Ридание

Джин Ли Там

Джин Ли Там гледаше как тревите и папратите се превиват, докато омагьосаните съгледвачи на Сетберт пристигаха и напускаха скрития им лагер. Баща й я бе обучил добре, така че можеше да забележи очертанията им, когато минаваха под редките слънчеви лъчи, които се процеждаха през короните на дърветата. В сенките те изглеждаха като призраци — тихи и прозрачни. Джин стоеше в края на лагера и наблюдаваше.

Сетберт ги бе спрял на няколко левги преди Уиндвир. Беше продължил напред със съгледвачите и щаба. На тръгване трепереше и се гневеше, но се бе върнал с широка усмивка. Джин Ли Там забеляза, че той е единственият доволен, когато се завърнаха. Останалите бяха бледи и потресени, може би дори ужасени. След това успя да долови част от разговора им.

— Нямаше да се съглася, ако знаех, че ще причини такова опустошение — каза един от генералите.

Сетберт сви рамене.

— Знаеше, че е възможно. Сучеше от същата цица, като всички нас. П’Андро Уим и Ксум И’Зир, Епохата на смеещата се лудост и останалото прокиснало андрофрансинско мляко. Знаеш историите, Уордин. Подобна възможност съществуваше.

— Библиотеката е унищожена, Сетберт.

— Не е задължително — намеси се нов глас. Това беше андрофрансинът, който ги бе срещнал предния ден. Чирак на някого от библиотекарите. Джин Ли Там го бе виждала и преди, в двореца. Той бе доставил металния човек на Сетберт и ги посещаваше понякога, за да го научи на нови номера. Мъжът продължи да говори. — Мехослугите имат дълга памет. Като ги съберем, ще ни помогнат да възстановим част от библиотеката.

— Възможно е — отвърна незаинтересовано Сетберт. — Но си мисля, че те може да имат по-стратегическо приложение.

— Нямаш предвид… — сепна се генералът.

Сетберт зърна стоящата отстрани Джин Ли Там и вдигна ръка.

— А, прекрасната ми любима чака нетърпеливо завръщането ми.

Тя се измъкна от сенките и направи реверанс.

— Милорд.

— Трябваше да го видиш, любима. — Очите на Сетберт блестяха с възторжен детски поглед. — Просто зашеметяващо.

Тя усети как стомахът й се сви.

— Сигурна съм, че е била впечатляваща гледка.

Сетберт се усмихна.

— Всичко, на което се надявах. И повече дори. — Той се огледа наоколо, сякаш внезапно си спомни за хората си, и се обърна към тях. — Ще говорим после. — Изчака ги да се отдалечат и се завъртя към Джин. — Утре ще организираме официален пир — каза й тихо. — Научих, че Рудолфо и Скитащата армия ще пристигнат преди обяд. — Очите му се присвиха. — Очаквам да си ослепителна.

Не беше срещала горянския крал, но баща й го описваше като възхитителен и безпощаден, макар и леко превзет. Деветте горски дома бяха относително изолирани в края на Новия свят, настрани от градовете по делтата на трите реки и Изумрудения бряг.

Джин Ли Там се поклони.

— Нима някога не съм била ослепителна, милорд?

Сетберт се засмя.

— Мисля, че сияеш само за баща си, Джин Ли Там. А аз съм просто скучна курвенска работа. — Той се надвеси над нея с усмивка. — Но Уиндвир променя нещата, нали?

Това, че Сетберт я нарече курва, не я изненада, нито пък я нарани. Наистина беше скучна работа. Но фактът, че бе споменал баща й открито два пъти през последните два дни, я накара да се замисли. Запита се от колко ли време знае. Надяваше се, че е отскоро.

Джин преглътна.

— Какво искате да кажете?

Лицето му помръкна.

— И двамата сме наясно, че баща ти също е курва. Танцуваше за пари в скутовете на андрофрансините и шепнеше клюки в косматите им уши. Неговото време отмина. С братята и сестрите ти ще останете сираци. Трябва да се замислиш какво ще е добро за теб, преди да останеш без избор. — Светлината в лицето му се завърна и гласът му стана почти весел. — Тази вечер ще вечеряме заедно. — Той я целуна по бузата. — Ще празнуваме новото начало.

Джин потръпна, но се надяваше, че е останало незабелязано.

Продължи да стои на мястото си, треперейки от гняв и страх, дълго след като Сетберт се бе завърнал с подсвиркване в лагера.

Петронус

Петронус не можеше да спи. Не можеше да яде и да лови риба. От два дена стоеше на верандата си и гледаше как димът от Уиндвир се разнася постепенно на северозапад. Малко птици минаваха край залива Калдус, но всеки ден се отбиваха кораби на път за Изумрудения бряг. Все пак знаеше, че още е рано за вести. А и от пушека се виждаше, че няма как вестите да са добри.

Хирам, кмет и най-близкият му приятел от детството, се отбиваше всеки следобед.

— Все още няма вест — каза той на третия ден. — Няколко представители на градовете-държави са тръгнали на север с армията на Сетберт да почетат родството с Ентролузия. Според някои пътували цял ден, преди да се появи облакът. Горянският крал събира Скитащата армия в западните степи. Интендантите им купуваха провизии от града.

Петронус кимна, без да откъсва поглед от небето.

— Те са най-близки по родство до Уиндвир. Вероятно вече са стигнали.

— Аха. — Хирам се размърда неудобно на пейката. — А ти какво ще правиш?

— Да правя ли? — примигна Петронус. — Нищо. Не ми е там мястото.

Хирам изсумтя.

— Мястото е повече твое, отколкото на който и да е друг.

Петронус отклони очи от небето и погледна намръщено приятеля си.

— Вече не. Зарязах този живот. — Той преглътна. — А и не знаем колко зле е там.

— Дими от два дни — отбеляза Хирам. — Наясно сме колко е зле. Колко андрофрансини са били извън града в седмицата на Конференцията за познанието?

Петронус се замисли за миг.

— Хиляда, може би две.

— От сто хиляди?

Петронус кимна.

— И това е само числеността на ордена. Уиндвир беше поне два пъти по-населен. — Той пак повтори: — Но не знаем колко лошо е положението.

— Може да пратиш птица — предложи Хирам.

Петронус поклати глава.

— Не ми е работа. Напуснах ордена. Точно ти знаеш прекрасно причината.

Хирам и Петронус бяха заминали заедно за Уиндвир като млади. Беше им омръзнала миризмата на риба по ръцете им и бяха жадни за познания и приключения, затова станаха послушници. След няколко години Хирам се бе върнал у дома за по-простичък живот, а Петронус бе започнал да катери църковните рангове, за да остави следата си в света.

Хирам кимна.

— Знам защо. Нямам представа как издържа толкова дълго. Но по едно време го обичаше.

— Още го обичам — каза Петронус. — Обичам идеята на ордена… как започна и какво представляваше. А не в какво се превърна. П’Андро Уим ще се просълзи, ако види в какво го превърнахме. И за миг не е искал да богатеем от познанията и да качваме и сваляме крале с една дума. — Гласът на Петронус натежа, когато започна да цитира човека, чиито слова знаеше наизуст. — „Ето, издигам ви като кула на разума срещу Епохата на смеещата се лудост и знанието ще е ваша светлина, и мракът ще бяга от него.“

Хирам замълча за минута. След това повтори въпроса си.

— Е, какво ще правиш?

Петронус потърка лице.

— Ако ме помолят, ще помогна. Но няма да им предоставя помощта, която искат, а тази, от която се нуждаят.

— А дотогава?

— Ще опитам да поспя. Ще ловя риба.

Хирам кимна и стана.

— Значи никак не те гризе любопитство?

Петронус не отговори. Продължи да гледа северозападното небе и дори не забеляза как приятелят му се отдалечи тихо.

Когато светлината си отиде, той влезе в къщата и опита да хапне малко супа. Стомахът му се съпротивляваше и той лежа с часове в леглото, докато пред затворените му очи се разиграваха картини от миналото. Помнеше тежестта на пръстена и на короната, лилавото расо и тъмносиния шал. Помнеше книгите, магиите и машините. Помнеше статуите и гробниците, катедралите и катакомбите.

Помнеше живот, който му се струваше по-простичък, защото в онези дни обичаше отговорите повече от въпросите.

След поредната нощ, в която се въртя във влажните от пот чаршафи, Петронус се надигна преди първите рибари, събра малко багаж и се измъкна в хладната утрин. Остави бележка на вратата за Хирам, в която обясняваше, че ще се върне, щом види с очите си какво е станало.

Когато слънцето се издигна, беше с шест левги по-близо до узнаването какво се е случило с града — някогашната му първа любов и най-красива мечта.

Неб

Неб не помнеше по-голямата част от последните два дни. През повечето време медитираше и се взираше в окъсаното копие на Уимската библия и нейния спътник — Сборник с исторически спомени. Бяха подарък от баща му.

Знаеше, че в каруцата има и други книги. А също и храна, дрехи и нови инструменти, опаковани в промазан плат. Но не можеше да се насили да ги докосне. Нямаше воля дори да помръдне.

Затова стоеше в сухата жега на деня и в щипещия студ на нощта, клатеше се и повтаряше думите пред очите си, редовете от евангелието, четиристишията на неговото ридание.

Някакво раздвижване в долината го откъсна от транса му. Ездачите се приближиха до ръба на опустошения град и изчезнаха сред кълбата дим, които витаеха като души на прокълнати. Неб легна по корем и пропълзя до ръба на хребета. Някаква птица изчурулика ниско зад него.

Не, не беше птица. Той се надигна на четири крака и се обърна бавно.

Нямаше вятър. Въпреки това усети полъха, когато привиденията се измъкнаха от гората и тръгнаха да го обграждат.

Неб скочи на крака и се затича.

Невидима ръка го сграбчи.

— Стой, момче! — Шепотът сякаш идваше от стая, пълна с бали памук.

Отблизо се виждаха коприненият ръкав, сплетената брада и широкото мъжко рамо. Неб продължи да се бори и се появиха още ръце, които го натиснаха към земята.

— Няма да те нараним — обади се гласът. — Ние сме съгледвачи от делтата. — Мъжът изчака да осмисли думите му. — От Уиндвир ли си?

Неб кимна.

— Ако те пусна, ще стоиш ли мирен? Цял ден обикаляме из пущинака и не искам да те гоня.

Неб кимна отново.

Съгледвачът го пусна и се дръпна. Неб се надигна бавно и огледа поляната. Наоколо клечаха поне половин дузина мъже, които едва се различаваха на сутрешната бледа светлина.

— Как се казваш?

Младежът отвори уста, но от нея излезе само брътвеж от евангелието. Смесени и накъсани изречения, в които нямаше никакъв смисъл. Той затвори очи и поклати глава.

— Дайте птицата — нареди командирът на съгледвачите. В прозрачните ръце се появи малка птичка. Капитанът издърпа парче конец от шала си и го върза към крачето й. След това я подхвърли във въздуха.

Изчакаха един час, преди птицата да се върне. Когато я прибраха обратно в клетката й, капитанът вдигна Неб на крака.

— Трябва да ти съобщя, че ще бъдеш гост на лорд Сетберт, надзорник на ентролузианските градове-държави в делтата на трите реки. Приготвил е покои в лагера си. С нетърпение очаква пристигането ти и иска да знае всички подробности за падането на Уиндвир.

Когато го подкараха към гората, Неб се дръпна и посочи каруцата.

— Нашите хора ще я приберат — каза командирът на съгледвачите. — Надзорникът няма търпение да се срещнете.

Неб искаше да запротестира, но не го направи. Нещо му подсказваше, че няма как да се опълчи срещу заповедите на тези мъже.

Затова ги последва мълчаливо. Не използваха пътеки, не оставяха следи и почти не шумяха, но знаеше, че са около него. Ако се отклонеше, го сръчкваха обратно в нужната посока. Вървяха два часа, преди да стигнат до скрития лагер. Нисък, дебел мъж в ярки дрехи седеше до висока червенокоса жена със странно изражение.

Дебелакът се усмихна широко и разпери ръце. Неб реши, че прилича на любящия баща от историята за принца беглец, който посреща нетърпеливо отдавна изгубения си син.

Погледът на жената му казваше, че изобщо не е така.

Рудолфо

Рудолфо остави Скитащата армия сама да избере лагера си, защото знаеше, че хората му ще се сражават по-пламенно, ако защитават нещо, което сами са избрали. Разположиха шатрите и кухните в западните хълмове, където вятърът не отнасяше пушека от димящите руини, а горянските съгледвачи започнаха да претърсват поизстиналите граници на града. Засега не бяха намерили оцелели.

— Продължавайте да търсите на смени — каза Рудолфо. — Ако откриете нещо, пратете птица.

Грегорик кимна.

— Разбрано, генерале.

Рудолфо поклати глава. Когато превали хребета и зърна за пръв път опустошението на Уиндвир, смъкна шала си и заплака силно, така че хората да видят мъката му. Продължаваше да плаче открито, както и Грегорик. Сълзите се стичаха по зацапаното му лице.

— Не мисля, че ще откриете някого.

— Знам, генерале.

Рудолфо се оттегли в шатрата си и закуси със сливово вино, прясна антилопа и миризливо сирене. Пред очите му се въртяха спомени от най-величествения град и се смесваха с изгледа на все още димящите руини.

— Богове — прошепна той.

Първият му спомен бе от погребението на папата. Онзи, когото бяха отровили. Иаков, бащата на Рудолфо, го бе довел в града, за да почетат родството. Дори го беше взел на коня си. Рудолфо се държеше здраво за гърба на баща си, докато яздеха зад ковчега на папата. Великата библиотека бе затворена заради траура, но Иаков бе уредил кратка визита у един епископ, когото съгледвачите му бяха спасили от бандити по пътя за Изпепелената пустош.

Богове, колко много книги имаше! След Епохата на смеещата се лудост последователите на П’Андро Уим събираха каквото открият от Отминалите времена. Магия, наука, изкуство, история, карти и песни. Пазеха ги в библиотеката в Уиндвир и малкото планинско село се бе превърнало в най-могъщия град на Новия свят.

Тогава беше на шест години. Двамата с баща му бяха влезли в първото помещение и навсякъде — около и над него — се простираха лавици с книги. За пръв път бе изпитал почуда и това го бе изплашило.

Сега мисълта за изгубеното познание го плашеше още повече. Никой не биваше да изпитва подобна почуда. Той глътна остатъка от виното и плесна да му донесат още.

— Какво би могло да предизвика подобно нещо? — прошепна тихо той.

Един капитан се покашля учтиво на входа на шатрата.

— Да? — вдигна поглед Рудолфо.

— Лагерът е разположен, генерале.

— Чудесни новини, капитане. След малко ще дойда. — Рудолфо вярваше напълно на хората си, но знаеше, че войниците действат според очакванията на командването. Добрият лидер трябваше ясно да подчертае своите изисквания.

Капитанът изчака отвън, а Рудолфо се надигна и препаса меча си. Обърна се към малкото огледало да намести тюрбана и пояса си и излезе в късното утро.

Рудолфо обиколи лагера, окуражи хората си и изслуша предположенията им за гибелта на Уиндвир, след което реши да дремне в шатрата си. Не беше спал пълноценно от три дена, но въпреки изтощението не можеше да откъсне мисълта си от разрушения град.

Знаеше, че е била някаква магия. Орденът имаше врагове, но нито един не притежаваше подобна мощ, че да предизвика толкова пълно унищожение. Може би беше злополука. Нещо, открито от андрофрансините, остатък от Епохата на смеещата се лудост.

В това имаше повече смисъл. Цялата цивилизация бе срината с магии и военни машини по време на кралете магове. Изпепелената пустош бе доказателство и от хиляди години андрофрансините разкопаваха тези земи и събираха откритите магии и машини в града си. Безобидните открития се продаваха, за да поддържат Уиндвир като най-богатия град. Другите се запазваха, за да поддържат мощта му.

В края на следобеда се появи птица. Рудолфо прочете съобщението и се замисли над дребния, разкривен почерк на Грегорик.

„Открихме говорещ метален човек.“

„Доведете ми го“ — написа отговора Рудолфо и изпрати птицата обратно.

След това зачака съгледвачите си в шатрата.