Пурпурните реки

57

Осем часът сутринта. Карим Абдуф и Пиер Ниманс стояха под огромен бор, единият подпрян на своето ауди, другият на дървото. Бяха съсредоточени и напрегнати до крайност. Арабинът наблюдаваше комисаря, който постепенно възвръщаше силите си под въздействието на амфетамина. Бе му разказал за смъртоносната атака на джипа. Сега Абдуф искаше да узнае цялата истина.

Пиер Ниманс започна:

— Снощи бях в института на слепите.

— По следата на Ерик Жоано. Знам. Какво открихте там?

— Шампела, директорът, ми съобщи, че лекува деца с наследствени заболявания на очите. Деца все от едни семейства, на университетския елит. Шампела обясни явлението така: поради своята изолираност въпросните интелектуалци се женели помежду си и така са обеднили кръвта си. Децата, които се раждат днес, ще бъдат блестящи умове, но телата им са изтощени, изчерпани.

— Каква е връзката с разследването?

— На пръв поглед никаква. Жоано е бил там заради евентуалната връзка между очните болести и извадените очи. Но няма такава. Има нещо съвсем друго. Шампела ми каза също, че от двайсетина години насам в тази общност се раждат и много силни физически деца. Интелигентни, но и способни да спечелят всички медали в спортните състезания. А тази подробност не се вписва в пейзажа. Как така едно и също братство успява да произведе и обременени наследствено деца, и блестящи свръхчовеци? Шампела се е поинтересувал за произхода на свръхнадарените. Разгледал е медицинските им досиета в родилния дом. Търсил е в архивите. Дори е проверил в досиетата на родителите, на дядовците и бабите им. Търсел е някакъв знак, някаква генетична особеност. Но нищо не е открил. Абсолютно нищо.

— Е и?

— Историята има продължение. През миналия юли в архивите на болницата са били открити стари документи, забравени в сутерена на бившата библиотека, фишове на новородени. Тези новородени са били родителите или дедите на сегашните генийчета.

— Което ще рече?

— Че фишовете са били издавани в два екземпляра. Или по-вероятно, че документите, които е видял Шампела в медицинските досиета, са били фалшиви, а истинските фишове са откритите в сейфа на главния библиотекар на университета Етиен Кайоа, бащата на Реми.

— По дяволите.

— Именно. Шампела би трябвало да сравни едните фишове с другите. Но не го е сторил. От липса на време. От нехайство. И от страх, че може да открие някоя нездрава истина за общността в Гернон. Аз обаче го направих.

— И какво установихте?

— Фишовете в официалното досие са фалшиви. Етиен Кайоа е имитирал почерците на сестрите и всеки път е променял една цифра.

— Каква цифра?

— На теглото на детето в момента на раждането. За да може тази цифра да съответства на цифрите, които сестрите ще нанесат през следващите дни.

— Не разбирам.

— Слушай ме добре, Карим. Етиен Кайоа е фалшифицирал първите фишове, за да прикрие един необясним факт. Теглото на новороденото, отбелязано на този документ, не съответства на теглото му от следващия ден. Бебетата са отслабвали или са наддавали с по няколкостотин грама само за една нощ. Отидох в родилното отделение и се консултирах с гинеколог. Научих, че не е възможно децата да се развиват толкова бързо. Тогава разбрах. Не теглото се е променяло за една нощ, а бебето е било сменяно. Точно това е искал да скрие бащата Кайоа. Той, или по-скоро съучастникът му Сертис, нощен санитар в университетската болница в Гернон, е разменял децата.

— Но… защо?

Ниманс се опита да се усмихне.

— За да вдъхне живот на изтощената общност, за да й влее свежа, здрава кръв. Техниката на Кайоа и Сертис е била проста. Заменяли са някои от университетските бебета със селски деца, подбирани според физическите характеристики на родителите им. Така в интелектуалното общество на Гернон се са появявали телесно здрави деца. Нова кръв се е вливала в старата кръв на единственото място, където пътищата на недостъпните интелектуалци са се пресичали с тези на простите селяни — родилното отделение в университетската болница. Такъв е смисълът на тайнствените думи от тетрадката: „Ние владеем пурпурните реки.“ Не става дума за топографски термин, а за кръвта на обитателите на Гернон. За вените на децата от долината. Кайоа и Сертис, бащите и синовете, са контролирали кръвта на своя град. Те са извършвали най-простата генетична манипулация — разменяли са бебетата.

Тогава отгатнах, че Кайоа и Сертис, бащите и синовете, са имали и по-точна цел. Искали са не просто да освежат скъпоценната кръв, но и да създадат съвършени същества, свръхчовеци. Същества красиви като тези на снимките от Олимпийските игри в Берлин. И интелигентни като най-прочутите учени от Гернон. Разбрах, че тези откачалки са искали да обединят мозъците на Гернон с телата от планинските села. Затова са организирали не само ражданията, но и бракове между избраните деца.

Карим поемаше една след друга информациите, които сякаш отекваха в дъното на мълчанието му. Трескавият монолог на Ниманс продължи:

— Как са били организирани срещите? Как са били програмирани браковете? Знаех, че Кайоа и Сертис са изпълнили големия си проект чрез скромните и незабележими роли, които са играли. Спомни си думите в тетрадката: „Ние сме господарите, ние сме робите. Ние сме навсякъде, ние сме никъде.“ Тези думи дават да се разбере, че въпреки невзрачния си статус, всъщност благодарение на него, тези мъже са владеели съдбата на цялата област. Били са слуги. Но са били и господари.

Така че двамата Сертис са били само санитари, но като са разменяли бебетата, те са променяли битието на децата в цялата област. А двамата Кайоа са използвали професията си, за да организират следващата част от програмата — браковете. Но как?

Спомних си за личните регистри на Кайоа в библиотеката. Проверихме кои книги са били взимани от студентите. Проучихме биографията на тези студенти. Само на едно нещо не обърнахме внимание — на местата, на които са седели читателите, на кабинките, в които са чели. Отидох в читалнята и сравних тези места с фалшифицираните фишове. Станало бе преди трийсет, четирийсет, петдесет години, но всичко съвпадаше, до последното име.

Разменените деца винаги са били поставяни срещу едно и също лице от другия пол, произлязло от някое от най-блестящите семейства в университета. Тогава проверих в кметството. Повечето от двойките, запознали се в читалнята, впоследствие се бяха оженили.

Бях прав. След като разменяли самоличностите, „господарите“ грижливо организирали срещите. Поставяли селските деца срещу изключително интелигентните деца на преподавателите. Така осъществявали висш съюз между „децата-тела“ и „децата-мозъци“. И се получило, Карим. Шампионите на университета са децата тъкмо на тези двойки.

Свързах тези елементи и постепенно подредих пъзела. Разбрах, че вървя по следите на убиеца, който се бе уплашил от разгласената в пресата история с откритите фишове. И той като мен сигурно е сравнил двете групи документи. И сигурно вече е имал съмнения относно произхода на „шампионите“ на Гернон. Несъмнено е един от тях. Едно от създанията на ония побъркани.

Отгатнал е принципа на конспирацията. Проследил е сина на крадеца на фишове Реми Кайоа и е открил какво го е свързвало със Сертис и Шернсе… Според мен последният е привнесен елемент, превъртял лекар, който е открил истината и е предпочел да се присъедини към манипулаторите, вместо да ги разобличи. Та нашият убиец ги е открил и е решил да ги унищожи. Измъчвал е първата си жертва, Реми Кайоа, и така е научил цялата история. После се е задоволил да осакати и убие двамата му съучастници.

Карим се изправи.

— Само защото са разменяли бебета? И са организирали бракове?

— Има още един факт, който не знаеш. Сред селяните в планината детската смъртност силно се е увеличила. Явлението е необяснимо, още повече, че става дума за съвсем здрави семейства. Сега вече ми е ясна причината за тази смъртност. Двамата Сертис не само са разменяли бебетата, но и са убивали новородените, които са представяли за деца на селяните. Всъщност децата на интелектуалците. По този начин са били сигурни, че лишените от потомство семейства ще родят нови деца и ще им доставят нова свежа кръв. Тези хора са били фанатици, Карим. Болни хора, убийци, и бащата, и синът. Готови на всичко, за да поставят началото на висша раса.

Карим попита:

— Ако убийствата са извършени за отмъщение, защо са тези сходни осакатявания?

— Те имат символично значение. Целта е да се заличи биологичната идентичност на жертвите, да се унищожат белезите на произхода им. И мизансценът цели същото — да се видят най-напред отраженията, а не самите тела. Друг начин да се дематериализират жертвите. Кайоа, Сертис и Шернсе са били крадци на идентичности. И са заплатили за това. Око за око, зъб за зъб.

Абдуф се приближи до Ниманс.

— Ниманс, вие сте гениално ченге.

— Не, Карим. Защото сега знам мотива на убиеца, но не знам кой е той.

Арабинът сухо се изсмя.

— Аз знам кой е.

— Какво?

— Сега вече всичко съвпада. Спомнете си за моето разследване. За дяволите, които са искали да заличат лицето на Юдит, защото е било доказателство, улика. Дяволите са били Етиен Кайоа и Рене Сертис, бащите на жертвите. И знам защо са искали да заличат лицето на Юдит. — Защото то е можело да ги издаде, да разкрие същността на пурпурните реки и размяната на бебетата.

— Но защо?

— Защото Юдит Еро е имала сестра близначка, която е била разменена.

58

Този път беше ред на Карим да разказва.

— Казвате, че заговорниците са подбирали децата според физическия профил на родителите им. Търсели са най-силните, най-здравите сред планинците. Тогава е нямало как да не попаднат на Фабиен и Силвен Еро, млада двойка от Таверли, село на хиляда и осемстотин метра надморска височина.

Тя — висока метър и осемдесет, силна, прекрасна. Отдадена на професията си учителка. Виртуозна пианистка. Мълчалива и грациозна, силна и поетична. По-малко информация имам за съпруга й Силвен. Той е живял изключително във високите планини, събирал е редки кристали. И той е бил истински великан, който не се е колебаел да се изкачва по най-недостъпните върхове.

Ако заговорниците е трябвало да откраднат едно-единствено дете в цялата област, те са щели да изберат детето на тази забележителна двойка.

Сигурен съм, че са очаквали с нетърпение раждането му. Истински генетически вампири. И го дочакват — на 22 май 1972 г. Семейство Еро пристига в болницата в Гернон. Високата хубава жена всеки миг ще роди. След само седем месеца бременност. Детето ще е недоносено, но според акушерките в това няма нищо страшно.

Само че нещата не се развиват както са предвидени. Бебето е разположено седалищно. Налага се да упоят Фабиен и да я изродят с цезарово сечение. Раждат се еднолични близначки с дихателни смущения. Поема ги санитарят и спешно ги слага в кувьоз. Санитарят е Рене Сертис, бащата на Филип.

Той е напълно объркан. Тази нощ е трябвало да размени детето, но не е могъл да предвиди, че ще бъдат две. Какво да прави? Студена под го облива, докато къпе недоносените деца — истински шедьоври със свежа кръв, предназначени за новия народ на Гернон. Накрая ги поставя в кувьози и решава да размени само едното. Никой не се е вглеждал в лицата им. Едва ли са видели дали си приличат. И Сертис решава да рискува. Измъква едната от близначките от кувьоза и я слага на мястото на момиченце от университетско семейство, което донякъде прилича на него — същия ръст, същата кръвна група, приблизително същото тегло.

Знае обаче, че ще трябва да убие размененото дете, защото не може да остави жива една фалшива близначка, която няма да има нищо общо със сестра си. Задушава детето, после извиква педиатрите и сестрите. Разиграва паника, угризения. Не разбира какво се е случило, наистина не разбира… Никой не се учудва особено. Още една внезапна смърт сред децата на селяните. Медицинският персонал се утешава, като си казва, че поне едно от двете деца е оцеляло. Сертис се радва — другата малка Еро ще се присъедини към клана на Гернон чрез новото си семейство.

Всичко това, Ниманс, си го представям благодарение на вашите открития. Защото жената, с която разговарях тази нощ, Фабиен Еро, не знае нищо за заговора, дори днес. А през онзи нощ не е видяла нищо, не е чула нищо. Била е упоена.

А когато се събудила, й обяснили, че е родила две момиченца, но само едното оцеляло. Може ли човек да оплаква същество, за чието съществуване дори не е подозирал? Фабиен се примирява с новината. След седмица напуска болницата и отнася дъщеричката си, която бързо се съвзема.

Някъде в болницата Рене Сертис наблюдава двойката, която се отдалечава. Майката държи в прегръдките си двойничката на размененото дете, но той знае, че тази дива двойка, която живее на петдесет километра оттам, никога няма да има причина да се завърне в Гернон. Като оставя живо второто дете, Сертис рискува, но рискът е минимален. По онова време той мисли, че лицето на близначката никога няма да разкрие заговора им.

Но греши.

Осем години по-късно затварят училището в Таверле, където преподава Фабиен, И я преместват — това е единствената случайност в цялата история — в самия Гернон, в престижното училище „Ламартин“, където учат децата на университетските преподаватели.

Така Фабиен открива един невъзможен факт. В класа на Юдит има още една Юдит. Момиченцата си приличат като две капки вода. След като преминава първата изненада — междувременно фотографът прави снимка на класа, на която се виждат двете двойнички — Фабиен анализира ситуацията. Има едно-единствено обяснение. Другото дете може да бъде само близначката на Юдит, която е оцеляла и по някаква причина е сменена с друго бебе.

Учителката отива в родилния дом И обяснява случая. Приемат я студено и подозрително, Фабиен не се оставя да я сплашат. Тя нагрубява лекарите, нарича ги крадци на деца и обещава да се върне. Няма съмнение, че Сертис е присъствал на сцената и е надушил опасността. Но Фабиен е вече далеч. Тя решава да посети семейството на преподавателите, така наречените родители на втората й дъщеря. Узурпаторите. Качва се на велосипеда си и заедно с Юдит тръгва към университета.

Но изведнъж настъпва ужасът. Започва да притъмнява, когато една кола се опитва да ги блъсне, Фабиен и дъщеря й са изхвърлени в канавката, Фабиен здраво стиска детето и успява да забележи убийците. Мъже с пушки, изскочили от колата си. Фабиен не разбира. Защо е всичко това?

Накрая убийците си тръгват, вероятно решили, че двете жени са паднали в пропастта. Същата нощ Фабиен отива в Таверле, където работи мъжът й. Разказва му цялата история и предлага да уведомят полицията. Силвен не е съгласен. Той иска да си уреди сметките с мръсниците, които са искали да убият жената и детето му.

Взима една пушка, качва се на велосипеда и слиза в долината. Там открива убийците много по-рано, отколкото би желал. Защото те още бродят наоколо, срещат го на пътя и го блъскат с колата си. Минават два пъти през тялото му и избягват. В това време Фабиен се е укрила в църквата в Таверле. Призори научава, че съпругът й е бил убит от пиян шофьор. Тогава разбира, че децата й са били жертва на манипулация и че мъжете, убили съпруга й, ще й видят сметката, ако веднага не се укрие.

Така започва бягството й.

Нататък знаете. Двете отиват в Сарзак, на повече от триста километра от Гернон. Отново бягат, когато Етиен Кайоа и Рене Сертис попадат на следите им. После Фабиен се опитва да прогони демоните от лицето на дъщеря си, убедена, че е жертва на проклятие. Накрая пътната злополука отнема живота на детето й.

Оттогава майката се е оттеглила от света. Винаги се е колебала между няколко хипотези. Но най-вероятната според нея е, че осиновителите на втората й дъщеря са могъщи и диаболични личности от университета и че те са организирали цялата история — заменили са мъртвата си дъщеря срещу нейната и после са решили да убият и нея, и Юдит, за да не се разкрие истината. Жената така и не разбрала за какво става дума, каква е същността на истинската манипулация.

Сега, Ниманс, нашите две разследвания се сливат. Вашата хипотеза подкрепя моята. Да — убиецът е видял откраднатите фишове. Да — проследил е Кайоа, после Сертис и Шернсе. Да — разкрил е манипулацията и е решил да си отмъсти по най-кървавия начин. И този убиец не е никой друг, освен близначката на Юдит. Затова използва струна от пиано — за да припомни за дарбите на истинската си майка. Затова изнася телата в планината — там, където баща й е събирал кристали. Затова пръстовите й отпечатъци толкова приличат на тези на самата Юдит… Търсим кръвна сестра, Ниманс.

— Но коя е тя? — избухна Ниманс. — Под какво име е израсла?

— Не знам. Майката отказа да ми го съобщи. Но имам лицето й.

— Лицето й?

— Имам снимка на Юдит на единайсет години. Ще рече, че имам лицето на убийцата, след като двете са напълно еднакви. Мисля, че с тази снимка можем…

— Покажи ми я. Бързо.

Карим извади снимката и му я подаде.

— Тя убива, господин комисар. Тя отмъщава за изчезналата си сестра. Отмъщава за убития си баща. За задушените бебета, за измамените семейства, за… Ниманс, добре ли сте?

Снимката трепереше в пръстите на комисаря, който наблюдаваше лицето на момиченцето със стиснати зъби. Карим внезапно разбра и се наведе над него.

— Господи, да не би да я познавате? Така е, нали? Познавате я.

Ниманс изпусна снимката в калта. И изрече:

— Жива. Трябва да я заловим жива.

59

Двете ченгета тръгнаха в дъжда. Не си говореха, едва дишаха. Преминаха през няколко пътни бариери. Полицаите им хвърляха подозрителни погледи. На никой от двамата не хрумна да поискат подкрепление. Ниманс беше вън от играта, Карим — извън своята територия. Но знаеха — разследването беше тяхно. Само тяхно.

Стигнаха до университетското градче и спряха пред главната сграда. Безмълвно се качиха на последния етаж, преминаха по коридора и почукаха на вратата, застанали от двете страни на рамката. Никакъв отговор. Разбиха ключалката и влязоха в апартамента.

Ниманс бе насочил напред своя ремингтон, който бе взел от централното управление. Карим държеше глока си и фенера.

Никой.

Тъкмо претърсваха жилището, когато пейджъра на Ниманс иззвъня. Трябваше спешно да се обадят на Марк Костес. Комисарят веднага набра номера му. Ръцете му все още трепереха.

— Ниманс, аз съм с Барн. Само да ви кажа, че са открили Софи Кайоа.

— Жива?

— Да, жива. Бягала към Швейцария с влака…

— Каза ли нещо?

— Казва, че ще е следващата жертва. И че познава убиеца.

— Съобщи ли името му?

— Съгласна е да говори само с вас, господин комисар.

— Осигурете й охрана. Никой да не разговаря с нея. Никой да не се приближава до нея. До един час ще съм в управлението.

— До един час? Но… къде сте?

— Доскоро.

— Чакайте! Абдуф с вас ли е?

Ниманс подаде телефона на младия лейтенант и продължи обиска си. Карим чу гласа на лекаря:

— Имам тоналността на струната — каза Костес.

— Си бемол?

— Откъде знаеш?

Карим не отговори и изключи телефона.

— Тук нищо няма да намерим — каза Ниманс. — Да вървим в спортната зала. Там е убежището й.

Вратата на спортната зала отвориха без всякакво усилие. Вътре нямаше никой.

Прескочиха трамплините, минаха под успоредките, хвърлиха поглед нагоре, където висяха халки и върлини. Тишина. Миризма на застояла пот и стара гума. Всеки от полицаите усещаше напрежението на другия. Ниманс прошепна:

— Тук е. Сигурен съм, че е тук.

Карим се насочи към отоплителните тръби. Тръгна покрай тях, прескачайки гири и кожени топки, и стигна до купчина железни пръти, подпрени на изправени до стената дюшеци. Премести прътите и смъкна, дюшеците. Отзад бе вратата към котелното.

Изстреля един куршум в ключалката и вратата изскочи от пантите си.

Вътре беше тъмно. Силна миризма ги удари в ноздрите. На кръв.

Кръв по стените, по чугунените тръби, по пода, по издутите стени на котела.

Приближиха се и в светлината на фенера видяха увити около тръбите струни от пиано. На пода имаше бидони с бензин, запушени с окървавени парцали; гири с парчета Изсъхнала плът по тях; ножовки, залепнали в локви от хемоглобин.

Върху една пейка Ниманс забеляза някакви цветни предмети. Коленичи и ги огледа. Хладилни кутии. Отвори едната и освети вътрешността й. Очи. Белезникави желатинови сфери в гнездо от лед.

Другата кутия съдържаше синкави ръце със зацапани с кръв нокти. Комисарят отстъпи. Карим изстена.

И двамата знаеха, че не се намират в котелното. Бяха проникнали в мозъка на убийцата. В царственото й убежище. Там, където бе сметнала за уместно да принесе в жертва убийците на бебета.

Карим прошепна:

— Избягала е. Далеч от Гернон.

— Не — отвърна Ниманс и се изправи. — Трябва й Софи Кайоа. Тя е последната в списъка. Софи е в централното управление. Сигурен съм, че тя ще научи това, или че вече го знае, и ще отиде там.

— При тия блокирани пътища? Няма да направи и крачка и ще…

Карим рязко млъкна. Двамата мъже са спогледаха и прошепнаха едновременно:

— Реката.

Оттук нататък нещата се развиха в околностите на университетското градче, където бе намерен Реми Кайоа. Там, където реката се разливаше в малко езерце, преди отново да потече към града.

В светлината на фаровете двамата полицаи забелязаха силует в черна мушама с малък сак на гърба. Лицето се обърна и Карим разпозна каската и планинската шапка. Младата жена отвързваше една червена надуваема лодка.

Ниманс прошепна:

— Не стреляй и не се приближавай. Ще я арестувам сам.

Преди още Карим да успее да отговори, комисарят бе вън от колата и се спускаше към езерото. Младият лейтенант изключи колата. Видя комисарят да тича и го чу да вика:

— Фани!

Младата жена вече влизаше в лодката. Ниманс я хвана за яката и с рязко движение я дръпна към себе си. Карим като хипнотизиран гледаше двата силуета, завъртени във вихъра на неразбираем балет.

Видя ги да се прегръщат — поне така му се струваше. Видя как жената отхвърля назад глава и се извива. Как Ниманс се навежда и вади оръжието си. Видя как от устните му избликна кръв и разбра, че жената бе разпрала вътрешностите му с ножа си. Чу приглушени изстрели, с които Ниманс унищожаваше плячката си, докато двамата продължаваха да стоят слети в смъртоносна прегръдка.

— НЕ!

Карим затича към двойката, която залиташе на високия бряг на езерото. Поиска отново да извика, поиска да върне времето назад. Но не можа да попречи на неизбежното — Пиер Ниманс и жената паднаха във водата, която бавно ги повлече навътре. Скоро прегърнатите трупове минаха покрай скалите и изчезнаха в реката, която течеше към града.

Младото ченге стоеше неподвижно и продължаваше да гледа водата, да слуша ромоленето й някъде там отвъд скалите, отвъд езерото. Но внезапно усети — явно кошмарът никога нямаше да свърши — острието на нож, допрян до гърлото му.

Една ръка се плъзна под мишницата му и извади глока.

— Радвам се да те видя пак, Карим.

Гласът бе нежен. Карим бавно се обърна и веднага позна овалното лице, матовия тен, светлите, замъглени от сълзи очи.

Знаеше, че се намира пред Юдит Еро, съвършеното копие на жената, която Ниманс бе нарекъл Фани. Пред момиченцето, което толкова бе търсил.

Момиченцето, станало жена.

Напълно и истински жива.

60

— Бяхме две, Карим. Винаги сме били две.

— Разкажи ми, Юдит. Разкажи ми всичко. Ако ще умирам, поне да знам.

Младата жена все още плачеше, двете й ръце стискаха глока на полицая. Носеше черна мушама, костюм за подводно плуване и тъмна каска.

— В Сарзак, когато мама разбра, че дяволите са ни открили, тя разбра също така, че никога няма да се отървем от тях. Че те винаги ще ни преследват и накрая ще ме убият. Тогава й хрумна нещо гениално. Каза си, че единственото място, където няма да ме търсят, е в сянката на близначката ми Фани Ферера. В самото сърце на живота й… Каза си, че със сестра ми трябва да живеем един живот, тайно от всички останали.

— Другите родители… знаеха ли?

Юдит се засмя през сълзи.

— Не, глупчо. Фани и аз се бяхме опознали в училище „Ламартин“ и вече не искахме да се разделяме. Така че малката ми сестричка веднага се съгласи. Двете щяхме да живеем един и същи живот, без никой да знае за това. Но най-напред трябваше да се отървем от убийците — завинаги. Трябваше да ги убедим, че съм мъртва. Мама организира всичко с цел да си помислят, че се опитваме да избягаме от Сарзак. А всъщност ги водеше към капана — пътната злополука.

Карим разбра, че и той самият се бе хванал в капана четиринайсет години по-късно. Ако само за няколко часа бе успял да проследи пътя на Фабиен и Юдит Еро, това беше, защото те самите го бяха насочили по него. Точно както бяха насочили Кайоа и Сертис през 1982 г.

Юдит продължи, сякаш бе прочела мислите му:

— Мама ви измами всичките. Всичките! Никога не е била религиозна. Никога не е вярвала в дяволи. Никога не е искала да гони демоните от лицето ми. Избра монахиня да вземе снимките, за да могат по-лесно да я проследят, схващаш ли? Правеше се, че заличава следите ни, но всъщност очертаваше ясен, очевиден път, за да доведе убийците до финалната сцена… Затова се довери на Крозие, който е дискретен като сврака…

— Кайоа и Сертис не са тръгнали по този път. Никой не ми е говорил за тях по време на разследването.

— Те бяха по-предпазливи от теб! Но тръгнаха по пътя ни. Не ни беше лесно, вярвай ми… Защото, когато организирахме злополуката, Кайоа и Сертис ни бяха открили и щяха да ни убият.

— Злополуката… Как успяхте?

— Цял месец й трябваше на мама, за да я подготви. Особено номера с разбиването на колата в стената. Трябваше да се изпълни така, че да оцелее…

— А… тялото? Чие беше то?

Юдит се засмя. Беше лек и саркастичен смях. Карим се сети за окървавените гири, за бидоните с бензин, за локвите кръв. И разбра, че Фани само е подкрепяла сестра си и че истинската мъчителка е Юдит. Луда. Луда за връзване.

— Мама четеше всички вестници от областта — криминалната хроника, некролозите… Проверяваше по болниците, по гробищата. Трябваше й тяло, което да отговаря на ръста и на възрастта ми. Седмица преди злополуката изрови едно дете, погребано на сто и петдесет километра от нас. Момченце. Идеалната възможност. Мама вече беше решила да обяви смъртта ми с името Юд. А и нали тялото щеше да бъде неузнаваемо. Дори полът му нямаше да може да се познае. Карим, трябва да знаеш… От петък до неделя живяхме с трупа вкъщи. Момченце, загинало в пътна катастрофа, не беше никак приятно за гледане. Поставихме го в напълнената с лед вана. И зачакахме.

— Крозие помогна ли ви?

— Помагаше ни през цялото време. Беше обсебен от хубостта на мама. И усещаше, че цялата тази зловеща история е за наше добро. Та чакахме два дни. В малката ни каменна къщичка мама свиреше на пиано. Свиреше, свиреше… Все сонатата на Шопен. Сякаш за да заличи кошмара…

— А отпечатъците? Твоите отпечатъци на фиша.

— Нищо по-просто. Крозие ми взе отпечатъците на друг фиш и го размени с онзи на местопроизшествието. Мама не искаше да остави нищо на случайността.

Полицаят стисна юмруци. Нищо по-просто наистина. А той не се бе сетил. Внезапно се взря в бинтованата ръка, която държеше глока му.

— Онази нощ ти ли беше?

— Ами да, глупчо. Бях дошла да принеса в жертва Софи Кайоа, тази малка курва, лудо влюбена в мъжа си… Трябваше да я убия. Ако го бях направила, Фани щеше да е още жива… Но не можах, не можах… Веднага след злополуката отидох при Фани в Гернон. Тя бе измолила от родителите си да я настанят в интерната, на последния етаж на училище „Ламартин“. Бяхме само на единайсет години, но веднага заживяхме в хармония… Живеех под покрива. Още тогава ме биваше в алпинизма. От покрива се спусках у сестра ми като истински паяк. Никой никога не ме видя.

Годините минаваха. Разменяхме се във всякакви ситуации — на училище, в семейството, с приятелите, приятелките. Споделяхме храната си, живеехме един и същи живот, но като се редувахме. Фани беше интелектуалката — посвещаваше ме в науката, в геологията. Аз я учех на алпинизъм, запознавах я с планината, с реките. Двете заедно правехме невероятна личност. Нещо като дракон с две глави.

Понякога мама идваше да ни види в планината. Носеше ни храна. Никога не ни говореше за произхода ни или за двете години, прекарани в Сарзак. Смяташе, че начинът, по който живеехме, може да ни направи щастливи. Но аз не бях забравила миналото. Винаги носех със себе си струна от пиано. И често слушах сонатата в си бемол… Сонатата на момченцето във ваната. Понякога ме обземаше безумна ярост. Стисках струната и тя се впиваше в дланите ми. И си спомнях за всичко — за страха ми в Сарзак, когато играех ролята на момче в неделя, близо до манастира, където усвоих уменията на огнегълтач, за последната нощ, когато мама излезе с мъртвото момче.

Тя не пожела да ми каже имената на убийците, които ни преследваха и които бяха прегазили баща ми. Боеше се от мен, дори тя… Според мен знаеше, че някой ден ще ги унищожа… Отмъщението ми чакаше нещо дребно, някаква искра, за да пламне… Съжалявам само, че историята с фишовете на новородените се появи толкова късно, чак след смъртта на старите Кайоа и Сертис…

Юдит замълча и хвана по-здраво оръжието. Карим също мълчеше и мълчанието му бе въпрос. Внезапно младата жена извика:

— Какво още искаш да ти кажа? Че Кайоа призна всичко? Че безумието е започнало още от предишните поколения? Че продължаваха да крадат бебета? Че смятаха да ни оженят, мен и Фани, за някой от онези шибани гении от университета? Ние бяхме техни създания, Карим…

Юдит се наведе.

— Те бяха напълно превъртели. Безвъзвратно. Въобразяваха си, че действат в интерес на човечеството, като създават съвършени генетически разклонения. Кайоа се взимаше за Бог… Сертис отглеждаше хиляди плъхове в склада… Плъхове, които представляваха населението на Гернон. Всеки плъх носеше името на някое семейство… Това говори ли ти нещо? Разбираш ли до каква степен бяха изперкали тези мръсници? А Шернсе завършваше картината. Той твърдеше, че ирисите на висшата раса ще блестят с особен блясък и че той е техният пазител…

Юдит продължи по-тихо:

— С Фани им взехме страха… Най-напред принесохме в жертва малкия Кайоа. Трябваше ни отмъщение, което да съответства на заговора им. Фани се сети за биологическото осакатяване. Тя казваше, че трябва да ги унищожим в дълбочина, както те бяха унищожили идентичността на децата в Гернон… Казваше, че от телата им трябва да останат само отражения… А идеята за местата, за водата, леда, стъклото бе моя. И аз вършех мръсната работа. Аз принудих първия мръсник да говори — с огън и нож…

После вклинихме тялото в скалата… Написахме посланието на стената в апартамента на библиотекаря… Подписахме го „Юдит“, та още повече да ги подлудим, да им дадем да разберат, че призракът се е завърнал. С Фани знаехме, че заговорниците ще дотичат в Сарзак да проверят дали е вярно това, което са си мислели, че се е случило през 82-а — че съм мъртва и погребана… Тогава отидохме там и изпразнихме ковчега ми. Напълнихме го с костите на гризачите, които взехме от халето — Сертис им беше сложил дори етикети, гадният фетишист…

Юдит избухна в смях, после отново закрещя:

— Представям си какви физиономии са направили, като са отворили ковчега! Трябваше да знаят, Карим! Трябваше да разберат, че времето на отмъщението е дошло, че ще пукнат… Че ще платят за всичкото зло, което са причинили на града ни, на семействата ни, на нас, двете сестри, и на мен, на мен, на мен…

Гласът й заглъхна. Карим прошепна:

— А сега? Какво ще правиш?

— Ще отида при мама.

Ченгето си помисли за огромната жена в усамотената къща. За Крозие, който сигурно е отишъл при нея в последните часове на нощта. Рано или късно щяха да ги арестуват и двамата.

— Трябва да те задържа, Юдит.

Младата жена се изсмя.

— Да ме задържиш? Но оръжието ти е в мен! Ако мръднеш, ще те убия.

Карим се приближи до нея и се опита да се усмихне.

— Всичко свърши, Юдит. Ще ти помогна да се лекуваш, ще…

Когато младата жена натисна спусъка, Карим вече бе извадил беретата, която винаги носеше със себе си и която му бе помогнала да се справи със скинарите. Беретата — последният му шанс.

Куршумите им се кръстосаха и в утрото се разнесоха два изстрела. Карим не беше засегнат, но Юдит грациозно залитна назад. Направи няколко крачки, като в танц, докато кръвта избиваше на гърдите й.

Изпусна пистолета, после се претърколи в празното. На Карим му се стори, че по лицето й премина усмивка.

Спусна се към скалите и погледна надолу, за да види тялото на Юдит, момиченцето, което бе обичал — сега знаеше това — повече от всичко на света в продължение на двайсет и четири часа.

Различи окървавения силует, който се спускаше по течението към реката, там, където бяха изчезнали Фани Ферера и Пиер Ниманс.

Далеч зад планината се издигаше яркото утринно слънце.

Карим не му обърна внимание.

Никакво слънце не можеше да освети мрака, който обгръщаше сърцето му.