвимост, които винаги бе отхвърлял. Винаги бе проявявал прекалена гордост и от доста време усещаше, че постепенно се изсушава в самотната си черупка.

— Ще се жените ли?

Карим се обърна към гласа.

Жан-Пиер Ко имаше сивкава и сипаничава кожа, рошави бакенбарди, които сякаш потръпваха от нетърпение в пълен контраст с оградените му от дълбоки сенки уморени очи. Човекът запали лампата.

— Не, няма да се жените — отговори си той.

Ко се приближи. Погледът му проблясваше зад очилата уморено и недоверчиво. Карим се усмихна. В този град нямаше никаква власт. Затова трябваше да изиграе картите си внимателно.

— Казвам се Карим Абдуф — заяви той. — И съм лейтенант от полицията. Провеждам разследване и имам нужда от информация.

— От Каор ли сте? — попита фотографът, повече заинтригуван, отколкото разтревожен.

— От Сарзак.

— Имате ли карта или нещо подобно?

Карим му показа картата си. Фотографът внимателно я заразглежда. Арабинът въздъхна. Знаеше, че човекът никога не бе виждал отблизо подобна карта, но това не му пречеше да се прави на копой.

— Какво искате от мен?

— Търся училищни снимки.

— Кое училище?

— „Жан Жорес“ в Сарзак. Снимки на втори и трети клас от 1981 и 1982 г., както и списъци с имената на учениците, ако случайно са се запазили. Пазите ли такива документи?

Човекът отново се усмихна.

— Пазя всичко.

— Мога ли да погледна? — попита полицаят с най-кроткия тон, който успя да изтръгне от гърлото си.

— Няма проблем, елате.

Отидоха в съседната стая, която беше още по-обширна с все същите портрети по стените. Човекът се наведе над един класьор.

— „Жан Жорес“. Ето ги.

Извади плик и прегледа съдържанието му. Бръчките на челото му се увеличиха. Прегледа го още веднъж.

— Казвате втори и трети клас от 81-а и 82-а?

— Да.

— Странно. Аз… Няма ги.

Карим потръпна. Възможно ли е крадците да са разсъждавали като него? Попита:

— Като дойдохте тази сутрин, нищо ли не забелязахте?

— Какво искате да кажете?

— Нещо като обир.

Ко се разсмя и показа камерите с инфрачервени лъчи в четирите ъгъла на ателието.

— Няма да им е лесно на тези, които решат да се вмъкнат тук. Както виждате, инвестирал съм в сигурността…

Карим се поусмихна и заяви:

— Да проверим все пак. Познавам доста типове, на които подобна система би попречила не повече от изтривалката пред вратата. Нали пазите негативите?

Изражението на Ко се промени.

— Негативите ли? Защо?

— Може би сте запазили тези, които ме интересуват.

— Не. Съжалявам, но това е поверително…

Ченгето забеляза вената, която пулсираше на врата на фотографа. Време беше да смени тона.

— Негативите, татенце. Или ще се нервирам.

Човекът се поколеба, после кимна, отстъпвайки. Отвори друг шкаф. Ръцете му трепереха. Лейтенантът коленичи до фотографа. Усещаше, че човекът е обзет от все по-голямо безпокойство, от някакъв необясним страх. Сякаш, докато търсеше, си бе спомнил за нещо, за някаква подробност, която сега го тровеше. Накрая спря да рови и вдигна поглед. По лицето му пробягваха тикове.

— Няма ги.

Карим грубо хвана човека за гърлото и го вдигна. Гласът му все още беше спокоен.

— Бъди разумен, Ко. Обрали ли са те, или не?

— Н-н-не… Кълна ви се…

— Тогава какво си направил с тия шибани снимки?

Ко измънка:

— Про… продадох ги.

Поразен, Карим отпусна хватката си.

— Продал си ги? Но… кога?

Човекът отговори:

— Боже мой… Това е стара история… Мога да правя каквото си искам с моите…

— Кога ги продаде?

— Не си спомням вече… Преди петнайсетина години…

— Започни отначало. Защото май не ми е много ясно.

Ко направи гримаса.

— Една вечер през лятото… дойде една жена… Искаше снимките. Същите, които искате вие. Сега си спомням…

Тези нови факти обръщаха всичко наопаки. Излизаше, че още през 82-а година са търсили снимките на малкия Юд.

— Спомена ли за Юд? Юд Итеро?

— Не. Само взе снимките и негативите.

— Даде ли ти пари?

Човекът кимна.

— Колко?

— Двайсет хиляди франка. Цяло богатство за онова време… за няколко клишета на деца…

— Защо й трябваха?

— Не знам. Не съм я питал.

— Ти сигурно си видял тези снимки. Имаше ли на тях дете с нещо особено в лицето?

— Не. Не съм видял такова нещо… Не знам… Не си спомням.

— А жената? Как изглеждаше? Висока едра жена? Майка му ли беше?

Старецът избухна в смях.

— Как пък не!

— Защо?

— Защото беше монахиня. Скапана католическа монахиня!

21

В Сарзак имаше три черкви. Едната беше в ремонт, в другата се подвизаваше стар, едва кретащ свещеник, в третата служеше младо кюре, за което се носеха най-странни слухове. Разправяха, че тайно пиянствал заедно с майка си, скрит в свещеническия си дом. Лейтенантът, който ненавиждаше всички жители на Сарзак и още повече страстта им към клюките, трябваше да признае, че този път имаха право — самият той бе ходил да разтървава майката и сина, вкопчени в апокалиптична битка.

Карим избра тъкмо този свещеник, за да получи нужната информация.

Кюрето живееше в безлична едноетажна къща до модерната черква с асиметрични витражи. На малка табела бе изписано: „Моята енория“. Пред прага растяха тръни и коприва. Карим позвъни. Минаха минути. Отвътре се чуваха приглушени викове. Полицаят изруга — не беше сега моментът.

Накрая му отвориха.

В средата на следобеда свещеникът вече вонеше на алкохол, физиономията му на изпосталяло теле бе обрамчена с неподдържана брада и чорлави коси, сякаш посипани с пепел. Очите му бяха с цвят на никотин.

— Какво желаете, сине мой?

Гласът бе дрезгав, но твърд.

— Карим Абдуф, лейтенант от полицията. Познаваме се.

Човекът оправи сивкавата си яка.

— А, май да… Съседите ли ви извикаха?

Карим се усмихна.

— Не, Имам нужда от помощта ви. За едно разследване.

— Така ли? Ами добре. Влезте.

Ченгето влезе в къщата и веднага усети, че подметките му залепват. Сведе поглед — по линолеума се точеха лъскави следи.

— Майка ми — прошепна свещеникът. — Вече за нищо не я бива. Всичко цапа с конфитюрите си. Откачена работа, само това яде.

През отворената врата полицаят видя нещо като дневна с разпръснати безвкусни възглавници и купчина градинарски инструменти на пода. В друго помещение отсреща се виждаше маса с пластмасово покритие, отрупана с мръсни чинии, и неоправено легло.

Свещеникът го поведе към дневната, като леко залиташе. Карим каза:

— Пийнете една чашка. Ще спечелим време.

Кюрето го изгледа враждебно.

— Я се погледнете, синко. Целият треперите.

Карим преглътна. Все още бе в състояние на шок. След сеанса при фотографа не бе успял да размисли, да разгледа нещата отстрани. Усещаше само, че главата му бучи. Машинално обърса лице с ръкава на якето си като сополив хлапак.

Свещеникът си сипа чаша алкохол.

— Искате ли? — попита с неприятна усмивка.

— Не пия.

Човекът в черно отпи една глътка. Кръвта нахлу в мършавото му лице. Трескавите му очи заблестяха още по-силно. Засмя се подигравателно.

— Исляма, а?

— Не. Предпочитам да ми е бистра главата. Заради работата. Това е.

Свещеникът вдигна чашата си.

— За работата ви.

Карим забеляза в коридора майката — прегърбена старица, която притискаше до гърдите си буркан с конфитюр. Припомни си отворената гробница, скинарите, монахинята, която купуваше училищни фотографии. Сега и тези два призрака. Бе отворил кутията на Пандора, която не спираше да бълва кошмари.

Свещеникът улови погледа му.

— Не й обръщайте внимание, сине мой. Слушам ви.

Карим кротко изрече:

— Само ще ви помоля да не ме наричате „сине мой“.

— Прав сте — изсмя се човекът. — Професионална деформация. Какво разследване водите?

Карим с облекчение разбра, че кюрето още не знаеше за оскверняването на гробницата. Значи Крозие бе успял да предотврати изтичането на информация.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Знайте само, че търся един манастир. Някъде в околностите на Сарзак и Каор. Или на друго място в областта. Надявам се да ми помогнете да го открия.

Човекът си сипа втора чаша.

— Има ги доста по тия места.

— Колко?

— Само в окръга поне десетина.

Карим бързо пресметна. Да обиколи манастирите в цялата област щеше да му отнеме поне един ден. А вече минаваше четири следобед. Разполагаше с два часа.

Свещеникът бе станал и ровеше в един шкаф. „А, ето.“ Разлисти нещо като указател. В стаята влезе майката и заситни към бутилката. Наля си, без да погледне Карим. Виждаше само сина си. Свещеникът каза:

— Остави ни, мамо.

Жената не отвърна. Държеше чашата с двете си ръце. Внезапно се взря в Карим и попита с писклив глас:

— Кой сте вие?

— Остави ни — повтори свещеникът и се обърна към Карим. — Ето. Отбелязал съм страниците на десетте манастира, запишете си селата, в които се намират. Но са доста отдалечени един от друг.

Карим извади бележника си и грижливо отбеляза адресите.

— Кой сте вие? — настоя майката.

— Върви си в стаята, мамо! — извика свещеникът, после се приближи до Карим. — Какво точно търсите? Може би ще мога да ви помогна…

— Търся една монахиня. Монахиня, която се интересува от фотографии.

— Какви фотографии?

Беше само за миг, но на Карим му се стори, че долавя някакъв проблясък в погледа на свещеника.

— Чувал ли сте за подобна история?

Човекът се почеса по главата.

— Ами… не.

Карим попита:

— На колко сте години?

— Аз ли? На двайсет и пет.

Майката си наля още една чаша и наостри уши.

— В Сарзак ли сте роден?

— Да.

— И сте учили тук?

— Да, до гимназията. После влязох в…

— В кое училище? „Жан Жорес“?

— Да, но…

Карим внезапно направи връзката.

— Тя е идвала тук.

— Какво?

— Монахинята, която търся. Идвала е, за да купи от вас училищните снимки. Господи. Отмъкнала е всички снимки, които хората са пазели по домовете си. В един клас ли бяхте с Юд Итеро? Говори ли ви нещо това име?

Свещеникът бе пребледнял.

— Не разбирам за какво говорите.

— Добре. Започвам отначало. Ако сте се учили нормално, трябва да сте били в трети клас през 1982 г., нали?

— Но това е преди петнайсет години!

— И във втори през 81-а.

— Да… така излиза.

— Следователно сте били в една паралелка с момче на име Итеро. Юд Итеро. Името не е обикновено. Размислете. Много е важно.

— Не, наистина, аз…

Карим направи крачка напред.

— Но си спомняте за монахиня, която е търсела училищни снимки, нали?

— Ами…

Майката не пропускаше нито дума.

— Ах ти, мизернико! Вярно ли е това, което разправя арабинът?

Тя се обърна и заподскача към вратата. Карим се възползва от това, стисна свещеника за раменете и му прошепна на ухото:

— Разкажете ми. Хайде, обяснете ми!

Свещеникът се отпусна върху канапето.

— Така и не разбрах какво стана онази вечер…

Карим коленичи до него. Свещеникът глухо продължи.

— Тя дойде… през една лятна вечер.

— През юли 82-а?

Човекът кимна.

— Почука на вратата… Беше ужасно горещо… ужасяващо… Не знам защо, но бях сам. Отворих й. Господи! Представяте ли си? Бях само на десет години и тази монахиня се появи в полумрака с черно-белия си воал…

— Какво ви каза?

— Първо ме заразпитва за училището, какви са ми бележките, кои предмети предпочитам. Говореше много кротко… След това поиска да види съучениците ми. Показах й снимката на класа… Онази, на която бяхме всички… Бях много горд да й представя приятелите си, разбирате ли? Тогава разбрах, че търси нещо. Дълго разглежда снимката и попита дали може да я вземе… За спомен, така каза…

— Поиска ли ви други снимки?

— Снимката на класа от предишната година.

Карим бе сигурен — можеше да разпита всички родители на учениците от двата класа и нито един нямаше вече да притежава снимките. Но защо са й на една монахиня?

Майката отново се появи на вратата. Притискаше до гърдите си кутия за обувки.

— Малък подлец. Дал си снимките. Училищните ти снимки. Когато беше толкова сладък, толкова послушен…

— Стига, мамо! Вече чувствах у себе си призванието, разбирате ли? Бях като хипнотизиран от тази висока жена…

— Висока? Висока ли беше?

— Не знам. Бях на десет години. Но все още я виждам, с черната й пелерина… Говореше с толкова благ глас… Искаше снимките и аз й ги дадох, без да се колебая. Благослови ме и изчезна. Стори ми се, че това е знак свише. Аз…

— Каза ли ви защо са й снимките?

— Не.

— Спомена ли нещо за Юд?

— Не.

— Даде ли ви пари?

— Не! Поиска ми двете снимки и толкова. Господи! Мислех, че това посещение е знак свише!

Свещеникът се разрида.

— Още не знаех, че съм само едно нищожество. Че ще стана алкохолик. Бездарник, неудачник… Син на тази… Как да пръскаш светлина, когато си потънал в мрака? Как? Как?

Майка му изпусна кутията, по пода се разпиляха снимки. Хвърли се върху него и го заудря по гърба, по раменете.

— Мръсник, мръсник, мръсник!

Карим ужасено отстъпи. Разбра, че трябва да си тръгва, ако не иска и сам да превърти. Но още не разполагаше с всички отговори. Отблъсна жената и се наведе над свещеника.

— След няколко мига си тръгвам. Всичко ще свърши. Още веднъж — видяхте монахинята, нали?

Човекът кимна, разтърсван от ридания.

— Как се казва?

— Сестра Андре.

— От кой манастир?

— „Сен Жан дьо ла Кроа“. Кармелитките.

— Къде е това?

— Между… между Сет и нос Агд, до морето. От време на време я посещавам, когато ме обземат съмнения. Разбирате ли? Тя ми помага… Аз…

Ченгето вече тичаше към колата си.