Пътешествието на Хиеро

8. ОПАСНОСТ И СТАРЕЦ

Тежкото съоръжение се оказа още по-тромаво, отколкото предполагаше Хиеро. Те бавно се промъкваха през плътната стена водни растения, с които бе пълна лагуната. Отначало свещеникът сечеше стеблата им с меча си, после го завърза здраво за края на пръта и повече нямаше защо да се страхува, че някаква твар ще го хване за ръката, докато е наведен над ръба на сала.

— „Нещо лошо и опасно (наблизо)! — изведнъж се раздаде в мозъка му предупредителният сигнал на мечока. — Не е човек. Друго е. Мисли и не мисли едновременно“.

Хиеро се опря на пръта си. Лучара направи същото. Големият сал плаваше бавно напред, докато екипажът му се вслушваше в нощните шумове с обикновените и ментални сетива. Но наоколо не се долавяше нищо, освен оглушителни квакания, които направо заглушаваха обикновената реч.

— „То идва — предаде Хърм. — Бързо (като) риба. Чувам… не, (вече) не чувам“.

Свещеникът знаеше, че мечокът не греши, достатъчно е чувствителен към всяка опасност и вече няколко пъти ги спасяваше. Щом е определил заплахата, значи това създание е тук някъде и от него не може да се очаква нищо хубаво! Мисли и не мисли едновременно! Сега няма време да разсъждава над странните думи. Разтревожен и разстроен от незнайната опасност, Хиеро напрегнато се взираше в черната неподвижна вода, в близките развалини и храсталаци. Някак си бегло отбеляза, че огромните рога на Клотц достатъчно са израснали и сега представляват страшно оръжие.

Но в света облят от бледата лунна светлина всичко беше спокойно. Накрая Хиеро даде знак на Лучара и забоде пръта си в мътната вода. Салът се насочи в празното пространство между две разрушени сгради. Но когато навлязоха в сянката им, срещнаха неочаквано препятствие — плаваща по повърхността купчина гниещи стебла. Хиеро изтича на носа и започна да ги сече с меча. Лучара му помагаше. За щастие тук беше дълбоко и те бързо се справиха.

Салът бавно продължи пътя си в мрака. Като мъртви нощни очи ги гледаха избитите прозорци и дупките в стените на разрушените здания. По едно време от развалините излетяха безброй прилепи и преминаха над главите им. Водата между строежите изглеждаше черна и бездънна. Често салът пресичаше големи открити пространства, за които Хиеро предполагаше, че се били площади или паркове на древния град.

Небето на изток порозовя от първите лъчи на изгряващото слънце. Хиеро погледна напред и насреща му се усмихна Лучара. Двамата бяха изморени, мръсни и така изхапани, че сякаш нямаха здраво място по тялото си, но бяха живи, здрави и изминали досега значително разстояние.

— Не искам да плаваме през деня — произнесе Хиеро, като изтри потта от челото си. — Погледни там, онова място е подходящо за лагер.

Намираха се в почти квадратен залив, под който изглежда се криеше древен площад. От три страни над главите им надвиснаха огромни каменни грамади, оплетени от стеблата на лиани и други пълзящи растения. На четвъртата се откриваше нещо обнадеждващо. Намиращото се там здание е рухнало не много отдавна под тежестта на изминалите години. В резултат образуваното островче имаше причудлива форма и се издигаше над водата на няколко метра. Част от него бе обрасла с гъсти храсти, които обещаваха на пътешествениците надеждно укритие.

Скоро салът бе долепен за брега, по който се търкаляха безброй листа, купчини мокри съчки и доста дънери. Пътешествениците се настаниха един до друг и зачакаха изгрева на слънцето. Същевременно започнаха да обсъждат подробностите на миналата нощ.

— „Хърм, какво те изплаши?“ — запита Хиеро.

— „Нещо ново — отвърна мечокът, като напразно се опитваше да запази носа си от ухапванията на насекомите. — Бързо и коварно. Лоши мисли. Ненавижда всички (които) не приличат на него. Не е човек, не е обикновено животно, това зная със сигурност. Може би — Хърм прекъсна за известно време, — то сякаш прилича на жаба, но (може да) мисли!“ — и докато събеседниците му смилаха съобщението, той добави: — „Усещах само едно такова същество. То си отиде. Навярно ще търси други подобни“. — След последното мечокът затвори очи и задряма.

— Трябва непрекъснато да наблюдаваме околността — каза Хиеро на девойката. Сетне изтри потта от челото си и напълни едното си око с кал. Лучара намери отнякъде парче чист плат, намокри го и проми окото.

— Ето, така се прави — със задоволство каза тя. — Не барай с мръсни пръсти очите си. Какво мислиш за съобщението на Хърм? Струва ми се, че въображението му се е разиграло. В подобно място кошмари могат да посетят и най-стабилния човек.

Тя погледна ширналата се повърхност на водата пред тях. Дори сега, под лъчите на изгряващото слънце, мълчаливите остатъци на миналото не представляваха приятно зрелище за очите.

— Той не си е въобразил тази твар — измърмори свещеникът, като се опита да не обръща внимание на мръсната, но очарователна физиономия на момичето, която се оказа съвсем близо до лицето му. — Тук има нещо, дори много такива същества. Наистина, по нито един ментален канал не възприемам сигнали, но усещам мислите, които преминават край мен. Разбираш ли това? Ние трябва да сме предпазливи, много предпазливи! — „И да ни съпътствува щастието!“ — допълни за себе си.

Денят, като предишния, минаваше мъчително бавно. Слънцето стигна зенита и започна да се спуска. Накрая Лучара и двамата четириноги пътешественици заспаха. Само бръмченето на насекомите нарушаваше тишината. Дори птици не летяха повече над развалините, а небето си оставаше все така синьо и безоблачно. На нито един от достъпните му ментални канали свещеникът не откри следа от разумна мисъл. Но тежкото гнетящо предчувствие не изчезваше. Струваше му се, че под неподвижната маска на покоя се крие някаква трескава и недостъпна за сетивата му дейност…

Вечерта пътешествениците отново се прехвърлиха на сала. Сумрака им позволяваше да различават добре зданията наоколо. Никъде движение! От никъде звук! Освен баналните квакания и съпровода им от бръмченето на насекомите. Внезапно и те стихнаха. Над лагуната се спусна гнетяща тишина.

Пътешествениците замряха.

От изток, където отиваха, долетя странният вик, който ги зашемети вчера. „А-о-о-а-ъ, а-о-о-у, а-а-а-о-о-у-у-у-ъ“! Три пъти изрида този глас, преди да замлъкне. Бавно, една след друга, сякаш се пробуждаха от тежък сън, жабите започнаха да се обаждат. четирите чужди на този свят създания неподвижно стояха в настъпващия мрак и всеки таеше своя страх.

— Ненавиждам това място! — изведнъж възкликна Лучара. — Този ужас е по-страшен от смъртта! Не издържам повече! — тя се разрида и скри лицето си в дланите.

Хиеро се приближи до девойката и нежно отмести ръцете й. Мокрото разплакано лице се надигна към него със затаен въпрос в огромните очи. Той се наведе и изведнъж усети трепета на устните й, свежи и пухкави като горски мед. Силните млади ръце го прегърнаха и когато накрая целувката се прекъсна, Лучара скри лицето си на гърдите му. Той загали раменете й, нищо не казваше, само усещаше аромата на къдравите й коси и безкрайна нежност обхвана душата му.

— Защо… защо го направи? — раздаде се тихият глас на девойката. — Като играчка за изплашено дете…

— Така да бъде — весело се съгласи Хиеро. — Аз раздавам такива играчки на всички страшни твари, които срещам по пътя си. Наистина, често е невероятно неприятно, но затова пък се надявам да заслужа любовта им.

Момичето вдигна глава, като подозираше, че той й се надсмива, но това, което прочете в очите му, не беше шега. Няколко мига никой не се обади.

— Обичам те, Хиеро — прошепна девойката.

— Аз също те обичам — отвърна той. — Не съм сигурен, дали не се изразявам правилно. Знам, че когато съм сам, не ми е добре. Но трябва да изпълня задачата, от която зависи съществуването на последната нормална човешка цивилизация на планетата. Това, момичето ми, е много, много важно. И сега не се нуждая от подобни емоции повече, отколкото от трети крак — той се усмихна, като видя сърдитото й лице и още по-здраво я прегърна. — Но съм безпомощен пред тебе, мъничето ми. Отсега и вовеки веков ние бъдем заедно, в радост и мъка, в смърт и победа. Кълна се в Господа Всемогъщ!

Тя се притисна до него, сякаш се страхуваше да го пусне от прегръдките си в този жесток и злобен свят. Стояха така неподвижни и забравиха за времето и спътниците си, докато ироничен ментален глас не ги стресна:

— „Когато хора сключват брак, това (изглежда) очарователно. Но ние (се намираме на прекалено) опасно място, че да губим напразно (време) за (подобни) развлечения. Чувствувам (това) съвсем определено“.

Сякаш на главите им се изля ведро студена вода. Отскочиха един от друг и се хванаха за прътите си. Като демонстративно не обръщаха внимание на мечока, стоящ в центъра на сала заедно с Клотц, подкараха тромавото си транспортно средство. Хърм ги поглеждаше, поклащаше наляво и надясно рунтавата си глава и очите му, Хиеро бе готов да се закълне, лукаво примижаваха.

Предстоеше им тежка нощ. Прътите непрекъснато се вдигаха и вдигаха и салът плаваше през изоставения град, на който и площадите, и улиците, и булевардите бяха залети от водата и затрупани от неимоверния кален товар на времето. Мълчаливите черни руини ги гледаха от миналото с хилядите очи на загиналите, изгорелите и смачкани хора. Безмълвните развалини, последни свидетели на един отминал рай…

Хиеро и Лучара възприеха първите лъчи на слънцето като истинско чудо. Това означаваше, че те могат да се гледат един друг в ясната светлина на настъпващия ден.

— Скъпа моя — каза свещеникът нежно, — ако изглеждам наполовината изморен и изцапан като тебе, то в тези места едва ли са виждали по-гадно създание.

— Изглеждаш много по-зле — влезе тя в тона му. — Възможно е повече да не те целуна никога, поне докато не се изстържеш с ножа си — умореният й глас бе пълен с любов и ласка.

— Погледни глупавия лорс — смени обекта на насмешките си Хиеро, — Колко сладко спи! Нищо, нищо, след ден-два ще стигнем брега и ще тича и скача в галоп с най-тежкия товар, който ще му трупна на гърба.

Клотц наистина спеше с крака свити под корема, а ушите му леко потръпваха. До него дремеше косматата топка на мечока.

— И как само ни пазят! Просто е чудно, с такива пазачи, как не са ни изяли досега!

— А аз така съм изморена, Хиеро, че съм съгласна и на това. Имаш ли представа, къде се намираме?

Мирно плаваха по дългата водна магистрала, която някога е била градски булевард. Развалините на зданията от двете им страни се издигаха нагоре още с десетки метри и голяма част от светлината не достигаше плискащата се в тях самите вода. Затова тук не се виждаха водорасли и салът безпрепятствено се движеше по ширналото се пространство. Напред и назад се виждаха просвети. Но отстрани ги притискаха стените на каменни каньони, сред които се виждаха и цепнатини, сенчести ниши, пещери, натрупани тухли, бетон и ръждясали железа.

Хиеро внимателно се огледа. Накрая погледа му се спря на една точка и по тялото му премина ледена тръпка.

— „Лучара! — тя се стресна от резкия ментален импулс. — Нито звук! Не мърдай! Внимателно погледни надясно, във водата, след голямата дупка в онова здание!“

Вече светлината беше достатъчна да се различи разрушената от времето стена на огромния дом и широката дупка в нея. В тази дупка водата навлизаше в обширен басейн, образуван от стените на зданието. В средата на басейна, точно срещу отвора, над водата се издигаше нещо високо и тънко. Отначало Хиеро помисли, че това е архитектурно съоръжение от рода на остър връх на паметник. Но с движението на сала, пред очите му се откриха очертанията на гигантски кехлибарен лист, пронизан ветрилообразно от раздалечаващи се жили. Това бе огромен плавник, чийто притежател се намираше под водата! И размерите на това същество не се поддаваха на никакво въображение!

— „То, изглежда, чака тук в засада — предаде Хиеро — за подходяща плячка. Мръднем ли, има шанс да се нахрани!“

Слабото течение влечеше сала край отвора, докато хората застинали и свити на дънерите се стараеха да не дишат. Животните продължаваха да лежат в средата на сала и изглеждаха спящи, но очите им бяха вече широко отворени.

— „Какво става? — дойде мисълта на Хърм. — Къде е опасността? Не я виждам!“

— „Нещо много голямо се намира под водата — отвърна Хиеро. — Не мърдай! То наблюдава. Мисля, че ако опита, ще ни глътне заедно със сала на една хапка. Опитвам се да сондирам съзнанието му“.

Свещеникът провери всички известни нему канали, включително и новия, намерен в Манун. Но след няколко минути призна неуспеха си. Менталната активност на чудовището, независимо от размерите му, беше нищожна. А салът започна бавно да се отдалечава от страшната стена. Като се отдалечиха на стотина метра от отвора, Хиеро даде знак и те отново внимателно потопиха във водата прътовете. Мълчаливо изминаха три километра, когато Хиеро внезапно каза:

— Обръщай надясно, виждам нещо интересно!

Със съвместни усилия те закараха сала до ъгъла на голямото здание и свещеникът посочи най-близкия прозорец.

— Погледни, имаме щастие!

Рамката на отдавна изчезналото стъкло бе окована с дебела метална ивица. Като използува ножа си, Хиеро я изтръгна от мястото й и почегърта плесенясалата повърхност.

— Както предполагах, това е бронз — зарадва се той, докато разглеждаше метала. — Той е по-добър от медта, по-здрав е. Ще стигне за върховете на стотина стрели.

— Какво пък, наистина е прекрасно — кимна Лучара. — Но да побързаме. Не ми харесва тук. Сякаш някой надзърта от тези прозорци. Къде ще прекараме деня? Слънцето вече се издигна високо.

— Засега не зная — отвърна Хиеро. — Ще гребем, докато ръцете ни държат прътите. Може да намерим подходящ остров или някакво друго укритие в развалините.

Продължиха да плават. Течението в изкуствения каньон се усили и понесе сала. Но едва след доста време напуснаха мрачната теснина и ги огря ярката слънчева светлина. Оказаха се в малко кръгло езеро с чиста вода, което вероятно бе свързано с Вътрешното море. Откъм южната страна се виждаше широк отвор, а развалините на високите здания го обграждаха от трите други посоки на света.

В средата на езерото се намираше малко островче, покрито с гъста зелена трева, храсти и палми. Жълти и сини ярки цветя растяха до самата вода. Ароматът им стигна до пътешествениците и ги накара блажено да си затворят очите. След прекараните няколко дни и нощи в калта на мъртвия град, гледката ги привлече като истински рай.

— Да плаваме натам, Хиеро! — възбудено възкликна девойката. — Погледни тази чиста вода и приятната зеленина! Ние ще успеем да се умием и да намерим някакви плодове на дърветата. По-бързо да отидем там!

Но свещеникът стоеше неподвижен, като се опираше на пръта си. Наистина, островчето изглеждаше много приветливо и вероятно не криеше опасности. Но и тук той не можеше да се отърси от чувството, че някой непрекъснато ги наблюдава. Не би трябвало да остават дълго на територията на града. Но умората си каза своето. Нужна им беше почивка. И двамата с Лучара едва се държаха на краката си.

— Добре, спираме тук — каза той и потони пръта си във водата. — Но не вдигайте шум. Усещам наоколо ментални токове и не мога да определя, какво всъщност означават.

Спряха на гладкия пясъчен плаж в западната част на островчето. В центъра се намираше вир с чиста и прозрачна вода, заобиколен от гъсти папрати и цветя. Малко ручейче изтичаше от него и подскачайки по камъните бягаше към лагуната. И като допълнение към всичко Хиеро намери близо до брега цяло находище на миди. Трима от пътешествениците се захванаха да ядат сочните мекотели, докато Клотц не им обърна никакво внимание и се захвана с тревата.

По обед, чисти и умити, с напълнени стомаси, тримата спяха на сянка, а Клотц продължаваше да се разхожда из острова, да пощипва листа и клони и да наблюдава внимателно заобикалящите ги здания. Понякога опитваше здравината на новите си рога в стеблата на палмите, като оставяше дълбоки драскотини по кората им.

Хората бяха така уморени, че проспаха цял ден и голяма част от нощта. Едва, когато се събуди, Хиеро разбра, какво е станало. Преди да успее нещо да каже, мисленият глас на мечока прозвуча в съзнанието му:

— „Трябваше ви почивка. Наблизо няма никой. Но ни наблюдават. Зная го така сигурно, както че скоро ще изгрее слънцето“.

— „Трябва да сме готови за всичко“ — отвърна Хиеро, скочи на крака, но изпита известна скованост в мускулите, които се бяха уморили от продължителната работа с пръта.

Лучара се събуди от рязкото движение, отвори очи и сладко се протегна.

— Нима сме спали цял ден? — запита тя. — Но аз още се чувствувам уморена. Време ми е да тръгваме?

— Не, още е рано. Наистина сме уморени. Ще почиваме още един ден. Смятам, че ще успеем да направим арбалетите и няколко стрели. Без оръжие за хвърляне, ще ни бъде трудно.

Денят започна отлично. Наядоха се донасита, а когато стана пладне Хиеро бе направил своя арбалет. Отряза няколко млади дръвчета с гладка дървесина и започна да дяла стрелите. Лучара не му помагаше. Тя дълго се въртя около водата и оправя косите си, а после бягаше по острова и събираше цветя. След като обядваха свещеникът също прекрати работата си и легна на меката и свежа трева и постави глава на колената на девойката. Тя прокарваше твърдата му коса през пръстите си и започна да разказва — ту си спомняше миналото, ту започваше да мечтае за бъдещия им съвместен и щаслив живот.

— Аз също се надявам да живеем щастливо, момичето ми — прекъсна я той неочаквано. — Но ни предстои още много борба и мъка, преди да стигнем твоята или моята родина. Но ти така и не ми каза, защо си избягала от Д’Алви? Предполагам, че са те карали да се омъжиш волята ти?

— Откъде може да знаеш това? — удиви се тя. — Нима си проникнал в съзнанието ми?

— Не — усмихна се той и япоглади по лицето. — Но ми е ясно, че не си робиня. Сигурен съм, че си дъщеря на нобил, защото по думите ти, във вашата страна само свещениците и благородниците могат да се учат. А ти знаеш много. Какъв е рангът на баща ти?

— Най-висок — отвърна тя късо, а после настъпи мълчание.

— Действително ли е крал? — Хиеро вече не се усмихваше. — Ти единствено дете ли си? Това може да е много важно!

— Имах по-възрастен брат, но той загина в сражение с войските на Нечестивия. Баща ми поиска да ме омъжи и така да скрепи съюза с нашия северен съсед — Ефраим от Чизпек. Всички го познават като жесток човек. От първата си жена се отървал, като я докарал до лудост и накрая й избол очите. После заявил, че жена с физически недостатък не може да бъде кралица и я накарал да стане монахиня. Затова избягах.

— Не мога да те съдя — каза замислено Хиеро. — Но се надявам да установя връзка с твоята страна. Ние можем да търгуваме, а най-важното е да ви върнем към цивилизацията. Но да започна контактът с отвличането на принцеса — никак не е хубаво.

Тя пламна цялата.

— Какво значи „да ви върнем към цивилизацията“? Трябва да ти кажа, Пер Хиеро Дъстин, Свещеник-Заклинател втора степен, Страж на Границата и Убиец, че в Д’Алви живее велик и могъщ народ. Ние имаме два града с големи стени, а в тях — църкви и дворци от камъни. Да не говоря за храбрата ни многобройна армия!

Хиеро я погледна, усмихна се, но не възрази нищо. А очите на девойката продължаваха да святкат сърдито.

— Виждам — каза тя, — че ти не смяташ тези неща за признаци на висока цивилизация.

— И така да е, а ти сама как мислиш? — отвърна с въпрос свещеникът. — Това, което изброи, се гради на основите на жестоко робство, ограничаване на знанията, грабителски данъци, израждаща се религия и кървави войни със съседите. Последното е ужасно само по себе си, но още по-страшно е, че междуособиците ви отслабват, когато би трябвало да събирате сили за борба с Нечестивия. Кажи ми сега — това свидетелство за висока цивилизация ли е? Според мен, това си е чисто варварство!

— Изглежда си прав — каза тя замислено. — Но от дете са ме учили, че нашият свят е устроен разумно… И ми е трудно да призная, че това не е така…

— Напълно те разбирам, моя малка принцесо — кимна с глава Хиеро и я прегърна през рамо. — Но ти си изпитала така много… и болка, и страх, и робство… и любов… Колкото повече неща изживява човек, толкова повече разбира другите… Ти си още така млада, девойчето ми…

Лицето на Лучара внезапно стана прекрасно и по-възрастно, а тъмните й бездънни очи се приближиха до него и от аромата на косите й, главата му се завъртя. Усети как тялото на девойката трепна, после младите гъвкави ръце го прегърнаха и високата трева ги скри в себе си…

Хърм лежеше на плажа и гледаше блестящата повърхност на лагуната. „Това са хората! — мислеше той. — Толкова излишни емоции! Но сега вече можем да се съсредоточим на най-важното и да не се отвличаме повече по дреболии“. Обърна глава към Клотц, който стоеше до него и преживяше безкрайно, после затвори очи. Залятото от горещи слънчеви лъчи островче спеше сред сините води на лагуната и само лорсът, мърдайки често рогата си, носеше тегобата на неуморен часовой.

Събудиха се или по-точно бяха събудени сутринта. Сигналът на Хърм: „Тревога! Идват! Тревога!“, ги удари като камък захвърлен от прашка. Само след миг хората бяха на крака, готови за сражение или бягство. Ужасният вопъл нарастваше над лагуната и те разбраха, че враговете са близо. „А-а-о-о-ъ, а-о-о-ъ, а-о-о-ъ!“ Ридаещият глас звучеше от всички страни. Сега островчето вече не им изглеждаше безопасно убежище. Короните на палмите заплашително зашумяха, водата наоколо стана сива и се набръчка от леки вълни, а развалините на гигантските здания сякаш се придвижиха плътно към тях и надвиснаха над главите им.

Хората и животните се затичаха към центъра на острова. Там имаше възвишение и те най-после видяха враговете си и разбраха, кой ги следеше от самото начало на влизането им в изоставения град. От всички страни прииждаха малки тесни, направени от сплетена тръстика полусалове-полулодки. Екипажите им нямаха нужда от весла, а гребяха със собствените си, притежаващи плавателна ципа ръце. А множеството белезникави глави във водата показваше, че още по-голямо число от тези същества идва с по-простия и естествен начин за тях — плаването.

„Нов вид лемути! — помисли Хиеро, докато ги разглеждаше. — Приличат на жабите фрог и вероятно от тях произлизат. Увеличете размерите на жабите до човешките, снабдете ги с голям череп и белезникава кожа. Накрая ги въоръжете с ножове и копия. И вдъхнете повече ненавист!“ — Докато враговете се приближаваха и свиваха обръча около острова, свещеникът си спомни първото впечатление на Хърм: създания, които мислят и не мислят. Изглежда, още тогава мечокът е усетил присъствието на някакъв разузнавач, който ги е следял.

Тъжният и жален вопъл внезапно престана. И едва тогава Хиеро разбра, че фрогите не издават нито звук. Странният вой идваше от обкръжаващите ги здания, а не от ужасяващите същества във водата. Дали това беше сигнал за нападение? Не е ясно. И много други въпроси изпълваха мозъка му, но нямаше време да търси отговорите им. Първите отряди достигнаха брега.

Решението на свещеника, да се отдалечат от водата и да срещнат врага на твърда земя, се оказа правилно. Жабоподобните се придвижваха невероятно тромаво, като плавателните ципи на крайниците направо им пречеха. Но те бяха така много, а пътешествениците само четирима. Но преимуществото на Хиеро беше в умението да води ръкопашен бой. Освен това поражението им означаваше сигурна гибел.

Сражението започна Лучара. Дългият й кинжал, завладян от Хиеро на остров Манун, блесна на слънцето и начерта алена ивица на гърлото на най-близкия фрог. Като дъжд заваляха костени копия. Едно удари свещеника по рамото и той съвсем се учуди — то не успя да пробие кожената му дреха. Вероятно, поради ципата, тези лемути не бяха добри копиехвъргачи. Това увеличаваше шансовете им, но и числото твари предизвикваше тревога. „И непрекъснато прииждат нови“ — помисли Хиеро.

— „Клотц, при мен!“ — заповяда той.

Огромният лорс охраняваше левия фланг на малкия отряд, докато мечока се намираше в дясно. Рогата застрашително сочеха напред и няколко мъртви фроги се въргаляха на земята. Лемутите се страхуваха от него и се стараеха да бъдат по-далече от невиждания яростен звяр. Като получи заповедта Клотц се втурна към хората. Двамата скочиха на седлото. В дясната си ръка Хиеро стискаше копие, в лявата — меча си.

— „В атака! — предаде мислено свещеникът. — Тичай по крайбрежието, около острова! Да ги хвърлим във водата! Хърм, след нас!“

Щом физическите им качества му станаха ясни, той избра най-подходящия начин за борба с тях. Фрогите, иначе съвсем слаби сами по себе си, се тълпяха в такова количество, че можеха да ги задушат с масата си. Но ако ги нападаха бързо, то на твърдата земя щяха да бъдат безпомощни.

Лорсът бе практически неуязвим за копията им. По кожата му нямаше дори драскотини. Ниските храсти и няколкото дървета не пречеха на атаката и Клотц мина като горещ нож през масло. Страшните копита мачкаха телата на лемутите, а оцелелите в ужас бягаха от пътя му. Някои от тях Хиеро успя да порази с копието си. На никакви звуци, освен издаваните от тях, не се чуха по време на тази странна битка. Почти инстинктивно човекът се запита, как ли общуват тези същества помежду си. Фрогите бяха безсловесни, но не улавяше и ментални излъчвания.

Два пъти пътешествениците описаха острова и сееха сред редовете на враговете смърт. Внезапно, без видим или чуващ се сигнал, тълпите се хвърлиха обратно във водата. Мъртвите и ранените отнесоха със себе си. „Вероятно, ще ги изядат“ — помисли си с отвращение той. Можеше и да излезе прав, едва ли подобни същества познават чувството на състрадание.

— Отидоха си — каза Лучара и скочи на земята.

— Но са наблизо, погледни ги!

Островът продължаваше да бъде обсаден от лемутите. Плетените лодки и белезникавите глави плаваха в езерото. Не се канеха да си отиват! Стъмняваше се и телата на амфибиите започнаха да излъчват студена фосфоресцираща светлина.

— Мисля, че ще ни нападнат още при първите лъчи на слънцето — каза Хиеро и се обърна към животните. — „Хърм, наред ли си? Клотц, не си ли ранен?“

— „Оръжието им е слабо — отвърна мечокът. — Мислех, че копията им са отровни, но се оказа, че не са. Дори не съм одраскан“.

Клотц само изсумтя сърдито и разтърси рогата си. Капки слуз и жабешка кръв полетяха в лицето на Хиеро. Той се спеши и отиде при Лучара. Двамата застанаха на брега и загледаха живия светещ пръстен, който обкръжаваше острова. Нощта настъпваше, но телата на лемутите се виждаха като през деня.

— Да вървим — каза Хиеро и погали рамото на девойката. — Трябва да почистим оръжието си, да хапнем и да починем. Аз ще дежуря пръв. Арбалетът ми е готов и искам да изработя повече стрели. Скоро ще изгрее луната и нейната светлина ще ми бъде достатъчна.

— Няма да заспя, докато работиш! — отвърна тя упорито. — Два арбалета са по-добре от един. Може и моя да завършим до разсъмване.

Загрижеността в гласа й накара да се свие сърцето на Хиеро. Дори на себе си отказваше да признае, колко безнадеждно е положението им. Какво щеше да им донесе утрото? Ново нападение на несметните тълпи от тези твари? Той бе поискал да работи с единствената цел да натовари с нещо ръцете и мозъка си. Какво ли можеха да направят два арбалета против хилядите лемути? Май нищо.

„Истинският Убиец никога не се предава“ — каза една част на съзнанието му, друга допълни: — „Свещеникът се надява на Бога“. — докато третата му напомни: — „Ти трябва да умреш навреме, спомни си за Манун“. Усмихна се така горчиво, че Лучара го изгледа удивена, но нищо не му каза. Тя беше вече свикнала, че странният й спасител, любимият й, е човек на настроенията.

— Добре — съгласи се той, — нека завършим оръжията.

Около полунощ Хиеро внезапно остави почти готовата стрела и ръката му с ножа неволно трепна. До него стигна странен мислен сигнал. Нещо без име и скрито зад непроницаем телепатичен щит приближаваше от страната на Манун. В него се криеше заплаха. Той бързо събуди спътниците си. Лучара, която все пак бе съборена от умората, тихо застена и с труд отвори очи. Свещеникът я успокои с докосване на челото й.

— „Също усещам злото — предаде мечокът. — Не мога да кажа, какво е това, но ти си прав — идва насам. Движи се бързо!“

— Нечестивият! — възкликна отчаяно Хиеро. — Тези проклети лемути са негови съюзници и е трябвало само да ни открият и задържат! — той се обърна към мечока: — „Трябва да напуснем острова, дори и да се наложи да се сражаваме във водата. В края на краищата копията им заплашват само нашите тела, но не и разума ни!“

— „Търпение — дойде студен отговор. — Ти ще намериш най-добрия изход. Ти си нашия вожд. Ние избягнахме толкова много капани. — Настъпи пауза, сякаш странният и нечовешки мозък на мечока смилаше някаква нова и непривична мисъл, след което изтърси нещо като забележка, която порази Хиеро с това, че имаше хумор: — Нека не умираме, преди да ни убият наистина!“

Усети докосване на ръката на Лучара и се обърна към нея. Девойката го гледаше с широко отворени очи.

— Скъпи мой, означава ли това, че ще умрем? Никаква ли надежда няма да се спасим?

— Не виждам изход, момичето ми. Тогава успях да избягам, но те повече няма да допуснат такава грешка. От моя мозък, от всички наши разуми те разчитат да получат нови познания, които да осигурят крайната им победа. Древното оръжие, което аз търся, може да стане неотразима сила в ръцете им. Прибави към това необикновените способности на Хърм и моето собствено откритие на нов ментален канал… — той печално се усмихна, преди да продължи: — Три пъти избягвах смъртта, но този път… Клотц също няма да им се даде жив. — Обърна глава към мечока. — „Хърм, готов ли си да умреш, сражавайки се заедно с нас?“

— „Стига да е необходимо — отвърна той. — Старейшините ми заповядаха да бъда навсякъде с тебе. Когато ми заповядаш, аз ще престана да съществувам. Но нека изчакаме все пак разсъмването“.

— Тъжно ще бъде това разсъмване! — възкликна девойката. — Ще ни донесе единствено ужас и смърт!

— Хърм е прав — твърдо каза Хиеро. — Ние няма да умрем, преди да изтече времето ни. Кой знае, какво може да се случи?

Прегърна я през рамо и така стояха дълго на брега на острова, като чакаха изгрева на слънцето. Животните не мърдаха. Само сумтенето на Клотц понякога смущаваше тишината. Фосфоресциращият пръстен на враговете започна да бледнее на изток подложен на първите слънчеви лъчи. Отново се раздаде мъчителният вой, станал за тях символ на този страшен град.

И заедно с ужасния вой дойдоха тези, които ги преследваха. Черен кораб се плъзгаше по водите на откритото море към острова и с него сякаш идваше жестоката и неизбежна смърт. Човекоподобните лемути, чиито бледи тела покриваха повърхността на водата, се отдръпнаха и корабът навлезе в образувания жив канал. Фрогите тръгнаха след него. Накрая съдът застина на стотина метра от брега и изглеждаше така, като че ли се държи не на водата, а на белезникавата маса. Слугите бяха дошли при господаря си.

Хиеро бе принуден да постави менталната си защита. Очакваше, че Нечестивият ще се опита отново да плени разума му с помощта на дяволската си машина. Усети рамото на Лучара да трепва и я погледна. Но лицето й беше безстрастно.

Адептът, който се намираше на мостика на кораба в обкръжението на спътник с качулка и Космати Ревльовци, заговори на батфи. Той изглеждаше като точно копие на З’дан и само по гласа, млад и силен, можеше да се разбере, че е друг човек.

— Падна ни в ръцете, свещенико, заедно с животните си и девойката. Ще се предадеш ли без бой? — в тона му имаше такава насмешка, че кръвта на Хиеро закипя в жилите му. Той стисна зъби, овладя напрежението и спокойно се усмихна на противника си.

— За моя мозък ли идваш, плешива твар? — отвърна той с въпрос. — Е, опитай да го вземеш.

Разстоянието между тях не беше голямо и Хиеро само леко повиши глас. С удовлетворение забеляза, че бледата кожа на адепта почервеня, а в тълпата около него се раздадоха гневни викове. А свещеникът през това време погледна към предната част на палубата, където се намираше оръдието, което стреляше с мълнии. Ако раздразни както следва врага, то с него и приятелите му ще свършат с няколко изстрела. Ще бъде лека смърт. Но двамата стрелци в качулки бяха дисциплинирани хора и дори не трепнаха. Началникът махна с ръка и лемутите замлъкнаха. Плешивата глава с гладка и блестяща кожа се наведе към Хиеро.

— Смел човек си, свещенико на забравения бог! Това качество Братството умее да цени. Ти си в ръката ни, но още не сме я стиснали в юмрук! Още веднъж ти предлагаме съюз. Признавам, че искаме да използуваме твоя разум, удивителната му сила и неизвестните за нас възможности. З’дан ме изпрати, казвам се С’карн, да се опитам да те убедя. Бъди разумен, свещенико!

Но метсианинът не се колеба нито миг.

— Ти лъжеш, С’карн, както всички от вашата гнусна глутница! З’дан се страхува от мен, иначе сам щеше да дойде, да се наслаждава на смъртта ми! На твоя кораб се намира една машина, с която ти се надяваш да поробиш разума ми. Е, върви и опитай! Плюя на вашето мръсно братство и лично на тебе, плешив мерзавец!

За миг Хиеро повярва, че ще постигне целта си. Студеното лице на С’карн се изкриви от злоба и ръцете му конвулсивно сграбчиха перилата на мостика. Но за негово голямо съжаление, адептът надви гнева си и не даде команда на стрелците до оръдието. Той заговори, но този път гласът му беше дрезгав и заплашителен.

— Знам, какво търсиш, свещенико. В Манун, където скоро ще се озовеш, ти ще молиш несъществуващия си бог за лека смърт. Бъди сигурен, още дълго ще живееш! — той се обърна към стоящите около него хора и лемути. — Спускайте лодките! Напред! Хванете ги живи!

Хиеро вдигна от земята арбалета си, сложи стрела с блестящ бронзов връх в плаза и натегна тетивата. Затворът сухо щракна. Той се прицели право в гърдите на С’карн и знаеше, че ще бъде точен. Но така и не успя да натисне спусъка.

— Мир! — прозвуча зад него такъв силен и звучен глас, че надвика вдигналия се шум на кораба.

Хиеро наведе оръжието си и учудено се обърна. От западния край на острова по синкавата вода на лагуната към тях се плъзгаше скромно кану. В него седеше старец с весло на коленете. Дългите му бели коси и брада падаха на кафявото му наметало. Той изглеждаше невъоръжен — на колана му се виждаше само един нож. Кожата му бе черна като на Лучара.

Адептът бе поразен не по-малко от Хиеро от появата на чернокожия старец. Погледът му стана тежък и навъсен, сякаш виждаше нов враг.

— Какво правиш тук, единадесетнико? — запита той презрително. — Да не си полудял, че заставаш между мен и плячката ми? Или не знаеш, какво става с тези, които са против нас?

„Единадесетник! Разбира се! — помисли Хиеро. — Един от Братството на Единадесетте Заповеди! Но какво търси тук? Наистина ли е толкова безумен, че сам да се предаде на враговете си?“ — тези и хиляди други въпроси се въртяха в съзнанието му.

През това време старецът заговори отново.

— Чуй ме, служителю на злото! Ти заедно с помощниците си трябва да си отидете. Изчезвай и остави на мира тези пътешественици, както двуноги, така и покрити с козина. Аз, брат Алдо, ти казвам това. Не се ли подчиниш, чака те смърт.

Това бе прекалено много за С’карн, а и Хиеро също смяташе, че старецът нещо прекалява със заплахите си. Най-малкото беше неблагоразумно при това съотношение на силите.

— Е, като пък толкова, провървя ни — с ледено издевателство в тона произнесе С’карн. — В мрежата ни попадна неочаквана плячка. Прекрати дърдоренето си, слабоумнико, и ела насам, преди търпението ми да се изчерпа напълно. Следващата ни приятелска беседа ще бъде в подземието на Манун.

Брат Алдо се изправи с цял ръст в кануто си. Изглеждаше много гъвкав и силен за възрастта си, а движенията му бяха леки и свободни.

— Ние убиваме без радост, рожбо на Нечестивия, дори такива като теб! — каза единадесетникът и повелително посочи с ръка откритото море. — За последен път повтарям! Отивай си! Иначе ще ви унищожа всички. Огледай се и виж, къде се намират сега твоите съюзници. Нещо да ти казва това?

Хиеро изумен гледаше водата. Истина беше. Погълнат от разговора на стареца с адепта на Нечестивия, той не бе забелязал, кога и как са изчезнали жабоподобните лемути. Край кораба повече нямаше жив кръг от белезникави тела. а синкавата повърхност на лагуната нямаше нищо друго, освен кораба и малкото кану, на разстояние тридесетина метра.

Дори С’карн за миг се вцепени. ПРидружителите му тревожно си зашепнаха нещо, а един от Ревльовците изкриви лице от страх. Но адептът умееше да управлява отряда си.

— Млъкнете, проклети страхливци! От кого се изплашихте толкова? Един стар глупак с неговите единадесетнически безсмислици! — страхът, мярнал се по бледото лице на адепта, изчезна и то отново стана жестоко и леденостудено. — Спускайте лодките! Хванете всички!

Брат Алдо вдигна ръце и закри с длани тъмното си лице.

— Така да бъде. Единственият и Милосърдният знае, че го правя против волята си — докато произнасяше тези думи седна в лодката и потопи веслото във водата.

И черният кораб внезапно излетя във въздуха!

Той бе захапан от чудовищните челюсти на огромна риба, чиито размери не се поддаваха на въображението. С широко отворена уста Хиеро съзерцаваше зъбите й, всеки един от тях с големината на неговото тяло, и плавниците, приличащи на корабни платна.

За миг корабът увисна на два метра над водата, после челюстите на гиганта се затвориха и в лагуната западаха парчетии. Чудовището изчезна в разбунената лагуна, за миг се мярна опашката му, която с цялата си големина се стовари по повърхността на водата, където хора и лемути се бориха за живота си.

— „Дръж се за краката на Клотц!“ — заповяда Хиеро на мечока, представяйки си, какво ще стане.

На брега се стовари вълна и заля хората до гърдите. Но Клотц, и те заедно с него, удържа напора. Мечокът стискаше с предните си лапи еленовия крак, Хиеро бе прегърнал левия преден крак с дясната си ръка, а с другата придържаше Лучара. Водата потече обратно и пред очите на пътешествениците се ширна спокойната лагуна. По повърхността й се разширяваше обширно нефтено петно и плаваха доста дървени отломки. Това бе останало от кораба на Нечестивия. Никой от екипажа не успя да се спаси. Само малкото кану на единадесетника напълнено до половината с вода се полюшваше на стотина метра от острова.

Хиеро отиде до самата вода. В ръцете на стареца се мярна веслото и кануто се насочи към острова. Скоро острият му нос се вряза в пясъка и старецът слезе на сушата.

Мъжете внимателно се изгледаха. Хиеро видя срещу себе си такова спокойно, уверено и силно лице, че притежателят му се стори приличащ на самия Господ. Почти черната кожа на брат Алдо беше покрита с бръчки, които единствено свидетелствуваха за възрастта му. Широкият нос и дебелите устни, заедно с къдравите коси издаваха съплеменник на Лучара. Макар единадесетникът да беше стар, във всяко негово движение се чувствуваше пъргава сила. Очите му, черни като нощта, живи и остри, с искрящата си светлина бяха пълни с доброта и хумор.

Хиеро беше очарован. Протегна дясната си ръка и дългите гъвкави пръсти я посрещнаха в здраво ръкостискане.

— Както предполагам, виждам Пер Дъстин, свещеник на Кандианската Универсална Църква — произнесе старецът с дълбокия си и звучен глас. — Търсят те много, както с лоши, така и с добри намерения.

Хиеро се удиви. Брат Алдо говореше на правилен метсиански, дори без никакъв акцент. И преди да успее нещо да каже, старецът се усмихна широко.

— Не се чуди, Пер Дъстин. Имам способности да изучавам езиците и говоря на всички, които съм слушал през живота си. Но кой още странствува с тебе? — обърна се той към Лучара и я дари със същата ведра усмивка.

Девойката смутено наведе глава и протегна ръка на стареца.

— Вие унищожихте нашите врагове, отче, и ние ти благодарим за помощта.

— Така е, принцесо Д’Алви — въздъхна той, пое протегнатата й ръка със своята левица, докато с десницата си продължаваше да държи Хиеро. Старецът с нищо не показа, че е забелязал уплахата й, както и удивлението, мярнало се в очите й, когато изрече титлата й.

— Понякога убийството става необходимост — продължи единадесетникът на батфи, като продължаваше да ги разглежда внимателно. — Но то не носи радост. Хората не са свързани с необходимостта да убиват като диви животни всеки ден за прехрана. Всички тези загинали същества, макар и заредени с пороци и злобни мисли, ще останат като вечно бреме на моята съвест — след тези думи той пусна ръцете им.

— Имам много да ви разказвам на вас тримата, по-точно четиримата — той се обърна към Хърм и предаде: — „Приветствувам те, космати приятелю!“

— „Дълги години и успешен лов, Старейшино — отвърна мечокът. — Приеми благодарността ни. Ние вечно ще ти бъдем задължени.“

— „Мой дълг е да помагам на изпадналите в беда — учтиво каза старецът. — Но нека да поговорим за друго. Твоите спътници вече чуха името ми. Аз съм брат Алдо, старейшина на Братството на Единадесетте Заповеди. Изпратен бях, да ви намеря и отведа на безопасно място“.

— „Но защо?“ — едва не изрече на глас Лучара, а по лицето й се изписа безпокойство.

— Защо ли? — вгледа се брат Алдо в нея. — Разбира се, че няма да те върна насила при баща ти. Нима вече си забравила този, който доброволно се предаде в ръцете на врага, за да те спаси?

— Как мога да го забравя? — сълзи избликнаха от очите на девойката. — Ти говориш за Джон, отче? Жив ли е? Успял ли е да се спаси?

— Да, дете моя, имам предвид брат Джон. Но аз не исках да те упреквам. Зная, че ти го помниш — той ласкаво се усмихна на момичето, преди да продължи: — Макар да съм много по-стар от всички ви взети заедно, ще ви помоля да ме наричате „брат“. А рунтавият ни общ приятел ме нарича „старейшина“. Щом иска, така да бъде. Думата „отче“ предполага отговорност от друг род и аз не мога да я поема, нито пък искам. Бащата посочва и наставлява, а аз в най-добрия случай, съм просто един водач.

Те удобно се настаниха на горещия пясък, да си починат след напрежението на схватката. Хората седяха, кой със скръстени крака, кой с прегърнати с ръце колена, до тях се бе проснал мечокът, а над свещеникът се извисяваше Клотц. Той понякога навеждаше глава и докосваше плещите му с меките си бърни.

— Още ли ни заплашва опасност? — запита Хиеро, като гледаше синята повърхност на лагуната.

— Не, иначе не бих седял така с вас. Там — посочи старецът с глава към водата — се намира мой брат, охранява ни и ще стои, колкото трябва.

— Как управляваш това създание? Независимо от размерите си, то има малко мозък и толкова нисък интелект, че аз не улавям почти никакво ментално излъчване.

— Твоят народ е работил прекалено малко с животните. Съумели сте да опитомите и обучите само двадесетина вида — отвърна единадесетникът. — Ние от хиляди години търсим контакт с нашите малки братя. Това ни е специалността и основната задача. Ние се стремим да установим отношения с всяка форма на живот. Що се отнася до онова същество, връзката с него се постига по-скоро на ниво нервна система, отколкото на неразвит мозък. И не е напълно надеждна. — Брат Алдо разтри слепите си очи с дългите си гъвкави пръсти и настойчиво се вгледа в лицето на Хиеро. — Преди да продължим, Пер Дъстин, аз бих желал да науча повече за тебе, всичко, което поискаш да ми кажеш. Длъжен съм да ти кажа, че тази част на обитаемия свят се намира в порядъчно объркване поради твоето появяване. Готов съм да слушам и да не те прекъсвам.

Хиеро се замисли. Доколко можеше да се доверява на единадесетника? Този въпрос не беше решил напълно. Харесваха му тези братя, които бе срещал преди, но тук, пред него, седеше не просто скромен учител или лекар, а един могъщ човек, чиято ментална сила го караше да изпитва благовейно изумление.

— Не знам, какво ще каже Съвета на Абатствата — реши се той накрая, — но аз предполагам, че ти си достоен човек. Ще ти разкажа всичко, като запазя в тайна само целта на търсенето. Надявам се да ми простиш това.

— „Ценя мнението ти — дойде ментален отговор. — Предпочитам да използуваш мислената връзка. Така ще спестим време, а то не е така много. Освен това всички присъстващи също трябва да те слушат и да те разбират. Не се бой, нито една твоя мисъл няма да достигне врага, когато съм до теб“.

Хиеро започна с Абатствата в Саск, с поръчението на стария Демеро и нищо не скри от единадесетника, освен конкретния обект на своите търсения. Разказваше и сякаш отново минаваше през могъщата Тайга, зловонните тресавища на Сврачешкото блато, залятото със слънце Вътрешно море, острова на смъртта Манун и накрая през дебрите на изоставения град. Свърши и погледна небето. Беше минало само четвърт час.

Брат Алдо седеше спокоен и с присвити очи гледаше отблясъците по вълните в лагуната. После се обърна към свещеник и му предаде:

— „Отлична история. Можеш да се гордееш със себе си и своите спътници. Сега аз искам да ви разкажа нещо. Повествованието ми няма да е особено занимателно, по-скоро ще бъде лекция на историческа тема. Но преди ние да потеглим на път, вие трябва да знаете всичко това. И няма да почна със събития преди два месеца или две години, а с древните времена, когато животът е кипял по тези места, преди да дойде Гибелта“.