Пътешествието на Хиеро

2. НАЧАЛОТО…

— Хиеро, ние губим, губим бавно, но безвъзвратно. — Високата фигура на Абата облечена в кафява мантия непрекъснато сновеше от стена до стена из класната стая. Нежните му ръце бяха поставени зад гърба, а бялата брада докосваше гърдите. В помещението дълбоко под земята цареше пълна тишина. — Само вяра не е достатъчно, поне за такава работа. През последните години отново и отново се сблъскваме с проявата на враждебна воля на човек или група хора. Унищожените човекообразни същества при опита да проникнат тука, в Централното Абатство, е само малка част от проблемата. Съществуват много други факти. Съветът прие мъдрото решение да не ги прави достояние на народа. — Старецът се спря и суровото му лице се смекчи от лека усмивка. — Нито един от нас няма право да разказва за това дори на жената си. — Миг по-късно стана сериозен и като избра тебешир от кутията, отиде до черната дъска. Негово Преподобие Кулъс Демеро бе започнал кариерата си в Абатство като учител и до сега съхраняваше старите си навици.

— Погледни — каза той и започна да пише. — Големият керван преди две години бе нападнат от засада по основния път за Атви на северния бряг на Вътрешното море. Заловени са били десет фургона натоварени със старинни лабораторни инструменти — всичките са намерени по-късно напълно потрошени. Тези инструменти са били открити в почти неповреден град от преди Гибелта, разположен на брега на океана. Ние смятаме, че са били използувани за производството на оръжие, за което не знаем нищо. Нека това е случай номер едно — тебеширът заскърца по дъската. Абатът продължи, като поглеждаше седящия на дългата училищна маса Хиеро. — Случай номер две. Изпратихме голям отряд войници и заселници под ръководството на помощник Абата и дванадесет свещеника за строителството на обител недалеч от неотдавна основаните рибни селища на Хъдзъновия залив. Понеже хората потегляли към Далечния Север, в студените гори, те били отлично екипирани и снабдени със запаси за шест месеца. Независимо от взетите мерки и непрекъснатата мислена връзка с отряда тези хиляда и сто здрави и силни мъже и жени изчезнаха. Връзката се прекъсна внезапно и рязко. След две седмици рота Убийци намери мястото на изчезването и намери захвърлените и станали плячка на дивите животни запаси. Там имало неясни следи на Нечестивия, но нищо веществено, което да докоснат с ръце. Това бе сериозен удар. Загинаха единадесет стотни от нашите най-добри хора! — лицето на Абата помрачня, той направи пауза и погледна Хиеро. — Искаш ли нещо да запиташ?

— Не, отче — спокойно отговори Хиеро. Който не го познаваше би сметнал, че е флегматик, но Абатът го познаваше от дете и знаеше истинската му същност. Старецът кимна с глава и се обърна отново към дъската.

— Отрядът изчезна преди година и половина. Случай номер три е произшествието с кораба. Само няколко члена на Съвета са уведомени и предполагам, че ти нищо не знаеш. Два месеца след загубата на заселниците, които биха могли да изградят Абатство Сан Джоан — сянка на мъка мина по лицето на стареца, — голям кораб, както ни съобщиха няколко доверени хора от Западното крайбрежие, се появили северно от Ванк, в областта Белас. Тази част на океана е пълна със скали и гористи островчета, поради което е опасна за плаване. Осведомителите ни не са метси, расата им на земята Канда се явява по-древна и…

— Това са били чистокръвни инейци — потвърди Хиеро. — Останали са малко и бродят на малки ловни групи. Не се обединяват. Някои от тях са добри хора, други познават Нечестивия и са опасни. Отче, нека престанем с детското бъбрене. Вие знаете добре, че не съм юноша от първата година на обучение.

Няколко мига Абатът сконфузено го гледаше, после се разсмя.

— Извинявай, но аз съм свикнал така да беседвам с колегите от Съвета. Та, на какво спряхме? А, на кораба. Той бил голям и странен на вид. Претърпял крушение до един от външните острови Белас. Изглежда възможно на борда му да са се намирали хора от другата страна на Тихия океан! Времето било лошо и корабът се разбил в скалите. Нашите инейски приятели се опитали да помогнат на хората от кораба, които имали жълта кожа. Както е записано в старите документи такава кожа са имали хората от западното крайбрежие на Тихия океан. Няколко лодки се опитали да стигнат острова но в такова време това било невъзможно. Щом получихме съобщението веднага изпратихме от най-близкото Абатство на Свети Март кавалерийски ескадрон. В тази част на страната пътищата са хубави.

Когато нашите хора пристигнали на местопроисшествието, там вече нямало нищо. Изчезнали и корабокрушенците, и следите от тях, и трите малки инейски стана, но от тях поне останали някакви следи. Около един от становете, кавалеристите намерили в гората един старец или той сам отишъл при тях. Той е стар и сакат и бил в банята, когато станало нападението. Орда лемути, предполагам, че са били Космати Ревльовци, изскочили от водата. Яздели огромни приличащи на тюлени животни — по-късно такива нашите хора намерили по крайбрежието. Селата били разрушени до основи, хората и всичко, което се движело били избити, мъртвите тела хвърлени в морето и заедно с тях имуществото и запасите им. Старецът не знаел нищо за кораба, слушал за него от другите инейци, но сам нищо не видял. Кой знае, какви нови знания за Изгубените Години сме изпуснали? Ти започваш ли да намираш нещо общо във всички случаи?

— Струва ми се, че да — отвърна Хиеро. — Унищожават ни физически, но още повече се стремят да не стигнат до нас знанията, особено онези, които са опасни за Нечестивия и лемутите. Изглежда, действията им са координирани и когато намираме ново знание, те веднага се стремят да го измъкнат от нашите ръце.

— Точно така е — каза Абатът. — Другите предполагат същото. Но слушай нататък. Преди двадесет години, нашите най-добри млади учени, които се занимавали с проблемите на менталния контрол, след като открили множество нови и удивителни възможности, решили да направят среща. Събрали се в град Саск. Няколко члена на Съвета на Абатствата, влизащи в постоянния Научен комитет ги приветствували и били в курса на работата. Както следва вратите на залата, където се събирали учените, непрекъснато имало дежурни воини на Абатството. И един от тях, наблюдателен момък преброил, че сутринта край него минали двадесет и един души.

Ако веднага бил вдигнал тревога… Но се заколебал. След известно време все пак надникнал в залата и видял как двадесетте учени мълчаливо се избиват един друг. Употребявали джобни ножчета, парчета от мебелите и всичко, което им попадало в ръцете. Пазачът се развикал пронизително и разрушил внушението. Шест души били убити, а осем — тежко ранени. Както виждаш, ние сме се сблъскали със извънредно силно ментално въздействие, което напълно подчинило волята на тези хора. — Абатът престана да се разхожда из стаята и седна срещу Хиеро. — Учените малко неща си спомняли. Смътно усещали, че още някой присъствува на срещата им, но не могли да го опишат. Пазачът също нищо не си спомнял. Но за нас е ясно всичко. И с теб може да стане същото. Разбираш ли?

— Съществува мозък с огромна сила — каза Хиеро. — Предполагам, че това е един от легендарните тъмни адепти на Нечестивия. Те действително ли съществуват или са рожба на фантазията?

— Боя се, че съществуват — отвърна Абатът. — Ти разбираш същността на мисленото внушение не по-зле от всеки друг млад човек на Метс. Да се проведе такава опасна операция трябва, както ти каза, мозък с огромна сила, който да внуши на околните че го няма. Следователно, необходимо е да ги държи непрекъснато под въздействие. Малко отклонение, това не му се е удало напълно, момъкът от охраната е успял нещо да запомни, наличието на излишен човек. И заедно с това натрапникът постоянно е усилвал малките всекидневни търкания, несъгласия и обиди, докато не са прераснали в чудовищен и всепоглъщащ стремеж към убийство. Но има и още едно странно нещо в тази история.

— Мълчанието — усмихна се Хиеро. — Разбира се, че обърнах внимание.

— Отлично, момчето ми — кимна наставникът. — Добре работиш с главата си, независимо от вида си на мързеливец. Да, мълчанието. Само едно мощно съзнание е в състояние да застави двадесет млади хора с трениран мозък да се убиват без да гъкнат! Шумът би провалил плана и той ги лишил от дар слово. Мисля, че в Републиката едва ли ще се намерят четири души, които биха направили нещо подобно.

— Вие сте един от тях, отче — каза Хиеро. — Имате ли да ми разказвате още неща или може да минем към непосредствената ми задача?

— Ти знаеш за двамата псевдочовеци, които едва не успяха да проникнат в архива и изследователските лаборатории на Централното Абатство — продължи Абатът. — Нека на този случай да присвоим поредният номер — четвърти. Същността им е извън нашите днешни знания. Ако са били наистина човекоподобни, по какъв начин плътта и костите им са станали на пепел? Нечестивият ни е надминал, Хиеро.

От тази гледна точка интерес представляват и много други случаи. Малка група добре подготвени разузнавачи изчезва безследно в далечните краища. Изглежда, са се натъкнали на засада или не са успели да се справят с възникнала опасност. Не веднъж са изчезвали наши пратеници с много важни съобщения за Източния Съюз Атви. И така нататък. Всичко това говори само за едно, Хиеро, Нечестивият плете около нас смъртно опасна мрежа! — старецът изгледа настойчиво Хиеро. — Но досега аз не съм чул от моя най-добър възпитаник нито един сериозен въпрос. Хиеро, ти не можеш да останеш все така интелигентно инертен — сега ти е нужен целият мозък. Ти изпълняваш работа, която може да извърши всеки странствуващ свещеник-Заклинател, бягаш по горите, мотаеш се из прериите. А по време на обучението ти в Централното Абатство бележките ти бяха най-високи, макар да не се стараеше особено много! Чуй ме, Пер Дъстин! Обръщам се към теб от името на Бога наш и твоите наставници на Земята и искам да ме изслушаш с подобаващото внимание и сериозност. Тези членове на Съвета, които те познават, предполагат, че две са нещата, оправдаващи сегашния ти начин на живот. Първо, надяваме се, че преодоляването на опасностите е развило в теб чувството на отговорност и умението да се защитаваш. Второ, разностранните ти способности позволяват да постигаш успех в много видове дейности. Дойде краят на бездействието. Казах ти всичко откровено. Сега задавай сериозни въпроси, защото ще трябва още доста неща да обсъдим.

Хиеро се изправи рязко и черните му очи гледаха сърдито възрастния си приятел и наставник.

— Гледай ти, какво мислите за мен — прозвуча обида в гласа му, — някакъв привилигирован безделник, макар иначе добро момче, което си живее живота. Отче, прекрасно знаете, че не е така.

Абат Демеро стоеше на едно място, гледаше възпитаника си и нищо не казваше. Лицето му излъчваше симпатия и добродушна ирония и Хиеро постепенно се успокои. В произнесените думи имаше доста истина и като справедлив човек, не можеше да не го признае.

— Простете за гнева ми, отче — с труд промълви той. — Предполагам, че идва не толкова от свещеника, колкото от воина в мен. Какво трябва да направя?

— Ето един добър въпрос, Хиеро — каза Абатът, — но не е от тези, които бих искал да чуя от тебе. За това ще говорим после. Нека първо видим какви изводи ще направиш. Имам предвид всичко — сили, слабости, възможности и накрая начини и средства за решаването на проблема. Да чуем твоите съображения.

— Е, — започна бавно Хиеро, — първото нещо, което се набива в очи, е че трагедиите, за които ми разказахте, в последно време нарастват. Изглежда има място за предателство на някое високопоставено лице в Републиката. Не ми се нрави да го казвам, но предпочитам истината. Какво е мнението ви за членовете на Съвета?

— Добро — отвърна Абатът. — Ти наистина не си се отучил да съобразяваш. Измяна е възможна и трябва да бъдем внимателни, много внимателни, дори когато сме в тази стая. Нито моите колеги от Съвета, нито ти сам имате представа, какви стъпки могат да бъдат направени, ако подозираме предател на такова малко вероятно място… Следователно, нищо няма да ти разказвам за теоретическите последици…

Две усмивки се срещнаха над масата. Старият Абат сякаш нищо не беше казал на Хиеро, но сега бе ясно, че и Съветът не е гарантиран от предатели.

— Не съм против конспирацията — прецени Хиеро. — Ние сме получили болезнени удари от някого и те безспорно са строго координирани. Въпреки че беседваме в надеждно място, трябва да се съобразяваме с възможността и от тук да изтече информация. Когато нашите мисли се съсредоточат на определен субект, възникват телепатични токове, които могат да се възприемат от адепти с такава сила, каквато вие описахте. Предприели ли сте мерки против това? — той скръсти ръце на гърдите си и впи очи в Абата.

— Взети са — отвърна старецът. Докато те разговаряха младият свещеник не бе обърнал внимание на плоския дървен сандък, който се намираше на другия край на масата. Абатът вдигна капака му и показа един интересни механизъм — малко полирано махало от материал приличащ на слонова кост и закачен на тънка дървена ос. От двете страни на махалото бяха закрепени два метални диска. — Този уред изглежда е направен през Изгубените Години от удивително вещество. Ако тук прониква чужда мисъл, насочена към нас, нищожната й сила кара махалото да се колебае между дисковете и ние ще чуем звън. Две години проверявахме това устройство и досега нямаме грешки. С подобни прибори открихме двама шпиони в Централното Абатство. Необходимо ли е да обяснявам, че много малко хора знаят за тях.

— Разбирам — каза Хиеро, докато разглеждаше хитрия прибор. — Това ме успокоява. Сега, както предполагам, вие ще искате да чуете моите съображения. Вероятно съществува план за противодействие на растящата опасност и аз се явявам част от него. Изглежда е възникнала нужда от опитен и достатъчно подготвен човек, защото изпълнението на плана е свързано с физически риск. Очевидно е свързано с пътешествие и разузнаване в някой район, зает от враговете. Така ли е?

— Продължавай — подкани го Абатът.

— Добре — съгласи се Хиеро. — Очевидно някъде съществува мощно оръжие. Нужен е храбър човек, който да мине незабелязано през заетата от врага територия и да постигне успех там, където и цяла армия няма да успее. Честно казано — допълни той, — в известна степен съм уморен от цялата тази тайнственост. Кажете ми ясно, какво очаквате от мен?

— Ти, и още няколко добре подготвени души, трябва да търсите това тайно оръжие. Ние искаме ти да се опиташ да проникнеш на в Забравените Градове на далечния Юг. Надяваме се, че ще успееш да разгадаеш някои секрети на миналото, които ще ни защитят от готвещият се да съкруши Канда Нечестив.

Хиеро слушаше като омагьосан. Често беше скитал далеч на Изток, в Атли и из много места на Севера, но далечният Юг бе за всички една затворена книга. На всяко мутирало растение или животно на север отговаряше десетина на юг. Според слуховете там съществуваха такива чудовища, чиято разрушителна сила бе равна на цяло стадо лорсове, и които можеха на една хапка да нагълтат голям елен. Там дърветата са така огромни, че на човек му трябват минути да обиколи дънера им. Много в тези приказки бяха фантазии на ловци и горски скитници, но доста беше истина. С странствуванията си беше стигал южните граници на Тайгата, където безчислените борове се сменяха постепенно с причудливите дървета на южните гори. Там започваше забравената империя на легендарните Съединени Щати и всяко дете знаеше, че там Гибелта бе ударила най-силно. Гибелта се явяваше причина за чудовищните изменения на целия живот, които само малко бяха засегнали по-северната Канда. Безкрайни блата, вътрешни морета и огромни пустини се простираха на юг и Зоната на Смъртта светеше там с неугасващите радиоактивни сини огньове. А самите Забравени Градове, където трябваше да стигне, бяха най-опасни! Майките плашеха непослушните си деца с истории за ужасните разпадащи се основи на древните здания, които ако се погледнели, носели смърт. На Север също имало Забравени Градове, но повечето били или изолирани, или изследвани. Освен това разрушителната мощ на Гибелта само докоснала тези градове. Смели ловци и свободни скитници, независимо от забраната на Абатствата, понякога рискували да проникнат на Юг, но малко хора от тях се връщали. Всичко това премина през главата на Хиеро, докато гледаше мъдрите стари очи на Абата.

Младият свещеник-Заклинател се изправи от скамейката и прекара погледа си по цялата дълга стая без прозорци и с нисък таван. Накрая очите му отново се спряха на лицето на Демеро.

— Вие имате ли някаква представа, какво трябва да търся там, отче? — запита той. — Или това трябва да е всяко устройство, което бихме могли да използуваме за защита?

— Е, с това сме наред — каза старецът. — Имаме някаква представа, какво ни е нужно. Разбира се, това е оръжие. Но Гибелта е породена от оръжие и ние не искаме тя отново да дойде. Страшната атомна отрова и всички подобни неща трябва да бъдат погребани дълбоко. Иначе Нечестивият отново ще победи и, казвам ти го ясно, страхувам се, че е възможно! Не, ние не искаме това. Но има и други оръжия, които дават на притежателя им огромна сила. Всичко това е трудно да се обясни с прости думи. Кажи ми, ти някога размишлявал ли си за нашите централни архиви, тук, в Саск?

— Разбира се, отче — отвърна младият свещеник. — Но какво имате предвид с думата „размишлявал“?

— Какво мислиш за тях — отвърна Демеро. — Колко ефективно се използуват? Те заемат площ почти шест квадратни километра площ под земята и се ползуват от около двеста високообразовани свещеници и учени. Дали тези архиви са наистина ценни?

Хиеро виждаше, че старият наставник клони към нещо определено, но засега не можеше да го разбере.

— Разбира се, че са голяма ценност — каза той. Тежки мисли се въртяха из главата му. — Без събраната в тях информация ние нищо не бихме могли да направим. Половината от усилията на нашите учени и разузнавачи е насочена към попълването им. Какъв всъщност е проблема?

— Там е работата — каза Демеро, — че когато поискам сведения за които знам, че ги има в архива, често трябва да чакам с дни, докато я намерят. Сега, да предположим, че ми трябва да направя съпоставка на няколко фактора: количеството дъждове над източните провинции на Саск, добивът на зърно на юг и последните данни за сезонната миграция на буйфърите. Нужно е много време докато се намери тази информация. После с помощта на други специалисти оценявам полученото и взимам решение. Тази процедура ти е известна, нали?

— Разбира се — с недоумение отвърна Хиеро. — Но защо ми го казвате? Това е обичайната процедура при ползуването на архива.

— Да, така е. А сега си представи следното. Аз вървя по архивите и разговарям с тях, не с пазителите, а със самите архиви, относно застрашаващата ни опасност. Не ме прекъсвай, момчето ми, не съм си загубил здравия разум. Архивите сами ми дават нужното, да кажем след около десет минути получавам лист на който е написано: „ако направите операция X, после Y и Z, то вашите врагове ще бъдат обезвредени“ — отецът се вгледа внимателно в очите на Хиеро. — Какво мислиш за това?

— Говорещи архиви и картотеки? — изуми се Хиеро. — Предполагам, че не се шегувате, отче? Ние отново започваме да използуваме радиото, уред, който помага на хората. Но вие говорите за машина, която не само съхранява информация, но и прави ИЗВОДИ. Нима това е възможно?

Абатът с удовлетворение се усмихна.

— Да, момчето ми, не сома е възможно, но и добре известно. Подобни машини са създадени преди Гибелта и наричани „компютри“. Някои наши учени са намерили в архивите данни, че са съществували компютри с размери по-големи от зданието в което се намираме. Можеш ли да си представиш това?

Хиеро стоеше неподвижен с поглед впит в стената зад гърба на Абата и мислите му препускаха с бързината на стадо буйфъри. Ако такива неща са възможни, то светът ще се измени за един ден. Цялото знание на миналото може да е запазено в една такава чудна машина.

— Виждам, че започваш да разбираш, какво ни трябва — каза старият свещеник. — Съветът на Абатствата те изпраща на Югоизток, където, според нашите предположения, такива машини биха могли да се запазят. Още пет души ще отидат по други места. Най-добре ще бъде да не знаеш маршрутите им — казаното от Абата не се нуждаеше от коментари. — Ако някой от вас попадне жив в ръцете на Нечестивия, то колкото по-малко знае за останалите, толкова по-добре. Сега, Хиеро, ела да ти покажа пътя по картата. Тук са показани последните сведения за компютърните градове. Знай, там няма да намериш нищо приличащо на нашите библиотеки. Информацията се е кодирала в тези устройства по начини, които смътно си представяме. По-късно ти ще получиш от нашите учени, които са напреднали в тази област, инструкции…

… Но да се разкаже на мечока всичко това, бе просто невъзможно. Дори мутирали, тези животни не умееха нито да пишат, нито да четат. Затова Хиеро изложи основните факти и се постара да го направи пределно просто. Малко преди разсъмване той завърши и реши да поспи малко. Хърм сега знаеше, че новият му приятел е поел на дълъг и опасен път, но за негова радост, желанието му да върви с човека не изчезна. Звярът съобрази, че става дума за знания, които не може да разбере — изглежда за първи път се опита да усвои абстрактно понятие като знание въобще. Но добре бе разбрал, че човекът е враг на лемутите и че те трябва да търсят далеч на юг нещо, което да ги пази от тези твари. Това го удовлетвори напълно и сега също задряма, като от време на време похъркваше. Изправеният над двамата спящи лорс се намираше между дрямката и бодростта, което не му пречеше бдително да пази спътниците си. Клотц не беше уморен. Лорсовете въобще никога не спяха легнали, макар и на тях да им трябваше почивка. Тази нощ еленът прекара изправен на дългите си крака, като преживяше и следеше за всичко, което ставаше в радиус от няколко десетки метра.

С появата на зората Хиеро усети нежното докосване на рогата и видя влажната муцуна на лорса почти до лицето си. Доволен, че е събудил стопанина си, Клотц се измести на няколко крачки встрани и по раздалото се хрускане човекът разбра, че животното закусва.

Свещеникът си разтърка очите. Беше замръзнал малко. Би трябвало да се напъха в спалния чувал, но умората снощи го надви. Осевн това беше истински горски скитник и едно прекарване на нощта на голата земя не представляваше особено неудобство. Огледа се и видя Хърм, който се умиваше като котка, облизвайки се с дългия си език.

— „Има ли наблизо вода?“ — пусна сигнал Хиеро.

— „Слушай — чуеш“ — веднага му отговориха, но не беше мечокът, а големият лорс. Мислената картина на течащия ручей се появи в главата му, той стана и се насочи натам. Двадесетина минути по-късно умити и сити пътешествениците бяха готови да продължат. Хиеро провери запасите пемикан — не бяха много. Можеха наистина да ловуват, но това би ги забавило. Той се замисли, потърка челото си, когато внезапно в мозъка му пламна мисълта на мечока:

— „Пази вкусната храна за себе си — предаде му той. — Аз ще намеря много нещо в гората“. — Човекът бе поразен и от разума, и от безкористието на странното създание, което така неочаквано нахлу в живота му.

Хиеро разтри кожата на Клотц с набран мъх. Чувствуваше се виновен, че лорсът остана през цялата нощ оседлан, но животното сякаш не изпитваше неудобство.

Когато слънцето се издигна и гората се напълни с шумове и звуци, те потеглиха на път по течението на ручея, съпровождани от свиренето и пляскането на птиците. Свещеникът видя един елен и няколко заека, наблизо изквича грокън и Хиеро неволно си помисли, как не прилича тази гора на вчерашното мъртвило.

Миналата нощ Хърм се бе опитал да обясни на спътника си маршрута, който смяташе за най-добър. Вървяха на юг. Пътят по който Хиеро бе вървял през последната седмица се виждаше през много очи и беше опасен. Това че вървяха по него толкова дълго без да ги нападнат, беше истински успех. Хората отдавна не го ползуваха. Който се осмеляваше да върви по него, не стигаше жив на края му. В никакъв случай не биваше да се връщат на пътя. Рано или късно трупът на магьосника ще бъде намерен и тогава ще ги подгонят.

Вървяха направо по водата и стремителното течение бързо измиваше следите им. Минаха около три часа и пътешествениците разбраха, че пътят им съвсем не е безопасен. Хиеро усети изведнъж, как лорсът се вкамени под него, а след миг видя и Хърм да замръзва на един камък. После и той бе спрян. Никога преди не бе изпитвал подобно нещо. Чуждо и злобно същество стискаше и извиваше мозъка му, като искаше отговор, кой е той и къде се намира. Свещеникът събра всички сили, целия си опит и умение, натрупани през годините тренировки, да не се поддаде на властния зов. Миговете на действие на чуждия импулс се сториха на Хиеро цяла вечност. Накрая въздействието им отслабна, измести се някъде надалеч, но нямаше пълна увереност, че е успял да измами врага. Човекът разтърси глава и като погледна напред срещна мътния поглед на мечока.

— „Нещо лошо ни преследва — появи се неговият сигнал. — Аз съм прост (обикновен) мечок. Той не ме позна“.

— „Мисля, че и мен не позна — отвърна Хиеро. — От Клотц не се интересуваше. Не търсеше същество на четири крака“.

— „Тук може да има различни същества, приличащи на Рунтавите, (които ние) видяхме снощи — продължи мечока. — В гората има някой с лоша сила. Много от тях тичат на четири крака и имат отлично обоняние“.

Свещеникът изпитваше все по-малки трудности при общуването с мечока. Този път размяната ни мисли и взимане на решението да продължат пътя си стана за броени секунди.

През целия дълъг ден те вървяха по ручея, който постепенно се разширяваше, а дълбочината му стана половин метър. Хиеро не намери този поток на картата си. Враждебната сила, която се опита да ги открие, повече не се появи. Надвечер пътешествениците разположиха лагера си на един малък остров. Докато мечокът търсеше храна, а неразседланият Клотц дъвчеше листа и клонки, свещеникът похапна от пемикана. Слънцето още се намираше високо. Нарочно бе спрял по-рано, защото се нуждаеше от светлина. Човекът искаше да изучи странните предмети, които бе взел от убития магьосник.

Започна с металната пръчка. Направена бе от тежък синкав материал. Дължината й бе тридесет сантиметра, а дебелината — два и половина. На пръв поглед изглеждаше напълно гладка, но като се взря Хиеро откри на повърхността й четири леки подутини, които приличаха на бутони. Натисна една и внезапно пръчката започна да се разтяга. Тя се състоеше от няколко вмъкнати една в друга тръби. Превърна се в гъвкав и дълъг около метър и половина прът. Свещеникът натисна втори път копчето и прътът започна да се събира. Третото натискане спря движението. А второто копче доведе до появата на две перпендикулярни разклонения, на чиито краища се оформиха два полирани диска. Човекът заразглежда възникналата конструкция, но така и не разбра предназначението й. Вдигна пръта на височината на очите си. Дисковете се размърдаха на гъвкавите си закрепвания и случайно го докоснаха по слепите очи. Отначало се дръпна раздразнен, но после сам ги закрепи на главата си. Този апарат му беше по мярка. Внезапно се подчини на възникналата догадка и натисна предния бутон. Прътът се издигна с цялата си дължина нагоре и над главата на свещеника се залюля метална антена. Сърцето му заби силно, когато бавно натисна третото копче.

Ужасен глас с невероятна сила удари съзнанието му. „Къде сте? Защо не се обаждате? Група странни същества безпрепятствено се движи по нашата територия. Изглежда са разузнавачи на северните варвари — последва прекъсване и зашеметеният Хиеро почти осезателно възприе подозрението, което възникваше в чуждия разум. — Кой си ти? — дойде до него мисленият глас. — Вие ме чувате, че аз…“ — Раздаде се рязко щракане. Свещеникът успя да изключи странното устройство.

После се облегна изтощен на близкото дърво и едновременно се изплаши и разсърди на собствената си непредпазливост. Това бе устройство за свръзка и усилвател с голяма мощност. С негова помощ разстоянието на предаване на мисловния сигнал можеше да се увеличи десетки пъти. Досега не беше чувал за такива неща и се съмняваше, че учените на Абатствата знаеха за подобни. Той трябва да занесе уреда в изследователския център, дори нищо друго да не намери. Мисълта, че Нечестивият притежава такива устройства, не му даваше покой. „Абатът ще се вцепени, когато го види“ — помисли си той и отново разгледа пръта, като внимателно натисна копчето за свиване. Антената се събра без нито един звук и в ръката му се оказа пръчката като единно цяло. Внимателно я зави в едно парче плат и се накани да я прибере обратно, когато си спомни за четвъртото копче. Разполагаше се встрани от другите и по-близо до края на пръчката. Хиеро размишлява известно време, после затисна с два тежки камъка предмета. Счупи гъвкав върбов клон с дължина два метра и за всеки случай се скри зад дънера на дебело дърво. От тази позиция можеше да достигне с пръчката загадъчния бутон. Мисълта, че тайнствените производители на този прибор може да са го направили самоунищожаващ се, прекалено късно се появи в главата му, но сега смяташе да действува по-предпазливо. Огледа се — лорсът се намираше достатъчно далече. Тогава протегна ръката си и натисна с пръчката удебелението. Чу се рязко метално щракане, сякаш се освободи натегната пружина и последва мълчание. Хиеро изчака още малко и надзърна иззад дървото. Последният фокус на уреда бе прост и съвършено неочакван. Отново се бе издължил напълно, като го бе направил с едно рязко и стремително движение. Но сега на края се появи острие, приличащо на връх на копие, широко един сантиметър и дълго тридесет. Пръта се бе превърнал в отлична пика. А по накрайника му се виждаше някакво лепкаво вещество. „Едва ли е крем за бръснене“ — помисли си той. Натисна копчето, оръжието се прибра и като го зави в парчето плат, го прибра в чантата на седлото.

Следваше ножът. Късото, наточено само от едната страна острие бе покрито с изсъхнали петна кръв. Очевидно е бил използуван наскоро. Хиеро го изчисти и като се увери, че няма никакви знаци по себе си, го прибра обратно. После се зае да изучава малкия кръгъл предмет, който му бе заприличал на компас. Повечето му другари ползваха такъв уред, но той не се нуждаеше от него. Притежаваше вродено чувство за посока и в училище печелеше немалко спорове, когато със завързани очи безпогрешно определяше страните на света.

Но ако наистина това беше компас, то подобен на него не беше виждал досега. Нямаше нито обикновените посоки, нито традиционните обозначения на страните на света. Вместо това на циферблата под стъклото с тънка черна линия бе изобразен кръг, насечен на отделни части, които бяха означени с някакви символи, букви или цифри, непознати на свещеника. На линията се намираше бляскаща капка светлина, която леко трептеше при помръдване на кутията на ръката си. Движението на капката приличаше на колебанията на мехурчето въздух в строителен нивелир. Хиеро внимателно заразглежда символите. Четирите големи знака се намираха на същите места, където се поставят означенията на истинските компаси. оследователно ги насочваше по страните на света. Възможно ли бе знакът приличащ на примка да е север? Но светещата капка не показваше нито север, нито някаква друга посока! „Ако не е компас, тогава какво е?“ — помисли раздразнено. И със съжаление прибра уреда обратно в торбата, като реши скоро отново да се захване с него.

За накрая бе оставил приличащия на пергамент жълтеникав свитък. Опита се да разкъса края му, което след доста труд му се удаде, на мотериалът бе извънредно здрав и нямаше никакво отношение нито към хартията, нито към пергамента — досега Хиеро не беше виждал подобен материал.

Свитъкът се състоеше от няколко навити като тръбичка листа и по-голямата част от тях беше изписана със ситни букви, чийто тъмночервен цвят правеше неприятно впечатление на засъхнала кръв. Тази писменост също бе съвършено непозната на Хиеро. На един от листата бе нарисувана карта и той я изучи с необикновено внимание. Тя в общи черти повтаряше неговата. Виждаха се и Вътрешното море и няколкото добре известни пътища към север. Веднага разбра, че една от черните линии изобразява основната пътна магистрала до Атви, минаваща от запад на изток. Много от знаците на картата не разбра, особено тези в южните райони. Докато реките и езерата бяха означени с познати символи и свещеникът усети, че тази карта може да се окаже много полезна. Реши да потърси на собствената си карта загиналите градове от епохата преди Гибелта. Но на картата на врага такива градове се оказаха значително повече, така много, че му се стори странно.

Прибра свитъка в чантата и се захвана да разгъва спалния си чувал. Клотц се хранеше наблизо, държеше се спокойно и стопанинът му знаеше, че засега не ги заплашва никаква опасност. Мечокът още не беше се върнал, но станалите събития бяха убедили човека, че на Хърм може да се има доверие и щом си свърши работите, ще се върне. Хиеро си легна, когато последните слънчеви лъчи докоснаха лицето му и настъпи тъмнина.

Събуди го дъжд. Тъмни облаци, напоени обилно с влагата на далечния океан, се тълпяха на изток. Хиеро вдигна качулката си и напълно прикри лицето си. Беше много рано и можеше да поспи още два часа. Но изведнъж почувствува миризмата на мокра вълна. Хърм стоеше разтревожен до него и поведението на мечока предизвика тревога в човека.

— „Нещо се движи в нощта (възможно е да са) много, но един е сигурен. Слушай!“

Човекът внимателно се заслуша. Усещаше, че Клотц спокойно стои наблизо и също проучва нощните шумове. За миг дъждът отслабна и Хиеро долови тихото плискане на водата в потока. А някъде от запад се чу звук.

Това бе висок и пронизителен вик, възникнал почти на прага на възприятието на ушите и разкъсал тишината. Чу се два пъти. Но нито човекът, нито звярът се нуждаеха от повтарянето му. Така вика ловец, когато е поел по следата на дивеча. Положението, в което се бяха оказали, не оставяше време за обсъждане, чия следа е намерена. Гонитбата започваше!

На един опитен пътешественик като Хиеро бяха нужни само три минути да събере нещата си, метна ги на лорса, скочи в седлото и премести големия нож така, че да е под ръка. Мечокът бързо пое напред, а Клотц го следваше пръскайки водата като фонтан. Чувството за време в човека не бе развито толкова силно както чувството за посока, но ясно съзнаваше, че е около два след полунощ. Подобно на много древни механизми и часовниците бяха забравени, но сетне изобретени отново, макар да са големи и груби. Но трениран Убиец не се нуждаеше от уред — при необходимост точното отчитане на временен интервал можеше да направи по биенето на сърцето си. Продължителният живот в горската пустош учи човека да използува всички възможности на тялото си.

Дъждът престана, облаците се разсеяха и превърнаха на мъгла. Вече около два часа вървяха по руслото на малкия поток, който продължаваше да тече в нужната им посока. По едно време Хиеро заповяда да спрат, скочи на брега и с няколко резки движения разкърши тяло. Хърм се пльосна в тревата до него. Мечките умееха да извършват продължителни пътешествия, но постоянното, ден след ден, нощ след нощ, движение не им беше присъщо. Клотц се разхождаше насам натам по водата и търсеше вкусни водорасли.

Свещеникът произнесе кратка утринна молитва. Мечокът се заинтересува от действията му, но за кратко. Въпреки това Хиеро забеляза интереса му и реши, че обсъждането с умното животно на религиозни въпроси ще бъде много благочестиво дело.

Хиеро свърши молитвата си и се вслуша в тъмнината. Както преди, на острова, нощната тишина биваше прорязвана от далечните викове на ловеца. Безспорно звуците идваха от по-близко разстояние, отколкото в първия случай. Човекът изрече сподавено проклятие, скочи в седлото и изпрати на мечока мисъл: „Побързай, или ще ни хванат!“ Животното забяга напред, а лорсът се хвърли сред него и широките му копита биеха по невидимата повърхност на водата и вдигаха фонтани пръски.

Докато препускаха Хиеро упорито се вслушваше и се опитваше да мисли спокойно, да анализира надвисналата опасност. Не можеше да си представи, кой ги преследва. Безспорно бяха цяла група и ловците притежаваха необикновеното изкуство на следотърсачи. Движеха се извънредно бързо. Наистина лорсът и мечокът се стараеха и като се отчита вечерното време, пътешествениците напредваха прекрасно. Но нито препускането по водата, нито другите предпазни мерки объркаха враговете. Кои бяха те? Само слаба надежда остана в човека. Всякакви същества, които се предвижват така бързо, не могат да носят човек със себе си. Каквито и чудовища да са по следите им, те бягаха сами. „Най-малкото, ако съм прав, няма да си имам вчерашните неприятности със С’нерг“. Вероятно ги грозеше чисто физическа опасност.

Едва тези мисли минаха през главата му и един злобен вик, различаващ се ясно през плясъците по водата, се раздаде наблизо. Преследвачите уверено ги следваха по петите. Можеха да им връхлетят в мрака! А това би било най-лошото. До развиделяването оставаше цял час. Хиеро се обърна назад и опипа лявата чанта на седлото, с цел да определи точно положението на нужния му пакет. После отпусна ремъка на кобура и премести така хвъргача, че при нужда леко да го извади. Помисли още малко, отново бръкна в чантата и извади уреда на мъртвия враг. В случай че загуби копието си, реши свещеникът, това непривично оръжие може да му послужи.

Сега можеше вече да съсредоточи вниманието си на лорса и мечока. „Намери открито място, колкото се може по-близо — заповяда мислено. — Ние ще трябва да се бием. Не можем да им избягаме. Настигат ни“. Хиеро прецени, че Хърм, който бе така полезен в предишната схватка, сега бе уморен и едва ли щеше да бъде особено полезен — дори и да намери няколко минути за почивка. Но едно от правилата на Бойния Кодекс на Абатствата гласеше: „Използувай всяко, макар и минимално преимущество, така противникът може да има по-малко“! Бягащият мечок не отвърна на призива, но човекът знаеше, че Хърм го е разбрал. Усети, че съзнанието на Клотц започна да помътнява от ярост и предчувствие на атаката. Лорсът бе винаги готов да се бие с всякакъв противник.

Зад тях се раздаде вледеняващ вопъл, придружен от отвратителен вой в мокрия нощен мрак. В този миг Хиеро различи няколко гласа и разбра, че преследвачите са много и съвсем близо. Един ловец, колкото и стремителен да е, винаги е по-неефективен от глутница. Но що за що за глутница е това?

— „Насам — долетя до него мисълта на Хърм. — Място с трева, без дървета. Това търсеше?“

— „Да — отвърна човекът. — Лягай и почивай, докато дойдат. Не се намесвай в схватката, ако не си в състояние да помогнеш“. Той подкара лорса към брега на потока. Там се виждаше доста голяма поляна. Първият проблясък светлина се показа на изток и нощният мрак посивя и започна да отстъпва. Клотц спря, от него се сипеше вода на талази, мечокът веднага се опъна на земята, а Хиеро премина с опитното си око по местността и се замисли над тактиката на предстоящата битка. Свободното пространство бе широко около сто метра и леко наклонено в посока към потока. В центъра на грубия полукръг се намираше равна площадка на седемдесет метра от ручея. Отиде там и обърна лорса с гръб към гората, до която имаше двадесет метра. Така никой не би могъл да се възползува от прикритието на дърветата и да го нападне внезапно. Той извади от чантата кръгъл шлем от берилиев бронз и го постави на главата си. Единственото му украшение бе изображението на кръст и меч на върха. Опита се да долови нечии мисли или чувства на преследвачите. Усети, че наистина са няколко, че бързо се приближават и че единствената им сляпа емоция е всепоглъщаща лакомия!

Човекът и лорсът бяха готови. Хърм се бе скрил някъде в сумрака и очакваше удобен момент да дойде с внезапен скок на помощ. Чакането не продължи дълго. Нощният мрак не беше се дръпнал напълно, когато във водата запляскаха множество лапи. Преди още да ги види, поддавайки се на чувствата си, Убиецът отвъртя главите на две осветителни гранати и ги запрати в ляво и дясно от себе си. Избухнаха два бели взрива и ослепителна светлина заля всичко наоколо.

И в същия миг Хиеро разбра, че е допуснал важна и вече непоправима грешка, като е избрал потока за път. Видът на петте лъскави твари, които изскочиха на брега и приличаха на огромни норки, ясно показваха, че руслото е било най-последното място по което е трябвало да бягат от тях. „Нищо чудно, че са така бързи“ — помисли той. Издадените напред долни челюсти бяха осеяни с остри зъби. От мокрите муцуни до крайчеца на дългите им опашки имаше поне три метра и сигурно тежаха колкото едър мъж. Проблясващите нашийници от синкав метал издаваше, че са слуги на Нечестивия. Чудовищата с писък и рев се хвърлиха в атака.

Хиеро стреля с хвъргача и веднага се освободи от него. Прекалено дълго трябваше да го зарежда, а нападателите се приближаваха стремително. Но изстрелът свърши добра работа. Животното в челото на глутницата изчезна в оранжевото избухване, а още едно с жален писък запълзя настрани, като влачеше счупената си лапа. Останалите три твари се спряха зашеметени от взрива и смъртта на водача си. Клотц яростно зарева и се хвърли напред. Хиеро сграбчи копието си, здраво стисна с колена страните на лорса и се приготви да удря.

Раненото животно не можеше бързо да се движи и завърши съществуването си под страшните копита на гигантския елен. Друго скочи към Хиеро, но се набоде направо на копието му, като го изби от ръцете му. Звярът падна на земята, кръвта му бликаше, а с удар на тежкия си нож човекът го довърши. Останалите чудовища не отстъпиха. Атакуваха човека едновременно с разтворени челюсти и не обръщаха внимание на лорса. За щастие на свещеника, те с Клотц бяха тренирали тази възможност. Лорсът автоматично се обърна към левия противник и предостави десния на ездача си.

Хиеро се надигна на седлото и вложи цялата тежест на тялото си в удара. Старинният нож не го подведе — огромният нападател рухна на земята с разцепен череп. В същия миг човекът усети страшна болка в левия си крак. Самонадеяният Клотц не бе оценил правилно скоростта на противника си. Когато огромното му копито се спускаше надолу, пъргавият звяр се отклони встрани и заби зъби в човешката плът. Бедрото на Хиеро бе разпрано почти до костта и когато звярът отскочи, той се заклати от болка.

Но лорсът не повтори грешката си. Разбра, че стопанина е получил рана и изпадна в студена бясна ярост. Бавно се запъти към последната твар и заплашително размаха глава, като вдигаше високо страшните си копита. Чудовището скочи, изви се във въздуха и отново се прицели в ездача. Но Клотц беше нащрек. Стремително се метна копито, раздаде се трясък и звярът се оказа повален на земята със строшен гръбнак. И докато от размазваното тяло не изчезна последната искрица живот, копитата не престанаха да тъпчат яростно.

А когато Клотц внимателно се наведе на колена, да може човекът да слезе, Хиеро безмълвно седеше в седлото. После се заклати и рухна на земята до огромния потен хълбок на лорса. Дишаше тежко и се опитваше да се справи със слабостта си. Накрая успя да се огледа и видя до себе си загрижената физиономия на Хърм.

— „Готов бях (съществото) беше прекалено пъргаво (за мен) — достигна до човека мисълта му. — Мога ли помогна?“

— „Не — отвърна Хиеро. — Ще си превържа крака. Наблюдавай за някаква опасност, докато правя това“.

Мечокът кимна и се оттегли настрана.

Като надмогваше болката си свещеникът свали ботуша си и огледа раната. я се оказа чиста. Ръцете му трепереха докато опипваше чантата и се стараеше да не се поддаде на идващата вълна безсъзнание, която заплашваше да потопи съзнанието му. Най-сетне намери торбичката с медицинските принадлежности и внимателно намаза с тънък слой мехлем раната и здраво бинтова крака си. После взе таблетка лукинаги. Този препарат разширяваше възможностите на съзнанието със силната си наркотична сънотворност и премахваше болките. Последната мисъл на Хиеро бе безпокойството, че някой, докато е в безсъзнание, може да вземе връх над разума му. Повече нищо не помнеше.