Пътешествието на Хиеро

5. НА ИЗТОК

— Виж! — пронизително завика тя? — Зад теб има чудовище! Виждам го! Черно и с дълги кучешки зъби! Ставай и се защитавай!

„Изминаха три седмици от последния ми разговор с жена“ — помисли Хиеро, като яко стискаше горещото и силно тяло и не проявяваше никакво желание да се помръдне. Към чистия и свеж аромат на момичето усещаше едва доловима миризма, която му напомняше за нещо диво, свободно и непокорно.

— Това е моят мечок, глупачето ми — каза нежно Хиеро. — Не се страхувай, той няма да ти причини вреда.

Докато говореше, устните му докоснаха гъстата и къдрава коса, после внимателно се плъзнаха към нежната шия. Хиеро бе забелязал Хърм още преди десетина минути и му бе заповядал мислено да остане навън от скривалището им под гъстата корона на дървото. Очевидно любопитното и общително мече бе поискало да погледне гостенката. Девойката рязко блъсна свещеника, скочи на крака и гневно се взря в смеещите му се очи.

— Значи е истина това, което говорят за свещениците! Компания страхливи безделници, любители да вдигат женски поли! Остави настрана лукавите си мисли, отче! Аз мога сама да се защитавам и ще го направя!

Хиеро седна и изтръска листата и парчетата изсъхнала кора от дрехите си. Сетне хвърли няколко клонки в огъня. Издигналите се пламъци осветиха лицето му с меден цвят и високи скули.

— Изслушай ме, млада лейди — каза той спокойно, — нека говорим ясно. Не обичам да извъртам. Възможно е във вашата страна да има други обичай, но свещениците на Канда не дават обет за безбрачие. Аз съм един здрав и нормален човек и на моите години повечето свещеници са женени, а някои и по два пъти. Но ние имаме строги закони, които наказват насилието над жените и всякакви подобни престъпления. Аз също нямам обичай да се занимавам с любов с деца, а доколкото виждам, не си на повече от петнадесет години. Така ли е?

Докато и четеше тази нотация, той гладеше Хърм, който бе сложил главата си на колената му и се вглеждаше с малките си насмешливи очички в момичето срещу него.

— На седемнадесет съм, скоро ще започна осемнадесетата — заяви тя независимо. — Прекрасно зная, че свещениците не трябва да имат нищо общо с жените; поне в моята страна е така. Нима някога се е чуло за женен свещеник? — в гласът й прозвучаха извинителни нотки. — Прости ми, но откъде бих могла да зная? Ти нищо не ми каза, че имаш още един звяр. И как разбра, че той е тука? Аз нищо не чух, а имам добър слух.

— Приемам извиненията ти — каза свещеникът. — Ще прекъсна историята ти, за да ти съобщя някои важни неща, тъй като очевидно още известно време ще пътешествуваме заедно, докато не реша, какво да правя с тебе. Умее ли някой в твоята страна да говори с такива същества? — Той потупа мечока по главата. — Имам предвид предаването на мисли без да се ползува гласа, така че всеки друг човек или животно да разбира.

Лучара приседна, повдигна неволно ръце, устата й се отвори изумена, а тъмната й кожа посивя.

— Казват, че Нечестивият и злобните му чудовища умеят да правят такива неща — бавно произнесе тя. — И още се носят слухове, че той направлява магьосници, гадни и долни хора, които притежават подобна сила. Старият добър свещеник, който ме учеше, казваше, че такава сила не бива да е свързана със злото, но в действителност само Нечестивият и неговите дяволи знаят как да я ползуват. — Очите на девойката блеснаха. — Разбирам! Ти си узнал, че звярът ти е дошъл, като си се свързал мислено с него! Но ти не си ли един от… — гласът и отслабна, вероятно тя си помисли, че е попаднала под властта на този зъл магьосник от нощните детски кошмари.

Хиеро се усмихна успокоително.

— Нечестивият? Не, Лучара, нямам никакво отношение към него. И Хърм също. — Обърна се мислено към мечока: — „Хърм иди бавно при нея и постави главата си на колената й. Тя никога не е виждала мечка и не умее да говори с помощта на мислите. Ще се опитаме да я научим“.

Когато малкия мечок се насочи към нея и направи това, което му нареди Хиеро, девойката замръзна на място като статуя от абаносово дърво. Но ето, че дългият и тънък език нежно близна ръката й, което я накара малко да се отпусне.

— Ти… каза ли му да направи това? — изненадата й бе такава, че говореше на пресекулки. — Ти наистина ли умееш да говориш с него така, както и с мен?

— Не с такава лекота, но той е много умен, дори не мога да си представя колко. Подобно на тебе, отскоро се присъедини към нас. А моят лорс Клотц е до мен от години. И с него си приказвам, но не е така съобразителен като мечока. Хърм често се шегува с мен. Когато си мисля, че съм определил границите на разума му, той прави нещо ново и ме поразява.

— Хърм — каза тя нежно и поглади черната му глава, — нали ще бъдем приятели?

— Ще ти бъде приятел, не се съмнявай — каза Хиеро. — Освен това е отличен водач и разузнавач. Но сега ще те помоля, да помълчиш няколко минути. Искам да го разпитам. Ние с него се разделихме, когато се хвърлих да те спасявам — свещеникът млъкна и се съсредоточи на съзнанието на Хърм.

Оказа се, че мечокът заобиколил откъм сушата скалистия нос и плажа със своеобразния амфитеатър. Опитал се да влезе в мислена връзка с Хиеро в мига на бягството му след убийството на шамана, но при съществуващата суматоха на плажа, било безнадеждна работа. Но Хърм хванал други телепатични сигнали. Наистина така и не разбрал смисъла им.

— „Мисля, че са били нашите врагове, които се опитваха да накарат дивите хора да ни гонят (нападнат) — предаде Хиеро. — Но как ни намери?“

— „Детска задачка — бе простичкият отговор. — Върнах се в голямата вода — минах (през нея) — надушвах — намерих (следата) — преплавах малката вода около жилищата на хората — отново намерих следата — намерих те“.

Той минал край селището на белите диваци, повечето от които се били върнали от амфитеатъра след неудачното развлечение с птиците. Мотаели се наоколо и вдигали ужасен шум. Като се вгледал по-внимателно, Хърм открил, че имат голяма глутница зли кучета и побързал да изчезне. Преплавал реката и тръгнал по крайбрежието на морето на изток. Следите на Клотц намерил лесно, вървял по тях и скоро се натъкнал на лагера на приятелите си.

Свещеникът реши, че тази вечер едва ли ще тръгнат да ги преследват и спокойно могат да си починат под охраната на Клотц и Хърм. Той седна на предишното си място и се захвана отново да разпитва Лучара.

— Ти се удиви, когато ти казах, че ме е намерил единадесетник — каза момичето. — Защо? Той изглеждаше като всеки друг човек от моя народ. Беше на около петдесет години. Носеше проста кафява дреха, а в ръката си имаше тояга…

— Това е интересно — отбеляза Хиеро. — Изглежда, в твоята страна всички хора са с тъмна кожа, къдрави коси и черни очи.

— Естествено. Когато живеех там, само веднъж видях бледолики роби от север. А и всички единадесетници, които съм срещала, са били хора от моя народ.

— Така — замисли се свещеникът и се вгледа в пламъците на огъня. — А в моята страна всички те изглеждат като хората на моя народ, с бронзова или, както е при инейците, червеникава кожа, прави черни коси и високи скули. Мисля, че ти можеш да ни разкажеш много неизвестно и интересно за единадесетниците. Преди да се върнем към твоята история, спомни си всичко, което знаеш за тях. В нашите места те не носят оръжие, учат децата, лекуват хора и животни, работят във фермите, на хапват месо и никога не вземат възнаграждение, освен храна. Ненавиждат Нечестивия, но изглежда, не се стремят към стълкновение с него. С какво се занимават в Д’Алви?

— Вършат същото — каза тя. — Обикновените хора, занаятчии и селяни, ги уважават, нали учат децата им на четмо и писмо, но църквата не ги обича. Свещениците подозират, че са безбожници като давидите.

— Какви са тези давиди?

— О, една странна група хора, които се занимават с търговия и се наричат Народ на Давид. Живеят по градовете. Не ходят на църква, не ядат много неща от обикновената храна и се женят само за свои девойки. Но винаги си плащат данъците и търгуват честно. Много са задружни и се бият като диви зверове, ако някой ги обиди тях или религията им. Давидите изпитват странно отвращение към кръста и не признават за Бог Спасителя, който е приел смъртта за нашите грехове. Когато още ходих на училище, един от тях ми каза, че народът им е най-древния на земята. Наистина, много са чудати…

— Ох-х… — въздъхна тежко Хиеро и се опита да смели пороя сипещи се сведения. Отбеляза си краткото „ходих на училище“ — виж ти! Факт, достоен за вниманието му! Като поразмисли за тайнствените давиди, той каза:

— Това изглежда е някаква странна еретическа секта от старите времена. С такава ние досега не сме се срещали. Последната секта в Канда — протестаните — се слели с нашата църква още преди две хиляди години. Сега целият наш народ принадлежи на единната Универсална Църква. Очевидно, в твоята страна има много странни отживелици. Но моля те, продължавай да разказваш, аз повече няма да те прекъсвам.

Той хвърли няколко съчки в огъня, пламъкът се издигна и едва забелязващият се дим пое нагоре, където се стопи в плътната корона на дървото. Девойката разказваше и прозаическия тон на думите й рязко контрастираше с необикновеността на преживяванията й. Хиеро сам бе преживял не малко странни приключения, но докато я слушаше, бе като омагьосан. А мечока дремеше с глава на коленете на момичето.

Единадесетникът, възрастен и спокоен човек, поставил шини на крака на Лучара, после й помогнал да се премести на безопасно място. Отишъл си, но след няколко часа се върнал с голям бик. Това животно наричали кау и било разпространено много на юг. По думите на девойката животното приличало малко на Клотц, но кожата му била на ивици и по-светла, а рогата — къси и прави.

Този човек се наричал Джон. Казал на девойката, че ще се опита да я откара в едно от убежищата на ордена, но пътя до там бил труден. Тръгнали на северозапад и вървели много дни през огромните тропически гори, като се стараели да не излизат на главните пътища между враждуващите градове-държави. Селяните и горските жители ги посрещали приветливо, предоставяли им храна и подслон и ги предупреждавали за мигриращи стада, лемути и други опасности. На свой ред Джон лекувал болните в селата и раздавал набори букви, с които децата се учили на четмо и писмо. Лучара каза, че именно просветителската дейност на единадесетниците дразнела особено официалната църква. Нито свещениците, нито благородниците искали селяните да възприемат нови идеи.

— Някои наши църковници също не ги обичат — забеляза Хиеро, — макар в нашата страна всички да могат да четат и пишат. Но консерваторите ги смятат за съперническа религиозна групировка и се отнасят към тях със подозрение. Учителят ми, Абат Демеро, веднъж каза, че те се намирали зад нас. И ако не можем да изпълним дълга си, те ще ни помогнат или ще ни заменят. Но, моля те, продължавай.

В края на третата седмица от пътешествието им станала трагедия. Те били напуснали пределите на градовете-държави. Джон казал на момичето, че след пет-шест дни ще стигнат убежището. С него тя се чувствувала в безопасност. Хищници почти не срещали, а дори някой да им се изпречвал, то след ръмжене и сумтене се оттеглял. Лучара разказа, как глутница гигантски змееглави, господарите на тропическите гори, просто се отдръпнали пред кау, която с невъзмутимо спокойствие минала през тесния проход, образуван от чудовищните животни. Джон само се усмихнал на учудването й.

Хиеро си помисли, че единадесетникът би трябвало да притежава огромна ментална мощ. Той самият бе усетил, че и в него бе започнала да зрее подобно на чуден плод същата сила, извикана към живот от двете спечелени сражения. Помисли си още, че Лучара му казва изключително важни неща. Никой преди не си бе представял, че единадесетниците имат такава разклонена организация. Продължи внимателно да слуша девойката.

Те вървели по тясна пътека в джунглата, разказваше Лучара, която по нищо не се различавала от другите по пътя им. Неочаквано пред тях се появил човек. Стоял неподвижно със скръстени ръце и им преграждал пътя. В същия миг от двете им страни се появили по десет лемута. Отвратителните, приличащи на огромни космати плъхове същества с дълги голи опашки държали в лапите си копия и тояги.

Хората-плъхове, отбеляза си Хиеро.

Макар нито един от тях да не ги доближил, те били обкръжени. Лучара се ужасила, но Джон си останал както обикновено спокоен. Пришълецът бил бледолик с напълно плешива глава. Качулката на плаща му била свалена и се виждало лице със студени избелили очи. Тя разбрала, че това е зъл магьосник, един от Майсторите на Нечестивия и се постарала да не се поддава на страха. Затворила очи и здраво се хванала за седящия пред нея Джон. Изминало доста време преди да чуе спокойния глас на единадесетника, който говорил на езика на Д’Алви.

— Нека приказваме на глас. Няма никаква необходимост да плашим това дете. Предлагам ти да се споразумеем.

— И какво ще ми предложиш, почитателю на природата, поклоннико на буквичките? Вие двамата сте в ръцете ми.

— Прав си, служителю на мрака. Но съм способен да убия много твои слуги, да те раня или най-малкото задълго да ти изтощя силите. Аз съм Притежателят на Власт и мисля, че това ти е добре известно. Този капан е направен с такова внимание и на такова неочаквано място, че…

Треперещото момиче отново чула резкия глас на врага, който запитал, каква сделка предлага спътника й.

— Да пуснеш момичето и животното. Направиш ли го, кълна ти се в душата си, че няма да се съпротивлявам и ще ти се подчиня. Решавай бързо, иначе ще се бием, и борбата няма никак да е лека!

— Добре, нека бъде така. Ти наистина се отлична плячка. Не е леко да се хване почитател на буквите от такъв ранг. Обикновено вие предпочитате да сте в безопасност. Нека момичето и животното да си отидат. Ти ще дойдеш с нас!

— Във всички твои думи и дела има лъжа и измама — раздал се спокойният глас на Джон. — Девойката да си върви и никой от твоята мръсна пасмина да не я последва. Това лесно ще открия. Тук ще чакам един час и едва тогава ще тръгна с тебе. Такива са моите условия.

Лучара почти физически усетила ледената ярост, която обхванала адептът на Нечестивия, но като предполагал Джон се съгласил. Като я благословил със спокоен глас, единадесетникът казал на непознат език нещо на животното и то веднага се втурнало по пътеката, но вече само с един ездач на гърба си. Девойката успяла да хвърли последен поглед към единадесетника. Възрастният човек стоял лице в лице със сивия дявол и тълпата отвратителни помощници. Сетне зелената стена на джунглата го скрила.

Хиеро видя, че Лучара едва сдържа сълзите си.

— Той сигурно е бил много добър човек — каза бавно свещеникът. — Аз срещнах един подобен магьосник и той бе много подобен на човека, когото ти описа. Този дявол едва не ме уби. Нищо чудно да беше направил с мен нещо по-страшно от смъртта. Това би станало, ако не е онзи дундьо в краката ти.

Както и разчиташе, девойката се отвлече, заинтересува се и забрави за мъката си. Той разказа накратко за схватката си със С’нерг, сетне я помоли да продължи разказа си.

Бедното кау загинало след няколко дни. Веднъж през нощта, когато Лучара спяла на едно високо дърво, някакъв звяр се промъкнал, нападнал стоящото долу животно и го разкъсал. На сутринта тя се спуснала от клоните и като избягвала кървавите останки, се спуснала да бяга накъдето и видят очите.

По следите й вървели големи и непознати за нея зверове. Няколко пъти била на косъм от смъртта. Така се отчаяла, че била готова да се самоубие, но или вродената сила на характера й, или неизтребимата жажда за живот и попречели да го направи. За щастие запазила копието и ножа си. Така можела да си добива храна. Лучара наблюдавала какво ядат птиците и малките маймунки, но не винаги тези опити свършвали успешно. Два пъти се тровела сериозно с някакви ягоди и гъби, макар те на птиците да не причинявали нищо лошо.

Накрая измъчена и с разкъсани дрехи, на границата на гладната смърт чула човешки гласове. Промъкнала се и видяла лагер на търговци — мургави, чернокоси хора, които до известна степен приличали на Хиеро. Няколко големи коли и фургони стояли по средата на голяма поляна, а близо до тях пасели зеброидните кау. В далечния край на поляната се виждала широка пътека, почти път, която отивала в гората на северозапад.

Докато се криела в гората с надеждата, че случаят ще и даде храна или дрехи, часовоят на лагера я забелязал. Девойката побягнала, но той пуснал кучетата и те бързо я намерили. Завели я при началникът на кервана, който внимателно я огледал, задал й няколко въпроса, но тя решила да мълчи. Тогава той заповядал на жените (имало и такива) да я претърсят и огледат. Когато му казали, че Лучара е девствена, шефът заповядал да се отнасят добре с нея, но да я пазят внимателно. Било ясно, че представлявала ценна стока, за която може да се плати много.

Лучара вървяла с кервана няколко дни. Като разговаряла с жените успяла да научи езика батфи. Търговците не били жестоки към нея — нито я били, нито я морили с глад. Спътничките й дали износени дрехи и непрекъснато я разпитвали за живота в гората. Но независимо от всичко я пазели най-старателно.

Керванът минал през няколко широки и тревисти равнини и заобиколил една странна местност: хълмиста и песъчлива, за която жените казали, че била една от страшните пустини на Гибелта. Накрая стигнали Вътрешното море, за което девойката била слушала така много. Влезли в голям пристанищен град. По кейовете било пълно с кораби, а на улиците се блъскали купувачи, търговци и керваните със стоки. Населението на града се занимавало не само с търговия, но и със земеделие. Срещали се хора с най-различен цвят на кожата: бели, със светли и рижави коси, черни като нея и мургави, приличащи на Хиеро и отвлеклите я търговци. Лучара видяла няколко църковни камбани, но новите й господари не били християни, затова не й разрешили да се приближи до черква и да говори със свещеник.

Този град бил много древен и се наричал Ниана. В него живеел мълчалив и мрачен народ. Често на улиците Лучара срещала хора, които приличали на магьосника на Нечестивия. Наистина, за него споменавали само шепнешком, като се оглеждали на всички страни. Но тя усещала, че Нечестивият присъствува в града и навсякъде тъче паяжината на злото. Трудно можеше да обясни, защо бе възникнало това чувство, но Хиеро разбра всичко и без обяснения. Очевидно, както повечето чувствителни натури, девойката притежаваше естествена възприемчивост към менталното излъчване.

Няколко седмици по-късно продали Лучара на един търговец, който предприел скоро дълго плаване на голям натоварен със стоки кораб. Той също я пазил внимателно и очевидно се надяваше да получи добра цена за девствеността й. Като чу за това отново Хиеро се усмихна. Удивяваше го, че тези странни южняци успяват да превърнат женската непорочност в изгодна стока.

Преди, с изключение на канута, тя не била плавала на кораби. Платноходът изглеждал необятен. Но след три дни силна буря разкъсала платната и изхвърлила плавателния съд през нощта на малък скалист остров. На сутринта се явили бели хора на канута, същите диваци от които я бе спасил Хиеро. Изглеждали дружелюбни и главният им шаман дълго се съвещавал със собственикът на кораба. Споразумели се, че за спасяването си търговците трябвало да предадат Лучара. Тези диваци никога не били виждали хора с такъв цвят на кожата и искали да я принесат в жертва на чудовищните птици, на които племето се покланяло.

— И тези търговци, тези вонящи порове, се съгласиха? — с гняв възкликна Лучара. — Те дори дойдоха да гледат зрелището. Видя ли ги? Мургави са, дрехите им са подобни на твоите, но носят шапки.

На следващия ден скъсали дрехите й, вързали я за стълба, където Хиеро я видя за първи път и цяла тълпа диваци дошла от селището да се наслаждава на любимото зрелище. Те домъкнали огромни барабани и грохотът им вещаел близка смърт.

Лучара завършила разказа си, като измъчена от събитията през последните дни, едва се преборваше със съня. Хиеро извади от чантата на седлото вълненото одеало и запасната си куртка. Девойката му благодари с усмивка, зави се и след миг вече спеше. Лежеше на една страна с ръка под главата си и отблясъците на угасващия огън си играеха по тъмната и гладка кожа на лицето й. Независимо от сплетените коси и уморения си вид, това създание очароваше свещеникът с удивителната си свежа красота. Известно време и се любува, но умората си каза своето. Прозя се, разпъна второто одеало, настани се до огъня и заспа също така бързо като Лучара.

До гъстата шатра на короната на дървото с вдигната към небето глава и широко надути ноздри самотно стоеше големият лорс. Поемаше с дробовете си нощния въздух и той му казваше всичко за съществата наоколо. Внезапно от мрака изникна мечата фигура, докосна с нос коляното на Клотц, обърна се и потъна в нощта — поемаше по ловната пътека. еленът само тръсна глава и отново замириса топлия влажен въздух. Той беше на стража и стопанинът му можеше да спи спокойно.

Хиеро се събуди внезапно. Стресна го странен звук и той мигновено седна, отхвърли одеялото, а ръката му се протегна към оръжието. Но веднага се усмихна смутено. Този звук беше гласът на девойката, която тананикаше простовата песничка. Мелодията й се повтаряше отново и отново. Свещеникът не разбираше думите, но усети, че му напомня за приспивната песен, която пееха на родината му.

Разтвори гъстите клони и се измъкна на открито. Слънцето беше високо — следователно бе спал най-малкото десет часа. На няколко метра встрани девойката седеше и нещо шиеше. До нея се намираше разтворената седлова чанта, от която бе взела иглата и конците. Бе така увлечена от заниманието си, че не забеляза появата на Хиеро, който вежливо се изкашля.

Лучара го изгледа и се усмихна.

— Ти обичаш да си поспиваш, Пер Хиеро — каза тя. — Виждаш ли какво правя?

Тя се изправи и преди Хиеро да успее да отвърне тя захвърли скъсаната си пола. Няколко мига стоя гола, като блестяща статуя от полирано тъмно дърво, после се пъхна в току-що ушитата дреха. И веднага се засмя над объркването му. Тялото й се оказа облечено в комбинезон с къси ръкави и шорти.

— Е, какво пък — успя да каже по едно време, — не изглежда зле. Използувала си резервните ми дрехи?

— Само част от тях. Взех една риза и едни гащета. Нали не ми се сърдиш? — лицето й се опъна от огорчение.

— Ни на йота. Ти си прекрасна шивачка. Виждам, че можеш да оправиш всякаква дреха.

— Сама се научих, когато избягах от къщи. Преди нищо не умеех да правя. Това е така интересно! — Лучара вдигна ръце и за миг замря. Залята от ярката слънчева светлина изглеждаше прелестна. Зад нея огромният лорс замислено дъвчеше снопче трева, а Хърм се бе свил на пухено кълбо и спеше дълбоко близо до огъня.

Хиеро присви очи и заоглежда брега, който се снишаваше на изток. Водната преграда се нижеше на стотина метра. И в ярката сутрешна светлина видя, че това е един тесен залив, който лесно можеше да се премине.

Скромната закуска от леко опечено месо на антилопа, сухари и яйца на костенурки продължи само няколко минути. Като опаковаха багажа си пътниците поеха на юг. През целия ден вървяха по брега, понякога преминаваха през разни потоци и рекички, които се вливаха в морето.

Хиеро бе доволен от находката си, макар и да не си представяше ясно, какво ще прави с нея. Здравият смисъл подсказваше, че спасяването на момичето няма никакво отношение към мисията му. Но какво друго можеше да направи, когато животът на такова младо създание, почти дете, се подлага на смъртна опасност? Наистина, в тази история имаше и положителни моменти. Родината на девойката се явяваше точно тези далечни области, където бе изпратен и тя би могла да го осведоми за народа, обичаите и положението в тези непознати нему страни. В някаква степен това оправдаваше съвместното им пътешествие. А освен това, всъщност, нищо друго не му оставаше!

Минаха край много пясъчни наноси, навлизащи в морето по подобие на пръсти. Тук-там по тях лежаха огромни щракачи и черните им коруби блестяха на слънцето, а набръчканите дълги шии се въртяха на всички страни. Полусънните и отпуснати чудовища съпровождаха минаващата група с ленив поглед на малките си зли очи, но не помръднаха от мястото си.

— В твоята страна има ли такива твари? — запита свещеникът и кимна към гигантските костенурки.

— Има, освен това се среща и нещо по-опасно — отвърна момичето.

Оказа се, че канализационните люкове и кладенците в родината на Лучара се затварят със железни решетки, а много се ограждат и с високи масивни каменни стени. Иначе хищните морски твари биха се появявали всяка нощ и биха търсили плячка в града. Мостовете също притежавали метални мрежи или решетки. Пътищата до реките били защитени с каменни стени или пък минавали по високи виадукти. Освен това крайните квартали се пазели от тежковъоръжени конници, способни да отблъснат всяко нападение на чудовища от джунглите или набег на лемути. Като слушаше девойката Хиеро започна да разбира, че животът на север в сравнение с този в Д’Алви е просто тих и мирен.

За нощуване спряха на нисък и тревист хълм, от върха на който Хиеро успя в настъпващия мрак да различи началото на Сврачешкото блато. От неприятните му изпарения бе наситен топлия въздух. До ушите му се донесе едва чуващ се вопъл на жабоподобно чудовище.

Когато разговаряха след вечерята разположени уютно на одеалата си, Хиеро изведнъж рязко млъкна. Много слабо, на прага на възприятието, той възприе мислен сигнал с нищожна интензивност. Почти не можеше да се усети и никога преди не би могъл да го направи, но сега менталната му сила растеше от ден на ден и много му ставаше достъпно. Без никакво напрежение „чуваше“ простичките мисли на птиците и малките животни. Лесно би проникнал и в мозъка на Лучара, но порядъчността му и придобитото от дете уважение към разумните същества го задържаше от такава крачка.

Тъмнокожата девойка забеляза спрелия му поглед и поиска нещо да запита, но той я прекъсна с рязко махане на ръка. Съсредоточи се, събра всичките си сили и новото си умение, придобито в тежката борба и се опита да разбере смисъла на сигнала. Но усилията му не дадоха резултат. Въпреки това свещеникът ясно усети, че търсеха него, търсеха го настойчиво и целенасочено!

Той стана, отиде до намиращата се на един камък чанта и като се порови в нея извади металния прът, антената-копие на убития С’нерг. После седна на земята, разгъна антената и внимателно долепи дисковете до слепите си очи. И веднага слабият телепатичен сигнал придоби ясност и го удари в мозъка.

— „Приветствувам те, Враже!“ — долетя вълна злобна сила. Свещеникът почувствува нарастването на менталното лъчение, сякаш някой на другия край на свързващата ги нишка се опитва да обхване мозъка му с неусещащи се, но напълно реални окови. Хиеро разбра, колко му бе провървяло, когато за първи път използува това устройство. Ако тогава се бяха опитали да направят нещо подобно, сигурно щяха да го хванат. Но сега притежаваше нова сила и достатъчно знание, затова с лекота отрази опита да подчинят волята му — така опитен майстор парира неотвратим удар с меч. Няколко мига по-късно получи доказателство, че го смятат за равен партньор. — „Ти си силен, Враже! — долетя следващата мисъл и в нея се усещаше недоволство и разочарование. — Кой си ти? Отстъпник от нашите братя или нов вид мутант? Ние непрекъснато следим тази вълна и знаем, че си убил нашия брат и си похитил (неизвестен термин) комуникатор“.

Хиеро нищо не отвърна. Другият знаеше, че го слуша. Почти сигурно беше, че е от Майсторите на Братството на Нечестивия. Очевидно те нямаха представа за противника си. Смятаха го за мутант или изрод с хипертрофирани телепатични способности. Мисълта, че един от презрените им врагове, свещеник от Абатствата, може да има тази сила, въобще не им бе минала през главата.

— „Ти не си от почитателите на буквите, които се наричат последователи на Единадесетте Заповеди — дойде нова мисъл. — Ние лесно различаваме излъчването на жалките им мозъци. Не, ти приличаш повече на нас. Ти си жесток, притежаваш голяма сила и умение и не се боиш от кръвта“.

Съмнителен комплимент, отбеляза за себе си Хиеро. Той вече знаеше, че единадесетниците са непримирими врагове на Нечестивия и в същото време са някак си открити за него. Най-малкото, възможностите на това братство не се явяваха загадка за него.

— „Ние те изгубихме в голямото блато — зазвуча отново безплътният глас в мозъка на Хиеро. — По следите ти изпратихме прекалено ненадежден съюзник, същество, което ни бе чуждо. Изглежда и него си убил. Най-малкото си намерил указателя-(неизвестен термин) на нашия убит брат. Унищожи ли го? — последва кратка пауза. — Ти не искаш да говориш? — мисълта бе сладка, като гласът на библейската змия-изкусителка. — Ние, нашето Велико Братство, те признаваме за равен на нас. Бихме желали, да се присъединиш към нас, да станеш един от нас и да възприемеш нашите цели. Не се страхувай, ние не можем да те намерим, преди ти сам да пожелаеш това. Ние само искаме да разменяме мисли с такъв мощен разум като твоя и нищо повече — течеха сладките като мед думи. — Кажи нещо, Враже наш, в който ние искаме да видим приятел“.

Свещеникът поддържаше на високо ниво телепатичната защита, като подобно на древен гладиатор-секутор се прикриваше с невидим щит от смъртоносната мрежа на невидимия рециарий. Той си спомни разказаното от Лучара, за думите на Джон, единадесетникът, загинал за спасяването на девойката: „В твоите помисли и дела има само лъжа и измама“. Хиеро си помисли, че врагът сигурно ще може да го открие, ако отвърне. „Нищо чудно — реши той — те да са способни и сега да ме проследят, когато само ги слушам. Кой знае, какви сили им са подвластни?“ Смъкна контактите от главата си и натисна копчето за прибиране на антената. Чуждият глас замлъкна. Но в мозъка си продължи да усеща писукането на едва забележимите сигнали. Другият още се надяваше да установи връзка с него.

Хиеро се огледа наоколо. Вечерта бе настъпила. В светлината на луната се виждаха притиснатите един до друг Лучара и Хърм, които чакаха да дойде на себе си. Някъде в тъмното лорсът хрускаше клони и листа и едновременно с това пазеше лагера.

Свещеникът се вгледа в Лучара.

— Не се безпокой — каза той. — Нечестивият само се опитва да си поиграе с мен. Освен това нищо друго не може да направи.

— Неговите слуги търсят ли ни? И те ли могат да говорят с тебе без думи? — разтревожено запита момичето.

— Сега не. Те не знаят, къде се намираме и кой съм аз всъщност. Те изпращат на всички страни, опитвайки се да влязат във връзка с мен. Чувах ги с този прибор — посочи с глава комуникатора, — който взех от убития от мен магьосник. Разбираш ли, те мислят, че съм лемут или някакъв нов вид страшен мутант, или просто зъл човек, който прилича на тях. Преди няколко дни едва не ме откриха, но аз успях да унищожа прибора-сигнализатор. Не мисля, че могат да ни намерят.

Сетне същото, но по-кратко, Хиеро повтори мислено на мечока. Хърм не само го разбра, но и направи забележки, които поразиха свещеника.

— „Ти сега си много силен, приятелю Хиеро. Повечето врагове, освен най-силните, не могат да ти се противопоставят“.

Това бе доказателство, че мечокът наистина си представя правилно новите му ментални способности.

Нощта изтече спокойно. След закуската Хиеро реши с помощта на кристала си да разузнае пътя. Извади торбичката с Четиридесетте Символа, кристала и другите предмети нужни за обряда. Обясни на девойката какво смята да прави. Лучара бе очарована, но имаше достатъчно ум да се въздържа от въпроси, като ги отложи за по-благоприятно време.

Още първия опит се оказа успешен. Една голяма птица с бели крила — виждаше краищата им — и превъзходно зрение летеше по крайбрежието на изток, точно по пътя, който имаше намерение да следва. Обзорът беше отличен: пясъчен плаж, устията на няколко реки, дюни и каменни натрупвания, и навсякъде храсталаци и дървета, та чак до самото блато. Морето се бе ширнало на много мили и в далечината се забелязваха доста острови. Птицата направи кръг и с очите й съзря на запад, в перестата димка, едно село край малка река, там изглежда живееха неотдавнашните му противници, бледоликите почитатели на гигантските птици. По спокойното и пустинно море само на едно място по повърхността пълзеше някакво тъмно петно. Но Хиеро отдалече не можа да различи подробности и му се стори, че това бе или риба или друго морско същество.

Когато Хиеро завърши наблюденията си и отвори очи, Лучара и Хърм седяха срещу него. Девойката внимателно го гледаше. В обряда на гадаенето нямаше нищо секретно или свещено. Молитвата преди да тегли жребия бе просто молба за помощ. Четиридесетте Символа не спадаха към свещените предмети — като например чашата за причастие или кръста. Вдигна лявата си ръка пред очите си и разпери длан — на нея имаше пет символа и сред тях отново бяха Копието и Рибата. Война и вода, сражение и кораби, лов и риболов, помисли си Хиеро и постави знаците настрана. Следващият символ беше Скръстените Ръце.

— Този символ означава приятел — усмихна се Хиеро на Лучара. — Той предсказва среща със стар приятел или появата на нов, на който ще мога да се доверя. Има още един знак, подобен на този — Разтворената ръка. — Свещеникът извади от купчината символа и го показа на момичето. — Той предсказва, че ще срещна Хърм.

За разлика от Разтворената Ръка символът Скръстените Ръце означаваха много близък другар, за цял живот, но Хиеро не поиска да насочва вниманието на девойката към това и замълча.

— Може би този символ се отнася до мен? — запита Лучара. — Имах толкова малко приятели, че бих желала да…

— Почти сигурно символът сочи тебе. Искрено се съмнявам, че ще видим много хора и смятам за невероятно сред тях да се окажат приятели. Нека смятаме, че всеки от нас е намерил нов другар. — Те и двамата се усмихнаха едновременно, като белите зъби еднакво проблясваха на шоколадовото лице на момичето и медното на Хиеро.

— Да гледаме нататък — продължи свещеникът. — Нали виждаш, Останаха още два символа. Първият, Мълнията, има три значения, две от които са необичайни. Въобще, съмнявам се, че може да падне мълния върху мен. Но мога да се разсърдя много и значи трябва да се страхувам от изблиците на гняв. Възможно е да се случи нещо подобно, но засега не съм сърдит — той се усмихна и подхвърли фигурката на ръката си. — Не, не мисля, че нещо подобно ще се случи. Най-добре ще е, да се съсредоточим на последното и обикновено значение — буря, ураган или изобщо лошо време. Да си отваряме широко очите и бурята няма да ни намери неподготвени. — Той хвърли Мълнията при останалите знаци. — Какво остана за накрая? Ботуши! Предстои ни дълго пътешествие. Знакът ни предупреждава, че ще продължи повече, отколкото аз предполагах. — Миниатюрните ботуши се присъединиха към купчината.

— Ти наистина ли можеш нещо да предвидиш с тяхна помощ? — запита девойката. — Всичко това ми изглежда така неопределено. Струва ми се, че много неприятности може да се предскажат и по-просто. Следва да се помисли къде сме, кои сме и какво се опитваме да направим?

— Трябва да отбележа — заяви свещеникът, завършвайки опаковането на магическите си принадлежности, — че си напълно права. Действително е неопределено. Но нямам големи способности за предвиждане на бъдещето. Познавам хора, които могат да измъкнат десет или дори петнадесет знака едновременно и да направят удивително точно и подробно предсказване. Аз никога не успявам да взема повече от пет или шест. Затова съм напълно доволен, ако получа дори малък намек за идващите събития.

Те вече вървяха по крайбрежието. Лучара седеше пред него. Хърм тичаше след лорса. Хиеро продължи да разсъждава на глас.

— Така, Копие, Риба, Скръстени Ръце, Мълния, Ботуши. Може да се тълкуват така: предстои ни дълго пътешествие, част от него ще бъде по море. Ще срещна или вероятно съм срещнал истински приятел, който ще ми помогне да извърша пътешествието. Възможно е да попаднем в буря. Почти съм сигурен, че Мълнията означава буря.

Лучара поклати глава. Последното предсказание й се стори съмнително. Вече няколко дни стоеше прекрасно време. Слънцето светеше ярко, по небето плаваха бавно бели облачета, а птиците и дребните животинки се държаха спокойно. Не, нищо не предвещаваше разваляне на времето.

— „Хърм — сигнализира Хиеро, — времето ще се измени ли?“ Зверовете са много по-чувствителни от хората при възприемане на природните явления и с лекота усещат ден или два предварително такива събития като ураганите. За свое учудване отговорът бе отрицателен.

— „Няма (да има) лош вятър, водата (ще бъде) спокойна (още) два изгрева“.

— Може би — заяви на момичето, след като й каза отговора на Хърм, — времето ще се промени по-късно. Символите са способни да предсказват четири-пет дни напред.

— Аз ще мога ли да се науча да предсказвам? — запита Лучара без да повдигне главата си. Те така близо един до друг седяха на гърба на лорса, че бухналите коси на девойката гъделичкаха лицето на Хиеро.

— Не виждам причини против. В моята страна има деца, които използуват символите по-изкусно от мен. За това се иска преди всичко талант. Аз имам други способности. Мога да говоря с животните, да гледам с очите им (нарича се далечно виждане), а сега се научих да се сражавам с помощта на силите на мозъка си.

— Сигурно е чудесно, да умееш да общуваш с такива зверове като мечока и твоя бик. Това изкуство ми се нрави повече. Ще ме научиш ли?

— Стига да искаш — отговори уверено Хиеро. — Тези способности не са чак толкова редки. Мислената реч и телекинезата (така се нарича предвижване на предмети с помощта на излъчваната от мозъка енергия) могат да се научат на практика от всеки. Главното е правилното обяснение и непрекъснатата практика. Когато имам свободно време ще се занимавам с тебе.

Девойката се обърна внезапно, прегърна го и той усети топлия й дъх.

— Колко е хубаво! Моля те, много те моля, нека започнем веднага… — ръцете й го стиснаха още по-силно.

— Е, добре — измърмори полузадушеният и смутен свещеник, — добре… Ако ме оставиш жив, може би ще те науча на нещо полезно…

Като пое няколко пъти въздух и оправи разрошените си коси, той започна първия урок.

— Слушай внимателно, момичето ми. Най-важното е защитата на собствения разум, щит за мислите ти и преди всичко умението да се владееш. Ако не умееш да се пазиш, Нечестивият леко ще завладее мозъка ти, ще те зароби и ще те застави да изпълняваш заповедите му, дори когато става дума за убийство! Но и при щит, чуждият разум, ако е достатъчно силен, може да проникне в съзнанието ти. Точно това те се опитаха да направят с мен два пъти.

— Но повечето хора не умеят да се защитават — каза девойката. — Защо тогава Нечестивият не е подчинил на властта си всички разумни същества?

— И най-опитният телепат може да намери чужд мозък, само ако последният се опитва да предаде мислено съобщение. Освен това подобен род контакти са ограничени от разстоянието. Друг въпрос е, когато се срещнеш лице в лице с Нечестивия… Сега се опитай да направиш следното: представи си, че увиваш разума си в пръстен или кълбо. После… — той продължи да говори почти автоматически. Превъзходната му памет съхраняваше напълно уроците на първия му учител, старото отче Хадена. И това му позволяваше да наблюдава внимателно местността, през която минаваха. Оглеждаше непрекъснато небето, като се опитваше да забележи летящата машина на враговете, но не виждаше и следа от нея. Във висините се рееха няколко орела, а под тях, близо до морската повърхност летяха водоплаващи птици.

Малкият отряд премина край малко заливче, където си играеха стадо хипопотами или водни свине. Огромните същества с блестящи мокри кожи се разхождаха по брега и не обръщаха никакво внимание на пътешествениците. Скоро им се наложи да пресекат едно тресавище широко около километър. На това място Сврачешкото блато се съединяваше с няколко плитки потока с морето. После отново се ширна до самия хоризонт чист пясъчен плаж.

Когато се стъмни, те се настаниха за нощуване под закрилата на немного висока скала. Хиеро запали огън от сухи клонки, изхвърлени на брега от морето. Девойката се учуди на взетите предпазни мерки.

— В морето може да има кораби — напомни й свещеникът. — Едва ли екипажите им ще са настроени приятелски спрямо самотни пътници. Това поне знаеш — нали си била на такъв кораб.

Те вечеряха и Хиеро продължи обучението.

— Искам да възприемеш още нещо — каза той. — Мога значително да ускоря обучението, но затова трябва да проникна в мозъка ти и да му предам необходимите навици. Аз не желая да правя това!

— Защо? — учуди се момичето. — Нямам нищо против, ако така бързо се науча да говоря мислено…

— Ти не разбираш още какво ще означава това — прекъсна я Хиеро. — За такова обучение трябва напълно да завладея мозъка ти. Ти ще поискаш ли аз да узная всичко за тебе: мисли, мечти, чувства, надежди и желания, абсолютно всичко, което се крие в твоето подсъзнание?

Тя се замисли и лицето й стана сериозно.

— Разбирам, какво искаш да кажеш… — прошепна тя. — Благодаря ти… Много е трудно да се откажа от възможността бързо да разбера и науча… Та това е огромен и нов свят за мене. Но аз разбирам, че си прав. Никой не ще поиска да знаят всичко за него.

— Тогава да не губим време, момичето ми. Спомни си, какво ти разказах досега и се опитай да използуваш тази техника. Ти трябва…

На сутринта Хиеро се събуди малко уморен, докато Лучара бе свежа както обикновено. Тя поиска да се занимават цял ден и свещеникът реши да не потеглят по рано от следващото утро. Тренировките продължиха до обяд. Накрая Хиеро й предложи да повика мислено Хърм. И когато мечокът възприе телепатичния сигнал тя изпадна в невероятен възторг. На Хиеро му се стори, че Хърм изпита не по-малко удоволствие от девойката.

Денят се оказа слънчев и ярък. Нито лорсът, нито мечокът не усещаха привичната тръпка на тялото при предстояща смяна на времето. Това дразнеше в известна степен Хиеро, но той се стараеше да не показва настроението си. Мълнията бе един от най-безгрешните символи и свещеникът разбираше, че рано или късно ще се случи нещо свързано с този знак. Е, смяташе се за посредствен специалист в предсказването на бъдещето, но в даденият случай грешка не можеше да има. Нищо чудно идващите неприятности да са свързани просто с времето и е необходимо да се чака. Наложи си да скрие тревогата и се захвана с текущите работи.

Нощта мина спокойно и на сутринта поеха на път по безкрайния плаж на крайбрежието. По едно време пътниците забелязаха ято или по-точно стадо големи птици, които стремително бягаха и очевидно не умееха да летят. Намираха се далеч напред и единственото, което се набиваше в очи, беше необикновено зеления им цвят на перушината. Хиеро се отбеляза, че тези същества имат отлично зрение и са изключително внимателни.

Следващата нощ, под ярката пълна луна, Хиеро хвърли въдицата и хвана голяма риба, тежка почти тридесет килограма. Рибата едва не скъса кордата, но в решаващия миг Хърм влетя във водата и с необикновена сръчност я удари по главата с лапата си, след което свещеникът с лекота я издърпа на брега. Клотц, възбуден от настаналата суматоха, започна да галопира наоколо, но когато Лучара се захвана да чисти рибата, той изпръхтя презрително и се заби в храсталака, откъдето се донесе звучно дъвчене.

Денят се очертаваше да бъде облачен. Още докато събираха багажа си започна леко да вали. Хиеро наметна момичето с запасната си кожена куртка. Но времето остана топло и тихо. Ситният дъжд продължи през цялата нощ и следващия ден. Морето оставаше спокойно, но лека димка забулваше околността. Хиеро усещаше смътно безпокойство — отново се сети за Мълнията. Но едва ли това можеше да се сметне за лошо време, поне в смисъла, който се свързва със символа.

Лучара усърдно тренираше и през последните два дни бе необикновено мълчалива. Бе освоила добре простите сигнали. Заедно с Хърм часове си предаваха „стой“, „върви“, „легни“, въобще команди достъпни и на всяко дворно куче. След пладне тревогата на Хиеро необяснимо започна да нараства и той забрани на спътниците си да ползуват мисловната реч. Засега не разбираше откъде идва безпокойството, но бе свикнал да се доверява на инстинктивните си възприятия. Докато неговите иначе чувствителни животни сякаш нищо не забелязваха.

Въпреки това, когато бедата се стовари на тях, свещеникът осъзна, че основната вина е негова, защото не бе подготвен за подобен обрат на събитията. Враговете наистина бяха подготвили капана необикновено грижливо.

Ако Хърм както преди ходеше след Клотц, ако девойката не бе изпратила мислено съобщение, че мечока е усетил миризмата на гниеща риба, ако Хиеро не беше се разсмял… Ако… Ако…

На пръв поглед малкото заливче изглеждаше напълно пусто. През смътната завеса на мъглата близо до брега се виждаха малки островчета. На брега се надигаха леко няколко ниски възвишения, които бяха обрасли с храсти и тъмнозелени палми. Единствено тихия прибой смущаваше тишината на настъпващата вечер. Хиеро задържа неволно лорса. През главата му премина неясно предчувствие. После подкара Клотц. Неочаквано мечока изскочи напред, вдигна високо нос и задиша така, сякаш бе усетил някаква плашеща миризма. Лучара се засмя — стойката на Хърм й се видя забавна.

Внезапно пукнатините в скалите и храстите изхвърлиха множество странни същества. Орда космати лемути, приличащи на огромни и отвратителни маймуни, се нахвърлиха на пътниците. Ушите на Хиеро заглъхнаха от дивия вой, така познат от схватките в северните гори. В ръцете си Косматите Ревльовци размахваха тояги, дълги копия и ножове.

Но те не бяха най-страшната опасност. Иззад малкото скалисто островче, разположено само на стотина метра навътре в морето, безшумно се плъзна дълъг черен плаващ съд без мачти. Няколко фигури в качулки правеха нещо около блестящ металически механизъм, дулото на който бе насочено към малката група пътешественици.

Свещеникът реагира инстинктивно, с невероятната и почти безсъзнателна бързина на трениран Убиец. Дори рефлексите на животните му не можеха да се сравнят по скорост с него.

— „Назад!“ — последва мислена заповед за Клотц и Хърм. После с хвъргача в ръка се свлече от седлото. Вцепенената от изненада девойка продължаваше да стои на седлото и колената й здраво стискаха Клотц за шията. Лорсът приседна на задните си крака, рязко се обърна и направи огромен скок. Той вече бе изминал петдесетина метра, когато стопанинът му докосна пясъка.

Хиеро успя да се прицели, показалецът започна да натяга спусъка, когато оръжието на Нечестивия стреля. Блесна синкав пламък, а въздухът се изпълни с миризма на озон. Свещеникът усети страшен удар в гърдите и мигновено възникналият леден студ удави съзнанието му.

Докато падаше в мрака, си помисли:

„Ето какво означаваше мълнията!“

После настъпи небитието.