Пътешествието на Хиеро

10. ЮЖНИТЕ ГОРИ

Над Ниана се бе спуснала нощ. Лодки и малки шлепове се плъзгаха безшумно по обагрения със сребро от лунната светлина залив. Това бяха предимно моряци от акостиралите платноходни кораби, които бързаха да отидат на брега, сред удоволствията на космополитния град. След като слънцето се скри зад хоризонта, товаренето и разтоварването на стоки по многобройните кейове престана и пристанището опустя. Тесните и мръсни улички в близост до него се осветяваха само от фенерите пред кръчмите и къщите със специална репутация. Самотни силуети бързаха по съмнителните си дела. Честните граждани избягваха да се появяват нощем по тези улици. Злото беше пуснало яки корени в този район и само хора, които се ползуваха от неговото покровителство, се осмеляваха да се разхождат там. От друга страна, в югоизточната част на Вътрешното море нямаше друго голямо и удобно пристанище, и главният търговски маршрут, свързващ северозапада на континента с югоизточната му част, минаваше през Ниана. Присъщият на човешкия род стремеж към печалба, дори и при най-тежките обстоятелства, беше толкова настойчив, че търговията процъфтяваше и в това мрачно безвластие, когато тайните управници на града се стремяха да угодят на Нечестивия.

От древната каменна кула, която се извисяваше над града, две тъмни сенки наблюдаваха залятата с лунна светлина чак до черната линия на хоризонта морска повърхност.

— Срещу този човек използувахме какво ли не — чу се резкия глас на едната сянка. — Каквото и да правихме, каквото и оръжие да използвахме, всичко беше безполезно. Той се разхожда безпрепятствено по нашите земи, избягва всички клопки и удари, унищожава хората и корабите ни.

— За съжаление си прав — потвърди вторият глас със също така рязка интонация. — Той вече пресече два Кръга и сега е в нашия, Жълтия. Чух, че ще ни посети С’дана, глава на Синия кръг?

— Докато той пристигне, нашият враг ще бъде вече тук. Току-що бях в залата за наблюдения. Към града се насочват два прибора-защитници, които са регистрирани в Синия кръг. Направихме справка и разбрахме, че Сините братя са дали четири прибора на пиратите — на Плешивия Рок, на двамата му заместници и на глита, който е бил пратен да контролира Рок.

— Как обясняваш това? — нетърпеливо попита събеседникът му.

— Два прибора-защитници са изчезнали, най-вероятно са били унищожени. Другите два са включени, но се реистрират в пасивен режим. Предполагам, че и четиримата носители са мъртви, но два от приборите са попаднали поради небрежност в ръцете на враговете ни, които безспорно ги изследват.

След кратка пауза вторият събеседник заключи:

— Какво пък, сега е наш ред да покажем на какво сме способни. Уверен съм, че Жълтите братя няма да се посрамят и ще победят северния странник!

Отново настъпи тишина. Двете сенки продължиха да гледат потъналия в лунна светлина град и пристанище. Те се бяха опряли на порутен каменен парапет, който обкръжаваше камбанарията на древна църква; сега тази светиня беше станала символ на Злото.

Първите слънчеви лъчи заиграха на изток. Свежият бриз се примесваше с миризма на гниещи водорасли и уловената риба от пристанищните складове. Тъмните фигури в островърхи шапки и дълги наметала се скриха под сводовете на кулата. Денят настъпваше.

— Преди всичко трябва да разчитаме на здравия си разум, а след това на картата на Нечестивия. — Брат Алдо постави кафявата си ръка върху разстланата на масата карта. — Освен това, не всички знаци и надписи са ни ясни.

Около кръглата маса в центъра на малката каюта седяха Хиеро, старият единадесетник, Лучара и капитан Хаймп. В ъгъла дремеше мечокът. При мъждукащата светлина на окачения на таванската греда фенер той изглеждаше почти два пъти по-едър, отколкото в действителност. Палубата на „Морска дева“ се полюшваше. Корабът плуваше право на юг, към обрасналото с тропическа растителност крайбрежие на Ниана. Бяха изминали само два дни от срещата с пиратския кораб.

— На нашето братство са известни някои от тези символи — продължи брат Алдо, като поглаждаше несъзнателно картата с дланта си, — но понеже такива документи рядко попадат при нас, не съм изцяло сигурен. Ето, например, — показалецът му се плъзна по извита линия, преминаваща през оцветена в зелено територия на югоизток от Вътрешното море. — Тук преминава тайна пътечка, която ние единадесетниците я знаем, но кояко не сме ползували от години. Тази пътечка се намира малко по-северно от основния търговски път, който съединява Ниана с градовете на Лантическото крайбрежие. Именно по тази пътека те водеха, мое дете — старецът погледна ласкаво Лучара.

— Ниана принадлежи на Нечестивия. Погледнете този кръгъл знак, който обгражда целия град. Аз го познавам много добре — той посочи картата, — те не са го изменили от стотици години. Той означава „наше“. Много граждани и чужди търговци не знаят това и смятат Ниана за свободен град. Те не разбират, че Нечестивия съзнателно ги търпи, не взема много високи данъци от тях, но за сметка на това получава богата информация за различни страни. Освен това, много от неговите агенти си слагат маски на честни търговци и безнаказано вършат мръсните си дела.

— Добре, ние също можем да изиграем подобна игра! — възкликна свещеникът. — Готов съм да споря, че ние знаем за тяхните планове повече, отколкото те за нашите!

— Дано е така — каза старецът. — Нека да погледнем другите знаци на картата. Обърни внимание на областите, боядисани в синьо. Тук някога са се взривявали кобалтови бомби, а на древния език кобалт означава син. Това са смъртоносни радиоактивни пустини. Те постепенно намаляват площта си, но все още са опасни. Но дори и там има живот — странен и страшен. Най-обширната пустиня на Смъртта е на юг от Вътрешното море, ето я — брат Алдо докосна картата. — Струва ми се, Хиеро, че градът, който търсиш, е в северната й част. В нея има още няколко големи града, сега изцяло разрушени, но те са в източната й част. Ако ми покажеш картата на Абатството, ще ти кажа това по-ясно. Разбира се, ако ми имаш доверие.

Настъпи неловка пауза. Във внезапната тишина се чуваше дори как пропуква фитилът на газената лампа, люлееща се на късото въже.

— Ти нямаш доверие на Алдо! — Юмрукът на Хаймп избумтя върху масата. — А кой десетки пъти ни е спасявал кожите! А и твоята, пред собствените ми очи, два пъти!

Мургавото лице на Хиеро потъмня, но след малко той намери сили да се усмихне.

— Прости ми, брат Алдо. Хаймп, моля те да ме извиниш. Когато тръгнах се заклех пред Абат Демеро да пазя някои сведения в пълна тайна. Целта на мисията и крайния обект. Добре знаем, че Нечестивият има навсякъде очи. Но… и вие сте прави, особено след това, което преживяхме. — Хиеро обиколи с поглед мълчаливите и напрегнати лица на събеседниците си. — Ето я и картата. Какво ще кажете за нея, брат Алдо?

— Така… — Старецът наведе глава и побелялата му брада леко докосна масата. След минута той се изправи. — Така си и мислех. Хиеро, това е стара, твърде стара карта или по-точно добре направено копие, но за съжаление от стара и вече невярна карта. За някои неща съм сигурен, че вече са изчузнали преди столетия, а за други детайли не съм напълно уверен, но предполагам, че също има промяна. Впрочем, за изпълнение на нашата задача, никоя карта няма да ни помогне изцяло. Капитан Хаймп знае, че всички удобни пристанище тук се контролират от Нечестивия.

— Да — изсумтя морякът, разглеждайки внимателно картата. В околностите на Ниана е лудост дори да се мяркаме. Налага се да слезем на някое диво и безлюдно място до тази проклета гора!

— Тук — дългият показалец на единадесетника посочи една точка на картата. — Тук ще ни свалиш. В този район започва тайна пътека. Сигурен съм, че мога да я открия. — Той се обърна към Хиеро. — Този маршрут, моето момче, е труден, но той минава през наши земи. Действително, от време на време отредите на Нечестивия заедно със съюзниците си — лемутите, навлизат в гората, но те не я познават така добре, както ние. А и ти, Хиеро, не си новак в горските пътешествия! — Той се усмихна, като в отговор на усмивката на Хиеро.

— Добре, приемам този план — каза свещеникът и грижливо сгъна картата. — Какво е разстоянието от Ниана до началото на пътеката?

Капитан Хаймп отговори вместо Алдо.

— Ако картата ти е вярна, около петдесет мили по крайбрежието. Но трябва да знаеш, че тези райони са опасни. Не стигат обикновените ужаси на гората, а понякога се появяват и войнствени диваци. Това са червенокожи пигмеи, въоръжени с отровни стрели. Те са дяволски точни и пъргави. Разбира се, че ще се постарая да ви сваля максимално близко до посочения пункт, но как ще намерите необходимата пътечка в този ужасен пужинак, пълен със зверове, диваци и Господ знае какви твари, не мога да си представя!

— Е, без паника — усмихна се старецът в отговор на емоционалната реч на капитана. — Ти по това време ще бъдеш в открито море и „Морска дева“ не я заплашват кръвожадните твари от гората. — Той се обърна към Хиеро и продължи с по-сериозен тон: — Имаме няколко свободни часа. Имаш ли нещо против да разгледаме уредите на Нечестивия?

Скоро двата странни прибора лежаха на масата пред пътешествениците. Лучара и капитан Хаймп ги гледаха с отвращение, а Хиеро и брат Алдо — с нескриван интерес.

Приборите бяха изработени от блестящия синкав метал, който често се употребяваше в изделията на Нечестивия. Тайнственото устройство, което защищаваше от чуждо телепатично влияние, беше поставено в плосък металически калъф, дебел почти половин дюйм. Самият калъф беше с квадратна форма. Страните му бяха дълги около четири дюйма. На двата противоположни върха бяха захоени пръстени, свързани със здрава металическа верижка. По цялата обиколка на страничната повърхност се точеше тънка линия, която разделяше калъфа на две равни части. По квадратните плоскости бяха издълбани някакви зтаци, непознати дори на брат Алдо.

Хиеро взе единия от приборите и като натисна с нокти двете половини на калъфа се опита да го отвори. Не успя от първия път и натисна по-силно. Лучара сложи ръка на рамото му.

— Не смяташ ли, — попита тя, — че това е опасно? Дали тези изделия на Нечестивия няма да избухнат в ръцете ти или да ти причинят някаква друга вреда?

— Може би си права — отговори Хиеро и прекрати безполезните си опити. Стори му се, че приборът издава слабо бръмчене, и го подаде на единадесетника да го провери и той.

— Нищо не чувам — каза последният. — Но аз не се ориентирам добре в тези неща, момчето ми. Казах ти, че нашето Братство от векове е развивало способностите на членовете си да улавят и използуват всякакви видове ментални връзки, а към всякакви механически устройства сме се отнасяли скептично. Вероятно тази позиция е погрешна — сега аз мисля, че неголямо количество машини и прибори са ползни за нашия свят. Те ще облекчават труда и са годни за изучаване на живата и мъртва материя. Но в случая не мога да ти помогна с нищо. Смятат дори, че нито един член на братството няма такъв опит с приборите на Нечестивия, какъвто имаш ти.

Свещеникът упорито гледаше блестящите кутийки пред себе си. Някаква смътна мисъл, неосъзнат спомен, се мяташе в мозъка му като птичка в клетка и не можеше да се измъкне на воля. Той въздъхна, потри слепоочията си с пръсти, и каза:

— И аз не съм видял чак толкова много техни апарати и машини. Така… нека си спомня подред. Първо, мозъчния усилвател и предмета, подобен на компас, който отнех от С’мерг. След това устройството, с което се опитаха да сломят менталната ми бариера, когато ме плениха. Още — оръжие, което наричам светлинна пушка. То стреля с нещо подобно на изкуствени мълнии. Никой от тези предмети не ми прилича на това — той сложи длан върху синкавата повърхност на калъфа. — Интуитивно усещам, че в тях има някаква заплаха. Може би Лучара е права, и ако се опитам да ги отворя, ще последва взрив?

— Аз отивам на мостика — заяви Хаймп и стана да си ходи. — Всяка минута може да се покаже брегът и не искам да се ударя в някоя от тукашните скали.

Хиеро се усмихна и бутна предметите към ръба на масата.

— Не е зле да поспим преди пътешествието. — Той също се надигна.

— Така да бъде — съгласи се брат Алдо. — Но ние, старците, не се нуждаем от много сън, затова аз ще изляза на палубата с любезния ни домакин. Лека нощ, деца мои.

… Хиеро се надигна от ниската койка и стисна глава с длани. Проклятие! Какво трябваше да се сети? Какво трябваше да знае за тези дяволски прибори? Свещеникът отчаяно се взираше в блестящите паралелепипеди. Лучара беше заспала след любовната игра; тя се унасяше в сън бързо и дълбоко, като уморено от игра дете. Хиеро премести поглед към приятелката си и нежно докосна косата й. След това въздъхна, загаси фенера и прилегна.

Разбуди го силен вик: „Земяяяя…“. Сивата предутринна светлина се промъкваше в малкия илюминатор. Хиеро скочи на крака и автоматично погледът му се спря на синкавите прибори, които не бяха помръднали от масата. И в този момент той разбра каква мисъл го мъчеше! Спомни си страшното блато на север и приличащия на компас прибор, който той стъпка! Именно той издаде следите му на Нечестивия. И той говореше. А сега подобни прибори вече три дни бяха на кораба! „Аз, глупакът, безмозъчният червей, сам се напъхах в капана им!“.

Хиеро грабна двата уреда и меча си и изскочи на палубата. Там бяха капитан Хаймп и брат Алдо, които учудено наблюдаваха как Хиеро чупи калъфите с дръжката на меча. Като свърши тази работа и хвърли остатъците във водата, Хиеро си пое дълбоко дъх и разказа на спътниците си за предположението си. Те го изслушаха мълчаливо, но в очите им проблеснаха тревожни пламъчета.

Корабът беше почти до брега. На няколкостотин ярда тъмнеше дивата Южна гора, излязла като че ли от кошмар. Самият бряг не се виждаше, понеже гъсти храсталаци се бяха надвесили над самата вода. Над плътната стена от преплететни клони и листа се издигаха, покрити с черна, кафява, сива или сребристосива кора, стъблата на горските гиганти. Свещеникът вдигна високо глава, за да види как върховете на дърветата се поклащат на немислима височина. Някои от чудовищните дънери бяха по-дебели от дължината на „Морска дева“. Огромни червени и жълти цветове се провесваха надолу и се люлееха между клоните. През капитанския далекоглед Хиеро можеше да разгледа множество по-мънички растения, които бяха заселили всяко свободно място в този многоетажен горски свят. Миризлив, горещ и влажен въздух напълни ноздрите на младежа. Зад него Клотц заудря пода с крака — като че ли беше почувствувал някаква опасност. В отговор се раздаде приглушен от разстоянието рев на някакво горско чудовище, скрито от зелената стена.

— Може ли корабът да се движи по-бързо? — попита свещеникът. — Страх ме е от големи неприятности. Последните три дни вероятно сме били под непрекъснато враже наблюдение, а сме доста близо до контролирания от Нечестивия град Ниана.

— Боя се да не се натъкнем на подводни скали, затова сме вдигнали само половината от платната. Мисля, че няколко минути повече или по-малко не решават проблема. — отговори дребният капитан.

Малкият кораб, окъпан от първите лъчи на изгряващото слънце, бавно пловаше успоредно на зелената стена на джунглите. До пътниците вече ясно достигаха крясъците и чуруликането на безчислените птици, които пърхаха над гората.

На палубата се появи Лучара, готова за слизане. Хиеро промърмори тихо молитва, което леко го успокои, макар че напрежението не го напусна изцяло. Редом до него стоеше брат Алдо. Старият единадесетник беше сложил длани на очите си и дълбоко вдишваше странните миризми.

Внезапно Хиеро стисна кафявото расо на стареца:

— Нещо ни приближава от запад! Не мога да прочета мислите, понеже са под ментален екран, но ми прилича на кораб! Много бързо дойдоха! — той внезапно усети силна болка в гърдите. Нечестивият отново ги изигра!

Алдо стремително се обърна към капитана.

— Хаймп, свали ни веднага на брега! И екипажа също. Побързай, или всички ще загинем! — лицето на единадесетника изглеждаше като излято от камък, но очите му блестяха в неукротим огън.

Капитанът изригна цял залп от команди и ругатни. За миг бяха вдигнати всички платна. На кормилото застана едноокият лоцман Блуто. „Морска дева“ подскочи и се понесе право към обраслия с растителност бряг. След няколко минути обаче се наложи да се свалят всичките платна, за да може корабът внимателно да маневрира сред храсталаците и дърветата, които растяха направо от водата. Лиани, дълги клони и въздушни корени се омотаваха по всички изпъкнали части на кораба. Корпусът му постоянно се разтърсваше от удари с многобройните плаващи дънери и стебла. За щастие на пътешествениците нямаше подводни скали и това осигуряваше сравнително безопасно акостиране.

Още малко, и килът на „Морска дева“ застърга по пясъка, а бушпритът й се заби в непроницаемата злена стена.

— Всички на брега, по-живо! — раздаде се гръмовитата заповед на капитан Хаймп. Капитанът великолепно се държеше уверено, беше преодолял съмнението за неминуемите загуби. Старият авантюрист не падаше леко духом.

Група яки и смели моряци скочиха на брега и със секири в ръце започнаха да изсичат просека в джунглите. След авангарда се движеше останалата част от екипажа. Всички бяха въоръжени и носеха набързо събрани хранителни припаси. Брат Алдо, свещеникът и девойката вървяха най-отзад и водеха животните. Ариегардът се състоеше от моряците, които обслужваха стрелометната машина, които останаха на поста си, докато всички други слязоха.

Всички с безпокойство поглеждаха нзад, към изоставения кораб. И ето, иззад близкия полуостров изскочи корабът, от който се плашеха. Черен обтекаем корпус се носеше бързо на миля от тях, бяла пяна изскачаше пред острия нос, оръдието сочеше към джунглата.

Хаймп изруга, и като разбута хората си, се нахвърли яростно да да разсича пет дюйма дебелите лиани с широкото острие на брадвата си. Другите моряци също удвоиха усилията си.

От кораба на Нечестивия, който се носеше като ураган, се разнесоха яростни крясъци, след което от носа му светна синя искра. „Светлинно оръдие!“ — изкрещяха едновременно Хиеро и Лучара. На сто ярда зад кърмата на „Морска звезда“ изскочи гейзер от пара. След секунди синята искра отново светна, раздаде се страшен грохот и на мястото на палубната кабина бликнаха пламъци и кълбета дим.

След третия изстрел „Морска звезда“ пламна цялата. Огънят бушуваше по палубата, лижеше платната и реите и кафявият дим затъмняваше безоблачното утринно небе. През дима и парата продължаваха да избухват светлинните изстрели, които бяха насочени към джунглата. Те пробиваха отвори в гъстата растителност, но голямата влажност пречеше да избухне пожар. Вражеският кораб достигна почти до мястото на слизането, но едва ли суетящите се около оръдието стрелци можеха да видят нещо и затова скоро обстрелването спря. През това време зелената плът на джунглата скри моряците и пасажерите на „Морска дева“. Самият кораб загина, но им направи последна услуга — горящият корпус запуши направената просека.

Двигателят на черния кораб отново заръмжа и вражеският съд се отправи към открито море.

Далеко от тези събития, в дълбоко подземие, под улиците на древната Ниана, една забулена в плащ фигура стоеше пред табло, което искреше със стотици разноцветни огънчета. Внезапно сянката скочи, издаде ядосан възглас и изсъска към невидимия си в тъмнината на помещението събеседник:

— Това ли е вашата прехвалена оперативност. Няма що, Жълтият кръг показа превъзходството си над Синия! Това няма да ви се размине, аз лично ще се срещна с вашия Майстор!

С’дана, ръководителят на Синия кръг, излезе вбесен от стаята. Всеки, който попаднеше на пътя му, усещаше от метри яростта му и се свиваше до стената или гледаше бързо да изчезне в страничните отклонения на тунела. Но хората от Жълтия кръг не се предаваха. До всички цитадели на Нечестивия бяха изпратени нови заповеди. Ловът продължаваше; и докато съществуваше Тъмното братство, той нямаше да спре.

Първата нощ пътешествениците се приютиха под шатрата от клони на няколко дървета. Моряците се чувствуваха много неуютно на сушата, а освен това бяха уморени и депресирани от загубата на кораба си. Обкръжаващата ги тъмна и зловеща гора ги плашеше, но Хаймп и Блуто успяваха да поддържят дисциплина. Два огъня осветяваха седналите около тях хора. Бивакът беше ограден с ниска ограда от клони, камъни, храсти. Това беше по-скоро въображаема, отколкото реална защита, но позволяваше на пазачите да концентрират вниманието си. Чудовищно дебелите стъбла на дърветата, загадъчните крясъци и звуци, идващи от джунглата, блестящите очи на невидими зверове и птици плашеха хората така, че те приказваха тихо и се държаха накуп.

— Отново имахме късмет и успяхме да се измъкнем невредими — каза замислено Хиеро. Той се беше опрял на един дънер на няколко крачки встрани от огъня. Уморената девойка дремеше, положила глава върху коленете му. Зад дървото се чуваше сънното сумтене на мечока и пръхтенето на лорса. Брат Алдо се беше стопил в горската джунгла преди час, като обеща, че до полунощ ще се върне.

Неочаквано мечокът се размърда, отиде при Хиеро и навря влажен нос в бузата му. Двамата внимателно се вслушваха в шумовете и хаоса от ментални сигнали, идващи отвън. От горските дебри се носеха ужасни звуци. Яростно ръмжене и писък ту се извисяваше, ту беше заглушавано от хрипкаво тръбен рев — като че ли гигантски лъв и бик с големина на скала се бяха вплели в смъртен двубой. В сравнение с тези шумове тръбният зов на Клотц приличаше на бебешко бърборене.

Хората бяха скочили и грабнали оръжие, което би било малко и безполезно срещу горските гиганти. След десетина минути шумът от битката стихна, като остави хората почти оглушели. Отново се чуваха обикновените звуци на нощните джунгли. Успокоените моряци отново седнаха или легнаха близо до огъня. Но Хиеро продължаваше да стои прав, опирайки се на копието си и мислено се вслушваше в обкръжаващата ги неизвестност. Лучара го гледаше разтревожено, разбирайки, че опасността не е преминала.

— Много голям звяр — спокойната мисъл на мечока достигна до свещеника. — Бил е нападнат от друг, още по-голям, който го е ранил. Сега идва насам и е много ядосан. Мисля, че трябва да сме тихи, много тихи!

Хиеро бързо обиколи всички и със знаци им обясни, че трябва да мълчат. Той добре знаеше по своя собствен опит, че на предупреждението на Хърм трябва да се гледа много сериозно. Скоро всички се притаиха между огромните корени на дърветата, стиснали в ръка оръжие и напрегнато впили погледи в тъмнината.

— Той се приближава — съобщи мечокът. — Внимавайте!

„Никак няма да е лесно пътуването през гората,“ мрачно помисли метсианецът. Той беше заслонил Лучара и се опитваше да долови менталното поле на идващото чудовище. Успя и разбра, че примитивният мозък на това същество е обхванат от сляпа ярост заради загубената битка и получената рана. Хиеро се опита да подчини съзнанието му, но не успя. Свещеникът беше чужденец в света на огромните същества и още не можеше да открие ключа към тяхното управление. Той се отипа отново, но замъгленият от болка и ярост мозък пак го отхвърли леко.

— Само брат Алдо може да направи това! — с отчаяние помисли свещеникът.

— Връщам се, близо съм! — неочаквано проблесна в мозъка му ясна мисъл. — Остави съзнанието му, ще се опитам да изменя направлението му.

Сега всеки чуваше приближаването на чудовището. Земята потреперваше от тропота му, а яростното сумтене заглуши всички горски шумове.

— Предай на всички, че трябва да се отдалечат от огньовете — дойде ментално съобщение от стария единадесетник. Хиеро махна с ръка и хората тихо запълзяха в мрака на тропическата нощ. Лучара хвана юздата и поведе Клотц, за да се скрият зад дебело коренище.

Тропотът се усилваше. Животното вече бягаше. Сумтенето прекъсна за малко. След това звярът изрева. Ужасен, вибриращ звук парализира хората, подобно на силна гръмотевица.

След секунда хората го видяха — огромно, титанично същество, подобно на тези, които вероятно са бродили по земята хиляди години преди появяването на човека. Изменението на климата и сляпата игра на генетичните мутации възкреси на планетата гигантски твари и ги противопостави отново на обезкръвената и омаломощена човешка раса. Огромната бъчвовидна глава на чудовището беше снабдена с два чифта саблевидни бивни и се намираше на около двадесет фута над земята. Късият колонообразен врат преминаваше в гигантско туловище. Гъстата сивокафява козина го покриваше и правеше приличащо на обрасла с мъх скала, която обаче стремително се носеше на четири трапецовидни крака. В несигурната светлина от огньовете свещеникът видя кръвотечащи рани по страните на животното и обезумелите му от болка малки очи. Огънят като че ли раздразни чудовището още повече. То се нахвърли на първия, размята настрани горящите клони, след това атакува и втория, като вдигна цял облак от искри и дим. Тъпчейки с дебелите си безформени крака въглените, то ревеше от злоба и болка. Когато реши, че е победил, ненавистният звяр отново побягна, проби оградата и изчузна в нощта. Хората продължиха да стоят стаени в импровизираните си скривалища. Те се вслушваха как звярът се носи през джунглата и тероризира обитателите й с тръбния си рев. След време настъпи тишина.

— Опасността мина — раздаде се спокойният глас на брат Алдо. — Можете отново да запалите огън. Животното си отиде, но тук има други, макар и по-малки, но все пак твърде опасни зверове. Затова побързайте.

Под ръководството на Хаймп моряците се заеха за работа. Скоро огразата беше възстановена и укрепена. Отново пламнаха два огъня. Хаймп преброи хората си — трима моряци липсваха.

— Вероятно са се паникьосали и са побягнали в гората. Вероятно са станали жертва на горските твари. Ако човек не желае да слуша гласа на разума, какво може да се направи? — философски отбеляза капитанът. — Хиляди пъти повтарях — да се държим всичките заедно, но те са решили, че сами ще се оправят!

— Боя се, че си прав — каза Алдо. — Добре, че с нас не се случи нещо страшно. Бедният ранен звяр, нарича се парз, по погрешка можеше да ни стъпче.

— Бедният звяр ли?! — възкликна Лучара. — Вие сте на страната на това кошмарно чудовище?!

— Принцесо, не трябва да го мразите — спокойно каза единадесетникът. — Не забравяйте, че тази гора е негов дом, а ние сме тук пришълци. Той се беше сражавал отчаяно с по-силен враг, побягна, а огъня ни взе за друг противник. Аз го насочих към водата, за да успокои болката в изгорените си стъпала. Сега той е по-добре — проговори брат Алдо с тон на грижлива бавачка, която разказва за капризно дете.

Хиеро се усмихна. Да, единадесетникът действително беше покровител на всичко живо.

— Надявам се, че повече никой няма да ни безпокои тази нощ — старецът сияеше от удоволствие и весело поглеждаше събеседниците си. — Но по-важното е, че открих пътечката!

— Приятна новина безспорно, — грубо отсече Хаймп, — но искам да разбера и други неща. Например, кой ще ми заплати за унищожения кораб, товар и плячката, която взехме от кораба на Плешивия Рок, за което рискувахме живота си? Освен това, аз заедно с целия ни екипаж искаме да продължим да плаваме, — и той посочи към морето. — Кога, как ще стане това, и откъде пари за нов кораб? Или може би ще скитаме в този пущинак, докато ни изядат животни, подобни на онова?

Хиеро видя, че независимо от войнствените думи на капитана, очите му проблясват закачливо, а глупавият перчем стърчи нагоре. Хаймп явно беше от хората, които по-скоро биха умрели, отколкото да признаят, че са романтици; човек, който не може без приключения и занимателни авантюри. Разбира се, той не се отказваше от печалба и богатство, когато се падне изгоден случай, но не това беше основното. Сега Хаймп олицетворяваше двойнствеността на такива натури — той намръщено хвърляше погледи ту към Хиеро, ту към Алдо.

Но старият единадесетник добре познаваше капитана.

— Нима твоите смелчаги не могат да изтраят малко неудобства? Уверен съм, че са хора, които без страх се носят по вълните и се сражават с пирати, канибали и морски чудовища, няма да се притеснят от горска разходка за няколко мили.

Хиеро и Лучара се спогледаха и усмихнаха едновременно. Няма що, само няколко мили горска разходка! Брат Алдо определено беше добър дипломат! Очевидно кратката му реч оказа успокояващо влияние на настръхналите моряци.

— Ние сме най-стабилният екипаж във Вътрешното море — похвали се дребният капитан. — Бъдете сигурни, че ако на наше място беше страхливият екипаж на Плешивия Рок, всички до един биха се разбягали пред вида на онова животно. А моите хора са готови за мен да скочат в огън и вода! Но все пак не ми стана ясно кой ще заплати загубите ми? И къде ще се денем сега, след като нямаме кораб?

— Е, — брат Алдо поглади брадата си, — аз, разбира се, нямам право да обещавам категорично нищо, но смятам, че авторитетът ми в Братството е достатъчно висок и че то ще компенсира изцяло загубите ти. Доволен ли си?

— Напълно, добри ми брате — отговори капитанът. — Бях уверен, че ще вземеш справедливо решение. И така, с този въпрос приключихме. А сега накъде ще вървим?

— Мисля, че аз мога да отговоря на този въпрос — намеси се в разговора метсианецът. — Ние сме се отправили на юг и смятам, че за вас и вашия екипаж ще е най-добре да сте с нас. Едва ли моряците горят от желание да пътуват сами из гората. Трима вече загинаха. Аз сондирах за човешки ментални полета наоколо и не ги открих, затова смятам, че избягалите вече са умрели. Има ли желаещи да ги последват? Не — тогава мисля, че отговорът е ясен, ние трябва да се държим заедно.

— Да, така е — потвърди Алдо, — и сега Хиеро става водач на нашата експедиция. Не желая да скривам, че пътешествието ни е много опасно, и затова е необходима строга дисциплина. Аз ще помагам на Хиеро, а ти, Хаймп, оставаш пряк ръководител на хората си.

— Става — отговори морякът, в когото след обещанието на Алдо страстта към опасните авантюри окончателно победи търговската предпазливост. — Имам тридесет човека, впрочем не, само двадесет и седем, и още Блуто и аз. Хранителните ни припаси са за две седмици. По-лошо е положението с водата; имаме само седем мяха.

— Ще ви намеря и вода, и ядене, — успокои го Алдо, — в тази гора има предостатъчно дивеч. Ще се отправим на път щом разсъмне. Мътеката е на миля оттук и тя е проходима. По нея открих много следи от горски зверове, но не и човешки.

Те обсъдиха изтеклите събития и някои подробности от предстоящото пътуване, докато луната изплува над дърветата. Понякога Хиеро изследваше обкръжаващия ги мрак, но менталните сигнали, които прехвана, не криеха опасност за хората. Обитателите на джунглите живееха обикновения си живот: ловуваха, бягаха, спяха, пиеха и ядяха.

Уморените пътешественици заспаха. Само часовоите поддържаха огньовете и наблюдаваха оградата.

Сутринта рано групата се подготви за поход. Багажът беше натоварен на Клотц, колкото и това да не му харесваше. „Движи се сам,“ заповяда му Хиеро, „няколко дни ще ходя пеш.“ Лорсът беше принуден да пренася товари и спокойно щеше да носи десет човека; раздразнението му се дължеше по-скоро на уязвена гордост, отколкото на мързел. Той тресеше огромните си рога и ревеше така, че почти спука тъпанчетата на Лучара. Гората му отговори с цял хор от ръмжене, писъци, ревове и под този многогласен оркестър отрядът потегли.

Най-отпред, като разузнавачи, вървяха Хиеро и мечокът. Следваха ги едноокият боцмян и няколко моряци с брадви. Те разчистваха пътя за идващите след тях. Ядрото на отряда включваше Хаймп и по-голямата част от моряците, които бяха извадили мечове и копия. След тях се движеха Лучара, Алдо и силно натовареният лорс. Тилът на отряда се прикриваше от малка група арбалетчици. Според Хиеро такова разпределение на пътешествениците осигуряваше максимална безопасност, тъй като в челото и опашката на колоната се намираха опитни телепати.

Както беше казал единадесетникът, те скоро достигнаха търсената пътека. Безпогрешният инстинкт на Хиеро му подсказа, че тя води точно на юг. Пътечката беше проходима, само на някои места се беше появил нисък храсталак, който не представляваше проблем за острите брадви на моряците. Последните се отпуснаха, заваляха песни и шеги за чернооките красавици от славния град Ниана. Лучара се стараеше да не обръща особено внимание на текста им. Когато за обяд спряха за лека почивка и подсилване, моряшките приказви обясниха на Хиеро причината за ентусиазма им. Хитрият Хаймп беше пуснал слух, че целта на експедицията са съкровища, скрити в изоставен от дълбока древност град. Като доказателство се подмяташе за тайната карта, която някои бяха успели да зърнат. Нищо чудно, че хората бързо нагълтаха тази въдица; подобни истории винаги са имали успех.

Пътешествениците вървяха по чудесен, зелен свят, който като че ли нямаше край. Задушливата крайбрежна жега се смени от умерена, поносима топлина. Въздухът под короните на огромните дървета беше свеж и ароматен. За приятна изненада на всички, почти нямаше насекоми — вероятно изобилието от птици, които живееха по върховете на дърветата, беше причината за това.

Маймуни от различни размери, същества, подобни на катерици и други дребни животинки непрекъснато сновяха по дърветата и лианите. От време на време пътеката беше пресичана от огромни следи, които свидетелствуваха, че в гората обитават много едри животни. Един път мечокът изплашено отскочи от плитък канал, който диагонално пресичаше пътеката. Като че ли тук беше теглено тънко кръгло тяло, което беше притиснало рохкавата почва. Хиеро се досети какво може да е то, но размерите го смущаваха. Единадесетникът потвърди догадката му:

— Да, моето момче, тук е минала гигантска змия. Да се надяваме, че няма да я срещнем. Такива животни много трудно се поддават на ментален контрол, а размерите им ги правят почти неуязвими за нашето оръжие. Мисля, че дължината на тази змия е около сто фута, — и без да добави нищо друго, старецът се отправи към ариегарда.

Внезапно дърветата отстъпиха настрани и пред хоратасе появи обрасла с трева поляна, около сто ярда в диаметър. Озпъстрена с цветя, залята със слънце, тя като че ли канеше гостоприемно хората да си починат и не предвещаваше никаква опасност.

Свещеникът и мечокът бяха вече достигнали средата на поляната, а предният отряд излизаше от гората, когато отсреща изскочи нещо дълго и гъвкаво, може би не едно, а две-три създания, следващи едно след друго. Те се носеха към колоната с такава висока скорост, че по-късно Хиеро не можеше да опише как изглеждат тия животни. Те преминаха близо до колоната и без да прекъсват стремителния си бяг сграбчиха двама моряци. Никой не успя да им попречи с оръжие — толкова бързо се движеха. Нещастните жертви не успяха да извикат! Чак след миг Хиеро съобрази, че инстинктивно е нанесъл ментален удар, защищавайки се от атакуващите го животни, и затова те леко се отклониха, минавайки покрай него и мечока. Уви, това струваше живота на идващите след тях.

Отрядът спря, хората се скупчиха, изплашени, обезкуражени, нещастни. Хиеро обясни какво се е случило, като пое вината върху себе си. Но Лучара го прекъсна рязко:

— Не говори глупости! Всички съжаляваме, но ти не си виновен! Може би ако не беше подплашил тези твари, нямаше да остане никой жив. Да се помолим за душата на бедните моряци и да продължим.

— Тя е права, мастер Хиеро, тя е права, и ти трябва да го разбереш — кимна капитанът. — Да, екипажът ми намаля на двадесет и пет момчета, но нали сме живи, благодарение на тебе. Разбираме, че правиш всичко, на което си способен, и че нямаш никаква вина.

Брат Алдо го подкрепи.

— Хиеро, аз споделям отговорността за съдбата на хората с теб. Но какво можехме да направим? Аз познавам по-добре джунглата и обитателите й и въпреки това не можах да предвидя нападението на тези животни. Откровено казано, те са ми непознати, и се съмнявам, че са регистрирани в Картотеките на нашия Централен институт. Моля те, овладей се и помни, че ние изключително много се надяваме на теб.

Лицето на свещеника беше мръчно. Той отвърна поглед от злощастната поляна и тръгна напред. Хората мълчаливо го последваха. С всеки изминат час отрядът навлизаше все по-дълбоко във фантастично красивите, но и смъртоносно опасни дебри на горската шир.

Късно вечерта те спряха на голяма поляна между три чудовищно дебели дървета, стъблата на които бяха покрити с едролюспеста сива кора. Моряците издигнаха този път много по-стабилна, шест фута висока ограда от малки дръвчета, като ги почистиха от клони и храсти наоколо. Въпреки това, малко преди разсъмване някаква гигантска глава се издигна над оградата и като на шега отмъкна единия от часовоите. Ужасеният му вик пробуди целия лагер, хората скочиха и грабнаха оръжие да се сражават с неизвестния враг, но напразно — той беше изчезнал в тъмнината, а вторият часовой, втрещен от страх, не можа да обясни нищо.

— Той вече не съществува — каза Хиеро след няколко секунди сондиране. Слава богу, малко се мъчи. Брат Алдо, трябва да направим нещо! Тези нещастници гинат, понеже не могат да предвидят откъде ги дебне опасността и кога и как ще бъде следващата атака. Моето мнение е, че и нощем трябва да даваме дежурство. Един от нас трябва да е постоянно буден, иначе всяка измината миля ще ни струва човешки живот!

Рашиха, че дежурството в първа смяна ще вземат Хиеро и Лучара, а във втора — брат Алдо и мечокът. По двама въоръжени моряци се сменяха на всеки половин час. Тези мерки за безопасност като че ли доведоха до положителни резултати и следващите две нощи пътешествениците спяха необезпокоявани. Но Хиеро имаше предчувствие, че това се дължи повече на късмета им, отколкото на предприетите мерки за сигурност.

На четвъртия ден от горската одисея отрядът внезапно се натъкна на кръстопът. Двете отклонения, и лявото, и дясното водеха към набелязаната цел на маршрута, но едната пътека сочеше право на юг, а другата — на югоизток.

Хората се спряха, за да решат кое отклонение да изберат. Беше станало време за обяд и двучасова почивка. Разчитаха на резервите и на дивеча, който можеше да бъдае уловен почти без да напуснат пътечката. Хиеро, Лучара и няколко моряци имаха арбалети, а дивите животни изобщо не се страхуваха от хората. Това косвено потвърждаваше тезата, че тук хора не са се появявали много дълго време и опровергаваше предположението на Хаймп, че в гората живеят диваци.

Брат Алдо беше объркан. Той се взираше в разделящите се пътечки и учудено потъркваше високото си чело.

— Странно, много странно! Бях тук преди много години, но паметта никога не ми е изневерявала досега! Сигурен съм, че тогава нямаше кръстопът на това място! Подобни пътечки се запазват без изменение със столетия.

Той направи няколко крачки по едната пътечка, като внимателно разглеждаше почвата под краката си. Хората мълчаливо се хранеха и от време на време хвърляха къси погледи към Алдо и Хиеро. На самия кръстопът растеше гигантско дърво, издигнало разкошната си корона над разширяващия се на юг горски триъгълник. До дънера му двамата човека изглеждаха като мравки. Надвисналият отгоре безкраен свод от зеленина пазеше хората от силното обедно слънце. Беше сравнително тихо. Могъщият лес дремеше в пронизана от зеленикава светлина тишина, която беше нарушавана само от птичите трели.

Алдо се върна обратно. Той все още гледаше под краката си.

— Ако никой не възразява, ще тръгнем по южната пътека. Това направление е дори по-изгодно за нас, отколкото старата — югоизточната пътека; така ще излезем право на границата на пустинята. Продължавам обаче да се чудя откъде се е получило тук това разделяне. Хора не са я ползували, а животните не могат да оформят голяма пътека.

Моряците станаха и след малко отрядът пресече невидимата граница, зад която се простираше горското царство на Вайлъ-рии. Но засега никой от пътешествениците, които равномерно вървяха на юг, не знаеше това.

Няколко мили пътеката минаваше през равна местност. Само където срещаше големи дървета ги заобикаляше. След два часа обаче Хиеро забеляза някои изменения и вдигна ръка, за да спре колоната. Алдо, Хаймп и Лучара също отидоха при него.

— Значи ти също видя разликите — каза старецът. — Какво мислиш за тях?

— Ние вървим надолу — най-вероятно по полегата речна долина. Дървесните видове са същите, но почвата е покрита главно с мъх и папрати. Пръстта като че ли не е по-влажна, но въздухът е по-задушен. Срещаме много по-малко животни, и то само от видовете, които живеят по дърветата. Не виждам никакви следи от едри животни, нито изпражнения, нито кичури — отговори Хиеро.

— Така е, момчето ми. Но има и друго нещо; усещам ментална сянка, нещо смътно и неопределено. Твоят мозък в много отношения е по-силен от моя. Опитай се да откриеш причината. Но бъди много внимателен!

Хиеро се огледа наоколо. Огромните стъбла ограничаваха зрителното поле на няколко ярда разстояние, а отгоре надвисваше непроницаемият таван от зеленина. Той затвори очи, опря се на копието си и започна методично да изследва менталните излъчвания в джунглата.

Той докосна съзнанието на много дребни животинки — змии и жаби — в корените на дърветата, гущери, които се катереха по кората или клоните, птици, които бяха на различни места из короната. Все по-широко и надлъж разстилаше той своята ментална мрежа в търсене на чужд разум. Скоро разбра, че на няколко мили разстояние няма следи от съзнание, равностойно на неговото. След това започна да стяга клетките на менталната мрежа и да проверява близката околност за евентуален вражи разузнавач.

Внезапно свещеникът трепна. Той не беше открил мисъл, присъща на съзнанието на човек, лемут, разумно животно като Хърм или представител на народа на бентовете. Но тренираният му мозък на телепат усети, че някой го следи, че е до него! И ето, пред мисления му взор започна бавно да се появява лицето на следящия го. Това беше жена!

Удължено лице със закръглена брадичка, изящни уши, почти скрити зад воал от кора — то беше прекрасно, но косата, ако това действително беше коса? Кичурите бяха плътни, покриващи главата като шлем и повече приличаха на пера. Тези странни кичури потрепваха и като че ли водеха свой собствен живот. А какви очи! Приличаха на бадем, с вертикални зеници, които излъчваха зелено опалово сияние! Никоя от познатите раси хора нямаше подобни очи. Бледата гладка кожа и странната коса също имаха зеленикав оттенък, като че ли самата гора беше поставила изумрудения си печат върху това същество.

Ясно беше, че отрядът е наблюдаван. Странното и прекрасно създание ги виждаше, и макар че Хиеро не можеше да установи ментален контакт, беше уверен, че удивителните очи следят него и спътниците му. А също така, че му е било позволено да види женското лице. В момента, когато тази догадка прониза мозъка му, изображението изчезна като пукнат сапунен мехур. Но Хиеро се додещаше, че наблюдението не е прекъснато.

Свещеникът се върна към спътниците, които го наобиколиха в тесен кръг.

— Чувствувам, че си открил нещо интересно — развълнувано каза Алдо.

— Нещо, или по-точно някой — отговори свещеникът. — Наблюдавани сме непрекъснато, но аз не мога да открия прояви на разумна мисловна дейност и да встъпя в двустранен контакт. Това много ме учудва. Даже зад менталната бариера, създавана от апаратите на Нечестивия, аз напипвах чуждия разум, макар че не можех да вляза в него. А тук е нещо съвсем друго…

Той започна да описва видението, но внезапно спря, защото забеляза сърдития блясък на очите на Лучара. Младият мъж прекъсна разказа си и нежно я прегърна през раменете.

— Глупаче, нима заради това, че чужда жена изглежда красива, ще се измъчваш от ревност? Аз само казах, че тя е прелестна, но не съм уверен, че това създание е човек. Престани да се сърдиш, иначе няма да разказвам повече — и те се гледаха, докато Лучара се усмихна.

— Даже и не подозирах, че мога да бъда толкова ревнива — каза тя. — Но все пак никак не ми харесва, че тази удивително прекрасна зелена жена, както ти я описваш, разглежда така нахално моя мъж.

— Точно така! — с лека ирония възкликна Алдо. — Но сега е по-важен друг въпрос, принцесо! Хиеро, това странно създание само ли беше? Имаше ли чувство, че там дебнат и други подобни? Чувствуваше ли опасност?

— Хммм, не мога да отговоря точно. Просто имам чувството, че тук действуват сили, които не мога да разбера. Това именно ме безпокои.

— Какво да правим в такъв случай? Да се върнем обратно до кръстопътя или да рискуваме и да продължим по тази пътека? — попита Хаймп.

Смелият моряк изглеждаше доста обезпокоен от новото препятствие. Той беше свикнал смело да посреща всяка физическа опасност, но менталните схватки го плашеха, тъй като в тях беше безпомощен като малко дете.

— Вече не можем да се върнем — дойде ментален сигнал от мечока. — Пътят назад е блокиран. Можем да вървим само напред, — Хърм повдигна носа си и усърдно започна да мирише влажния въздух.

— Имаш ле някакъв контакт с тези, които ни наблюдават? — попита Хиеро. — Опитай се да се свържеш с нея, а може би с тях, и да разбереш какво искат от нас.

— Не, нямам такава връзка. Но зная, че трябва да вървим напред. Трудно ми е да обясня откъде идва това знание. Просто зная и това е всичко.

— А какво ни пречи да се върнем назад? — попита свещеникът.

— Слушай по-внимателно и ще разбереш — беше отговорът.

Отдалече, от север, се разнесе протяжен вой. Безгрижно чуруликащите птици над главите им внезапно млъкнаха и звукът се чуваше много отчетливо, макар че разстоянието беше голямо. Не беше ясно само кой го издава. Според Лучара той приличаше на ридание, а според Хиеро на вой на ранен вълк. Но беше ясно, че го издава животно с внушителни размери.

— Това е един много голям звяр — отвърна Хърм. — Той пази пътя ни назад по заповед на тези, които ни следят. Затова можем да вървим само напред.

Хиеро погледна брат Алдо с надежда да получи съвет, но той само сви рамене. Старецът изглеждаше като болен. И за кой път Хиеро си зададе въпроса на колко години е единадесетникът?

— Хаймп, нареди на хората си да продължат напред. — каза свещеникът. — Съобщи им, че зад нас се движи някакво голямо животно, затова хората от ариегарда да внимават. За другите неща засега не казвай нищо.

Колоната тръгна отново. Скоро хората потънаха до коленете в разноцветен килим от гигантски мъх — зелен, кафяв, червеникав. Папратът тук също беше почти удвоил нормалните си размери, и огромните перести листа засенчваха малките дръвчета. Гората също измени окраската си: тя беше сумрачна и мъждивият зеленикав полумрак, който цареше под дървесните корони, придаваше на пейзаша сходство с морско дъно. Хиеро се опитваше да опипа ментално околността, но не получи никаква нова информация. Дори не можа да установи, поне на разстояние около десет мили, какъв звяр ги следва отзад. Безспокойството не го напускаше, понеже не можеше да разбере защо странното зеленикаво създание ги следеше.

— Нейният народ се нуждае от твоята помощ — внезапно му телепатира мечокът.

— От моята ли? Защо? — Хиеро беше наистина учуден.

— Не зная това. Мъча се да разговарям с тях, но ги разбирам много лошо. Основното, което изясних, е че ти трябва да изпълниш някаква тяхна задача. Иначе няма да излезем живи от гората.

Значи, невидимият горски народ се нуждае от неговата помощ! Но какво ще стане, ако той не успее? Нима ще загине целият отряд? Хиеро мълчешком прочете къса молитва, прекръсти се и хвана по-здраво копието.

Дневната светлина вече угасваше, когато те достигнаха голяма, обрасла с мъх поляна. Когато първите от колоната видяха какво има там, те отначало се стъписаха, а след това с крясък се затичаха напред. Хиеро беше изостанал от челото на колоната, но като чу суматохата, избърза натам. Той, Хаймп и едноокият боцман се заеха да успокояват моряците, изблъскваха ги към гората. Ядосаният капитан не пестеше ругатни и юмречни удари. Накрая дисциплината беше възстановена и Хиеро имаше възможност внимателно да изучи открилата се пред него гледка.

В центъра на поляната бяха разположени три дълги маси. Всяка от тях като че ли бе издялана от едно дърво. На масите бяха сложени глинени съдове, покрити с огромни листа вместо капаци, вероятно за да се запази храната топла. На всяка маса имаше и две кани, запушени с тапи от кора. След неколкодневното скитане в дивата гора, подслаждано само от намокрени сухари и полузипечено месо, тази гледка изглеждаше като вълшебен мираж.

— Стойте, идиоти — крещеше Хаймп, като размахваше яките си юмруци. — Храната може да е отровна. Искате веднага да се отправите на онзи свят ли, нещастни копелета?!

Обърканите хора се стълпиха на границата на гората. Хиеро кимна към Алдо, който се появи, за да успокоява хората, а самият той и мечокът отидоха към масите да оценят храната.

— Тук е безопасно. Вие можете да изядете и изпиете всичко, което е на дървените маси — то е специално за вас. Това ми нарежда да ти предам лично на теб, Хиеро, Старейшината на Народа! — и в съзнанието на свещеника възникна уловеният от мечока образ: прекрасното и странно женско лице! Значи тя беше вожд на това невидимо горско племе!

Хиеро смело отвори каната и вдъхна от приятната винена миризма. След това вдигна листа на едно от гърнетата и помириса съдържанието му. Задоволен от дегустацията, той се обърна към хората и махна с ръка.

— В храната и виното няма отрова — каза свещеникът. — Аз съм обучен да изпробвам такива неща. Нас ни канят на вечеря — и това е хубаво. Но кой и защо, не знам. И с какво ще трябва да платим също не ми е ясно.

Алдо мълчаливо сви рамене и пристъпи напред. Лицето му беше уморено. Другите хора, отначало изплашени от предупрежденията на Хаймп, несмело се отправиха към масите, но след това се осмелиха да си вземат след Хиеро и те своя дял. Странната и непозната храна обаче се оказа много вкусна. В нея нямаше месо, а само разнообразни пресни и мариновани горски плодове и много подправки. А виното, благоуханно, събрало в себе си различни горски аромати, се стори на измъчените хора като божествен нектар.

Накрая с възгласи на удовлетворение хората се отпуснаха на мекия мъх. За учудване на Хиеро никой от тях не беше пиян. Това странно вино изглежда само утоляваше жаждата и леко завъртяваше главата, без да напива.

Нощта се спусна над притихналия лагер. Хората спокойно спяха на разкошния килим от мъх и папрат. Клотц дремеше, опрял хълбок в стъблото на голямо дърво. Старият единадесетник лежеше на гърба му, а редом похъркваше мечокът, свил се като пухкава топка. Двамата моряци, пазачи за тази смяна, седяха с Лучара до огъня. Хиеро стоеше изправен зад гърба на момичето и се беше подпрял на копието.

Нощта беше спокойна. Птиците мълчаха, от гората не се чуваха дори най-слаби шумове. Като че ли невидим вълшебник беше омагьосал великия лес и неговите обитатели. Нощната мъгла беше обвила необятните дънери и клоните на дърветата, цветята и мъховете в призрачен воал и само слабият пламък на огъня се открояваше сред черното кадифе на нощта. Отблясъци от червена светлина танцуваха върху полирания метал на оръжията, върху гладката абаносова кожа на Лучара и лицата на спящите.

Изведнъж Хиеро усети, че краката му се подкосяват и рухна на земята. „Но в храната нямаше отрова!“ — едва успя да помисли той. Гаснещият поглед на свещеника успя да улови, че двамата моряци и Лучара също се свличат бавно на мъха. След това зелена мъгла се спусна над съзнанието му, превърна се в непроницаем облак и Хиеро дълго време летя през мрака. Какви сили се крият в този облак, добри или зли, той не можеше да разбере.

Той лежеше в цилиндрична стая, която леко се поклащаше. Хиеро седна на ръба на леглото, докосна пода с пръстите на краката си и се вгледа в тази, която Хърм нарече старейшина на горския народ. Тя седеше в инкрустиран стол и изумрудните й очи го гледаха открито. Жената беше съвършено гола, само течен блестящ като змийче колан обвиваше талията й и огърлица от скъпоценни камъни се спускаше от шията й до малките твърди гърди. Нежната й бяла кожа леко зеленееше, а невероятната прическа от перовидни кичури се вълнуваше в такт с колебанията на удивителната стая.

Тя приличаше на дриада от древните легенди. Нещо чудно, нечовешко се усещаше в чудната й красота, и не привличаше младия човек. Струваше му се, че филигранното й тяло и безупречното й лице са маска, зад която е скрито нещо тайнствено, различаващо се от хората. В още замъгленото съзнание на Хиеро се мярна мисълта, че това същество се опитва да наподобява човек; все едно, че дърво се опитва да имитира елен или заек.

Той забеляза, че зад жената се намира врата или прозорец, затворен с дървен капак. Дебели жълтеникави свещи, поставени в изящни свещници осветяваха помещението и допълнително го ароматизираха с нежна миризма на цвете. В стаята освен леглото и стола беше монтирана малка маса, застлана с плодове, блюда и кани. И стаята действително се клатеше! Внезапно, като че ли движението на дървения под му подсказа, той разбра къде се намира. В следващия миг чужда мисъл проникна в мозъка му и той разбра, че странното създание се опитва да говори с него.

— Ние (се намираме) на дърветата, високо, високо (над земята). Аз разбирам какво мислиш ти, но трудно (мога да говоря с теб). Ние не (можем да) беседваме с мисли. — Нейните ментални сигнали бяха мъчително бавни, прекъсвани от неясни паузи. Като надзърна в бадемовите й очи, Хиеро разбра, че този начин на контакт й причинява силна болка.

— Как тогава вие разговаряте? И кои сте вие? — попита той мислено. Сънливостта му беше преминала и той усещаше главата си ясна. Вече беше открил, че тънкият му меч виси, закачен на колана, а дясната му ръка напипа кинжала. Тези странни създания не го бяха разоръжили. Последните остатъци страх напуснаха свещеника. Остана само безмерното, всепоглъщащо чувство на учудване и жажда за познание.

Нежните женски устни се приоткриха и звънливи птичи трели огласиха стаята. Потокът звуци приличаше на бълбукане на ручей, на звънливите звуци от удари на дъждовни капки по камъните, на шума от вятъра в степта. Сега той вече знаеше източника на непрекъснатата горска музика, която преследваше отряда му последното денонощие. В нейното чуруликане той улови едно словосъчетание, повторено няколко пъти, и се опита да го повтори.

— Уайла Рий — меко изговори свещеникът.

Тя отново наклони глава и няколко пъти пропя: „Уайла Рий, Уайла Рий“. Мъжът се опита да я имитира по-точно, след това бавно й предаде:

— Уайла Рий, аз не мога да говоря на твоя език. Боя се, че дори твоето име не го произнасям съвсем точно. При теб се получава по-добре. Трябва да разбереш, че можем само да обменяме мисли. Затова мисли какво искаш да ми кажеш. Не бързай, не се измъчвай.

Те продължиха да се изучават взаимно с погледи, но внезапно Хиеро се сети за спътниците си. Какво прави той тук, когато неговата любима и приятелите му лежат омаяни и безпомощни Бог знае къде! И, най-важното: дали са живи?

Сянка на огорчение покри лицето на Уайла Рий. Поток сребристи звуци отново се понесе от устните й. Но като разбра, че езикът й не е разбран и няма смисъл да говори повече, тя замълча, покри очите си с ръце и Хиеро усети мислите й:

— Ти не трябва да се боиш! Ние не причиняваме зло на другите (живеещи) в Гората. Погледни в (моя мозък) и аз ще ти покажа (твоите хора).

Менталната връзка между двамата ставаше все по-устойчива. Впрочем, така беше и с мечока отначало. Поток от мисли и зрителни картини нахлу в съзнанието на Хиеро. Той видя лагера на поляната, където го събори сънят. Но сега лагерът беше заобиколен от висока ограда от бодливи храсти, край които се виждаха високи, слаби фигури, приличащи на Уайла Рий. Хиеро отбеляза, че те са само женски, и неволно помисли: „Боже, какво ще стане, когато ордата на Хаймп се събуди и види тези красавици!“. Лучара, брат Алдо и Хърм лежаха встрани, всеки от тях поотделно на постилка от листа. За лорса, който дремеше, свел рога, беше направено отделно кътче. Спокойствието на Клотц убеди свещеника, че спътниците му са извън опасност.

— Ние имаме нужда от помощ — предаде зелената жена. Тя придвижи стола си по-близко до младия мъж. Златистите зеници се разшириха, пробляскващите зеленикави очи бяха на няколко дюйма от лицето му. Той усети възбуждащ нежен аромат — мед? листа? цветя? — във всеки случай това беше мирис на жена и на света около нея. Първоначалното чувство за чуждородност на това мило създание изчезна и Хиеро разбра колко безпомощна е седящата пред него жена… и колко силно я желае…

— Какво искаш? — той изстреля рязка мисъл, като искаше с мъжка грубост да се освободи от чара й.

Тя го погледна внимателно, грациозно се изправи и като поклащаше закръглените си бедра се отправи към затворения с капак прозорец.

— Ела да ти покажа. — Тя разтвори прозореца и в стаята нахлуха потоци слънчеви лъчи. Вероятно дървото, на което се намираха, беше едно от най-големите в гората. Под него, докъдето му стигаше погледът, Хиеро виждаше на много мили разстояние зелено море от клони и листа. След това той обърна внимание на странната стая. По-голямата част от нея се намираше в стъблото, но стената, до която сега стояха, беше издадена навън подобно на гигантски израстък на кората. Изглеждаше като че ли стаята е естествена част от самото дърво, създадена така, че да не пречи на живота и развитието на горския гигант.

Уайла Рий обаче не му даде време за размишление над този интересен въпрос. Тя го докосна настоятелно по рамото и посочи на изток. Там, почти до самия хоризонт, зад зеленото море той видя врага й.

Там се простираше обширна пустиня, покрита с пясъци и скали; техните върхове блестяха под лъчите на яркото утринно слънце. Но между двата природни гиганта се виждаше нещо отвратително и страшно. Огромно, безобразно петно, в което се смесваха розоволилав, мръсножълт и зеленикавокафяв цвят, разяждаше границата на гората като гигантски тумор. Машинално Хиеро бръкна в торбата и извади далекогледа. Това, което видя, го отврати; отблизо гледката беше още по-отблъскваща.

Странни растителни образувания, подобни на гигантски, уродливи гъби, картофи и краставици, но с пореста структура лежаха на земята. Всичко беше покрито със зеленикава плесен, под която на места се виждаха и деформирани дънери. Дърветата, на които паразитираше тази странна биологична форма, вероятно бяха загинали и слежуха като храна и строителен материал на отвратителните плесенни образувания. Беше съвършено ясно, че гората е нападната от болест, приличаща на рак. Внезапно един от картофоподобните израстъци се пукна и милиони миниатюрни спори се разсеяха на стотици ярда наоколо.

Свещеникът свали далекогледа и бавно се обърна към жената. Лицето му беше мрачно.

— Какво мога да направя аз? Това ми прилича на естествен процес, а не на проява на нечия зла воля. Навярно е някаква нова, неизвестна болест, и като всяка болест трябва да се лекува. Едва ли тази гадост ще издържи на огън… — мислено предаде той.

— Погледай още — беше менталният отговор. — Постарай се да откриеш движение.

Хиеро последва съвета и замря от учудване.

На малко парче оголена земя, между гората и загиналите, покрити с плесен дървета, пълзеше същество, което приличаше на локва оживяла слуз. То като че ли нямаше глава и крайници. По тялото му се клатеха множество пръчковидни израстъци. На върховете им от време на време пробляскваха оранжеви искри. Отвратителното същество пълзеше, или по-скоро протичаше доста бързо, и движението му свидетелствуваше за определена степен на разумност. Няколко минути то методично обикаляше един район, след това се отправи към друг. Внезапно спря и всичките пипалца по гърба му се насочиха в една посока. Тварта рязко се обърна към храсталак на границата на живата зона. Оттам изскочи животно, приличащо на голям клепоух заек, и побягна, но не успя да стигне далече. Стремително удължило се пипало го настигна, проблесна оранжева искра и заекът конвулсивно потрепна и падна. Слизестата твар без да бърза го покри с тялото си. След минута тя продължи пътя си, а там, където лежеше, не остана нищо — нито заек, нито трева, само гола песъклива почва.

Свещеникът отново свали далекогледа от очите си и срещна непроницаемия поглед на Уайла Рий.

— Много ли… от тези твари има там? — мислено попита той, като й предаде зрителния образ на слизестото създание.

— Да — беше отговорът. — Това същество е само едно от ужасните изчадия на Дома. — Съзнанието на Хиеро прие изображение на гигантска буца от кафяночервеникава мека, шаваща протоплазма. Този хълм от жива материя нямаше ясни очертания, някои места се уголемяваха, другаде отвратителната плът хлътваше. Имаше и стени, изградени от четириъгълни клетки с различна големина и форма.

Най-близкият аналог, който можа да си спомни Хиеро, беше гнездо на оси, слепено от кафява кал. Гигантско гнездо, което можеше да побере стотици хора. И най-важното — живо! По неговата повърхност пробягваше вълнообразно движение и в тази чудовищна буца протоплазма явно протичаха процеси, характерни за живо същество.

Слизестата твар, която Хиеро откри, имаше отвратителен външен вид, но отговаряше на каноните на еволюцията. Домът обаче не създаваше такова впечатление; подобно същество не би могло да бъде резултата от естествения ход на еволюцията.

Чак сега Хиеро си спомни гадаенето на далечния северен бряг на морето. Последният символ беше Дом. Със същата дума Уайла Рий нарече протоплазменото чудовище. Свещеникът още веднъж се вгледа в телепатираната му от зеленооката дриада картина и вътрешно потрепера. Не беше си и представял досега нещо подобно.