Пътешествието на Хиеро

9. МОРСКИТЕ БРОДЯГИ

— Деца мои, — брат Алдо започна мислената си лекция, — огледайте се внимателно наоколо и ще видите огромен брой живи същества. Животът е навсякъде — в горите, в блатата и дажге в пустините. Един прекрасен и удивителен свят. Всяко от тези живи същества, птици, риби, цветя, кръвожадни хищници и кротки тревопасни има свое определено място в природата и кръговрата на битието. За дългите периоди, които се измурват с векове, хилядолетия и милиони години става постепенното изменение на тези живи създания, някои изчезват и други заемат тяхното място. Такъв е редът в Природата и такъв е планът на Твореца.

Преди Гибелта жизнената среда се е изменяла по-бързо, отколкото в наши дни, и то само в една посока — към влошаване. Земята, която обитаваме, е част от континент, наричан тогава Северна Америка. Той е бил един от най-замърсените райони в света и постепенно се е самоубивал, задъхвайки се от собствените си прмишлени отпадъци.

— Погледнете тук! — брат Алдо посочи развалините около острова. Цялата планета, добрата, кръгла Земя е била покрита с подобни чудовищни постройки. Слънцето било затулено от гигантски сгради, почвата не се виждала от бетон и асфалт, въздухът не е стигал до белите дробове на хората. Огромните машини, измислени и създадени от тогавашните хора, издавали страшни звуци, дим и пушек отравяли въздуха, отровни изпарения ден и нощ се стелели над градовете. Огромни плавателни съдове, редом с които корабите на Нечестивия биха изглеждали като орехова черупка, прекосявали моретата. Въздухът трептял от рева на гигантските самолети, носещи се с немисими скорости. По бетонните пътища фучали милиарди автомобили, които допълнително тровели въздуха.

Отгоре на всичко хората по това време не се интересували от нищо друго освен от личното си благополучие. Те воювали помежду си и не забелязвали, че убиват не само себе си, а цялото човечество, и дори още по-лошо — и цялата планета. Хората ставали все повече и повече, независимо от нищетата, болестите и войните. Още тогава сред тях имало учени и хуманисти, които виждали опасността от неконтролираното развитие, и предупреждавали: „Бог и природа са единни“, казвали те, „най-голямото престъпление е унищожаването на Земята. Трябва да се опомним, да спрем този процес и всички заедно да помислим как да поправим стореното.“

Уви, твърде малко хора се вслушвали в техните призиви. Много от лидерите на движения и организации се обявявали срещу тях. Това били хора ограничени или невярващи в научните прогнози, политици, които не мислели за нищо друго, освен за властта си, трети, които контролирали производството, четвърти, които стоели начело на огромни, въоръжени до зъби армии. Всичките те насъсквали хората едни срещу други, нация срещу нация, раса срещу раса: бели срещу жълти, черни срещу бели…

Крят бил неизбежен. И той дошъл! Специалистите, които изучавали в лабратории стресовите въздействия при животните, го доказали доста точно. Когато пренаселеността, замърсяването на околната среда, шумът и напрежението достигнали праговото равнище, настъпило безумие. Сега наричаме този период Време на Гибелта, или накратко Гибел. Избухнала световна война, навсякъде, по суша, въздух и вода. Ядрени бомби, химическо оръжие и други страшни убийствени изобретения унищожили повечето хора и нанесли ужасни рани на живота на цялата Земя.

Все пак известна част от хората останали живи. Когато отровите се разсеяли и радиацията спаднала, част от останалите живи учени създали нашето Братство. Повечето от тях изучавали науката „екология“. Единадесетата Божия заповед била за тях не толкова религиозен символ, колкото програма за действие. Нека ви я напомня отново: „Не унищожавай Земята, нито живота по нея“.

Следващите пет хилядолетия човечеството тежко и мъчително се възстановявало и изкачвало по стълбата на цивилизацията. Нашето Братство се опитвало да насочва това движение, да изгражда необходимата хармония между хората и обграждащата ги природа. Ние виждаме, че независимо от печалните последици от Гибелта, някои от нещата се оправят. Освен това мощното радиоактивно лъчение доведе до удивителни и неочаквани мутации, при които някои живи форми станаха разумни.

Лошото било, че едновременно с нашето Братство се организирала и друга група, в която се включили някои физици, биохимици и физиолози и която решила отново да върне властта на хората над живата природа. Те считат, че страшните машини, които доведоха Гибелта, са прекрасни, и се опитват да ги възстановят. Отидоха и по-далеч — превърнаха някои от мутиралите разумни в свои слуги, нарекоха ги лемуни и ги научиха да ненавиждат хората и да се хранят с тях. Ние казваме, че тях ги ръководи Нечестивия. Този събирателен термин, дошъл от древността, означава силите на Злото, ордите на Мрака, които мразят човека и воюват срещу него.

Главната задача на тези авантюристи е да унищожават всяка човешка общност, която не желае да им се подчини. Ако тя е достатъчно силна, за да устои на тяхната агресия, те изпозуват коварство; стремят се да проникнат в ръководните й органи, да станата тайни съветници на кралете или на другите върховни вождове и скришом да дърпат конците на управлението. Не се съмняваме, че ти, Пер Дъстин, си се досещал за това. Но ти, принцесо, едва ли. Знаеш ли защо нашият народ толкова дълго време изтощава силите си в тези безкрайни войни? Казвам „нашият народ“, понеже по рождение ние принадлежим към една и съща раса.

Нашето Братство следеше тайно тези групи. При такива хора е налице една основна слабост — всеки от тях иска да бъде вожд, да притежава абсолютна власт. Никой от тях не желае да признае другите над себе си и не отстъпва властта доброволно. Ние се надявахме, че тази черта и липсата на сплотеност ще ги сблъска в смъртоносна междуособна война. Така се и случваше и тъй като те не бяха много хора, както впрочем и ние в онези времена, проблемът щеше да се реши без да се намесваме.

За съжаление ние сбъркахме. Около хиляда години преди днешния ден сред тях се открои гениален, но неимоверно злобен ум. той съумя да обедини враждуващите групировки, като сформира дузина асоциации, всяка от тях имаща право да действува самостоятелно в определени географски граници. Тези асоциации, или Кръгове, както те са се нарекли, образуват Тъмното Братство, или Съюз на Майсторите на Нечестивия. Върховните Майстори на Кръговете образуват Съвета. Той може да застави всяка асоциация да извършва неща, които са в интересите на цялата организация.

— Това ми напомя структурата на властта у нас — отбеляза Хиеро.

— Да, така е, и това показва ясно, че добрата идея може да бъде използувана и в името на Злото. о нека продължа по-нататък, Пер Дъстин.

— На територията на бившата Северна Америка възникнали няколко държави, ако използуваме древните термини. Кандианската Конфедерация, състояща се от Република Метс на запад и Съюз Атви на изток е най-развитата в научно и политическо отношение. Градовете-държави пж югоизточното крайбрежие, подобни на Д̀Алви, имат мощен човешки потенциал, но архаична социална структура. Освен това те са наводнени от агенти на Нечестивия, и за да ги изпозуваме в борбата срещу общия враг, трябва да ги очистим. Знаем съвсем малко за далечните западни и южни страни, но напоследък събираме активно информация за тях. Това е необходимо, тъй като през последните пет-десет години Нечестивият засили агресивността си спрямо Кандианската конфедерация. Смятаме, че Абатството също няма да се справи само. Силите му са недостатъчни за борба.

Ще говоря с теб откровено. Разбери, нашето Братство защищава цялата биосфера. Ние концентрираме усилията си върху запазването на целия живот на планетата, и хората разглеждаме като основен фактор на въздействие върху всички други форми на живот. Затова идеята да вземем пряко участие в конфликта между човешките общества доскоро ни беше чужда. Но всичко се мени.

Хилядолетия нашите братя изучаваха менталната сила и чрез нея бяха осъществени много от нашите задачи. Това беше една от най-големите ни тайни. Уви, слугите на Нечестивия също овлодяха това изкуство! Освен това те, верни на своята нечестива природа, създадоха в секретните си лаборатории машини, които многократно усилваха менталния потенциал. Когато те узнаха, макар и не много, за нас, техните души се изпълниха със страх и ненавист. Те се стремят да ни унищожат навсякъде, където достигат свирепите им души и мръсни ръце. Много смели мъже и жени загинаха, но не предадоха нашите тайни…

— Брат Джон — промълви през сълзи Лучара.

— Да, и брат Джон е между тях. Но той умря леко. Единадесетниците владеят тайната на бързата смърт. Той успя да ни съобщи за теб, принцесо. Ние те търсихме и накрая те открихме.

Но нека продължа. Да разгледаме феномена, който изучаваме от хилядолетия и не преставаме да се учудваме на могъществото на природата. Говоря за появата на разум у нехуманоидите, у животните. Нашият рунтав приятел — старецът кимна към Хърм — принадлежи към нова цивилизация. Ние предполагаме, че те отдавна ни наблюдават и все още не ни се доверяват. Ние сме готови да покажем дружелюбното си отношение към тях, да признаем техния народ и вождовете им — но те все още се съмняват в добрите ни намерения. Така ли е, Хърм?

— Аз съм още млад — пристигна менталният отговор. — Това е първото ми пътуване в Големия свят, за който отдавна мечтая. Но моето племе, разумният народ от мечки, засега предпочита да се крие. Смятам, че като се върна и разкажа какво съм видял и научил, те ще се замислят. Засега не мога да кажа нищо вместо нашите Старейшини.

— Добре — отговори брат Алдо, — ние ще чакаме и ще се надяваме. Аз не вярвам в крайната победа на Нечестивия и също така не мисля, че вашият народ ще спечели, ако вземете неговата страна. Съществува и друга разумна раса-нехуманоиди, народът на Бента. Те живеят в далечните северни езера и не са безразлични към човешките проблеми и конфликти. Нечестивият вече успя да спечели немалък брой съюзници: служат му Косматите ревльовци, Хората-плъхове и много други. А има и още по-странни създания. Например фрогите, с които се би, Пер Дъстин, се подчиняват на господар, който се крие в дълбините на мъртвия град и чиято същност ми е непозната. Но имам чувството, че е древна и злобна, и че е съюзник на Нечестивия. Изобщо странни създания, резултат на злокачествени мутации, ужасни и чудовищни, бродят в горите и пустините или се крият из блатата и прериите. Вероятно с някои от тях сте се срещнали по време на своите странствувания?

Хиеро се сети за Живеещия в мъглата и потрепера.

— Виждам, че не греша и ти си се срещал с някои от тях. Но трябва да знаеш, че не всички са безсмислено злобни. Някои са неутрални към хората, някои дори са благосклонно настроени. Светът е пълен с кипяща жизнена енергия, с реагиращи и изменящи се същества. Много от тези форми все още не са ни известни.

Вече достигам до последните събития. Ние знаем, че враговете ти те проследиха и откриха на крайбрежието. Досещам се, Пер Дъстин, какво търсиш в разрушените градове на Юга. Но за това ще поговорим по-късно. — Той продължи, без да обръща внимание на Хиеровото учудване.

Ние, Единадесетниците, решихме да ти помогнем на всяка цена. Нечестивият е достигнал до такава степен на физическа и ментална сила, че нито нашето Братство, нито вашата Конфедерация могат поотделно да се справят със слугите му. Нашата сила е в духа и менталното поле, а се нуждаем остро от физическа сила, т.е. от ръце, годни да държат оръжие. Затова в тази минута представители на Братството встъпват в контакт със Съвета на Абатството с предложение за обединяване на усилията в борбата с общия враг. Това е историческо решение за Братството.

Самият аз доброволно поисках да те открия и в случай на необходимост да ти помогна. Съветът на Братството ми даде големи пълномощия. И ето, преди два дни почувствувах повишаване на концентрацията на менталното поле в тази област. Открих те трудно, но за щастие навреме.

Имаме твърде малко време до деня, когато Нечестивият ще събере всичките си сили, за да ни удари. Враговете ни са много изплашени от твоята телепатична сила, Пер Дъстин. Ти самият не го осъзнаваш, но твоето ментално поле покрива половината континент! Слугите на Нечестивия предполагат, че търсиш нещо свърхважно, нещо, което ще измени баланса на силите, и са твърдо решени да те изпреварят.

И така, това е истината и обяснението защо съм с вас. Какво ще ми отговорите? — старецът завърши телепатичния разказ и седеше, втренчен в свещенника. Цялата история продължи само няколко минути, а менталните образи бяха толкова ярки и се сменяха със скорост, която порази Хиеро. Ясно беше, че за брат Алдо използуването на мисленото слово беше толкова обикновено и привично, колкото разговорът за двама обикновени хора.

Лучара вдигна глава, заби поглед в сияещата синева на лагуната и бавно проговори:

— Аз съм с Хиеро — сега и завинаги. И съм съгласна предварително с всяко негово решение. Но ако моята дума значи нещо за него, считам, че за всички ни вашето присъствие тук е много важно.

— Съгласен съм — предаде Хиеро от своя страна. — Имам чувството, че нашият нов приятел притежава огромни знания и сила. Неговата помощ няма да бъде безполезна при пътешествието ни. Бъдещето може да се окаже по-опасно и тежко, отколкото миналото — и той се усмихна на стария единадесетник.

— Нашите Старейшини винаги са казвали, че от хората на Братството винаги можем да получим съвет и помощ. Освен това чувствувам, че този човек е наш приятел. В тези неща никога не бъркам. — Хърм се взря в брат Алдо, след което смешно присви малките си очи. — Да, този човешки Старейшина е наш приятел. Той е много могъщ и предлагам да не го разсърдваме, за да не си тръгне обиден.

Свещеникът не можеше да каже точно дали последната мисъл беше констатация на фактите или образец на мечешки хумор. Брат Алдо явно познаваше животните по-добре, защото се усмихна, протегна дългата си ръка и леко щракна мечока по носа. Хърм бързо падна по гръб, обхвана муцунката си с лапи и започна да се преструва, че е смъртоносно ранен. Той клатеше глава, жално стенеше, мяташе напред-назад дългия си език и конвулсивно протягаше задните си лапи. Тримата не издържаха и се разсмяха от сърце.

— Този мечок е велик артист, и в някои градове… — промълви Лучара през смях. Хиеро обаче бързо се сети на какво място се намират. Той вдигна ръка, за да му обърнат внимание и обърна поглед към стария единадесетник.

— Какво предлагате да направим по-нататък, брате мой?

— Предлагам да хапнем и след това да се махаме от острова колкото се може по-бързо — отговори с думи старецът. — На няколко мили оттук ме чака кораб. Мисля, че слугите на Нечестивия вече са се разтревожили от спирането на сигналите от кораба им и ще проверят какво е станало с него. Не е изключено те да са в контакт със съществото, повелител на фрогите в потъналия град. Добре усещам ненавистта, която изцяло ги е завладяла.

— Нито аз, нито Хърм можем да пробием менталната им бариера. Нима успявате да го направите? — учудено попита Хиеро.

— Не забравяйте, че по възраст можете да ми бъдете внуци. Даже пълен глупак може да научи немалко неща за времето, от което съм на тази земя — усмихна се старецът и стана.

Пътешествениците добавиха към обичайното си меню сушените плодове от запасите на брат Алдо, хапнаха набързо и се качиха на сала, като взеха и неговата лодка. Скоро напуснаха мъртвия град и към вечерта стигнаха брега. Великото блато остана на северозапад — сега пред странниците се простираха необятни гори и прерии, на изток от вътрешното море до самия солен океан Лантика.

Техният път обаче водеше на юг и пресичаше източната част на Вътрешното море. Някъде там се намираше Ниана, търговският град, от който на времето беше тръгнал корабът с Лучара. Брат Алдо смяташе, че в окръжаващите го гори има тайна пътека, неизвестна и неконтролирана от врага. Вечерта, насядали около малък огън, странниците обсъдиха по-нататъшните си планове.

— Ако вие не възразявате — обърна се Хиеро към брат Алдо, — аз ще се опитам да погледна в бъдещето с моите Четиридесет Символа. Понеже Хърм беше в гората на лов, те използуваха нормалната човешка реч.

— Защо ще възразявам? — учуди се старецът. — Изкуството да се предсказва бъдещето е слабо познато на нашите братя. Възпитанието ни обхваща други области на духа и разума. Щом ти имаш способности в тази сфера, защо да не се възползуваме от тях? Може би единственият риск тук е че можеш да видиш собствената ни смърт.

— Ако искате, можете да присъствувате на сеанса — заяви свещеникът, докато измъкваше от торбата магическите инструменти. — Тук няма нищо тайно.

Когато Хиеро излезе от краткотрайния транс, той видя, че брат Алдо внимателно го наблюдава. Очите на Лучара, която седеше до стареца, блестяха от възбуда.

— Този метод крие опасност, за която не бях се сетил — каза Алдо. — Твоят мозък беше изцяло открит и изпускаше толкова ментална енергия, че всеки опитен наблюдател, който се намира наблизо, би я усетил. А аз съм сигурен, че край нас има от слугите на Нечестивия. Ето защо ми се наложи да те покрия с телепатична мрежа. Това е ментален екран, който имитира мислите на сновящите наоколо животинки, треви, храсти, но засилени така, че да покрият твоето излъчване. — Той забеляза учудения поглед на Хиеро и добави: — Да, растенията също мислят. Макар че ти едва ли би нарекъл това мисли.

— Благодаря — кратко отговори младежът. Той отвори дланта си и погледна лежащите в нея символи.

Най-отпред беше Рибата. Пак вода — впрочем, в това нямаше нищо неочаквано. Следващият символ бяха Ботушите, нещо също очаквано.

— Половината ми живот мина в път — отбеляза Хиеро. — Двата символа ни предсказват пътуване по вода. Дотук нищо ново. — С тези думи той се наведе над третия символ, означаващ Дом.

— Какво означава това? — възбудено попита девойката. — Хубаво или лошо?

— Нито едното, нито другото — отговори Хиеро. — Сам за себе си този символ означава къща или покрив над теб, но в съчетание с другите знаци може да бъде тълкуван по различен начин. Тези знаци са много древни и немалко от тълкуванията на създателите им са доста неясни. Точно такъв е нашият случай. Този символ може да показва, че някаква опасност ни чака в някаква сграда, но може да означава, че ще получим убежище. Може също така да тълкува, че по пътя ще минем през село или град, вероятно враждебно настроено към нас. Нямаме много полза от подобни сведения, приятели!

Хиеро се вгледа в последния, четвърти символ: миниатюрен Меч, сложен върху също така малък Щит.

— Меч и Щит! Това вече е напълно ясно! Този символ се тълкува еднозначно — че човекът, който гадае, ще встъпи в опасна схватка. — Той видя тревогата в очите на Лучара и се усмихна окуражително. — Досега три пъти съм изтеглял този знак, и както виждаш, съм жив и здрав.

След това свещеникът прибра символите в торбата и извика Клотц. Тримата се качиха върху него и той бавно потегли,. За лорса те не бяха много тежки. Той можеше да носи спокойно два пъти по-голяма тежест. Скоростта му беше като на бягащ човек и той минаваше през места, където пешеходецът щеше да бъде принуден да заобикаля.

За два часа те достигнаха до малко заливче, дълбоко врязано в брега. Когато експедицията излезе от гората и навлезе на пясъчния плаж, брат Алдо сви дланите си в рупор и издаде дълбок, вибриращ звук. Това беше неочаквано за другите двама, които трепнаха, ушите на Клотц се наостриха. Хърм, който усърдно си пъхаше носа във всеки храст, учудено вдигна глава.

След секунда те разбраха смисъла на сигнала. Горичката от другата страна на залива, която изглеждаше съвсем мирна и обикновена, изведнъж се раздвижи. Част от нея се отдели от брега. Това беше малък двумачтов кораб. Покриваше го огромна мрежа с прикрепени по нея храсти и клони, която доста сполучливо го маскираше.

Корабчето беше кафяво на цвят, дълго около тридесет ярда, с високо разположени нос и кърма. Между мачтите имаше малка кабина. Около нея бяха разхвърляни денкове и сандъци, вероятно със стоки за продаване. На палубата се показаха хора. Те спуснаха малка лодка, в която скочиха няколко моряци. С бързи удари на веслата те я докараха до брега, където нашите пътешественици слязоха от лорса. Кърмата на лодката почти опря до пясъка и това позволи на седящия вътре човек да скочи на сушата, без да си намокри ботушите. Лучара тихичко се разсмя, понеже новопристигналият се движеше с изрядна важност.

— Да ви представя капитан Хаймп — Алдо беше напълно сериозен. Той търпеливо ни чакаше и сега е готов да ни закара там, където поискаме. Няма по-известен от него капитан във Вътрешното море, — добави старецът и погледна строго Лучара. — Той многократно ни е оказвал неоценими услуги. Капитане, позволете ми да ви представя моите приятели и вашите нови пасажери.

Капитан Хаймп кимна с достойнство. Тулавището му беше късо, но твърде широко. Прилича на корито за пране, помисли си Лучара, но този път се сдържа да се изсмее. Кожата му беше жестоко ощавена от морския вятър и слънце и беше невъзможно да се определи истинският й цвят. Темето му беше обръснато, а посивялата коса отзад — сплетена в плитка, доято достигаше почти до кръста. Могъщите му челюсти дъвчеха нещо. Капитанът беше облечен в омазнена пола-килт от еленова кожа и помнеща по-добри времена зеленикава вълнена риза. Накуцваше, но независимо от това се движиши пъргаво. Сега беше скръстил мускулести ръце с дълги, силни пръсти върху внушителната си гръд и разглеждаше пътешествениците с черни, весело искрящи очи. Изглеждаше човек, който цени хумора.

— Радостен съм да ви видя — каза той на езика батви. — Думите на брат Алдо са за мен закон. Пуснете на воля вашите животинки и се качете на борда. Вятърът е добър за пътуване в южно направление, но той скоро може да задуха в друга посока. — След тези думи смелият мореплавател виртуозно изплю дъвката си към Хърм.

Мечокът, който досега стоеше на задните си лапи и вдъхваше миризмата на утренния бриз, се втурна като мълния и с широката си лапа хвана дъвката още във въздуха. След това се изправи, отиде при втрещения капитан, поклати осъждащо муцуна пред пребледнялото му лице и презрително залепи изплютата дъвка върху мръсната зелена риза. След този подвиг Хърм се върна на предишното си място и насмешливо загледа Хаймп с малките си очички.

Капитанът бързо се съвзе и лицето му придоби присъщия му тухлен цвят. Той се прекръсти и се обърна към Хиеро:

— Да ме порази гръм! — басът му беше съвсем изтънял. — Никога не съм виждал такива номера! Този звяр разбра думите ми. Кой е той? Да не би някакъв омагьосан принц? Капитанът изгледа усмихнатите лица на тримата. — Купувам го! Кажете вашата цена! Аз съм частен търговец и ще ви дам хубави пари за това чудо. Попитайте брат Алдо, той ще гарантира за мен!

Необходими бяха няколко минути, докато до съзнанието на нисичкия моряк достигне мисълта, че Хърм не се продава и разумът му не отстъпва на човешкия. Накрая той отстъпи, но продължаваше да мърмори нещо, докато брат Алдо не го помоли да спусне от кърмата на акостиралия кораб широка дъска, за да се качи Клотц. Това преля чашата и морякът не издържа:

— Слушай, брате — заяви той, — на предишния си кораб ми се е случвало да прекарвам добитък. Но това бяха каботажни рейсове — ден път, ден за връщане. Онова старо корито не беше годно за повече. Но как мога да взема този огромен звяр на новия кораб? Какво ще кажат хората? Моят кораб, моята „Морска дева“, най-хубавият търговски кораб, да се превърне в мръсна, воняща гемия! А, за това не сме се договаряли, драги брате! Жени, разумни мечки, този висок странен северняк (не се сърди, момче, но моите хора не обичат много чужденците), а отгоре на всичко и този звяр като цяла планина.

Все пак брат Алдо беше опитен дипломат, намери сериозни аргументи и около обяд всичките пътешественици бяха на борда. Капитанът разви бясна дейност, резултатът от която беше построяването за час на яка дървена клетка за Клотц.

Екипажът на кораба беше твърде разнообразен в етническо отношение. Повечето моряци бяха тъмнокожи с къдрави коси, вероятно съплеменници на Лучара и на брат Алдо. Други пък приличаха на Хиеро, макар че не всички разбираха метсиански. Хиеро видя двама полуголи мъже с бяла кожа, червеникави коси и очи, подобни на синкавия лед от северните езера. Той беше чел за подобна раса в старинните хроники, но не знаеше, че нейни представители са оцелели.

— Те дойдоха от голям остров на крайния север, който някога е бил наричан Гренландия — каза брат Алдо, като видя удивеното лице на младежа. — Мисля, че са били изгонени от родината им и затова са попаднали тук, така далече от земите им.

— Нима единадесетниците са достигнали до тези далечни земи? — попита Хиеро. Той здраво стисна перилата около каютата, понеже „Морска дева“ излезе от спокойните води на заливчето в открито море и силният вятър рязко я тласна напред.

— По-скоро се опитваме да проникнем там — отговори Алдо. — Ние се стремим да имаме наши агенти във всички територии и страни. Даже в селището на белите диваци, които искаха да нахранят птиците с Лучара, живее единадесетник. Той е помощник на шамана и от него разбрах за твоето появяване. — На лицето на стареца се появи тъжна усмивка. — Да, той беше между… зрителите, но не можеше нищо да предприеме. Щеше веднага да бъде убит, а му предстои да стане следващия шаман. Чрез него смятаме да защитим това племе от влиянието на Нечестивия. Това е положението, Хиеро, и искам да разбереш добре ситуацията.

— С други думи — рязко отсече Хиеро, — вие ни помагате, защото искате да спечелите нещо. Сега ние изцяло зависим от братството и това никак не ми се нрави.

— Много съжалявам — отговори Алдо. — Стараех се да бъда напълно откровен с теб и разбирам, че някои неща те смущават. Казах, че съм твой съюзник, и ще спазя думата си. Що се касае до онзи човек, то неговото решение е взето в името на стратегическата цел. Нима не разбираш това?

— Възможно е — сухо каза свещеникът. — Не съм много опитен в казуистиката. Душата ми тръпне от подобни думи и сействия. Извинете, брате, но сега искам малко да си подремна. Не съм виждал и бледо подобие на истинско легло от момента, когато напуснах Манун. — Той се отправи към палубната кабина, край която Лучара се занимаваше с мечока. Хърм имаше явни признаци на морска болест. Той жално скимтеше и със страх гледаше белите гребени на вълните.

Следващите няколко дни времето беше превъзходно. Пасажерите на „Морска дева“ свикнаха със слабото клатушкане и се наслаждаваха на пътуванито. Мечокът се беше оправил, но Клоти все още проявяваше безпокойство. Затова Хиеро често стоеше до него, галеше го и тихичко го успокояваше. Брат Алдо също така се разбираше много добре с лорса и Хиеро с неволна ревност усети доверието и нежността, които животното изпитваше към стария единадесетник.

Мечокът скоро стана любимец на целия екипаж. Те го считаха за много способно и умно дресирано животно, без да подозират истината за интелекта му. Хърм беше доволен от това, както и от лакомите парчета месо, с които щедро го даряваха моряците.

За пръв път Лучара и Хиеро можеха да забравят за постоянната опасност и притесненията. Чудесният полет на малкото корабче по безбрежната синева на морето под яркото слънце и небесния лазур стана тяхното сватбено пътешествие. През нощта мъничката каюта, предвидливо отстъпена на младите хора, се превръщаше в царство на любовта и нежността.

Капитан Хаймп се оказа отличен компаньон и гостоприемен стопанин. Той поддържаше строг порядък на кораба. От върха на мачтата до трюма „Морска звезда“ блестеше от чистота. Екипажът се справяше отлично със задачите си и беше дисциплиниран и готов за всякакви премеждия. Повечето моряци носеха на кръста си кинжали, а в резерв можеха да използуват внушителното количество мечове, брадви, копия и боздугани, окачени отвън на стената на каютата. Зад кормилото, на юта се намираше стрелометна машина, приличаща на гигантски арбалет. Тя изстрелваше едновременно шест тежки стрели, почти с големината на копия. Техните металически върхове се сториха на свещеника сигурно оръжие.

— Никога не можеш да знаеш какво точно ще ни е необходимо в тези места — каза Хаймп, докато мъжете разглеждаха корабния арсенал. — Тук се въдят огромни риби, които харпунираме, чудовищни зверове и птици, които могат да ни нападнат, а също и пирати. Тук често могат да се срещнат кораби на роботърговците, които винаги са готови да нападнат честния търговец. Отгоре на всичко тук се появяват кораби на Нечестивия. Някои от тях нямат нито весла, нито платна, а се движат с магия. От тях няма начин да се скриеш или да избягаш.

Хиеро си спомни стрелящите с мълнии оръдия на Нечестивия и молчаливо поклати глава.

Обливаните от щедри слънчеви лъчи води на Вътрешното море кипяха от живот. Ята риби изскачаха на повърхността, за да търсят храна, и след това отново се устремяваха надолу. Над вълните се стрелкаха птици, които зорко се оглеждаха да търсят плячка. Когато корабът минаваше в близост до малки острови, към него се устремяваха големи, тюленоподобни зверове, които гръмогласно ревяха и демонстрираха яки, зъбати челюсти. Капитанът наричаше тези животни отри и се стремеше да ги избягва.

— Те имат вкусно месо и отлична кожа — обясняваше той, — но са опасни и за лова им трябва да сме цяла флотилия с опитни харпунери.

Утрото на петия ден от плаването беше ветровито и облачно. Силно чукане по вратата събуди Хиеро и Лучара.

Когато свещеникът излезе на палубата, там вече бяха брат Алдо и капитан Хаймп. Те наблюдаваха големия тримачтов кораб с опънати платна, който догонваше „Морска дева“. Хиеро видя, че разстоянието между двата кораба бързо се скъсява. Палубата на преследвача беше почерняла от въоръжени хора. Оръжията им зловещо пробляскваха. На мачтите се вееха черни флагове, а по платната бяха изрисувани червено-сини чудовища.

Хиеро се обърна към стария единадесетник:

— Нечестивия ли е?

— Не, — дойде мисловният отговор. — Това са пирати, жестоки като хищници. Впрочем, нищо чудно да са свързани с Нечестивия. Можеш ли да провериш това?

Хиеро затвори очи и концентрира менталното си поле. Скоро той разбра, че брат Алдо е прав. Екипажът на чуждия кораб беше многочислен. Свирепите моряци приличаха по-скоро на глутница вълци, подгонили беззащитни елени, отколкото на хора. От техните мозъци се излъчваше обикновена човешка ярост и жажда за плячка, същите древни и примитивни инстинкти, с които първите пирати три хиляди години преди Христа подгонвали търговските съдове.

Но разумът на човека, който предвождаше шайката главорези, беше екраниран! Свещеникът само усещаше властната злобна сила. Дори когато пробва новооткрития по време на затвора в острова на Смъртта ментален канал не успя да прочете никаква мисъл. Да, Нечестивият се учеше от грешките си много бързо! Кога успя да създаде прибори или система от методи и тренинг, за да неутрализира телепатичното оръжие на Хиеро?! „И все пак мисловното опипване по моя метод не е безполезно,“ — помисли си той. „Четири съзнания на този кораб са защитени, а всеки друг член на екипажа мога да контролирам леко“.

Хиеро концентрира менталното си поле върху пирата на кормилото. Той се наричаше Хорг и животът му представляваше верига от престъпления, насилия и грабежи. „Бързо, човече, бързо завъртвай кормилото на заден ход! Животът ти е в опасност! Опасност отпред! Корабът ще потъне! Не се бави, бързо назад!“

Приглушеният вик на капитан Хаймп го извади от транса и свещеникът отвори очи. Той видя, че преследващият ги голям кораб завива, а платната му са увиснали. Внушението успя! Хиеро отново затвори очи, за да продължи въздействието, но разбра, че е закъснял. Хорг агонизираше. Гърлото му бе пробито от стрела. Врагът не беше глупав и не губеше време. Все пак „Морска дева“ спечели четвърт миля.

Почти целият й екипаж се беше стълпил на кърмата и напрегнато следеше странната маневра на пиратския кораб. Когато последният отново пое стария курс се разнесе всеобщ стон на разочарование, а Хаймп изруга. Той забеляза излезлите навън моряци и им нареди да се върнат по местата си и да продължат работата. След минута на кърмата отново бяха само капитанът, кормчията, пътешествениците и тройката, обслужваща стрелометната машина.

Хиеро концентрира менталното си поле върху новия вражески кормчия, но както можеше да се очаква, той беше човек с екраниран разум. Тогава Хиеро проникна в съзнанието на най-близко застаналия до него моряк. Името му беше Гамер, а похожденията и мислите му бяха дори по-отвратителни от тези на Хорг.

„Кормчията е твоят най-опасен враг. Той те мрази. Той иска да те убие! Трябва да го изпревариш! Сега! Веднага! Удряй!“ Хладно и пресметливо Хиеро разпалваше жажда за разправа. Той не възнамеряваше да се церемони повече с тези животни, които по някакъв Божи каприз приличаха на хора.

Но отново намеренията му бяха осуетени. Когато Гамер измъкна ножа си и се приближи към гърба на кормчията, в гърдите му се заби стрела. Хиеро усети как остра болка, слабост и бързо помътняване на съзнанието в мозъка на пирата. Гамер умря.

Свещеникът се върна отново в тялото си и отвори очи. Чувствуваше се зле и ръцете му трепереха.

— Лошо — промълви той на брат Алдо под шума на започващия дъжд. — Те са подготвени за моята телепатична атака и бързо вземат мерки. Разполагат с добри стрелци с арбалети, които са заели места по ключовите позиции на кораба. Те имат заповед да стрелят по всеки подозрителен човек на кораба им. Ще се опитам да овладея мозъка и тялото на един от тези стрелци, но по-късно; сега съм много уморен. Израдходвам много енергия, за да се прехвърля в чужд мозък и да контролирам постъпките на човека. Затова ми трябва малка почивка и след това отново ще опитам.

В това, което каза Хиеро, имаше доза истина, но не цялата. Свещеникът беше уязвен. Отначало той смяташе, че с новооткритите си способности може да направи много, а в действителност това не се получи. Врагът се оказа по-опасен и по-бързо реагиращ, отколкото Хиеро очакваше. Сега му трябваше време, за да обмисли новата тактика на действие.

През това време капитан Хаймп предприе свои мерки. Той изрева нещо, кормчията натисна с цялото си тяло кормилото, големите триъгълни платна на „Морска дева“ затрептяха и корабът рязко подскочи, а след това тръгна по посока на вятъра. Сега корабът цепеше оловносивите води с форщервена право на запад.

— С техните правоъгълни платна по-трудно се правят маневри — обърна се Хаймп към хваналите се за перилата пътници. Освен това корабът им е по-тежък от нашия, и затова разчитам, че ще успеем да му се измъкнем. — Капитанът кимна към преследващите ги пирати. Като всеки опитен моряк той знаеше, че при тези обстоятелства той трябва да държи курс колкото се може по-остро към вятъра, отколкото преследвачът му. Ако този номер успее, вятърът ще стане като невидима стена между двата кораба.

Но трикът не успя. Пътешествениците видяха как дребните фигурки на пиратите се катерят по реите, и след малко огромните платна на техния кораб отново се издуха. Той пое нов курс и форщервенът сочеше право към кърмата на „Морска звезда“, като че ли завързан с яко въже за нея. Хаймп отново изруга и махна с ръка на кормчията да поеме курс отново на юг. Преследвачът почти без закъснение повтори маневрата. Сега разстоянието между двата кораба беше по-малко от половин миля.

— Можеш ли да предприемеш нещо? — изпрати мислен въпрос към стария единадесетник Хиеро.

— Опитвам се да открия някаква голяма риба или друго животно — дойде отговорът. — Но те всички са надалеч. Нещо ново успях да напипам, но не съм уверен… Трябва ми време. Затова, моля те, опитай отново да вземеш под контрол някой от враговете и да го използуваш както знаеш. Всяко объркване на пиратския кораб е добре дошло и ще ми даде необходимото време.

— Предложението е подходящо — намеси се Хаймп. Двамата не бяха блокирали телепатичната си връзка и очевидно капитанът беше доловил смисъла на беззвучния им разговор. — Плешивият Рок не е човек, с когото е желателно да се срещнеш. По-добре е да загинем, отколкото да им попаднем живи в ръцете. Екипажът му е сган, каквато не може да се намери на хиляди мили наоколо. Половината пирати са завършени негодници, а другата половина са направо канибали. Самият Рок е готов да продаде собствената си майка за меден грош и при това ще се усмихва заради изгодната сделка. Но не може да му се отрече, за съжаление, че е отличен моряк и корабът му е великолепен.

Хиеро почти не обръщаше внимание на думите на капитана. Той трескаво търсеше подходящ мозък на вражеския кораб. Пропусна два нечовешки мозъка, на лемут и на космат ревльовец, докато накрая се спря върху един стрелец. Той се беше разположил на една от най-долните реи и насочил арбалета към палубата на „Морска дева“. Хиеро не загуби и секунда да научи името му, а съсредоточи до краен предел менталната си мощ, парализира движенията и напълно завладя тялото му. Хиеро усети безмерния ужас на човека, който безпомощно наблюдаваше как ръцете му насочват смъртоносното оръжие към палубата на кораба.

И отново Хиеро не успя. Стрелата изсвистя, заби се в човешка плът, чу се шумът на падналото тяло, но кормчията, макар и пребледнял, продължаваше здраво да стиска кормилото. Стрелата беше пронизала съседния моряк. Стрелецът също умря, убит от три стрели и копие. В последния миг Хиеро видя пиратския капитан, който командуваше стрелците по реите. Висок, слаб, с лъщящ гол череп, облечен в червен кадифен костюм, обсипан със скъпоценности, Плешивия Рок беше странна и отвратителна гледка. Избръснатото бронзово лице се пресичаше от страшен белег, който обезобразяваше носа и горната устна. Хиеро чувствуваше как ледените очи го пронизваха дори и след като успя да се освободи от мъртвото тяло на неволния си съюзник. Но той успя да забележи и още нещо важно: масивна верига от синкав метал с окачен на нея квадратен медальон но капитанския врат. Свещеникът разбра, че там е източникът на енергията, пазеща вражеския ум. Хиеро отвори очи. Обзе го невероятна слабост. Какво оръжие да противопостави на тайното изкуство на слугите на Нечестивия?

Викът на брат Алдо прекъсна мислите му:

— В името на Великия и Милосърдния — те идват! По-бързо, деца на Великите води!

Като видя знака на единадесетника, капитан Хаймп нареди „Морска дева“ да се обърне по посока на вятъра и да спусне платна. Целият екипаж и всички пътници се стълпиха на десния борд, за да видят невероятната гледка.

Пиратският кораб също спусна платна и легна в дрейф. Между двата кораба остана тясна ивица вода от петдесетина ярда и по нея грациозно и бавно се плъзгаха две огромни същества. Хиеро не можеше да скрие учудването си: това бяха птици, но чудовищно големи птици. Телата им бяха дълбоко потопени във водата, но и така се виждаше, че всяка от тях беше по-голяма от пиратския кораб. Върху дълги шии се крепяха прекрасни глави, които искряха в преливащи се оттенъци в златисто-зелен цвят. Двадесетфутовите клюнове приличаха на харпуни. Птичите очи се мятаха от кораб на кораб, но невидимите ментални юзди ги държаха здраво привързани.

— Не искам да принуждавам птиците да атакуват пиратите — каза старецът. — Надявам се, че техните размери ще изплашат врага толкова, че той ще се махне. Никое животно, включително и лоуните, не е безсмъртно или неуязвимо, а знам добре, че пиратският кораб е пълен със страшни оръжия.

Двата кораба бавно дрейфуваха по вятъра. Моряците и от двете страни изоставиха постовете си и наблюдаваха гигантските птици. След това се чу мощен глас, който заглуши вятъра. Човекът говореше на батви:

— Хей, Хаймп, проклето буре с курешки, чуваш ли ме? Отговаряй, воняща сланино, ако си мъж!

Плешивият Рок беше застанал на борда, обърнат към „Морска дева“. Червеният му костюм се открояваше внушително на фона на сивото небе. Пиратите весело закрещяха. Предизвикателството на капитана им ги отвлече от ужа, предизвикан от гледката на чудовищно големите птици, които, държани от някаква опасна магия, обикаляха около кораба им.

— Тук съм, глупако Рок — изкрещя в отговор Хаймп. — Мръсен трупояд, я вземи да си махнеш старото корито от погледа ми, иначе тези мънички наши приятелчета случайно могат да го потопят.

— Ами? — хладнокръвно отговори Рок и се усмихна широко. Той великолепно демонстрира пренебрежение към птиците и Хиеро беше принуден да признае, че нервите на негодника бяха като от стомана. — Знаеш ли какво ще ти кажа, дебелако? Не зная как тези пиленца са попаднали тук, но с удоволствие ще ги сложа на скара — да си похапнат момчетата ми! — Чу се отново дивия крясък на ордата, която зад гърба на капитана си размахваше всевъзможни оръжия. Рок небрежно махна с ръка и шумът утихна.

— Слушай, нещастно търговче, и си отваряй добре ушите. Ние можем да ликвидираме тебе, твоето корито с екипажа, че и тези птички, — продължи пиратът, вперил безпощаден поглед в мълчаливата група хора на „Морска дева“. — Обаче днес ме е налегнало някакво особено чувство да не бъда лош човек и затова ще ти направя великодушен подарък: пускам те да си ходиш където искаш, дебела свиньо. А ти ще ми дадеш в замяна онзи плъх от северните гори и момичето. Е?!

Капитан Хаймп се изплю зад борда и без колебание отговори:

— Кълна се в спасението на душата си, нищо няма да получиш, плешиво копеле! Ти се хвалиш, че можеш да завладееш кораба ми? Добре, пробвай! Съгласно морския кодекс те призовавам на дуел — човек срещу човек, меч срещу меч! Нещо да имаш да отговориш, мръсна торба с кокали?

В поддръжка на дръзките думи на капитана си, екипажът на „Морска дева“ закрещя и размаха оръжия. Огромните птици все така мълчаливо се движеха между двата кораба.

След кратко съвещание с двамата си наместници Плешивият Рок отново се обърна към капитан Хаймп:

— Аз спокойно мога да ти изкарам червата навън, своенравно плашило такова! Но ми се иска да направя на хората си едно по-интересно представление. Аз и един мой приятел ще се бием с теб и онзи дивак с нашареното лице. Това е последната ми дума. Ако не си съгласен, давам сигнал за атака.

— Пер Дъстин, разбираш, че в действителност те се интересуват само от теб. Плешивият Рок е готов да рискува живота и кораба си за да те плени. Можеш ли да се сражаваш?

— Ще опитам — спокойно отговори свещеникът и потупа по рамото Хаймп окуражително. Той беше доста уморен, но разбираше, че няма друг изход. — Ако ние ги победим, дали тази шайка — той кимна към пиратите, — няма да се опитат да ни нападнат?

— Не, — поклати глава Хаймп, — морският кодекс е ненарушим. Не забравяйте също, че Рок има двама заместници, които веднага ще използуват шанса, за да оглавят кораба. Не, не това е опасността, а че плешивеца е опасен боец. И кой знае що за партньор ще доведе със себе си? — С тези думи Хаймп отривисто махна с ръка на пиратския главатар за съгласие.

Кодексът изискваше арена на дуела да бъде корабът на предложилите го. Хиеро огледа тясната палуба на „Морска дева“, която, дори и след като моряците махнаха вързопите съ стоха, представляваше твърде ограничено пространство за смъртоносната битка на четиримата човека… Хаймп продължаваше да му бръмчи над ухото:

— Ние нищо не губим, Пер Дъстин. Ако загинем, другите ще станат роби, но няма да ги убият и изядат. Ако ние победим, ще вземем стоките и всичко, което поискаме, от техния кораб. Екипажът им не ме интересува…

Лучара помогна на Хиеро да смъкне кожената си куртка. Дъщеря на крал, който непрекъснато водеше войни, тя се стараеше да не пада духом, но свещеникът чувствуваше как треперят ръцете й и знаеше, че тя няма да преживее смъртта му. Брат Алдо кимна с глава и без да каже дума му скисна ръцете. Лицето на единадесетника беше мрачно и съсредоточено. Вероятно причината беше огромната енергия, която старият човек изразходваше за да контролира огромните птици.

Хиеро повъртя замислено късия си меч и след това погледна към внушителния корабен арсенал. Там той си избра тежък квадратен кожен щит, обкован с метал по краищата. Взе шлем и кинжал, който пъхна в колана си. Сега той беше готов за схватката.

Хаймп също хвърли тежката куртка и ботушите, които намаляваха подвижността му. Той не взе щит, а измъкна от каютата си огромен двуръчен меч. Оголеният му торс показваше необикновено силна мускулатура. За загрявка той няколко пъти разсече въздуха с меча. Външността на капитана вече не предизвикваше смях — чувствуваше се жестокият и безпощаден мъж-воин.

Лодката на противника акостира към борда на „Морска дева“. Над палубните перила първо се показа лъщящият череп на пиратския капитан, а след това на палубата скочи и партньорът му. Хиеро усети как сърцето му трепна: неговият противник беше лемут от неизвестна порода! На шията му висеше защитен медальон на Нечестивия.

Лемутът беше колкото среден на ръст човек. Тялото му беше покрито с дребни сини люспи. На главата му нямаше уши и нос като човешките, а само дупки на съответните места. Над мътните, кръгли очи на лемута се открояваха изпъкнали, като на горила, вежди. Имаше само къса набедрена престилка. В дясната, невероятно мускулеста ръка, той държеше тежка бойна секира, а в лявата кръгъл щит. Нещо демонично се чувствуваше във фигурата му, и това веднага се усети от неволната реакция на моряците от „Морска дева“, които масово се дръпнаха от него като от прокажен.

Плешивият Рок обаче остана верен на суетността си. Той беше облечен във впечатляващата си червена камизола, обсипана със скъпоценности. Не по-малко брилянти и злато имаше по пръстите му. В дясната си ръка държеше гъвкава шпага, а в лявата — двуостър кинжал.

Екипажът на „Морска дева“ се събра на носа и кърмата, за да не пречи на предстоящия двубой. Те би трябвало да бъдат неутрални, но ръцете на хората импулсивно стискаха оръжия, а очите горяха със зловещ блясък.

— Ние ще се сражаваме по средата на кораба, скъпи скелете — озъби се Хаймп. Ти и твоят мухлясал приятел ще застанете там, — той посочи задната част на кораба, — а ние тук. Аз давам сигнала за началото. Ако до обед не завършим, ще си направим почивка. Става ли?

— Ха, много си умен, фараш нещастен. Явно е, че ти и твоя северен дивак не сте имали работа с глит. На него му трябва много късо време, за да се разправи с двамата заедно. Взех го назаем от приятели, които живеят на едно островче в северните заливи, и мога да ви уверя, че не съжалявам за сделката.

В потвърждение на тази реклама човекообразният звяр заръмжа, като отвори паст с едри жълти зъби. Рок подигравателно се усмихваше. В настъпилата тишина внезапно прозвуча гласът на свещеника:

— Добре са ми известни твоите приятели, капитан Рок. Те са живи трупове. Те са кандидати за гроба, където скоро ще попадне глупавата твар заедно с теб. Давам ви най-много един час живот.

Лицето на Рок пребледня. Ужасното същество, което го придружаваше, плашеше всеки със своята неизвестност и непредсказуемост. Но и Хиеро, северният воин, имаше тези качества. Амулетът, който висеше на врата на пиратския капитан, го защищаваше от телепатични удари, но Рок не беше съвсем уверен в силата му. Все пак той бързо преодоля предателския страх и отново подигравателна усмивка изкриви тънките му устни.

— Приятно ми е да чуя гласа ти, татуирано дърво. Като ти пуснем малко кръв ще станеш още по-красив.

След минута дуелантите заеха местата си. Възцари се пълно мълчание, нарушавано само от крясъците на чайките и шума на вятъра. Двамата гребци на пиратската лодка се бяха вкопчили в перилата на стълбата и с мъка удържаха съда си. Техните очи бързо шареха по „Морска дева“; може би не толкова да преценяват силата на противника, колкото да оценяват бъдещата печалба и каква по-голяма част да заграбят.

Вдясно от Хиеро се чу възгласът на Хаймп „Почваме“ и противниците се отправиха един срещу друг. По предпазливата и бавна походка можеше да се съди, че се срещат опитни воини, майстори на смъртта.

Хиеро тръгна срещу глита, без да откъсва поглед от безобразното му лице. Отдясно, където се бяха сближили двамата капитани, се чу звън на стомана и задъхано мъжко дишане, но това не отвлече вниманието на свещеника. Като всеки опитен боец, той наблюдаваше неотклонно погледа на противника си, за да не пропусне мига на атаката.

Това бяха страшни очи! Огромни, бездънни ями! С всяка секунда те ставаха по-големи, още по-големи. Глитът вече беше само на няколко фута разстояние и секирата му се вдигаше нагоре за удар. Но Хиеро виждаше само очите му — гигантски кръгли езера, които озлъчваха омраза и закриваха целия свят. Изведнъж той чу пронизителен женски вик. Лучара! Магията пропадна, очите на лемута се свиха и свещеникът се окопити. Още миг и всичко щеше да свърши зле за него. Спаси го невероятната му реакция. Това бе природен дар, усилван от многогодишни тренировки. Първият му учител по бойно изкуство, един стар сержант от Граничната стража, винаги му казваше: „Влизай в близък бой, момче, особено ако противникът ти е по-силен физически или е по-добър фехтовач. Когато си на два дюйма разстояние, той няма възможност да показва пируети с меча. Тогава всичко ще се реши от късмета и скоростта на реакцията, а тя при теб е фантастична.“

Секирата разряза шумно въздуха. Хиеро едвам успя да се дръпне и тъй като не можа да отвърне на удара, се задоволи да тласне противника с щита. Наложи му се да сведе поглед, за да не срещне очите на чудовището.

Хипноза! Никаква ментална бариера не можеше да го защити от нея. Ако Лучара не беше извикала, сега свещеникът щеше да лежи с разцепена глава.

Сега Хиеро се бореше с люспестата твар, като отразяваше ударите й с щита. От своя страна противникът също парираше по подобен начин ударите на меча. От глита се носеше отвратителна мускусна миризма. Като издишваше шумно зловонен въздух, той се стремеше да прихване човешкия поглед. И колко силен беше той, колко силен!

Свещеникът напрегна сили, блъсна глита с щита и отскочи назад. Брадвата проряза въздуха на сантиметри пред него. Мечът подскочи към туловището на врага, но отново се заби в кръглия щит. Смътно младежът чуваше звъна на оръжията от другата страна на кабината и рева на Клотц, който вилнееше в клетката си и се опитваше да изскочи в помощ на господаря си.

Многогодишните тренировки да улавя удобния момент за контраатака по очите на противника сега подвеждаха Хиеро. Глитът пак настъпваше. Брадвата му се сгромоляса надолу, Хиеро мълниеносно отскочи назад и се подготви за рязка контраатака, когато вражеското оръжие достигне пода. Блестящото острие се насочи към коленете на Хиеро и инстинктивно той подскочи. Лемутът успя да го блъсне силно с щита и да го отхвърли към бизанмачтата. С отвратителен вой чудовището се нахвърли върху човека. В движение вдигна брадвата, готвейки се за решителния завършващ удар.

Точно такъв момент чакаше Хиеро. Свитото му тяло изведнъж се изпъна като стоманена пружина и щитът му излетя от ръцете като метателен диск. Обкования с мед ръб на щита удари мускулестите крака на лемута, който падна на палубата и безносото му лице се удари в нея. Опита се да стане, но късият меч се заби в люспестия череп.

Рукна поток кръв и отвратителният слуга на Нечестивия прекрати живота си.

Свещеникът грабна щита си и като заобиколи кабината се затича към отсрещния борд, където се чуваше звън на удрящи се оръжия. Напрегнатите лица на моряците и мълчанието им подсказваха, че положението на техния капитан е тежко.

Така и беше. Хиеро видя как Хаймп успя да отрази удара на пиратския меч, но едва успя да се дръпне от дългия кинжал, с който Рок щеше да го набучи като пиле.

— Тук съм! — крясна Хиеро. — Задръж го за секунда и идвам на помощ!

Това не противоречеше на правилата на двубоя. Много често изходът от него се решаваше, като победителят от едната двойка се вкючваше отново в боя.

Гласът на Хиеро вдъхна сила у дребния капитан. Макар че окосменият му торс беше покрит с многобройни кървящи рани, той беше запазил още доста енергия и воля за победа. Двамата противници се сблъскаха до стените на кабината. Хаймп показа на какво е способен големият му меч. Бляскавото острие описа полукръг, разсече лявото рамо на пирата и заора дълбока бразда по гърдите му. Ударът беше толкова силен и изтощителен, че Хаймп изпусна оръжието, и инерцията го изхвърли напред. Преди да се удари в стената на кабината, той успя да се хване за палубната настилка и застана в странна поза, напомняща булдог, готвещ се за скок.

Лявата ръка на Рок, която все още стискаше кинжала, се отпусна и удари в пода. Потоците кръв, които рукнаха от страшната рана, заляха камзолата му, която потъмня и придоби пурпурен цвят. След това и дясната ръка изпусна шпагата, но Рок направи още една крачка към сгърченото тяло на противника си. Това усилие изчерпи докрай силите му и той рухна на палубата. Изпълнените му с гняв и болка очи се забелиха, от гърлото му се изтръгна къркорещ звук, крайниците потръпнаха няколко пъти в конвулсии и тялото се изпъна. Това беше краят на пиратския предводител.

Хората от „Морска дева“ ликуващо закрещяха и полетяха към победителите. Хиеро едва успя да вдигне капитана на крака, когато дузина ръце го подхванаха и с триумфални крясъци го понесоха към капитанския мостик. Там стоеше Лучара и очите й сияеха от възторг и любов. Свещеникът, който беше залят от кръвта на Хаймп и на убития лемут прегърна девойката, и изведнъж се разсмя. Беше приел раздразнена мисъл от клетката:

— Какъв е този шум? Защо не ме оставяте да си поспя още малко?

Мечокът Хърм беше станал голям лентяй и беше проспал цялата сутрин. Той на знаеше нищо за сражението и сега искаше бързо да разбера какво се е случило през това време.

Хиеро все още държеше Лучара в обятията си, когато видя как лоуните, двете огромни птици, потопиха телата си до шия във водата и се понесоха напред с невероятна скорост, като че ли действително бяха патици. Старият единадесетник се отпусна, изтощен до крайност след двата часа ментална връзка с огромните птици.

Хаймп като че ли беше навсякъде. Той огледа тялото на Рок и прибра скъпоценностите, като едновременно изадавше различни разпореждания. „Морска дева“ се насочи към пиратския кораб уверено, сякаш това беше безобиден шлеп, превозващ добитък.

Капитан Хаймп беше абсолютно прав за тази безгрижност. Освен спорове за стойността на стоките на пиратския кораб, не възникнаха никакви други конфликти между двата екипажа. Сред пиратите имаше негодници и главорези от всякакви породи и раси, но дори Косматите ревльовци не демонстрираха враждебност. Някои дори открито се възхищаваха от бойното изкуство на Хиеро. Други пък разглеждаха безцеремонно Лучара и й правеха твърде съмнителни комплименти, така че момичето предпочете да се прибере.

Докато Хаймп и новият пиратски капитан оглеждаха трюма на кораба, Хиеро беседваше с брат Алдо. Младият свещеник беше учуден, че хора без всякаква съвест и морал спазват някакъв кодекс.

— Морското право е обичай, съществуващ от векове — каза старецът. — По време на не много късия ми живот си спомням само веднъж пирати да го нарушат. Половин година всички кораби в морето, независимо дали бяха кораби на роботърговците, специално въоръжени търговски кораби или пирати, ги търсеха активно. И разбира се, накрая ги откриха. Разправата беше ужасна. На оцелелите клетвопрестъпници одраха кожата. Основният виновник, капитанът, нямаше щастието да умре така бързо. Подред му рязаха пръстите, след това части от ръцете и краката — и с това месо го хранеха. Не се съмнявам, — добави замислено старецът, — че ако някои капитан сега се осмели да наруши морския кодекс за дуелите, незабавно ще бъде убит от собствения си екипаж.

— Но хората на Нечестивия не уважават никакви чужди обичаи. Ние забравихме, че на кораба имаше още двама със защитен разум. Странно, че вече не ги усещам. Нима са избягали?

— Действително, интересно — отбеляза брат Алдо, като притвори клепачи и няколко секунди се вслушваше в нещо. — Имам две обяснения. Може да да се опитали да убедят екипажа да не се подчини на морския кодекс и тогава са ги убили. По-вероятно обаче, когато са разбрали накъде отиват нещата, да са снели и изхвърлили приборите на Нечестивия. Но от кораба те не могат да избягат.

— Трябва да вземем приборите от Рок и глита, докато не са изхвърлили телата им — каза свещеникът и внезапно изстена, като се опря на корабните перила. Отстрани, където се беше ударил в мачтата по време на боя, се беше образувала огромна болезнена синина.

Брат Алдо се усмихна. Той потупа кожената торба, която висеше преметната през рамото му. Вътре нещо издрънча.

— Аз помолих Хаймп да ми ги донесе — каза единадесетникът. — Никой от моряците не искаше да ги докосне. Ще ги разгледаме на спокойствие.

Някакъв смътен спомен трепна в паметта на Хиеро. Може би щеше да се сети, но други мисли го отвлякоха.

— Птиците щяха ли да нападнат пиратския кораб? — попита той.

— Не обичам подобни неща, но мисля, че щях да ги заставя. — Тъмнокафявата кожа на лицето му посивя, и Хиеро разбра, че действително брат Алдо е много възрастен човек. Докато те наблюдаваха как хората от двата кораба дружно пренасят сандъците и вързопите със стока от големия кораб в трюма на „Морска дева“, старият единадесетник продължи: — Кой знае как щеше да завърши това. Лоунът е миролюбива, дори плашлива птица, но тежи шест тона и е страшно силна. Лоуните са много редки и досега съм ги виждал само три или четири пъти.

— Нужно е голямо изкуство, за да се управляват такива гигантски същества — с уважение каза Хиеро.

Старецът сви рамене.

— На това съм се учил цял живот, моето момче. Помисли колко неща усвои самият ти за последните няколко седмици… Но бувствувам, че нещо те безпокои.

— Да — каза свещеникът с приглушен глас. — Съществото, което убих, Рок го нарече глит… То притежаваше невероятна хипнотизаторска мощ… той ме парализира почти напълно. Ако Лучара не беше извикала, аз щях да загина и изобщо събитията щяха да тръгнат по друго, трагично за нас направление. Що за звяр беше то?! Моряците побързаха да изхвърлят тялото зад борза и аз не успях да го разгледам. Очевидно тази разумна раса нехуманоиди е свързана с Нечестивия.

— До нас достигат слухова не само за новите мутанти, които вие наричате лемути, но и за още по-странни и опасни същества. Те не са резултат на естествените генетични процеси, настъпили след Гибелта преди пет хиляди години. Тези нови създания се отглеждат в лабораториите на Нечестивия и се обучават на зверските си качества в неговите крепости. Аз също никога не съм виждал глит и съм убеден, че той спада към изкуствено създадена раса.

— Той приличаше на отвратително влечуго, превърнато в още по-отвратителен човек — промълви Хиеро.

— Да, това е типично за Нечестивия. Не мислиш ли така? — попита брат Алдо. Но като че ли той не очакваше отговор; погледът му блуждаеше по сивата и неспокойна морска шир.