Ридание

Джин Ли Там

Джин Ли Там се събуди рано в първата сутрин след завръщането си в седмото горско имение. Облече се просто — памучни панталони и свободна риза, и се наметна с леко наметало, за да се предпази от студения есенен дъждец. Бяха я преместили в съседните на Рудолфо покои и й бяха осигурили всичко необходимо. Джин остави косата си разпусната и нахлузи ниските ботуши от сърнешка кожа, донесени от стюарда.

Спря пред вратата в коридора. Очите й се стрелнаха към детските покои и се сети отново за единствената обзаведена стая. Една слугиня се появи въпреки ранния час и Джин Ли Там я заговори.

— Чия е тази стая? — попита тя и посочи.

Слугинята се размърда неловко.

— На лорд Исаак, лейди Там.

Джин се намръщи.

— Не разбирам. За какво му е на Исаак детска стая?

Момичето се изчерви и заекна.

— Не на… — Зачуди се за точната дума. — Не на машината. — Очите й срещнаха погледа на Джин Ли Там за секунда и се стрелнаха към коридора. — Не съм сигурна, че е правилно да говоря за това. По-добре попитайте стюард Кембер или госпожа Илина.

Джин Ли Там кимна.

— Добре.

Тя погледна затворената врата за последно и продължи по коридора, а меките й ботуши зашептяха по килима. Взе стъпалата по две наведнъж с изненадваща лекота и кимна на съгледвачите, които я очакваха пред главната порта. Те застанаха зад нея и Джин се усмихна под качулката. Вече беше свикнала с половината отделение, което Рудолфо й бе зачислил, а и през по-голяма част от живота си разполагаше с охрана. Сетберт бе първият, който не й бе предоставил ескорт, но и това бе по-скоро съобщение към баща й. Както й настояването му, че е само конкубина и нищо повече.

Рудолфо и Сетберт бяха съвсем различни. Рудолфо излъчваше известна свирепост, но това бе внимателно избрано поведение, смесващо заплаха и чар за постигането на определена цел. Сетберт беше по-скоро като едър побойник, свикнал да налага волята си за забавление, а не с по-висша цел.

Както бе забелязала преди, Рудолфо повече приличаше на баща й. Подготвен и внимателен, сдържан и деликатен.

Дори мъжете, които й бе избрал за охрана, демонстрираха качествата му. Следваха я по един или двама, но стояха достатъчно далеч, за да не нарушават спокойствието й.

Джин излезе през портата и забеляза движение на хълма извън града. Из разчистеното пространство вървеше една фигура, Исаак, който отмерваше разстоянието. Сградата щеше да е огромна и тя спря за миг, за да си я представи. Как ли щеше да реагира спящият град на подобно начинание? Рудолфо със сигурност го бе обмислил. Тя беше твърде нова в Деветте гори и не знаеше какво ще се случи, когато библиотеката отвореше врати и това място се превърнеше в център на Познатите земи, толкова далеч от обичайните средища на търговия и политика.

Това всъщност бе и първата идея на андрофрансините. Уиндвир със сигурност бе най-могъщият град, но в никакъв случай най-големият. Децата на П’Андро Уим и техните сиви гвардейци се грижеха нещата да запазят контролируем обем и отказваха на много университети, които искаха да са в близост до огромния източник на знания. Вместо това позволяваха на малки групи от студенти да ги посещават на смени, предимно деца на благородници. Андрофрансинските книжовници също гостуваха по училищата, преподаваха знанията, които орденът сметнеше за подходящи.

Джин продължи разходката, като хвърляше от време на време поглед през рамо да се увери, че охраната я следва.

Градът се разбуждаше. Пред пекарната се бяха събрали няколко жени, а неколцина ловци се въртяха пред таверната, искаха да се нахранят, преди да тръгнат след дивеча.

Един дърводелец работеше под навеса си и дялаше груба греда с бавни, размерени движения.

Джин Ли Там продължи по улиците, докато не стигна до тясната рекичка, която течеше през центъра на града. Последва я на север и вървя, докато наоколо не останаха само разпръснати колиби. Илина, жената на стюарда, й беше казала къде да отиде. Нямаше никакви знаци, но повечето градове имаха поне една аптека.

Беше пратила птица до най-голямата си сестра в Изумрудения бряг. Тя беше омъжена за боен жрец от свободните градове и бе най-добрият фармацевт на клана Ли Там. На младини бе учила във франсинското училище дегизирана като мъж и бе успяла да заблуди монасите за цели три години. Рае Ли Там беше доста по-възрастна от Джин и цял живот приготвяше отвари и прахчета за делата на баща си. Уменията й да приготвя лекарства, магии и отрови бяха легендарни.

Беше отговорила незабавно на писмото и кодираната бележка очакваше Джин в имението, когато пристигна с Исаак и охраната си. Джин преведе рецептата на нормален език под светлината на свещите и усети, че стомахът й се свива.

От малката колиба се вдигаше пушек, а възрастната пълна жена клечеше до реката и бе навела глава към водата.

— Аха! — каза тя, без да вдига глава. — Наистина мрачни времена. — След това, сякаш приключи разговора си, тя вдигна очи и погледна към Джин.

— Лейди Там, каква неочаквана чест! — поклони се жената.

Джин отвърна на поклона и се усмихна.

— Имам нужда от услугите ти, речна жено.

Речната жена се усмихна.

— Магии за новата съпруга на лорда? Или ви трябват други прахчета? Сигурна съм, че ще намерим каквото ви е нужно.

Съгледвачите останаха в края на поляната и зачакаха. Джин Ли Там прехапа устна. Все още имаше време да промени решението си. Но стратегията на баща й се виждаше ясно.

— Съмнявам се, че си виждала подобно лекарство — каза тихо тя.

— Едва ли — отвърна речната жена. — Нека го обсъдим на чаша чай.

Тя въведе Джин в малката колиба и сложи вода на печката. Домът й беше пълен с котки, книги и множество стъкленици с билки и лекарства, изсушени гъби и плодове, смачкани листа и парченца от корени. Къщата миришеше едновременно на сладко и горчиво.

Щом чаят кипна, Джин Ли Там извади рецептата от кесията си заедно с три правоъгълни монети на Ли Там. Бутна рецептата през масата и речната жена я разучи, като очите й се свиваха и разширяваха постепенно. Когато свърши, тя я избута обратно към средата на масата.

— Права сте. Никога не съм виждала подобно нещо. Откъде ви попадна?

Джин Ли Там сви рамене.

— Андрофрансините пазят светлината си. — Насили се да зададе въпроса. — Имаш ли необходимите съставки?

Речната жена кимна.

— Да. Би трябвало. Може да се наложи да пратя някого за липсващите неща. В залива Калдус ще ги има със сигурност.

Джин Ли Там сложи монетите върху рецептата.

— Държа на пълна дискретност по този въпрос.

— И ще я получите. Женското тяло е храм на живота и трябва да отваря и затваря портите според желанията си. — Речната жена погледна към рецептата и се засмя. — Мислите ли, че ще подейства?

Джин се усмихна.

— Скоро ще разберем.

— Най-сетне наследник! — подсмихна се отново жената. — Знаете ли, аз изродих и двете момчета на лорд Иаков.

Джин Ли Там се наведе напред.

— Две ли? — Сети се за стаята с малките ботуши и детския меч на стената.

— Лорд Исаак и лорд Рудолфо — поясни речната жена. — Красиви и здрави момчета. — Зърна изражението на Джин Ли Там и се изчерви. — Никой ли не ви е споменавал за лорд Исаак?

Джин поклати глава.

— Не знаех, че Рудолфо има брат.

— Близнак. По-голям с два часа. Той почина… неочаквано… когато беше на пет.

Джин Ли Там усети нещо, което не можеше да назове. То я мъчеше и възлите в стомаха й се заплетоха.

— Как?

Речната жена се огледа, сякаш някой можеше да ги подслушва. Гласът й се снижи почти до шепот.

— Казват, че го взе червената шарка. Кремираха го незабавно.

Не беше обичайно, макар да не бе нужно. Разполагаха с лекарства за червената шарка от хиляда години. Но някои деца не реагираха на лекарствата, а и те не бяха достъпни за всеки. Само за привилегированите. Но тонът на речната жена пробуди съмнение.

— Не вярваш ли, че е била шарката?

— Не. Дадох и на двамата от лекарството. Не мисля, че е възможно да подейства на единия, а на другия — не. — Тя замълча и се огледа отново. — Мисля, че беше отровен. Но не знам за отрови, които се прикриват с червената шарка.

Стомахът на Джин се сви и тя с мъка запази самообладание. Погледна отново към рецептата и се замисли за по-голямата си сестра.

Усети как сянката обгръща сърцето й и се зачуди колко ли надълбоко е заложена стратегията на баща й.

Петронус

Викът на Петронус почти заглуши военната проповед на блатния крал.

— Няма! — изкрещя той и размаха юмруци на запад.

Позна по птицата, че е пратена от Там. Тя се спусна и кацна право на рамото му с чуруликане, посред нощ, докато обикаляше руините на града в търсене на момчето.

„Ако не се провъзгласиш публично, ще го направя аз, след три дни!“

Шифър върху шифър, маскирани като писмо за дарение на храна от клана Ли Там за гробокопачите.

Беше скрито и друго съобщение. Молба от лорд Рудолфо за съдействие да се построи нова библиотека, като се използва паметта на мехослугите в лагера на Сетберт, за да се възстановят познанията.

Дори това не бе достатъчно да уталожи гнева му.

„Ако не се провъзгласиш публично, ще го направя аз.“

Той извика отново и изрита земята.

— Проклет да си, Там!

Разбира се, знаеше, че ще му се наложи. Нямаше как да го избегне. Нищо нямаше да стане, ако се скатаеше. Но ако подозренията му за стратегията на Влад Ли Там бяха верни, в което не се съмняваше, не знаеше дали би могъл да участва точно в тази игра на войната на кралицата. Ала сега нямаше избор. Знаеше, че ще се стигне до тук, щом написа прокламацията.

„Сам си го причини, старче.“

„Да. Да. Така е.“ И щеше да плати цената, да се завърне от мъртвите, защото това бе единственото достойно нещо. Но сам щеше да подбере времето и мястото.

Извади иглата и мастилото си и написа отговор на задната страна.

„Аз ще го сторя, но когато преценя. Ако не уважиш това, значи не уважаваш мен и дома ми.“

Завърза съобщението за птицата и я подхвърли във въздуха.

Тръгна обратно към града и се заслуша в проповедта. Блатният крал говореше за сънуващото момче. Накрая се успокои достатъчно и обмисли другите неща в посланието. Петицията на Рудолфо го заинтригува. Идеята за възстановяването на Великата библиотека — или поне това, което можеше да се спаси от нея, — разпалваше неочаквана надежда. Помнеше първия мехослуга и се зачуди дали са напреднали толкова, че да могат да запомнят съдържанието на цялата библиотека? Може би бе възможно. Но му звучеше невероятно. Съществуваше и прибраното познание — вече каталогизирано, преведено и сравнено с другите стари фрагменти.

Но каква част от библиотеката можеха да възстановят?

Всеки успех щеше да е чудо, каквото не бе очаквал. Разполагането й в далечния север щеше да я държи извън обсега на масите, в безопасност. Единствената близка заплаха щяха да са блатните, ала последните събития подсказваха за неочакван съюз. Не беше много далече от горните порти на Стената на пазителя, отвъд които лежеше Изпепелената пустош. Беше доста по-смислен избор от летния папски дворец, където първият папа възнамеряваше да построи библиотека, притисната в Драконовия гръбнак и колкото се може по-далече от Познатите земи. Тогава не се бе получило, нямаше да стане и сега. Лютите студени зими възпрепятстваха търговията през по-голямата част на годината, а андрофрансините бяха разбрали бързо, че ще им е необходим воден път, ако наистина искат да напътстват Познатите земи през изгнанието им в Новия свят.

Нямаше проблем да се съгласи с петицията и да даде заповед на Сетберт да освободи мехослугите. Но нямаше как да го стори, ако не се провъзгласи, а не беше готов да се върне към лъжата в името на някогашна мечта.

Готов или не, Петронус знаеше, че не разполага с много време.

Неб

След като изядоха яхнията, блатното момиче върна Неб в пещерата на краля. Подаде му купчина парцаливи завивки и посочи пръстения под. Неб се сгуши в ъгъла и видя как тя стори същото срещу него. Идолът сияеше приглушено в тъмното и предлагаше светлина и топлина. От мястото си Неб видя, че статуята стиска огледало. Лицето на П’Андро Уим беше умислено и задълбочено.

Момичето се подпря на лакът и погледна Неб.

— Не мога да си го представя — каза тихо тя.

Неб не беше сигурен за какво говори, но му се стори, че се досеща, и преглътна от внезапно обзелия го ужас. Усети тръпка в слабините, болезнено усещане, което го караше да повърне.

Веждите й се сбърчиха.

— Съжалявам, Небиос бен Хебда! Не трябваше да казвам нищо.

Небиос бен Хебда. Блатно име.

— Няма нищо. Просто още не мога да говоря за това. — Стомахът му се сви отново. — Нали блатният крал няма да ме кара да говорим за това? — Внезапно му се прииска да побегне колкото е възможно по-далеч.

Тя поклати глава.

— Блатният крал няма да те насилва. Ние сме милостив народ.

Дотук блатните изобщо не оправдаваха очакванията му. Сред трудовете в библиотеката, които му бяха позволени, нямаше почти нищо за тях. Те не бяха полуобезумелите диваци, за които разказваха легендите. Да, имаха странни обичаи, но поне според него не бяха побърканите деца на Епохата на смеещата се лудост. Народ, който предаваше лудостта си поколение след поколение, както учеха учебниците в сиропиталището. И чийто крал чуваше бъдещото от статуя на П’Андро Уим и го крещеше навън, под кулата на лунния маг.

Всъщност бяха сложен и духовен народ.

Неб продължи да се взира в момичето и осъзна, че няма представа как е името й. Попита я и тя му се присмя.

— Нямам име като твоето. Ще ми се смееш.

Той се усмихна и поклати глава.

— Няма да се смея.

Тя легна странично, обърната към него и косата й се разпиля по омазаното със сива пръст лице.

— Казвам се Уинтърс.

— Уинтърс ли?

Тя кимна.

— По-точно Уинтерия. Не съм си го избирала сама.

Неб смени темата, присещайки се отново за сутринта.

— За какво според теб ще иска да си говорим?

Момичето се намръщи замислено.

— Сигурно ще те пита за лагера на гробокопачите, за Сетберт, дали си виждал лорд Рудолфо или някого от съгледвачите му. — Тя се размърда и Неб се изненада, когато голото й рамо се подаде под завивките. Усети, че започва да се изчервява. — Също така ще иска да му кажеш каквото знаеш за металния човек и лейди Джин Ли Там. — Момичето спря и продължи с по-мек тон. — Но съм сигурна, че няма да те пита за другото.

Неб въздъхна.

— И след това ще ме пусне?

Тя се засмя и му обърна гръб.

— Можеш да си тръгнеш още сега, Небиос. — Погледна го през рамо и се усмихна. — Да не мислиш, че съм оставена като тъмничар?

Неб също се засмя.

— Не знаех какво да мисля.

Тя сви рамене.

— Трудно е да знаеш, когато сънищата ти се сплетат с нечии други.

Неб остана неподвижен и продължи да гледа гърба й. Раменете й се повдигаха ритмично и когато се увери, че е заспала, извади пръстена от джоба си и го огледа на светлината на идола. Осъзна, че са направени от един и същ метал.

Върна пръстена обратно, зави се презглава и зачака да заспи.

Когато сънищата го погълнаха в безнадеждното видение на горящия Уиндвир, той се огледа дали някой друг го наблюдава, но не забеляза никого.

Рудолфо

Рудолфо накара другите да го почакат малко, както бе модно напоследък, като се замота с приготовленията си повече, отколкото бе нужно. Избра за преговорите най-добрия си тюрбан и подходящ пояс в яркозелено и лилаво. Сложи кремава риза и парадна броня, дар от папа Интроспект заради помощта му в потушаването на една малка ерес.

Взе най-добрия си меч — дълъг и лек, с чието острие можеше спокойно да се бръсне. Препаса го, метна се на седлото и пое с горянските съгледвачи към определеното място.

Телохранителите от различните страни се бяха събрали в подножието на хълма. Единственият, който се появи сам, бе блатният крал. Беше гигант, може би най-едрият човек, когото бе виждал. Под миризливите кожи носеше сребърна броня, а в ръцете му имаше масивна сребърна брадва. Яздеше грамаден жребец, който пристъпваше неспокойно, докато хората наоколо говореха.

Близо до него бе дребна жена, седнала странично на седлото, а златистата й коса беше събрана и подпъхната под лъскавата корона. Носеше позлатен нагръдник и колан, а ръкавите и полата й бяха от червена коприна. Беше все още красива, макар годините да започваха да й личат. Рудолфо беше спал с нея няколко пъти, както по работа, така и за удоволствие. Беше разумна, но не обичаше рисковете.

Това описваше кралицата на Пилос не само в леглото.

Рудолфо й кимна и се усмихна. Тя не отвърна на поздрава и го изгледа с открита неприязън.

Сетберт не се виждаше никакъв. Дебелият козел беше пратил генерал Лисиас от негово име, показвайки красноречиво отношението си. Рудолфо не беше изненадан.

Не се изненада и като видя Ансилус — престолонаследника на Тюрам — до Лисиас. Семейството му беше сродено с това на Сетберт до такава степен, че чак си приличаха. Личеше си, че гледа на останалите с презрение и едва ли ще говори.

Влад Ли Там вдигна поглед, щом Рудолфо се приближи.

— Лорд Рудолфо, радвам се да ви видя.

— И аз, лорд Там — поклони се горянският крал.

Влад Ли Там заговори ентролузианския генерал.

— Май е по-добре, че вашият господар не се появи. Ще бъда напълно откровен с вас.

— Не ви карам — намръщи се генерал Лисиас.

Влад Ли Там се усмихна.

— Въпреки това. Но изчакайте за миг. — Той се насочи към кралицата на Пилос. — Кралице Мейров, ослепителна сте като лятото!

Тя отклони поглед от Рудолфо и се усмихна престорено.

— Ласкаете ни, милорд.

Блатният крал изръмжа, но не каза нищо.

— Да се залавяме за работа — предложи Влад Ли Там. — Папата призовава за спиране на военните действия и незабавен арест на Сетберт. — Той се обърна към генерала. — Ето го откровението ми, Лисиас. Вашият надзорник разруши Уиндвир и осакати андрофрансинския орден.

— Това е абсолютна лъжа! — възрази генералът, но лицето му го издаде още преди да проговори. Той посочи Рудолфо. — Срещу този човек има указ за отлъчване.

— Невалиден указ — изтъкна Влад Ли Там. — Както сте чули, човекът, който го издаде, не е истински папа.

Лисиас се изплю.

— Това ще се разбере, когато претендентът се разкрие и орденът проведе разследване за претенциите му. — Той се обърна към останалите. — Дотогава папа Непоколебим Първи е наследникът на П’Андро Уим.

Влад Ли Там въздъхна и поклати глава.

— Мълвата за новия папа се разнася из Познатите земи. Някои твърдят, че са го видели. Пътувал със солидна охрана, но облечен в парцаливо расо на абат и не се задържал никъде за дълго. В рамките на няколко месеца привържениците му ще нараснат и Познатите земи ще потънат в невиждана война. Накрая Уиндвир ще бъде оставен да лежи в руини, а скитащите гробокопачи ще имат още повече работа заради злодеянията на Сетберт.

Той посочи към града и Рудолфо проследи пръста му. Едва различаваше хората с лопати и колички в калта под този дъжд.

— Умолявам ви — продължи Влад Ли Там, — оставете хората си да помогнат на копачите и нека това са последните гробове за сезона. Войната само ще утежни загубите ни.

Генерал Лисиас извъртя жребеца си.

— Няма да отстъпим. Непоколебим е нашият папа.

Престолонаследникът се огледа и отвори уста.

— Не чух нищо, което да ме убеждава в противното. — Той също завъртя коня си.

Двамата се отдалечиха, а кралицата на Пилос се загледа след тях.

— Вярно е, че не изпитвам симпатии към Сетберт — заговори тя, щом ездачите се отдалечиха достатъчно. — Трябва да призная, че не се нуждая от доказателства за вашия невидим папа, но трябва да знам, че е истински. А за тази цел той трябва да се провъзгласи.

Влад Ли Там кимна.

— А вие, лорд Рудолфо?

Рудолфо сръчка коня си напред и изгледа кралицата сурово.

— Нямам вражда с андрофрансините. Дойдох тук да почета родството, когато видях димния стълб. Намерих метален човек, който говореше на обратно и разбрах, че Сетберт е платил на един чирак да промени програмата му, за да може да събори Уиндвир. — Присви очи, без да ги отделя от нейните. — Мейров, кълна се в честта си, че не съм извършил това ужасяващо престъпление. — След това се обърна към Влад. — Обречен съм на светлината, лорд Там. Ще следвам вашия папа и ще му предоставя горянските съгледвачи, ако се нуждае от помощта им.

Влад Ли Там кимна.

— Много добре. — Той хвърли поглед към мълчаливия блатен крал. — Сигурен съм, че папата ще се разкрие скоро.

Кралица Мейров обърна коня си да тръгне надолу към своите хора.

— Надявам се, Влад Ли Там. Ако Сетберт наистина е сринал Уиндвир и твоят папа е легитимен, и аз ще служа на светлината.

Влад Ли Там се усмихна.

— Отлично. Ще обсъдим възнаграждението за вашите услуги и нужните кредитни писма, когато му дойде времето.

Тя кимна отсечено за последен път и препусна към лагера си.

Лорд Рудолфо гледаше зад нея. След това сигнализира бързо на Влад Ли Там.

„Довечера ли?“

Влад кимна.

„Изпрати ги на север при другия.“

Когато над града паднеше мрак и започнеше следващата военна проповед на блатния крал, Рудолфо и съгледвачите му щяха да освободят мехослугите от лагера на Сетберт.

Той завъртя коня си и погледна надолу по хълма. Изненада се, когато блатният крал застана до него. Едрият мъж го изгледа с тъжно лице.

— Не ме интересуват папите и металните хора. Но успехът ти е важен за народа ми. Ела в лагера ми, за да преговаряме.

Блатният крал пришпори жребеца си и препусна. Рудолфо продължи да гледа след него, докато не се загуби в северна посока.

Реши, че наистина ще отиде в лагера на блатните за преговори. Може би щеше да вземе и бутилка охладено прасковено вино, произведено от градините на Глимърглам и спуснато по реката до останалите му имения.

Зачуди се какво да облече за подобен случай.