Пурпурните реки

7

Призори на същия ден, на двеста километра оттам в западна посока лейтенантът от полицията Карим Абдуф дочиташе труд по криминология за употребата на генните отпечатъци при разследването на изнасилвания и убийства. Тухла от шестстотин страници, която го бе държала буден през цялата нощ. Сега се взираше в цифрите на кварцовия будилник, който звънеше — 07:00.

Карим въздъхна, захвърли книгата на другия край на стаята, след това отиде в кухнята да сложи чая. Върна се в дневната — тя му беше и трапезария, и спалня — и се загледа в мрака навън през балконската врата. Залепи чело в стъклото и се опита да изчисли шансовете си да извърши генетично разследване в затънтения край, където го бяха преместили. Клоняха към нула.

Горчивина бе заседнала на гърлото на младия алжирец. И в най-престъпното си юношество бе успявал да избегне затвора. А ето че сега, когато бе станал ченге, го бяха запрели в къде-къде по-гаден затвор — смазано от скука провинциално градче. Затвор без зидове и решетки. Психологически затвор, който бавно го убиваше.

Карим се размечта. Видя се как лови серийни убийци благодарение на анализи на ДНК и на специални компютърни програми като в американските филми. Представи си, че оглавява научен екип, проучващ генетичната картография на престъпниците. След много изследвания специалистите успяват да открият нещо като пролука в хромозомната верига и установяват, че именно тя е ключът към престъпните наклонности. По едно време наистина бе ставало дума за двоен Y хромозом, присъщ на убийците, но това не се оказа вярно. В мечтата на Карим фигурираше нова „правописна грешка“, която лично той откриваше. Внезапно младият полицай потръпна.

Знаеше, че ако тази „грешка“ съществува, тя с положителност е вписана и в неговите гени.

За Карим думата „сирак“ никога не бе означавала нещо. Човек може да съжалява само за това, което е преживял, а алжирецът не бе преживявал нищо що-годе наподобяващо семеен живот. Първите му спомени бяха от кътче, покрито с линолеум, и черно-бял телевизор в дома за сираци на улица Морис Торез в Нантер, в грозния и безцветен квартал на детството му.

Карим бе изоставено дете. Или намерено. В зависимост от гледната точка. Във всеки случай не познаваше родителите си и във възпитанието, което получи по-късно, нищо не напомняше за произхода му. Не говореше добре арабски, имаше съвсем смътна представа за Исляма. Юношата бързо се бе отегчил от добрата воля и простотата на възпитателите и бе избягал от дома, за да отиде в града.

Тогава откри Нантер — безкрайна територия с широки булеварди, заводи, административни сгради, с неспокойни, зле облечени минувачи, свикнали да мислят за бъдеще, което ни най-малко нямаше да е сияйно. Но мизерията шокира само богатите. Карим не забелязваше бедността, която властваше в този град и прозираше във всичко — от най-обикновения материал до издълбаните от бръчки лица.

Напротив, запазил бе трогателни спомени от онова време. Времето, когато бъдещето още не съществува. Тринайсетте години. Първите приятели. Първите мацки. Най-парадоксалното бе, че в самотните години на юношеството Карим се научи да обича и да споделя. След детството в сиропиталището, юношеството му бе предложило втори шанс да се отвори за хората, за света. Спомняше си този период с кристална яснота. Дългите часове в бирариите с приятелите, безкрайните мечтания за някое девойче, забелязано на стълбите пред училището.

Абдуф винаги бе знаел, че Нантер е тъжен и безперспективен град. Но откри също така, че е и смъртоносен.

През една петъчна вечер в кафенето при басейна бе нахлула някаква банда и бе пребила собственика. Стара история с отказан достъп, неплатена сметка или кой знае какво. Никой не бе помръднал. Но виковете на собственика се запечатаха върху нервите на Карим. През онази вечер му обясниха всичко — имена, места, слухове. Разбра, че съществува и друг свят, за който не бе подозирал. Свят, населен с престъпни същества, които се криеха в недостъпни места. Друг път, точно преди един концерт, бе станало сбиване, което прерасна в клане. Отново работа на банди. Карим видя младежи с разбити лица, момичета с окървавени коси.

Алжирецът растеше и не можеше да познае града си. Нещо ново и различно ставаше в него. Говореха с възхищение за Виктор, камерунец, който се дрогираше на покривите на сградите. За Марсел, бандит с лице, белязано от едра шарка, с татуирана на челото бенка, многократно осъждан за побой над полицаи. За Жамел и Саид, които бяха обрали Спестовната каса. Случваше се да ги види и биваше поразен от благородството им. Те съвсем не бяха вулгарни, необразовани и груби, а елегантни, с трескав поглед, с отработени жестове.

Карим си избра лагер. Най-напред започна да краде радиокасетофони от колите, после коли и така стана финансово независим. Сближи се с чернокожия наркоман, с „братята“ обирджии и главно с Марсел — същество ужасяващо, грубо, което се друсаше от сутрин до вечер, но и притежаваше поглед върху предградието, който очароваше Карим. Марсел подстригваше късо изрусените си коси, носеше кожени фланели на голо, слушаше унгарските рапсодии на Лист и четеше Блез Сандрар. Наричаше Нантер „октопода“ и непрекъснато си подготвяше алиби за неизбежния ден на падението. Най-парадоксалното бе, че този младеж от емигрантските квартали показа на Карим, че съществува и друг живот, отвъд предградието.

И алжирецът си обеща да стигне до него. Продължи да краде, но започна да заляга в учението. Записа се и на курсове по тайландски бокс, за да се защитава от другите и от себе си, защото понякога получаваше неконтролируеми пристъпи на ярост. Съдбата му се превърна в опънато въже, върху което той се опитваше да запази равновесие. Беше на седемнайсет години. И отново самотен. Около него настъпваше тишина, когато прекосяваше фоайето на асоциацията на емигрантите или когато пиеше кафето си в гимназиалния стол. Никой не смееше да му досажда. По това време вече участваше в регионалните шампионати по тайландски бокс. Всеки знаеше, че Карим Абдуф е способен да ви счупи носа с един ритник, без да вдига ръцете си от плота на бара. Разправяха се и други истории — за разбити витрини, за продажба на наркотици, за нечувани побоища…

Повечето от слуховете не бяха верни, но осигуряваха на Карим относително спокойствие. Младият гимназист изкара матурата си с оценка „много добър“. Лично директорът го поздрави и тогава разбра, че дори този властен мъж се бои от него. Записа се във факултета по право. Все така в Нантер. По това време крадеше по две коли месечно. Беше единственият алжирец в комплекса, който никога не бе арестуван, нито обезпокояван от ченгетата. И не се друсаше с каквото и да било.

На двайсет и една години получи бакалавърска степен по право. А сега какво? Никой адвокат не би взел дори като стажант млад алжирец, висок метър и осемдесет и пет, слаб като свирка, с козя брадичка, негърски плитки и обици. По един или друг начин щеше да остане без работа и да се върне в изходното положение. По-добре да пукне. Да продължи да краде коли? Карим обичаше повече от всичко потайните нощни часове, тишината на паркингите, прилива на адреналин, когато обезвредяваше алармите на БМВ-тата. Знаеше, че никога няма да се откаже от това окултно съществуване, изпълнено с остри усещания, с рискове и тайнственост. Знаеше и друго — един ден шансът щеше да се обърне.

Тогава му дойде просветление — щеше да стане ченге. Да се движи в същата среда, но под закрилата на законите, които презираше. Карим бе научил от младите си години, че няма нито произход, нито родина, нито семейство. Че има свои собствени закони и свое собствено жизнено пространство.

След армията се записа във висшата школа за инспектори на националната полиция в Кан-Еклюз. За пръв път напускаше Нантер. Веднага показа изключителни резултати. Интелектуалните му способности бяха над средните и главно познаваше по-добре от който и да било поведението на бандите от предградията. Стана и елитен стрелец и овладя още по-добре ръкопашния бой. Младите ченгета инстинктивно го намразиха. Беше арабин. Беше горд. Умееше да се бие и се изразяваше по-добре от повечето от колегите си, които бяха влезли в полицията, за да избягат от безработицата.

Година по-късно Карим завърши стажа си в парижките районни управления. Все същата зона, все същата мизерия, но този път в Париж. Младият стажант се настани в една стаичка около улица Абес. И смътно разбра, че е спасен.

Но не беше изгорил мостовете към родния си град. Редовно се връщаше в Нантер и се осведомяваше какво става там. Разгромът бе пълен. Бяха открили Виктор на покрива на осемнайсететажен блок, свит на кълбо, със спринцовка, забита в скротума. Свръхдоза. Хасан, едрият рус кабилец, бе застрелян в главата с ловджийска пушка. „Братята“ обирджии бяха в затвора. А Марсел се бе изцяло отдал на хероина.

Карим виждаше как приятелите му затъват и с ужас очакваше последната катастрофа — спина. Болниците, които преди приютяваха съсипани работници и немощни старци, сега се напълниха с осъдени момчета с почернели венци, кожа на петна и разядени органи.

Градът му умираше.

Получи дипломата си през юни 1992 г. И поздравленията на изпитната комисия, която му вдъхваше само презрение. Но все пак трябваше да отпразнува случая. Купи шампанско и отиде във Фонтанел, комплекса на Марсел. И до днес си спомняше всяка подробност от този късен следобед. Бе позвънил на вратата. Никой. Търси го до вечерта. Напразно. В двайсет и два часа отиде в болницата в серологичното отделение, защото Марсел беше серопозитивен от две години. Нямаше го и там.

Пет дни по-късно научи, че са намерили трупа на приятеля му в едно мазе с обгорени ръце, обезобразено лице, изтръгнати нокти. Бяха го изтезавали до смърт, преди да го довършат с изстрел в гърлото. Карим не се изненада. Приятелят му търгуваше с наркотици и търговията му се бе превърнала в надбягване със смъртта. По една случайност същия ден Карим получи трицветната си лъскава карта на инспектор. И видя в това някаква поличба. Усмихна се, като се сети за убийците на Марсел. Тези мръсници не можеха да предвидят, че Марсел има приятел полицай. Нито че този полицай няма да се поколебае да ги убие в името на миналото и на дълбокото си убеждение, че мамка му, не, животът просто не може да бъде толкова гаден.

За няколко дни узна имената им. Бяха ги видели с Марсел малко преди предполагаемия момент на убийството. Тиери Калдер, Ерик Мазюро, Антонио Донато. Карим бе разочарован — наркомани и тримата. Сигурно бяха искали да научат от Марсел къде крие дрогата си. Оказа се, че Калдер и Мазюро не са били достатъчно надрусани, за да изтезават Марсел. Оставаше Донато. Рекет и насилие над деца. Сводничество с малолетни момичета. Продажба на наркотици.

Карим реши, че неговото жертвоприношение ще е достатъчно за отмъщението му.

Трябваше да действа бързо — ченгетата от Нантер, които му бяха дали тези сведения, също щяха да тръгнат по следите на кучите синове. Карим хукна по улиците. Беше родом оттук, познаваше кварталите, говореше езика на младите им обитатели. Още същия ден откри тримата наркомани. Живееха в изоставена сграда близо до магистралата, която свързваше Нантер с университета.

Карим прекоси фоайето с изкормени пощенски кутии, изтича по стълбите и през грохота на колите по магистралата долови специфичния ритъм на рапа. Усмихна се, като позна парчето. С един ритник издъни вратата и каза само: „Полиция.“ Във вените му нахлу адреналин. За пръв път си играеше на ченге, без да го е страх.

Тримата се вцепениха. Апартаментът беше пълен с боклуци, стените бяха почти разрушени, отвсякъде стърчаха тръби, върху прокъсан матрак се кипреше телевизор. Последен модел Сони, явно откраднат предишната нощ. На екрана течеше порнофилм.

Карим усети, че тялото му се раздвоява и се понася из стаята. С ъгъла на окото си видя струпани радиокасетофони от коли. Видя разкъсани пакетчета от дрога върху обърнат кашон. Видя и пушка-помпа сред кутии с патрони. Веднага разпозна Донато по снимката, която носеше в джоба си — бледо лице, светли очи, изпъкнали скули, множество белези. Все още не бе извадил оръжието си.

— Калдер, Мазюро, изчезвайте.

Двамата трепнаха, като чуха имената си. Поколебаха се, спогледаха се с разширените си зеници, после се юрнаха към вратата. Донато посегна към пушката. Карим настъпи ръката му в момента, когато сграбчваше приклада, а с другия крак го срита в лицето. Ставата на ръката изпука. Донато дрезгаво изкрещя. Карим го вдигна и го опря в стария матрак.

Извади автомата си и уви ръката си с оръжието в прозрачен найлонов плик. Донато вдигна очи.

— Какво… мамка му… какви ги вършиш?

Карим се усмихна.

— Гилзите, мой човек. Никога ли не си виждал това по телевизията? Много е важно да не се оставят гилзите.

— Но какво искаш? Ченге ли си? Сигурен ли си, че си ченге?

Карим каза:

— Марсел ме изпраща.

— Кой?

Ченгето прочете в погледа на Донато неразбиране — той явно не си спомняше за човека, когото бе изтезавал до смърт. В замаяната му памет Марсел не съществуваше, никога не беше съществувал.

— Поискай му прошка.

— К-к-какво?

Карим насочи увитото си оръжие.

— Поискай прошка от Марсел! — извика той.

Човекът, който щеше да умре, изкрещя:

— Прости ми! Прости ми, Марсел! Мамка му мръсна! Прости ми, Марсел! Аз…

Карим стреля два пъти в лицето му. Извади куршумите от матрака, прибра горещите гилзи в джоба си и излезе, без да се обръща.

Така се сбогува с Нантер, града, от който бе научил всичко.

След няколко седмици младият полицай се обади в комисариата, за да се осведоми докъде е стигнало разследването. Научи това, което вече знаеше. Донато бил убит с два куршума калибър 9, но не бяха открили нито куршумите, нито гилзите. Другите двама бяха изчезнали. Случаят бе приключен. За ченгетата. И за Карим.

Арабинът поиска да го зачислят към бригадата по проследяването и залавянето на местопрестъплението. Но му предложиха Шеста дивизия — антитерористичната бригада. Идеята беше да го внедрят сред ислямските интегристи в проблемните предградия. Ченгета араби се срещаха твърде рядко, за да не се възползват от услугите му. Той отказа. Дума да не става, че ще си играе на информатор, дори сред фанатизирани убийци. Карим искаше да навлезе в царството на нощта, да преследва убийците, да се среща с тях на собствения им терен и да преоре паралелния свят, към който сам принадлежеше. Не оцениха отказа му. След няколко месеца Карим Абдуф, възпитаник на полицейската школа в Кан-Еклюз, никому неизвестен убиец на един наркоман психопат, бе преместен в Сарзак в департамента Лот.

Лот. Област, в която влаковете не спираха. В която призрачни села изникваха след завоя като каменни цветя. Край на пещерите, където дори на туристите се предлагаха троглодити — дефилета, пропасти, скални рисунки… Този край обиждаше личността на Карим. Той беше арабин от предградията, човек на улицата и нищо не можеше да му е по-чуждо от това скапано провинциално градче.

Оттогава започна жалкото му всекидневие — скучни до смърт дни, през които изпълняваше детински задачи. Протокол на пътно произшествие, задържане на дребен крадец в търговската зона, разобличаване на някой авантаджия в туристическите обекти…

И младият арабин заживя в мечтите си. Беше се снабдил с биографиите на известни ченгета. При всяка възможност ходеше в библиотеките във Фижак и Каор и събираше материали от вестниците за разследвания, за различни произшествия, за всичко, което му напомняше истинския му занаят на полицай. Четеше също стари бестселъри, спомени на гангстери… Абонира се за професионалните списания на полицията, за специализирани издания по балистика и нови оръжейни технологии. Цяло едно море от хартия, в което Карим постепенно потъваше.

Живееше сам, спеше сам, работеше сам. В управлението, което несъмнено беше едно от най-малките във Франция, се бояха от него и го мразеха. Колегите му го наричаха Клеопатра заради плитките. Мислеха го за интегрист, защото не близваше алкохол. Приписваха му особени наклонности, защото след нощните патрули винаги отказваше задължителното отбиване у Силви.

Зазидан в самотата си, Карим броеше дните, часовете, секундите и можеше да прекара цял уикенд, без да отвори уста.

Един понеделник на вратата му се позвъни. Карим инстинктивно погледна часовника си. 7:45. Отвори.

Беше Селие, от кварталните полицаи. Карим не му предложи чай, нито дори стол. Попита:

— Какво има?

Мъжът отвори уста и измънка:

— Ами… училището. Малкото училище.

— Какво училището?

— „Жан Жорес“. Обрали са го… тази нощ.

Карим се усмихна. Бандитчетата от съседния квартал най-вероятно бяха безчинствали в първоначалното училище, колкото да се занимават с нещо.

— Има ли много щети? — попита, докато се обличаше. Униформеният полицай с неодобрение наблюдаваше дрехите, които Карим навличаше: тениска, дънки, спортно яке, после кожено яке като на боклукчия от петдесетте години.

— Там е работата, че няма. Действал е професионалист.

— Професионалист? Какво искаш да кажеш?

— Не са някакви младоци… Влезли са в училището с шперц. И са взели много предпазни мерки. Директорката е забелязала, че нещо не е наред, иначе…

Арабинът се изправи.

— Какво са откраднали?

— Тъкмо това е най-странното. Нищо не са откраднали.

— Така ли?

— Да. Влезли са в стаята и после са се чупили… Просто така…

— И защо викаш мен?

— Грозие още не е дошъл. С Дюсар помислихме, че… че ти… Трябва да видиш това, Карим…

— Добре. Да вървим.

8

Училището „Жан Жорес“ се намираше в източната част на града, в квартала на бедните комплекси близо до индустриалната зона. Жена в тъмен пуловер ги очакваше на площадката. Директорката. Карим я поздрави и се представи. Жената го посрещна с искрена усмивка, която го изненада. Обикновено предизвикваше подозрение. Карим мислено благодари на жената за нейната непринуденост и я разгледа. Лицето й беше плоско като езеро, големите й зелени очи плуваха отгоре му като лилии.

Тя го покани да я последва. Минаха по коридор с нисък таван и стени, покрити с детски рисунки, закачени с кабарчета или изрисувани направо върху мазилката. Спряха пред открехната врата. Директорката прошепна с тайнствен глас:

— Само в тази стая са влизали.

Влязоха в кабинет, който приличаше по-скоро на чакалня. В стъклени шкафове бяха подредени многобройни регистри и дневници. Върху малък хладилник беше поставена кафе-машина. Декоративни растения покриваха дървено бюро, имитация на дъб. В стаята миришеше на влажна пръст.

— Ето вижте.

Директорката посочи една от витрините.

— Този шкаф са отворили. Тук съхраняваме архивите. На пръв поглед нищо не са откраднали. Дори не са докосвали папките.

Карим коленичи и разгледа ключалката на витрината. От десетте години разбиване на ключалки и кражби на коли бе натрупал солиден опит. Нямаше съмнение, че човекът, отворил витрината, знаеше как се прави това. Карим бе силно изненадан: защо професионалист ще прониква в първоначално училище в Сарзак? Взе един от регистрите и го прелисти. Списъци с имена, коментари на преподавателите, административни нареждания… Всеки том съответстваше на отделна година. Лейтенантът се изправи.

— Никой нищо ли не е чул?

Жената отвърна:

— Честно казано, училището не е истински охранявано. Имаме една пазачка, но…

— Кога според вас са влезли — през нощта в събота или в неделя?

— Може да е по всяко време, дори през деня. През почивните дни всеки може да влезе. Няма нищо за крадене.

— Добре. Ще трябва да минете през комисариата, за да снемат показанията ви.

— Вие сте под прикритие, нали?

— Моля?

Директорката внимателно наблюдаваше Карим.

— Ами… Дрехите ви, видът ви. Сигурно се смесвате с бандите от предградията и…

Карим се разсмя.

— По тия места не гъмжи от банди.

Директорката продължи с компетентен тон:

— Знам как се прави. Гледах един документален филм на тази тема и…

— Госпожо — прекъсна я Карим. — Надценявате градчето.

Обърна се и се отправи към вратата. Директорката го настигна.

— Няма ли да снемете отпечатъци?

Карим отвърна:

— Мисля, че ще се задоволим да снемем показанията ви и да пообиколим из квартала.

Жената изглеждаше разочарована. Отново внимателно изгледа Карим.

— Не сте от този край, нали?

— Не.

— Какво сте направили, та сте се озовали тук?

— Дълга история. Някой ден ще намина и ще ви я разкажа.

Навън Карим се присъедини към униформените полицаи, които пушеха в шепите си с вид на гузни ученици. Селие изскочи от фургона.

— Лейтенант, има нещо ново.

— Какво?

— Друг обир. Откакто съм тук, нико…

— Къде?

Селие се поколеба, изгледа колегите си.

— Ами… На гробището. Влизали са в една от гробниците.

Гробовете и кръстовете се простираха върху леко наклонен терен. Карим вдъхна мириса на роса и увехнали цветя.

— Изчакайте ме тук — промърмори той.

Надяна гумени ръкавици и си каза, че Сарзак дълго ще помни този понеделник.

Този път бе минал през дома си, за да вземе „научната“ екипировка — всичко необходимо за снемане на евентуални отпечатъци от пръсти и следи от стъпки.

Тръгна по покритите с чакъл алеи към осквернената гробница. За миг бе помислил, че става дума за истинско оскверняване като тези, които бяха зачестили във Франция през последните години. Но не — всичко беше в ред. Явно нищо не бе пипано освен гробницата. Надгробният камък бе във формата на параклис. Вратата беше само открехната. Карим коленичи и огледа ключалката. Както и в училището, крадците много внимателно бяха отворили вратата на гробницата. Полицаят опипа мястото и реши, че и този път става дума за професионалисти. Може би същите?

Отвори по-широко вратата и се опита да си представи сцената. Защо крадците си бяха дали толкова труд да не оставят следи, а не бяха затворили вратата? След миг разбра — в ключалката се бе вмъкнал чакъл и пречеше на ключа да се превърти. Тъкмо тези дребни камъчета бяха издали присъствието на осквернителите.

Карим още веднъж се запита: дали едни и същи хора бяха проникнали в училището и в гробницата? Каква връзка имаше между двете?

Надгробната плоча му помогна донякъде да си отговори. Надписът гласеше:

Карим размисли. Може би детето бе учило в „Жан Жорес“. Отново разгледа плочата. Никакъв епитаф, никаква молитва. Само малка овална рамка от остаряло сребро, монтирана в мрамора. Вътре в рамката обаче нямаше снимка.

— Това е женско име, нали?

Карим се обърна. Селие стоеше зад него с големите си патъци и уплашения си вид. Лейтенантът отговори с половин уста:

— Не, мъжко е.

— Да не е английско?

— Еврейско.

Селие си изтри челото.

— Господи, да не е оскверняване като в Карпантрас? Да не е замесена крайната десница?

Карим се изправи и отърка една в друга ръцете си.

— Не, не мисля. Бъди така добър, изчакай ме на портала с другите.

Селие се отдалечи, като ругаеше под нос. Карим отново заразглежда отворената врата. После се реши да влезе вътре. Приведе се и заслиза по стъпалата, като запали фенера си. Имаше чувството, че нарушава вековно табу. Не беше вярващ и се поздрави за това. Спря пред малкия ковчег от светло дърво. С пресъхнало гърло се приближи и го огледа. Беше дълъг около метър и шейсет и украсен по ъглите със сребърни арабески. В добро състояние. Карим го опипа, като си каза, че без ръкавици не би посмял да го докосне. Яд го беше, че изпитва такъв страх. На пръв поглед ковчегът не бе отварян. Захапа фенера и се приготви за по-подробен оглед, когато чу зад себе си глас:

— Какво правите тук?

Карим подскочи. Отвори уста, фенерът падна върху дървения ковчег. На вратата стоеше човек с приведени рамене и кепе на главата. Арабинът пипнешком затърси фенера си и едва изрече:

— Полиция. Аз съм лейтенант от полицията.

Човекът горе изръмжа:

— Нямате право да влизате тук.

Карим знаеше, че прави нарушение. Дори в случай като този му беше нужно писмено разрешение, подписано от семейството, или специална заповед от началството. Изкачи стъпалата и каза:

— Дръпнете се. Излизам.

Човекът се отмести. Карим погълна светлината като еликсир. Извади трицветната си карта и заяви:

— Карим Абдуф. От комисариата в Сарзак. Вие ли открихте оскверняването?

Човекът мълчеше и оглеждаше арабина с безцветните си очи — мехурчета въздух в сива вода.

— Нямате право да влизате тук.

Карим разсеяно кимна.

— Добре, добре. Хайде да не спорим. Ченгетата винаги имат право.

После продължи:

— Кажете ми какво знаете. В колко часа открихте това?

Старецът въздъхна.

— Дойдох в шест. Тази сутрин имаме погребение.

— Кога за последен път минахте оттук?

— В петък.

— Значи може да са проникнали в гробницата по всяко време през уикенда?

— Аха. Обаче си мисля да е било тази нощ.

— Защо?

— Щото валя в неделя следобед, а в гробницата няма влага… Значи вратата трябва да е била затворена.

Карим попита:

— Наблизо ли живеете?

— Никой не живее наблизо.

Арабинът огледа малкото гробище, в което цареше покой и ведрост.

— Да са идвали насам скитници?

— Не са.

— Никакви подозрителни посетители? Да е имало прояви на вандализъм? Някакви окултни церемонии?

Пазачът се изплю върху чакъла.

— Нищо такова.

— Гробница само за едно дете… Малко странно, а?

— Аха. Странно е.

— Познавате ли родителите?

— Тц. Никога не съм ги виждал.

— Бяхте ли тук през 82-а?

— Не. А оня преди мен е мъртъв. (Човекът се изкикоти.) И ние умираме сегиз-тогиз.

— Гробницата изглежда поддържана.

— Не съм казвал, че никой не идва. Казах, че не ги познавам. Разбирам ги тия неща. Знам за колко време се износват камъните и колко дълго живеят цветята, дори ако са изкуствени. Знам как се завъждат бурените и тръните и всичката тая проклетия. Та мога да кажа, че често идват да се грижат за тая гробница. Ама аз не съм видял кьорав човек.

Карим отново се наведе и разгледа малката рамка.

— Имам чувството, че са откраднали снимката на детето.

— А? Май да.

— Спомняте ли си лицето му? Лицето на детето?

— Не.

Карим се изправи и свали ръкавиците си.

— През деня ще дойде научен екип да вземе отпечатъци. Така че отменете днешната церемония. Кажете, че ще има изкопни работи или е протекла вода, каквото и да е. Не искам никого тук днес, разбрахме ли се? Най-малко журналисти.

Старецът кимна с глава.

9

Преди да отиде в управлението и да състави рапорта си, Карим мина през училището и попита директорката:

— Учило ли е тук момче на име Юд Итеро през осемдесетте години?

— Имате ли вече някаква следа, инспекторе?

— Моля ви, отговорете на въпроса ми.

— Ами… Трябва да погледна в архивите.

— Да вървим тогава. Веднага.

Директорката отново въведе Карим в малкия кабинет с декоративните растения.

— През осемдесетте, казвате? — попита тя, като прокара пръст по регистрите, подредени зад стъклото.

— 82-а, 81-а и тъй нататък — отвърна Карим.

Внезапно забеляза, че жената се колебае.

— Какво има?

— Странно. Не бях забелязала тази сутрин…

— Какво?

— Регистрите… От 81 и 82… Изчезнали са.

Карим се приближи до шкафа и сам разгледа кафявите томове, подредени вертикално. Върху всеки том бе изписана година. 1979, 1980… Следващите два наистина липсваха.

— Какво точно има в тези регистри? — попита той, докато прелистваше един.

— Списък на учениците. Бележки на преподавателите. Това са всъщност дневниците на класовете.

Карим разтвори регистъра за 1980 г. и разгледа списъците на учениците.

— Ако детето е било на осем години през 1980-а, в кой клас щеше да е?

— Втори. Или дори трети.

Карим прочете съответните списъци. В тях нямаше Юд Итеро. Попита:

— Има ли други документи в училището за класовете от 81-а и 82-а?

Директорката размисли.

— Ще трябва да видя горе. Например регистрите на стола. Или докладите за медицинските прегледи. Всичко е подредено на тавана. Елате с мен. Там никой не стъпва.

Двамата бързо изкачиха покритите с линолеум стълби. Жената изглеждаше силно възбудена от случая. Тръгнаха по тесен коридор и стигнаха до желязна врата, пред която директорката поразено спря.

— Това… това е невероятно. И тази врата е била отваряна…

Карим огледа ключалката. Насилена, но пак крайно внимателно. Влезе вътре. Просторно таванско помещение без прозорец, само с малка капандура с решетки. Върху метални конструкции бяха натрупани множество папки. Миришеше на суха и прашна хартия.

— Къде са папките за 81-а и 82-а? — попита Карим.

Без да отговори, директорката се отправи към една купчина и започна да рови в нея. Трябваха й само няколко минути, за да каже:

— И те са изчезнали.

Карим усети, че го полазват тръпки. Училището. Гробището. Годините 1981 и 1982. Името на момченцето — Юд Итеро. Тези елементи бяха свързани в едно цяло.

— Тук ли бяхте през 1981-а?

Жената кокетно изрече:

— Хубава работа, инспекторе. Тогава бях още студентка.

— Нищо особено ли не е случило в училището по онова време? Нещо сериозно, за което да сте чували?

— Не. Какво имате предвид?

— Някой ученик да е умрял.

— Не. Не съм чувала за подобно нещо. Но бих могла да се осведомя.

— От кого?

— В областната академия. Аз…

— Ще можете ли да узнаете дали момченце на име Юд Итеро е учило тук през тези две години?

— Ами… няма проблем, инспекторе. Ще…

— Побързайте. Ще мина след малко.

Карим заслиза по стълбите, но спря на средата и се обърна.

— Само едно нещо за полицейската ви култура. Днес ченгетата не са „инспектори“, а „лейтенанти“. Като в Америка.

Директорката широко отвори очи и се загледа след изчезващата сянка.

От всички ченгета в управлението Карим най-малко мразеше шефа Крозие. Не защото му беше началник, а защото прекрасно си познаваше работата и понякога проявяваше истинска интуиция на копой.

Роден в Лот, бивш военен, петдесет и четири годишният Анри Крозие работеше във френската полиция от двайсетина години. Имаше нос като картоф, а косата му изглеждаше сресана с гребло. Излъчваше строгост и твърдост, но понякога проявяваше объркващо добродушие. Крозие беше самотник. Нямаше жена, нито деца и да си го представиш в семейно обкръжение си беше чиста фантастика. По тази самотност си приличаха с Карим. Но само по нея. Иначе шефът притежаваше всички черти на ограничено и дори тъповато френско ченге. Нещо като хрътка, която би искала да се преобрази в немска овчарка.

Карим почука и влезе в кабинета му.

— Какво става? — попита Крозие, седнал зад бюрото си.

— Обир и оскверняване. И двете много дискретни и внимателни. И много странни.

Крозие изръмжа:

— Какво са откраднали?

— В училището няколко регистъра от архивите. На гробището не знам. Трябва да се направи внимателен оглед вътре в гробницата, където…

— Мислиш, че двата случая са свързани?

— Как да не си го помислиш? Два обира през един и същ уикенд в Сарзак. Съвпадението може да съсипе всяка статистика.

— Откри ли връзка между двата случая?

Крозие почисти дъното на черната си лула. Карим мислено се усмихна: карикатура на комисаря от черните серии от петдесетте години.

— Струва ми се, че да. Тънка връзка, но…

— Слушам те.

— Осквернената гробница е на момченце с оригинално име. Юд Итеро. Починало е на десетгодишна възраст през 1982-а. Може би си спомняте?

— Не. Продължавай.

— Откраднатите регистри са от 81-а и 82-а година. Казах си, че може би малкият Юд е учил в това училище и то точно през тези години…

— Имаш ли с какво да подкрепиш тази хипотеза?

— Не.

— Провери ли в другите училища?

— Не още.

Крозие дръпна от лулата си. Карим се приближи към него и каза с най-благия си тон:

— Нека аз да водя разследването, господин комисар. Усещам нещо тъмно в тези случаи. Има някаква връзка.

Може да изглежда невероятно, но ми се струва, че са пипали професионалисти. Търсели са нещо. Нека най-напред открием родителите на детето, после ще направя задълбочен оглед на гробницата. Аз… Не сте ли съгласен?

Комисарят бе свел очи и грижливо тъпчеше лулата си. Измърмори:

— Скинарите са.

— Какво?

Крозие вдигна поглед.

— Казвам, че гробището е работа на бръснатите глави.

— Какви бръснати глави?

Комисарят се разсмя и скръсти ръце.

— Виждаш ли, още много има да учиш за нашето местенце. Трийсетина са. Живеят в един изоставен склад в Келюс. На двайсет километра оттук.

Абдуф се замисли. После подхвана:

— Мисля, че грешите.

— Селие ми каза, че гробът е еврейски.

— Нищо подобно! Казах просто, че Юд е еврейско име, производно на Юда. Това не означава нищо. В гробницата няма никакъв символ на еврейската религия, а и евреите предпочитат да бъдат погребвани в семейните си гробници. Господин комисар, това дете е починало на десетгодишна възраст. В такива случаи на еврейските надгробни плочи винаги има някаква рисунка, мотив, който да илюстрира рано прекъснатия живот. Примерно част от колона или отсечено дърво. Тази гробница е християнска.

— Голям специалист си. Откъде знаеш всичко това?

— Чел съм го.

Крозие невъзмутимо повтори:

— Само са скинарите.

— Това е нелепо. В случая няма расизъм. Нито дори вандалщина. Търсено е нещо друго…

— Карим — прекъсна го Крозие с приятелски тон, в който се усещаше известно напрежение. — Ценя оценките и съветите ти. Но все още аз командвам тук. Довери се на стария звяр. Тръгни по следата на бръснатите глави. Ако им направиш едно посещение, може и да разберем нещо.

Карим се изправи и преглътна.

— Сам?

— Не ми казвай, че се боиш от няколко остригани младежи.

Карим не отговори. Крозие си падаше по подобни изпитания. В неговото съзнание това означаваше едновременно да направиш мръсно и да проявиш уважение. Лейтенантът опря ръце в ръба на бюрото. Ако Крозие иска да играе, той нямаше нищо против.

— Предлагам ви сделка, господин комисар.

— Я гледай.

— Ще разпитам скинарите. Сам. Ще ги пораздрусам и ще ви докладвам до тринайсет часа. В замяна ще ми издействате разрешение да проникна в гробницата и да я огледам. Искам също така да разпитам родителите на детето. Днес.

— А ако скинарите са свършили тая работа?

— Не са.

Крозие запали лулата си. Тютюнът му изпука като суха трева.

— Съгласен — каза той.

— След скинарите аз водя разследването, нали така?

— Само ако имам рапорта ти до тринайсет часа. И без това ченгетата от съдебната полиция скоро ще довтасат.

Младият полицай се отправи към вратата. Пръстите му стискаха дръжката, когато комисарят изрече:

— Сигурен съм, че скинарите ще харесат стила ти на работа.

Карим затръшна вратата.

10

Доброто ченге трябва да познава врага си до съвършенство. Във всичките му аспекти. А Карим нямаше равен по въпроса за скинарите. В Нантер многократно се беше сблъсквал с тях в безмилостни битки. В полицейската школа им бе посветил подробен доклад. Докато караше към Келюс, арабинът си припомни всичко, което знаеше за тях.

Например униформите на двете течения. Не всички скинари бяха привърженици на крайната десница. Имаше и червени скинари от крайната левица. Свръхобучени, със специфичен кодекс на честта, те бяха не по-малко опасни от неонацистите, ако не и повече. Но с тях Карим имаше някакви шансове да се справи. Припомни си атрибутите на двете течения, фашагите носеха пилотски якета като на британските военновъздушни сили — налице, откъм лъскавото зелено. Червените го носеха наопаки — откъм флуоресциращото оранжево. Първите връзваха докерските си обувки с бели или червени връзки. Вторите — с жълти.

Към единайсет часа спря пред изоставения склад, пред който бе паркиран черен ситроен DS. Излезе от колата и се отправи към вратата, като се мъчеше да диша бавно. Зелени якета и бели или червени връзки — фашаги. Оранжеви якета и жълти връзки — червени.

Пое дълбоко въздух и бутна вратата. Нямаше нужда да гледа връзките на обувките, за да разбере къде е попаднал. По стените бяха изрисувани пречупени кръстове. До нацистките знаци висяха снимки на концентрационните лагери и увеличени фотографии на изтезавани алжирци. Под тях цяла орда бръснати глави в зелени якета стоеше и го наблюдаваше. Крайна десница, от най-твърдите. Карим знаеше, че всички тия мъже бяха татуирали отвътре на долната си устна думата СКИН.

Съсредоточи се и затърси с поглед оръжието им. Познаваше арсенала на тези откачалки — американски боксове, бейзболни бухалки и пистолети за самоотбрана. Гаднярите сигурно криеха някъде и пушки-помпи, заредени с каучукови сачми.

Това, което видя, му се стори много по-лошо.

Птици. Женски скинари. Главите им също бяха обръснати с изключение на няколко кичура на челото и покрай бузите. Доста ячки птици, напоени с алкохол, несъмнено по-агресивни и от приятелите си. Карим преглътна. Разбра, че няма насреща си няколко безработни, които се чудят какво да правят, а истинска банда, скрита тук в очакване да получи предложение да пребие някого. Шансовете му да се справи с тях скоропостижно намаляваха.

Една от жените отпи глътка бира, широко отвори уста и се оригна. Специално за Карим. Другите се изсмяха.

Арабинът заговори високо и твърдо:

— Добре, момчета. Аз съм ченге. Дошъл съм да ви задам няколко въпроса.

Скинарите тръгнаха към Карим. Ченге или не, той бе преди всичко арабин. А колко струваше кожата на един арабин в склад, натъпкан с умопобъркани? И дори в очите на Крозие и на другите полицаи? Младият лейтенант потръпна. За част от секундата почувства как земята се изплъзва изпод краката му. Изпита усещането, че целият град, цялата страна, може би целият свят е срещу него.

Извади оръжието си го насочи към тавана. Скинарите замръзнаха на място.

— Повтарям: ченге съм и искам да играя по правилата.

Бавно положи оръжието си върху някакъв ръждясал варел. Бръснатите глави го наблюдаваха.

— Оставям желязото тук. Никой няма да се докосва до него, докато говорим.

Автоматичният пистолет на Карим беше глок 21 — от новите свръхлеки модели. С петнайсет куршума в пълнителя плюс един в цевта и с фосфоресциращ визьор. Знаеше, че отрепките пред него не са виждали такъв.

— Кой е шефът?

Мълчание. Карим направи стъпка напред и повтори:

— Шефът, за Бога. Да не губим време.

Най-високият проговори с дрезгавия акцент на областта.

— К’во иска тоя боклук?

— Забрави, че си ме нарекъл така, момче. Ще поговорим само за малко.

Скинарят се приближаваше, клатейки глава. Беше по-висок и по-плещест от Карим. Арабинът не помръдна. Хвърли поглед вдясно — другите се примъкваха към оръжието му.

— Ей, задник, какво…

Карим изстреля юмрука си като снаряд. Носът на скинаря се разплеска. Той се сгъна на две, Карим се завъртя и го изрита право в гърлото. Бандитът се отлепи от пода и се просна на два метра встрани, превит от болка.

Един от скинарите се спусна към оръжието и натисна спусъка. Нищо. Опита се да го зареди, но пълнителят бе празен. Карим измъкна беретата изпод мишницата си. Хвана я здраво с две ръце, насочи я към бръснатите глави и изкрещя:

— Наистина ли помислихте, че ще оставя заредено оръжие на гниди като вас? Обърнете се! Ръцете на стената, тъпанари! И вие, женските! Изпразнете джобовете! Един непредпазлив жест и ви отнасям коленете!

После попита вече по-тихо:

— С какво се друсате?

Човекът плюеше кръв.

— Амфетамин… лепило…

— Какво лепило?

— Ди… Дисопластин…

— Къде е?

— В кошчето за боклук до хладилника…

— Само да мръднеш и си мъртъв!

Карим тръгна назад, насочил оръжието си едновременно към ранения скинар и неподвижните силуети до стената. С лявата си ръка изсипа кошчето — хиляди хапчета се разпиляха по пода, както и няколко туби лепило. Вдигна тубите, отвори ги и прекоси стаята. Очерта с лепилото лъкатушна линия точно зад гърбовете на скинарите, като не пропускаше да ги изрита в краката, в кръста, и да прати на безопасно разстояние ножовете им.

— Обърнете се. Вземете тубите. Помпайте. И се целете в линията.

Лепилото избликна от тубите. При третото стискане ръцете бяха окончателно залепнали една в друга.

Карим се доближи да първия си нападател. Седна с кръстосани крака в поза „лотос“ и пое дълбоко въздух, за да се успокои. Попита:

— Къде бяхте снощи?

— Не… не сме ние.

Карим наостри уши. Беше унизил скинарите, за да им даде урок, и сега поставяше въпросите си съвсем формално. Бе сигурен, че тия тъпанари нямат нищо общо с оскверняването на гробището. Само че този скинар като че ли вече знаеше какво се бе случило.

— За какво говориш?

Бръснатата глава се облегна на лакът.

— Гробището… Не сме ние.

— Откъде знаеш за гробището?

— Ние… минахме оттам.

На Карим му хрумна нещо. Крозие имаше свидетел. Някой му бе съобщил тази сутрин, че скинарите са бродели около гробището. И комисарят го беше изпратил при тях, без да му каже и дума. Щеше да си разчисти сметките с него по-късно.

— Разказвай.

— Мотаехме се натам…

— В колко часа?

— Не знам. Може би към два…

— Защо?

— Ами… Бяхме тръгнали ей така… Минахме покрай гробището… Вратата беше отворена… Видяхме сенки… Някакви типове излизаха от гробницата…

— Колко бяха?

— Двама, мисля.

— Можеш ли да ги опишеш?

Раненият се изсмя.

— Човече, бяхме толкова друсани…

— Можеш ли да ги опишеш?

— Не! Беше тъмно…

Карим размисли. Явно ставаше дума за професионалисти.

— И после?

— Хвана ни шубето… и се ометохме…

— Само това ли? Нищо друго ли не забелязахте?

— Нищо… В два сутринта…

Карим си представи пустия път с един-единствен фенер и бандата бръснати глави, надрусани до козирката и ревящи нацистки химни. Повтори:

— Помисли още.

— Малко по-късно… мисля, че видяхме източна кола, лада или нещо подобно… движеше се в обратна посока… Идеше от гробището…

— Какъв цвят?

— Бяла…

— Нещо особено?

— Беше кална…

— Видя ли номера?

— Я па тоя. Да не сме ченгета…

Карим го изрита в корема. Онзи се сгърчи и изстена. Лейтенантът се изправи и изтупа джинсите си. Чуваше как другите стенат зад гърба му. По ръцете им вече сигурно имаше изгаряния от трета или четвърта степен. Карим заключи:

— Ще отидеш в управлението в Сарзак. Днес. За да подпишеш показанията си. Кажи им, че аз те пращам. Така ще бъдат по-любезни.

Скинарят кимна, после хвърли към Карим поглед на подгонено животно.

— Защо… защо правиш това, човече?

— За да си спомняш — прошепна Карим. — Ченгето е винаги проблем за такива като вас. А арабското ченге е страхотен проблем. Опитай се още веднъж да посегнеш на арабин и ще се запознаеш с проблема. (Отново го изрита.) Из основи.

Карим взе глока си и напусна склада. Метна се в колата и рязко потегли. Спря няколко километра по-нататък, за да се успокои и размисли. Значи оскверняването беше станало преди два часа сутринта. Осквернителите бяха двама и може би караха източна кола. Погледна часовника си — време бе да си напише рапорта. Беше си изпълнил задачата. Сега Крозие трябваше да му отпусне юздите. Щеше да води разследването по свой начин — да се занимае например с момченцето, изчезнало през 1982 година.