Пътешествието на Хиеро

11. ДОМ И ДЪРВЕТАТА

— „Върни ми момичето! Върни ми стареца с брадата! Върни ми мечока! Трябват ми! Трябват ми веднага!“

Тези сложни спорове продължаваха повече от час. Хиеро успя да разбере много за предстоящата работа, но не беше сигурен, че ще успее да се справи с Дом. Най-малкото му бе нужно да се посъветва със спътниците си, но Уайли Рий не можеше или не искаше да разбере.

Успял бе да изясни, че Дом се намира в центъра на обширна територия, обхваната от болест, ако наистина беше болест, която унищожаваше всичко живо. Това същество се явяваше рожба на древната радиоактивна пустиня. Как бе възникнало, не му стана ясно от разказа на Уайли Рий, но то се разрастваше и завладяваше все нови и нови участъци от гората. Заедно с родените от него твари изглеждаше неуязвим. Нищо друго освен огъня не бе в състояние да му навреди. Кълбообразните луковици разпръскваха облаци спори, които попадаха на съседните дървета и ги превръщаха в жива гнойна слуз. А плесените и огромните гъби завършваха унищожаването на горските гиганти. Слизести чудовища с множество пипала поглъщаха животни, малки растения, храсти и треви. На всеки опит за съпротива Дом нанасяше ментални или физически удари, на които горските хора не успяваха да противоборствуват. Съплеменниците на Уайла Рий не бяха войнствени и освен копия и малки лъкове, нямаха друго оръжие. Изглеждаха направо беззащитни пред това планомерно унищожаване на всеки вид органичен живот. Докато Дом, по някакъв начин, ги откриваше в покрайнините на поразената зона, парализираше ги и така слизестите гадости успяваха да стигнат до безпомощните хора.

Тези сведения Хиеро измъкна от разпокъсания и почти несвързан мислен разказ на зеленооката жена. Но доста неща останаха необясними и той зададе следващия въпрос:

— „Какъв беше този огромен звяр, който пазеше пътя? Може ли да се използува в борбата против Дом?“

Успял беше да забележи, че Уайла Рий никога не се усмихва. Изглежда смехът бе непознат за племето й. Но сега усети в съзнанието й нещо приличащо на хумор. Тя му предаде образа на бяла жена, която върти над главата си дълго въже с някаква дървена част на края. Отдавна не беше виждал подобно нещо. Като дете се бе развличал с такива играчки. Това беше щракало! И силния вибриращ звук действително можеше да се вземе за рев на страшно чудовище!

— „На спътника ти, който ти наричаш мечок, бе изпратен мислен образ на страшното чудовище. Той те посъветва да продължите пътя си. Ако подобно животно наистина съществуваше, ние самите щяхме да сме безпомощни пред него.“

Хиеро тъжно се усмихна. Без да иска бе завел отряда си в капан. Пленили го бяха жени с помощта на проста измама и сънно биле. Но май нямаше друг изход. Доколкото си спомняше картата, значителна част от интересуващия го район се намираше под властта на Дом. Именно тук, на края на пустинята, се намираше целта на пътешествието му — древния град. Това съображение го накара да гледа на нещата по-философски. Очевидно, схватката с Дом е била неизбежна. Сега поне притежава информация за това, което го очаква. А не следваше да се пренебрегва и помощта на народа на Уайла Рий.

Бялата ръка на дриадата го докосна по рамото и той се стресна.

— „Ти ще атакуваш Дом с мисълта си, мисъл, която е така силна. Така ще го отвличаш. Ние ще пускаме огнени стрели и така ще се опитваме да запалим плесените и чудовищните слуги на Дом. — Тя направи кратка пауза и после решително продължи: — Ние ще запалим всичко, което може да гори!“

Хиеро отново погледна на изток, където живите цветове на джунглата се сменяха с отвратителна пустиня. Планът на горската кралица можеше да бъде успешен, ако… ако той успее да се противопостави на тези купища одушевена слуз. Обърна глава и се взря в бездънните зелени очи на Уайла Рий.

— „Какво ще стане с нас, ако ви помогнем? — изпрати той въпроса си. — Ще ни пуснеш ли да си вървим, ще ни пуснеш ли при обратния ни път през земите ви?“

Няколко мига тя не каза нищо. После мисълта й зашава стеснително и нерешително.

— „Ти… искаш да си отидеш така скоро?“ — нещо тъжно имаше във въпроса й, нещо подобно на обида на дете, неразбиращо защо възрастните са го оставили само в къщи.

Свещеникът погледна студено жената. Господи, не беше виждал досега по-красиво създание. И стройното тяло, и лицето на скулптура, и очите като зелени изумруди — всичко, наистина всичко в нея беше прекрасно и очарователно. Но колкото повече я опознаваше, толкова по-странна му се струваше. Прелестният й вид и необикновеното поведение започнаха да губят човешките си черти. Какви бяха Уайла Рий и нейния народ?

— „Къде са мъжете ви? — рязко я запита той и се опита същевременно да проникне в съзнанието й. — Защо те не се сражават за вас, техните жени, сестри и майки? Защо не се опитат да унищожат Дом? Нима се страхуват?“

Внезапно Хиеро долови възникналото смущение и тревога, предизвикани от въпросите му. Почти веднага мозъкът й стана така непроницаем, сякаш бе обграден от плътна стена. Не можеше да проникне в съзнанието й, щом тя не даваше, следователно не можеше да насочва и контролира мислите й. Как създаваше такава преграда? Дали беше природно умение или просто свидетелство, че жената и племето й не принадлежаха на човешкия род?

Те настойчиво се гледаха един друг. Еволюцията даваше разум, но също така доказваше, че носители на разума не са само хората: и разни животни, и лемутите, са разумни по свой начин. Какви мисли минаваха през главата на Уайла Рий? Какво искаше и към какво се стремеше? Във всеки случай тя първа отстъпи. Гъстите й мигли закриха бездънните зелени очи и свещеникът внезапно долови отговора й:

— „Нашите мъже не са тук. Далеко са и не могат да ни защитят. Затова бях така безпомощна, докато ти не дойде. Кога ще се биеш с Дом?“

Хиеро се облегна на стената. Беше объркан. Странното отсъствие на мъжете го безпокоеше, а му беше ясно, че Уайла Рий няма намерение да казва нещо повече.

— „Слушай внимателно и се старай да го разбереш — предаде й той накрая. — Аз няма да правя нищо, преди ти да събудиш стареца, момичето и мечока. Имам нужда от съветите и помощта им, които твоя народ не може да ми даде. Не искам повече да споря с тебе. Доведи ми тримата или мен заведи при тях и едва тогава ние ще се опитаме да ти помогнем с нещо. Докато ние се занимаваме с тази работа, всички останали наши спътници трябва да се намират в безопасност.“

Тя обмисляше известно време отговора си. Прелестното й лице се разсърди и до Хиеро стигна гневния й отговор:

— „Мога да заповядам твоите хора да бъдат убити. И ти заедно с тях!“

— „Не се съмнявам в това, макар няма да ти е лесно. Но народа ти се нуждае от помощ и затова се надявам да не направиш тази глупост.“

Очите им отново се срещнаха. И в изумрудените дълбини Хиеро забеляза нещо, което го изуми. Уайла Рий се сърдеше така, сякаш в нея се пробуждаше гнева на ревнивата жена. Но дриадата бързо се овладя. Тя изглежда бе взела някакво решение.

— „Съгласна съм — появи се в съзнанието на свещеника. — Чакай тук. На твоите спътници ще дадат да пият друго биле и те ще се събудят. Ще заповядам на хората си да го направят веднага.“

Тя прекрачи през прозореца, до който стояха и тръгна по клона на дървото. Сърцето на Хиеро се сви, но движенията на дриадата бяха стремителни и уверени. Тя просто се плъзгаше през клоните, листата и цветовете с невероятна скорост. Скоро се скри зад непроницаемата зелена завеса, а внезапно раздалия се хор на златисти звънящи гласчета, доказа, че горската кралица изпълнява обещанието си. Звуците идваха от всички страни, но човекът никого не видя, само разбра, че множество невидими дриади са го заобикаляли и пазели в това горско убежище.

Един час по-късно той се спусна долу, но го направи необикновено бавно и за негов голям срам и досада му помагаха две млади момичета, макар да признаваше вътрешно, че едва ли би минал без тях. Докато той притискаше до гърдите си обърканата Лучара и я успокояваше, докато Хърм мигаше сънено, то брат Алдо се усмихваше на заобиколилите ги голи и въоръжени дриади с непроницаем израз на лицата и беше във възторг. В сравнение с мисията им, откритието на неизвестен горски народ му се струваше много по-важно.

— Великолепно, Хиеро, просто великолепно! — ръцете на старецът описаха дъга, сякаш прегръщаше поляната заедно с намиращите се на нея жени. Радиоактивната Гибел бе създала цяла нова раса очарователни същества! Очевидно, те живееха тук от много отдавна, щом бяха успели да се приспособят така прекрасно към живота по дърветата! — Уайла Рий, милото ми момиче, когато започнем да се разбираме по-добре, ти ще ми разкажеш за своя народ.

— Защо те ме гледат така, особено онази там? — прошепна Лучара и скри смутеното си лице в гърдите на Хиеро. Тя говореше за Уайла Рий, която разглеждаше момичето с нескриван интерес.

— „Кажи на жена си, че искам да говоря с нея насаме — прозвуча внезапно в мозъка на Хиеро мисълта на дриадата и преди той нещо да отговори, тя продължи: — Няма да й навредя с нищо. Не бива да се страхува. Много е важно!“

— Тя иска да ти каже нещо важно — тихо каза Хиеро на девойката до него. — Ти ще можеш ли да влезеш в мислена връзка с това странно създание?

— Ще опитам — отвърна бавно Лучара. В душата й се появи нещо, възможно чувство на жал към тази необикновена и прекрасна жена, която едва ли някога е била щастлива. Като се изплъзна от прегръдките на любимия си, девойката тръгна след Уайла Рий към гората. Свещеникът неспокойно я следеше.

— Какво ли означава това? — обърна се той към Алдо, когато двете фигури се скриха зад дърветата. — Струва ми се, че Уайла Рий иска да си изясниш някои въпроси. Но ако тя се опита да навреди с нещо на Лучара, то аз се кълна в Господа…

— Спокойно, момчето ми, спокойно — старецът го хвана с ръка за рамото. — Не успях да прочета мислите й, но намеренията й мога да разбера по други признаци, като израз на лицето, поглед и напрежение на мускулите. Сигурен съм, че тази странна жена не се кани да ни измами. Изглежда, на народа й лъжата въобще не е позната.

— Май си прав — замислено каза свещеникът. — Но ми се струва, че Уайла Рий ще я пита за нещо особено и чисто женско. Тя иска да разбере повече за нас и изглежда е решила, че ние, глупавите мъже не сме способни да й разкажем това, което я интересува.

За негово облекчение двете жени скоро се върнаха. Лучара се усмихваше, но кой знае защо старателно избягваше погледа на възлюбения си. А Уайла Рий въобще не го удостои с внимание, макар да му се стори доволна.

— О, тя просто искаше да поговорим. Мисля, че в този край не са виждали жени с черна кожа — отговори уклончиво Лучара на безмълвния му въпрос. После постави длан на рамото му и добави: — Тя е добра. Просто обитава тази гора и никога не е виждала друга жива душа, освен своите момичета, бедничката.

Тя явно нещо криеше, но станалото между нея и Уайла Рий не я беше уплашило, отбеляза си Хиеро.

Дриадата пропя някаква заповед и горските обитатели изнесоха навън блюда с храни и ги поставиха на масата. Сетне Уайла Рий се приближи до пътешествениците и с любезен жест ги покани. Миг по-късно Хиеро с учудване забеляза как дриадата ласкаво погали ръката на Лучара. Ах тези жени! Кой може да знае, какво мислят!

След закуската от задушени зеленчуци и плодове с подправки те тръгнаха на път. Хиеро и спътниците му вървяха направо през гората, ако тук имаше някаква пътека, то единствено очите на съпровождащите ги жени можеха да я различат. Свещеникът се възхищаваше от уменията на горските жителки, които подобно на прелестни сенки се плъзгаха между стеблата на дърветата и гъстите храсталаци, без да докоснат нито едно клонче или листенце и не вдигаха повече шум от пробягала в тревата мишка.

На два пъти пътешествениците спираха за кратка почивка. Към обед гората оредя и огромните дървета постепенно отстъпваха мястото си на храстите, мъховете и папратите. Напред се усещаше широко открито пространство и хората разбраха, че наближават границата на пустинята.

Хърм, който се клатушкаше до Хиеро, внезапно спря, седна и започна усилено да души.

— „Лоша миризма — възникна мисълта му. — Някой там умира дълго и никак не може да умре“.

Дълго умира и не може да умре! Метсианецът пое дълбоко влажен въздух. И до него стигна слабата миризма на смърт и разлагане. През зелената стена на гората проникваше дъхът на гниещия и бавно загиващия под похлупака на плесента живот. Това бе дъхът на Дом!

— „Ние можем да отидем още съвсем малко напред — безстрастно им съобщи Уайла Рий. — Иначе рискуваме да загубим много хора. Дом ни открива по някакъв начин и ни държи парализирани. После идват гадните слизести твари и ни унищожават“.

Свещеникът започна да осъществява плана, разработен заедно с Алдо. Тръгна бавно напред, изследваше всякакви прояви на живот и непрекъснато слушаше за ментални сигнали. Мечокът вървеше до него и също методично оглеждаше околното пространство. Те предварително бяха уговорили порядъка на предвижването. Брат Алдо и Лучара се намираха зад гърба им заедно с отряд стрелкини с лък на Уайла Рий и служиха като своеобразни препредаватели на менталните сигнали от предната група — очакваха съобщения и бяха готови при нужда да помогнат.

Така човекът и мечокът се провираха бавно пред храстите в продължение на цял километър. Скоро успяха да разгледат отблизо рухналите горски титани, които почти напълно бяха скрити под килима от зеленикава плесен. Освен рояците големи мухи, чиито тела се носеха над повалените стебла и проблясваха на метално сивкаво, никакви други същества не се виждаха.

Хиеро още нищо не беше открил. Това, което се криеше там, под купчините зловонни гнилотии и плесени, засега не проявяваше признаци на живот. Човекът и мечокът отново тръгнаха напред и менталните им полета се наслагаха и разпростираха все по далеч и далеч, подобно на вълни върху спокойна водна площ.

Най-сетне пред очите на Хиеро се показа огромното пустинно пространство. Никъде не се виждаха и следи от храстите, само редки дънери продължаваха да гният, а над тях да се вият облаци мухи. Отвратителната миризма удряше здраво ноздрите. Палещото обедно слънце гореше рамената и главата на човека. И нито звук, освен жуженето на насекомите, не чуха пътешествениците.

Но когато отново спряха, настръхнали и готови за схватка с неизвестния противник, Дом нанесе удара си!

Основната тежест падна на човека. Никога преди Хиеро не беше усещал нещо подобно. Страшен студ скова тялото, парализира волята и като мъгла обви съзнанието. Наистина свещеникът поддържаше мощната си телепатична защита, но Дом успя да преодолее външните слоеве на преградата с невероятна лекота, сякаш те просто не съществуваха. Но човекът още не беше изгубил власт над мозъка си. Виждаше, чуваше, но не можеше да шавне дори с пръст. И усещаше, че до него е застинал също така безпомощен Хърм.

Заедно с атаката до него стигна знание за Дом, което изпълни с ужас душата му. Потъналите в злоба чудовища-адепти на Нечестивия бяха все пак хора. Гадните твари — лемутите — им помагаха, но по разум и строеж на телата приличаха много на хората. А Дом беше нещо друго. Малко след идването на Гибелта, под въздействие на радиацията възникнала странна симбиоза на мицелинови спори с микроскопическите амеби и в тази чудовищна смес се зародило подобие на разум. Така се появило това страшно същество, чуждо на цялата природа на планетата. Подобно на Живеещия в Мъглата, Дом бил въплъщение на злото и живо олицетворение на създадената и освободена от ръцете на древните народи Гибел!

Хиеро напрегна всичките си сили и се опита да върне свободата на тялото си. Същевременно се опита да се свърже с брат Алдо и Лучара. Но никакъв резултат. Дори не помръдна. Струваше му се, че е затворен в някакъв ментален пашкул, напълно откъснат от външния свят. Телепатичната му връзка с Хърм бе прекъсната още в началото на схватката.

Внезапно на петдесетина метра пред него въздухът помътня и затрепери. Смътните очертания на чудовището започнаха да стават по-ясни, сякаш Дом стремително въздигаше сам себе си над голата мъртва земя. Хиеро разбираше, че вижда илюзия, а не тяло в плът и кръв. Физически Дом не се намираше тук. Най-вероятно се криеше някъде в дълбините на отвратителния свят на плесените. Но беше ли този свят наистина така мерзък? И едновременно с появата на чудовището, новата мисъл тихичко зае място в съзнанието на човека. Дом наистина е чужд и различен от другия живот на планетата. Но това достатъчно ли е да бъде унищожен? Нима той няма право на живот?

Това коварно послание — Хиеро нито за миг не се поколеба, че е послание — като змия пропълзя в мозъка. С първият си телепатичен удар Дом не беше успял да пробие вътрешните слоеве на защитата на човека и сега бързо смени тактиката си и се опита да го вкара в капана.

Докато чаровността на странното създание се бореше със здравия смисъл на свещеника, той осъзна две неща: Първо — Дом е толкова чужд, че няма право на съществуване; Второ — Дом не представлява единна същност, а обединява разумите на множество същества, роящи се подобно на личинки в средата на някаква желеобразна субстанция. Те се явяваха части на възвисеното над тях чудовище, макар да запазваха в известна степен физическа индивидуалност, и заедно образуваха единен страшен разум.

Те го канеха да се присъедини към разумния рой! Той също можеше да вземе участие във великата им работа по очистване на планетата от всичко живо. Дом трябва да е навсякъде, заедно с плесените и слизестите твари, които едновременно са негови оръдия и носители на семето му.

Кафеникавата мазна повърхност на Дом затрепери и по нея пробягаха вълни, които постепенно се превърнаха в нещо по-определено. Пред ужасеният и потресен човек изплаваха злобни и разкривени лица, които стръвно го гледаха. След миг изчезнаха и в колебаещата се маса възникнаха други още по-кошмарни картини. И всички го канеха при себе си!

— „Ела — струваше му се, че го зовяха, — остави тленната си, обречена на смърт обвивка, и се съедини с нас, стани един от нас и живей вечно!“

Такава перспектива никак не съблазняваше Хиеро, но както преди не беше способен за активни действия. В този миг се прояви Хърм. Мислите му по някакъв начин проникнаха през мисления пашкул и влетя в пламналия мозък на човека като струя студен въздух.

— „Тук съм. Той не ме смята за разумен. Правя всичко да му се представя за същество само с емоции и инстинкти. Парализирал ме е, но не се опитва да завладее мозъка ми. Чувствувам, че се страхува от теб и се диви на силата ти“.

Мислите на мечока бяха пълни с гняв и същевременно хитрост. Хиеро разбра, че не бива да дава на Хърм заповеди за прибързани действия. Трябва просто да чака следващото развитие на събитията.

— „Те или по-точно то става нетърпеливо — дойде ново съобщение. — Има толкова много странни разуми, но всички те действуват заедно, като в мравуняк или кошер“. — Последва прекъсване на мисълта. — „То не желае да чака. Стана му досадно. Вика нещо отвън“. — Мечокът беше така спокоен, сякаш ставащото нямаше никакво отношение към него.

Няколко мига свещеникът премисля положението и накрая се обърна към мечока.

— „Можеш ли да предадеш нещо на Алдо? Кажи му, че е време да използуват оръжие. Аз ще се постарая да привлека на себе си цялото внимание на това същество. Действувай бързо!“

Веднага усети как разума на Хърм се отдели от неговия. Възобнови борбата с чудовищния си противник, като се опита да си върне властта над тялото. Внезапно Дом престана да го съблазнява с възможностите на съюз и благата на вечния живот. Хиеро чувствуваше, че той чака нещо, представи си отвратителната слизеста твар и затрепери от погнуса. Същевременно разбираше, че Хърм е прав: Дом се бои от него или най-малкото се опасява. Очевидно свещеникът силно се отличаваше от другите хора, с които Дом се е сблъсквал.

Както преди тялото му не се подчиняваше. Дали Хърм ще успее да се свърже с единадесетника? Е, след няколко минути ще разбере това.

Почвата под краката му трепна. Нещо се приближаваше. Не беше трудно да се досети какво бърза на повика на Дом — слузта отдалече усещаше плячката. А очите на Хиеро бяха приковани към Дом, не можеше да ги управлява, както и останалите части на тялото си, и да погледне настрани. Внезапно пред лицето му се появи облак синкави мухи — той се бе досетил, че те се явяват зрителните рецептори на Дом, който изглежда желаеше да се наслади на агонията му в пълни подробности.

Неочаквано Дом, или по-точно миража пред него изчезна. На негово място възникна меката и безформена плът на слизестото чудовище и сега Хиеро разбра, че това не е поредното видение. Безпомощен и неспособен пръст да помръдне, той с ужас гледаше идващата смърт.

Размерите на съществото се оказаха значително по-големи, отколкото си представяше. Меката амебоподобна маса се извисяваше над главата му, а стърчащите пипала бяха поне четири пъти по-дълги от човешкото тяло. Слузта спря и после отново, но значително по-бавно запълзя напред. Пипалата му се изпънаха към жертвата и по краищата им се появиха оранжеви искри. Сега то закриваше хоризонта. Метсианеца се помоли кратко и се връчи на Господа. И трескаво, с мъжествено отчаяние се опитваше да се освободи от менталния захват, но тялото както и преди не му се подчиняваше.

Смяташе да посрещне смъртта с достойнство, но когато тварта надвисна, ужас запълни съзнанието му.

В този миг първата горяща стрела порази пулсиращата плът на чудовището, а втора се заби в едно от пипалата му. После стрелите заваляха като дъжд и всяка носеше на края си горяща топка от просмукани с земно масло растителни влакна. Едно от най-древните изобретения на човека — огнените стрели — беше използувано срещу ужасното създание, създадено от безконтролното развитие на науката.

Пипалата на слизестата пихтия се замятаха в агония и Хиеро си помисли, че може да се стовари право на главата му. В този миг менталният контрол внезапно изчезна. Дом бе така поразен от яростната атака, че изпусна пленниците си. Предвидливият Хърм бързо се обърна и затича с клатещата си походка към гората. А човекът го следваше с подгъващи се крака. Буквално за няколко мига стигнаха началото на джунглата и не спряха скоро. Когато най-сетне Хиеро се оказа в прегръдките на Лучара, ръцете й здраво стискаха шията му. Той леко извърна глава и видя как брат Алдо и Уайла Рий, застанали отляво и отдясно на него, насочват отрядите на горската амазонка. Огнените стрели продължаваха да се сипят по територията на Дом и във въздуха се виеха облаци гъст дим. Хърм изпръхтя, седна на задните си лапи и се захвана да оправя „дрехата“ си с език.

Нежно прегръщайки девойката през кръста, Хиеро се обърна и погледна назад. Вместо пустиня се издигаше стена от огън. Горяха дънерите на повалените и полуизгнили дървета, кълбообразни луковици и гигантските гъби, а няколко слизести чудовища се гърчеха в пламъците и над всичко се виеха гъсти валма задушлив дим. Яростната стихия премахваше нечистотиите на Дом и оставяше след себе си опърлена, но освободена от заразата земя. И същевременно огънят приближаваше края на джунглата и свещеникът с тревога потърси очите на Уайла Рий.

— „Внимавайте. Пожарът може да се прехвърли на гората“.

— „По-добре да изгорим, отколкото да бъдем убити от тези твари — отвърна тя и кимна към горящите слизести същества. — Днес гората е влажна; преди два дни валя силен дъжд“.

Тя рязко прекъсна мислената връзка, обърна се и продължи да наблюдава пожара. Свещеникът долови в този почти нечовешки мозък пламналата ярост, смесена с радост и силно задоволство. Враговете на гората й загиваха в огъня и странната душа на жената тържествуваше.

Стана тъмно. Хората се разположиха край гората и продължиха да наблюдават пожара. Когато дойде нощта, само дим и гореща пара се издигаха към звездното небе. Населената от страшни чудовища равнина бе изгоряла напълно. Но какво бе станало със самия Дом? Дали е загинал? Или продължава да се крие в дън пустинята?

Трима души се завиха в плащовете си и легнаха на мекия мъх. До тях, сред въздушните корени на огромно дърво, мечокът отдавна спеше. Последната мисъл на потъващия в сън Хиеро бе за Уайла Рий. През полуотворените си клепачи той виждаше осветеното от бледите лъчи на луната прелестно лице на жената и му изглеждаше като изваяно от изкусен древен скулптор. Дриадата го наблюдаваше. После заспа…

Отначало в съня му възникнаха смътни и неясни образи, които се появяваха и заичезваха в съзнанието, но постепенно започнаха да вземат конкретни очертания. Намираше се в онова странно състояние между омая и действителност, очарователно и чудесно. Вървеше сам през гора и слабата светлина на звездите едва озаряваше стеблата на дърветата. Нищо не го заплашваше, знаеше го добре; не беше облечен и в ръцете си нямаше оръжие. И дори бе забравил, какво е това. Над пътечката кръжаха насекоми и фосфоресциращите им тела описваха безброй възли сред огромните дървета. Движеше се без посока, но в края на пътя очакваше нещо прекрасно.

Накрая в увитата с листа и цвета беседка различи очертанията на белоснежно женско тяло. Забърза напред. Не успя да направи и няколко крачки, когато започна истински порой от звънливи златисти звуци. Омагьосваха го, примамваха го, смееха се и ромоляха като подскачаща бистра вода по камъните.

— Уайла Рий! — повика той, но може би така му се стори. — Уайла Рий, не се бой! Не ме оставяй сам!

И отново водопадът от златистите ноти на речта, която приличаше на песента на невиждана райска птица, бликна от беседката. Хиеро подави възникналото желание и се хвърли напред така, сякаш на краката му израснаха крила, но зелената беседка беше вече пуста. Огледа се наоколо и видя мраморно бялата ръка да му маха от папратите. Няколко стремителни крачки — и отново прегръщаше пустотата.

Призивния прекрасен глас се раздаде отдясно и след миг се озова на китна поляна. Стройната женска фигура замря сякаш нерешително сред ароматните цветя. Той протегна ръка и я докосна по рамото. В странните зелени очи видя огъня на такава страст, че неволно се изуми и изплаши. Но това бе само един сън… прегърна трепкащото тяло на дриадата и докосна с устните си топлите й пухкави и нежни устни.

Събуди се късно сутринта и се изуми, когато видя набитата фигура на живия и здрав капитан Хаймп, който бодро подвикваше нещо на войниците си. Хиеро се огледа наоколо и разбра, че се намира на голямата поляна, където отряда му беше налетян от непреодолимия сън. Няколко дриади се намираха под дърветата, но сред тях нямаше Уайла Рий. Той въздъхна като си спомни съня.

Всички моряци изглеждаха добре отпочинали и бодри. Наблизо се раздаде нетърпеливо пръхтене, Хиеро вдигна глава и видя верния си елен.

— „Здравей, мързеливецо — радваше се той, докато разглеждаше блестящата кожа и израсналите рога на лорса. — Май добре си си починал?“

В отговор дойде вълна на любов и така добре познатия му въпрос:

— „Кога ще тръгнем, кога ще се движим, кога ще се сражаваме?“ — блъвна от съзнанието на лорса, след което еленът отново изпръхтя и нетърпеливо зарови земята с копитото си.

— Виждаш ли, че нашият четириног приятел вече е готов за път. Наспа ли се? До края ли изгледа сладките сънища? — усмихна се брат Алдо и поглади дългата си бяла брада.

Хиеро скочи на крака.

— Къде са Лучара и мечока? — запита той и плъзна внимателен поглед по поляната.

— Предполагам, че са ги поканили да направят посещение на Уайла Рий. Скоро ще се върнат. Както виждаш, Клотц и моряците са в отлична форма. Хората мислят, че снощи са пили прекалено много вино и едва сега се събуждат. Аз не ги разубеждавах. Но ги предупредих, да не пипат тези горски жени. Казах им, че дриадите се намират под защитата на могъщ чародей и всеки, който ги докосне, ще умре. Май подействува. Удивителна работа, нашите хора изглеждат задоволени и не се интересуват от жени. Странно за такива буйни моряци, нали?

Хиеро погледна втренчено стария единадесетник, който открито срещна погледа му, като стоеше замислен, с леко наклонена глава, а дългите му черни пръсти се плъзгаха бавно по снежнобялата брада.

— Какво ще предприемем сега? — смени брат Алдо темата. — Не искаш ли да погледнем мястото, където вчера бушуваше пожара? В мен възникнаха някакви идеи, които искам да обсъдя с тебе. Но предпочитам първо да закусим.

Моряците обкръжиха Хиеро и радостно го приветствуваха. Всички те усещаха, че се намират в някакъв странен и непривичен свят, където само метсианинът можеше да им бъде надежден водач и ръководител. Не по-малко уважение и доверие изпитваха и към спътниците на свещеника: тъмнокожата девойка, белобрадия мъдрец, закръгления мечок и огромния лорс. Хиеро набързо хапна и те тръгнаха към мястото на вчерашната битка.

— Какво е станало тук, майстор Хиеро? — запита Хаймп, когато се оказаха на обширното пространство, покрито с дебел слой пепел. Тук-таме лек пушек се вдигаше към безоблачното небе, сякаш душите на повалените дървета-гиганти излитаха нагоре към слънцето.

Почерняла и овъглена, но изчистена от огъня земя се простираше пред тях. Но в далечината, близо до скалите и пясъчните дюни на пустинята, пламъците бяха спрели и там, дори с невъоръжено око, се виждаше, как преливат розоволилови и мръснооранжевите оттенъци на отвратителните насаждения на Дом. Като обходи с поглед хоризонта, Хиеро разбра, че той е запазил една трета от царството си. Свещеникът извади далекогледа си и загледа внимателно околността. До края на изгорялото имаше поне осем километра.

Но не само скалите бяха спрели огъня. Дом бе използувал и още нещо. Очевидно бе успял да създаде някаква плесен, която бе отделяла лепкава пяна, втвърдяваща се на въздуха и спираща разпространението на пожара. Сега някаква кафеникава и пореста стена отделяше гъбестата растителност от почернялата земя. Хиеро се опита да открие телепатичното поле на чудовището, но не възприе никакви сигнали. Но прекрасно разбираше, че това нищо не означава.

Свещеникът погледна на ляво и на дясно и видя малка група горски жени, които носеха запалени факли, бавно се придвижваха край горската граница и запалваха местата, които пожарът вчера бе пощадил. Сетне Хиеро се обърна към Алдо и му разказа кратко за видяното.

— Честно казано, не мисля, че сме постигнали пълна победа — уточни резултатите свещеникът. — Ние не сме унищожили източникът на болестта.

— Съгласен съм с тебе, сине мой. Делото не е завършено. След няколко години, а може и по-рано, чудовището отново ще атакува гората. И нас няма да ни има, да защитим тези жени.

— Попита ли ги, къде се намират мъжете им?

— Не, и предполагам, че този въпрос ще остане неизяснен. Тези удивителни и прелестни създания крият нещо. Може би мъжете им са много безобразни, или — прекалено срамежливи. Съгласен съм, че отсъствието им изглежда странно, но не виждам почва за подозрение и враждебност. Горските жителки се отнасят с нас много любезно.

— Така е — съгласи се Хиеро, — но аз видях един сън, така странен и чудесен. Той беше… — свещеникът се запъна и в този миг ръката на Хаймп легна на рамото му.

— Наистина ли си сънувал, че си бил с една от тези белокожи момичета, майстор Хиеро? И наистина ли сънят ти дяволски приличаше на истина?

— Така беше — отвърна обърканият свещеник. — Но как се досети, Хаймп?

— Защото аз, както и Блуто, а и всички мои момци, дори старият Скелк, който отдавна се е превърнал на развалина, сънувахме едно и също нещо. Всеки от нас е прекарал с едно от тези момичета. И ние сме съгласни, че това беше наистина прекрасно! И представи си само, на сутринта нито една от тези голи красавици не продума и дума. Сякаш не е било! Странна работа, нали? — загорялото лице на смелия капитан изразяваше едновременно възторг и изумление.

Докато вървяха обратно, Хиеро внимателно обмисли случилото се. Стигнаха голямата поляна и брат Алдо го помоли да му покаже картата на Нечестивия и трите глави се наведоха над тънкия лист.

— По мащаб не отговаря на моята карта — каза свещеникът. — Но ми се струва, че мястото, до което трябваше да стигна, се намира някъде наблизо, ето тук — посочи той символа на древния град. — Намира се в южния край на областта, заета от Дом, на тридесет и пет четиридесет километра оттук. Как смяташ, Хаймп, правилно ли отчитам разстоянията?

Морякът внимателно сравни картата на Абатствата с трофейната и накрая каза:

— И аз бих преценил, че са толкова.

— Смятам за правилна преценката — брат Алдо грижливо сгъна картите и ги протегна на Хиеро. — Сега, момчето ми, е нужно да направим някои изводи. Може ли да смятаме, че споразумението с Уайла Рий е изпълнено? Дом пострада сериозно, но не е унищожен. Освен това вчерашното сражение бе съпроводено от силно ментално излъчване. Слугите на Нечестивия в Ниана сигурно са го засекли с машините си и са се заинтересували от причинителите му. Зли вълшебници те преследват упорито, Хиеро. Смяташ ли, че са се отказали от тебе?

— Във всеки случай не и З’дан! Заклел се е да ме убие или да умре, и аз му вярвам! е бива да се надяваме напразно — те няма да ни оставят на мира.

— Аз мисля същото. Главният източен път, който води до Лантическия океан, минава южно от нас и да го стигнем ще ни трябват около четири дни. На мястото на враговете ни бих вървял на югоизток, докато не се приближа максимално близко до мястото на менталното излъчване. После ще завия на север. Предполагам, че след седмица бързо придвижване ще успеят да се доберат до тук. Следователно, още няколко дни ще сме в безопасност.

Но сметките на стария единадесетник не бяха верни. Нито той, нито Хиеро си представяха правилно ненавистта и упоритостта на адепта на Нечестивия. Цяла армия бе събрана източно от Ниана и тя вече четири дни се придвижваше на югоизток! Това развитие на нещата пътешествениците не можеха да предвидят.

Докато те се съвещаваха, гъсти облаци покриха небосклона и от юг задуха влажен вятър, но преди да завали проливен дъжд се върна Лучара. Те я чуха нещо да си тананика, най-вероятно на езика на Д’Алви, тъй като Хиеро не разбра нито дума. Девойката се появи на пътечката под дърветата и се приближи до мъжете с меко и замислено лице. Около китката й се увиваше златна гривна със скъпоценни камъни и искреше с ярка зелена светлина.

— Харесва ли ти? — запита тя, усмихна се на Хиеро и го прегърна нежно с тънките си ръце. — Подарък е от Уайла Рий. Хърм все още говори с нея. Тя смята, Че мечокът е най-интересното същество сред нас.

— Защо тази жена ти е направила такъв скъп подарък? — строго запита Хиеро, като се опитваше да се освободи от пръстена на мургавите ръце. — Тя нищо не ми даде, а теб те е украсила с тази играчка. Не смяташ ли, че това е странно?

— О, нищо удивително. За известно време и дадох назаем нещо, което й беше много необходимо. Може би и ти също ще получиш някаква награда.

Девойката притисна глава към гърдите му в гънките на еленовата куртка и той не можеше да вижда очите й. Но с растящо вълнение усещаше, че е близко до отговора на последния въпрос, който го вълнуваше — сякаш малките парченца мозайка сами се наслагваха в мозъка му в стройна картина. Внимателно повдигна лицето на любимата си и се взря в очите й. Хаймп и Алдо тактично се отдръпнаха настрани.

— Кажи ми, моя малка и хитра принцесо, къде са мъжете на народа Уайла Рий? — и гласът му беше едновременно сърдит и нежен, докато се вглеждаше в очите й.

Отвърна му мълчание. Накрая девойката решително тръсна глава.

— Няма ги. Народът й отдавна живее сред дърветата и те винаги са били такива, каквито са сега. Тези бедни създания се нуждаят много от мъже за продължаване на рода, но им се раждат винаги момичета. Те се надяват най-сетне да се роди първото момче. Те не знаят кога и как народът им се е оказал тука, кои или какво са те всъщност. Но им е известно, че хората често минават по големия път на югоизток от гората. И когато самотен пътник или малка група спира за нощуване… е те…

— Май сънуват нещо много приятно, нали? — запита Хиеро и се усмихна на обърканото момиче. — Така значи, направила си сделка, като си ме разменила за една гривна. Е, какво пък, прекрасно! Достойна постъпка за една принцеса Д’Алви и моя жена!

Тя рязко се отдръпна и очите й гневно засвяткаха.

— О, това сте вие мъжете! Нищо не си разбрал! Струва ти се, че съм във възторг от вечерта — зли сълзи бликнаха по миглите й. — Аз нищо не знаех за гривната до тази сутрин! — Тя рязко дръпна гривната и я метна право в лицето на Хиеро.

Той едва успя да вдигне ръка и да хване предмета, иначе носът му щеше да бъде порядъчно разтърсен. после се втурна след момичето. А тя бе спряла под сянката на огромно дърво и горчиво плачеше, като бе закрила с длани лицето си.

— „Ела тук, любима — предаде й той. — Прости ми, толкова съм глупав. Тя те е помолила за разрешение, нали?“

Девойката отново притисна лице до гърдите му.

— „Разбира се! Така би постъпила всяка честна жена. Тя никога не е имала мъж и с теб за първи път позна любовта. Каза ми (отначало трудно я разбирах), че ти си мой завинаги и тя те иска само за една нощ. Изрече го така, че аз отхвърлих всякаква ревност! Но се оказа, че да го преживея, е по-трудно, отколкото си мислих!“

— О, Хиеро — добави гласно девойката, — знаеш ли какво ми каза на прощаване днес сутринта? „Може би аз ще родя първото ни момче. Какво щастие ще бъде за народа ни. Не ме забравяй, ти винаги ще бъдеш с него“.

Той нежно я погали по косата.

— Не плачи, мила — произнесе тихо той. — Възхищавам ти се. Та нали сънувах такъв прекрасен сън!

Тя го погледна в очите и разбра, че се шегува, но въпреки това в лицето й се таеше нещо печално. Нежните пръсти на момичето го докоснаха по челото и се спуснаха по бузите. Тя се усмихна.

— Запомни едно, повече не искам да чувам за това. Съгласен ли си?

Хиеро се обърна и потърси с поглед стария единадесетник.

— „Може да тръгваме“ — предаде му той.

Брат Алдо хвана юздите на Клотц, натоварен вече с багажа, Хаймп махна с ръка, моряците скочиха на крака и развлечената им колона се насочи към края на поляната. В същия миг в сянката на огромното дърво се появи и Хърм. Всички бяха налице и Хиеро зае мястото си начело на малкия отряд. Той хвърли поглед назад, като се надяваше да види горската фея, която бе сънувал през изминалата нощ, но там нямаше никой. Над гората се носеше златистата песен на птиците, но дали това бе гласа на Уайла Рий, така и не разбра.

— „Те ще вървят след нас по края на гората — съобщи Алдо от ариергарда на колоната. — Те искат да знаят, жив ли е Дом и мислят, че ти можеш да разбереш това. Така каза владетелката им“.

— „Дом безспорно е жив — отвърна Хиеро. — Но се надявам, че ще успеем да избегнем сблъскване с него“.

Вървяха на юг на стотина метра от края на гората, която се издигаше подобна на зелена стена. По пладне отрядът спря на кратка почивка и след като се нахраниха, Хиеро даде знак да продължат пътя си. Надвечер от покрилите небето облаци на главите на пътешествениците се изля топъл проливен дъжд. Прозрачния въздух помътня, почвата се превърна в течна кал и те се принудиха да потърсят подслон под дърветата, където разгънаха лагера си, запалиха огньове и сготвиха гореща храна.

Дъждът се ля цяла нощ. На разсъмване, малко след като потеглиха, разбраха, че се намират на края на гората. Растителността се промени: все по-често срещаха палми и гъсталаците на акациите. Дърветата, които се извисяваха като исполински сводове над ниските храсти, станаха редки и скоро изчезнаха напълно. Жегата се усили. На юг, докъдето стигаше окото, се простираше широката тревна повърхност на равнината. Вляво от тях пясъчните езици на пустинята си близваха сочната зеленина. И заедно с първите признаци на пустинята се появиха и добре познатите им мъртвешки петна на плесента. Тук владенията на Дом никъде не достигаха гората. Вероятно липсата на големи дървета я правеше не особено привлекателна за него.

Наоколо сновеше дивеч в изобилие. Големи и грациозни създания, приличащи на антилопи и елени, често пресичаха пътя на отряда. Но когато пътешествениците ги наближаваха, те спокойно се отместваха встрани. Повечето бяха непознати на Хиеро. Веднъж се натъкнаха на глутница зверове на ивици, приличащи на хиени, които лакомо гълтаха месото на някакво животно, три пъти по-голямо от Клотц. Пътешествениците благоразумно ги заобиколиха встрани, както впрочем и огромното същество, приличащо на мелез на мечка и рис, но десетократно увеличено, което видяха след няколко километри. Очевидно звярът беше сит и се задоволи с гръмогласно ръмжене, но не започна да преследва хората. Вечерта те изградиха здрава ограда около лагера си и запалиха големи огньове. През цялата нощ се раздаваха ревове и ръмжене, което доказваше, че са постъпили предвидливо. В тази местност животните не познаваха човека и не се страхуваха от него.

Разсъмването дойде ясно и горещо, а свежият въздух разнасяше безброй аромати. Но в основата си цъфтящите треви миришеха на сладък мед. В този ден пътешествениците потеглиха на изток и вървяха бавно, като внимателно оглеждаха местността. По сметките им изоставеният град се намираше наблизо и картите повече не им вършеха работа.

Скоро се озоваха в пустинен район, обрасъл целият с изсъхнали храсти, зад който започваше територията на Дом, където се виждаха различни образования, подобни на кълбета или на гъби, а почвата между тях беше покрита с килими от плесен и преливаше в жълто, виолетово или мръсночервеникаво. Цялата тази мерзост изглеждаше не по-малко отвратителна, отколкото на север, на границата с владенията на Уайла Рий.

— Не бива да рискуваме — спря Хиеро отряда и посочи гигантските гъби. — Този боклук се намира на километър от нас. А това, като съдя по опита си, е прекалено близо.

Алдо изглеждаше загрижен.

— Ние се намираме на нужното ни място, но не виждам нищо, което да прилича на развалини — той постави ръката си на рамото на Хиеро. — Наистина, някои от тези градове са така заровени, че от тях не е останала и следа. Надявам се, че ме разбираш, Хиеро. Ние ще направим всичко възможно, но търсенето ни може да се окаже безплодно. Кой знае кога и от кого са нанесени символите на картата? И колко пъти са копирани тези карти и какви грешки са правени при това?

— След подобен дълъг и опасен път, още повече с такъв опитен командир, ние просто не може да претърпим неуспех! — възкликна Лучара и в гласа й имаше несъкрушима вяра в любимия.

Хиеро се усмихна и като поразмисли малко, каза:

— Ние ще продължим да търсим. Хаймп, ти заедно с Блуто кажете на хората, че търсим стар град, скрит под земята. Нека обръщат внимание на всяка следа от човешка дейност, която им се стори подозрителна.

Хърм вдигна рошавата си глава и бавно я заклати, като миришеше въздуха.

— „Чувствувам, че тук (някога) е имало много хора. Наблизо е скрит човешки град“.

По заповед на капитана моряците се разтеглиха в дълга верига. За няколко часа отрядът се разпръсна по равнината и някои от хората изглеждаха като дребни точици в безбрежното пространство. Това обезпокои Хиеро. Макар хората да не доближаваха границите на владенията на Дом, никой не знаеше, какви зверове се крият в тревата и храстите. Свещеникът даде знак на Хаймп и по сигнал на капитана всички се прибраха в лагера. Хиеро им нареди да се нахранят и да почиват. Небето продължаваше да бъде ясно, но струпаните на юг облаци обещаваха през нощта отново силен дъжд.

— Така, може да се направи само един извод — обърна се Хиеро към своите спътници. — Ако градът не е тук, то значи е разположен на изток — той посочи с ръка виолетовите кълба и надигащите се на хоризонта кълба.

— Боя се, че си прав — кимна с глава Алдо.

— Няма да отидеш там без мене! — тревожно възкликна Лучара и хвана свещеника за ръката. — Не те пускам сам!

— Ти ще правиш това, което заповядам или ще те нашляпам! — шеговито произнесе Хиеро, но погледът му беше сериозен. — Освен това не се каня да вървя сам. Ще използуваме същата тактика, както и преди, Алдо. Ти и Лучара ще изпълнявате пак ролята на приемници. Хърм и аз ще потеглим на изток. Хората на Хаймп ще използуват огнените си стрели, само ако получат заповед от нас.

— „Това е най-добрия път — заяви Хърм. — Ние нямаме друг изход“.

Хиеро нежно целуна Лучара и тръгна към отвратителните израстъци на изток. Зад него, на няколко метра, се движеше Хърм, душеше въздуха и сумтеше. Старият единадесетник ги следеше с поглед, като с едната си ръка стискаше юздата на Клотц, а другата бе поставил на рамото на девойката. Зад него в плътна група се бяха събрали моряците. Дим се кълбеше над горящите факли и арбалетите бяха готови за стрелба.

Както винаги пред среща с някаква опасност Хиеро усещаше лека нервна тръпка, но с привично усилие на волята подави бликащия страх. Внимателно, без да бърза и да се впечатлява от гадостите на Дом, той търсеше по почвата всякакви следи на древна дейност на хората. Мина половин час и те се приближиха плътно до границите на територията на Дом.

— „Стой! — командата на мечока го накара да трепне. Той се обърна и видя Хърм да стои напрегнат с опнато напред тяло, а малките му очички да дълбаят далечината. Мечокът изсумтя няколко пъти; явно беше доловил някаква слаба миризма. — Някъде наблизо има метал — съобщи той. — Миризмата е много слаба. Не мърдайте, аз ще се опитам да намеря това място“.

Той тръгна бавно напред. В тази част на пясъчната и обрасла с бодлив трънак равнина се разполагаха няколко ниски хълма. Хърм спря пред един от тях висок около два метра и с кръгла основа. Започна последователно да души около нея. Хиеро го следваше на известно разстояние и се стараеше да не пречи на мъхестия следотърсач.

Източната страна на хълма, която гледаше към владенията на Дом, не бе така заоблена като западната и приличаше на отсечена с нещо. Разрасналите се широко гъбести образования се намираха само на двеста метра от тях и когато Хиеро си помисли за това, изпита отново нервната тръпка. С доста усилия успя да насочи мислите си на главната задача — търсенето на града.

Мечокът спря пред сив камък в основата на хълма. Сетне, без да каже нищо, продължи напред и се оказа във вада, вероятно изровена от последния дъжд. На това място хълмът рязко се издигаше над впадината. Хърм вдигна лапа и внимателно зачисти с ноктите си склона. Струйки пясък, земя и чакъл потекоха към канавката, като разкриха в дълбокото блестяща повърхност.

— „Гледайте — дойде мисъл от мечока, — тук има метал, стар, много стар, работа е на хората“.

Хърм махна лапата си и Хиеро видя нещо гладко и святкащо. Равната повърхност бе полирана като огледало — възможно да беше стена, но най-вероятно — врата. Врата!

Свещеникът замислено погледна склона на хълма. А звярът седна до него и започна да гледа — нали бе изпълнил задачата си. Хиеро още веднъж оцени фантастичното обоняние на четирикракия си спътник. Изглеждаше невъзможно да намери древния и скрит под земята и камъните древен метал.

Той съобщи за находката на брат Алдо. Сега, когато са на прага на изчезналата цивилизация, помощта му е нужна. Ако те заедно с Хърм успеят да намерят път надолу в неизвестните дълбини на древния град, те ще бъдат отрязани задълго от света. и близостта на територията на Дом засилваше риска.

Хиеро извади кинжала си и започна да копае. Под премерените му удари бавно се откриваше блестящата метална повърхност, която изглеждаше почти недокосната от миналото. Когато брат Алдо и Лучара на гърба на Клотц се появиха, той завършваше работата. Очистената врата бе границата между разделените във времето два свята.

— Така, намерихме входа — Алдо почука по гладката врата. — Но кой знае, какво има там? — той се обърна към Хиеро. — Докато сме сами, си заслужава да обсъдим план за следващите ни действия. Хаймп и моряците му идват пеш след нас и скоро ще бъдат тук. Какво предлагаш?

Към мига, когато отрядът възглавен от Хаймп се показа в далечината, главният въпрос беше решен. Моряците заедно с Клотц остават до хълма и ще наблюдават околността, а в случай на нужда, ще се притекат на помощ на влезлите вътре. Но втората проблема се оказа по-трудна. И четиримата ще отидат в подземния град. Кой тогава ще предава мислени съобщения на останалите на повърхността? Кой ще вика за помощ, ако стане нужда?

Решението дойде от Лучара. Идеята й беше проста: да научи капитана на мислена реч. Когато посветиха малкия моряк в този план, лицето му пребледня. Той изпитваше мистичен ужас пред магьосническите чарове, които позволяваха на вълшебници и мъдреци да общуват без думи. Но Хаймп беше смел човек и когато Хиеро се закле, че телепатията не го заплашва с нищо, той се успокои и се съгласи да изпълнява всички указания на свещеника.

Но все пак трепна, когато мисълта на Хиеро с простото „добър ден“ стигна съзнанието му. Но скоро разбра, че в беззвучните думи, появяващи се в главата му, няма нищо страшно. Тогава, изпълнявайки съветите на останалите четирима, той се опита да предаде собствено съобщение. Отначало нищо не стана и гримасите, които капитанът правеше по време на предаването, само разсмиваха Лучара. Но за кратко Хаймп се обучи да слуша всеки от четиримата пътешественици.

Те свършиха с проблема за връзката и се захванаха за вратата. Направена беше от някакъв сребрист метал, достатъчно твърд и неподвластен на корозията. Желязото или стоманата несъмнено биха се покрили с ръжда през изминалите хилядолетия, а този метал изглеждаше като нов и съвършено непознат на Хиеро. Възможно бе някъде в архивите на Абатствата да имаше сведения за алуминиевите сплави, но свещеникът не беше специалист в тази област.

Напълно очистената от земята врата блестеше на слънцето. По гладката й повърхност нямаше нито дръжка, нито отвор за ключ — изглежда не се отключваше с обикновен ключ, ако въобще се отваряше отвън. Опитите да изтласкат вратата надолу или встрани с помощта на копията не донесе успех, два върха се счупиха, а вратата дори не мръдна. Тогава Хаймп клекна, пъхна в цепнатината между вратата и рамката тънкото острие на ножа си и бавно го прекара нагоре, докато напипа езика на ключалката. На това място поставиха брадва, по която капитанът удари с друга брадва.

Хиеро задържа вратата и тя с жално и протестиращо скърцане се отвори. Хората застинаха пред черния вход, откъдето лъхна хлад. Зад вратата се намираше метална плоча, която преминаваше в широка и извиваща се стълба. Един от моряците радостно се развика, но другарите му го прекъснаха. Кой знае какво са открили? Хората усещаха, че случаят е неподходящ за възторжени възгласи.

— Как ще си светим? — попита Лучара.

Никой от мъжете не беше мислил за това и сега възникна объркване. Но скоро бе намерен изход. Като пожертваха две глинени гърнета и част от запасите на влакна и земно масло, приготвени за схватка с Дом, моряците направиха светилници. Е, не даваха много светлина, но това бе най-доброто, което биха могли да направят.

Хърм тръгна начело и малките му очички блестяха от възбуда. Следваше го старият единадесетник, който стискаше в ръцете си тежкия жезъл и глинената лампа. Хиеро с меч в едната ръка и светилник в другата бе трети, а Лучара завършваше колоната. Дневната светлина постепенно се стопи и изчезна напълно. Сега разполагаха само с мъждукането на импровизираните лампи. Девойката носеше малък мех с запас от масло, което би стигнало да презаредят два-три пъти светилниците, но никой не знаеше, колко ще продължи търсенето.

Стълбата се извиваше безкрайно и водеше надолу. Обонянието на Хърм и мисленото опипване на пространството от свещеника не показваше съществуването на нещо живо. Понякога пътешествениците спираха и проверяваха връзката с Хаймп и хората му.

Накрая стълбата свърши. Струваше им се, че са вървели вече няколко часа. Гръмкото ехо на крачките им подсказа, че се намират в някакво обширно пространство. След известно време Хърм и Хиеро усетиха движение над главите си и до ушите им достигнаха слаби шумове.

— Прилепи! — досети се брат Алдо. — Очевидно това място има някаква връзка с повърхността.

Това твърдение изглеждаше безспорно. Но къде се намираше другия вход в този подземен свят? И на кого е достъпен той? Докато мъжете си обменяха мисли и изводи, Лучара бродеше из мрака. Внезапно тя извика и им замаха да отидат при нея. Слабата светлина на вдигнатата лампа озаряваше едно закрепено на стената табло с множество превключватели, обозначени с древни символи.

— Честно казано — заяви свещеникът, — страхувам се, да ги докосна.

— Аз също — каза единадесетникът след кратко размишляване. — Но нямаме друга възможност. Маслото няма да стигне задълго, дори да го пестим. Тук трябва да има осветление и то ни е необходимо. Предполагам, че трябва да опитаме. Цялото ни предприятие е така опасно, че още един риск няма много да ни навреди.

Хиеро престана да се колебае и натисна първия превключвател. Отначало нищо не стана, после ги изуми появата на слаба мъждукаща светлина, която ставаше все по-силна и по-силна, докато почти не се изравни с дневната на повърхността.

Пътешествениците се огледаха. Те се намираха на някаква площадка, долепена като лястовиче гнездо до стената на огромна пещера.