Ридание

Рудолфо

Рудолфо смяташе, че първите сражения определят развитието на цялата война.

Беше яхнал коня си и гледаше към началото на гората. Грегорик и останалите капитани стояха около него.

— Имах видение — заговори тихо Рудолфо. — Ще спечелим първата битка. — Той се усмихна и положи длан на дръжката на дългия, тесен меч. — Как да осъществим видението ми?

Грегорик смушка коня си да пристъпи по-близо.

— Като ударим светкавично и първи, генерале.

Рудолфо кимна.

— Съгласен съм.

— Да пратим първо съгледвачите и да ги подгоним на запад, като фазани. Сетберт не е стратег, но главният му командир Лисиас е типичен представител на Академията, крайно консервативен. Ще види заблудата и ще опита да посрещне съгледвачите, смятайки, че са само начална сила. Ще пробва да ги притисне между руините и реката и ще повика резервите да забавят батальона. — Грегорик говореше тихо и поддържаше постоянен контакт с очи с останалите.

Един от другите капитани се усмихна.

— Първи батальон ще отстъпи бързо, след скромен опит да удържи позицията. Ако Лисиас види, че това, което смята за бригада, е батальон, вероятно ще започне преследване.

— Или ще раздели силите си, като види, че съгледвачите ни са главната ударна единица — добави Грегорик. — А може би и двете.

Рудолфо се усмихна. Помнеше песента съвсем добре.

— Финтирай със сабята, удряй с ножа.

— След това мушкай и със сабята — довърши Грегорик.

Рудолфо кимна.

Баща му Иаков и тогавашният му първи капитан ги бяха научили на тази песен, за да се упражняват при боравенето с оръжие. По-късно Рудолфо бе осъзнал, че това е стратегически урок. Химнът на Скитащата армия. Триста и тринайсет песни, които не бяха записани през двете хиляди години, откакто народът на Рудолфо владееше Деветте гори. Бяха записани в сърцето на живата, подвижна крепост, която представляваше Скитащата армия, създадена от първия Рудолфо, и се пееха на новобранците от първия ден на обучението им.

— Ако тръгне след отстъпващия батальон, както съм сигурен, че ще постъпи — продължи Грегорик, — ще се натъкне на останалите три и ще спипаме рибката.

— Чудесна работа, капитани — одобри Рудолфо. — Ще тръгна със съгледвачите и ще открия войната, както се полага на генерала на Скитащата армия.

Грегорик кимна и останалите сториха същото. Рудолфо беше доволен, че никой не протестира за участието му в сражението. Това значеше, че го разбират и уважават и като воин, и като командир.

— Много добре. — Той се обърна към адютанта си. — След това ще вечерям с войската.

След два часа Рудолфо се криеше сред група дървета, заобиколен от омагьосаните съгледвачи. Той беше на седлото, а останалите пеша. Магията щеше да ги движи със скоростта на кон и да ги крие от поглед. При тази скорост нямаше да са безшумни. Щяха да звучат като бурен вятър над степите.

— Генерале, ще дадете ли знак? — попита Грегорик.

Рудолфо кимна с усмивка.

— За Уиндвир, горянски съгледвачи — произнесе тихо той и изсвири продължително.

Пришпори коня и се устреми към ентролузианската пехота, която бе разположила лагера си в гората, от другата страна на поляната. Усмихваше се на това, което противникът щеше да види.

Един ездач, галопиращ напред с размахан меч. А около него нисък и бучащ вятър.

Сниши се, държеше меча отстрани на жребеца. Чуваше съгледвачите около себе си и понякога успяваше да зърне съвсем леки отблясъци.

Прекосиха поляната и навлязоха в гората с шеметна скорост. Неколцината омагьосани съгледвачи на Сетберт закрещяха, защото нямаше време да пращат птици. Един явно реши да прояви храброст и да се изправи срещу устремената невидима река, защото се чу кратък трясък от оръжие и приглушен от магията писък. Първите пехотинци се вдигаха под тревога от виковете и Рудолфо се устреми право към тях. Горянските съгледвачи ги заляха като буря от остриета. Рудолфо се обърна, размаха меча си и започна да се смее. Избра един противник и го прегази, след което се насочи към сержанта.

— Къде е капитанът ви? — извика.

Сержантът се озъби, замахна с меча си и поряза хълбока на коня. Рудолфо го изрита и заби острието си в гърлото му. Сержантът падна, а Рудолфо замахна и отсече ухото на друг войник.

— Къде е капитанът?

Мъжът посочи и той го промуши в рамото. Човекът нямаше да се сражава повече във войната, но бе проявил уважение и заслужаваше животът му да бъде пощаден.

Рудолфо извъртя коня и се насочи в указаната посока.

Не беше учуден, че Сетберт бе пратил най-слабите и неподготвените за първата битка. В Академията преподаваха, че трябва да използваш най-лошите си ресурси, за да прецениш противника. Това също така означаваше за фермерите, че и те могат да загинат геройски.

Откри капитана, който стоеше между трима войници и адютант. Земята около него мърдаше странно и това издаваше съгледвачите им. Рудолфо остави собствения си контингент да се справи с тях.

Скочи от седлото и прониза един от войниците. Един от съгледвачите — вероятно Грегорик, — се плъзна край него и уби другите двама.

Ентролузианският капитан изръмжа и извади меча си, но Рудолфо го отби настрани с едно движение.

— Пратили са ми деца — промърмори той през зъби.

Капитанът изрева и отново вдигна меча си. Рудолфо парира, пристъпи встрани и поряза дясната му ръка с камата си.

Мечът издрънча на земята и Рудолфо насочи собственото си острие към адютанта.

— Приготви птица за генерала си. — След това се обърна към капитана. Поне шестима съгледвачи вече бяха притиснали оръжията си към треперещия мъж. — Ще изпратиш съобщение на Лисиас с кода на Б’рундик.

Адютантът извади една птица и подаде на командира си парче хартия и малка мастилена игла. Капитанът преглътна. Лицето му беше пребледняло.

— Какво да напиша?

Рудолфо поглади брадата си.

— Пиши: „Рудолфо ме уби“. — Мъжът го погледна объркано. Рудолфо подсвирна и една кама бодна гърлото на младия капитан. — Пиши.

Той написа съобщението и го подаде за проверка. След това адютантът го привърза към крачето на морската врана. След като птицата полетя, Рудолфо прониза капитана и се покатери на седлото си.

— За Уиндвир — извика той отново и се обърна, за да се присъедини към хората си.

През следващите девет часа Рудолфо помагаше на Скитащата армия да изпрати първото кърваво послание на човека, който бе загасил светлината на света.

Петронус

Петронус заобиколи града и се спусна на юг покрай реката. Помнеше, че на три-четири левги от почернелите останки на пристанището на Уиндвир има малко градче. Там възнамеряваше да вербува колкото се може повече мъже, че и жени, и да започне делото.

Осъзна, че щяха да им трябват месеци, а есенните дъждове щяха да връхлетят по-рано. Не след дълго щяха да се появят и ветровете, а после и снегът на северняшката зима. Без андрофрансините нямаше да има кой да омагьосва реката. Понякога замръзваше, а понякога — не. Но след унищожението на андрофрансините нямаше смисъл да се ходи нагоре по течението.

Петронус яздеше покрай брега и внимаваше да не навлезе в гората. Първата битка бе започнала през нощта. Чуваше шумотевицата, докато яздеше на юг. От време на време виждаше и бързо прелитащите птици, носещи съобщения. Продължи да чува шумовете, когато си направи лагер без огън и опита да поспи. Когато се надигна в утринната мъгла, цареше тишина.

Докато яздеше в тихия ден, Петронус се чудеше кой е започнал тази война.

Ентролузианците със сигурност бяха по-многочислени от Скитащата армия, но ако Рудолфо се бе метнал на баща си, щеше да е свиреп, бърз и безмилостен.

Не му беше ясно защо се сражаваха, но нямаше намерение да спира и да пита. Беше свързано с Уиндвир, но точната причина му убягваше. Нито една от двете армии нямаше нищо общо с унищожаването на града. Вината беше на андрофрансините — те си играеха с неща, с които не биваше.

Въпреки това Рудолфо и Сетберт бяха решили да си мерят силите.

Конят му се стресна и изви глава. Петронус усети докосване по бедрото и осъзна, че невидими ръце са хванали поводите на животното.

— Къде отиваш, старче?

Светлината се отрази леко в очертанията на нечие лице. Омагьосани съгледвачи. Но чии?

— На юг, към град Кендрик — отвърна той и кимна в посоката. — Имам работа.

— Откъде идваш?

Петронус не беше сигурен какво да отговори. Заливът Калдус беше твърде далече, за да има някаква смислена причина да идва оттам. Той погледна през рамо към почернелите останки от Уиндвир.

— Пътувах към Уиндвир по андрофрансински задачи. Когато пристигнах, видях, че нищо не е останало. Мислех, че оцелелите вероятно са се насочили на юг.

— Заповядано ни е да водим всички оцелели при лорд Сетберт, надзорник на обединените градове-държави от Ентролузианската делта.

Петронус примигна, опитвайки да различи чертите на мъжа.

— Значи има оцелели?

— Не ми е разрешено да говоря — отвърна съгледвачът. — Ще те заведем при лорд Сетберт.

Петронус усети, че задърпаха коня му. В началото животното се съпротивляваше и той се замисли дали да не стори същото. Бе виждал Сетберт, когато надзорникът бе пъпчив хлапак. Младият син на Оберт беше в Академията, когато Петронус бе убит с отрова. Определено не бяха се срещали често.

„Ами ако ме познае?“ Той се подсмихна. За трийсет години се бе променил. Беше станал два пъти по-едър и косата му бе побеляла. Старец, който се движи полека. Облечен в парцаливи рибарски дрехи. От три десетилетия не бе обличал синьото наметало и бялото расо. Дори сам нямаше да се разпознае.

— Много добре — засмя се Петронус. — Водете ме при лорд Сетберт.

Тръгнаха бързо през гората. На места слънчевите лъчи се промушваха през листака и Петронус зърваше сенките на тъмните дрехи и извадените ножове на съгледвачите. Напомняха му на Сивата гвардия и отново се присети за Гримлис и блатното село.

Черно поле, осеяно с кости, докъдето му стигаше погледът.

Петронус се отърси от спомените.

— През нощта чух шум от сражение.

Не последва бърз отговор, нито пък хвалби. Тези мъже бяха претърпели поражение. Реши да не повдига повече въпроса.

Продължиха в мълчание чак до ентролузианския лагер.

В стана кипеше оживление. Малък град от шатри сред гористия хълм, невидим, преди да се озовеш в него. Виждаше слуги, войнишки курви, готвачи и лечители, всеки зает със занаята си. Придружителят му се спря за миг и посочи със смях една проститутка и младия лейтенант, когото яздеше.

Накрая спряха пред най-пищната постройка от съединени шатри, която бе виждал. Беше по-великолепна и от копринените папски покои, които опъваше Сивата гвардия през Годината на падналата луна. Веднъж на век папата обикаляше Познатите земи, за да почете заселниците, създали Новия свят.

Отведоха Петронус до един открит навес и му прошепнаха да слезе от коня.

— Чакай тук. Когато лорд Сетберт се освободи, ще те повика. — След това отведоха животното му и го оставиха. Нямаше как да не чуе едностранчивия разговор.

— Надявам се, че скоро ще проговориш — каза гласът. — Търпението ми се изчерпва, момче. Ти си единственият свидетел и трябва да чуя историята ти.

Петронус надникна през процепа на шатрата и видя тлъст човек, седнал на походен трон, скърцащ под тежестта му. Мъжът гълчеше момче, облечено с расо, подобно на това на Петронус. При строгия тон на Сетберт момчето би трябвало да е навело глава, но вместо това то се оглеждаше на всички посоки.

„Брои стражите, при това съвсем открито.“ Но Сетберт не забелязваше нищо.

„Какво ли е намислил младежът?“ Може би беше шпионин от другия лагер. Но Иаков никога не би използвал младеж за толкова опасна задача. Нима Рудолфо беше толкова различен от баща си? След това видя изражението на лицето му.

Във франсинското училище имаше един професор по изучаване на човешкото поведение на име Гат. Той често се изправяше пред аудиторията и махаше с пръст към студентите: „Покажете ми изражението на един човек и аз ще ви кажа какви са намеренията му.“ Петронус оставаше три пъти седмично след часовете и задаваше всякакви въпроси на стария професор.

Придобитото умение не го бе подвеждало досега и разбираше напълно какво означава изражението на младежа.

Момчето възнамеряваше да убие Сетберт, но с безгрижието, с което разучаваше охраната, Петронус беше уверен, че целта му няма да бъде постигната, щом стражата се усети.

Старецът извика и хукна към шатрата.

Джин Ли Там

Джин Ли Там яздеше през Прерийното море и наблюдаваше металния човек. Той мълчеше през по-голямата част от деня, а очите му трептяха при движението на клепачите. Освен това тропаше с дългите си, фини метални пръсти по седлото.

Всеки път, когато го погледнеше, Джин си спомняше за тона, с който й каза, че знае как Сетберт е унищожил Уиндвир. Сетберт бе намерил начин да използва този мехослуга, за да разруши града и да сложи край на епоха, в която познанието се съхраняваше и… пазеше внимателно.

Тя потръпна.

— Какво правиш, Исаак?

Пръстите и клепачите му спряха да се движат и той се обърна към нея.

— Пресмятам, милейди. Изчислявам необходимите материали и пространството, за да се възстанови андрофрансинската библиотека.

Джин се впечатли.

— Как успяваш?

— Няколко години завеждах разходите за експедициите и финансовите отчети от различните владения. Ще модифицирам цифрите спрямо очакванията за икономически растеж между отчетите и настоящето. — От гърба му излезе облак пара. — Това са само предварителни сведения. Трябва да предоставя на лорд Рудолфо много по-точни данни.

Тя се усмихна на металния човек.

— Наистина смяташ да го направиш, нали?

Исаак се завъртя към нея.

— Разбира се. Длъжен съм.

Джин Ли Там се засмя.

— Това е грандиозна задача.

— Така е. Но гигантът може да бъде поразен с камъче, а дори най-дребната рекичка издълбава каньон през годините.

Цитатът беше от Уимската библия. Не помнеше откъде точно, а и не можеше да го намери в огромната четвъртита книга.

— Надявам се, че ще получиш помощ.

— Сигурен съм, че лорд Рудолфо ще освободи братята ми. — Той замълча и примигна. — Разбира се, има и други андрофрансини, които не са били в Уиндвир, когато аз… когато градът беше унищожен. — Мехослугата извърна поглед.

Други. Други. Експедиции, разпръснати училища, мисии и абатства. Имаше доста такива и ако вече не знаеха, скоро щяха да научат за съдбата на Уиндвир.

— Каква част от библиотеката се съхранява във владенията извън Уиндвир? — попита тя.

— Десет процента. Във всички мехослуги има още трийсет процента.

— Богове — прошепна Джин. Мисълта за всичко изгубено бе изместена от количеството, което можеха да спасят. Четирийсет процента от огромната библиотека съдържаха значително познание. Ето това бе избрал Рудолфо, изправен пред края на епохата. И бе взел решение да ги прати на север към Деветте гори, преди да избере окончателно войната.

Това беше рядкост. Мъж, който мислеше първо какво да запази, а после какво да унищожи. Тя се усмихна. Рудолфо изглеждаше човек, способен да върши едновременно и двете.

Това предизвика нова усмивка.

— Надявам се, че вие също ще помогнете, лейди Там.

Беше неин ред да примигне. Този метален човек беше умен.

— Виждам.

— Банката на баща ви държи андрофрансинските активи — продължи Исаак. — Сигурен съм, че лорд Рудолфо смята да комбинира тези активи с ентролузианските репарации, за да изпълни това начинание. То надхвърля многократно икономическия капацитет на Деветте горски дома.

— Убедена съм, че баща ми ще се заинтригува от начинанието на Рудолфо.

Несъмнено. Нямаше да се учуди изобщо, ако вече я очакваше птица, окуражаваща съюза й с горянския крал, за да задържи клана Ли Там близо до малкото останало знание в Новия свят.

Не беше сигурна, че има каквото и да е против подобно развитие.

Неб

Когато го призоваха, Неб реши да се възползва от възможността да види срещу какво точно е изправен. Докато надзорникът го гълчеше, той броеше стражите и стъпките на предполагаемия маршрут към убийството.

Охраната на Сетберт беше силна, особено след вчерашното поражение от Скитащата армия. Бяха удвоили контингента от почетни стражи около надзорника и скърцащия му дървен трон. А и със сигурност имаше съгледвачи, макар Неб да не можеше да ги види.

Съмняваше се, че би оцелял след атентата, без значение дали щеше да е омагьосан. Дори не беше сигурен, че ще успее. Надзорникът беше три пъти по-едър, а Неб разполагаше само с гнева си. С изключение на няколко ступвания с другарите му в сиропиталището, той никога не беше вдигал юмрук, камо ли нож.

Отново си припомни думите на жената. „Сетберт унищожи Уиндвир.“ Почувства как гневът му се надига и призова образа на брат Хебда, прегърнал го през раменете на пейката в парка. Припомни си, че това няма да се случи отново заради този човек, заради стореното от него.

Неб трябваше да го направи, дори да му струваше живота. Не можеше да мисли за нищо друго.

Чу вик и вдигна поглед.

Към него тичаше възрастен човек и викаше непознато име.

— Дел, слава богу, най-сетне те открих! — Изглеждаше му бегло познат, но Неб не можеше да се сети откъде.

Беше едър — не чак като Сетберт, но с могъщо телосложение и широки рамене. Сигурно наближаваше седемдесетте, но се движеше като много по-млад. Имаше дълга и рошава бяла брада, а под сламената шапка стърчаха бели кичури. Около очите му имаше бръчки от смях. Преди Неб да успее да реагира, мъжът го прегърна и го повдигна с масивните си ръце. След това го пусна и го изгледа строго.

— Казах ти да ме изчакаш!

Неб го изгледа объркано. Не знаеше какво да стори или каже.

Сетберт прочисти гърлото си.

— Познаваш ли това момче?

Старецът вдигна изненадано очи и се обърна.

— Ама, естествено. Искрено се извинявам за прекъсването, милорд… загубих си ума от облекчение.

Сетберт присви очи. Неб се зачуди дали и на него старецът му се вижда познат.

— Ти си онзи, когото съгледвачите ми заловиха до реката.

Петронус кимна.

— Да, милорд. Прибирахме се в Уиндвир, когато градът… — Остави думите му да заглъхнат. — Тръгнах да търся оцелели… — Той потупа младежа по рамото и Неб усети силата на дланите му, — а момчето явно се е запиляло.

Неб отвори уста да продума, но после я затвори. Какви ги вършеше този побъркан старец?

Сетберт насочи поглед към него. Очите му бяха студени, а устните свити. Размишляваше.

— Останах с впечатлението, че момчето е видяло разрушаването на града. Според лечителите ми гласът му е изчезнал заради травмата.

Старецът кимна.

— Да. Но всъщност пристигнахме след това. — Той понижи глас. — Майка му почина наскоро; не е проговарял оттогава. — След това се наведе и прошепна: — От малък не е много наред, ако разбирате за какво говоря, милорд.

Сетберт присви очи.

— А ти какъв му се падаш.

Старецът примигна.

— Той ми е внук. Баща му беше андрофрансин. Искаха да го тикнат в сиропиталището си, но аз не позволих. — Той погледна Сетберт в очите. — Не ми харесват тайните и самоувереността им. Затова го отгледахме с майка му.

Неб никога не беше виждал някой да лъже толкова светкавично и убедително. Вгледа се в лицето на стареца за издайнически тикове. Нищо.

Осъзна, че Сетберт говори на него, и вдигна очи.

— Това дядо ти ли е?

Той погледна към стареца и осъзна, че го е виждал във Великата библиотека… но къде? При това не много отдавна. А може би приличаше на някой друг — някой добре познат. Но защо му бе да лъже Сетберт, да измисля сложна история за внук и починала майка?

Очите им се срещнаха и старецът повдигна вежди.

— Е, Дел? Ще отговориш ли на надзорника?

Неб кимна бавно и после още веднъж.

— И всъщност не си видял как Уиндвир се срива?

Неб погледна отново към стареца и усети пробождане в паметта. Огънят, светкавиците, пепелта, която валеше като сняг над разрушенията. Писъците и горещият вятър, които се извиваха над Уиндвир. Пламтящите кораби, потъващи, докато опитваха да се откъснат от пристана.

Неб поклати глава.

Сетберт се намръщи. Надвеси се над момчето и заговори със студен и празен глас:

— Трябва да те науча да говориш истината.

— Ще го направя, милорд — заяви старецът с твърд тон. — Но съм сигурен, че просто е бил объркан. Времената са мрачни за всички ни.

Неб не беше сигурен какво да очаква, но се появи един съгледвач и даде знак на Сетберт. Надзорникът му кимна да се приближи. След това се обърна отново към Неб и стареца.

— Пътувал си за Кендрик, когато моите хора те заловиха, нали?

Възрастният мъж кимна. Неб знаеше къде е Кендрик. Малко градче на юг от Уиндвир. Беше го посещавал няколко пъти по различни задачи.

— Мислех, че там може да има оцелели.

Сетберт се втренчи в него.

— Странно, не си съобщил на моите хора, че момчето ти се е изгубило.

Старецът пребледня и заекна за момент.

— Простете, милорд. През нощта чух шум от сражение и не бях сигурен, доколко е безопасно да говоря.

Надзорникът се усмихна.

— Сам каза, че времената са мрачни.

Старецът кимна.

— Как се казваш?

— Петрос. — Името беше често срещано. Така се казваше робът на П’Андро Уим, който останал да служи на учения книжовник, след като повинността му изтекла. Споменаваше се в едно от евангелията като най-великия от нисшите.

Сетберт се намръщи отново. Както и Неб. Дори името звучеше някак познато.

Чу се плясък на крила и една сива птица се стовари тежко на облегалката на трона на Сетберт.

Последва я задъхан птичар.

— Простете, лорд Сетберт, но тази отказва да се прибере в мрежата.

Неб видя знаците на птицата, но те му бяха непознати. Сетберт освободи птичаря с жест. След това вдигна животното, извади торбичката за съобщения и разгъна миниатюрния ръкопис. Докато четеше, лицето му почервеня, а очите се свиха съвсем.

След това ги изгледа отново.

— Опасявам се, че имам належащи проблеми. — Той направи пауза. — Можете да си вървите… но само до Кендрик. Възможно е да имам още въпроси към вас.

Неб беше доста сигурен, че това няма да се случи. Сетберт се интересуваше от историята за падането на Уиндвир. Несъмнено, за да се наслади на делото си.

За момент се замисли да отвори уста и да възрази. Този старец Петрос със сигурност имаше някаква причина да лъже така. В началото го мислеше за луд, но сега виждаше твърдостта на яркосините очи и как старецът разиграваше Сетберт, сякаш свиреше на тръстикова флейта. Това, заедно с познатото име и физиономия, бяха достатъчни да разбере, че ще му се наложи да измисли друг план за убийството на Сетберт.

Когато излязоха от шатрата, той усети как натискът върху раменете му се променя и осъзна, че възрастният човек всъщност му говори през цялото време. Пръстите му се движеха леко и предаваха съобщение по рамото му. Разбира се, Неб нямаше представа какво значи. Едва тази година бе започнал обучението си по невербални комуникации. Ако училището не беше унищожено, до края на обучението си щеше да е поне компетентен.

Щом се отдалечиха, Петрос се наведе към ухото му.

— Току-що те спасих от много глупава постъпка.

Неб внезапно осъзна къде е виждал лицето му преди. Със сигурност човекът бе по-възрастен и едър… и облечен доста по-различно. Но имаше поразителна прилика с един портрет, покрай който Неб бе минавал хиляди пъти. В коридора на западното крило на Великата библиотека, където от стените гледаха бившите папи с угрижени и намусени лица. Предпоследната картина, която висеше до портрета на Интроспект, показваше единственото лице, на което бе изписана макар и лека усмивка.

Петронус.

Но това бе невъзможно.

Човекът бе мъртъв от повече от трийсет години.