Пътешествието на Хиеро

3. КРЪСТ И ОКО

Хиеро се осъзна заобиколен от сумрак. Тишината на ранната вечер бе паднала над горската страна и перестите листа на палмите неподвижно висяха над главата му в неподвижния въздух. Очевидно бе спал цял ден. Огледа се и видя, че лежи на купчина палмови листа. Вторият му ботуш също бе свален. Инстинктивно ръката му се стрелна към ножа. Той беше на мястото си. Изправи се и седна. Главата му се завъртя леко. На няколко метра от него Хърм хъркаше насън. Донесе се хрускането на клони. Човекът изпрати мисления си сигнал и Клотц след миг се оказа до него. Челюстите равномерно преживяха. Лорсът тръсна глава и струи вода намокриха лицето на ранения.

— Махай се, махай се, негоднико, ще ме удавиш! — завика гневно човекът, но силните му ръце нежно загалиха огромната рогата глава на животното. — Рогата ти се втвърдяват, момчето ми. Това е добре. Там, където отиваме, никакво оръжие няма да ни е излишно. — После премина на мислена връзка и заповяда на лорса да седи неподвижно до него, докато се опитва да стане. Изясни си, че може да го направи с голям труд. При всяко мърдане в крака възникваше пулсираща болка. Но успя да разседлае Клотц и да свали от него чантите. Заповяда му да се намира в близост до лагера и да наблюдава околността. Сетне се обърна към Хърм, който вече седеше до човека и го гледаше. Протегна ръка и внимателно докосна влажния нос.

— „Благодаря, братле — предаде му чувствата си на топлина и привързаност. — Как успя да направиш постеля от листа. И защо си свалил ботуша ми?“ — това бе неразрешима загадка за свещеника. Предполагаше, че мечокът е достатъчно умен да направи постеля, подобна на тези в мечите зимни бърлоги. Но как би могло да се досети, че на краката му трябва почивка и затова е нужно да се изуе ботуша?

— „Това бе в съзнанието (ти) — чу поразителен отговор. — Видях (това), което трябва. Съзнанието ти не спеше — допълни Хърм — и в него вижда всичко. Гледах малко, но направих всичко, което видях“.

Човекът отново взе торбичката с бинтовете и лекарствата и внимателно огледа крака си, като едновременно размишляваше над казаното от мечока. Невероятно, но истина! Животното е получило знание направо от човешкия разум. Хърм не е бил в състояние да му окаже хирургическа помощ, но е направил постеля и се е изхитрил да свали ботуша.

Свещеникът събра всичките си сили и воля. Трябваше да направи нещо неприятно, но необходимо. Първо разряза напоената с кръв превръзка. После, ободрявайки се с психометоди за намаляване на болката и малки дози луминаги, с ловкостта на лекар проми раната и съедини краищата й. Когато я бинтова, той вмъкна десния си крак в ботуша, а на левия обу чист чорап и мокасина. Накрая заповяда на мечока да събере окървавените парцали и да ги закопае дълбоко. От всичко това така се измори, че изтощен се облегна с гръб към палмата и едри капки пот покриха челото му. Мина доста време, преди да събере отново сили за да се огледа наоколо. Стъмняваше се, още се забелязваха разпръснатите по тревите черни петна кръв, но телата на убитите сутринта врагове някъде бяха изчезнали.

От сгъстяващия се мрак дойде отговорът на Хърм:

— „Големият (с рогата) и аз скрихме. Телата привлякоха други създания, но дойдоха само малки (животни). Прогонихме ги“. — Той предаде образи на чакали, лисици, диви котки и други малки хищници.

Така значи, мечокът и лорсът са могли да работят заедно, без той да ги ръководи! Поразително. Следователно, мечокът можеше да предвиди последствията на всякакви действия и да даде нужните заповеди на Клотц. Разкрива се, помисли си Хиеро, обширно поле за разсъждения и бъдещи изследвания.

— „Не усещаш ли никаква опасност за нас?“ — попита той Хърм.

— „На какво разстояние“ — дойде отговорът. — „Дългият път (има) много (опасности) — поясни мисълта си мечокът. — Но само една силна. Идва отгоре (от небето)“. — Той предаде нещо наподобяващо крилато и неприятно.

Човекът се опита да проникне в мислите му, но постигна малко: видя неясен и далечен образ на нещо с крила, което явно не беше птица. Мечокът бе възприел и обекта през деня или сутринта и от него му бе останало силното усещане на нещо зло. Хиеро си отбеляза важната новина, която следваше да уточни и реши занапред, по възможност, да не излиза на открита местност. После се зае да почиства имуществото си. Като куцаше, отиде до потока и изми кръвта от ножа и пиката. Върна се обратно, зареди хвъргача и го прибра в кобура.

Настани се отново под палмата и хапна малко пемикан и сухари. Предложи и на Хърм, но мечока отказа, като обясни, че досега е ял черница и показа мястото където ягодите растяха най-гъсто. Човекът се замъкна там с куцане и набра няколко шепи. Сетне напълни с вода голямата манерка висяща на седлото и малката, която винаги се намираше на колана му. Използува последната светлина на отиващия си ден и се изкъпа в потока, при това се постара да не намокри раната. Избърса се, облече се, изрече вечерната си молитва и легна на купчината палмови листа. Сякаш нищо в идващата нощ не предвещаваше опасност: звуците на гората не събуждаха тревога. Предсмъртният вик на заек, бърборенето на белките, мяукането на дивите котки, скърцането на боровите стебла — всичко това бяха естествените гласове на Тайгата. Той заспа спокойно.

На разсъмване се вдигна мъгла. Вятър нямаше, но тежки сиви облаци се кълбяха по небето и често закриваха слънцето. Клотц бе отново оседлан и след кратката закуска човекът и мечокът решиха да напуснат руслото на потока. Тръгнаха по нов път, който все повече се отклоняваше на юг. Кракът на Хиеро сега се обаждаше с тъпа затихваща болка. Почивката и могъщото здраве му възстановиха силите не по-зле от медицинските средства на Абатствата.

Следващите пет дни минаха без произшествия. Вървяха на юг под короните на огромните борове на Тайгата. Вземаха всички възможни предпазни мерки, като за почивка се настаняваха само нод прикритието на дърветата и рядко използуваха мислената връзка, макар наоколо да нямаше нищо опасно. Дивеч се намираше в изобилие и Хиеро успя да удари с копието си огромна кокошка, най-малко три пъти по-тежка от древните пуяци. Веднага запали огън и опуши месото — на двамата с Хърм щеше да стигне за цяла седмица.

На шестия ден той прецени, че са изминали около сто и двадесет километра — сега можеше да се чувствува по-спокойно. Когото и Нечестивият да изпрати по следите им, те имат пред него голямо преимущество във времето. Хиеро не си представяше нито силите, нито възможностите на своите врагове, нито яростта, която бе пробудила в тях убийството на един от висшите членове на Тъмното Братство.

По пладне почвата стана влажна и блатиста. Беше очевидно, че продължат ли в тази посока, скоро ще стигнат вода. Свещеникът нареди да спрат, извади картите си и започна да ги изучава, като от време на време се съветваше с мечока. Пред тях се намираше огромно пространство, изобразено приблизително на една от кандианските карти — безкрайното и мрачно Сврачешко блато, което не бе преминато досега от нито един човек. Знанията и опитът на мечока свършваха тук, макар той да се съгласи, че зад поредицата блата трябва да се намира Вътрешното море, както бе изобразено на картата. Хърм инстинктивно усещаше голямата вода на далечно разстояние. Но никога досега не бе отивал толкова на юг, както сега с човека.

Поддавайки се на инстинктивното си чувство свещеникът реши да се допита до кристала и магическите символи. Подреди ги както трябваше, изрече подходяща молитва и заповяда на животните да не му пречат. После съсредоточи мислите си на предстоящия път и като впи поглед в кристала, изпрати телепатичен зов в търсене на подходящи очи. Отначало претърпя неуспех. Видя безкрайно морско огледало. В посока на брега почти нищо не се забелязваше, понеже жабата, чиито очи използуваше, се намираше в тръстиката на нисък крайбрежен хълм. Трябваше да прекъсне връзката. Опита още веднъж, но този път се представи реещ се над земята. Предполагаше, че ще се намери наблизо орел или някоя друга подходяща птица.

Кристалът се очисти — в този миг телепатичното търсене на Хиеро се осъществи, но не така, както би желал! Намираше се много високо, вероятно на километри от прострялата се долу земя. Видя как изчезнаха боровете на Тайгата и Великият Лес преминава в огромно блато, зад което блести Вътрешното море. И това зрение беше великолепно, наистина великолепно! Бе се внедрил в съзнанието на същество с интелект най-малкото равен на неговия. И притежателят на този ум веднага усети присъствието му и се опита да изясни, кой е и къде се намира. Стори му се — още миг и студеният безжалостен разум, ще успее да определи точното им местоположение.

Свещеникът прекъсна така рязко връзката, че тъпа болка се разля в главата му. Последният поглед, който успя да хвърли напред с очите на това странно същество, видя острия нос на летящ апарат и големи крила встрани, направени от нещо приличащо на оцветена дървесина.

Учените на Абатствата добре знаеха, че хората са летели през древните времена, но сега полетът на човек за тях бе една красива мечта. Не се съмняваха, че апарати за летене ще бъдат направени, ако под ръка им се окажат подходящи материали. Но ето че в разположение на Нечестивия има такива апарати! Високо в синьото небе зли очи шареха по земята и търсеха пътешествениците. Хиеро сам издаде на безжалостния наблюдател тайното им укритие. Скоро щеше да се появи потерята! Той скочи на крака.

— Там, по-бързо, лягай на земята! — заповяда с глас на лорса, като посочи гъсталаците, а със свободната си ръка подтикна Хърм. Мечокът веднага схвана всичко и не се опита да осъществи мислена връзка.

Докато лежеше по гръб до хълбока на елена, Хиеро държеше готов хвъргача. Това оръжие позволяваше да се води прицелен огън до сто метра, но снарядът му можеше да прелети два пъти по-голямо разстояние. Напрегна очи и се постара да види врага си през гъстите клони. Най-после го съзря. Високо в небето бавно описваше кръгове черна машина, приличаща на огромен сокол или орел. Свещеникът остави настрана хвъргача, извади с дясната си ръка късия далекоглед и се опита да разгледа апарата най-подробно. Всъщност това бе един безмоторен планер, но Хиеро нищо не разбираше от самолети. Крилата бяха извити назад и приличаха на крила на хищна птица. „Май това се опита мечока да опише“ — помисли си той. Така значи, ловът продължава, и разстоянието, което бе изминал, нищо не значеше. Нечестивият отново бе хванал следата. Мрачно се вгледа в земята, а после премести очи на лявата си ръка, която още бе свита в юмрук.

Юмрук! Хиеро внимателно огледа купчината дървени фигурки — заедно с кристала продължаваха да си лежат там, където ги бе захвърлил. Така бързаше да се скрие, че забрави магическите си принадлежности. Той бе позволил на врага да го изплаши и да разколебае вярата му! Произнесе молитва и погледна към дланта си, на която се намираха три символа, хванати безсъзнателно, при прекъсването на мислената връзка с летящото същество.

Първият символ бе Риба и означаваше вода и всичко свързано с нея: кораби, пристанища, мрежи и други понятия за мореплаване и риболов. Означаваше също и мъжка сила. Втория знак бе Копието — символ на война, сражения и опасен лов. Последната фигурка бе необикновена. Това бе Кръст, символът на Седемдесет и петвековното християнство, но в центъра му се намираха Очи! Кръст и Очи! Усети тръпки да минават по гърба му. С този символ се обозначаваше духовното зло, което заплашва не само тялото, но и безсмъртната човешка душа.

Внимателно остави знаците на земята и метна поглед в небето. Летящият апарат едва се виждаше, отдалечаваше се на север и изглеждаше като дребна черна точка на син фон. Хиеро излезе от прикритието на дърветата, вдигна кристала и заедно с фигурките ги прибра в чантата. После се захвана да разсъждава над смисъла на гадането. Пътят му лежеше към голямата вода. Ако се опита да се върне назад, сигурно ще бъде още по-опасно. Летящото същество бе определило приблизително къде се намира и потерята е извикана. Свещеникът не се осмели да използува завладяния прибор, да подслуша разговорите между враговете си — страхуваше се да не се издаде. Но бе убеден, че пространството се тресе от разговорите на слугите на Нечестивия. На север от всички възможни дупки изпълзяват лемути. Но какво го чака на юг? Или и там има засада?

Риба, Копие и Кръст с Очи! Вода, сражение и очакване на някакво духовно зло или мъка? Но вярно ли е тълкуването? Като правило са възможни много варианти. Последният знак, Кръст и Очи, можеше да означава неминуема физическа опасност, но същевременно предсказваше велик грях, измяна на собствената съвест и смъртен грях. „По дяволите! — разсърди се Хиеро. — Какво ли означава това?“ Преди да тръгне, се бе изповядал на Абат Демеро. Веднъж бе казал на Леолан д’Ондът, че тя никога няма да стане негова жена, нито първа, нито втора, нито някоя друга, независимо от изключителния й талант да пада по гръб по всяко време на денонощието. Може би това бе повече от груба шега, но не беше смъртен грях. А това бе най-тежкото му прегрешение досега и съвестта му продължаваше да пази спомена за него.

Да приемем, че Копието означава лов, а Рибата — лодка. Не, глупаво е. Други версии? През целия дълъг и горещ ден той прехвърляше в главата си разни комбинации. Но непрекъснато мислите му се въртяха около Кръста и Очите. Дълбоко в душата си бе уверен, че никога не е извършвал и няма да извърши смъртен грях. Значи очаква го зло от Нечестивия и неговите слуги.

След дълги размишления той прецени, че съществото в летателния апарат не е успяло да засече точно скривалището му. Затова заедно със спътниците си остана под сянката на листата, докато помрачнялото червено слънце не започна да клони на запад. Тогава излязоха от мрачното си убежище и тръгнаха по калната пътечка, виеща се между последните големи дървета на Тайгата.

Скоро се показаха водите на езерцата и замигаха със светлината на ярките звезди. Дърветата намаляха и по брой и по размери, докато накрая съвсем изчезнаха. Странно и всяващо тревога благоухание се носеше от огромните бледи нощни цветя, които плаваха по езерата. Наоколо растяха невероятно големи папрати. На места Клотц се скриваше напълно в тях. Често бяха така гъсти и просто непроходими, че трябваше да заобикалят. Въздухът стана топъл и влажен и към миризмата на цветя, се усещаше привкус на гнилота. Те напуснаха Тайгата с нейния свеж въздух, прохладни ветрове и дишаха сега изпаренията на Сврачешкото блато — чудовищно по размери, — което обграждаше от север Вътрешното море. Този непроходим и опасен район почти не беше изучен.

Докато Хиеро си спомняше това, пред тях се раздаде оглушителен квакащ рев и заглуши напълно привичните нощни звуци. Клотц рязко спря. Пред него в тъмнината Хърм като смътна сива сянка се притисна към земята и се показваше едва-едва над килима треви и мъхове. Няколко мига се влушваха неподвижни в мрака, но нов вопъл не последва и те внимателно продължиха. Но не изминаха и сто метра, когато тишината отново бе разкъсана. Млъкнаха гласовете на малките животинки и птици. Само безбройните насекоми продължаваха бръмченето си над главите им. Троицата пътешественици спря отново, но не за дълго.

Нов рев се раздаде зад тях. Беше по-близо от предишния. Хиеро отчаяно се огледа наоколо. Намираха се на открито, сред лунна светлина, а под краката им джвакаше синкава блещукаща кал. Напред и отляво се простираше подобна кал, но вдясно се виждаха някакви храсти.

— „Бързо натам! — заповяда мислено на лорса и мечока. — Скривате се в храстите и лягате на земята! Тези твари не бива да ни видят!“

Едва бяха тръгнали, когато нещо огромно се отдели от далечния край на просеката и лика на нощния кошмар възникна на тридесет метра от тях. Хиеро, който още бе запазил способността си за разсъждава, помисли, че това ужасно същество е произлязло най-вероятно от някакъв вид жаба. Огромните фосфоресциращи очи се намираха на височина три метра от земята и бяха закачени на хлъзгава, рязко отсечена муцуна. Чудовището сякаш беше клекнало: задните му крака бяха свити, а разперените пръсти се впиваха в почвата. Невероятната му уста бе съоръжена с големи остри зъби, които на лунната светлина блестяха като слонова кост. Това бе странно, тъй като жабите никога не бяха имали зъби.

Лорсът не помръдваше и Хърм почти парализиран от ужас се притискаше свит на четири към земята. Свещеникът вдигна хвъргача и докато внимателно се прицелваше, шепнеше молитва. Колкото и мощен да бе снарядът, просто не бе предназначен за такова огромно чудовище. В същия миг Хиеро усети с цялото си тяло, как Клотц се отпусна назад и краката му се напрегнаха — още малко и ще направи отчаян скок.

— „Стой!“ — заповяда Хиеро. Той забеляза, че нещо отвлече вниманието на чудовището, което се сви и обърна глава наляво, настрани от изплашените пътешественици.

То буквално излетя във въздуха. Приличащите на колони задни крака изхвърлиха гигантското с дълга опашка тяло напред и нагоре. Чудовището прелетя над тримата пътници и с нещо се сблъска в тъмнината. Страшни звуци се разнесоха от ударите на грамадните крайници по калната почва и се надигна приливна вълна — потоп земя, разкъсани растения, клони и листа излетяха нагоре и веднага се стовариха обратно. В мрака се водеше сражение и Хиеро изведнъж си спомни второто чудовище, чийто вопъл бяха чули отпред.

При звуците на битката изплашените Клотц и Хърм сякаш се възбудиха и се хвърлиха през калта и храстите, разпръсвайки водата на малките локви, обрасли с лошо миришещи растения. Грохотът на схватката на гигантите остана далеч назад и Хиеро заповяда да спрат. Намираха се на тясна ивица суха земя. Тримата дишаха тежко и се вслушваха внимателно в нощните шумове.

Чуваше се само бръмченето и писукането на насекомите, както и квакането на жабите. Блатото изглеждаше спокойно и не се забелязваше никакво движение под бледото лице на луната. Намираха се сред високи тръстики със дебелина на стеблото шестдесет сантиметра и издигащи се над рогата на Клотц. Между тях растяха най-различни непознати на Хиеро цветя. Водни протоци, като сребърни пътечки живописно се извиваха сред гъсталака. Тази странна и прекрасна картина не остави равнодушен свещеника и той неволно си помисли отново за красотата и опасностите на обкръжаващия го свят.

Той трудно се откъсна от съзерцаването на очарователния пейзаж и се върна към действителността. Много им провървя — по едното чудо избягаха от жабоподобното чудовище. Трябва да се възползуват от почивката и да обмислят следващите си ходове. Едно беше ясно — тук кандианските карти са абсолютно безполезни. В тази странна местност на полузалята с вода земя и безкрайна тръстика Хърм не ставаше за водач. Какво да правят? Те знаеха накъде се намира юг, а пътят им беше натам. Освен това по петите им от север тичаха слугите на Нечестивия. Огромното блато се простираше до самия хоризонт. Ако вървят право на юг, бързо ще стигнат края му — в това ги убеждаваха и картите, и краткия поглед към земята, който Хиеро хвърли с помощта на пилота. Стори му се, че по права линия до края на Сврачешкото блато я има, я няма осемдесет километра.

Остатъка на нощта прекараха в бавно придвижване на юг, минавайки направо през малките локви и заобикаляйки големите. Два пъти им се наложи да преплават

дълбоки и дълги протоци. Първия минаха леко, но на другия Клотц се спря. Хиеро се огледа назад и видя как заплашително се издуваше черната вода, сякаш нещо огромно плаваше бързо под самата й повърхност. За всеки случай той извади хвъргача от кобура и се приготви да го употреби мигновено; особено се страхуваше от нападение изпод водата, където бяха много уязвими. Но лорсът побърза след мечока и се закатери по мекия бряг.

Като се отдалечиха на безопасно разстояние от потока, те спряха. Свещеникът огледа животните и не можа да сдържи печалната си усмивка. Всички бяха мокри и кални. Гнилата миризма на блатото сякаш се бе просмукала до костите им. Но вонящата кал отчасти ги пазеше от облаците москити, които се носеха около тях. В скитанията си по горите Хиеро бе свикнал с хапането на кръвосмучещи насекоми, но количеството им в блатото на Свраките бе невероятно!

Първия ден прекараха сред стеблата на седемметрови тръстики. Хиеро не рискува да остане на открито през деня, където биха могли да го видят от въздуха. Но бележеше пътя през блатото с тайни знаци, за които бе убеден, че отгоре няма да се забележат. Августовското утро се оказа облачно и пълчищата москити направо свирепствуваха. Свещеникът разряза защитната си мрежа и направи нещо като шапки за измъчените си животни — те сега поне можеха да дишат свободно. А калните им тела бяха практически неуязвими.

Свещеникът се огледа наоколо и мрачно отбеляза, че с водата проблеми няма да имат, но храната ще ги затрудни. Наистина останало бе голямо парче от пушената кокошка, малко пемикан и доста сухари, но съзнаваше, че трябва да ги пести. Лорсът всъщност похапваше водни растения и млади издънки на тръстиката, но мечокът… С него ще трябва да дели оскъдните запаси, докато не стигнат по-добри места.

Но в главата на Хиеро мина една мисъл, която го накара да забрави и задухата, и досадните насекоми. Нали носеше риболовни принадлежности! „Хайде, да видим — помисли той, — какво мога да измъкна от тази вода“. Внимателно размота кордата, постави на кукичката парче месо и хвърли въдицата в протока, чиято кафява и мръсна вода минаваше край скривалището им. При третия опит щастието му се усмихна и една едра риба се замята на сушата. На вид приличаше на шаран. Скоро човекът хвана още две и едната даде на Хърм да я опита. Той я прецени за прекрасна на вкус. Останалите свещеникът изчисти, една прибра за запас, с другата се насити сам. Неведнъж досега бе ял сурова риба без никаква вреда за себе си.

Когато започна да се стъмнява, той разреши на Клотц да се нахрани по брега на протока. През целия ден не забеляза да има въздушен наблюдател. Но животното се стараеше да се държи далеч от водата. Това бе странно, защото лорсът обичаше да се къпе.

— „Нещо (неизвестно по природа) има в дълбоката вода — дойде отговор на безмълвния му въпрос. — Нещо много лошо“.

Тази суха забележка на лорса накара Хиеро да скочи на крака. Побърза да оседлае Клотц, повика мечока и се преместиха в средата на малкия остров. Той никога не беше се съмнявал в здравия смисъл и тънката наблюдателност на елена. Щом казва, че има нещо лошо във водата, значи е така; ако се страхува, значи е опасно. Би могло да бъде каквото си иска: от огромен щракач, до жабешкото чудовище, с което се запознаха снощи. „Или нещо по-лошо“ — помисли Хиеро. Учудваше се от отсъствието на въздушен наблюдател. Наистина походът през безкрайното блато бе крайно опасен и вероятно Нечестивият не смяташе, че Хиеро ще рискува, или предполагаше, че няма да се измъкне жив от блатата.

През нощта отново чуха ревовете на жабешките чудовища, но за тяхно щастие далеч на изток от пътя им. Малко по-късно се разнесе такова съскане, сякаш в гъсталака се криеше прародителят на всички земни змии. Побързаха да се махнат и Хиеро в продължение на цял час се озърташе назад и внимателно наблюдаваше, дали нещо не се промъква по следите им. Влажният въздух се размърда от полъх на вятър и до тях стигнаха странни миризми, които показаха, че приближават морето. Като гледаше как копитата на Клотц месят калта, свещеникът не без гордост си помисли: „Възможно е да съм първият човек, който е минал през това огромно блато“.

През цялата нощ валеше дъжд. Добре поне, че беше топъл. На развиделяване Хърм се натъкна на голяма купчина изгнили растения, от която се подаваха тръстики. С помощта на мечока Хиеро изкопа нещо като землянка, в която прекараха деня. А на вечерта дъждът продължаваше да вали. Независимо от многото си опити човекът не хвана нито една риба. С Хърм си поделиха кокошката и малко сухари. Докато Клотц бе напълно задоволен от водораслите в малките локви.

Вечерта продължиха пътя си. Хърм вървеше начело и с неподражаемо изкуство избираше твърдите участъци на почвата и избягваше откритите и осветени пространства. Гледайки го, Хиеро си помисли, че ако успее да се измъкне от блатото, то ще бъде благодарение само на спътниците му. И наистина, те бяха незаменими за подобно пътешествие. Досега имаха щастие. За три дни проникнаха дълбоко в дивите простори на смесицата от вода и суша. Дори без да се подлагат на особена опасност видяха някои специфични форми на живот. И независимо от причиняващите им невъобразими мъчения насекоми, дори и Хиеро не усещаше появата на симптомите на смъртоносната треска на блатата.

Вървяха през цялата нощ. Свещеникът продължаваше да бележи пътя. На сутринта разположиха лагера край тъмна и дълбока лагуна. Нейната мастиленочерна вода, кой знае защо не разтревожи Хиеро, чиято обикновена предпазливост се бе притъпила по странен начин. Но той бе така уморен, че независимо от болезнените ухапвания на насекомите и задушната горещина, скоро бе нападнат от силна сънливост. Настъпваше денят, а той лежеше в нещо подобно на наркотично опиянение. Животните също спяха и само потреперваха, когато пиявиците проникваха през кората от кал и ги захапваха.

Изморени и измъчени те не подозираха за едно важно обстоятелство. В джоба на седловата чанта мъничкото петно се разгаряше, помътняваше и отново се напълваше със светлина на странния кръгъл с неизвестни знаци циферблат. Невидими за очите сили и токове, но достатъчно мощни пронизваха падналата мъгла над Сврачешкото блато. В неизвестни за нормалното човечество подземия се съвещаваха, изказваха съмнения и взимаха решения. В самото сърце на тресавището пламтеше контролният сигнал и показваше, че врагът, който бе убил С’нерг, е проникнал в забранената зона. Нечестивият започна да събира служителите си. От потъналите, забравените и погребани навеки под водата и калта на блатото градове прииждаха опасни и неестествени същества.

Бледото слънце надничаше едва-едва през мъглата. Нито едно подухване на вятър не набръчкваше повърхността на водата. Листата и стеблата на тръстиките бяха застинали неподвижно във влажния въздух. Пътешествениците дремеха, хъркаха и често бълнуваха. Мина пладне, но те продължаваха да спят. В края на деня скритото зад облаците слънце бавно залязваше. Белезникава нощна мъгла се надигна от мътната повърхност на блатото и се смеси със светлината на отминаващия ден.

И в това мрачно време дойде Живеещия в Мъглата. Никой не знаеше в какво леговище се крие. Грандиозните космически сили пуснати от Гибелта бяха породили странни и кошмарни създания, които никога не бяха опитвали дишането на живота. Едно от тях бе и Живеещия в Мъглата. Трудно е да се каже защо точно той намери пътешествениците. Възможно му помогна сигналното устройство. Но така или иначе то ги намери и това бе достатъчно.

Но Хиеро бе предупреден. Тренираният човешки мозък, дори насън контролираше околното пространство, и вдигна тревога. Свещеникът се събуди, като трескаво стискаше сребърния си медальон, сякаш дребните кръст и меч биха го защитили от промъкващата се към него смърт.

Най-сетне мъглата се разсея над мрачната водна повърхност, край която се намираше лагера им и можеше да се види малката лодка, идваща от съседния остров. Черният й корпус със закръглен нос и вдигната кърма почти се сливаше с блатото. В нея неподвижно седеше фигура загърната в белезникав плащ и нахлупена качулка. Не се забелязваше какво движи лодката, но тя уверено разсичаше мастиленочерната вода и идваше точно към изумения свещеник.

Пред тази ужасна фигура се разпространяваше мощна вълна злоба, която се стовари върху съзнанието на човека и го омота в огромната си и леденостудена мрежа. Зад Хиеро верните му спътници продължаваха да спят неподвижни. Телепатичната сила на Живеещия в Мъглата изправи животните на крака, но не ги събуди и те стояха вцепенени и без съзнание. Свещеникът разбра, че нещо ужасно ги е хванало внезапно, че може да убие спътниците му, че може да го управлява и че целта му е пълното поробване на душата, разума и тялото му. Ясно осъзна, че приближаващото същество е въплъщение на опасността, за която го предупреждаваше знака на Кръста с Очите. Всичко това премина през главата му, докато трескаво се готвеше за схватката. Черната лодка завърши безмълвното си плъзгане и се блъсна в брега на три метра разстояние от него. Тогава видя в сянката на качулката вместо очи две бездънни пропасти излъчващи ужас и злоба.

Това бе още един телепатичен двубой, подобен на този, който Хиеро безуспешно се опита да води със С’нерг. Но имаше и важна разлика. Магьосникът на Нечестивия, колкото и страшен да беше, все пак беше човешко същество и телепатичната му сила бе резултат на вродени способности, развити и усъвършенствувани с продължителни тренировки. А съществото от мъглата почти не приличаше на човек. Хиеро не знаеше нищо за него — единствено усещаше, че огромната му телепатична сила е присъща и естествена за чудовището. То търсеше мислещи форми на живот, за да паразитира на тях, като изсмуква разума им така инстинктивно, както вампирите смучат кръв от жертвите си. Такъв бе начинът му на съществуване.

Хиеро започна да се задушава. Подобно чувство винаги съпътствуваше появата на Живеещия в Мъглата. Сякаш огромни челюсти стиснаха мозъка и тялото му и заизсмукваха сили и енергия. Заедно с това усети странно спокойствие и в известна степен дори удоволствие — телевампирът го омайваше с цел да сломи бързо съпротивата му. Атаката на блатната твар бе вихрена и съкрушителна. Напрежението на менталното поле нарастваше и то стана почти физически видимо — около главата на чудовището се образува плътна аура, а очертанията на тялото му се изкривиха и размазаха.

Хиеро стискаше свещения медальон висящ на шията му и се сражаваше с мъжеството на отчаянието. Опита се за противостои на омайващото чувство на блаженство, като съсредоточи всичките си сили на идеята за суров аскетизъм и чувството на дълг. Неволно си спомни изтощителните тренировки в училището на Абатството, по време на които учениците влизаха в мълчаливи двубой помежду си и се стараеха да подчинят противника на волята си. Започна да използува един от методите за отвличане на съзнанието, като повтаряше наум таблиците на логаритмите и същевременно възстановяваше логическите връзки в мозъка си, разкъсани от внезапният ментален удар на блатното чудовище. Специалистите отдавна знаеха, че древните математически формули са действена защита при телепатична атака. Възпроизвеждането и мисленото им повторение създаваше мощна преграда пред ирационалното прераждане на разума, което бе основното телепатично оръжие на Нечестивия. В тази борба Хиеро се усещаше доста уверен. Но изсмукващата мощ на Живеещия в Мъглата сякаш бе неизчерпаема. Eдва свещеникът отбиваше една атака и мигновено следваше нова. И колкото по-силно и безжалостно подавяха мисловните му процеси, толкова по-безнадеждна изглеждаше съпротивата.

Но когато волята му започна да отслабва, той изведнъж намери в себе си сили за съпротива. Даде му ги внезапно възникналата мисъл за С’нерг. Душата му се изправи като птица разперила криле и Хиеро разбра, че не е изчезнало мъжеството му, че силата и човешката гордост го възправят пред лицето на блатния мъртвец.

Напрегна се. Светът край него изчезна. Не съзнаваше нищо друго, освен езерата ужас и мрак, които се плискаха пред него, две бездънни черни езера — очите на Живеещия в Мъглата. В тези очи видя или по-точно усети нещо уклончиво и нерешително. Мисленото му свързване с това същество бе станала така тясна, че веднага разбра какво става. Нападателят повече не го атакуваше! Съмнението в собствените му сили, колкото и нищожно да беше, подронваше мощта на телепатичните удари и разклащаше студената съсредоточеност и решителност за хване своята жертва.

За пръв път от началото на схватката Хиеро успя да отвърне с удар на противника си. Не беше нещо силно, по-скоро нерешително и с голяма доза импровизация, но блатният вампир се залюля. Никой и никога не бе се осмелявал да го предизвиква — той скиташе из блатата и безнаказано настигаше жертвите си. А какво ставаше с тях — по-добре да не си представяме. В какъв ад попадаха и каква е съдбата на нещастниците, никой не знаеше, но Хиеро усещаше, че го очакваше не само пълно духовно поробване, но и мъчителни физически страдания.

Свещеникът удари отново и видя страшна огнена светлина в очите на призрака. Но вече усещаше сигурност в силите си и това го правеше непобедим. Изведнъж осъзна света наоколо, почувствува полъха на прохладния вечерен вятър по лицето си и ясно разгледа островърхата качулка на плаща, под който се криеше врага. Сътвори мощен телепатичен импулс и натроши на парчета менталното менгеме, блокиращо разума му. Призова Светата Троица и вси светии на помощ и започна да натиска мозъка на чудовището — нещо подобно се бе опитал да направи Живеещия в Мъглата със собственото му съзнание.

До този миг нито един от тях не бе мръднал в този безмълвен двубой. Но когато мощната и почти усещаща се физически телепатична сила на воина-свещеник започна да унищожава блатния враг, последният издаде ужасен вопъл, един непонятен мяукащ звук, подобен на звън на внезапно скъсана струна на китара. Вампирът започна отчаяно да се бори за живота си. Но усилията му бяха напразни — още съществуваше, биеше се, но съдбата му бе решена.

Като блокира опитите на призрака да събере силите си, Хиеро с мощта на тренираната си воля безпощадно подавяше чуждото съзнание. Напрегна се в последно ужасно усилие и неочаквано откри, че противникът е сломен. Пое дълбоко въздух и нанесе съкрушителен удар, който прекъсна всички жизнени процеси в мозъка на вампира. Над блатистата местност се раздаде ужасен писък — предсмъртният вик на едно същество, което досега не бе издало нито звук. Сетне въздухът мигновено се разреди, вакуумът предизвика безмълвен взрив и… повече нямаше нищо. Само шумоленето на нощния вятър по върховете на тръстиките, писукането на насекомите и резките крякания на жабите продължаваха да допълват спокойната обстановка.

Черната лодка продължаваше да се намира забодено с носа в брега, но фигурата в плащ с островърха качулка вече не се извисяваше над борда. Купчина безцветни парцали бе натрупана на кърмата и от нея бавно капеше някаква подобна на разтопена мазнина течност, покриваше с отвратителни петна осветената от луната повърхност на водата и се носеше отвратително зловоние, в сравнение с което миризмата на блатните газове изглеждаше като благоухание.

Задъхвайки се от тази воня, Хиеро се приближи до черната лодка и я блъсна с крак. За негово голямо учудване лодката не пое в посоката на тласъка, а се върна точно по същия път, по който бе дошла. Мъглата се разсея напълно и в лунната светлина свещеникът ясно видя мрачната сянка да се плъзга към съседния остров, където макар и лишена от страшния си пътник изчезна зад високите тръстики, а заедно с нея и последната тайна на Живеещия в Мъглата.

Хиеро уморено погледна сияещата над него пълна луна. Струваше му се, че невероятната борба, продължила почти три часа, е заела само няколко мига. Но добре си спомняше, че в началото на схватката небето на запад се осветяваше от лъчите на залязващото слънце, а сега наближаваше десет часа. Обърна се към двамата си спътника. За пръв път през последните часове се усмихна. Спящият мечок тихо хъркаше, кожата му леко потръпваше и така гонеше налепналите комари. Клотц също спеше и могъщите му звуци заглушаваха често мечешкия глас. Без никакво съмнение те бяха живи, но сънят им едва ли беше приятен.

Свещеникът произнесе кратка благодарствена молитва. Усещаше се прекалено слаб. Но изразходваната в борбата нервна енергия бавно се възстановяваше. Тялото му бе така изтерзано, сякаш бе яздил два дни непрекъснато в галоп, без да слиза от седлото.

Но не биваше да се бави. Как това творение на блатната мъгла бе успяло да го намери? Загадката, поне засега, изглеждаше неразрешима. Бе успял да ги намери! Но с чужда помощ! В последните му мигове Хиеро бе прочел в мозъка му това — пътешествениците били проследени по някакъв начин, но не с летящия апарат. Трябваше веднага да тръгват, докато в гонитбата не са се намесили нови сили. Щом Живеещият в Мъглата бе ги намерил, то това можеха да направят и други.

В него се появи ново чувство на безгранична увереност в силите си — помисли си, че е временно. В основата безспорно стоеше победите му, които му помогнаха да осъзнае телепатичните си възможности. Изведнъж разбра, че сега нито Абат Демеро, нито някой друг член на Съвета би могъл да му се противопостави в ментална схватка. Сърдито прогони грешните мисли, счете ги за недостойни, но те не изчезнаха, а просто отидоха с дълбините на съзнанието му. В училището го бяха обучавали всъщност на началните стъпки в менталното изкуство. Телепатичната му сила се увеличаваше в геометрична прогресия в зависимост от честотата на използуването й. Сега притежаваше един трениран мозък, с възможности, които дори не можеше да си представи.

Отново се обърна към спътниците си и като изпрати силен мислен импулс, ги събуди. Мечокът кихна, пое дълбоко въздух с влажния си нос и се обади:

— „Ти сражавал. Усещам. Във въздуха. Без кръв (никой не е ранен). Мислен враг?“

За пореден път Хиеро се удиви на досетливостта на мечока. Разказа му за нападението на Живеещия в Мъглата и за постигнатата победа.

— „Добре — дойде отговорът на мечока, — много добре. Ти уморен. Много! Уморен, разтревожен, много! Враг (може да ни) намери. Да тръгваме. Веднага. После (ще се) храним!“

Големият лорс помириса Хиеро и с отвращение сви устни, сякаш бе открил някаква неприятна миризма, излъчваща се от покритата с блатна кал кожа на собственика си. Свещеникът го оседла, при това откъсна доста огромни пиявици от краката му, и след десетина минути те потеглиха под ясната луна. Нощното пътешествие протичаше спокойно. Единственото събитие бе неочакваната среща с доста дълга водна змия, която захапа елена.

Както правеха досега, на разсъмване избраха едно скрито място в гъсталака и разположиха лагера си. Вече не се намираха сред тръстика, а сред храсти с тъмнозелени листа, приличащи на лаврови. Хиеро предположи, че появата на друг вид растителност, а също и на твърда почва, по която вървяха през последните два часа, означава близък край на странствуванията им по блатото. Той насече тънки клонки, направи си легло и уморено се отпусна в него. Чу лорсът да преживя погълнатите листа, Хърм се въртеше насън, далечни пойни птички пееха в хор. После заспа.

Вечерта, когато пътешествениците хапнаха, Хиеро се зае да разсъждава над проблемата, която го занимаваше цялата предишна нощ, докато се поклащаше на седлото: как Живеещият в Мъглата ги бе открил? Течната кал, локвите и дъждът мигновено заличаваха всяка следа. Ако ги бяха търсели по звуците, сигурно щяха да усетят приближаването на потерята. Може летецът да ги е забелязал? Или някакъв враг, за който във Абатствата не знаят, притежава способност да вижда надалеч в тъмнината? Но след дълго обмисляни свещеникът отхвърли това предположение. Образите от умиращия противник, определено показваха, че блатният жител сам ги е открил и то по следа, която са оставяли. Каква ли е тя?

Свещеникът продължаваше да мисли, докато оседлаваше Клотц и събираше скромния си багаж. Скочи в седлото и тръгна на път под свода ясни звезди, като непрекъснато търсеше каква грешка бе допуснал. Глутница хищници, приличащи на големи норки, бягаха след тях по потока, като най-вероятно се ориентираха с помощта на превъзходното си обоняние. Или те имаха и друг някакъв пътепоказател, който, както на хищниците, така и на летеца и на блатния вампир, бе посочил, макар не точно, присъствието им в определен район?

„По дяволите! — с досада помисли Хиеро. — Те сякаш са вързани за нас с нещо, подобно на неизчезваща силна миризма, с който лесно ни намират!“ После се сети за Нечестивия и предполагаемите му възможности. Изведнъж силно се изруга, възмутен от собствената си глупост и заповяда веднага да спрат. Тъкмо пресичаха един нанос и човекът без да губи нито миг, скочи на плътния пясък. Отвори дясната чанта на седлото, пъхна ръката си в нея и извади на лунната светлина, това което търсеше.

Силното раздразнение караше ръцете му да треперят. Мрачно се усмихна при мисълта, че имуществото на мъртвия С’нерг бе насочвало отмъстителите по следите на убийците му. Бисерчето светлина както преди пламтеше на циферблата и леко се поклащаше по черната линия на скалата. Не трябваха повече доказателства — той знаеше, че този прибор, покрай другите си предназначения, представляваше маяк, който да съобщава за местоположението на притежателя си на неговите другари. Вбесен от собствената си глупост, Хиеро хвърли прибора на земята и го смачка с тока на ботуша си. От другите неща не се страхуваше — знаеше възможностите им. На сърцето му олекна, той отново скочи в седлото и заповяда на спътниците си да продължат пътя си на юг.

На едно далечно място от Хиеро, до което не стигаше никаква естествена светлина, висока фигура с черна качулка на главата се обърна към таблото, осеяно гъсто с разноцветни лампички. Когато забеляза, че една от тях е угаснала, той повдигна рамене: повече тук нямаше какво да прави.