Пътешествието на Хиеро

4. ЛУЧАРА

Когато малко преди изгрев слънце пътниците спряха за пореден път, стана ясно, че огромното блато свършва. През нощта все по-често срещаха плътни пясъчни ивици по иначе разкаляната блатна почва. Огромните дънери донесени явно от пролетните наводнения показваха, че тази местност понякога бива заливана. Високите участъци на сушата бяха способни да осигурят растенето на големи дървета и техните корони надвисваха над гъсталаците тръстика. Островърхи скали и огромни камъни стърчаха от вировете и каналите, като образуваха цели острови. Край брега на един подобен остров погледът на Хиеро бе привлечен от няколко големи, черни и куполообразни предмети. Активността им го порази, но се взря по-внимателно и разбра, че група щракачи снася яйцата си на нагретия от слънцето пясък. Той се спеши и трябваше да чакат цял час преди последното чудовище да изчезне обратно във водата. Бяха си изпълнили задачата за възпроизводство през този сезон.

Като се оглеждаха внимателно настрани, човекът и мечокът слязоха долу и разровиха неулегналия пясък. В плитката яма лежаха няколко огромни жълтозлатисти яйца, които не се събираха на дланта на възрастен мъж. Хърм лакомо излочи съдържанието на три от тях, докато Хиеро прибираше останалите. Пътниците продължиха нататък. Преялият мечок едва успяваше да следва дългоногия лорс.

На върха на малко възвишение Хиеро задържа Клотц. Пред тях се издигаше тъмна верига хълмове или ниски планини, които закриваха хоризонта. Те се появиха така неочаквано и изглеждаха така загадъчни, че Хиеро се удиви — присъствието им в един равнинен и блатист край му се стори необяснимо. Свещеникът реши да спрат тука и за място на лагера избра удобна цепнатина в скалата, която не можеше да се наблюдава от въздуха.

Изгря слънцето и Хиеро, който с нетърпение очакваше разсъмването, се разсмя с такава радост и облекчение, че накара мечока да го изгледа с недоумение. „Планините“, изникнали в нощния мрак, се оказаха просто гребените на високи и близки дюни. Те бяха минали през Великото блато!

Зад дюните се намираше Вътрешното море — огромно водно пространство с причудливи извивки на бреговете — и всъщност легендарните Велики езера на древна Америка. Пътят, по който Хиеро започна пътешествието си, водеше от република Метс към шумния пристанищен град Намкуш, намиращ се очевидно на около двеста километра източно от мястото на лагера им. Що се отнася до близките околности, то никой, освен няколко мълчаливи и предпазливи търговци, влизащи понякога в Канда, не знаеха, какви градове и селища има по тези брегове. А търговците, езичници по произход и възпитание, не обичаха Абатствата, както и всяка твърда държавна власт, и признаваха единствено собствения си съюз на свободни търговци. Те рядко споделяха знанията си и изглежда всеки втори бе шпионин или дори пряк слуга на Нечестивия. Но Абатствата бяха принудени да ползуват услугите им, всъщност някои смели и честни хора от тях, бяха разузнавачи и тайни посланици на Абатствата и неведнъж за това са били наказвани със страшна смърт.

Слуховете, които изминаваха хиляди километри и сведенията от пътуващите търговци за западната, централната и южна области на Вътрешното море бяха пълни с противоречия и неточности. Тренираният мозък на Хиеро с лекота възкреси тази оскъдна информация, изучена внимателно преди да потегли. Морето се браздяло от множество кораби. Някои били пиратски, други — търговски или товарни. Но често било трудно да се установи кой кой е — по подобие на легендарните викинги честният търговец с лекота би ограбил партньора си или би търгувал в зависимост от обстоятелствата.

В дълбоките води сред безчислените островчета можело да се видят странните и тайнствени кораби на слугите на Нечестивия. Там се въдели огромни животни, които обитавали дълбините, но понякога ловували из плитчините край бреговете. Имало и гигантски безименни чудовища, които се хранели само с водорасли, но били също опасни, защото притежавали необикновена сила и леко се разярявали.

Но най-лошите опасности били все пак древните, толкова древни, колкото самото Вътрешно море, образувано от пет големи езера. Тук имало места, където невидимата отрова на радиацията, следствие на последния катаклизъм, все още тровеше и въздух и вода. Пиратите, които не ценяха и собствения си живот, понякога рискуваха да грабят Забравените градове по крайбрежието и означени на картите от преди пет хиляди години като цели на Първия Удар. Много от тези опасни места се явяваха разсадници на бавна смърт — проникналите там след известно време започвали да чувствуват повдигане и слабост, като преди да умре предавал болестта на близките и съседите си. Затова смелчаците се стремили да го правят тайно, иначе би могъл да бъде убит от жителите на селището или екипажа на кораба, като мярка против разпространяване на заразата.

По бреговете на морето скитали номади, някои от тях живеели направо под открито море, други изграждали временни лагери и почти всички се занимавали с риболов. Към чужденците изпитвали недоверие и враждебност. С една дума Вътрешното море и околностите му гъмжали от опасности и там човек би загубил живота си по всяко време на денонощието без никакво увъртане и протакане.

Това премина през главата на Хиеро докато внимателно разглеждаше дюните и е стараеше да си представи, какво се намира зад тях. Накрая задряма — лъчите на слънцето огряваха отслабналото му лице, сплетените коси и калните дрехи. Приличаше повече на скитник, който принадлежи към най-долните отпадъци на човешкото общество. Никой не би познал в него Пера на Универсалната Църква на Канда, един от най-добрите ученици на Абатствата.

Хиеро се събуди чак вечерта. В сянката на скалите Клотц меланхолично преживяше млади листа и клонки, а до него нетърпеливо търкаше крака младия мечок. Последният, заедно с човека си разделиха остатъците на кокошката и сухарите. Нахраниха се и тръгнаха на път. И тримата изпитваха облекчение — струваше им се, че тежките изпитания, които изживяха през последните дни са отминали. Пътешествениците бързо преодоляха тясната ивица земя обрасла с храсти и ниски кактуси и достигнаха дюните. Върховете им стигаха на височина около тридесет метра. Изкачиха се на близкия хълм и замряха от възхищение пред красотата на осветената от луната местност.

Пред тях лежеше голям залив на Вътрешното море. Не повече от хиляда крачки ги отделяха от дългата и тясна пясъчна крайбрежна ивица, затрупана с довлечени от вълните дървета. Повърхността на водата бе неподвижна и разделена до тъмния нощен хоризонт от лунната пътека. В ляво и дясно, на разстояние няколко километра навътре се издаваха два носа, които оформяха залива. Вятър нямаше и морето, в което така често бушуваха сурови и силни урагани, бе гладко и спокойно като напълнена вана.

Но не можеше да се каже, че живот липсваше: по огледалната повърхност се виждаха огромните кръгли листа на лилии, стигащи няколко метра в диаметър. Над тях тук-там висяха бели цветове, които излъчваха такава силна миризма, че Хиеро без труд я усещаше от такова голямо разстояние.

Между огромните листа шумно пляскаха големи тъмни тела, често изчезваха и се появяваха на стотина метра встрани. Стадо животни приличащи на хипопотами играеха на плиткото близо до брега. Вдиганите от тях вълни разлюляваха цъфтящите лилии и дори стигаха до пясъка на плажа.

Хиеро седна на земята и започна да съзерцава морето. Очевидно къпането ще трябва да отложи за по-късно. Дори да приеме, че в нощта нещата се изкривяват, всяко от тези същества бе поне четири пъти по-голямо от Клотц. А еленът и мечокът шумно дишаха нощния въздух, възбудени от нощните миризми и близостта на къпещите се във водата хипопотами. Свещеникът им заповяда да легнат и да чакат търпеливо заедно с него.

По едно време голям хипопотам излезе от водата, търколи се и тромаво тръгна по пясъка. Огромното, дълго и ниско тяло се опираше на земята на къси крака с три пръста на края. Главата му приличаше на сплескана по краищата бъчва, а зурлата му бе издадена далеч напред. Неочаквано животното зейна с уста и на лунната светлина блеснаха огромни зъби. Водата на потоци падаше от широкия му гръб. Свещеникът определи, че това същество е нещо средно между свиня и хипопотам. А размерите му значително надвишаваха тези отпреди Гибелта. То внезапно започна да пасе някакви растения, късите стебла на които се подаваха над пясъка и това мирно занимание така противоречеше на ужасния му вид, че Хиеро тихо се разсмя.

Очевидно тих шум или миризма от пътешествениците стигна до животното, което започна подозрително да се озърта, а късите му ушички настръхнаха. Накрая то реши, че дори да има скрити съседи, те не го заплашват с нищо, но най-добре ще е да се отдалечи. Пльосна се във водата, вдигайки облаци пръски, и след няколко минути се присъедини към събратята си.

Свещеникът се изправи, като се надяваше да разгледа по-добре стадото хипопотамоподобни същества и в същия миг улови с очи нещо, което го изуми и уплаши.

Над спокойната вода на залива в лунната светлина се пронесе черната фигура на чудовищна риба, дълга и тънка, с остра глава, приличаща на обикновената щука, която той би могъл да хване спокойно във всяко северно езеро. За миг се усети отново в родината си, сред боровите лесове и студените прозрачни езера, а не по незнайните брегове на топлите южни морета. После поклати глава и прогони мечтите — размерите на видяното същество го върнаха към действителността.

— Господи Боже! — прошепна той.

Огромната сянка удари водата с грохота на снаряд, изстрелян от невероятно голям хвъргач. Тази риба би погълнала с лекота всеки от играещите си наблизо хипопотами! Продължи да гледа изумен залива. Леки вълни като тръпка минаха по водата след падането на щуката и стигнаха до пясъчния бряг. А в тези кратки мигове стадото изчезна така внезапно, сякаш никога не бе го имало тука. Хиеро изчака няколко минути, но повърхността на водата остана неподвижна и той реше, че големите животни са изчезнали задълго. Не можеше повече да търпи натрупаната по дрехите и кожата кал по време на скитанията им през блатото.

Хвана хвъргача, подготви го за стрелба, опря приклада на бедрото си и подкара Клотц надолу по белия пясък на дюната. Лорсът просто седна на задника си и се плъзна, като предните му крака служеха за спирачки. Мечокът се търкаляше след тях. В подножието спряха, предпазливи и внимателни, готови и за сражение и за бягство. Но нито острите им слух и зрение, нито чувствителното обоняние долавяха опасност. Водата в залива не помръдваше и те без да се бавят тръгнаха към нея. Когато Хиеро нареди на лорса да пази, той изрази недоволство, започна да тропа с копита и да рови в пясъка с рога.

Хърм внимателно влезе във водата на плиткото, легна на дъното и като пръхтеше от удоволствие се затъркаля. Хиеро свали мръсните си дрехи, хвърли ги в топлото море и ги натисна с голям камък. Грижливо изми кожените си ботуши. Едва тогава се зае със собственото си тяло. По подобие на мечока не влезе в дълбокото, макар да беше прекрасен плувец. Наблюденията му показаха, че заливът не е безопасен. Дори сега, плискайки се в плиткото, непрекъснато се оглеждаше. Но никой не ги обезпокои. И когато излязоха на брега заедно с мечока, последният бе така накиснат, че изглеждаше поне с една трета по-малък.

Големият лорс пръхтейки и сумтейки се устреми във водата и я разби на пяна с копитата си. Калта на парцали започна да пада от кожата му, която постепенно си възвърна естествения сив цвят. Къпането свърши и еленът се зае в плиткото да пасе стеблата на водните растение.

През това време Хиеро се обръсна и дори изравни черните си коси, така че да не падат повече над очите му. Извади от чантите чисти дрехи, а изпраните просна на камъните да съхнат. Докато се обличаше изпита наслада и блаженство от подновеното си тяло и докосването на свежо бельо. Когато докосна с длан мястото на зарастващата рана не усети болка, подвижността на крака се бе възстановила и само белегът малко смъдеше.

Под ситният пясък на плаша се намираше гранитна плоча. На места острите й краища се показваха на повърхността и образуваха стърчащи над дюните причудливи скали. Тук някъде, помисли си човекът, ще намерим прикрито място за дневен лагер. Скоро откри една широка козирка под която се виждаше тесен вход в някаква пещера. Пренесоха багажа си. Хиеро и мечока легнаха на топлия пясък, който покриваше пода и бързо захъркаха в пълна хармония. Клотц преживяше неуморимо и пазеше някой да не се приближи незабелязано.

Към обяд свещеникът се събуди и усети, че се чувствува по-добре отколкото преди седмица. Нима наистина е минала цяла седмица, откакто напусна тесния и кален северен път? Вслуша се в резките крясъци на птиците и долови нещо подобно на далечно дрънкане. Излезе навън. Свеж топъл вятър духаше над огромното езеро и синята му повърхнина бе покрита с бели пенести вълни. Близо до брега плаваха множество лебеди и изглеждаше така, сякаш внезапен арктически ураган бе домъкнал купчинки от възможно най-белия сняг.

Двамата му спътника, изпълнени с радостна възбуда, се загониха весело по пясъка. Малкото мече ръмжеше яростно и нападаше престорено огромния лорс, който отчаяно се опитваше да бодне с още неукрепналите си рога мъхестата топка. А когато успяваше, Клотц се изправяше на задните си крака и възторжено удряше с предните копита по въздуха. Ядосаният Хърм в това време се въртеше в кръг почти свит на кълбо и сякаш се опитваше да захапе собствената си опашка.

Играта бе така забавна, че Хиеро забрави за възможността да ги видят от въздуха. Но след минута се вгледа в небесата, където освен няколко малки пухкави облачета не видя нищо друго. Въпреки това се възмути от лекомислието на помощниците си. Наистина те бяха успели да се справят с няколко неприятни ситуации, всяка от която ги заплашваше със смърт. Но трябваше да помнят, че само един ден преход ги дели от мястото, където той унищожи взетия така непредпазливо от убития магьосник прибор. Помисли си, че подобен пристъп на щастие може да им струва живота, ако врагът ги открие. Но засега ни виждаше никаква опасност и не може да сдържи детското си желание сам да има четири крака и да се присъедини към разгорещената игра. Без да престава да следи околността свещеникът започна да съставя план за следващите им стъпки. В продължение на четири дни летящият апарат не беше се появявал. Защо да не продължат тогава на дневна светлина? Пътят на изток минаваше по морското крайбрежие и едва ли щеше да бъде лек с тези скали по него дори през деня. Нека бъде така, реши, докато не се появи летящата машина, ще вървят на светло.

Животните го забелязаха, заобиколиха го и започнаха да го заливат с пясък.

— „Колко е прекрасно! — предаде Хиеро. — Вие сте забележителни пазачи! Можеха да ме изядат, отвлекат или убият докато се развличате!“

Двамата палавника разбираха, че се шегува и не обърнаха никакво внимание на думите му. Само Клотц вежливо закима с огромните си рога. Хиеро поглади с длан меките израстъци и усети под тънката кадифена кожица втвърдяващите се върхове.

— „Стой! — изпрати сигнал. — Стой мирно, лентяй такъв! Дай да ти изчистя рогата.“

Лорсът наведе глава и стоя неподвижен, докато човекът опипваше рогата му и проверяваше как се свлича меката обвивка. Подобно на другите самци и на Клотц всяка година растяха нови рога, като това не отнемаше много енергия, но го правеше излишно нервен и раздразнителен. Но учените на Абатствата отдавна се бяха отказали от идеята за отглеждане на порода безроги лорсове. Рогата им служеха като важно оръжие за защита, и освен това излишъкът на енергия, който би възникнал, след възможното им премахване, можеше да се окаже лошо постижение.

Хиеро внимателно чистеше обвивката само на местата, където леко се махаше. И той и Клотц добре знаеха, къде трябва да спре. Не бяха се разделяли вече шест години от деня, в който се появи тромавото еленче в дома на човека. Като свърши с тази работа свещеникът намери малкото желязно огледало, внимателно се обръсна и на лицето нанесе знаците на сана си, почти изчезнали по време на минаването през блатото. Като направи това, опакова чантите си и оседла лорса. Скоро поеха по плажа на юг. Човекът се намираше в седлото, а мечокът вървеше след него и не забравяше да тършува из дребните камъни. Не трябваше дълго да чакат признаци, че се връщат в места обитавани от човека.

От купчина полуизгнили стебла, пръчки и бурени, домъкнати от вълните на брега, с напрегнато внимание ги гледаха празните очни дъна на блестящ човешки череп. Свещеникът се спеши и щателно го разгледа. Няколкото парченца черна изсъхнала кожа показваха, че черепът не е много стар. В челото зееше дупка. Хиеро почтително го постави обратно и като скочи в седлото продължи нататък. Разбираше, можеше и да е случайно, но липсата на скелет му се стори странна. А отворът изглеждаше така, сякаш някой се бе опитвал да се добере до мозъка. Прекръсти се и произнесе кратка молитва, молейки от Всевишния прошка за нещастника, загинал на това място.

По пладне спряха да починат под едно голямо дърво, в което Хиеро различи палма от непознат нему вид. Преди такива дървета бе виждал само на картинки. В Тайгата се срещаха наистина палми, но много по ниски и приличаха повече на храсти. Какви меки трябва да са тук зимите, помисли той, щом подобно дърво може да ги понесе.

Следобед се сблъскаха с един враг, но за щастие без опасни последствия. Пътешествениците заобикаляха по плиткото отвесна скала, която навлизаше на десетина метра навътре в морето и закриваща за погледа следващия участък на крайбрежието, когато на открития пясък се натъкнаха на голяма дива котка, впила зъби в месото на убито животно. Хищникът им се озъби и сърдито заръмжа. Жълтата и покрита с черни петна кожа затрепера от възбуда. Хиеро изведнъж реши да използува новото си оръжие. Съсредоточи се и нанесе телепатичен удар.

— „Марш от пътя ни! — заповяда той. — Или ще бъдеш убит!“

Животното се сви така, сякаш го бяха ударили с тояга. Измяука пронизително като обикновена котка и с един огромен скок изчезна зад близката дюна. Собственият успех порази свещеникът и той се разсмя радостно. После слезе от лорса и огледа тялото на малката антилопа. Дивата котка бе прегризала гърлото й, но още не бе започнала да се храни. Месото беше годно за него и Хърм. Натовари трупа на Клотц, който дори не премига — кръвта не го плашеше, а му се бе случвало да носи и по-страшен товар.

Малко по-късно свещеникът отново обгърна морето с поглед и рязко спря елена. В далечината, на фона не блестящите под напора на слънчевите лъчи синкави морски води се появиха два черни триъгълника. Корабът сякаш се движеше на изток край брега, но когато платната се зазспускаха зад хоризонта, той разбра, че курсът всъщност е на югоизток.

Продължи пътя си, като реши по-внимателно да наблюдава морето. С далекоглед от кораба, независимо от разстоянието, спокойно можеха да видят Клотц и ездача му. А Хиеро съвсем не искаше да свърши живота си, прикован към греблата на галерите на езичниците, както бе чел в разни древни книги. Освен това и Нечестивият имаше кораби, които подобно на призраци се появяваха в най-непосещаваните части на огромното море.

Изтече доста много време и те нищо не забелязаха. Намираха се почти до поредния нос, на който се издигаше тъмна скала, навлизаща на известно разстояние вътре във водата. Хиеро избираше най-безопасния път на заобикаляне — затова трябваше да минат по морето, което на това място изглеждаше дълбоко. В този миг ушите му се изпълниха с яростен вопъл — чудовищен птичи вик. Вопълът прозвуча отново и Хиеро видя източника му.

Пред тях, около върха на остра скала плавно се въртеше кафява птица, на която крилата приличаха на разперени платна и достигаха десетина метра дължина. Тя се спусна надолу и от отворения дълъг и извит клюн се разнесе вика, който така бе поразил Хиеро. От върха на скалата отвърнаха с подобен вик и свещеникът разбра, че огромната птица не е сама.

После, примесвайки се с резките крясъци на птиците, се раздаде ясен, продължителен и гръмоподобен барабанен бой. Когато престана, Хиеро чу множество пронизителни човешки гласове. Настана дива какафония. Отново се разгърмя барабанът и за миг заглуши другите шумове. Свещеникът трепна — това бе слушал днес сутринта!

А през това време Клотц заобикаляше скалата, воден от стопанинът си. Водата стигаше до гърдите му. Мечокът плаваше до него. Не простото любопитство накара Хиеро да върви напред. Той помисли, че гнездото на огромната птица се намира в подножието на скалата. Видът на огънатия клюн впечатляваше и той нямаше никакво желание да влезе в схватка с ято подобни същества.

Движеха се почти притиснати до гранитната скала. Стигнаха до края й и Хиеро внимателно надникна зад него, като се опита да открие причината за странния шум. Мечокът се премести в опашката на малкия отряд и предостави на спътниците си първи да срещнат всяка възможна опасност.

Отначало Хиеро забеляза един стълб и едно момиче, после — гигантските птици и накрая зрителите. Не обърна внимание веднага на шамана или магьосника, около който се навърташе цяла тълпа помощници.

Малкият овален плаж се спускаше плавно към водата. Част от него бе заградена с висока наклонена стена от камъни и пръст, която не позволяваше да се види, какво има зад нея. Скалата, която пътешествениците бяха заобиколили, и стръмният хълм, издигащ се на няколкостотин метра разстояние, образуваха двете други страни на тази арена. От четвъртата страна се плискаха вълните и лениво облизваха белия пясък. Навсякъде беше извънредно чисто и единствено високото дърво в средата рязко контрастираше с равната повърхност на брега.

Към стълба с дълъг кожен ремък бе завързана почти гола тъмнокожа девойка. Парчето план около талията и представляваше единствената й дреха. Пищни черни коси като шапка заобикаляха лицето й. Единият край на ремъка бе завързан за стълба, другият здраво обхващаше китките й. Тя можеше да бяга, скача, извърта, пада и става, но само в рамките от петнадесет метра от стълба. Тя това и правеше. От резките движения и безнадеждната борба с надвисналата гибел тялото и беше покрито с пот и блестеше като лакирано дърво. Осем, приличащи на чайки, но кафяви на цвят, огромни птици с извити клюнове се въртяха над момичето и едва не я докосваха с крилата си. Подобно на чайките и те имаха плавателна ципа на краката си и клюновете бяха единственото им оръжие, но и то стигаше в случая. Независимо от отчаяните усилия на девойката беше ясно, че дълго няма да издържи. Свещеникът видя, как тя загреба шепа пясък с вързаните си ръце и го запрати в очите на налетелия хищник, който се стрелна встрани с яростен вик. Но кървавата рана на гърба говореше, че не всяка атака е била отбивана така успешно.

Когато птицата излетя встрани, хората насмешливо и пронизително завиха. Те седяха наредени на насипи, които отгоре бяха защитени с навеси от върбови клонки. Очевидно те бяха създали това архитектурно съоръжение. Навесите ги предпазваха не толкова от слънцето, колкото от клюновете на птиците, които биха могли да си изберат жертви от числото на любителите на силни усещания.

Тези хора бяха със светла кожа и повечето имаха кафяви или жълти коси. Всички бяха полуголи и въоръжени. Размахваха мечовете, копията и брадвите си, като пронизително насърчаваха летящите убийци, подобно на зрителите на увлекателно състезание на някой древен стадион.

Встрани от тълпата на насипа стоеше група мъже в отвратителни маски, увенчани с корони от пера, а до тях се намираха огромни и блестящи барабани. Те нямаха защита против птиците и изглежда съвсем не се страхуваха от тях. Докато Хиеро ги гледаше, те се подчиниха на заповедта на човекът с най-голямата корона пера, очевидно главния жрец, наведоха се над барабаните и грохотът отново се разнесе над крайбрежието. Останалите зрители се развикаха с пълно гърло и накрая към шумотевицата се присъединиха и птиците, които отново се зазспускаха и закръжиха около своята жертва. Внезапно шумът замлъкна и тълпата замря, като нетърпеливо очакваше следващите събития.

Почти без да мисли Хиеро пришпори Клотц и тръгна в атака. Хвъргача се намираше в ръката му, като два снаряда държеше в зъбите си, с цел бързо да презареди оръжието си. Когато лорсът стремително изскочи на плажа, ездачът му забеляза още една група хора, които бяха закрити от скалата. Това бяха мургави мъже, добре облечени, с кожени шапки на главата и които съвсем не приличаха на останалите зрители. Впрочем, както и останалите, те също се изумиха при появата на свещеника.

Огромните птици, изплашени от връхлитащите лорс и ездач, които приеха за някакво невиждано и комбинирано същество, се издигнаха нагоре. Всички, освен една, която бе така заета с жертвата си, че нищо друго не забелязваше. Девойката се опита да избяга от нея, скочи рязко встрани и падна по лице. Очевидно ударът в земята бе така силен, че пленничката почти загуби съзнание. Тя бавно пълзеше по пясъка, но когато страшната глава с извития клюн надвисна над нея, момичето сякаш усети това, изви се на гръб и се опита да защити лицето си с вързаните ръце.

„Тя още може да се защитава! — възхити се Хиеро. — Това момиче държи на живота!“ Вдигна хвъргача и се прицели. Дългата практика в употребата на всякакви оръжия бе направила тези движения почти инстинктивни, като изработеният при това рефлекс сработваше само когато беше необходимо.

Гръмна изстрел и малкият снаряд удари крилатото чудовище право в гърдите. Миг след избухването на яркия бял пламък на земята паднаха две големи крила, но вече нищо не ги съединяваше едно с друго, а няколко пера закръжиха във въздуха. Хиеро скочи на пясъка, с едно движение преряза ремъка и прехвърли лекото и мургаво тяло през предната част на седлото.

През това време зашеметените любители на силни усещания дойдоха не себе си и с яростни викове скочиха на крака. Хиеро разбра, че следващата част на програмата ще бъде обстрелването му със всички видове оръжия за хвърляне. Той скочи в седлото и удари Клотц с дървения приклад на хвъргача.

— Напред! — викна и веднага забеляза, че изпусна двата снаряда в устата си. Пъхна хвъргача в кобура и здраво хвана момичето за кръста. За щастие тя или беше в безсъзнание, или беше извънредно схватлива, но не помръдна и така не попречи с нищо на неочаквания си спасител.

Имаше само един път за отстъпление — по плиткото, около далечния хълм, който ограждаше плажа от изток. Клотц влетя във водата и в този миг в пясъка до него се забоде първото копие. После Хиеро чу свистенето на множество летящи копия и стрели, една от които уцели лявата чанта на седлото.

Но вниманието му беше насочено към групата пред него. Главният жрец или шаман с високата корона пера се затича с помощниците си към морето с явното намерение да прегради пътя на бегълците. Стрелбата престана. Изглежда, ордата на насипа се страхуваше да не засегне своите съплеменници.

Шаманът бе хвърлил маската си, тичаше далеч пред хората си и размахваше дълъг тежък меч. Бледото и тясно лице с блестящи сини очи пламтеше от яростен фанатизъм. Този човек съвсем не приличаше на прост дивак и явно притежаваше изострен интелект. Хиеро веднага взе решение. Понеже имаше преимущество в скоростта, би могъл да избегне сблъскването, но най-добрата стратегия бе да отслаби максимално врага.

— „Убий го, Клотц!“ — изпрати мислената си заповед и продължи с желязна хватка да държи неподвижното тяло на момичето. Знаеше, че нареждането ще бъде изпълнено докрай.

Големият лорс леко се отклони вляво и се насочи към предводителя на врага. На свой ред шаманът, който се страхуваше, че ще изпусне бегълците, забяга още по-бързо. Но когато вдигна меч, еленът без да забави ход му нанесе страхотен удар с предното си копито. Жрецът просто излетя назад и осакатеното и залято в кръв тяло падна сред тълпата негови помощници. Първите викове на ярост и отчаяние достигнаха ушите на ездача, когато бяха стигнали плитчината и заобикаляха скалата на източния край на плажа.

Хиеро се зарадва, когато зад скалата видя равно крайбрежие. Никой от предвижващите се на собствени крака хора не можеше да го настигне. Свещеникът подкара елена напред и смяташе да галопират, докато им стигнат силите. Единственото препятствие, което се виждаше, бе някаква малка рекичка, чиито води блестяха на слънчевите лъчи на половин километър. Не му се стори особено широка и си помисли, че само в средата й ще трябва да плават.

Погледна назад и като забеляза до скалата няколко души, които размахваха оръжие, насмешливо се усмихна. Но това сякаш възпламени в главата му неочаквана мисъл, която просто го изгори. Хърм! Къде се намира неговия другар и водач? Може би е убит? Или е пленен? Не успя напълно да събере мислите си, когато получи отговор от лорса. Едновременно с това свещеникът усети, че вероятно никога не ще успее да оцени напълно ума и съобразителността на Клотц.

— „Ще ни намери па следите/миризмата (по-късно) — отвърна лорсът. — Той върви (далеч) от водата.“ След съобщението Клотц потъна в мълчание и затича още по-бързо по белия пясък към реката.

До Хиеро долетя далечен пронизителен вик и го накара да се обърне. Помисли си, че магьосниците на това племе може би умеят телепатически да направляват птиците и тогава преследването и схватката са неизбежни. Не бе забравил за самотния череп с дупка на челото — изглежда по него бяха поработили изкривени клюнове. Но за своя голяма радост забеляза, че птиците кръжат високо в небето и ятото се устремява към морето.

Внезапно спасената девойка заприказва и от устата й потече поток неразбираеми, но явно сърдити думи. Заедно с това започна да рита с крака и да се извива като гущер. Хиеро забави тичането на лорса и се огледа. До реката оставаха стотина метра. А дребните фигури на враговете едва се забелязваха.

— Вече мога да те пусна, жено — каза той на глас, докато помагаше на момичето да се настани на гърба на лорса до предната част на седлото. Протегна се да хване ножа и да пререже ремъка, с който ръцете й бяха още вързани, но първият внимателен поглед го накара да се изуми. Тя, без никак да се смути, му отвърна също с внимателен поглед.

Не приличаше на никоя от преди познатите му жени, но независимо от това му се стори прелестна. Нещо диво, неукротимо и същевременно своеобразно и пленително се усещаше в нея. Кожата й, с цвят на гъст шоколад, бе по-тъмна от неговата, а големите й очи — черни. Носът й имаше правилни и изящни очертания, а устните й изглеждаха непривично дебели. Огромната й шапка сплетени коси се състоеше от множество малки, приличащи повече на черни проводници къдрици. Като погледна малките и здрави гърди Хиеро разбра, че тя е значително по-млада, отколкото му се стори в началото. Жените на метсите прикриваха горната част на тялото си, но сега усещаше, че голотата на девойката е естествена и привична. Той не се съмняваше, че тя не би се смутила и от изчезването на много късата и изпокъсана пола.

На свой ред и тя изучаваше бронзовото му лице с орловия нос и малките черни мустачки. Очевидно резултатът я задоволи. Вдигна вързаните си ръце и произнесе нетърпеливо нещо на своя език. Хиеро извади ножа си, преряза ремъка и я настани до себе си. Когато докосна с ръцете си стройната й талия, усети, че мускулите под кадифената кожа имат твърдостта на бронз.

Отново насочи Клотц към реката. По някаква трудно обяснима причина мислите му се заеха с този не особено голям поток. Стори му се, че с реката е свързано нещо важно, което трябва да си спомни. Дали имаше отношение към хората в амфитеатъра на плажа? И какво ли е то? — мъчеше се в догадки свещеникът. Чувство на вина, че е подложил на риск успеха на пътешествието, поддавайки се на възникналата жалост към девойката, която никога преди не беше виждал? Не и не! По дяволите, свързано е с реката, мисли за реката!

Озарението, което така търсеше, го осени с известно закъснение. Когато стигна реката, видя дълго кану, плаващо по средата на мътния поток под ударите на десетина весла. Белокожите мъже го забелязаха и свирепите им викове огласиха околността.

Разбира се — това бе село или временен лагер! Мястото му трябваше да бъде закрито откъм морето и да се намира край течаща вода. Иначе той щеше да се натъкне на него отдавна. Там, на плажа, почти бе схванал това. Имаше много деца и жени, следователно селището се намира близо. Съобщението за събитията на плажа е било предадено с помощта на примитивна, но действена телепатична връзка. Това изкуство е известно не само в Канда, знаят го и всички народи на континента, макар и не в такава степен. Очевидно тези диваци имаха добри шамани.

Докато тези мисли минаваха в главата на Хиеро, той трескаво зареждаше хвъргача. Насочи Клотц към реката. Дори и да попаднат на засада край брега… е, струваше си да рискува. Склонът имаше не повече от няколко метра ширина, а зад руслото се простираше равен и примамливо пустинен плаж. Момичето не каза нито дума, а само се протегна назад и извади копието закачено на седлото. Непроизволното й високомерие при това движение накара Хиеро да се усмихне. Тя наистина беше едно упорито същество!

Но с хвъргача Хиеро не успя да постигне успех. Дълго се прицелваше, но Клотц навлезе във водата и от тласъка пръстът неволно натисна спусъка. Снарядът отлетя встрани от целта. Нямаше време да зареди оръжието. Кануто беше съвсем близо. Острият му нос плискаше водата на няколко метра от лорса, който енергично плаваше към другия бряг.

Но екипажът на кануто никога не бе виждал такова животно и нямаше представа, каква опасност представляват двойката трениран човек и могъщ лорс. Хиеро сграбчи с ръцете си девойката, здраво стисна с краката си хълбоците на Клотц и му заповяда да се гмурне.

— „Под водата, момчето ми! — изпрати той мислената си заповед. — Иди под лодката!“ И докато се гмуркаха Хиеро видя изумените лица на гребците, част от които бяха хвърлили настрани веслата и хванали оръжието.

Природната ловкост на Клотц му помагаше безпрепятствено да върви по дъното. Хиеро затвори очи и се наведе над неочакваната си придобивка, с намерение да я защити от удар отгоре. И почти веднага усети дъното на лодката да минава над него и да се плъзга но гърба му. В следващия миг кануто се блъсна в тялото на Клотц, а той нямаше никакво намерение да се церемони. Леко приседна на краката си и с мощен тласък изпрати натрапника нагоре.

Когато двамата полузадушени ездачи и лорсът изплаваха на повърхността, кануто още летеше във въздуха, където се разпадна на части и изсипа храбрия си екипаж на всички страни. Тези хора умееха да плуват и Хиеро си отдъхна при мисълта, че този път ще се мине без смъртни случаи. Свещеникът бе безжалостен към враговете на Абатствата, но му бе противно да убива същества, чиято единствена вина бе, че са невежи.

Лорсът носеше ездачите си под град от безсилни заплахи и неразбираеми вопли, които се заглушаваха от плискането на водата. Пътешествениците стигнаха източния бряг, Хиеро насмешливо присви очи и помаха за сбогом ръка на бъхтещите се в реката преследвачи.

Слънцето залязваше и пред лорса и ездачите му се носеха дългите им сенки. Хиеро пусна девойката, тя се изправи и като стискаше леко с крака шията на Клотц седеше пред мъжа. Дългата рана на гърба й започна да кърви и след изминаването на два километра човекът заповяда да спрат. Скочи на земята, видя, че момичето все още стиска копието и се усмихна.

— Хм, постави го обратно на мястото му — показа й той примката под седлото, с която закрепваше оръжието. Непознатата нещо измърмори, огледа се наоколо и като не видя никаква опасност, кимна с глава, пъхна дръжката на копието във възела и скочи долу.

Тя с любопитство наблюдаваше как Хиеро извади торбичката с медицински принадлежности и послушно се съгласи той да й обработи раната. Дали това бе жест на доверие или на покорност, не можеше още да определи. Дори с употребата на чудодейното мазило на Абатствата, процедурата бе болезнена, но девойката не издаде нито звук. Накрая залепи раната и отново я постави на врата на лорса. Докато прибираше лекарствата той забеляза, че момичето се бе долепила до дългата му шия и леко го почесва зад ушите му, което Клотц много обичаше. Тя умееше да общува с животните.

Хиеро скочи на седлото и по стар навик погледна назад, но не видя преследвачи. Плажът бе ограден с полегатите склонове на дюните и стърчащите тук-там скали. Никъде не се забелязваха подозрителни движения, шумове или миризми — само тихото плискане на морските вълни и шепота на пяната по белия пясък.

Вечерта настъпваше и ниските, почервенели от последните лъчи на слънцето облаци се тълпяха на запад. Нужно бе да изберат място за лагер, но бяха изминали само няколко километра, а Хиеро не без причина предполагаше, че диваците умеят добре да преследват желаната плячка. Жаждата да отмъстят за убийството на шамана, ще ги кара да бъдат упорити. Но момичето се нуждаеше от храна и сън. Наистина, изглеждаше здрава и силна, но това, което бе изживяла през този ден, не бе по силите на един човек. Свещеникът също усещаше умора, макар да се бе напрягал значително по-малко.

След час езда в почти пълен мрак пред тях се показа вода. Невъзможно бе да се определи широчината бе потока, а и преплаването му в нощта се стори на Хиеро рисковано. Насочи лорса нагоре по течението на този ручей или река. Забавяха ги храстите, дърветата и кактусите. Вниманието на свещеникът бе привлечено от тъмен хълм. Той заповяда на Клотц да тръгне към него и с учудване откри, че „хълмчето“ всъщност е необикновено кръгъл храст или ниско дърво, високо около пет метра и с дебело стебло в центъра. Клоните така се преплитаха, че образуваха естествен покрив над площадка с диаметър няколко метра.

Хиеро разседла лорса, пусна го да пасе и същевременно му нареди да бъде особено бдителен. Свещеникът реши да рискува и запали малък огън. Когато пламъците осветиха скривалището им под надвисналите клони, той си помисли, че го е запалил единствено с цел да види лицето на девойката. Това откритие предизвика досада у него.

Докато разопаковаше чантите, тя стоеше неподвижна с ръце на колената си. Когато й протягаше храна или чаша вода, момичето мълчаливо ги взимаше и не се опитваше да го заприказва. След кратката вечеря, тя изтърси трохите от краката си и се взря в огъня, като продължаваше да бъде спокойна и безразлична. Очевидно бе дошло време да се опита да осъществи контакт.

За това имаше четири начина. Бързо разбра, че тя не знае нито метсианския език, нито наречията на западните инейци, нито езикът на жестовете. Но когато започна да говори на батфи, езикът на търговците, тя се усмихна за първи път и отговори. Имаше странен акцент и много от думите звучаха непривично за Хиеро. Той съобрази, че ако сам е дошъл от единият край на дългия търговски път, то тя е от другия, дали близък или далечен край на същия път.

— Що за човек си? — бе първият й въпрос. — На вид си като търговците на роби, които ме продадоха, но яздиш прекрасно животно, умееш да се биеш и ме спаси от бледоликите варвари. Но с нищо не си ми задължен. Защо го направи?

— Отначало искам да узная нещо за тебе — прекъсна я Хиеро. — Как се казваш и по какъв начин си се озовала в този край?

— Аз съм Лучара — отвърна тя. Гласът й бе висок и тънък с приятен тембър. Името си произнесе с достойнство: аз съм аз. Така говори човек, който притежава чувство за самоуважение. На Хиеро му хареса, както му харесваше и странната девойка, но този факт предпочете да запази за себе си.

— Прекрасно, Лучара — произнесе той. — Имаш красиво име. Но какво ще кажеш за слугите ми въпроси? какво мога да направя за тебе? — допълни свещеникът.

— Аз избягах от къщи — каза тя. Гласът, както й лицето й, беше сега напълно спокойно. Сякаш съобщаваше някакъв факт и нищо повече. Но Хиеро забеляза, че тя го наблюдава много внимателно и очите й проблясват в пламъците на огъня. — Домът ми се намира далече, много далече от това море, мисля, че посоката е тази. — Тя протегна ръка на северозапад, където се намираше Републиката.

— Мисля, че това не е вярно — сухо каза Хиеро, — защото аз съм оттам. И никога не съм виждал или чувал да живеят в нашите краища подобни на тебе хора. Но престани да се мъчиш с посоката — допълни, като се опита да смекчи резкия си тон, — това не е важно. Разкажи ми за страната си. Прилича ли на тази? Какъв народ я населява? Ти нарече бледоликите варвари. Това е странна дума в устата на една робиня?

Не им беше леко да говорят. Често се налагаше с опитване да намерят точния смисъл на доста думи, които разбираха различно, да си обясняват неизвестни изрази и да отчитат разликите в произношението. Но и двамата притежаваха развит интелект и с всяка измината минута се разбираха все повече.

— Моят народ е силен и могъщ — каза девойката твърдо. — Нашите хора живеят в каменни градове, а не в мръсни колиби от кожи и пръти. Те са велики бойци и дори големият рогат звяр не би те спасил, ако трябваше да се сражаваш с тях.

„Само една жена — помисли си тъжно Хиеро — може да припише успеха ни на Клотц“. Поклати глава, а на глас каза:

— Е, добре, велик и силен народ сте. Но ти какво правиш тука? Предполагам, че си извървяла дълъг път, преди да се окажеш по тези места?

— По правилно би било — заяви тя, — ти да ми кажеш кой си, откъде идваш и какво положение заемаш в родината си?

— Аз съм Пер Хиеро Дъстин, Свещеник-Заклинател втора степен на Универсалната Църква, Страж на Границата и Убиец. И не виждам никаква причина, защо едно голо момиче-робинче ще се интересува от положението и титлите на човека, който я е спасил от много неприятна смърт — очите му сърдито проблеснаха, но това не й направи никакво впечатление.

— Твоята църква не може да бъде универсална — каза тя спокойно, — щом аз не съм чувала за нея. И не бива да се учудваш, свещенико, защото истинска църква има само в моята страна. Ако някой у нас, който прилича на тебе, с подобна глупава картина на лицето, заяви, че се явява свещеник, то без никакво забавяне ще се окаже в лудницата. Длъжна съм да ти кажа — продължи тя с лекторския си тон, — че не винаги съм била момиче-робинче и всеки възпитан човек, с прилични маниери, може да го забележи.

Независимо от придобитото в училището на Абатствата търпение и умение да общува с хората, тази реч предизвика известно раздразнение у Хиеро.

— Моля за извинение, Ваша Светлост — кисело произнесе той. — Предполагам, че сте принцеса във вашето могъщо кралство, и понеже сте били сгодена за недостоен поклонник, сте предпочели да избягате от къщи, пред възможността да се омъжите за него. Правилно ли излагам нещата?

Лучара го изгледа със зяпнала уста:

— Откъде узна всичко това? Може би си шпионин на баща ми или на Ефраим, който трябва да ме върне обратно?

На свой ред Хиеро се изуми, след което се разсмя най-неприлично.

— Боже мой! — възкликна през сълзи. — Тези фантазии ги има в главата на всяко момиче, което се е наслушало с легенди от древното време! Нека най-после престанем да си губим ценното време? Искам да ми отговориш на въпросите. Предупреждавам те, познавам достатъчно методи да получа верните отговори, ако изтънченото ти възпитание и добрите маниери, с които така се хвалиш, допълнени с някаква благодарност към мен, не те накарат да ми ги дадеш доброволно. Разказвай. От кое място на известния ни свят си дошла? Ако не знаеш къде се намира страната ти, то кажи ми поне как се казва? И защо си тука?

Девойката мрачно го изгледа и очите и се свиха, като-че размишляваше. После лицето й се проясни, тя все решение и заговори меко и смутено.

— Прости ми, Пер Хиеро. Правилно ли го произнасям? Не исках да те нагрубявам. Очевидно, така дълго съм била важна личност, че сега ми е трудно да стана отново обикновен човек. Дошла съм от страна, която, както предполагам, се намира някъде на юг. Само че, виждаш ли, аз не знам, къде е това юг. Наистина съм живяла в град и този див бряг, скалите и блатата не са нещата към които съм свикнала. О, да, страната ми се нарича Д’Алви и се намира на крайбрежието на соленото море Лантик. Какво още искаш да знаеш?

— Е, това е вече значително по-добре — каза весело Хиеро. — Трябва да отбележа, че съвсем не съм толкова лош, колкото би могла да сметнеш. Но трябва да запомниш, аз обичам истината. Така че остави за децата разни фантастични истории и ще бъдем приятели. Разкажи ми сега, по какъв начин се оказа в това трудно положение.

Докато крехкото пламъче на огъня играеше по тънките клони, Лучара разказваше за приключенията си. Макар Хиеро да не и повярва и наполовината, но и това беше достатъчно да го погълне напълно. Ако се съдеше от разказа й тя наистина бе дошла от далечния югоизток, накъдето отиваше сам.

Страната й била земя на каменни градове и тропически гори, където гигантските дървета достигали небесата; земя на непрекъснати сражения, кръв и смърт; земя на огромни зверове и войнствените хора. Църквата и духовенството, по подобие на Абатствата, проповядвали мир, търпимост и сътрудничество. Но свещениците не успявали да прекратят войните между различните градове и държави. Имало няколко социални слоеве — кастата на благородните нобили, търговците, занаятчиите, крепостните селяни, — които се управлявали от самодържавни властители. Държавите имали собствени армии, които се издържали от данъците, с които били облагани селяните и занаятчиите.

Хиеро я засипа с въпроси:

— Умеят ли вашите хора да четат и пишат? Имате ли стари книги? Знаете ли за Гибелта?

Лучара отвърна, че те разбира се умеят да четат и пишат — поне духовенството и доста от съсловието на нобилите. Бедняците са били заети с тежък труд и с изключение на неколцина, които са посещавали църковни училища, на нищо не са учени. Търговците са запознати с елементарната аритметика. Какво още го интересува? О, за Гибелта знаят всички. Но древните книги са забранени за населението, освен, може би, за духовенството. Тя самата никога не е виждала нито една, но е слушала за съществуването им. Всеки, който намирал такава книга, бил длъжен да я предаде на властите, иначе го заплашвала смърт.

— Господи! — възкликна поразен Хиеро. — Ако всичко което ми каза е истина, то вашият народ е събрал купища социална смет от миналото и то от най-грозния му вид. Аз знам, че някои племена около Вътрешното море притежават роби и се занимават с пиратство, и си мислих, че са от най-изостаналите сред известните ми народи. Но нито в Републиката, нито в Атви са чували нещо за страната ви. Кралства, крепостни селяни, непрекъснати войни, армии и почти поголовна неграмотност! Ако твоята страна в нещо се нуждае, то това е едно хубаво почистване!

Искреното му негодуване бе посрещнато с мълчание от девойката. Тя прехапа гневно долната си устна и кръвта нахлу в тъмното й лице. Но не беше упорита до глупост. Лучара разбираше, че странният й спасител е образован и умен човек. И може би за първи път през живота си почувствува, че далечната й родина съвсем не е нещо съвършено.

— Извинявай — сепна се Хиеро, — бях прекалено рязък. Никога досега не съм слушал за нещо подобно. Може би Д’Алви е приятно или поне интересно място. Нека преминем на собствената ти история. Бих желал да чуя, как си се озовала толкова далече от Лантическото море. Знам, колко е дълъг пътя, моят път от север не е по-къс.

— Е, аз избягах… — започна тя неуверено, — избягах… от господаря си… Бях негова робиня и той се отнасяше жестоко с мене… Казвам истината — прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи.

— Не плачи, момичето ми, вярвам ти. Продължавай. Какво стана после?

Лучара избягала преди две години. Отначало й било много тежко. Крадяла храна от селските къщурки и почти винаги била гладна. Преживяла и опасни приключения с диви зверове. Дали защото й провървяло или защото огромната жизненост не й позволила да се предаде, но оцеляла. После си намерила оръжие, като откраднала едно копие и нож. Така скитала няколко месеца на границата между обитаемите земи и огромните джунгли, докато веднъж не паднала от дърво и не си счупила крака. Чакала я неизбежна смърт, но за нейно щастие я намерил един единадесетник.

— Как, нима знаеш за тях! — изуми се Хиеро. — Не съм си представял, че те може да са се добрали толкова далече. Какво правят тези хора при вас? Народът ви доверява ли им се? — той беше много възбуден. Ето къде можеше да се открие свързваща нишка между страните им, разделени от огромни пространства и с различни начини на живот.

Единадесетниците, последователи на така наречените „Единадесет Заповеди“, бяха братство на странници, възникнало може би преди Гибелта. Обличали се в прости дрехи с кафяв цвят, били убедени вегетарианци, не носели никакво оръжие, освен дървена тояга и къс нож. Вървели сами от място на място, никого не безпокоили и на никого не причинявали вреда. Понякога за да се прехранват се хващали на работа: учили децата или пасели стадата. Били добри лекари, готови винаги да помогнат на болните или ранените. Ненавиждали Нечестивия, но не се борили с него, освен ако не ги заплашвал непосредствено. Имали странна власт над животните и дори лемутите им правели път. Никой не знаел къде се намират центровете им, има ли центрове въобще и как попълват братството си. Изглеждали далеч от политиката, но много ръководители на Републиката, членове на Асамблеята и дори на Съвета на Абатствата не ги обичали и им нямали доверие. Когато такива хора ги питали за причините за неприязънта им, отговорите били неопределени: нещо разглеждат, нещо замислят. Очевидно не били християни, а дори и да били, умеели добре да го крият. Единадесетниците признавали пантеизма, живеели и действували в съответствие с древната заповед (апокрифна, би допълнил учен на Абатствата), която станала техен закон: „Да не убиваш нито Земята, нито живота на нея“.

На Хиеро тези вечни скиталци се нравиха. Не веднъж беше срещал членове на братството и му се струваха порядъчни и здравомислещи хора, в много отношения доста по-достойни от някои самозвани лидери на собствената му страна. А знаеше, че и Абат Демеро също ги обича и им се доверява.

Хиеро се отпусна назад, разкърши изтръпналия си гръб и смяташе да продължи въпросите си. Изведнъж Лучара извика, хвърли се през загасващия огън към стеблото на дървото, където лежеше оръжието, но се спъна и падна право на гърдите на свещеника, като го повали на земята.