Пътешествието на Хиеро

7. ЗАБРАВЕНИЯТ ГРАД

Лучара седеше със скръстени ръце и втренчено гледаше пламъка на малкото огънче, като трепереше, но не от студ. До нея спеше младият мечок с глава на колената й. Леко сумтеше с нос. Вдясно от плиткия овраг се донасяше шум на вълни и тихото мляскане на Клотц, който преживяше безкрайното си ядене. Както винаги лорсът стоеше на стража и девойката знаеше, че и тази нощ опасностите няма да връхлетят внезапно.

Мислеше си за Хиеро. Той бе направил невъзможното — обади им се и им вдъхна жажда за живот. Последните часове преди да им прати нишчицата надежда тя се чувствуваше много тежко и сериозно мислеше за самоубийство. Но сега се радваше и същевременно сърдеше чисто по женски. Той би могъл да каже нещо и на нея! „Не, аз съм действително прекалено глупава и неумела, а мечокът, това четириного животно, е по чувствително от една жена, която…“ Девойката трепна и прогони далече тази неканена мисъл. Как може тя, Лучара, дъщерята на Даниил Девети, да обича един обикновен свещеник, при това чужденец, безроден дивак, който цапоти лицето си и се радва повече на разговорите си с Хърм, отколкото с нея! Просто е смешно!

Но веднага я обхвана разкаяние и Лучара нежно поглади рунтавата глава на мечока.

— Мечо, мечо, умнико мой — едва се чу нейният глас, — моля те, доведи го невредим!

Лагерът им се намираше в една цепнатина на скалата, само на стотина метра от морето. Както й предаде Хърм, те трябваше да намерят скрито заливче и като се затаят, да чакат. Убежището им бе открито единствено откъм небето. Лучара си спомни уроците на Хиеро, направи нещо като ограда и запаленият огън не се виждаше нито от плажа, нито от морето.

Мечокът внезапно се събуди и пое дълбоко въздух с носа си.

— „Момиче (така наричаше Лучара), вятърът се усилва. Небето става черно. Ще помогне на Хиеро“.

После отново легна и затвори очи.

— „Но нали е в затвора“! — отвърна мислено Лучара. Хиеро сигурно щеше да се учуди, когато разбере, колко добре използува менталната връзка. Двамата с Хърм прекрасно се разбираха и провеждаха заедно истински съвещания. Девойката се научи да дава нареждания на лорса, но по-често предпочиташе за това помощта на мечока. Клотц го слушаше като самия Хиеро. И това обстоятелство би се сторило на свещеника достойно за внимание.

— „Не се опитвай да говориш с Хиеро! (чувство за опасност) — предаде мечокът. — Говори с мен и Клотц, но когато сме до тебе“.

Лучара бе достатъчно умна, да разбере, че Хърм по-добре си представя възможните последствия на разкрит ментален обмен. Биха могли да демаскират Хиеро или да покажат на враговете им мястото на лагера им. Но колко тежко преживяваше мъчителното очакване! Около час по-късно усети, че мечокът се събуди.

Той се изправи, протегна шия и започна да се взира в мрака така, сякаш се опитваше да пробие надвисналите облаци. По някакво шесто чувство усети, че отново се осъществява връзка с Хиеро. Ех, да можеше и тя с нещо да помогне! Нервна тръпка премина през тялото й. Внезапно девойката разбра, че Хърм сега ще говори с нея.

— „Не мога да му опиша подробно мястото (където се намираме). Ти го направи. С моите очи той не може добре да разгледа (околността“.

И в съзнанието й, подобно на бурен поток, нахълта Хиеро! Но не каза нито една дума за поздрав или ласка, бяха само заповеди!

— „Бързо, момичето ми, къде си? Опитай се да ми разкажеш за мястото. Как изглежда откъм морето? И бързай! — последва кратко прекъсване. — Преследват ме! Не мога дълго да говоря с тебе! Бързай!“

Лучара се ужаси. Искаше да му помогне, но се обърка и не можеше дори да мисли. Някой щеше да убие Хиеро, ако предадената от нея информация се окаже невярна или недостатъчна. Това я плашеше, но девойката успя да събере силите си.

— „Слушай — предаде тя спокойно, — ще се опитам. Намираме се на разстояние ден път на изток от мястото, където те плениха. Навътре в морето се издава самотна скала, а на върха й растат две палми. Скалата е по-висока от запад и се снижава на изток. Зад нея се намира малък залив с плаж. Ние сме в подножието й“.

— „Това ми е достатъчно! — изстреля мисълта си Хиеро. — Ни дума повече, иначе може да ни открият! Не търсете връзка с мен! Чакайте!“

Настъпи мълчание. Лучара се заля в сълзи. Той е там някъде сред морето, заплашва го смъртна опасност, а не намери за нея една топла дума! В следващия миг си помисли, че това е егоизъм и заплака още по-силно: „Докато се обиждам на студенината му, той се бори със смъртта и дори може да е вече загинал!“

— „Чакай и бъди спокойна — дойде в мозъка й. — Той също мисли за тебе. Но сега трябва да се бие за живота си. Ще се върне, бъди сигурна.“

През сълзите си Лучара удивено загледа мечока. Как е усетил чувствата й?

— „Твоят разум е отворен за мен — предаде Хърм. — Когато говорихте с Хиеро, чух мислите ви. Твоят мозък още не може да се справи с такава задача. Сега спи, а аз ще наблюдавам брега.“

Тя се успокои и легна на наметалото си. Вглеждаше се черното нощно небе, слушаше прибоя на вълните и свиренето на вятъра в короните на палмите, беше сигурна, че няма да затвори очи, но за голямо задоволство на мечока заспа почти мигновено.

Хората са странни същества, помисли четириногият философ, влеченията често им струват много скъпо. После се заслуша в нощните звуци.

Лицето на Хиеро остана спокойно, но сърцето му трепна, когато видя гигантското белезникаво тяло на червеобразното същество. Той седеше на наветрената страна и опираше крака в срещуположния борд, като с едната си ръка стискаше кормилото, а с другата — въжето за управление на платното. Малката лодка се носеше край скалистия бряг на Манун и свещеникът инстинктивно се стараеше да е близо до склоновете. Нещо му подсказваше, че в открито море, след като напусне крайбрежните води и се насочи към голямата земя, опасността ще нараства. Все още усещаше вибрирането на менталното поле — очевидно от сигналът, изпратен от острова за чудовището от дълбините.

Внезапно само на десетина метра от лодката водата се изду. Но колкото и да напрягаше очи свещеникът не видя нищо в тъмното. Нещо дебнеше ли там или беше просто голяма вълна?

Изгря луната и бледата светлина, като се отрази от повърхността на морето, му помогна да избере правилния курс. Най-сетне той напускаше крайбрежието на Манун. Най-дългият и източен нос на острова остана отдясно на лодката. Пред него се плискаше откритото море. И там някъде, на неизвестно разстояние, на голямата земя го чакат приятелите му.

Мина край носа и смени галса. Маневрата беше достатъчно проста и не предизвика затруднения. Той добре си представяше, накъде трябва да плава. Вътрешното му чувство за ориентация, както и за време, бе развито много силно. Като завърши работата с платното, Хиеро отново седна на кърмата, погледна назад и потрепери от погнуса.

Над водата се бе показала ужасна и непрекъснато пулсираща кръгла паст. Гигантският червей се намираше на десетина метра след лодката и главата му се подаваше леко над водата. Свещеникът го бе нарекъл „червей“, но като много други чудовища и то имаше родоначалник в епохата преди Гибелта. Тогава е било всичко на всичко минога — риба дълга до половин метър, — която в резултат на мутациите се е превърнала в тъпо и безмозъчно чудовище, способно да обърне доста голяма лодка. Чародеите на Нечестивия бяха намерили менталната вълна, която заставя тези чудовища да излизат на повърхността в търсене на храна. Очевидно адептите умееха да ги подчиняват и така да осигуряват безопасност на корабите си. Изглежда в дълбините обитаваха множество подобни белезникави гадости и съставяха наистина най-надеждната охрана на острова.

Гигантският червей ясно се виждаше в лунната светлина, плаваше с извивки на дългото си тяло и следваше всеки завой на лодката. На Хиеро му се стори, че животното нарочно се движи бавно, сякаш си играе с него. Ако се съдеше по това, че чудовището бе успяло бързо да го настигне, то можеше да развие много по-голяма скорост. Но по-вероятно беше, че това е просто инстинктивна предпазливост. Иначе в миниатюрният мозък на чудовището едва ли имаше място за някакви мисли. Накрая червеят изглежда реши, че преследваното същество става за храна. Скоростта му рязко нарастна, тялото се сви като пружина и после голямата глава нанесе удар в кърмата на лодката, точно под мястото където седеше Хиеро.

Свещеникът беше готов за борбата и много разгневен. Да измине такъв пълен с опасности и лишения път и да загине в устата на подобно отвратително същество! За миг изгарящата вълна на яростта го удари в главата, но Хиеро бе опитен боец и помнеше, че първото правило във всяко сражение е за запази спокойствие. Застана прав на кърмата, яко стисна с коленете си кормилото и хвана в ръце едно от запасните весла. И в мига, когато чудовището отново се нахвърли като таран, той набучи дървото право в закръглената паст. Лопатата премина между незахлопнатите обсипани с островърхи зъби челюсти и попадна право в гърлото, като човекът употреби всичките си сили да го забие, колкото се може по-дълбоко.

Чудовището се дръпна и измъкна веслото от ръцете на Хиеро. Това движение събори свещеника на колене, но той успя да прехване с ръце рулята и да запази контрола над лодката си. Като омаян гледаше мятащото се във водата тяло, ту свиващо се на кълбо, ту разпъващо се в напразни опити да се освободи от веслото. Скоро червеят изчезна назад в мрака, но Хиеро не изгуби предпазливостта си. Тази твар сигурно не беше сама в залива и той добре разбираше, че следващия път ударът може да не бъде така сполучлив. Освен това бе на края на силите си. Напрежението на двете схватки и дългото ментално усилие почти бяха изтощили запаса от жизнената му енергия. Той нито за миг от началото на пленяването си не бе почивал и сега не можеше да прецени, колко още би издържал.

Островът се скри на запад и сега наоколо се простираше безкрайна водна повърхност, пълна с отблясъците на лунната светлина, които танцуваха по безкрайните вълни. Хиеро се умори от съзерцанието и реши да се свърже с приятелите си. Той не вярваше, че силите на доброто ще възтържествуват така леко. С отдалечаването си от пристанището на Манун започна да усеща по-силно гнева на З’дан и свирепата ярост на останалите адепти. Бяха му казали, че никой пленник не е успявал досега да се измъкне жив от острова на Смъртта. Той го направи и естествено реакцията на враговете трябваше да бъде бърза. Всеки миг гонитбата щеше да започне и колкото по-скоро се свърже с другарите си, толкова по-добре.

Извика едновременно Хърм и Лучара. Ако девойката знаеше мислите му след прекъсването на връзката, тя би спала с усмивка на лицето. Постепенно свещеникът осъзна, че тя с шапката си непокорни тъмни къдрици и лека изящна фигура непрекъснато стои пред очите му по време на работа, почивка и дори в най-критичните мигове на върховно напрежение на волята. Успее ли да се върне… и отново да я види…

После се превключи на останалия зад него остров и използувайки новата вълна, отдели няколко канала от мисления поток на враговете в крепостта. Освен основния различи три други — те бяха по-силни от първия и следователно по-близки. По посоката прецени, че се намират между острова и лодката му. Очевидно трите кораба го преследваха с пълна скорост. Да, слугите на Нечестивия не губеха напразно времето си! Трябваше да си изясни, дали до голямата земя е далече?

Свещеникът внимателно се вглеждаше в нощната тъма, но в слабата светлина на луната не можеше да види нищо друго, освен безкрайните редици на търкалящите се вълни. Боже Милостиви! Брегът не може да е далече! Той бе изминал вече цели осем километра и сигналите от приятелите му бяха станали достатъчно ясни. Но и силата на менталните потоци на враговете нарастваше, което показваше, че преследвачите го настигат. Знаеше също, че те непрекъснато се опитват да напипат излъчване от мозъка му и не успяват. Това беше единственото му утешение.

Стана малко по-светло. Свежият вятър разкъса облаците и луната започна да наднича по-често. Не беше никак приятно, но нищо не можеше да направи. Оставаше му единствено да чака и да се моли.

Но какво е това напред? Тъмна, но рязка линия се показа в измамната лунна светлина. Лодката излетя отново на гребена на поредната вълна и той я видя по-добре. В ляво от курса му имаше земя. Хиеро леко завъртя рулята и се вгледа в очертанията на брега. Същевременно усети по-силно мисленото излъчване на Хърм.

— „Събудете се, съберете лагера и чакайте! — предаде Хиеро. — Бъдете готови! Не ми отговаряйте, ще ви открият!“ — Той три пъти излъчи този сигнал в новата честота и прекрати връзката. Беше направил всичко възможно.

Облаците се разпръснаха и в светлината на пълната луна дори малкото му платно се виждаше надалече. Хиеро прехвана менталната вълна на преследвачите и се порази, колко са близо. Но зад него никой не се виждаше.

Той вече различаваше подробностите на бреговата линия, но за негово огорчение не откри нищо приличащо на описаната скала. Вляво се точеше безкраен плаж обрасъл в гъсти храсти, зад които се издигаха далечни дюни. Нима е пропуснал заливчето? Но сега това нямаше никакво значение, важното бе да се откъсне от преследващите го кораби. Той насочи лодката право към земята, до която оставаше около километър.

В същия миг усети рязко качване на емоционалността в излъчването на противниците си. Изглежда го бяха забелязали. Разтревожи се, обърна се рязко и ги видя. Два черни правоъгълника се издигнаха над водата и отново изчезнаха. Платната на корабите. Разстоянието до тях беше почти равно на това до брега. Но щастието не изостави Хиеро. Корабите на враговете имаха само платна за двигатели и това изравняваше шансовете им. Но своеобразното колебание на сигналите му подсказа, че преследвачите предават някакво съобщение, свързано очевидно с появяването на лодката му в полето на пряката видимост. И действително, два други източника на ментално поле, несъмнено кораби на неприятеля, измениха курса си и започнаха да се приближават към него. Ръката му неволно стисна дръжката на кинжала. Втори път няма да им се даде жив! Той знаеше, че Нечестивият се нуждае от живота му, а не от смъртта му. Докато преценяваше скоростта на друмачтовия съд и шансовете си да избяга, Хиеро отново се огледа назад. Корабът го настигаше бързо. Виждаше се вече очертанията на черния корпус и на него в отблясъците лунна светлина някакво острие или дуло.

Но брегът беше съвсем близо. Чу шума на вълните и видя короните на палмите, които се поклащаха от свежия вятър. Внезапно се разнесе съскане, после още веднъж. На платното, като по заповед на вълшебница, се появи кръгла дупка, но иначе здравата тъкан не се разкъса повече. С рязък удар тежка стрела от арбалет се удари в борда непосредствено до ръката му. С нищо не можеше да се защити, дори не се огледа, а продължи да насочва лодката право към бушуващия до брега прибой.

Внезапно лодката навири нос и Хиеро побърза да свали платното. Сетне рязко гмуркане напред едва не го събори. Той се сви до борда и впи ръце в него. Вълните си играеха с лодката като с тресчица. Най-после под дъното заскърца пясък. В същия миг свещеникът хвърли дългия си плащ, скочи във водата и изскочи на брега.

Над главата му изсвири тежък снаряд, но не го забави нито миг. А когато бягаше по пясъка към близката дюна зад гърба му се раздаде диво свирене. Разбра, че на кораба се намира глутница Космати Ревльовци. Едва когато изкачи върха на пясъчния хълм, си позволи лукса да се огледа. Лодката му лежеше на брега и пенестите вълни я удряха по борда. За миг усети горчивина — нали тя го беше спасила. Зад линията на прибоя се поклащаше вражеският кораб. Лунната светлина му позволи да види мятащите се яростно по палубата черни фигури. До ушите му стигаха бесни викове. Свещеникът се усмихна. Да слязат на брега не беше никак лесно. „Господ не е изоставил слугата свой“ — помисли той и погледна нощното небе.

Легна на гребена на дюната и започна да ги наблюдава. Ще тръгне да търси приятелите си, едва когато врагът си тръгне. Корабът им беше по-голям, отколкото предполагаше. На борда му можеше да има поне петдесетина души — напълно достатъчни да го преследват по суша.

В далечината се появи обтекаемият корпус на втория кораб, който преди време го беше пленил и стремително започна да се приближава. Идваше от юг и режеше вълните с острия си като нож нос. След няколко минути се поклащаше до платнохода. Свещеникът видя група черни фигури на палубата и разбра, че оръдието с мълниите отново търси цели. Спусна се стремително по склона на дюната към сушата. И го направи точно навреме. Внезапно тревата на гребена бе обхваната от оранжев огън.

— Глупак! Трябваше да се скрия настрани! Те ме видяха, как се изкачвам! — зашепна той проклятия и побърза да се отдалечи от брега през храсталаците и палмите. Зад себе си чуваше пукането на огъня.

Измъчен и изморен той вървеше бавно и едновременно се опитваше да разбере мислите на враговете. Но се сблъска с нова трудност. Очевидно тук имаше толкова много събрани заедно същества, които се опитваха да съсредоточат вниманието си на него и заедно с това да защитят мислите си с ментални бариери. В тази бъркотия беше невъзможно да се оправи — дори с използуването на новия канал за връзка, за който те не подозираха.

Изведнъж до него достигна ясно съобщение, което се извиси над другите като планина над хълмове.

— „Свещенико, предполагам, че ме чуваш! Ти изпълни поредните си фокуси! Ти уби още един Старши Брат и унищожи още един верен нам слуга. Чуй ме, свещенико! Аз, З’дан, Майстор на черното Братство и глава на Синия Кръг се кълна да те убия по най-страшния начин. Няма да ти е лека смъртта, свещенико! И нека нямам покой, докато не изпълня клетвата си. Отивам си, но скоро отново ще се видим!“

Хиеро се отпусна на земята, като се облегна на дънера на голяма палма и се загледа в залятата от лунната светлина стена на заобикалящите го храсти. Чувствуваше такава умора, че всякакви физически усилия сигурно биха го убили. Но същевременно искрено се изуми. Съдейки по мислите на враговете си, те наистина нямаше да слязат на брега. И причината беше една единствена — страхуваха се от него! Самотният, изранен и измъчен! Страхуваха се отчаяно! Само това можеше да застави цял отряд въоръжени хора и лемути, поне стотина души, да прекрати преследването. Те нямаха представа за възможностите му и водача им се опасяваше от засада. Като си помисли това свещеникът се усмихна едва-едва. Всичко, което можеше да направи, бе защитата на собствения му мозък. Но слугите на Нечестивия се бояха от него и го смятаха за свръхчовек с невиждана телепатична мощ!

Тази мисъл го ободри. Но малкото останали сили трябваше да използува разумно. Настрои се на новия канал. Хърм изглежда го чакаше и отговорът дойде веднага.

— „На брега съм, на запад от вас — предаде Хиеро. — Ти трябва да дойдеш при мен. Не мога да намеря скалата и лагера ви. Намирам се в храсталаците на половин километър от брега. Повече няма да използувам менталната връзка. Търси ме с нос и очи. Враговете са наблизо. Движи се зад линията дюни и пази мислите си! Повтарям, пази мислите си!“

След последните думи той падна с лицето надолу на пясъка и последната капка енергия напусна тялото му. Лежеше в сянката на палмата и не бе в състояние да помръдне и пръст. Дори дете въоръжено с камък би могло да го убие.

Осъзна се от падането на вода по лицето му. Помисли, че вали дъжд. Наоколо беше тъмно. Усети до устните си гърлото на бутилка, после разбра, че седи облегнат на нещо меко и с чудесна миризма. Главата му лежеше на гърдите на Лучара, а на няколко метра пред него се виждаше мечока. Хърм се наведе и започна леко да сумти, докато разглеждаше приятеля си. Наблизо, като черна буца на фона на звездното небе се мяркаше лорсът. С усилие Хиеро преодоля слабостта си и взе манерката от ръката на момичето. А то писна от радост и изненада и занарежда:

— Всичко е наред, всичко е добре, търсихме те цял ден и те открихме преди няколко минути. Всъщност, Хърм те намери по миризмата. Дай манерката, сама ще ти давам да пиеш, трябва ти почивка, аз ще ти умия лицето, аз…

Със свободната си ръка Хиеро прикри устата й, същевременно жадно запи от манерката и когато се напи до насита й позволи да говори.

— Гладен съм — произнесе дрезгаво. — Докато ям, ще ви разказвам. Но първо ми кажете, да сте видели някого от нашите врагове? По море или на сушата?

Тя скочи и затича към чантите, закрепени на седлото на лорса и се върна обратно с храна. Сега девойката се опитваше, но без особен успех, да говори с безразличен тон.

— Как се чувствуваш, Хиеро? Ние се криехме на три километра източно на брега. Ако беше продължил да плаваш, лесно щеше да откриеш заливчето ни. Изглеждаш ужасно и миришеш странно. — Тя непрекъснато говореше, докато му подаваше право в ръката сухари и парчета месо.

Докато се хранеше той накратко разказа, какво се бе случило с него по време на плена му. След това по менталната връзка повтори на Хърм разказа си. Беше в известна степен уморително за него, но необходимо. Мечокът изслуша Хиеро, метна насам-натам тежката си глава и потъна в мрака — отиде да огледа околността.

На свещеникът се поиска да хапне нещо сладко и завърши трапезата си с парче пемикан. После стана, протегна се и въздъхна дълбоко.

— Ти дори не си представяш, колко е хубаво да си на свобода след подземната тъмнина — каза той и подложи лице на прохладния нощен вятър. — Манун е един неописуем ужас. Там и въздухът мирише на смърт. На този остров не расте нито трева, нито храсти, нито кактуси.

Тя се разтрепери и Хиеро внимателно я погледна — изглеждаше така нежна и изящна с тъмните си къдрици, по които пробягваха игривите светлинки на луната. Нещо в очите му я накара да вдигне ръка към главата си и нервно да поглади косата си.

— Много ми беше скучно без тебе — каза го просто и като се опря на ръката си, легна на земята.

Лучара се обърна с гръб към него и сякаш внимателно се зае да изучава залетите от лунната светлина дюни.

— Виж ти — разтрепери се гласът й. — Това е добре, защото и ние скучаехме без тебе.

— Аз казах, че ми беше много скучно без тебе — повтори Хиеро. — Непрекъснато, когато беше възможно, мислих за тебе. Удивително, повече се безпокоях за тебе, отколкото за моите работи.

Тя се обърна към него и той видя блясъка на големите черни очи. Няколко мига продължи мълчанието, преди тя да заговори.

— Хиеро, аз съвсем не съм избягала от лош господар робиня.

— Е, какво пък толкова — каза той с досада, — досещах се за това. И да съм проклет, ако това обстоятелство поне малко ме вълнува, дори то да е много важно за тебе. Девойката, която обичам, винаги ще ми е скъпа, каквото и да е ставало с нея в предишния й живот. И не ме интересува, каква си била в твоята варварска страна!

— О-о-о! — възкликна тя през сълзи. — Ти си ужасен човек! Какво си помислил за мен! Аз исках да ти кажа нещо важно, но ти дори не ме изслуша! Махай се обратно на твоя остров на Смъртта или където искаш другаде! Ти си полумъртав и изглеждаш като изкопан труп и дори миришеш така! — разгневена, тя скочи на крака и изчезна в тъмнината.

Той се ядоса, но скоро му мина. Унило се почеса по тила и с удивление си помисли: „Защо така се ядосах? Та аз не се държах никак умно!“

— „Нещо ново?“ — запита той Хърм, който внезапно изникна от мрака и близна изцапаното и брадясало лице.

— „Никакво движение (наоколо) — веднага дойде отговорът. — Мирише само на дребни нощни животни. Враговете (изглежда) са се върнали на острова (си)“.

— „Стой тук и наблюдавай — предаде свещеникът. — Отивам до водата да се умия“.

Бавно се изкачи на дюната. Вътрешното море бе пусто. Лунната светлина посребряваше водите му, които изглеждаха тази нощ невероятно тихи и спокойни. Мислите на Хиеро бяха далече от тази природна картина. Той внимателно търсеше следи от враговете. Мислите му се понесоха нагоре и надолу по крайбрежието. Но не откри нищо друго освен зверове и птици.

Удиви се от резултата и повтори търсенето. Успехът беше същия. Там, в далечната крепост, Нечестивият беше закрил с ментална бариера владенията си. Хиеро усещаше над острова да витаят някакви мисли, но не разбра нищо от тях. Намираше се в положението на човек, който се опитва през матово стъкло да разгледа вътрешността на аквариум. Усещаше движение, но не бе в състояние да определи природата на това движение.

Бързо го направиха, призна с нежелание, спусна се към плажа и започна да се съблича в движение. Зад себе си чу пръхтенето на на Клотц, който го следваше по петите. Лорсът се страхуваше да не загуби отново стопанина си и бе решил изглежда непрекъснато да го охранява.

Свещеникът се изми и обръсна, като не преставаше да разсъждава за действията на враговете си. Очевидно, те не си представяха възможностите му. Но З’дан и цялата им глутница са усетили, че съществуват други канали за връзка и съумяха бързо да ги неутрализират. Те, както и преди, не успяваха да му попречат да ги открива, но вече не можеше да прониква в мислите им.

Допирът със студената вода го ободри. Той смени дрехите си и се захвана да пере. Когато свърши с тази работа, нанесе знака на сана си. Хиеро се почувствува напълно отпочинал и само отсъствието на медальона на гърдите му напомняше за събитията през последните дни. Парчето стопен метал, в който се превърна сребърната значка, потъна в морето.

Време бе да тръгва. Насочи се към дюните, а Клотц вървеше по петите му. Като прехвърли пясъчния гребен, Хиеро видя, че девойката и мечока се катерят срещу него нагоре по склона. Вгледа се в Лучара и усети как кръвта заби в слепоочията му. „Господи! — учуди се той. — Какво става с мен?“

Тя вдигна глава, изгледа го студено и изведнъж се усмихна. Хиеро изпита почти непреодолимото желание да сондира мозъка й. „В името на деветте кръга на Ада, какво ли мисли за мен? Коя е тя? Защо се влюбих в нея?“ — тези вечни въпроси звучаха в съзнанието му и го лишаваха от привичната му уравновесеност.

— Извинявай, изглежда бях невежлив — каза той напрегнато. — Забрави думите ми — тонът му беше съвсем изкуствен, разбираше го и се проклинаше вътрешно за неловкостта си.

— Не се безпокой, Пер Дъстин Хиеро — отвърна девойката. — Бях прекалено глупава. Прости ми.

Но те продължиха да се поглеждат студено, докато Хиеро завързваше за седлото изпраните и още мокри дрехи. После скочи на лорса, протегна ръка на девойката и й помогна да се качи. Отново потеглиха на път по крайбрежието. И двамата пътешественици бяха обхванати от напрежение. Не разговаряха за неотдавнашните събития и тежките изпитания. Би трябвало да обсъдят и други неща, но никой не се решаваше да започне първи. А през това време пътят се точеше под копитата на Клотц. Хиеро се захвана да обяснява на девойката плана за следващите действия.

— Те добре си представят, къде се намираме — каза той. — Сега са силно изплашени, но едва ли за дълго. Ние ще заобиколим Вътрешното море от изток или ще го пресечем, така че да попаднем около Ниана, града за който ми разправя. Нечестивият е вдигнал по тревога слугите и съюзниците си, в това трябва да сме сигурни. Пред нас — посочи с ръка на югоизток, — няма нищо, освен няколко мъртви градове. Те не ме интересуват, защото са силно разрушени и наводнени, и едва ли в тях са се запазили някакви устройства, които ме интересуват. Картата на убития от мен адепт на Нечестивия показва, че около тези градове южната част на Сврачешкото блато се доближава плътно до морето и дори се вдава в него като полуостров. Аз искам да се откъсна от крайбрежието и да пресека полуострова северно; това силно ще съкрати пътя ни. Но тогава ще трябва да вървим през блатото, а без хвъргача е прекалено опасно. Ние не ще можем да се сражаваме с огромните животни, които го населяват.

До разсъмване вървяха под лунната светлина. Дюните ги прикриваха от вражески поглед откъм морето, но забавяха хода им. Границата между блато и пясъчно крайбрежие бе обрасла гъсто с храсти, палми и бодливи кактуси. Клотц бе длъжен да избира внимателно пътя и не беше така бърз както на равния плаж. Но Хиеро предпочете да не рискува: З’дан и милата му компания всеки миг можеха да се появят. Свещеникът непрекъснато проверяваше каналите за връзка и се опитваше да открие поне някакви следи от сигнали. Поле усещаше, но менталните вълни мълчаха. Изглежда слугите на Нечестивия подозираха някои неща и бяха прекратили всяко мислено общуване. Така ситуацията ставаше все по-опасна.

Времето минаваше и пътя се точеше под копитата на Клотц. Накрая Хиеро престана да възприема менталното поле на врага. Това означаваше, че са се отдалечили на голямо разстояние от острова на Смъртта и настроението му се подобри. Щом неговата мисъл не можеше да достигне леговището на Нечестивия, то очевидно и враговете не бяха в състояние да го засекат. Освен това предполагаше, че менталната бариера е свързана непосредствено с крепостта и самия Манун, вероятно се поддържа с някаква машина, подобна на усилвателя на ментална енергия, който бе използуван за установяване на контрол над съзнанието му. И едва ли подобно устройство би могло да се премества от място на място. Следователно, трябва само да избягва крепостите и градовете на Нечестивия!

На разсъмване пътешествениците изградиха лагера си под непроницаемата корона на огромна палма. Хиеро внимателно огледа околността и безоблачното небе. Макар да не бе виждал от деня на излизането си от блатото пилота, предпочиташе да не рискува. Също така не се осмели да разгледа местността с очите на някакви птици. Непредпазливостта можеше да насочи противника по следите му.

Хапнаха набързо и спаха цяло утро в сянката на палмата. Сетне Хиеро се захвана да изучава съседните дървета и храсти, докато не се оказа пред ниско възлесто стебло с блестяща черна кора. Свещеникът извади меча си и отсече дървото, а после цял ден се поти над твърдата дървесина, като многократно заточваше и нож и меч. Накрая, преди залеза, бе успял да изработи няколко детайла.

— Това ще ни послужи за направата на арбалет — обясни той на Лучара. — Всеки Убиец, опитен воин, умее сам да си прави оръжие. Изгубих хвъргача си и надеждният арбалет е най-доброто, което мога да измисля. Ще ми трябват още рога на някакво животно, а също метални върхове и пера за стрелите. Доста време ще изгубя, докато го направя, но ми е нужен.

— Ще ме научиш ли да стрелям?

— Защо не? Има достатъчно дървета да направим два арбалета. Колкото по-добре сме въоръжени, толкова повече се увеличават шансовете ни да стигнем целта. Арбалетът…

Да обяснява устройството на арбалета му беше доста трудно на гърба на лорса. Но на следващото утро нарисува на пясъка чертеж и през целия ден дружно дялаха дървенията и разговаряха за каквото им падне. Прекъсваха разговора единствено, когато някой от тях се обръщаше към Хърм, който лежеше насреща им и наблюдаваше с задоволство и внимание работата им. Хиеро изказа съображенията си относно избрания маршрут и предупреди мечока, че пътят им ще мине през особено опасна зона, в която се намират няколко града на Нечестивия. Но разумното животно нито се удиви, нито се разтревожи.

— „Бил съм на такива места на север — обясни му мечока. — Лоши са, зли, там живеят нечисти създания, ти ги наричаш хора-плъхове. Но те са доста неподвижни и като вас (с Лучара) нямат добро обоняние и слух. Не се страхувам от такива места“.

Хиеро разбра, че мечокът наистина е бил в развалините на древните градове на Канда. Попита защо му е било нужно това, но отговорът беше уклончив.

— „Старшите ни заставяха да ходим там“ — съобщи Хърм.

Свещеникът направи извод, че най-вероятно, посещението на такива опасни места, се явява за народа на Хърм своеобразен изпит за зрелост. Той обясни на мечока, че гигантските южни Градове на Смъртта никак не приличат на напуснатите от хората селища в Канда. Огромни са и десетки пъти по-опасни. Докато го слушаше, Лучара кимаше с глава.

— Няколко такива градове се намират в Д’Алви — каза тя. — Но освен слугите на Нечестивия, никой не се осмелява да ги посещава. Говори се, че в тях се крият страшни и удивителни създания, каквито на друго място няма да намериш.

— „Може и така да е — отвърна мечокът. — Аз ще бъда много внимателен. Но щом така и така ще ходим по тези места, защо трябва излишно да се безпокоим?“

— Моят народ притежава странни инструменти — продължи девойката. — Казват, че са много древни, отпреди Гибелта, или са копирани от стари образци. Пазят ги доверени свещеници и някои хора с благороден произход. Когато трябва да се мине близо до Градовете на Смъртта или през пустините, тези инструменти ги взимат със себе си. Те показват има ли невидима смърт.

— Да — каза Хиеро, докато внимателно разглеждаше готовия приклад на арбалета и го изглаждаше с нож. — Зная за какво говориш. Ние също имаме такива устройства. Това, което наричаш невидима смърт, всъщност е радиацията. Ние не можем да я унищожим, нито да я произведем, но знаем, какво представлява. — Той постави настрана оръжието, загледа се в спускащото се към хоризонта слънце, след което продължи. — Докато ти си с нас, такива прибори няма да ти са необходими. Клотц и аз сме научени да определяме нивото на радиация. Ние умеем да я усещаме. И съм сигурен, че и косматия ни приятел също е способен да го прави без допълнителни средства. — Той се обърна към Хърм и мечокът потвърди, че добре познава опасността от радиацията и умее да определя източниците й.

Лучара се изуми. Жизненият й опит не беше малък, независимо от възрастта й, но с проявяването на всяка нова способност на Хиеро и се струваше, че в сравнение с нея, той е същество от по-висш ранг. В душата си чувствуваше, че гордостта й за благородния произход, не е нещо повече от защита против очевидния факт, че този чужденец от далечния Север с нищо не е по-лош от девойката на варварския Юг. Както и да се кичи с високото си положение, в сравнение с нея, той е по-възрастен, по-умен и по-образован.

Но девойката умееше да скрива емоциите си. А вроденото уважение към човешката личност не позволяваше на Хиеро да сондира мозъка й, и като всеки влюбен човек продължаваше да се терзае от съмнения. Но външно също запазваше пълно спокойствие.

— Нека разгледаме картите — предложи по едно време той. — Движим се прекалено бързо и скоро ще се окажем на опасните места. Ти чу ли жабите миналата нощ?

Пронизителният хор на амфибиите ги преследва през цялата нощ и пътешествениците разбираха, какво означава това. Приближаваха огромното блато, а във въздуха се усещаха изпаренията му.

Хиеро предпазливо разгърна картата. В средата синееше Вътрешното море. Широк и почти правоъгълен полуостров се вдаваше навътре в езерото от североизток. И в основата му Сврачешкото блато, отбелязано с яркозелен цвят, плътно се допираше до чистата вода и границите им се сливаха в продължение на много километри. На това място се виждаха няколко черни кръгчета — така се означаваха полупотъналите древни градове. Те се намираха точно по маршрута им само на един дневен преход.

— Виж — произнесе свещеникът и посочи югоизточния ъгъл на морето, — това кръгче може да означава единствено Ниана, пристанищния град за който ми разказва. А тук — показалецът му последва вълнообразната линия на изток — е нарисуван пътя, където са те пленили търговците. Хващам се на бас, че червеното петно на юг от морето е пустинята на Смъртта. Гледай, до нея има три кръгчета, също древни градове, а един от тях е на самата граница на пустинята. Тези три града са означени и на моята карта. Там ще търся това за което ме изпратиха.

След тези думи свещеникът сгъна картата и я прибра в чентата на седлото. Почиваха, докато вечерната светлина не помръкна напълно. В този негостоприемен край към квакането на жабите се прибавяше бръмченето на огромни облаци жилещи насекоми. Хиеро бе свършил мазилото за защита от ухапване и им оставаше единствената възможност, търпеливо да изчакат часа на тръгването.

Нощта ги настигна по пътя. Почвата ставаше все по-влажна и скоро копитата на Клотц плискаха големи порции вода и кал. По едно време в мрака, подобно на крепостна стена около блатото, се появи високата тръстика и групите на гигантски хвощове. Няколко пъти трябваше да заобикалят езера с прогизнали брегове. Лорсът случайно настъпи някаква безобидна бледосивкава змия и я смачка. Хиеро редовно проверяваше достъпните му ментални канали и се опитваше да открие идващата опасност. Впрочем, спрямо гигантските жаби не се надяваше особено на способностите си. Мозъкът на амфибиите е практически един и същ, независимо дали принадлежи на същество дълго пет сантиметра или двадесет метра. Затова му бе невъзможно по този начин да различи чудовищното същество и обикновената квакаща жаба. За щастие, тук до самото езеро, блатото изглежда бе по-малко опасно отколкото в централните си части. Само веднъж далеч на север се раздаде ужасния вик на неизвестно страшилище.

Веднага след появяването на първите слънчеви лъчи на изток, пътешествениците решиха да спрат. Само няколко минути преди това Хиеро спря Клотц, скочи на земята и започна внимателно да разглежда почвата.

— Изглежда — замърмори на половин глас той, — под нас има не повече от два три сантиметра земя. Не напразно чух копитата да удрят по нещо твърдо — Хиеро заговори високо, като се обърна към Лучара. — Мисля, че се намираме на пътно платно или някакво друго изкуствено съоръжение. — Обърна глава към Хърм и му предаде: — „Ела тук и ми кажи, какво има под краката ни?“

— „Строено (е от) хора. Много старо“ — направи заключението си мечока.

Те стояха в горещината на отиващия си сумрак и слушаха квакането на жабите и бръмченето на насекомите. Хиеро усети хапането на москитите и по краката си под ботушите. Погледна надолу и видя около копитата на лорса да се въртят призрачни живи облаци.

— Скоро ще съмне напълно — каза свещеникът. — Трябва да се скрием някъде.

Сетне заповяда на мечока да потърси подходящо място. Тръгна пеша, а лорсът го последва. Заобиколиха тръстиковите гъсталаци и се озоваха пред открито водно пространство. Тук-там стърчаха връхчетата на малки островчета. Хиеро се огледа и забеляза наблизо възвишение обрасло напълно с тръстика, над която няколко разкошни палми разпростираха короните си. Той отново яхна Клотц и всички заедно напуснаха твърдината на древния път и зашляпаха през течната кал към хълма.

С шумно джвакане Клотц измъкна огромното си тяло от калното тесто, което на стопанина му би стигнало до кръста. Хората побързаха да се спешат. Намираха се на правоъгълно островче със страна около десетина метра, което леко се извисяваше над калното море. Твърдата повърхност бе дала част от себе си на няколко палми. Тръстиката и разни храсти стигаха на височина до половината стебло и образуваха нещо като долен етаж на гората. Докато разглеждаше удивително равните краища на островчето, Хиеро разседла лорса и се захвана да чисти огромното му тяло от впилите се пиявици.

— Сигурен съм, че се намираме на развалините на древно здание — заяви той, когато откъсна последния паразит и го хвърли в блатото. — Под нас е покрива и само Бог знае, колко надолу в тази кал продължава. Височината на старинните здания често е надвишавала сто метра.

Пътешествениците се настаниха под палмите и се укриха, доколкото можаха, от пълчищата насекоми. Страдаха от горещината, дрехите и телата им бяха покрити с кал, но единственото, което бяха в състояние да направят, бе търпеливо да чакат идването на нощта.

Лъчите на слънцето не подобриха настроението им — поне на двамата двукраки пътешественика. Докато четириногите се държаха нормално. Хърм спеше с напъхан в лапите си нос, а Клотц дъвчеше някакви блатни растения и бавно се преместваше от място на място. Виждащия се пейзаж предизвикваше в хората тежко впечатление, независимо от яркото синьо небе и топлото ласкаво слънце.

Вътрешното море остана далеч назад. Докъдето стигаха очите им, се простираше вода или по-точно, сива и кълна течност, изтичаща от огромното блато. В другия край на лагуната се издигаха руините на гигантския древен град, чезнещ паметник на изчезнал народ. Някои от зданията надвишаваха дори и най-високите дървета, като размерите им разтърсваха въображението. Но повечето, напълно потънали в калта, представляваха само малки острови, обрасли с буйна растителност. Разбитите и обгорени сгради напомняха за страшното и жестоко могъщество на човешкия разум. Ударите с чудовищна сила и безпощадният огън бяха разрушили града още в незапомнени времена, по-силно от прелетелите хилядолетия. Водните растения и огромните цветове на лилиите покриваха повърхността на отвратителната смес на водите на Вътрешното море и блатната кал. Навсякъде се въргаляха дънери на дървета с изпочупени клони, домъкнати тук от бурите и пролетните наводнения.

Тук-там в сивите стени на зданията тъмнееха дупките на прозорците. За учудване на пътешествениците, в някои от тях проблясваха на слънцето парчета от старо стъкло. От таваните висяха ръждясали железни листове. Беше тъжно и страшно да се гледа този свят на смъртта и разрушението.

Жабешките крякания бяха замлъкнали още при изгрев слънце, а насекомите, стрелкащи се над водата и сушата, бяха станали значително по-малко. Но сега заедно с тях и някакви дребни птици се носеха над покривите. Други живи същества не се виждаха. Но големите бели петна на птичи тор по стените подсказаха на Хиеро, че се явяват и летящи същества със значително по-големи размери.

Свещеникът проучи менталното поле в близката околност, но не откри нищо интересно. Живот кипеше над водната повърхност, ала тези безчислени създания не притежаваха разум и се направляваха единствено от глада и страха. Никога преди не беше попадал на подобно място. Дори в яркия ден се усещаше страшното и трагично минало. През цялото утро Хиеро и девойката наблюдаваха зданията и водата, но не научиха нищо ново. Мина пладне и слънцето започна да клони на запад. Разнесоха се първите арии на жабите и нови пълчища насекоми атакуваха пътешествениците.

— Време е да тръгваме — каза Хиеро и размаха ръце да прогони насекомите.

Натовариха Клотц и го яхнаха. Хиеро реши да държи курс по крайбрежието около изоставения град. Лорсът би могъл заедно с тях да преплува лагуната, но в дълбините свещеникът усещаше някаква опасност. Кой знае, какви твари се крият под повърхността?

Едва тръгнаха, едва Хърм стъпи с предната си лапа във водата, когато изведнъж всичко замря. Бръмченето на насекомите и хора на жабите замлъкнаха и в настъпилата тишина над повърхността на лагуната и над древните развалини се понесе звънящ и мъчителен вой. Докато стояха замрели от изненада, той се повтори. „А-о-ъ-ъ, а-о-ъ-и, а-а-а-о-о-у-у!“ — плачът сякаш възникваше навсякъде във въздуха. Прозвуча три пъти и отново се възцари мълчание и тишина. Но скоро се обади първата жаба и веднага над блатото се понесе мощният глас на хора.

— Какво е това? — прошепна Лучара.

— Не зная. Хърм също не е срещал подобно нещо — отвърна Хиеро след кратко мълчание. — Струва ме си, че звукът идваше от блатото, но и в това не съм сигурен. Така може да вика само разумно същество. Усещам го с костите си. Нещо враждебно и зло, което се таи в мрака. Трябва да останем тука. Искам да помисля. Не бива да се движим през нощта. Тук може да се крие зад телепатичен щит някаква твар на Нечестивия.

Слънцето залезе и нощта затопи пространството наоколо. Хиеро се спеши с навъсени вежди. Може би трябва да се върнат? Или да потърсят друг път през блатото? Чувствуваше се като глупак. А трябваше да измисли някакъв начин, неочакван и изненадващ, който враговете да не предвидят. По дяволите! ой се плесна по челото и размаза напомпан с кръв комар.

— Ще ни трябва май лодка — замислено каза девойката. — Но голяма и здрава, да издържи Клотц. Тогава ние ще успеем да преплуваме лагуната.

— Всемогъщи Боже, прости ми глупостта! — възкликна свещеникът. — На север, когато трябва да прехвърлим животни през река или езеро, ние строим сал. Друго не ни трябва. А аз цял ден седя и гледам хилядите плаващи дънери, както и на тези обвиващи се лиани, с които тук е пълен всеки остров! Слизай от лорса, девойко. Хващаме се за работа!

Край острова им гъмжеше от натрупани дървета. Работа се намери за всички. Лучара захващаше стеблата с гъвкави въжета от лиани, а Клотц ги измъкваше на брега, където Хиеро режеше клоните и чеповете с меча си. Хърм събираше на куп лиани, които прегризваше със зъби близо до корена. Скоро сала беше готов. Дълъг беше десет метра и пет широк.

— „Аз (мога да) плавам по водата“ — предаде им Клотц, като опитваше повърхността на сала с огромното си копито.

— „Не, глупачето ми — отвърна стопанинът му. — Под водата има опасност. Ти ще се качиш на сала“.

Трябваше да положат огромни усилия да прокарат тежкото съоръжение, отгоре на всичкото с лорса на борда, през течната кал до откритата вода. Хиеро стоеше на кърмата с прът в ръцете. Клотц легна в средата, където се чувствуваше неуверено. При този начин на придвижване силата и издръжливостта му бяха безполезни. До еленът като пухкаво кълбо се бе свил мечокът.

Хиеро налегна пръта и тромавия сал с разнородния си екипаж се плъзна в мрака.