Пътешествието на Хиеро

6. МЪРТВИЯТ ОСТРОВ

Отначало усети болката и едва малко по-късно възникна усещането за движение. Хиеро се опита да се надигне, но нещо му пречеше. Постепенно осъзна, че лежи на гръб на нещо твърдо, което ритмично се вдига и пада. Страшната болка, която пронизваше цялото му тяло, възникваше в гърдите му. Дясната му ръка бе свободна и той се опита инстинктивно да намери източника на болката. Пръстите се натъкнаха на някакъв тежък предмет със странна форма и започнаха да го опипват… Нещо не е наред, помисли с тревога свещеникът, тук трябва да е медальона ми с кръста и меча!

Внезапно разбра, че очите му са широко отворени, но наоколо е пълна, или почти пълна, тъмнина. Когато се опита със силата на волята да блокира болката, паметта се върна при него.

Мълнията!

Против него използуваха някакво оръжие, което стреляше с нещо като изкуствена мълния. Това означаваше, че символът правилно го е предупреждавал: действително бе ударен от мълния на Нечестивия. Сега сигурно се намира на кораба, който се поклаща на вълните. Не веднъж се бе качвал на различни морски съдове и познаваше усещанията от действието на вълните.

Болката в гърдите още го мъчеше, но беше намаляла и се търпеше, така съзнанието работеше нормално. Но какъв е този странен предмет на гърдите му? Пръстите внимателно го опипваха, докато не се натъкнаха на закрепения за него кожен ремък. И тогава разбра какво е станало и произнесе мълчалива благодарствена молитва. Вражеската електрическа стрела или нещо подобно, го бе ударила точно (така ли е била насочена? — кой знае Божиите помисли!) в сребърния медальон, който показваше неговия сан. В резултат пластината от сребро е огъната и на места разтопена, а той, човекът, е още жив!

Ръцете му продължиха изследователския си път към корема и напипаха широка гладка и метална ивица, която здраво го притискаше към тясната койка. От равномерното плискане на водата зад стената разбра, че се намира в трюма на стоящ на котва кораб.

Очите постепенно свикнаха с мрака и той успя да разгледа помещението. Тънки линии светлина очертаваха малката врата на импровизирания затвор. Стоманената скоба, която го приковаваше към твърдото ложе, с единият си край се сливаше с масивната ключалка. Стаята (каютата) беше малка, дълга не повече от три метра, и нямаше никакви мебели. Стените, подът и таванът, доколкото можеше да ги разгледа, бяха метални, голи и без никакви нитове или шевове. До този миг свещеникът познаваше само дървени кораби и сега неволно се възхищаваше на изкуството на неизвестните нему корабостроители. Макар и с нежелание бе принуден да признае, че Нечестивият е изпреварил много Абатствата. Спомни си също, че корабът нямаше нито мачти, нито комини, следователно не се движеше нито от вятъра, нито от парата. А съдовете с парни машини бяха едни от последните постижения на работилниците на Републиката.

Скоро към плискането на водата и скърцането на стоманения корпус се присъединиха други звуци. До него стигнаха слаби и размити гласове, някои от които му се сториха познати. Очевидно на борда имаше няколко Космати Ревльовци — чуваше се един характерен вой. Освен това се намесваше и тънък звънлив бръм. Това трябва да са двигателите, реши Хиеро, които работят на празен ход.

Очевидно, да търси оръжието си бе просто безсмислено. Ножът и меча са плячкосани от враговете, а останалото бе закрепено на седлото. Ще се удаде ли на Клотц и девойката да избягнат смъртта или пленяването? Дали Хърм е успял да се скрие? Бедната Лучара, новият й покровител също не избягна капана на Нечестивия!

Вратата се отвори и тракането на резето прекъсна размислите му. В малката каюта нахлу ярка светлина и накара свещеникът да си прикрие с ръка очите. И още преди да надникне, зловонието в помещението му подсказа, че поне един от влезлите е ревльовец. Когато зрението на Хиеро свикна със светлината, той видя, че източника й се явява голям плосък панел на тавана и преди в мрака напълно се сливаше с него.

В средата на помещението стояха двама души, облечени в еднакви сиви наметала и островърхи качулки. На гърдите си всеки от тях имаше изображение на спирала. Един от тях, изглежда по-старшия по чин, откри главата си. Той така приличаше на убития С’нерг, че устните на Хиеро се разтрепериха и той едва се сдържа да не отвори уста от изумление. Вторият, явно подчинен, не свали качулката си, но и в сянката свещеникът различи чертите на уродливото лице, раздърпана брада и сплеснат нос. До самата врата се прегъваше ревльовеца — огромното червенолико чудовище тежеше не по-малко от сто килограма, а отвратителната миризма се отделяше от гъстата му вълна. Но под издадените напред дъги на веждите блестяха смислени и живи очи, пълни със злоба и злост. В ръката си лемута държеше нещо приличащо на месарска секира.

Пронизителните очи на шефа доловиха мярналото се по лицето на пленника изражение и той пръв заговори, като използува батви, а не метсиански език.

— Така, май ме позна, а? Изглежда си виждал някого от нас преди? Всички членове на Братството сме едно сплотено семейство, свещенико, и ако си видял един, значи си видял всички ни.

Докато го наблюдаваше иззад полуспуснатите си клепачи, Хиеро се съгласи с тези думи. Човекът, ако наистина беше обикновен човек, изглеждаше по-стар от С’нерг и по лицето му имаше дълбоки бръчки. Но иначе приликата бе поразителна. Свещеникът предпочете да не отговаря.

Адептът или магьосникът на Нечестивия каза нещо кратко на неизвестен език. Подчиненият послушно забърза към Хиеро, наведе се над ключалката и след рязко щракане, металната ивица, която държеше пленника, се изправи нагоре. Но свещеникът продължи да лежи неподвижно и внимателно да наблюдава троицата врагове.

— Прекрасно, прекрасно — усмихна се адептът. — Ти си въздържан човек. Ако се бе опитал да станеш, дори съвсем бавно, щях да заповядам да те съборят обратно. Нещо като предварителен урок за подчинение. Но ние сме сигурни, че ти си умен човек. Защо да си навличаш неприятности? Сега слушай внимателно, свещенико, ако наистина си свещеник, а не нещо друго. Наричат ме З’дан. А онзи здравеняк в ъгъла — Чи-Чук. И никак не те обича. Той никога не е виждал свещеник-метс, но знае, че си враг. Така ли е, Чи-Чук? Всъщност, е прекрасен момък. Как бих искал да го видиш в действие, когато откъсва ръка или крак и я изяжда пред очите на жертвата си. Отлично развлечение, не е ли така, друже мой? — той се усмихна на ужасното същество, което на свой ред се озъби.

Хиеро с труд сдържа гримасата на отвращение, което не отбягна вниманието на З’дан.

— Май не обичаш Ревльовците. Не се чуди, свещенико, че използуваме вашето наименование за тези същества. Звучи така добре. Знаеш ли, че те са само резултат от мутацията на определен вид маймуни. Ние предполагаме, че преди Гибелта са ги използували за лабораторни животни. Оттогава са поумнели и ненавиждат хората, освен добрите си приятели — тонът му бе шеговит и изглеждаше, че не бърза особено. — Сега ще отидем на брега, да си изясним някои въпроси. Както виждаш, да опитваш да бягаш е глупаво. С това ще доставиш удоволствие на Чи-Чук и веселата му компания, които за обяд могат да получат ново изискано ястие.

Той така се наведе над ложето, че бледата му като смъртта физиономия надвисна точно над безстрастното бронзово лице на Хиеро.

— И още едно малко детайлче, свещенико. Ние може и да стигнем до някакво разбирателство. Благодари на съдбата, това да стане. Обикновено не взимаме пленници — само за развлечение. Разбира се, наше, а не на тях, нали? Но в твоя случай, кой знае?

— Стани! — тонът му стана рязък. — Върви след мен, а зад тебе ще тръгне Чи-Чук. Движи се бързо и прави каквото ти заповядват, така ще проживееш по-дълго. — Той се обърна и излезе от каютата.

Хиеро побърза да се надигне, но не беше достатъчно пъргав да избегне противното докосване на Ревльовеца, който го подтикна в гърба. Свещеникът тръгна към вратата, но усети, че краката му от слабост с труд го държат. В същия миг огромната лапа го сграбчи за яката и отново грубо го блъсна напред.

Оказаха се в къс коридор, със същите сиви стени, както и в каютата. Тук-там се виждаха врати. Хиеро много би дал да разбере, дали зад някоя не се намира Лучара, но да използува телепатията сега бе истинска лудост.

Когато направляван от ръката на лемута се изкачи на палубата, видя, че дъждът е станал значително по-силен. Той се опита да се огледа, но двама в сиви качулки го хванаха под ръка и задърпаха към борда. Долу във водата се поклащаше на вълните голяма лодка.

З’дан и помощника му седяха на носа на лодката, Хиеро в средата, а Ревльовецът се сви на кърмата. Двамата гребци, стоящи непосредствено до свещеникът, бяха полуголи роби, белокожи и приличащи на диваците поклонници на птиците. Кожата им беше покрита с белези и свежи рани, лицата им бяха обрасли с дълги бради, а рошавите коси падаха на очите. Воняха още по-лошо от лемута и в погледа им се четеше пълна апатия. Тези хора бяха доведени до състоянието на животни и гребяха бързо без да издават нито звук.

Хиеро предпазливо се огледа. Намираха се на пристан в заливче, заградено с високи скали, издигащи се направо от водата. Независимо от дъжда и мъглата свещеникът видя няколко кораба: някои от тях нямаха мачти, докато силуетите на останалите му изглеждаха по-привични. Никъде не се виждаха хора или някакво движение.

Лодката през това време се обърна и сега Хиеро можеше без да мърда главата си да разглежда привлеклия вниманието му съд. Над тъмносивият корпус с остър нос и стремителни пропорции в средата на палубата се издигаше нещо като кабина, също направена от метал. В средата й се издигаше наблюдателна кула, над която на няколко пръта или мачти се намираха странни на вид прибори и инструменти. В носовата част, увито плътно с непромокаема тъкан, се намираше оръдието, от което бе сразен свещеникът.

Когато лодката заобиколи една издадена в морето скала, корабът се скри от очи. Напред Хиеро различи вдаден навътре каменен вълнолом. Горе, закътан в скалите, тежко се издигаше квадратен каменен замък. Масивните железни врати се издигаха високо над обкръжаващите го канари.

Сякаш нищо не растеше на този осеян с черни и сиви камъни остров. Стените на замъка почти се сливаха с общия фон. Няколко фигури в неизменните наметала и качулки се разхождаха зад зъберите, но не приличаха на стражи. Очевидно, крепостта на Нечестивия не се нуждаеше от часови.

З’дан се обърна от носа на лодката и се взря настойчиво в Хиеро. После посочи масленочерната вода пред себе си.

— Гледай насам, свещенико! На този остров има много пазачи. Запомни добре! Никой не може да напусне Мъртвия остров Манун без разрешение!

Хиеро се взря в повърхността на морето. Близо до лодката, виждащо се ясно дори през мъглата и дъжда, изплава нещо закръглено и светло, приличащо на увеличено многократно парче от въже. Създанието се извиваше във водата и свещеникът видя, че на единия край се намира нещо приличащо на очи и уста — кошмарната глава се издигна на метър над повърхността и настойчиво заследи лодката. Кръглата паст на огромната червообразна твар ритмично се свиваше и разпускаше, показвайки няколко реда остри бели зъби. Накрая сякаш удовлетворен от огледа червеят напълно беззвучно изчезна в дълбините, като докосна дъното на лодката. Дължината му достигаше няколко метра.

Свещеникът погледна З’дан и едва забележимо повдигна рамене, а лицето му остана спокойно и непроницаемо. Адептът на Нечестивия се ухили злобно.

— Ти ми изглеждаш смелчага, свещенико дребен. Да видим, много ли от храбростта ти ще остане, когато направим визита в Дома на нашето Братство. Дали е приятно място?

Хиеро не обърна внимание на тази думи. Колкото повече лодката се приближаваше към острова, толкова повече се усилваше незримото налягане над съзнанието му. Той усещаше, че З’дан знае това. Злата сила, царуваща на острова, го чакаше и се бе подготвила внимателно за идването му. Това бе опит едновременно да го сломи и провери, доколко може да защитава разума си. Нечестивите управници на Манун, вероятно не знаеха с кого си имат работа. Те биха могли да го убият, докато се въргаляше без съзнание. Но очевидно разчитаха, че ще успеят да го убедят да се присъедини към Тъмното Братство!

Лодката се блъсна в брега и свещеника бе изтласкан на каменистата суша. После трябваше да върви след мрачните фигури в сиви качулки към вратите на замъка. Косматият Ревльовец завършваше шествието. Това последно усилие, не особено значително, почти изтощи физическите му сили. Не знаеше, колко продължително е бил в безсъзнание, но се усещаше изморен до смърт. Освен това беше гладен и жаден. Трябваха му поне няколко минути почивка. А враговете му съзнаваха преимуществото на разпит на отслабнал и полужив пленник.

Особено го изморяваше необходимостта да поддържа непрекъсната защита против телепатичното въздействие. Така губеше и последните остатъци на енергийните си запаси. На средата на пътя той падна и когато косматата лапа на Чи-Чук „нежно“ го изправи на крака, отново се строполи на земята. Нарочно не се опита да се изправи, като постави мислена преграда само срещу неприятните физически въздействия. Докато лежеше Ревльовецът го удари няколко пъти, но той не усети нищо. З’дан внимателно изгледа пленника.

— Спри — каза Адептът на лемута. — Вдигни го! Нямаме никаква полза, ако умре тук. Той е почти напълно изтощен и да го разпитваме сега е безсмислено. Вземи го на ръце, Чи-Чук. Носи го така внимателно, сякаш е някое от твоите мръсни дечица, нали ме разбра?

Хиеро забеляза, че магьосникът умее да постига безпрекословно подчинение дори от звероподобното чудовище. Огромните космати лапи предпазливо го вдигнаха. Зловонието на лемута бе ужасно, но свещеникът блокира това възприятие. Така, носен от гадното същество, премина студените сводовете на Манун.

Когато го внесоха вътре в двора на крепостта, мислената атака на разума му престана. Хиеро разбра, че по неизвестен нему начин, З’дан е съобщил някому, че пленникът е напълно изтощен и е добре, да му се предостави възможност да си поеме въздух. Така или не, но сега можеше да се огледа спокойно.

Крепостта не беше голяма. Дворът между каменните стени бе около двеста квадратни метра. Няколко фигури в неизменните качулки крачеха по стените. Между тях нямаше въоръжени хора. Свещеникът въобще никъде не бе видял оръжие, освен ножа в ръката на Чи-Чук.

В средата на двора се намираше квадратна кула на три етажа и с няколко тесни прозореца. Плоският покрив правеше това съоръжение да прилича на сив каменен куб, чиито ръбести очертания подчертаваха неприветливостта на околния пейзаж. Сякаш целият този строеж е бил граден със суха и студена пресметливост, която изключва всякакъв намек за красота или фантазия. Хиеро наблюдаваше и запомняше. Никой от сънародниците му не бе прониквал така дълбоко в леговището на врага — ако все пак е прониквал, то не се е връщал. „Аз трябва да се върна“ — тази мисъл не оставяше намира свещеника.

Влязоха в една тясна врата и продължиха по слабо осветен каменен коридор. Мъждукащите синкави лампи едва прогонваха мрака. Хиеро погледна назад над косматото рамо на носача си. Сивият дневен сумрак изчезна зад завоя на коридора. Накрая, след още няколко завоя, започнаха да се спускат надолу. В същия миг се раздаде гласът на З’дан, усилен от каменните стени.

— Манун е под нас, свещенико. Само там ние, членовете на Великото Братство, намираме почивка, покой и защита от глупавата суетност на света. Дълбоко под земята цари пълно мълчание, което така жадуваме и безмерната пустота, към която се стремим. Само тя може да поддържа усъвършенствуването на чистия разум — гласът му прогърмя в полумрака и многократното ехо заповтаря: — разум, разум, азум, зум, — после затихна в дъното на тъмния коридор.

Неочаквано спряха. Отвори се малка желязна вратичка и лемутът, като се наведе, влезе в нея. Той хвърли Хиеро на намиращия се в ъгъла на килията сламен матрак и излезе навън, като не забрави да награди пленника със злобен поглед и тихо, но едва сдържано ръмжене от ярост.

— За известно време ще се разделим, свещенико — донесе се от коридора гласът на З’дан. — Почивай и се готви! Скоро ще те извикат.

Желязната врата глухо изтрака и се затвори. В килията се възцари пълно мълчание.

Хиеро се огледа. Помещението бе издълбано направо в скалата. Нямаше прозорци и само горе близо до тавана се виждаше цепнатина, такава тясна, че в нея дори ръка не можеше да се провре. Но от нея поне проникваше чист въздух. Малък светилник на тавана, пазен от метална мрежа, даваше достатъчно светлина. Площта на килията бе не повече от десет квадратни метра и в нея освен сламеника и кофата с капак нямаше нищо друго. В ъгъла се виждаше решетката на помийния отвор, от който идваше лоша миризма.

Непосредствено до сламеника се намираше поднос с глинени паници с вода и някаква мътна течност приличаща на вино, както и парче прост черен хляб. В училището на Абатствата го бяха научили на изкуството мислено да разпознава състава на храната. Затова успя да разбере, че виното съдържа примеси на неизвестно вещество, но хляба и водата му изглеждаха безвредни. Изля виното в отходната тръба, изяде хляба, напи се и легна на мизерното си легло. Въздухът бе влажен, но не и много студен и той се почувствува напълно удобно. Болката от огромната синина на гърдите още беше силна, но вече можеше да се търпи. Като си отдъхна за известно време, той започна мисления си експеримент.

Намали менталната защита на мозъка си на едва забележима величина. Сега приличаше на човек, който се крие зад каменна стена и така се спасява от враждебни сили или опасни животни, намиращи се навън. Съвсем внимателно Хиеро започна да пробива дупка в бариерата. Измъкваше камък след камък, като често спираше и ослушваше. Стараеше се преди всичко външната повърхност на стената да изглежда цялостна и най-проницателния поглед да не намери в нея и най-малката пролука. Но докато тази пролука не се появи, той ще е лишен от връзка с външния свят и няма откъде да получи помощ. Свещеникът, песъчинка след песъчинка, камък след камък, бавно продължи да разгражда невидимата стена-защита на мозъка му.

Но от последната крачка нямаше нужда. Мозъкът му бе станал така чувствителен и изобретателен в намиране на средства за защита, че успя навреме да разбере: Нечестивият го чака отвън! Това бе един опасен експеримент. Враговете чакаха и непрекъснато го следяха. Още миг и щяха да завладеят разума му, като го превърнат в безмозъчна кукла!

Също така внимателно, както и разграждането, той възстанови бариерата. Сега враговете можеха да нахълтат в килията и с един удар на меча да го убият, но над душата и мозъка никога нямаше да властвуват.

Хиеро легна по гръб и се замисли. Сигурен бе в едно — силно бе уплашил адептите на Нечестивия. Те очевидно искаха да узнаят повече за него. И дали има други подобни на него същества? Докато враговете се в неведение, отношението им ще бъде извънредно предпазливо.

Как да установи мислена връзка с приятелите си? Стените на крепостта не са пречка, но той сам бе блокирал възможността с телепатичната бариера около мозъка си. Да рискува и да я снеме? Разбираше, че трябва да бърза. Само Бог знаеше, колко време още ще се намира в относителна безопасност. Тази проблема приличаше на змията, която поглъща собствената си опашка. Да свали защитата означаваше да се окаже под пълния ментален контрол на адептите на Нечестивия. Всички „входове“ на разума му са затворени плътно и никой няма достъп — нито адептите, нито специалистите на Абатствата, нито спътниците му. Но и той не можеше да се свърже с тях.

Или имаше начин да го направи? Подобно на много забележителни идеи, новата мисъл тлееше отдавна в дълбините на подсъзнанието и възникна внезапно във вида на ясно и осъзнато решение. Откъде ли се появи? „Не може други честоти да се използуват, други канали за телепатична връзка, за каквито досега не подозираме?“ — помисли той и започна да опитва със сигнали в диапазона на менталния спектър на мозъка, който се смяташе за „пуст“ или по-скоро за изпълнен с фонов шум. Там излъчваха същества с малък и несъвършен мозък, приблизително съответствуващ на сумарния на пчелния рояк или мравуняка. Честотата бе така ниска, че непосредствено се допираше до невъзприеманите от човешкото ухо звуци, които издаваха някои обществени насекоми.

Хиеро реши да направи следното. Легна по гръб на сламеника, затвори очи и започна да опипва съзнанието на своите врагове на такава ниска честота, че те не подозираха възможността да бъде използувана. Отначало беше трудно, но новият канал му позволи да постигне доста. Той с радост установи, че може едновременно да съхранява телепатичния си щит в обикновения диапазон и да води разузнаване в ниските честоти. Тези зони на менталния етер бяха съвършено независими една от друга.

Започна с изследването на източника на външно въздействие върху мозъка му. Така да се каже, в движение, Хиеро изясни, че е способен да работи на три различни нива. Оказа се, че наблюдението и атаката над разума му е вършено от един човек. Но му е помагала някаква машина, тихото бръмчене на която ритмично се изменяше в зависимост от честотата на излъчвания телепатичен сигнал. На таблото на това устройство се виждаха множество бутони и разноцветни малки лампички. Между тях се намираше стъклена тръбичка, от краищата на която излизаха различни проводници. В такт с ритъма тръбата изпускаше смътна алена светлина. А един човек, безспорно адепт на Нечестивия, седеше със затворени очи и ръцете му се намираха поставени в тесни отвори на долната част на панела. Той не помръдваше и изглеждаше точно копие на С’нерг и З’дан.

Видя! Видя! Думите не успяха да прозвънят в съзнанието му и той го захлопна мигновено и прекъсна канала. Скри се напълно невредим зад телепатичната си бариера. Видя! Видя! Ликуващата мисъл се мяташе в главата му, като уловена птица в клетка. Направи го без да използува очи на животно. Обяснението беше, че на новото ниво честоти той е съумял незабелязано да проникне в чужд мозък и да използува зрението му. Сега трябва да разбере, какви други сетива е в състояние да възприема.

Отново се плъзна по невидимата нишка, свързваща го с разума на слугата на Нечестивия, който на свой ред също го наблюдаваше. И се порази, колко бързо успя да се приспособи към чуждото съзнание и да се включи към възприятията му. Помещението, в което се намираше мага, бе изпълнено с рязка неприятна миризма, идваща от малкото огнище. Хиеро предположи, че тлеещото вещество е подобно на лукинаги и се използува за подсилване на менталната сила. Но важното бе, че той, усеща тази миризма с обонянието на намиращия се там човек! А заедно с това от ръцете на другия възприемаше допира до металната студенина на машината!

Следващата стъпка направи с известен страх. Странната машина бе естествено настроена на чуждия мозък, с който се намираше в тесен физически и мисловен характер. Трябваше да узнае за нея колкото се може повече и да усети взаимодействието й с разумното същество. Абатствата едва напоследък започваха да разглеждат възможностите за усилване на мисловната мощ с помощта на специални апарати. Очевидно беше, че в тази област врагът бе отишъл далече напред.

Бавно и предпазливо, като човек с лошо зрение, който вдява игла, Хиеро се опита да използува новия канал за изследване на връзката адепт-машина. Съвсем не беше просто и безопасно. Постепенно започна да усеща, как разумът на другия, усилен от странната машина, се опитва да преодолее собствената му телепатична бариера. В същия миг започна да се задушава, стана му непоносимо горещо и затова побърза да прекрати опитите си. Очевидно, затвореният кръг ментална енергия не е безопасен. Засега остана напълно задоволен от предварителната проверка на новите му способности.

Когато усещането за горещина, макар и не във физическия смисъл на думата, изчезна, той започна методично да изучава околното пространство в търсенето на други разумни същества. Внезапно разбра, че може да направлява тази процедура, която приличаше на подсъзнателните действия, изпълнявани от него в състояние на транс пред магическия кристал. Това откритие направо го вдъхнови.

Къде ли се намира З’дан? Добре познаваше характеристиките на излъчване на мозъка му и не можеше да се излъже. Последователно опипа няколко съзнания и едно от тях явно беше нехуманоидно. Всъщност беше Чи-Чук или някой друг лемут, но подобно откритие не го заинтересува. Още няколко опита и намери търсения човек.

З’дан почиваше, а мозъкът му беше омаян от някакъв странен наркотик. Хиеро видя част от голямата стая, по стените на която висяха тъмни драпировки, а на многочислените маси стояха непознати прибори. Собственика й се беше изтегнал на ниско ложе, зад него се намираше нещо като чибук, над който се виеше тънка струйка синкав дим. Мигновено мислите на врага станаха достояние на свещеника. Въображението на адепта раждаше причудливи чувствени картини, толкова гадни, че предизвикаха физическо отвращение. Хиеро напусна мечтаещия враг, като се убеди, че лесно ще го открие в случай на нужда.

А сега какво да прави? Очевидно имаше на разположение много време. Фактът, че З’дан спокойно се наслаждаваше на наркотика, вдъхваше надежда. Едва ли в близките часове адептът ще си спомни за пленника си.

Постепенно Хиеро започна да разбира, че новите възможности на разума му, позволяват да реши много въпроси. А най-важният бе да се свърже с приятелите си. Съсредоточи мисълта си в тесен лъч, който щеше да преодолее големи разстояния. Сигналът му се разпространяваше по нов канал, като образуваше нещо подобно на арка, започваща от черепа му. Другият й край в търсене на опора започна да докосва съзнанието на разумни същества намиращи се на острова, после започна да се придвижва все по-далече и по-далече, подобно на огромна ръка, опипваща местността. Скоро разбра, че може да стигне далече извън пределите на Манун. Това даваше определена надежда, че търсенето на девойката и мечока може да бъде успешно. Хиеро знаеше добре менталните им спектри и не се съмняваше, че няма да допусне грешка.

През това време мислената сонда се предвижваше по морето. Докосваше много съзнания, но изключително животински. Срещна птици, които търсеха храна (очевидно дребни рибки), плъзна се по смътните картини на рибите и другите морски обитатели. И неочаквано се натъкна на куп човешки съзнания, намиращи се на малко пространство. Май е кораб, браздящ вълните на Вътрешното море. Така, все по-далече и далече хвърляше Хиеро невидимата си мрежа.

Накрая ги намери!

Хърм, разумът на мечока се откри пред него, но някак си частично. За негово учудване, в мозъка му имаше недостъпни зони. Но на Хиеро не му беше до това. Възползува се от слабите мечешки очи и видя Лучара, участък равен пясъчен плаж и заграждащата го извита скалиста стена. Очевидно приятелите му се намираха в малко уединено заливче. Мечокът извърна глава и в полезрението му попадна огромен сив хълбок и крака с яки копита. Клотц!

Дали ще успее да установи връзка?

— „Хърм! Хърм!“ — зовеше той по новия канал с пълна сила. Усети безпокойството на животното, но не получи отговор. В най-добрия случай можеше да възбуди емоционално мечока, като дразни мозъка му. Направи още един опит, като концентрира телепатичния сигнал във вид на тънка игла. Това беше нещо съвсем ново — подобна техника досега не беше прилагана от никого. Но възможностите на такъв начин засега не бяха ясни и на самия свещеник.

Мимолетният контакт възникна благодарение на случайността и известна доза вървене.

— „Хиеро“ — неочаквано в главата му се появи повикване. Усети как мечокът направо подскочи, но след миг връзката се прекъсна. Опита се да изпрати сигнал на Лучара, но без резултат. Не се учуди. Девойката беше новачка в менталното общуване. Тогава си спомни, че Хърм притежава неизяснени възможност. За това свидетелствуваха закритите зони в съзнанието му. Но свещеникът нямаше време да разсъждава. Насочи мислената игла в мечешкия мозък и търпеливо затърси точка, за която да се захване. Неочаквано го заля поток мисли:

— „Хиеро — отчаяно зовеше мечока, — Хиеро (приятелю) защитник! Къде си? Как говориш (с мен)? Защо така странно?“

Свещеникът спря потопа и започна да обяснява бавно какво и как е направил. За пореден път се удиви на бързината, с която мечокът го разбра и освои новия начин на връзка. Помисли си, че мозъкът на едно мече е не по-малко сложен от човешкия и че интелектуалните способности на Хърм могат да се сравнят със собствените му.

— „Намирам се в плен на Нечестивия — предаде му съобщение. — Държат ме на остров, чието местоположение не зная. В близко време ще се опитам да избягам, тъй като очаквам да ме изтезават. Къде сте и какво е станало с вас?“

Хърм разказа за злощастията на тяхната троица. При схватката на плажа, в резултат на която, както предполагали, Хиеро е бил убит, те почти не пострадали. Бягали с всички сили по крайбрежието на запад пред орда лемути. Трябвало да навлязат в Сврачешкото блато, където Косматите Ревльовци загубили дирите им. С големи трудности си проправяли път. Заобиколили местата на засадите и отново се оказали на крайбрежието. Разположили се на лагер близо до мястото, където бил хванат Хиеро. Враговете повече не ги търсели. Това доказвало, че смятат животните и жалкото девойче-робиня за съвсем безопасни. В края Хърм съобщи, че от мига на пленяването на свещеникът е минало ден и половина. После запита: какво смята да прави неговият приятел Хиеро?

Свещеникът се замисли известно време. Глупаво е да разчита на момичето, което нищо не разбира от корабоплаване, както и на мечока, знаещ още по-малко за това, да не споменава лорса, който не би се побрал в никаква лодка. Трябваше да разчита само на собствените си сили. Единствено можеше да се договорят за място на срещата.

— „Вървете на запад — предаде им той. — Намерете някой залив, в който малък кораб или лодка може да спре тайно на брега. Чакайте ме там. Аз ще дойда или ще се свържа с вас. Нечестивият не знае нищо за канала, който използувам“.

Сетне помоли Хърм да му предаде зрителна картина на мястото, което ще изберат и да му съобщи приблизително, на какво разстояние се намира от залива, където стана схватката. Това му беше достатъчно да избере правилната посока. Предаде поздрав на Лучара и прекъсна връзката. Планът за бягството беше вече готов и не биваше да отлага изпълнението му. А също така не знаеше, колко време щяха да го оставят необезпокояван.

Отново проникна в мозъка на адепта, който продължаваше да го следи със странния апарат. И повтори ужасният опит с нахлуването в разума и чувствата на чародея на Нечестивия, които бяха съсредоточени на него. После започна да внедрява предпазливо мисъл, която би могла и сама да се зароди в подсъзнанието. „Затворникът е прекалено спокоен. Подозрително е. Трябва да изключа машината и да отида на проверка. Трябва да го проверя!“ Като отново и отново изпращаше тази простичка мисъл Хиеро постепенно увеличаваше силата й. Адептът, който бе майстор на менталните науки, не трябваше да определи източника на появата й. Миг след миг, крачка по крачка Хиеро усилваше натискът над разума на противника. Заедно с това с помощта на чуждите очи наблюдаваше таблото на машината.

Внезапно се раздаде остро щракане. Мъждукащите по таблото огънчета изгаснаха, престана да свети стъклената тръба и в помещението стана съвсем тихо. Хиеро усети, че изчезна натискът над собствения му мозък. И преди адептът да се надигне от креслото, свещеникът нанесе удара си. Защитната преграда беше махната и без да се бои за безопасността си човекът шибна съзнанието на врага, преди той да се усети. Като действуваше по двата ментални канали, Хиеро мигновено завладя мозъка на магьосника, спря се за секунда-две и продължавайки напълно да контролира съзнанието му, се огледа на всички страни. Не откри никакви признаци на тревога или опасност — очевидно телепатичната атака остана незабелязана от никого, освен обекта на нападението.

Миг по-късно заповяда на пленника си, вързан с невидими, но несъкрушими въжета, да тръгне към килията му и да го освободи. В това имаше определен риск, тъй като адептът можеше да няма ключове. Но свещеникът предполагаше, че на лицата с такъв ранг са достъпни всички помещения на Манун. С очите на противника Хиеро видя напускането на стаята с машината и излизането в коридора. Но не само очите, а и ушите на врага се оказаха на разположение на свещеника. Когато назад в коридора се чуха някакви крачки, адептът се подчини на заповедта му, скри се в тъмна стенна ниша и изчака там, докато минаващият човек не се скри зад ъгъла.

През цялото това време Хиеро усещаше бясната защита не врага. Майсторът на Нечестивия притежаваше огромна телепатична сила и се сражаваше отчаяно, опитвайки се по всякакви начини да разчупи невидимите окови. Но напразно! Проведената стремително атака бе поставила под контрола на свещеника целия преден край на мозъка на врага. Това означаваше, че са подчинени чувствата, усещанията, двигателните реакции и всички връзки с външния свят. Адептът можеше само да беснее в затвора на собствения си мозък, безсилен против човека, който управляваше тялото му.

Той вървеше по лабиринт мрачни коридори край метални врати и доста ниши в стените. По едно време Хиеро долови слаб стон. Неволно забави крачките на подчинения му човек. В него се появи острото желание да погледне, какво се намира зад тази врата. Но свещеникът реши да не рискува. Всичко, което можеше сега да постигне, бе да се измъкне сам. Опитът да помогне на другите затворници на Манун, сигурно би завършила със смъртта му.

Накрая адептът се оказа пред неговата килия. Подчини се на заповедта му, напипа тясната цепнатина в стената около вратата и натисна един лост. Глухо щракна ключалката, адептът отвори вратата и прекрачи прага. В същия миг Хиеро блокира всички връзки на мозъка му с нервните краища и напусна съзнанието му. Врагът бе лишен от възможността да вижда, да чува, да се движи и дори да диша. Строполи се на пода. Вратата бавно се затвори и никой, освен свещеникът не видя тръпнещото в слаби конвулсии тяло на врага и страшното хъркане на умиращия.

Свещеникът бързо се изправи от ложето си и свали от врага сивото му наметало. На колана му висеше кинжал, който победителят пъхна в ботуша си. Сетне се загърна плътно с плаща и надвеси над очите си качулката. Няколко мига Хиеро се вслушваше както за мисли, така и за звуци, но наоколо нямаше нищо тревожно. Веднага възстанови телепатичната си защита — тук, в подземието на Нечестивия това беше необходимо.

Внезапната тишина накара Хиеро да погледне към пода. Тялото на врага лежеше неподвижно и той разбра, че едно зло сърце е спряло завинаги — и престана да мисли повече за това. Не усещаше жалост; знаеше, че колкото по-скоро изчезнат подобни същества, толкова по-добре.

Преди да го завърши, той внимателно изследва паметта му. Сега можеше спокойно да се ориентира в подземния лабиринт на Манун. Напусна килията, заключи вратата и тръгна надолу по коридора. Вървеше със спокойна и равномерна крачка — качулката надеждно скриваше лицето му. Изглеждаше сякаш Майсторът на Черното Братство отива някъде по своите неотложни работи.

Хиеро не тръгна по пътя, по който го бяха довели, или по-точно казано донесли тук. Нито беше най-късият, нито — най-безопасният. Освен това искаше да вземе някои неща, преди да напусне негостоприемния покрив на замъка. Мозъка си настрои на предпочитаната от адептите на Нечестивия вълна. Затова бе в състояние да открие навреме всеки човек и доколкото е възможно, да избегне срещата с него.

Така измина неколкостотин метра по мрачните коридори, когато чу някакъв слаб звук. Спря и внимателно се заслуша. Шумът, ако това не беше от пулса в слепите очи, напомняше на тихи крадливи стъпки. Но сега не чуваше нищо. Подземният свят на Манун беше неподвижен и безмълвен. Само редките лампи мъждукаха по тавана напред и назад.

Отново тръгна, но скоро видя пред себе си ярка светлина и движещи се фигури и забави крачките си. Според плана си, намираше се близо до централната и най-използувана част на подземния комплекс. Групата хора се скри зад ъгъла на близкия завой. Очевидно бяха служители от нисък ранг — характерната черта на менталтото им поле бе тъпата злоба. Изчака няколко минути и продължи нататък.

Източникът на ярката светлина беше голяма лампа, монтирана в тавана на голям коридор, който пресичаше неговия. Досега нещата вървяха нормално — бе стигнал, където възнамеряваше. Същевременно не усещаше наблизо менталните излъчвания на слугите на Нечестивия и можеше да действува свободно. Отметна назад качулката и зави по широкият коридор наляво. Миг по-късно се оказа пред нужната му врата и като откри, че не е заключена, побърза да влезе вътре. В малката стая, използувана изглежда за склад, нямаше никого. На една от лавиците на стелажа, заемащ цялата стена, се намираше любимия му меч. Чувствуваше се, че оръжието е захвърлено небрежно и презрително. Хиеро отметна плаща и окачи меча през рамо. След миг се оказа в коридора и тръгна обратно. Това, че убитият от него адепт знаеше, къде се намира меча му, бе голяма сполука. Благодарение на способността си да предвижда, той се бе досетил да потърси информация за взетите си нещо в затихващото съзнание. Разбира се, не тръгна да търси хвъргача си, който бе отнесен някъде за изследване. Освен това нямаше повече снаряди за него и като оръжие беше безполезно.

Хиеро не срещна никого в тясното и малко посещавано коридорче. Непрекъснато опипваше менталното поле на Нечестивия и беше сигурен, че наблизо нямаше нито един човек. Но въпреки това той нервничеше. Появи се чувство, че от някой е открит. Забърза, почти се затича. Макар едва ли някой в Манун подозираше за бягството му, но неприятното усещане, че го следят не изчезна.

Подът на извиващия се коридор бе напукан, по грубите каменни стени водни капки се стичаха надолу, а лампи се срещаха рядко. Той водеше към отдавна неизползуван изход, който в далечното минало е бил предназначен за бягство от обсадената крепост. За него — бе му подсказал умиращият мозък — знаят малко хора и не се охранява.

Коридорът започна да се изкачва нагоре. Подът бе затрупан с купчини каменни и тухлени парчетии. Хиеро се спъна и забави ход. Спря се. Зад него се чу шум, сякаш предизвикан от падащи камъни. Свещеникът отново провери целия ментален диапазон, но не откри нищо. Реши, че е някоя мишка или друго малко животно и продължи пътя си. Досега нито един човек не бе открил бягството му — в това нямаше никакво съмнение.

Коридорът стана още по-стръмен, а едно неясно петно в далечината предвещаваше края му. Хиеро малко се отпусна и успокои дишането си. От непрекъснатото телепатично усилие бе започнал да се уморява и то повече отколкото от физически усилия.

Хиеро мина под поредния мъждукащ светилник и навлезе в тъмнината. Внезапно се раздаде шум зад него. Свещеникът рязко се обърна и едновременно извади тежкия си меч. В бледата светлина видя масивен силует, който сякаш изпълваше тунела и летеше напред с огромна скорост. Като разбра, че е открито, чудовището издаде пронизителен вопъл и се хвърли напред.

Беше Чи-Чук! По някакъв начин гигантският Ревльовец бе открил бягството му и го преследваше. Свещеникът контролираше мислите на хората от братството, но бе забравил, че Нечестивият има слуги и съюзници с друг ментален диапазон! Но нямаше време да се оплаква от невнимателността си. Мъждукащата светлина на лампата на тавана падна право на лемута и Хиеро видя блясъка на стоманеното острие в ръката му. После човекът стремително атакува.

Прехвърли меча в лявата си ръка, рязко се наведе, сграбчи голям камък и с всички сили го захвърли право в озъбената паст на чудовището. Парчето варовик се тресна в устата му и нараненият лемут залитна назад и размята из въздуха свободната си ръка. Разтърсващият коридора див боен вик се смени с писъка на зашеметеното от болка животно.

Хиеро извади кинжала си, стисна го с дясната си ръка, а лявата с меча изпъна напред и се нахвърли на врага. Чи-Чук се опита да вдигне оръжието си, но свещеникът отрази удара с кинжала си и същевременно тежкият му меч потъна в ужасното окървавено лице. Нямаше жалост в душата му — както нямаше съмнение, каква ще бъде съдбата му, ако не улучи.

Когато човекът издърпа обратно оръжието си, се раздаде джвакащ звук. Колената на чудовището се прегънаха и огромното му тяло полетя напред. Хиеро се притисна до стената и лемута рухна право в краката му.

Наоколо се възцари тишина, която се нарушаваше само от дишането на свещеника. Затвори очи и се опита да улови някакъв сигнал за тревога. Но всичко беше спокойно. Мислите на хората в крепостта бяха заети само с всекидневните работи. З’дан в стаята си продължаваше да спи под въздействието на наркотика и в мозъка му танцуваха чудовищни видения. Очевидно, от този отдалечен тунел не бе стигнал нито звук или мисъл до централната част на Манун.

Хиеро се наведе над трупа и изтри оръжието си о калната козина на лемута. Стоеше, гледаше на сгърченото от предсмъртните мъки тяло и почиваше след страшното напрежение на схватката.

— Бедни мой, Чи-Чук — зареди на глас свещеникът, — Бедни мой, глупав Чи-Чук! Ако порядъчни хора те бяха възпитавали, ти сигурно нямаше да бъдеш този вонящ людоед, рожба на нощните ужаси, а съвсем друго същество!

От състрадание към нещастната съдба на Чи-Чук, той произнесе кратка молитва и продължи пътя си. Скоро усети свеж вятър да докосва лицето му и ускори крачки. Но мина доста много време, преди да стигне изхода и да се изкатери по стръмния скат в края на тунела. Краката му трепериха, умората му бе така силна, че усещаше, как в схватката с лемута е изгубил цяла година от живота си.

Запасният изход на крепостта нямаше врата. В края тунелът правеше два пъти зиг-заг и завършваше с такава тясна цепнатина, че свещеникът с труд се измъкна навън. Внимателно се огледа на всички страни. Трябваше да прикрие с длан отвикналите от нормалната дневна светлина очи. Слънцето залязваше. Намираше се на склона на скалист масив доста високо над залива, в който се намираше пристанището на Нечестивия. На вълните се поклащаха няколко съда, в това число и тясното черно корабче, доставило го на острова.

На отсрещната страна на залива се намираше единственият пристан. От него нагоре се виеше пътя към замъка на Нечестивия. Хиеро вдигна глава и се загледа в стените сред пръстена скали. Вратите бяха затворени. Ни звук, ни стон! Безмълвие цареше в залива и пристанището.

В дясно от Хиеро започваше тясна пътечка, водеща надолу към ивицата крайбрежен чакъл. Там, опънати на дървени колове, съхнеха рибарски мрежи. На брега, докосвани от прибоя, лежаха две лодки. Котвите им бяха зацепени за отломките на скалите. Свещеникът реши, че управниците на острова не се гнусят от свежата риба. Но това нямаше никакво значение. Най-важното бе, че с тези лодки щеше да избяга. Веслата се намираха вътре, а една имаше и разглобяема мачта, която лежеше на пода завита в насмолено платно.

Сенките ставаха все по-дълги. Ни едно огънче не трепна в прозорците на замъка, чиито контури започнаха да се размиват. Не се виждаше светлина и в пристанището. Корабите дори не се охраняват, помисли с недоумение Хиеро, очевидно Майсторите са много самоуверени, продължи той, и смятат, че никой не може да предизвика могъществото им. Но така ли беше всъщност? Той си спомни забележката на З’дан, която той пророни в лодката: „Островът има много пазачи“. Най-добре е, да бъде колкото се може по-предпазлив.

Първите звезди замигаха във висините. Нощта щеше да бъде безлунна. Тънко и жално виеше вятърът сред голите скали на острова на Смъртта. Хиеро неволно си представи, че това са стоновете на безбройните безименни същества, които тук са загинали — нещастни жертви на Нечестивият и слугите му. Той не биваше да попада в числото им!

Хиеро бавно се заспуска по склона, като непрекъснато се оглеждаше и стискаше дръжката на меча си. Наоколо не се забелязваше никаква видима опасност. Менталните излъчвания на обитателите на крепостта както преди не будеха тревога.

Скоро се добра до лодките, освободи котвата на тази с мачтата и се опита да я изблъска във водата. Никак не беше лесно и на два пъти трябваше да почива. Накрая успя, качи се в лодката, издигна мачтата, но остави платното свито. После се върна на брега и с остър камък проби дъното на втората лодка, взе от нея веслата и се върна на своя съд. Не измина и минута, когато вече се насочваше към изхода от пристанището.

Гребеше предпазливо, оглеждаше внимателно скалите и не се опитваше да развие голяма скорост. В гъстата сянка на скалата лодката му беше почти невидима. Скоро се плъзна край един от големите кораби. Палубата му беше празна, а отсъствието на ментален фон показваше, че кораба не се охраняваше. Най-сложно се оказа да преодолее прекалено силното насрещно течение в тесния пролив, съединяващ залива с откритото море. Още на изхода вълнението се усили, водните пръски летяха над борда и главата на Хиеро бързо се намокри. Е, какво пък, реши свещеникът, докато работеше с тежките весла, така поне няма да страдам от жажда през дългия път.

Поривите на вятъра, който го посрещна в гърлото на заливчето, отначало го зашемети. Всъщност вятърът не беше толкова силен, но с малката лодка, около четири метра дълга, той си играеше с лекота. Вълните прииждаха една след друга, водата се изливаше на голата глава на Хиеро и се стичаше по шията и гърба му. Измокри се до костите, но за щастие нощта беше топла и не усети студ. Свещеникът не беше новак в работата с греблата и платната. Скоро влезе в ритъма на вълните и уверено насочваше лодката.

Но някъде в средата на прохода усети надигащата се тревога в подземната крепост. Той продължи упорито да гребе и същевременно усили менталната си защита, като се прислушваше в шума на разбуненото леговище на Нечестивия. Възприе яростните и несвързани мисли на З’дан, който се бе събудил и узнал последните вести. Импулсите на другите адепти също му бяха достъпни и той усети трескавата прибързаност, с която слугите на Нечестивия шарят по менталното пространство в недрата и повърхността на острова. Но напразно се опитваха да го открият. Усилията им отиваха на вятъра. Телепатичната му бариера бе непроницаема и неосезаема. Тази нова сила и умение Господ му изпрати в трудната минута и те го скриваха от служителите на злото. Но много повече се страхуваше от най-обикновеното преследване, при което можеха просто да го видят. А рано или късно враговете му ще го организират.

Засега му вървеше. Успя да напусне гърлото на пролива и да заобиколи една от обграждащите го скали. Точно навреме! От стените на замъка със съскане излетя ослепителна ракета, взриви се над залива и заля всичко с ярка светлина. Но огромните скали, представляващи външните бастиони на острова го прикриваха от очите на врага. Но не хранеше никакви илюзии. Очевидно скоро изчезването на лодката ще бъде открито и тайната на бягството му ще стане ясна на всички.

Той постави греблата в лодката и опъна платното. После трябваше да се премести на кърмата и да хване кормилото. Започна да се движи край източното крайбрежие на острова. Минаха само няколко минути и той свикна с управлението. За щастие духаше западен вятър и надуваше платното. Постепенно свещеникът се убеди както в надеждността на съда, така и в способността си да се справи с него.

Хиеро бе така зает с управлението на лодката и наблюдението на околните скали, че в известна степен отслаби менталния контрол на околната среда. Естествено, това не бе намалило телепатичната му бариера, която поддържаше почти инстинктивно. Но внезапно усети нещо ново, странно и неприятно. Менталното поле се разтрепери и от какво се предизвикваше това не разбра, но явлението не му се стори заплашително и той не му обърна сериозно внимание.

Изведнъж вляво от Хиеро, извън границата на сянката от скалите, над водата се появи свитото на пръстен тяло на гигантския червей. Скри се в черната вода, показа се отново и стана ясно видимо в светлината на непрекъснато изстрелваните ракети.

Червообразното същество от залива! Манун го бе извикал от мрачните дълбини на Вътрешното море и изпратил след Хиеро!