Пътешествието на Хиеро

12. КРАЯТ И НАЧАЛОТО

Размерите на тази подземна кухина изглеждаха невъобразими. Пътешествениците не можеха да си представят, колко далече се намират от повърхността на земята, но очевидно разстоянието беше значително. Пещерата явно беше изкуствена. Бледата светлина идваше от дълги пръти, приличащи на светилниците от остров Манун, и позволяваше да се разгледа свободно огромното пространство.

Докъдето им стигаше погледа, стените бяха оформени на огромни петоъгълници, издълбани в твърдата порода. В горната част повърхността им не беше обработена и изглеждаше груба, но долу, на около десетина метра от пода, се виждаше гладък полиран камък. Тук-там по стените проблясваха метални табла. Широк пръстен празно пространство отделяше разположените в центъра машини от стените.

— Гледайте, гледайте! — в гласът на Хиеро прозвуча благовеен трепет.

Тези огромни и покрити с кожуси устройства, засипани с праха на отминалите столетия, тези удивителни и страшни машини бяха далеч от разбиранията на съвременния човек. Свещен ужас скова за миг разума на Хиеро. Тук, замрели в страшно безмълвие, се намираха създадените преди Гибелта прибори, които сами са повикали Гибелта и са й помогнали да прегърне целия свят! Всеки нормален човек (освен, разбира се, слугите на Нечестивия) изпитваше такъв ужас пред Гибелта, че видът на залата му напомняше за ада. Макар Алдо да запази самообладание, лицето му се вкамени, а в очите застина отвращение и страх. Лучара внезапно изгуби сили и се свлече на пода. Тя беше само на седемнадесет години и картината на тези титанически машини на легендарното и страшно минало изпълни с трепет сърцето й.

Хиеро се наведе и вдигна девойката. Докато бавно вървяха край платформата и оглеждаха огромното пространство на пещерата, той здраво стискаше ръката й. Като вдигнаха глави те видяха истинска плетеница от пръти и греди, обхванати от паяжината проводници и кабели. Над тях сияеше бяла светлина, която не позволяваше да се различи тавана, където тези конструкции изглежда бяха закрепени. Тишината и глухото безмълвие на вековете ги заобикаляха.

— Тук може да се поберат десет полка Стражи на Границата и пак ще се изгубят… — измърмори на себе си Хиеро. Непрекъснато въртеше главата си. Почти сигурно сред тези устройства трябва да се намират компютри. Но как да ги намери? Наистина познаваше някои наименования и символи на мъртвия език на изчислителните устройства. Но достоверни ли бяха? Къде да търси компютрите и как да ги разпознае в тези титанически стоманени джунгли? Сега, когато бе открил едно от запазените древни селища, тази задача му изглеждаше неизпълнима.

Лучара се отдалечи от него и заедно с единадесетникът изучаваха нещо в далечния край на фундамента, където през повърхността му минаваше някаква правоъгълна конструкция. Свещеникът тръгна да се присъедини към спътниците си, когато усети мисления сигнал на Хърм.

— „Прилепите изчезнаха. Къде ли са отишли? Не ми харесва тук, Хиеро. Някъде отдалече идва лош въздух и лоша миризма. Усещам нещо неживо, но то се движи“.

Хиеро поднесе далекогледа пред очите си и едновременно започна да опипва менталното поле в пещерата. Не откри нищо друго освен дребните мисли на немногочислените прилепи. Но те бяха някъде далече — очевидно, напускаха пещерата през някакъв невидим за него отвор в тавана. Така и не успя да различи нищо там, но в замяна откри няколко входа на тунели в стените. Два от тях се намираха на отсрещната, източната страна на изкуствената кухина. После забеляза още един тунел отдясно, в южната страна. Около западните входове се виждаха разни образования, които не приличаха на творения на човешки ръце. Безформените черти петна вероятно бяха следствие на проникването на подземната влага. Край петната стърчаха на пръти. Хиеро често беше стъпвал в пещери и имаше представа за сталактити и сталагмити, но доколкото можеше да съди от това голямо разстояние, тези обекти не приличаха на тях. Стори му се, че те леко аленеят. Впрочем, в този миг чу гласа на Алдо и веднага ги забрави.

— Хиеро, ела тук — повика го старият единадесетник. — Мисля, че ако рискуваме и използуваме този невероятен механизъм от древните времена, ще успеем да се спуснем долу. Виждал съм рисунки на подобни устройства. Сандъкът се движи надолу и нагоре по метални релси, закрепени за стената. Затова стълбата, по която вървяхме, тук прекъсва. Да отидем и да видим, дали е така.

С мислената връзка старецът обясни на останалите трима спътника, как работи асансьора. Сетне с помощта на Лучара почисти от прахта таблото за управление. Веднага се показаха три бутона, които леко се подаваха над металната подложка. Алдо ги докосна с пръст по ред, като леко ги завъртваше и натискаше. През цялото време старецът остана на платформата. Накрая древната машина заскърца и тръгна надолу, но той бързо я спря.

— Така предполагах! Зная думите, написани на копчетата! На тези двете, черните, е написано „нагоре“ и „надолу“, на червената — „стоп“. Какво ще правим сега, Хиеро?

— Първо да се свържа с повърхността — замря за миг свещеникът, закри очите си с длани, а после обясни на спътниците си: — Хаймп заедно с хората си е направил лагера и се готви за нощуване. При тях всичко е наред. Исках да се убедя в това, преди да влезем в това нещо.

Независимо от уверения си тон Алдо не можеше да прикрие нервното си напрежение, когато влязоха в клетката. Дебел слой прах покриваше пода. Хората и мечока се стараеха да се движат предпазливо. За щастие в прахта имаше множество дребни каменни частици и тя бавно се вдигаше и бързо падаше обратно.

Асансьорът се плъзгаше по две метални направляващи релси, зазидани в каменната стена и изглеждаха надеждно закрепени. Но все пак машината бе така стара! Спускаше се надолу със скърцане и тракане, които се отразяваха от стените и изпълваха пещерата с гръмко ехо. Някакво устройство караше клетката да спира на всеки етаж и хората отново натискаха копчетата и потискаха желанието си да изскочат навън. Когато най-после стигнаха дъното, дори невъзмутимият мечок изпусна с облекчение „уф-ф-ф“. Хората се заусмихваха един друг, но радостта им се оказа преждевременна.

Те напуснаха кабината, но предвидливият старец внезапно се върна и натисна копчето „нагоре“. Той искаше да провери, дали при нужда ще могат да се върнат на върха. Изплашеният му възглас накара Хиеро и Лучара да трепнат. Асансьорът не мърдаше. Около десетина минути се опитваха да го съживят и да намерят източника на енергия. Последният очевидно се намираше някъде дълбоко под пода на пещерата, накъдето водеха кабелите. Но там беше недосегаем за тях. Следователно пътя нагоре беше отрязан.

— Струва ми се, че се спуснахме поне половин километър — каза Алдо, като изрази с думи обхваналите ги чувства.

— „Ние ще намерим друг път (нагоре) — дойде спокойната мисъл на мечока. — Нали сме на собствените си крака, а не на нещото, (което се) движи. Такава пещера трябва да има няколко изхода и ние ще ги намерим“.

Хората напуснаха мъртвия механизъм. Мъждукащата светлина им показваше покритите с дълбок слой прах гигантски машини и прибори от миналото. А от нивото на петия етаж те изглеждаха така малки. Сега разбраха, че някои от тях имат чудовищни размери. Хиеро се насочи към едно устройство, привлечен от необикновената му форма. Вървеше внимателно, като едва-едва повдигаше крака и се стараеше да не вдига прах. Когато спътниците му се присъединиха към него, той предпазливо почистваше кожуха на апарата от хилядолетните натрупвания.

— Стори ми се, че това нещо изглежда някак си странно! — засмя се той и ехото му отговори. Звуците се мятаха из многочислените проходи между редовете на титаническите творения и сякаш се стремяха да избягат вън от този лабиринт. — Това е калъфка. Всички устройства са покрити! Сега ще ги съблечем и ще видим, какво се намира отдолу. — Той внимателно повдигна края на тежката пластмасова тъкан. Свикналите с мъждукащата светлина очи срещнаха слаб метален блясък.

Възбуденият свещеник отиде при съседния агрегат, после — при следващия. Всички бяха покрити с дебели пластмасови обвивки, които благополучно бяха устояли на времето. Металните части на машините не бяха засегнати от корозията. И в това беше трудно да се повярва. Та възрастта им е няколко хиляди години! Хиеро извади кинжала си и започна да реже материята на калъфите.

— Хиеро, не е ли време да ни кажеш, какво трябва да търсим — раздаде се строгият и спокоен глас на единадесетника. — Не искам да си пъхам носа в работите ти, но…

— Разбира се. Исках да го кажа още по-рано. Но тук има така много… Главата ми се обърка от тези чудеса!

Те стояха и разглеждаха грамадите на заобикалящите ги невероятни машини. Хиеро мислено и кратко им разказа за мисията си, описа древните компютри и задачите, които са изпълнявали и накрая обясни защо Абатствата искаха да ги притежават.

— Ако това, което Демеро ми разказа, е истина, а аз вярвам на всяка негова дума, то ние отчаяно се нуждаем от подобни устройства — завърши той словото си. — Враждебните действия против нас са координирани и силата им непрекъснато нараства. Нашата отбрана и противодействуваща атака няма да бъдат ефикасни, ако не се подчиняват на желязна и непогрешима логика.

Алдо нямаше повече въпроси. Той знаеше какво трябва да търсят и се захвана да изучава близките агрегати, като се опитваше да намери разни надписи и знаци. Мечокът се присъедини към него и му помагаше да държи тежките чехли. Хиеро и Лучара последваха примера на спътниците си.

Когато час по-късно спряха да починат, избухнаха в смях, щом се погледнаха. Всеки от тях беше покрит с бял слой и дори Хърм изглеждаше като мъхесто привидение от незнаен свят.

— Нека погледнем това — произнесе брат Алдо и заприлиства бележника си, в който бе копирал намерените надписи по машините. — Засега не сме намерили нищо, което да прилича на компютър, Хиеро.

Свещеникът изтри капките пот по челото си и се замисли. Знанията на брат Алдо в областта на древните езици можеха да се окажат решаващи. Самият той си спомняше само няколко прости думи и фрази.

— Намерихме думата „машина“ и знаем, какво означава тя — продължи старецът. — Има надписи с нея, чийто смисъл е очевиден. о как работят тези устройства и за какво са били използувани, ми е съвършено неясно. Но — той изглеждаше много сериозен, — източник на енергията очевидно е силата на атома, която е станала причина за Гибелта. Аз ще се постарая да не мисля за това.

Хиеро не спомена за своите неясни подозрения, че Нечестивият в някаква степен е овладял тези или други мощни енергийни източници. Нали черните им кораби се движат от неизвестни машини без употребата на платна!

— Ние открихме думите „Aerocondition“ и „Thermal control“ — каза Лучара.

— Да, така е, но същите думи съм срещал и в други древни селища. Те означават свеж въздух и изкуствена топлина. Не зная, как са го постигали, но е ясно, че подобни думи нямат никакво отношение нито към оръжието, нито към компютрите.

— Май ще трябва да претърсим навсякъде — предложи Хиеро след доста размисли. — Защо да не почнем от средата? Ако тук въобще има информационно-управляващ център, то най-вероятно е разположен там. Опитвам се да си спомня, как изглеждаше отгоре това място и ми се струва, че средата бе относително свободна с малко апаратура.

Планът му бе приет и те тръгнаха към центъра на пещерата. Но непрекъснато влизаха в задънени прашни проходи и трябваше да се връщат и да опитват отново. Хиеро помисли, че са като мравки, попаднали в капана на огромен и неразбираем лабиринт.

Накрая, задъхвайки се от прахта и кашляйки, те попаднаха в широк коридор между две дълги редици машини, водещ към свободното пространство в центъра. Известно време вървяха натам едва забелязвайки изкачването, докато им стана ясно, че площадката е разположена по-високо от останалата повърхност на пещерата.

Те се намираха сред безмълвните редове древни машини! Несъмнено тук се намираше центъра на управление на всички тези агрегати. Пътешествениците ги очакваше нещо интересно.

Пред тях се извисяваше голямо полусферично табло. Предназначението му веднага стана ясно — единственото нещо, което не беше покрито в тази огромна зала. Навсякъде се въргаляха купчини пластмасови ивици, без никаква прах по тях, сякаш всяко парче е било изрязано съвсем скоро и хвърлено веднага настрана. Но тридесетте стола, разположени пред необикновената сцена, си бяха запазили напълно покритието. А в средата малки нетрепкащи огънчета — три кехлибареножълти и един червен — ги питаха въпросително. Хората ги гледаха и се опитваха да осъзнаят, какво означаваше това.

— Някой е бил тука — прошепна девойката. — Кои ли са били? И кога? Тези лампички са включени от някого!

Внезапно тя рязко се обърна, сякаш искаше да хване някой, който се крие зад гърба й. Но само немите грамади на машините се извисяваха над нея, а ярките огънчета в таблото показваха, че в тайнствените механизми животът не е угаснал…

Мечокът бавно тръгна напред и задуши с нос застоялия въздух на подземието.

— „Елате тук — предаде той. — Нещо е оставило следи. Познато ни е“ — добави той мрачно.

Хиеро пристъпи напред и наведе поглед към откритието на Хърм. Широка следа вървеше през прахта между корпусите на агрегатите в ляво от тях, минаваше край таблото, разширяваше се в безформено петно около изпокъсаното покривало, спускаше се надолу и изчезваше в друг проход. Смисълът на видяното им беше ясен. Някой е дошъл, разголил и проверил таблото, а после си отишъл. Защо ли го е направил? Къде се намира сега и кога би се върнало отново тука? Хиеро трепна. Каквото и същество да е било тука, то не е човекоподобно. И това го разбра, преди да дойде следващото съобщение от Хърм.

— „Тук е било едно от създанията на Дом или дори той самия — възникна в неговото съзнание ледената мисъл на мечока. — Нима не чувствуваш миризмата му?“ — в мозъка на четирикракия си приятел Хиеро долови леко презрение към несъвършените сетива на човека, но не обърна внимание.

Свещеникът бързо предаде предупреждението за опасността на своите спътници. В същото време заповяда на Лучара отново да запали лампата, която тя загаси веднага, щом им се удаде да въведат в действие системата за осветление на пещерата. Огънят бе единственото им оръжие против Дом и можеше да ги спаси отново, ако чудовището насъска към тях противните си твари.

— Елате тук! — завика Алдо, който разглеждаше централната част на таблото, където горяха ярките огънчета. — Струва ми се, че прочетох тези символи, или поне някои от тях. Думите, като „локатор“ и „дисплей“ са ми непознати, но тук е написано „изстрелване на ракетите“ и дълга поредица номера. Хиеро, ние сме намерили нещо ужасно! От тези места са изпращали във въздуха летящата Гибел, огромни снаряди, които са падали на планетата и са разпространявали страшната отрова и радиоактивната зараза? — старият единадесетник бе потресен до дъното на душата си. — Вероятно — добави с трепет в гласа си, — вероятно, някои снаряди още лежат тук и чакат, да чакат, да понесат след пет хиляди години Гибелта!

Всички млъкнаха. Хората се парализираха от ужаса на мисълта, че те по грешка отново биха пуснали Гибелта.

Хиеро пръв се опомни. Бързият му мозък се справи със страха и естественото отвращение. Той бе дошъл да намери нужното оръжие за Абатствата, а вместо това бе открил смъртния враг на цялото човечество, което, макар и спящо, бе готово за действие. Не бива да допуснем Втора Гибел! — тази мисъл изтласка ужаса от съзнанието на свещеника.

— Какво означават тези огънчета? — запита той дрезгаво. Така искаше да извади Алдо от вцепенението му. Колкото и здрав да изглеждаше единадесетникът, той все пак беше стар човек. А тук се бе сблъскал с един кошмар, който мислеше за изчезнал още в далечното минало. Но се оказа, че кошмарът е жив и може всеки миг отново да се яви на света!

— Тези огънчета? — доста усилия трябваха на Алдо да се върне в действителността. — Те са означени със следните думи. Жълтите казват „stand-by“, което предполагам, че означава „чакай“. — Той посочи с пръст бисерчето червен цвят и продължи: — Тази ни казва „ALERT“ и май значи „бъди готов“. А сребърната линия води към другата част на таблото.

Старецът замърмори нещо и тръгна край таблото, следвайки с поглед през него тънката сребърна линия. Останалите вървяха зад гърба му и очакваха обяснение. Пътеводната нишка ги заведе до масивна конична издатина, под която имаше някакъв надпис. Брат Алдо се наведе и беззвучно размърда устни. После вдигна светналото си лице.

— Тук е написано… „за пълно унищожаване на системата снемете капака…“! Разбирате ли, какъв късмет е това?

— „Разбирам — неочаквано се намеси Хърм. — Вие станахте много непредпазливи с мислите си. Изпускате ментални сигнали, дори при използуване на вашата човешка реч. Вие намерихте нещо, които може да унищожи тази пещера и нас заедно с нея. Така ли е?“ — и както винаги изразяваше се спокойно и студено.

— „Аз искам да сваля този капак — каза твърдо брат Алдо, като пренебрегна изказването на мечока. — Най-хубавото, което научих на това проклето място, е, че мога да го унищожа“. — В гласът му звучеше непримирима ненавист към устройствата породили Гибелта.

— Почакай — бързо произнесе Хиеро, — нека първо разгледам този механизъм. Не забравяй, че аз съм имал работа с машини по-често от теб. Превеждай ми надписите. Обещавам ти, че няма нищо да направя без твое разрешение.

Гласът и мислите на брат Алдо издаваха силното му вълнение и Хиеро започна да се страхува, че той ще направи нещо неразумно. Единадесетникът за миг притвори очи. Когато клепачите му се вдигнаха, старецът изглеждаше по-спокоен и на устните му се появи слаба усмивка.

— Възприех мисълта ти, мое момче — каза той. — Ти си напълно прав. Не трябва да се поддавам на емоциите. Върви напред, а аз ще се опитам да ти помогна, ако е по силите ми.

Свещеникът внимателно разгледа коничната издатина. На върха й имаше ребра — най-вероятно да не се плъзгат пръстите. Хвана го внимателно и се опита да го завърти. С леко скърцане капачето започна да се върти. След няколко секунди го вдигна и остави настрана. Отдолу се намираше нещо приличащо на часовников циферблат с голям червен бутон в средата. Тридесет цифри, нанесени направо на метала в съответствие с древната система заобикаляха кръглата вдлъбнатина, в която бе поставен показалецът. За последния Хиеро установи, че лесно може да се разположи срещу всяка цифра.

— Сигурен съм, че тези цифри означават часовете — каза брат Алдо. — С това устройство се посочва времето, до тридесет часа, а после може да се изчезне.

— А ако са минути или други единици за време, каквито ние сега не използуваме? — осъмни се Хиеро. Зад него се чуваше възбуденото дишане на Лучара и сумтенето на мечока.

— Този надпис казва „Часовник“ — старецът посочи две малки букви, които Хиеро не бе успял да забележи. — Това е съкращението на „час“, което много пъти съм срещал в древните надписи.

— Прости ми недоверието — каза Хиеро, — честно казано, нервен съм. Добре ще бъде, да починем и да се нахраним. На повърхността сигурно е вече нощ.

Думите на Хиеро накараха пътешествениците да усетят, колко са гладни и уморени. Докато Лучара подреждаше трапезата, Хърм се просна направо на пода и демонстрира пълно изтощение.

— „Ти си толкова дебел, че можеш да преживееш цяла седмица без храна — предаде му момичето заедно с голямо парче месо. — Май ще трябва да поотслабнеш!“ — допълни тя и напъха пръстите си в гъстата му козина.

Пътешествениците ядяха сухари и месо и пиеха вода от голямата бутилка. В края на трапезата водата намаля наполовина и Хиеро се обезпокои, че тя скоро ще свърши, а друга в пещерата засега не бяха открили. Но в този миг вниманието му бе привлечено от Хърм, който внезапно скочи на крака. Мечокът надигна нагоре глава, сякаш се прислушваше в нещо.

— „Те не са се върнали — дойде мисълта му. — Долових това от съзнанието на Хаймп. Опитва се нещо да ни предаде. Разтревожен е!“

Хиеро и Алдо едновременно затвориха очи и се опитаха да достигнат съзнанието на капитана, горе, високо над тях, сред увитата в тъмнина равнина. Хаймп усети незримото им присъствие и удвои старанието си. Той не можеше да изпрати свързано ментално съобщение, но двамата телепати упорито долавяха откъслечните му мисли, запитваха го, уточняваха и анализираха емоциите и образите, възникващи в мозъка на малкия моряк. Накрая историята, която Хаймп искаше да им разкаже, придоби ясни очертания.

Часовоят забелязал някакво движение, разтревожил се и събудил Хаймп. Той, на свой ред, вдигнал Блуто и двама млади моряци. Заповядал на боцмана да събуди хората, тихо да съберат лагера и да се въоръжат. Капитанът с хората си тръгнал предпазливо напред. Внезапно чули слабо тропане. Промъкнали се по близо до пътя и видели в лунната светлина няколко ездача на хопери.

— „На какво“ — мислено запита Хиеро.

— „Не се отвличай, после ще ти обясня“ — отвърна Алдо.

Хаймп направил засада, ловко примамил един ездач, убил хопера му и го пленил безшумно. Този човек, той се оказал човек, бил заведен в лагера и веднага разпитан. Морякът научил тревожни новини. Цяла малка армия, няколко отряди на Нечестивия, хора и лемути, се движела на юг. Пленникът бил един от разузнавачите на тази войска. Отивали в „подземния свят“ и на командирите им била известна „вратата“, през която може да се влезе там. Войската била водена от няколко майстори на Черното Братство (Хаймп ги нарече „магьосници“). Те преследвали някакъв страшен човек от север, който бил страшен техен враг и трябвало да бъде унищожен на всяка цена. Капитанът искаше веднага да получи указания, тъй като врагът ги наближаваше. Това беше всичко.

Хиеро не загуби нито миг. Пленникът да бъде убит — в противен случай менталното му излъчване може да ги издаде. Освен това оставаше надеждата, че изчезването му, може да бъде приписано на силен хищник или някаква случайност. А и свещеникът не жалеше слугите на Нечестивия. Моряците, заедно с Клотц, колкото се може по-бързо и по-тихо, да се оттеглят на север. Даде нарежданията си и се обърна към спътниците си, като накратко разказа за съдържанието на преговорите с Хаймп. Алдо бе чул всичко сам, но Лучара и Хърм се разтревожиха от неприятните новини. Девойката плесна отчаяно с ръце.

— Те отиват в „подземния свят“, а това означава тук! Хиеро, Хърм каза, че мислите ни вдигали много шум. Сигурно магьосниците са ги прехванали. Тук има друг изход и те го знаят. Ние сме в капан!

Но Хърм си оставаше спокоен.

— „Казах, че мислите шумно, но едва ли това би им помогнало да ни открият в огромната пещера. Ние трябва да намерим път нагоре. Имаме още време — той спря за миг, а после допълни: — Кажете ми, кога ще искате да си тръгнем?“

Алдо докосна рамото на свещеника.

— Разбира се, ние сме дали пътеводна нишка на Нечестивия, но не е станало сега. Предполагам, че са доловили смущенията на менталтното поле при разправията ни с Дом. Не се обвинявай, момчето ми. Това беше неизбежно. Изглежда, са тръгнали от Ниана по-рано, отколкото сме предполагали и са се насочили по търговския път. После, по време на борбата ни с Дом, главатарите им са уточнили местоположението ни.

— Това е З’дан — горчиво произнесе Хиеро. — Заклел се е да ме убие или да умре. Сигурно, доста се е потрудил, преди да ни намери тук! Сега, с Божието Име в сърцето, трябва да се сражаваме или да бягаме. — Той обходи с поглед залятото с бледа светлина пространство около тях. Рамената му се отпуснаха, а гърба преви.

— Мисли и търси! — прогърмя Алдо и гневно размаха ръце. — Ти си воин, ти си свещеник! Сега няма време за униние. Те както преди страшно се боят от теб! Иначе защо не са използували менталните си сили да хванат Хаймп? Те носят блокиращи устройства и механични ментални щитове. Сам ги видя. И това е от страх! Опитай се да използуваш ужаса, от който са обхванати враговете ни. Мисли, момчето ми!

Лучара замълча. Приближи се до Хиеро, постави длани на раменете му и се вгледа с любов в бронзовото и сурово лице. После докосна с пръсти челото му и се дръпна настрани. Мъжът й е тук, заедно с нея, и ще намери изход. Останалото не е важно.

Този двоен призив от думи и жестове ободри Хиеро. Странната и огромна гробница, в която бяха затворени, повече не го плашеше. Напротив, пещерата трябваше да им стане съюзник! Напрегна се и започна да търси решение на създалото се положение. Брат Алдо по израза на лицето му разбра, че трябва да чака. Водачът им е отново с тях.

Хиеро се опита да прецени два фактора. Единият представляваше Дом, другият — незавършената му мисия. Накрая каза:

— Сега ще се разпръснем. Нека всеки бележи пътя си — така ще може бързо да се върне. — Хиеро погледна мечока и му предаде: — „Хърм, ти ще тръгнеш с Лучара. Намериш ли следи на Дом или враговете ни, веднага ни съобщи“ — Сетне свещеникът се обърна към стария единадесетник: — Брат Алдо, огледай внимателно всички знаци и надписи, може би ще намерим компютри, ако въобще тези проклети неща са тук.

— Непременно трябва да ги има — дойде отговорът. — Ние сме чели в книгите, че именно компютрите са изпращали по света това ужасно оръжие и са му заповядвали къде да лети и кого да убива. Следователно, тук има поне едно такова устройство.

Единадесетникът се обърна и като поклащаше тежката си сопа, с големи крачки се насочи в близкия проход. Лучара и мечокът тръгнаха в друга посока. Хиеро искаше да остане сам, да измисли някакъв хитър план и да се опита да го приложи. Опасна и рискована идея зрееше в главата му, но очевидно само тя даваше надежда за спасение.

Изследва менталното поле и мигновено откри враговете. Резултатите го поразиха. Той бе забравил да запита Хаймп, имал ли е разузнавача на Нечестивия прибор, подобен на този, който намериха у Плешивия Рок и глита. Сега установи, че всички преследвачи, независимо дали са хора или лемути, притежават ментална защита. Той дори не можа да ги преброи, удаде му се само да определи разстоянието до вълната на менталната аура, която проникваше през защитните екрани. Подобно на прилив тя идваше от юг и се намираше близо. Развълнува се, когато разбра, че трябва за кратко време да направи много неща.

Свещеникът трезво прецени шансовете си. Ясно му беше едно — слугите на Нечестивия по някакъв начин бяха получили сведения за това място и без никакво колебание идваха насам. Но означаваше ли това, че и преди са влизали в пещерата? Поразмисли и му се стори малко вероятно. Само контролното табло от цялото огромно богатство на подземието носеше следи от присъствието на живо същество. И той знаеше, че тези следи не са от човек.

Не, майсторите на Черното Братство още не са успели да проникнат тук. Сведения за мястото са могли да получат от своите архиви, от древните документи, по същия начин както и Съвета на Абатствата. Това подземно селище беше означено на отнетата от С’нерг карта. Очевидно, враговете им имаха и други още по-подробни карти. Пещерата ги е интересувала и рано или късно те са щели да я изследват.

Но въоръженият отряд идва насам не по план за изследвания, а с единствената задача да ги унищожи. Нечестивият, дали интуитивно, дали по импулсите ментална енергия, съпровождаща схватката му с Дом, бе успял да го открие. Брат Алдо е прав — сражението с Дом действително е могло да се усети на далечно разстояние.

Всичко това се пронесе през главата на Хиеро за миг. Докато размишляваше, се наведе над централната част на таблото. Пръстите на протегнатата му ръка докоснаха стрелката на механизма за самоунищожението. Лостчето с лекота се задвижи и застана в нужното положение. Свещеникът дръпна ръката си и като хипнотизиран няколко секунди гледаше страшния прибор. После се прекръсти и решително натисна бутона в центъра на циферблата. Раздаде се рязко щракане, което го накара да трепне, но повече нищо не стана.

Той постави на мястото му предпазния капак и бързо тръгна към един от източните тунели, входа в който бе забелязал от платформата. Добре си представяше пътя и се движеше бързо, макар и с обичайната си предпазливост. От време на време се свързваше с Алдо и Лучара, късо им съобщаваше къде се намира, но нито за миг не забравяше за Дом и беше готов да отрази всеки изненадващ ментален удар.

Внезапно видя в прахта олигавена ивица — следа от чудовищното творение на Дом. Следата се точеше по иначе тесния проход в ляво от него. Хиеро измина тридесетима метра и зави в следващия, паралелен на първия коридор. Приготви арбалета си и запали масленицата си. Върховете на стрелите му бяха обвити в просмукан с масло канап. Сега можеше по всяко време да пусне огнена стрела. Ако имам на разположение поне един миг, развълнувано помисли той.

Скоро добре познатата миризма на органично гниене докосна ноздрите на свещеника. Сладникавото и отвратително зловоние бе несъмнен знак, че наближава мястото, където Дом се намира. Проходът, по който вървеше, завърши. Спря се в сянката на най-близкия механизъм, погледна зад ъгъла, но веднага се дръпна обратно. Там се намираха творенията на Дом!

Тук, в подземието тази чудовищна растителност изглеждаше още по-отвратително, отколкото на повърхността. Изглеждаше така, сякаш в това тайно скривалище Дом я е създавал и отглеждал особено грижливо. Несъмнено тя не изискваше слънчева светлина. Много от лилавите разклонения излъчваха неприятна светлина.

До източната стена на пещерата се бе събрала голяма черна локва, по повърхността на която плаваше тлъста пяна. От широките цепнатини в скалите се стичаше вода в това своеобразно езеро, образувано в естествената вдлъбнатина на дъното на пещерата. Хвърленият бегъл поглед на Хиеро му показа, че тази стена, очевидно не е била завършена. Строителите от древността не бяха успели да я изгладят и грапавините на гранита стърчаха в първична голота.

Около водата се издигаха гъсталаци тънки и островърхи растения. Невероятните и пъстри цветове, оранжевожълти, червеникаворъждиви, виолетови им придаваха вид на гноен цирей, издул се от черния камък. По върховете им святкаха разни кръгли образования. Едва сега свещеникът разбра, какви странни пръти бе забелязал още при първото си оглеждане на пещерата.

Той отново предпазливо надникна зад ъгъла на механичния гигант, в сянката на който се криеше. Разгледа фантастичната пародия на гора и изпита едновременно ужас и възхищение. Колкото и чужд да изглеждаше Дом, той твореше нещата си съразмерно и величествено. Осъзна тази си мисъл и веднага направи проверка на разума си. Не бе забравил първия си допир в Дом и се страхуваше да не го завлече отново в някой ментален капан.

Но тази мисъл не беше внушена отвън. Мозъкът му беше напълно свободен. Освен това свещеникът изпита усещането, че се намира близо до тайното убежище на Дом, което чудовището смята за напълно безопасно и недостъпно за външния свят. Той не можеше да си обясни, откъде идва тази убеденост. Вероятно по време на борбата с Дом бе влязъл в такъв тесен ментален контакт с владетеля на плесента и гнилотата, че успяваше да улови на ниво подсъзнание отгласи на дълбочинните мисловни процеси. Сякаш някаква странна връзка го съединяваше с врага му.

„Поне тази растителност не се движи“, помисли си Хиеро и се накани да продължи пътя си. Но в същия миг долови едва забележимо поклащане на сенките. Замря и се загледа в мъждукащите смътни краски на гъсталаците. Тази ужасна гора беше жива!

Стеблата на копиеобразните растения се люлееха в забавен ритъм. Очевидно тези странни създания нямаха корени и затова се обръщаха на своите надебелени основи, сякаш изпълняваха някакъв танц или тържествен религиозен обред. Те се стремяха едно към друго и когато се допираха, конвулсивна тръпка пробягваше по тях. Тези с закръглените светещи образования по върховете сякаш пронизваха с тях партньорите си. Ако се сблъскваха две флуоресциращи тела, по основите им се издуваха пъпки мека плът и окапваха, когато растенията бавно и неохотно се раздалечаваха и насочваха към други съседи.

Хиеро разбра, че тези странни същества притежават известна способност за усещане. Подобно на отвратителните лигави чудовища, умеещи да усещат враговете и да реагират на хранително дразнене, тези създания на Дом също чувствуваха, реагираха и дори бе възможно да мислят. Той бе сигурен, че ако го забележат, ще го познаят, ще го хванат и най-вероятно ще го убият. Свещеникът предпазливо се дръпна под закрилата на гигантската машина.

Чудноватата гора скриваше частично от погледа му черния отвор на тунела. В това че той водеше към важна част на скрития в земните недра комплекс, въобще не се съмняваше. Доколкото можеше да го разгледа, сводът на тунела се издигаше на височина десетина метра над пода. Очевидно тук беше главния вход в пещерата, през който са доставяли смъртоносните снаряди. Но плесента и течната кал по подстъпите към тунела показваха, че тук хора отдавна не са се появявали.

Какво пък, да се опитам, да изуча всичко, което мога, помисли свещеникът и внимателно се задвижи обратно по прохода между древните механизми, далеч от застоялата черна вода и обкръжаващата я страшно гора. Когато зави в напречния коридор, си плю на петите и затича към южната част на пещерата, като непрекъснато следеше прииждащите вълни ментална енергия от ордите на Нечестивия. Враговете не променяха посоката на движение и бе ясно, че ще се появят от южния тунел.

Хиеро се спря за миг и пресметна различни варианти на предстоящите събития. В едно беше сигурен. Враговете му няма да успеят да определят менталните излъчвания на неговия мозък, нито пък на спътниците му. Менталната мощ на свещеника бе нараснала толкова, че можеше да защити не малко разумни същества с непробиваем телепатичен щит. А такава защита изискваше значително по-малко усилия от менталната атака, защото я поддържаше почти несъзнателно.

Той се свърза с приятелите си и ги повика при себе си, независимо дали са научили нещо интересно или не. Очакваше ги скрит в сянката на поредния механичен гигант. Първо се показа бялата брада на Алдо, а след няколко минути дойдоха Лучара и Хърм. Свещеникът беше така загрижен, че не забеляза малкия пакет в ръката на девойката.

— Вижте — каза той, като чертаеше с пръст по прашната завивка на машината. В мъждукащата светлина бе трудно да се различат линиите и Хиеро поднесе огънчето на масленицата по близо до картината. — Намираме се тук. Това е малко езеро до източната страна. В тунела зад него е леговището на Дом. После ще ви разкажа, как го научих. А тук — прекара нова линия — е южния вход. По този път ще дойдат бойците на Нечестивия. Асансьорът е счупен и ние няма как да се измъкнем по предишния път. Затова ще използуваме тунела, от който ще се появят враговете. Но да го направим успешно, трябва да ми помогнете и точно да изпълните нарежданията ми — той се усмихна, а лицето му изглеждаше оживено и решително. — Разбира се, съществува вероятност плана ми да се провали. Зависи от две неща. Първо — З’дан с такава злоба иска да ме хване, че се надявам да не мисли трезво и да не предвиди неочакваната заплаха. Второ — там ще има още един, който също не е способен да мисли трезво. Нито единият, нито другият знаят нещо един за друг. Такъв е планът ми и предполагам, че ще успее.

Брат Алдо се усмихна в сивата си брада.

— Разбирам, какво си замислил, момчето ми. Трябва да призная, шанс да успее съществува. А ние какво трябва да правим?

Когато Хиеро изложи плана си на Хърм, последният седна на задните си лапи и заклати глава.

— „Ужасна идея, приятелю Хиеро — прописка мисълта му. — Надявам се, че ако сработи, както трябва, ще успеем да излезем оттук живи“.

Лучара не каза нищо. Прегърна Хиеро през рамо, притисна се до него, а лицето си положи на гърдите му.

— Ще направим следното — продължи свещеникът. — Всички вие отивате в югозападния край на този механичен лабиринт и се скривате там най-старателно. Малко по-късно идвам и аз. А сега отивам отново там, където бях. Бързайте! — той нежно целуна косите на девойката и я отблъсна от себе си. Армията на Нечестивия беше вече близо!

Връщането до подземното езеро зае няколко минути. Следите му ясно се виждаха по пласта хилядолетна прах. Иззад ъгъла на огромния механизъм погледна кошмарната градина, украсяваща жилището на Дом. В мъждукащата светлина от тавана, чудовищните растения продължаваха бавния си танц на допирания и изпускане на зловония.

Хиеро вдигна арбалета си, прицели се, после наведе оръжието. Извади стрела и запали пропития с масло бинтован връх. С привично движение, доведено от тренировките до автоматизъм, той постави горящата стрела в улея, прицели се и натисна спусъка. Пламтящият снаряд изчерта дъга над черната вода и се заби в стеблото на едно от най-високите растения.

Резултатът се видя веднага. Яростен пламък обхвана стеблото, растението се сви, огънят се метна нагоре и встрани, като мигновено се прехвърли на съседите. Навсякъде хвърчаха искри. Хиеро се канеше да изстреля още една стрела, но пожарът се разпространяваше така бързо, че нямаше никакъв смисъл. Изгаси масленицата си и я окачи на колана си.

Разнесе се такъв ужасен вик, чийто тон вибрираше около такава висока нота, че ушите направо изпитаха остра болка. Хиеро разбра, че това са писъците и воплите на агонизиращите отвратителни същества-полурастения, загиващи в прегръдките на огнената стихия. Така сигурно викат демоните в ада, помисли той и за миг усети жал. Тези твари бяха живи и подвластни на болката и страха.

Но после си спомни за мисията си и решително тръгна напред.

Странните растения, тези, които още не се гърчеха в огъня, някакси осъзнаха присъствието му. Той беше прав, когато предполагаше, че тези същества могат да чувствуват и мислят. Безспорно, те разбраха причината за гибелта им. Високите като колони стебла се притиснаха едно до друго и като копия в ръцете на невидими титани се насочиха право в него. Почти физически усети изригващата от тях вълна ненавист.

Страшната гора, творбата на Дом, гореше. Езиците на пламъците обхващаха все нови и нови растения. Облаци дим се кълбяха под свода на тавана. Прах и пепел се сипеше по голите скали. Великолепието на зрелището едва не погуби Хиеро. Върха на едно оцеляло досега растение, насочен право в него, внезапно се озари с фосфоресциращ пламък и изстреля някаква лепкава материя, която се пръсна на червени капки във въздуха. Атаката бе така неочаквана, че човекът едва отскочи настрани. Само миг забавяне и щеше да попадне под дъжда горяща слуз. Но въпреки това няколко капки се блъснаха в обувките му, а една попадна на дланта му. Усети рязка болка и побърза да изтрие отровата с парче плат. После побърза да се скрие под защитата на корпуса на машината. Още няколко струйки минаха над главата му. Той се притисна с гръб към прашното покривало на устройството и като стисна ръце пред гърдите си, произнесе кратка молитва. Вече около четвърт час настойчиво и обмислено провокираше владетеля на зловонното царство. Но къде е той? Защо не предприема нищо? Или неговите предположения са неверни? Като настрои съзнанието си и инстинктивно напрегна тялото си, свещеникът зачака менталната атака на страшния си противник. Отвратителната миризма на горяща плът и гъстия дим не можеха да му доставят удоволствие. Къде си ти, Дом, проклет да си?! И тогава Дом се появи!

Преди човекът да осъзнае ставащото, вонещите води на подземното езеро налетяха на бреговете, вълни на кръгове побягнаха по черната повърхност и нещо желеобразно и блестящо изникна от гадната течност. Дом изплава над водата! И менталните удари се посипаха по самотния човек, замрял до гигантските машини — творение и проклятие на прадедите му.

Хиеро предварително се бе приготвил за този двубой. Още по време на първата си среща с чудовището се постара да разбере и анализира странната му способност да парализира разумните и живи същества. Бе стигнал до извода, че то атакува по-скоро психиката, отколкото направо мозъка. Мишена са нервните възли, които управляват тялото, а не процесите на мислене и следователно разсъдъка на жертвата. Очевидно, Дом влияеше на човешкото подсъзнание и сега именно тези канали, водещи в светая светих на собственото аз, свещеникът прикриваше особено старателно. В едно далечно кътче на мозъка му възникна като слабо пламъче учудването пред неочаквано скромните размери на страшилището. Кафеникавата лигава плът се издигаше не повече от главата на човек, а обиколката й бе около пет-шест метра. То сякаш запазваше странната си четириъгълна форма, но линиите на тялото му непрекъснато трептяха и се колебаеха, което предизвикваше погнуса и главоболие.

Освен това Хиеро забеляза, че чудовището се придвижва на дебелата си основа, по подобие на растенията-животни на брега на езерото, при това доста бързо, но свещеникът пресметна, че може да го изпревари.

Желеподобната маса изпълзя на брега и се устреми към човека, а от нея се показаха подобни като на октопод пипала и се размятаха на всички страни. И в този миг невероятна ментална мощ, засилена с яростна ненавист, удари мозъка на свещеника. За части от секундата връзката на човека с това невероятно творение на еволюцията, подтиквана от радиацията, стана така тясна, че мислите им се оплетоха подобно клоните на растящи наблизо дървета. Хиеро веднага разбра, защо Дом се крие в дълбините на езерото и какво е унищожил със стрелата си на брега. Гъсталаците от странни полурастения-животни, чувствуващи и дори мислещи, бяха всъщност харема на чудовищния си повелител!

Менталната преграда, пазеща подсъзнанието на свещеника, беше здрава и независимо от всички старания на Дом той можеше да се придвижва. Помоли се Бог да му изпрати повече сили и се хвърли да бяга по прохода между двата реда безмълвни машини. Чудовището се плъзгаше след него, а още по-назад въртейки се бясно напредваха оцелелите копиеобразни твари.

Хиеро разбра, че Дом го е познал. Странният мозък, съсредоточие на много различни разуми, беше замъглен от ненавист и гняв. Ненавист към това нищожество, което вече успя веднъж да се възпротиви на безграничната му власт и да погуби много негови творения там, на повърхността на земята! Ненавист към страшния враг, който проникна в тайното му убежище и посегна на самките му. По-бързо след него, да унищожи, разкъса и смачка непокорния. За нищо друго Дом не можеше да мисли! скоростта му нарастваше, а пипалата удряха въздуха и се опитваха да хванат човека.

Като внимателно съобразяваше бързината на бягането си с движението на преследващата го глутници, Хиеро се носеше напред. Бе блокирал разума си и на непреставащите атаки само се бранеше, без да се опитва, да отвърна на удара с удар. В създаденото положение не искаше да рискува — можеше да оголи за Дом някои неизвестни и нему участъци на мозъка си, където чудовището да се промъкне и да използува други начини на нападение. Не беше ясно, какво може да постигне Дом, ако преодолее обхваналата го безумна ярост и започне да мисли разумно.

Странната гонитба продължаваше из прашните коридори, а мъждукащите лампи на тавана равнодушно и оскъдно ги осветяваха. Човекът бягаше с отмерена крачка, а господарят на царството на плесените се стремеше да го настигне и убие. Но освен звуците на леките стъпки и дишането на Хиеро, съпровождани от слабото свистене на преследвачите му, нищо друго не се чуваше. На някой наблюдател от загиналата раса това би се сторило необяснимо, нещо като странен спектакъл на призрачни сенки. Квадратният Дом и свитата му копиеобразни твари се плъзгаха над пода. Човекът вдигаше прах. Древните машини, покрити с дебелите си калъфи, се издигаха наоколо подобни на вкаменелости от още по-далечни епохи.

Свещеникът водеше преследвачите си към южния тунел по сложен зигзагообразен път. Стараеше се маршрута да не стане очевиден за Дом и в същото време да не се отклонява много от избраната посока. И ето! Най-после ухото му долови звуците, които чакаше с такова нетърпение. От далечината се донасяше приглушено топуркане на крака. Отрядите на Нечестивия влизаха в пещерата! Като се стараеше за пази силите си, Хиеро продължаваше да бяга, а неумолимият като съдбата господар на плесента с остатъка на харема си тичаше по следите му. Хилядолетната прах падаше по тях и ги боядисваше в еднообразен сив цвят.

На предварително избрано кръстовище на два перпендикулярни прохода Хиеро рязко увеличи скоростта си. Внезапно крачката му стана по-широка и той полетя като птица, примамила ловеца далеч от гнездото си и сложила край на опасната игра. Зави в напречния коридор, който водеше право към южната стена, премина по него за секунди, зави още веднъж и се мушна в една тясна цепнатина между две гигантски машини. Сега се бе откъснал значително от преследвачите си и се намираше значително по-наляво от първоначалния си маршрут. Насочи вниманието си само на входа на южния тунел. Това, което видя, го накара да затаи за миг дъх.

В пещерата, редица след редица, навлизаха воините на Нечестивия. Докато свещеникът ги съзерцаваше, последният войник премина под високия свод на тунела и входа в него зейна празен. Бяха не по-малко от двеста души, облечени в черни дрехи с дълги пики на рамо и група лемути покрити единствено от собствената си кожа. Сред последните имаше Космати Ревльовци, хора-плъхове и няколко нови за него създания, приличащи на глита от пиратския кораб — сивата им, сякаш покрита с дребни плочки кожа проблясваше на мъждукащата светлина от тавана. В ариегарда на колоната вървяха хора в черни наметала и нахлупени качулки. Хиеро се усмихна. Да, адептите на Нечестивия добре са се подготвили за похода, като са изпратили цяла армия против един човек!

И тогава се почна това, което чакаше. Първата половина на отчаяния му план се изпълни! В широкия централен проход изпълнен с безразсъдна ярост против целия човешки род изникна Дом!

От скривалището си Хиеро успя да види всички подробности на разигралата се страшна драма. Колоните замръзнаха на място. Войската се намираше на празно място между стената на пещерата и струпванията от машини в центъра. Ни хора, ни лемути помръдваха. И малката група Майстори на Черното Братство не трепваше, само бяха сближили качулките си и сякаш се опитваха да разтопят грамади лед, който беше паднал между тях.

Свещеникът хвърли поглед към Дом. Чудовището също бе застинало недалеч от централния коридор. Свитата му се бе струпала зад гърба. Изглежда, той свирепо се бореше с новия противник и се опитваше да овладее новата ситуация. И му се удаде! Във всеки случай защитните прибори не спасиха слугите на Нечестивия от менталния удар.

„Стиснаха си здраво лапите! Отлично!“ — тържествено помисли свещеникът, докато наблюдаваше безмълвния двубой. Усещаше, как адептите на Нечестивия прилагат невероятни усилия, да си върнат свободата. А непрекъснатия натиск на Дом върху мозъка му престана. Чудовището преди никога не бе се сблъсквало с такова число врагове едновременно и цялата му мощ бе насочена да ги държи неподвижни. Какво ще направи чудовището с тях? Дали няма да извика на помощ слугите си от повърхността? Но пътя насам съвсем не е кратък и следователно Хиеро ще има достатъчно време за да завърши успешно плана си.

Затича се по левия край на южната редица машини, като се стараеше да се намира непрекъснато в сянката им. Сякаш нито Дом, нито слугите на Нечестивия забелязаха очертанията на леката му фигура. Пресече широката следа, водеща към центъра на механичния лабиринт и след няколко мига се оказа в скромната ниша, където го чакаха брат Алдо, девойката и мечока. Лицата на хората бяха развълнувани и напрегнати. Дори флегматичният Хърм нетърпеливо пристъпваше от лапа на лапа и възбудено душеше застоялия въздух.

— „Да вървим! — повика ги Хиеро. — Не позволявайте на мислите си да скитат наоколо! Пазя ви с телепатичен щит, но знае ли някой, дали е достатъчно? Алдо, ако можеш, опитай да изградиш допълнителна защита. А сега, напред!“

— Хиеро! — възкликна Лучара и се опита да му каже нещо, но той я спря с рязко махане на ръка.

Тръгнаха към южната страна и бързо минаха през празното пространство. Свещеникът държеше Лучара за ръка; и когато тя видя застиналите редици на враговете им, усети трепета на пръстите й. Но девойката не каза нищо. Алдо и Хърм вървяха след тях и вдигаха облаци сива прах.

„Сега — помисли Хиеро — враговете могат да ни видят. Бог да ни помага, ако защитата ми се пропука!“

Дом усети движението им. Независимо от усилията, които прилагаше да държи неподвижни войниците на Нечестивия, той се опита да нанесе удар и по новата цел. Хиеро с лекота го отрази. Хватките на чудовището не представляваха тайна за свещеника; освен това то не можеше да използува против него пълните си сили.

Но за другия противник, който никога не беше срещал нещо подобно, сражението бе загубено. Войската на Нечестивия, и хора и лемути, и предводители, и роби, всички бяха застинали неподвижно и не успяваха да помръднат и пръст. Двете зли сили си свързаха една друга протягащите се към гърлото на Хиеро ръце.

Той вървеше край редовете облечени в черни плащове войници, чиито глави се пазеха от тъмни метални шлемове, над които стърчаха дълги копия, държани с конвулсивно стиснати ръце. Когато четворката ги отмина, в очите им засвятка смъртоносна ненавист, но несъкрушимите клещи на Дом сковаваха телата им.

Зад гърба на войниците се намираше неподвижната сега група на хората-плъхове. Тези дяволски твари бяха добре познати на Хиеро. Огромните гризачи-мутанти с развит интелект и остри нокти на лапите, почти не отстъпващи по ловкост на човешката длан, бяха опасни противници. Въоръжени бяха с дълги ножове, тояги и пики, а през покритите с дълги гъсти косми тела се увиваха широки кожени ремъци, на които бяха закачени торби със запаси и снаряжение. Но парализирани от Дом те не можеха да мръднат и само зачервените им очи излъчваха яростна злоба.

В края на колоната, близо до изхода от тунела, стояха предводителите на вражеската войска — шест мрачни фигури в ниско нахлупени качулки. Когато ги отминаваше Хиеро почти физически усети изливащите се потоци ненавист. Той не се съмняваше, че всеки от тези чародеи с радост би приел смъртта, ако заедно с това можеше да унищожи и него, но сега те бяха безпомощни, като зайчета в лапите на лисицата. Очевидно, не разбираха източника на менталната сила на Дом и не можеха да разгадаят методите му на борба. Неочакваната атака ги бе сковала по същия начин, както свещеника при първата му среща с чудовището.

Арбалетът му висеше на рамото, с дясната си ръка държеше готов късия меч, а с лявата здраво стискаше треперещите пръсти на Лучара. Но страха, че един или няколко войници на Нечестивия биха могли да се освободят от яката хватка на Дом, се оказа безпочвен. Когато заобиколиха групата Космати Ревльоци, чиято миризма потисна зловонието на Дом, той се разбърза още повече. Спътниците му се стараеха да не изостават. Те навлязоха в тунела и сега свещеникът разбра, защо враговете са избрали този път в пещерата.

Пред тях се простираше полегат под с широчина около десетина метра. Началото на тунела се виждаше добре, в идващата от пещерата мъждукаща светлина, но после завиваше и там в далечината цареше тъмнина. Стотиците крака бяха направили истинска пътека в дебелия слой прах.

Свещеникът спря, чукна огнивото и отново запали масленицата. После посочи с ръка дълбините на тунела и подчинявайки се на мълчаливата заповед, спътниците му тръгнаха напред. Хиеро остана сам и хвърли последен поглед на огромното струпване на машини в центъра на пещерата и на драматичната сцена, която се разиграваше на техния фон. Той усещаше яростната борба на менталните сили. Адептите на Нечестивия упорито се опитваха да се изтръгнат от хватката на Дом. Погледът му се плъзна по ъгловатото и ниско тяло на чудовището, по мръсночервените и заострени нагоре спътници от свитата му и се спря на безмълвната и неподвижна армия.

После рязко се обърна и бързо тръгна нагоре по тунела, вдигайки високо светилника си и търсейки спътниците си. Не можеше да са отишли далече и той скоро ги настигна. Лучара му хвърли бърз поглед, но той с махане на ръка я подкани да побърза. Още известно време вървяха мълчаливо, преди момичето да попита:

— Това чудовище в пещерата… още дълго ли ще ги държи, как мислиш?

— Сега не е време да говорим за това — сухо отвърна Хиеро. — Моля те, момичето ми, дишай дълбоко. Заплашва ни смъртна опасност и тя се приближава с всяка измината минута.

Девойката не се обиди на суровата забележка — разбираше, че той има причини да говори така. Пътешествениците продължаваха да вървят мълчаливо с бързото темпо, което им задаваше водача. Подът на тунела постепенно си вдигаше, но наклонът едва се забелязваше. По стените на подземния коридор пробягваха метални тръби, врязани в скалата с микроскопична точност, а над тях се извиваха като змии черни кабели. На два пъти минаваха през широки зали, оборудвани с различна апаратура, но не се спираха. Тук нямаше осветление и само глинените им лампи прогонваха тъмнината.

„Това трябва да е главния път в пещерата“ — помисли Хиеро и продължи механично да премества уморените си крака. Вървяха така дълго, струваше им се цяла вечност, но не се осмелиха да спрат за почивка. Наистина, Лучара и Хърм изглеждаха достатъчно свежи, но като се вслушваше в тежкото дишане на Алдо, свещеникът разбираше, че силите на стария единадесетник са на изчерпване.

— Успяхте ли, да намерите нещо приличащо на компютър? — запита по едно време Хиеро.

— Не — отвърна Алдо. — В този подземен лабиринт търсенето може да продължи седмици и дори месеци. Но Лучара намери нещо и го носи със себе си. — Гласът на старецът беше чист и ясен и изглежда, можеше още да върви. Хиеро се успокои, но за всеки случай намали малко скоростта. Брат Алдо докосна с ръка рамото му и той обърна към него загриженото си лице. — Как смяташ, момчето ми, дали слугите на Нечестивия ще успеят сами да се освободят? Имат много хора и товарни животни. Намерят ли нещо, ще се разрази катастрофа. И този Дом. Силата му е неизмерима. Какво може да му се опре, ако завладее знанията на миналото?

— Дом не се интересува нито от минало, нито от машини, нито от оръжие. Той е като всяко друго живо същество, мисли и чувствува и аз го възприемам. Не му трябват механични устройства. Занимава го само това, което може да създаде или да отгледа сам. Неговите прибори и механизми са живите твари. — Хиеро забрави да запита за находката на Лучара. Тревогата не го напущаше и той неволно увеличи скоростта.

Изслушвайки го в движение свещеникът, единадесетникът поклати глава и каза:

— Възможно е да си прав. Но несъмнено Дом или едно от създанията му са били до главното табло и даже е свалило калъфа от него. Не забравяй това.

— Помня — усмихна се Хиеро — и за всеки случай съм взел някои мерки. Как смяташ, колко време вече вървим?

— Не по-малко от два часа. Тук в безопасност ли сме?

— Не. Трябва да излезем на повърхността и да вървим, докато се държим на краката си. Напрежението на менталното поле в пещерата нараства. Усещам го! И ми се струва, че Дом отслабва!

— Ако те го унищожат, ще започнат да ни преследват — обезпокои се Лучара. — Възможно ли е по-някакъв начин да блокираме този тунел?

— Може би — отвърна кратко Хиеро.

— Нима те ще успеят да се противопоставят на Дом? — Алдо замислено поглади брадата си. — Неговата мощ ми изглежда безгранична.

— Да, той е много силен — съгласи се Хиеро. — Но той никога преди не е контролирал толкова много разуми едновременно. И сред тях няколко мощни и тренирани, които се опитват да се освободят с общи усилия! Усещам, как Дом пази силите си и дори не смее да се мръдне. Но той чака още някого. Вероятно е извикал гадните си твари, които се хранят с животни. А и майсторите на Нечестивия се сражават свирепо. Интензивността на менталните им полета нараства, усещам го, независимо на защитните им прегради.

— Аз също го усещам — кимна Алдо. — Нима те ще убият това фантастично създание? Как бих искал да го изуча, да разбера какво мисли и какво иска от живота! — гласът му стана замислен и тъжен.

Хиеро погледна старецът изумено. Наистина, Братството на Единадесетниците беше готово да покровителствува всяко живо същество!

— „Приближаваме добър въздух!“ — Хърм така бързаше, сякаш се търкаляше по прашния под, а розовия си нос държеше вдигнат високо. Като усети излизането от мрачния подземен свят, той видимо се ободри.

Хиеро пъхна светилничето под плаща си и пътешествениците напрегнаха очи. Наистина ли тъмнината се смекчи или само така им се струваше? Тази надежда поддържаше угасващите им сили.

Отначало слабата и едва забележима дневна светлина се усили и мракът постепенно заотстъпва. Хиеро намали ход и обърна умореното си лице към спътниците си.

— На изхода може да има охрана — каза той. — Починете известно време, докато проверя това.

Мисълта му се плъзна напред, опита се да напипа разумите на същества, които биха могли да се намират там в засада, но не откри и най-малък намек на ментална енергия. Очевидно враговете бяха сигурни, че ще ги унищожат и не бяха взели никакви предпазни мерки.

Свещеникът сподели тези съображения с останалите и те предпазливо продължиха пътя си. Скоро светлината стана така силна, че нямаха повече нужда от лампите. До ушите им стигна пеенето на птичките и сега дори слабото обоняние на хората улови миризмата на свеж въздух.

След няколко мига пред себе си видяха огромни полуотворени врати. Свещеникът забеляза счупените им ключалки. Когато излязоха навън, той се възхити от замисъла на съоръжението. Външната страна на портите беше покрита с някакво вещество, което им придаваше вид на скали, но явно беше много по-непроницаемо от обикновените камъни. Адептите на Нечестивия трябва да са знаели тайната на това място, иначе не биха могли така бързо да го намерят.

„Още малко и сме спасени!“ — мярна се в главата на свещеникът, докато с жадни уста поемаше свежия въздух на тропическия изгрев. Слънцето едва се показваше над хоризонта и той определи, че часът е около пет сутринта.

— „Побързайте — обърна се той към изморените си спътници, — побързайте! Ние не бива да се бавим! Имаме на разположение най-много час!“

Те обърнаха гръб на огромната, засипана с пясък и чакъл скала, криеща в себе си входа в тунела. Кой куцайки, кой полюлявайки се вървяха на юг. Никой не задаваше въпроси и никой не се съмняваше, че Хиеро има важни причини да ги подгонва така. Мускулите им направо пламтяха. Устата жадно гълтаха въздуха. Краката им трепереха и се подгъваха. Алдо тежко се опираше на тоягата си, лицето му беше сиво, а челото блестеше от потта.

„Остана ни още малко“ — помисли Хиеро.

Край тях се простираше пясъчна полупустиня, обсипана с загладени камъни и разни парчетии, сред които се издигаха хилави дръвчета и бодливи храсти. Прохладата на зората постепенно се сменяше с топлината на ранното утро. А времето течеше безкрайно бавно.

После „това“ се случи! Хиеро, който непрекъснато го очакваше, пръв долови промяната.

— Лягайте! — завика той и се просна на земята, като покри с тялото си Лучара. Брат Алдо тежко се отпусна до него, а зад тях Хърм се сви на кълбо.

Отначало земята едва забележимо трепна и това можеше да се вземе за спазми на измъчените им тела. Но след миг почвата започна да се издига и спада, сякаш се гърчеше и твърдта, така здрава и непоколебима опора досега, внезапно стана подвижна като тресавище. Хърм заби нос в пясъка и зави от ужас.

Мощен рев разтърси въздуха. Земята престана да трепери, грохотът затихна, хората се спогледаха, а Хиеро се усмихна и белите му зъби проблясваха сред покритото с прах и кал лице. После Алдо се разсмя с пълни сили, скочи така живо на крака, сякаш на гърбината му повече не тежеше товара на изживените години, а умората изчезна нейде в пространството и подхвърли нагоре тоягата си.

Лучара прегърна Хиеро, долепи глава до гърдите му, а после започна да го целува. Като галеше обраслите с гъста брада страни на лицето му, тя зашепна:

— Какво беше това?

— Това — отвърна брат Алдо, докато протягаше ръка, да помогне на девойката да стане — беше копчето от централното табло с надпис „пълно унищожаване“. Прав ли съм, момчето ми?

— Така е. Запуснах механизма с закъснение четири часа. И какви хора са били тези наши прадеди! След пет хиляди години, когато тях отдавна ги няма, устройствата им работят точно! Оттам — посочи Хиеро към тунела — Нечестивият вече нищо няма да получи! Войската му е унищожена. Дом също загина. Но ако той не беше ги задържал, аз нищо не бих могъл да направя.

Те мълчаливо гледаха на север. Там, където преди се простираше широка равнина, сега се издигаше покрит с големи пукнатини бетонен купол; краищата му бяха засипани с тонове земя и скални отломки. Ниските дървета и храсти изчезнаха, забърсани от метлата на чудовищния взрив.

— Време е да тръгваме — каза свещеникът. — Нашите хора и Клотц, вероятно вървят на север и ние трябва да ги догоним, колкото се може по-бързо.

— Сега пътя ни ще стане по-лек — каза Алдо и заотърсва от къдравите си коса и брада прахта.

— Надявам се — отвърна свещеникът. — Но аз още не съм намерил Компютър. И тази армия е само малка част от силите на Нечестивия. Освен това — добави той, — З’дан е още жив. Ако беше долу, щях да го позная. Но той не дойде. Ще дойде време и отново ще се срещнем с него…

— Може би, ти не намери компютър — каза старецът, — но погледни находката на Лучара. Това са няколко книги, изоставени в бързината. Вероятно от някой, който е изучавал тази наука. Прочетох заглавието. Опитай сега ти да го направиш сам.

Хиеро просто занемя от учудване и се взря на малката, но дебела книга, която Лучара му протягаше. „Принципи на проектирането на аналогови компютри“ — с усилие прочете на древния и почти забравен английски език. Разтвори книгата. Страниците бяха пълни с дребен текст, формули и схеми. Той беше така потресен, че не можа нищо да каже. Тук се разказваше, как се строят компютри! Алдо и Лучара го гледаха усмихнати.

— „Виж — каза Алдо и посочи с пръст, — тук пише «Том 1». Лучара намери и другите два тома. Тя ме повика и аз прочетох заглавията им. Но струва ми се, че момичето и без мен разбра, какво е намерила!“

Хиеро се усмихна и прегърна девойката. И четиримата заедно внимателно започнаха да се провират през купищата почва и натрошени от взрива камъни, като се насочиха на север. Последната дума или по-точно мисъл в тази история се опита да остави за себе си Хърм.

— „Не така бързо — измърмори той. — Никой повече не ни гони“.

— „Светът не стои на едно място — отвърна Алдо. — Ние трябва да го гоним“.