Ридание

Неб

Уинтърс избягваше очите на Неб до завръщането на блатния крал, след което изчезна. Не говореха, не знаеха какво да кажат и всичко това бе твърде ново и странно за него. Загадъчни пророчества, странни сънища, необясними пристъпи на екстаз. Не очакваше подобни неща, когато хукна след омагьосания блатен съгледвач.

Сега блатният крал го разпитваше за гробокопачите, за събраните армии и дори малко за Петронус. Неб беше предпазлив в отговорите за стареца, описа го просто като скитащ андрофрансин. Разказа откровено за ентролузианците и малкото, което знаеше за Рудолфо и кралицата на Пилос, подочуто от разговорите на войниците.

Облеченият в кожи гигант слушаше мълчаливо, гледаше към идола на П’Андро Уим и понякога задаваше допълнителни въпроси. Накрая настъпи няколкоминутна тишина, преди кралят да проговори.

— На път си да пораснеш, Небиос бен Хебда. Човек се определя не само от своите избори, но и от тези на околните. Ти си оформен от опустошението на Уиндвир и докато някои хванаха меча, ти се залови за лопатата. Видях в сънищата си, че твоята лопата ще донесе спасение на народа ми. — Блатният крал се наведе напред и понижи дълбокия си глас. — И видях в твоите сънища безпощадната болка, която ще понесеш заради голямата си любов. — Той замълча. — Скоро пак ще те призова, Небиос бен Хебда. Сега те оставям да се върнеш към работата си и се залавям за своята.

След тези думи блатният крал стана и излезе. Неб също се дръпна към преддверието, образувано от шатрата. След няколко минути се появи Уинтърс.

— Аз ще те изпратя до края на лагера — каза тя.

Те тръгнаха бавно. Неб не беше сигурен къде свършва лагерът им и къде почва гората. Ставаше по-студено и дъждовните локви оставаха замръзнали през по-голямата част от деня.

Докато вървяха, Неб я стрелкаше с очи. Как така тя изглеждаше по-красива с всеки следващ поглед? Как така калта и мръсотията ставаха все по-незначителни, а очите и устата й по-прелестни? И защо му беше толкова хубаво да седи до нея и да вдъхва земната й миризма? Това го озадачаваше.

Уж разбираше човешката сексуалност, поне на теория. Бяха я изучавали в училище, а и беше виждал това-онова из града. Знаеше, че много хора следват повика на плътта, но според андрофрансинските учения той трябваше да е над такива неща. Никога не му беше хрумвало да пита брат Хебда за майка си и защо не е спазил клетвите си към ордена. Беше просто: баща му беше сгрешил. А милостивият П’Андро се беше погрижил да поправи грешката с осигуряването на храна, подслон и обучение за последствието й.

Може би подобни чувства водеха мъжете към греха. Или пък състоянието на екстаз, в което бяха изпаднали заедно, ги свързваше по по-дълбок начин.

Неб не беше сигурен, но усещаше, че неловкостта нараства и момичето също я изпитва.

Тя сякаш прочете мислите му, спря и се обърна към него.

— Усещам някаква неловкост между нас.

Неб спря и опита да намери верните думи.

— Не съм сигурен какво е. — Той се замисли.

— Неприятно ли е?

Момчето поклати глава.

— Не. Просто неудобно. Не знам какво означава, как да реагирам и какво да кажа.

Тя се засмя.

— И аз усещам нещо подобно.

След като започна, думите заизлизаха сами.

— Пък и вашият крал с неговите сънища! Това е в разрез с всичко, на което са ме учили. — Усети как в гърлото му засяда буца и очите му почнаха да се насълзяват. — Просто искам да се прибера и да говоря с брат Хебда за последните разкопки. Да завърша обучението си и да стана аколит в ордена. Но не мога. Защото домът ми е поле от почернели кости, а баща ми е сред тях. Вече няма училище, няма библиотека и скоро може да няма орден. Всичко, което знаех и обичах, изчезна от света.

Тя кимна и в кафявите й очи се появи нещо като загриженост.

— Тогава ще намериш ново познание и нова любов. Ще се научиш да живееш между пропастите. Дошли са трудни времена, Небиос бен Хебда, но те напомнят на женска бременност. Чрез тази болка ти ще изведеш народа си до новия му дом и ще откриеш такъв и за себе си. Видях го в сънищата.

— Не искам да водя никого никъде — отвърна той и усети, че звучи като разглезено дете.

Уинтърс въздъхна.

— Разбирам те съвсем добре. Но ние правим това, за което сме създадени.

Ръцете й внезапно се плъзнаха около врата му и тя се притисна към него. Надигна се на пръсти и го целуна по устата. След това се дръпна бързо и бузите й поруменяха въпреки калта и пепелта. Неб усети как сърцето му ускори ритъма си и нещо в него се размърда.

— Защо го направи?

Тя се усмихна.

— Вече ти казах. Правим това, за което сме създадени. — Момичето бръкна в джоба си и извади малка сребриста стъкленица. — Блатният крал настоява да я вземеш.

Неб я взе и я огледа.

— Какво е това?

— Гласова магия. Ще ти потрябва.

Пъхна я в джоба и щеше да попита за какво му е, но пръстите му напипаха пръстена до нея и той преглътна въпроса. Още едно нещо, казано от брат Хебда в съня. Още нещо, което блатният крал знаеше, без да е питал.

Уинтърс явно видя изражението му.

— Не се притеснявай. — Тя сложи длан на рамото му.

Разнесе се тропот на копита и двамата се обърнаха. Неб видя няколко конници, яздещи през гората — а в челото им имаше един на по-едър и бял кон. Строен брадат мъж със зелен тюрбан и дълга златиста роба го яздеше и излъчваше самочувствие. Заобикаляха го мъже с разноцветни вълнени униформи.

— Това ли е?…

Уинтърс го прекъсна.

— Това е лорд Рудолфо от Деветте горски дома. Боя се, че ще трябва да те оставя. — Тя хвана и двете му ръце. — Пази се, Небиос бен Хебда. — Момичето се усмихна и Неб помисли, само за миг, че е възможно в края на това пътешествие наистина да го очаква мир и дом. — Пак ще се срещнем.

Неб не беше сигурен какво да отговори, затова не каза нищо. Усети как тя стиска ръцете му и опита да стори същото, но му беше някак неловко.

Момичето го пусна и затича обратно към лагера.

Неб се загледа след нея, опитвайки се да предаде с думи странните чувства, които го бяха обзели. След това продължи на юг, прекоси гората и навлезе сред пепелта и костите на Уиндвир.

На половината път до лагера осъзна, че момичето каза нещо странно.

„Видях го в сънищата.“

Неб сви рамене и забърза на юг, нетърпелив да разкаже на Петронус всичко, което му се бе случило.

Рудолфо

Рудолфо оглеждаше блатния лагер, докато яздеше през него. Не беше сигурен какво да очаква и искрено се възхищаваше на способността на блатните да маскират себе си и шатрите. Горянските съгледвачи стояха близо до него. Не бяха омагьосани, за да уважат родството, обявено от блатния крал, и държаха ръце встрани от прибраните оръжия.

Никога не беше влизал в земите им и единствените срещи с хора от този народ бяха с пленения от баща му крал и със случайните грабители, на които се натъкваше понякога. Знаеше разпространената в Познатите земи история и в някои отношения осъзнаваше, че между блатните и горяните има родство заради връзката им с Ксум И’Зир. Според някои учени блатните бяха потомци на домашните роби на Ксум И’Зир, освободени след като П’Андро Уим бе убил синовете му. Те дошли в Новия свят веднага, след първия Рудолфо, преди да се появят останалите, водени от уимците, и да основат Познатите земи.

Знаеше малко за културата им. Те се ръководеха от мистицизъм, следваха система от вярвания, непозната в останалите държави. Живееха основно в земите си, с изключение на набезите, които бяха намалели през годините. Едно време сриваха цели градове. Сега опожаряваха по някоя ферма или причакваха кервани, но дори това се случваше рядко през последните десетина години.

Рудолфо спря в центъра на лагера и повиши глас.

— Дойдох да преговарям с блатния крал.

Хората продължиха да се занимават с делата си мълчаливо, макар че наблюдаваха внимателно ездачите.

Грегорик се наведе към него.

— Не казват нищо.

— Блатните дават клетва, че само кралят им ще говори по време на война — обади се едно момиче и се отдели от тълпата.

Рудолфо наклони глава към нея.

— Въпреки това ти говориш с нас.

— Да. — Тя направи реверанс. — Аз ще ви заведа при блатния крал.

Рудолфо се смъкна от седлото и поведе коня си през калния лагер. Беше подбрал златиста роба, която да го пази от дъжда, вълнени панталони и копринена риза над бронята. Мислеше да зареже лекият нагръдник, но все пак реши, че е по-добре да послуша съгледвачите си.

Тръгна след момичето и хората му го последваха. Стигнаха до шатра, която опираше в един хълм, и момичето им махна.

— Блатният крал ще се появи след малко. Аз ще се погрижа да ви поднесат нещо освежително.

— Много ще съм признателен — кимна Рудолфо, но излъга.

Момичето направи нов реверанс и се отдалечи тичешком. Ама че повлекана! Косата й беше дълга и кафява, сплъстена и мръсна. Грубоватата рокля и лицето й бяха омазани с кал и пепел. Нямаше нито едно чисто място по нея. И въпреки че вървеше на разстояние, Рудолфо трябваше да се постарае доста, за да не сбърчи нос от миризмата й.

Той погледна през рамо към хората си и им даде няколко сигнала. Един остана при конете. Другите се разположиха около шатрата. Грегорик се вмъкна вътре и излезе след около минута.

— Всичко е наред, генерале. Мръсно е, но няма проблеми. Има и заден вход.

Рудолфо кимна.

— Много добре. Изчакай при другите, Грегорик. — Мина покрай първия капитан и влезе в шатрата. В края на проходчето имаше маса и табуретка. От другата страна бяха разположени огромен стол и статуя на П’Андро Уим — онази с огледалата, символизиращи самоосъзнаването. Беше нащърбена и мръсна, но напомняше на отминалите векове и на същия мистицизъм, от който бяха част уимските лабиринти и мъчителите на Изкупителния площад — тъмните страни от любовта на Т’Ерис Уим към брат му.

Рудолфо се настани на масичката и забарабани с пръсти по дървото.

Много странно родство.

— Лорд Рудолфо — разнесе се глас зад него.

Той погледна през рамо и се надигна, щом масивният великан пристъпи в пещерата. Две блатни жени вървяха отзад с подноси с храна и напитки. Рудолфо подаде дясната си ръка.

— Не знам как да ви наричам.

Гигантът погледна ръката, след което се взря в очите му.

— Аз съм блатният крал. — Подмина го и без да се ръкува, седна тежко на стола си. Погледна към идола и после отново към Рудолфо. — Каква е стратегията ти да спечелиш войната?

Рудолфо се подсмихна.

— Не си губиш времето с любезности, а?

Двете жени оставиха подносите на масичката. Едната наля гъст сироп с цвят на кехлибар и остави чашата пред десницата на Рудолфо. Другата поднесе пушена сьомга с ядки, ябълки, лук, черен хляб и резени ароматно сирене. Рудолфо си взе едно парченце и го сдъвка.

— Любезностите не ме интересуват. — Блатният крал отново погледна към идола. — Чу ли военната ми проповед?

Рудолфо сви рамене.

— Говориш на уимски през повечето вечери. Не е език, с който съм запознат. — „Но разбирам от този“, направи жест на домашния език на Ксум И’Зир.

Блатният крал се опули, но не отвърна.

— Светът се променя, лорд Рудолфо. Сънувах го. В нощта, преди да се издигне колоната от пушек, сънувах как огънят поглъща Познатите земи заради греховете на отеца, който е почитан, но забравен. — Кралят погледна към идола. — Уиндвир е само началото. Но в края изгнанието на блатните в тази тъжна земя ще свърши. — Той се наведе напред. — В моите сънища твоят меч пази пътя към новия ни дом.

Рудолфо бодна от сьомгата с потъмняла виличка. Беше маринована в лимонов сок и имаше изненадващо кисел и сладък вкус. Проми я с глътка от сиропа, който се оказа силно уиски. Усети как топлината се спусна надолу и й се наслади. След това погледна блатния крал.

— И заради това обяви неочакваното ни родство?

Този път го наблюдаваше внимателно. Очите се стрелнаха към идола, преди да последва отговор. Думите дойдоха чак след това.

— Твоят възкръснал папа ще спаси светлината, като я убие. След това ще я пази горянско острие и по този начин ще пази нашия път.

Рудолфо присви очи.

— Разкажи ми за този възкръснал папа.

Нов поглед.

— Ще разбереш съвсем скоро.

— Въпреки това — изтъкна Рудолфо, като наблюдаваше статуята с периферното си зрение — не можеш да си представиш колко е странно, че след двехилядолетно плячкосване на Познатите земи и непризнаване на Правилата за родство, внезапно след падането на Уиндвир се появихте толкова бързо и взехте страна.

След това направи бърз знак, преди очите на монарха да се стрелнат към идола: „Ти не си блатния крал.“

Мъжът се взря в статуята загрижено и продължително. Рудолфо се усмихна. Накрая гигантът му отговори.

— Сънищата идват, когато си пожелаят. Аз нямам власт над тях.

Рудолфо кимна.

— Разбирам. — Ръцете му отново се раздвижиха: „Ти си марионетка на блатния крал. Виждаш знаците му в огледалото.“

Сега забеляза смесица от гняв, объркване и страх. Мъжът отвори и затвори уста, а тежкият му дъх разлюля брадата и мустаците.

Рудолфо отпи от уискито и остави чашата на масата.

— Знам какво си намислил! — повиши глас той. „Кажи на кукловода си, че лорд Рудолфо го надуши.“

Преди гигантът да реагира, иззад завесата се измъкна девойката. Тя се усмихна и Рудолфо видя, че е същата, която го бе посрещнала.

— Лорд Рудолфо, простете за заблудата. — Момичето пристъпи напред и подаде дясната си ръка. — Навярно разбирате защо е по-благоразумно Познатите земи да имат различна представа за блатния крал от действителността.

Рудолфо пое ръката й и се насили да я поднесе към устата си въпреки пепелта и мръсотията.

— Разбирам напълно. Докато между нас има родство, няма да предам доверието ви.

Тя кимна.

— Благодаря. Сам знаете какво е да се издигнеш на власт млад и самотен.

Рудолфо усети пробождане при спомена за първия си тежък ден като нов владетел на Деветте горски дома. Бащата на Грегорик му бе дал опора и скоро той бе издигнал сина до пръв капитан, за да може да го назначи на генералския пост.

— Да, предизвикателство е да се спечели и задържи уважение.

Момичето погледна към едрия мъж, който я заместваше.

— Баща ми избра Ханрик да играе ролята на моя сянка, докато добия собствена сила. Разбира се, моите хора са наясно.

Това вече го изненада.

— Наистина ли?

Тя се усмихна.

— Блатният народ е различен от останалите в Познатите земи.

— Да — засмя се Рудолфо. — Както и горяните.

— Моята роля е по-скоро духовна, отколкото управленска — продължи девойката. — През повечето време записвам сънищата си — и в будно състояние, и в сън. Както и откровенията, които ме спохождат.

Рудолфо се замисли.

— Значи на тях се дължат военните проповеди, които чуваме.

Тя кимна.

— Да. Записвам ги, откакто се помня. Уимските гадатели ги систематизират и им дават номера, вплитат ги в матрицата от сънища на предишните крале. Баща ми избра Ханрик за моя сянка не само заради силата му, а и защото също като мен той запомня всичко прочетено. Цял живот чете сънищата и се подготвя за войната на андрофрансинския грях. — Тя се обърна към Ханрик. — Тази вечер ще изтегля случайна поредица от числа. И военната проповед на блатния крал ще продължи.

Рудолфо се засмя.

— Мисля, че водим конете си много различно.

В ъгълчетата на очите й се появиха бръчици, когато се усмихна.

— Така е.

Рудолфо поглади брадата си.

— Трябва да призная, че не очаквах това да са преговорите с вас.

— Но успяхте да разкриете заблудата ми бързо.

Горянският крал сви рамене.

— Цял живот се занимавам с политика и интриги. Досега си мислех, че вашият живот е различен.

— Така е. Но имах андрофрансински учител.

Рудолфо повдигна вежди.

— Това е доста любопитно.

— Да. — Тя се обърна към сянката си. — Ханрик, скоро ще дойда при теб.

Гигантът се поклони и излезе бързо от пещерата.

Девойката погледна към Рудолфо и за миг очите й омекнаха. Личеше хубостта й под мръсотията, а позата й излъчваше грубовата сила. Беше млада, но Рудолфо усещаше, че тя има качествата на възхитителен водач.

— Е — каза момичето, — да обсъдим стратегиите за тази наша война.

Рудолфо се усмихна и посегна към бутилката с уиски.

Петронус

Петронус седеше сред руините и пепелта и мислеше за миналото.

Чакаше Неб да се върне или Грегорик да донесе някаква вест, но след като нито един от двамата не се появи, се запиля в града. Освен за изчезването на момчето, се тревожеше и за работата. Бяха погребали около една трета от жертвите, но вече бе очевидно, че няма да смогнат — зимата настъпваше, а работната сила намаляваше всеки ден заради настръхналите армии.

Знаеше от едно време, че разхождането помага. Едно от нещата, които бе намразил, когато стана папа, бе, че не можеше просто да излезе на разходка. Навсякъде го съпровождаха гвардейци, епископи и секретари, макар понякога да успяваше да им се изплъзне. В тези дни или нощи той обикаляше винаги по едни и същи улици с наведена глава и сплетени зад гърба ръце, облечен в най-простото расо, което успееше да докопа.

Сега стори същото нещо и краката му избраха път, който го поведе към задната страна на кратера, останал от библиотеката. Преди да се усети, се озова в Свещената градина за коронации, където преди години бе приел скиптъра и пръстена и бе провъзгласен за папа Петронус.

Седна и се замисли какво тогава значеше за него да е папа, в контраст със сегашното значение.

Тази нощ Рудолфо щеше да нападне ентролузианския лагер. Петронус имаше съмнения за успеха на операцията, но възстановяването на библиотеката щеше да е популярна кауза поради опустошението на Уиндвир. А преместването на библиотеката на север беше разумно. Единственото неразумно нещо от стратегията би било андрофрансините да продължат да се грижат за светлината. С оглед на това колко бяха слаби — от около сто хиляди бяха останали само хиляда, — нямаше начин да запазят тайните на Стария свят, че даже и тези от Първия, далеч от ръцете на хора като Сетберт.

„Знаеш какво трябва да сториш, старче.“ Знаеше го, откакто научи, че е бил Сетберт. Откакто онзи чиновник се провъзгласи за папа.

Петронус въздъхна. Преди беше по-лесно с фанфарите и виковете на тълпата. Издигнат от тях, той беше непогрешим. Нямаше за какво да е отговорен. Архиепископите, сивите гвардейци, книжовниците и юристите го защитаваха от всякаква отговорност. Усети я в единствения случай с блатното селище, и то само защото бе заповядал на капитана да го вземе със себе си.

Чу движение зад гърба си и се обърна. Неб се приближаваше бавно. Петронус стана и тръгна към момчето.

— Върна се — извика той и разпери ръце.

Неб колебливо се остави да го прегърне и се дръпна бързо. Петронус видя, че ръката му си играеше с нещо в джоба.

— Притеснихме се за теб. Нашите горянски приятели обещаха да разпитат. Чаках да ми пратят вест. — Той се усмихна и потупа момчето по гърба. — Радвам се, че се върна.

Неб кимна.

— Лорд Рудолфо пристигна да преговаря, когато тръгвах.

Петронус седна и посочи един почернял зид.

— Всички крале се събраха на преговори сутринта.

Неб го погледна загрижено.

— А ти какво ще правиш?

Петронус примигна, изненадан от внезапната прямота. Зачуди се какво ли се е случило в блатния лагер и понечи да попита, но тонът на Неб призоваваше за внимание.

— Не знам какво ще правя.

Неб кимна.

— Блатният крал говори за възкръснал папа. Каза, че краят на светлината ще е и край на времето им в тази земя — и че ги чака нов дом.

Петронус наклони глава.

— Блатен мистицизъм, нищо повече.

Неб сви рамене, но не отговори.

— Случило се е и нещо друго — каза Петронус. Не беше въпрос.

Момчето вдигна глава и погледна встрани, а на лицето му се изписаха противоречиви емоции. Явно не искаше да споделя.

— Срещнах едно момиче.

Петронус се засмя.

— Обикновено почва на тази възраст.

Неб отклони поглед и Петронус забеляза, че ръката му все още е в джоба на расото.

— Вярваш ли, че сънищата са истински?

— Разбира се — отвърна старецът. — Според франсините сънищата са части от съзнанието, които обработват будните ни преживявания.

Неб поклати глава.

— А дали могат да предсказват бъдещето?

Петронус се облегна назад.

— Сигурно е възможно понякога. Ти сънува например, че армията на блатния крал се спуска към Уиндвир, и това се случи.

Неб го погледна в очите.

— Сънувах и нещо друго през онази нощ.

Петронус изчака.

Накрая момчето продължи.

— В съня ми брат Хебда каза, че ще те провъзглася за папа в Свещената градина за коронации.

Петронус пребледня. Момчето бръкна в джоба си и извади малък предмет, който сияеше леко на сивата зимна светлина. Петронус примижа и се сепна.

Папският пръстен лежеше в дланта на Неб.

Момчето протегна ръката си към него и тя затрепери леко.

В началото не взе пръстена. Само го гледаше и усещаше как страхът го облива. Сякаш изминаха часове, преди да посегне и да го претегли в дланта си.

— Ти си Петронус — започна Неб — Липсващият крал на Уиндвир, изгубеният папа, Свещеният взор на андрофрансинския орден.

Петронус видя как сълзите оставят бледи следи по бузите на момчето. Собствените му очи също се навлажниха.

— Аз съм Петронус — произнесе бавно той. Затаи дъх и постави пръстена на втория пръст на десницата си.

Неб стана, извади стъкленицата от джоба си и измъкна тапата. Надигна я към устните си, но Петронус поклати глава.

— Не — каза и посегна към стъкленицата. — Направи достатъчно, Небиос. Нека сам да се провъзглася.

Неб издиша тежко и Петронус взе стъкленицата от треперещата му ръка.

Надигна я към устните си и усети как силата потича по тялото му. Имаше вкус на кръвна магия, подсилена с прах от неща, които растяха в тъмните места. Изпи я и прочисти гласа си, усети как звукът прокънтява като гръмотевица.

Петронус се изправи в цял ръст и изкрещя към небето.

— Аз съм Петронус. Аз съм коронованият крал на Уиндвир и осветеният папа. Свещеният взор на андрофрансинския орден.

Думите се изстреляха във въздуха и полетяха през левгите. Петронус възнамеряваше да спре, но очите му се стрелнаха към изпепеления град и той усети гнева, който таеше през последните месеци и който напираше да излезе.

Той закрачи из Свещената градина и прекара останалата част от следобеда в изнасяне на собствена военна проповед.

Сетберт

Сетберт чу гласа отвън и се надигна от обедната маса. През седмиците беше свикнал със среднощните брътвежи на блатния крал, но те бяха лесни за пренебрегване, защото звучаха на практически отмрял език. Първите няколко нощи караше един възрастен мъж, когото пазеше за подобни случаи, да му превежда. Но щом научи, че поне една трета са неразбираеми думи, друга трета е съставена от неправилни цитати, а последната част се отнася за нещо, наречено „Книгата на сънуващите крале“, реши да намери на стареца друга работа и спря да мисли за военните проповеди.

Но днешният глас беше ясен и говореше на официалния език, предвиден за тържествени церемонии. Сетберт излезе от палатката и видя, че не е сам. Войници, слуги, проститутки, адютанти и готвачи бяха наизлезли и слушаха.

Сетберт махна на един млад лейтенант.

— Пропуснах началото. За какво говори?

— Каза, че е крал на Уиндвир и папа на андрофрансинския орден — отвърна младият офицер.

Сетберт изсумтя.

— Кралят на Уиндвир и папата на андрофрансините се намира в летния дворец. — Щеше да каже още нещо, но затвори уста и преглътна, щом чу своето име в гневната тирада. Видя как очите на всички се насочват към него и усети как му кипва. Гласът сипеше обвинения, при това съвсем истински, и изреждаше последствията от прегрешенията на Сетберт.

Надзорникът продължи да слуша и разпозна много от нещата, написани в прокламацията. Разбира се, тя не бе станала достояние на войската по настояване на генерал Лисиас.

Огледа слушащите хора наоколо и опита да ги прецени. Лисиас беше протестирал заради наказанията на дезертьорите, но бягствата намаляха рязко, щом се разнесе мълва какво се случва с онези, които погазват клетвата си към градовете-държави на Ентролузианската делта. Зачуди се какво ли ще означават тези новини за неговата армия.

„Можех да им кажа истината. Щяха да ме поздравят като герой.“ Но Сетберт нямаше да им каже истината, защото знаеше, че не бива. „Някои са крале, а други не и за това си има причина.“ Така казваше баща му и Сетберт му вярваше.

А колкото по-дълго запазваше познанието за себе си, толкова по-голям контрол имаше над евентуалните му последици. Това бе научил от андрофрансините. Сетберт се заслуша във военната проповед и призивите на този папа и за момент му се стори, че разпознава гласа. Звучеше му твърде познато.

Видя, че Лисиас се приближава с объркано изражение. Беше като андрофрансински часовник, винаги навреме.

— Нещата не се развиват добре — каза Лисиас. — Пристигна птица от фронтовата линия. Гласът идва от центъра на града. Вече изпратих съгледвачи.

Сетберт кимна.

— Знаем ли кой е?

Лисиас сви рамене.

— Не със сигурност. Но… — Той спря по средата на изречението. Сетберт въздъхна.

— Но какво, генерале? Кой говори?

Лисиас стисна зъби.

— Твърди, че е Петронус.

Сетберт изпусна чашата с вино, забравил, че още я държи. Тя падна на земята и се счупи. Усети как стомахът му се премята и затвори очи.

Старият гробокопач и андрофрансинските му закони!

„Трябваше да го разпозная.“

Сетберт се обърна и изкрещя за коня и меча си.