Ридание

Рудолфо

Когато керванът, охраняван от Рудолфо, наближи, вратите на летния папски дворец бяха затворени и под тежка охрана. Видяха скупчените каменни постройки, сгушени под върховете на Драконовия гръбнак отдалече, но измина почти половин ден, преди да достигнат входа и да зърнат мрачните мъже със сиви униформи.

Остатъкът от пътя бе преминал без инциденти, към тях се присъединиха още андрофрансини, тръгнали да изпълняват заповедта на новия папа. Първата подобна група се състоеше от археолози, останали в далечната станция на ръба на Изпепелената пустош, очакващи ескорт от сиви гвардейци, за да се приберат в Уиндвир. Рудолфо яздеше в края на кервана и ги изучаваше. Мъжете бяха мълчаливи и не общуваха, носеха малка заключена кутия. Расата им бяха тъмносини, което ги различаваше ясно от останалите.

Втората група се състоеше от неколцина уимци — включително лечител и машинен инженер, — съпровождащи каруца с книги към двореца.

Рудолфо поклати глава. Заповедта за завръщането на всички андрофрансини и събирането на оцелелите ресурси беше грешно решение на новия папа, макар че за други може да изглеждаше солидна стратегия. Мотивацията беше ясна. Орденът бе понесъл смъртен удар с унищожаването на Уиндвир, а когато светлината угасне, скупчването на всичко налично изглеждаше разумно.

Но бе по-добре да се разпръснат, да изчезнат в очакване на утрото. Както беше сторила неговата Скитаща армия.

Хората му вече се бяха прибрали тихо и се подготвяха да защитават прериите от армиите, които напредваха към Уиндвир в помощ на Сетберт.

По време на пътуването бе получил две птици. Първата бе от Влад Ли Там и го окуражаваше. Банкерът корабостроител стоеше зад него, а Желязната армада бе заела места около масивните пристанища на Ентролузия. Но Рудолфо знаеше, че въпреки добрите намерения и новата договорка кланът Ли Там бе само един от многото. А след като пръстенът и короната се носеха от нов папа, дори този съюз можеше да се разпадне.

Все пак беше добре да чуе, че Деветте горски дома имат приятел.

Втората бележка го обезпокои. Естествено, знаеше, че думите му нямат толкова тежест, колкото тези на папата, но се надяваше, че Джин Ли Там и Исаак ще останат в относително безопасните гори. Когато научи, че са тръгнали към него, и без това лошото му настроение помръкна съвсем.

Щом зърнаха стражите на портите, той спря съгледвачите си и се приближи към Сирил.

Архикнижовникът протегна ръка и Рудолфо я раздруса здраво.

— Наистина ни изпроводихте — каза Сирил. — Благодарен съм.

Рудолфо се усмихна пресилено.

— Щастлив съм да помогна.

— Ако мога да върна по някакъв начин услугата? — продължи архикнижовникът.

Рудолфо кимна.

— Познаваш ли този папа Непоколебим Първи?

Сирил се огледа в двете посоки, за да се убеди, че не ги чуват.

— Нов архиепископ, от подмазвачите на предишния папа. Занимаваше се с поземлено право. Мисля, че е роднина на надзорника на ентролузианските градове-държави.

Ключът в мозъка на Рудолфо се завъртя и изщрака. Интересно, че точно този архиепископ е бил извън града и сега е папа след удара на Сетберт. Той поглади брадата си и кимна бавно.

— Ясно.

— Сигурен съм, че ще се отнесе справедливо към вас — добави Сирил.

Рудолфо се взря в лицето на книжовника. Имаше тъмни кръгове под очите и едноседмична сива брада.

— Да се надяваме.

Погледна към портите, които се виждаха отвъд каменните постройки на прилежащото селце. Стражите ги наблюдаваха, но никой не се приближаваше.

Сирил се размърда неловко.

— Не знам какво е станало с Уиндвир. Не съм убеден, че някой може да каже със сигурност. Но мисля, че не е толкова свързано с политиката, колкото с децата на П’Андро Уим. От векове си играем с древния огън, няма да се учудя, ако сами сме си го причинили.

Рудолфо кимна, но не отвърна нищо. Понякога цялата истина можеше да те постави в неизгодно положение.

„Скоро всички ще я научим.“

Той се върна при хората си и издаде заповеди чрез жестове. Видя как те наведоха гневно очи, но знаеше, че ще изпълнят повелите му. Може би, ако Грегорик беше тук, щеше да е по-различно. Може би старият му другар щеше да разчете намеренията по жестовете и да възрази.

Но Грегорик беше на четиристотин левги от тук и наблюдаваше любопитния старец и гробокопачите му.

Горянските съгледвачи се изтеглиха обратно по пътя и се скриха от поглед, а Рудолфо изтупа прахоляка от наметалото си, намести тюрбана и потегли към портата.

— Аз съм лорд Рудолфо от Деветте горски дома — каза той на възрастния капитан, който го очакваше. — Аз съм генерал Рудолфо от Скитащата армия. Идвам да преговарям с папа Непоколебим Първи, крал в изгнание на Уиндвир и свещен взор на андрофрансинския орден.

Когато донесоха окови, Рудолфо се усмихна и протегна ръце.

Сетберт

Лорд Сетберт, надзорник на ентролузианските градове-държави, закусваше под късното утринно слънце. Набоде маринованите аспержи със златната виличка и ги поднесе към устата си.

Генерал Лисиас застана пред него и Сетберт нарочно не го покани да седне.

— Е, Лисиас! — заговори той с пълна уста. — Какви са днешните вести?

Преглътна аспержите и ги проми с охладено кафе, което се изстудяваше в реката на три левги оттук и се носеше от куриер.

Старият генерал най-сетне си беше отпочинал. Напоследък дъртият негодник нямаше много работа. Скитащата армия беше изчезнала преди четири дни. Бяха събрали шатрите си по тъмно и щом слънцето изгря, полето, където беше лагерът им, се оказа празно. Лисиас изпрати съгледвачи, но разбира се, нито един не се завърна. Откриха телата им в гората на следващата сутрин.

— Един патрул е открил следи от съгледвачи снощи — докладва Лисиас. — Добри са, но не могат да заличат напълно следите си. Все пак не са останали много.

Сетберт се усмихна, избра по-голяма вилица, набоде голям резен говеждо и го поднесе към устата си. Отхапа част от него и сдъвка месото добре, преди да проговори.

— Рудолфо е хитра лисица. Смята да ме държи под око.

— И аз подозирам така, но те се държат близо до града. Което ме подсеща за другия въпрос.

Сетберт усети как веждите му се извиват.

— Какъв?

— Не сме разрешили проблема с нарушителите.

Сетберт се разсмя и от устата му се разхвърчаха късчета месо.

— Още ли копаят гробове?

Лисиас кимна.

— Не са нарушили свещеното запечатване… засега.

— Още една хитра лисица! — кимна Сетберт. — Какво знаеш за този Петрос?

Лисиас сви рамене.

— Не много. След като прибра момчето, отиде в Кендрик и събра местните. Повечето от тръгналите с него са бежанци и търговци, които са идвали в Уиндвир, а после нямало къде да отидат.

Сетберт поклати глава.

— Наистина ли иска да погребе всички?

— Колкото успее, милорд — отвърна Лисиас. — Съгледвачите от юг и запад казват, че мълвата се разпростира и среща все по-голяма подкрепа.

Лицето на генерала бе в сянка, но за миг на него сякаш се изписа възхищение.

— Трябва да говоря с този човек — реши Сетберт.

— Не мисля, че ще е благоразумно, милорд.

— Благоразумно може би не, но поне ще е правилно. Все пак трябва да се погрижа за Уиндвир. — Харесваше му иронията в тези думи. Зачуди се какво ли би помислил братовчедът Орив, ако узнае цялата истина? Или ако узнае за ловката манипулация, която бе пощадила този нов папа на Уиндвир? Сетберт беше платил малко състояние, за да се убеди, че първородният син на сестрата на майка му е далече, преди да разтърси клетката на рая и да призове гнева на боговете.

— Щом милорд желае — наклони глава Лисиас. — Може да го посетим следобед.

Сетберт кимна.

— Ще е чудесно, генерале. — Той отпи от охладеното кафе. — Има ли друго?

Лисиас го изгледа смутено.

— Носи се мълва за вашата… — Генералът се затрудни в избора на думи — намеса в падането на Уиндвир. — Замълча. — За момента е само слух. Дочути реплики между офицерите. Не сте много внимателен, когато се хвалите.

Сетберт се засмя.

— Че защо да внимавам? Свикай сбор на лагера и ще им кажа истината на драго сърце. Ти държеше да го пазим в тайна. Аз се съгласих, колкото и да не ми се нрави.

Лисиас беше консервативен и контролът на информацията беше част от стратегията му. Ветеранът беше обучен в Академията и владееше брилянтно професията си, но се тревожеше за неща, които вече не бяха важни.

„Заради мен. — Сетберт се усмихна. — Аз промених света.“

Генералът стисна зъби.

— Лорд Сетберт, мислех, че разбирате колко е важно да запазим дискретност в този случай.

Надзорникът махна с ръка.

— Слуховете са несъстоятелни. Нека ти покажа. — Той плесна с ръце и се появи един слуга. — Ти кой беше?

— Аз съм Герит, милорд — поклони се мъжът.

— Герит, вярваш ли, че аз съм унищожил Уиндвир с една от андрофрансинските играчки?

Слугата премести поглед от Сетберт към Лисиас, видимо несигурен как да отговори.

— Е?

Мъжът пребледня и продума:

— Чух подобно нещо, дори от вашите уста, милорд.

— Да — каза Сетберт бавно и се наведе напред, — но вярваш ли го?

Слугата вдигна глава и го погледна в очите.

— Не знам на какво да вярвам, лорд Сетберт.

Надзорникът се усмихна и се облегна назад, освобождавайки мъжа с жест.

— Ето за това говоря, генерал Лисиас. Никой не знае на какво да вярва. Някой ще реши, че говоря истината, друг ще сметне, че е лудост един човек да може да унищожи град. — Усмивката му се разшири. — А други дори ще повярват, че е бил проклетият горянски крал.

Лисиас кимна, но мрачният му поглед говореше, че не е съгласен. Старият генерал беше прав, но Сетберт за нищо на света не би му го казал. Надзорникът бе твърде въодушевен, когато зърна за пръв път резултата от делото си. Колоната от дим, разрушеният град, дори пълното отчаяние на андрофрансинското момче бяха твърде силен опиат, който го омайваше с триумфа на постигнатата цел.

Пък и кой не би се почувствал опиянен, след като спаси света?

Джин Ли Там

Джин Ли Там седеше пред малката си шатра заедно с Исаак и човъркаше купичката с варен ориз и сушени зеленчуци, докато надаваше ухо към приглушения разговор на съгледвачите.

Засега срещаха само малки групи андрофрансини, които си проправяха път на север. Нейният отряд се движеше встрани от пътищата, за да избягва нежелани срещи, и тя бе благодарна на Исаак, че го бе позволил. Донякъде се боеше, че той ще пожелае да се присъедини към хората от ордена си.

Но той бе отказал.

Също така се боеше, че мехослугата няма да се съобразява с човешките нужди от почивка, сън и храна. Но той се съгласяваше мълчаливо.

— Ти не искаш да се връщаш! — промълви Джин между хапките.

Исаак я погледна. Смъкна качулката си и последните слънчеви лъчи се отразиха в кръглата му глава.

— Аз съм опасен за тях — отвърна той равнодушно. — Опасен съм за целия свят.

Тя беше сглобила парчетата, но от уважение — доколкото можеше да се покаже уважение към една машина — не повдигаше въпроса. Ала вече бяха на два дена от летния папски дворец, където ги очакваше кой знае какво, и бе време да потвърди предположенията си.

— Сетберт те е използвал — изтъкна тя. — Това е очевидно. Андрофрансините са изкопали някакво древно оръжие и Сетберт е променил по някакъв начин заповедите ти за тъмните си цели.

Исаак замълча за момент, а клепачите му запърхаха като метални молци. След това отвърна с тих глас:

— Знам, че синовете и дъщерите на Ли Там са сред най-образованите хора по света. Запозната ли сте с историята на Стария свят?

Тя кимна.

— Доколкото е известна. Повечето е загубено.

— Когато П’Андро Уим унищожил младите крале магове, седмината синове на Ксум И’Зир, баща им се затворил за седем години и през тях създал заклинание…

Джин спря да диша.

— Седемте какофонични смърти.

Исаак кимна.

— Изпратил хората си по цялата земя да изрекат кръвната магия и да развихрят гнева на тъгуващия архимаг.

Джин Ли Там знаеше историята. След Третия катаклизъм Епохата на смеещата се лудост се бе спуснала над земята, по-късно наречена Изпепелената пустош. Малцината оцелели полудели от видяното. Още по-малко се скрили под земята в планинските пещери на Драконовия гръбнак, далече на север. След това те изпълзели и разкопали руините, за да съберат каквото било останало от света. По това време първият Рудолфо вече бил изчезнал на северозапад, отвъд Стената на пазителя, скривайки се в Прерийното море на края на Новия свят.

Джин понижи глас.

— Знаеш ли заклинанието?

Исаак кимна.

— Произнесох го на централния площад на Уиндвир и видях как градът рухва.

Джин потръпна.

— Как е възможно подобно нещо?

Исаак се извърна.

— Записите ми са били подменени. А бяха толкова внимателни с нас! Брат Чарлс триеше паметта ми всяка вечер, за да не запазвам подобно знание. Но неговият чирак промени записа ми за поведение по заповед на лорд Сетберт.

Джин поклати глава.

— Не говоря за това. Работата ми е ясна. Сетберт дърпа множество конци. Не разбирам защо изобщо е подхванал толкова опасно дело?

Исаак я погледна и от радиатора му блъвна пара.

— Запазването на цялото познание е сърцевината на андрофрансинската мисия.

Джин знаеше, че това е вярно. Заедно с огромното любопитство как работят нещата. Беше чувала истории за невероятно сложни машини, които се съхранявали в подземията на вече разрушения град. Баща й, както и другите приближени на ордена, се облагодетелстваше от това. В градината му имаше механична птичка — по-скоро играчка. По-практична придобивка бяха железните му кораби с двигатели, които андрофрансините бяха построили по древните чертежи. Те правеха клана Ли Там най-могъщата морска сила в Познатите земи.

Може би в това се коренеше падението на Уиндвир.

Те се криеха в града си, пазени от бог знае какво, освен от Сивата гвардия. И подхвърляха частици познание и новости на приближените си, ограничавайки останалите. Пазеха това, което бяха научили, в очакване светът да стане готов за него.

Бяха толкова внимателни с другите, а не бяха проявили подобна предпазливост в своите редове. Сетберт бе успял да научи за заклинанието и как да го използва, за да съсипе ордена.

Тя погледна металния човек насреща. Дали не беше поредният пример за провала им да пазят себе си така, както пазеха света.

— Любопитно ми е за теб, Исаак.

Той примигна.

— За какво сте любопитна?

Джин сви рамене и се усмихна.

— Никога не съм виждала метален човек. Ти си рядкост.

Исаак кимна.

— Едно време е имало хиляди като мен. Когато Руфело е писал труда си „Спецификации и наблюдения над механичната епоха“, е работил с остатъците от мехослугите, които е открил сред руините от най-старите времена, потрошени артефакти от Епохата на младите богове.

Джин привърши с ориза, преди да зададе следващия въпрос.

— Кога си построен?

Той се поколеба и това не остана незабелязано. „Не е свикнал да говори за себе си“ — отсъди тя.

Но след кратко мълчание Исаак отговори.

— Паметта ми е подменяна поне два пъти след първото ми осъзнаване. Нямам данни от онези времена. Първият ми спомен е как брат Чарлс ме пита дали работя и дали мога да изрецитирам Четиринайсетия псалм. — Той млъкна и очите му присветнаха няколко пъти, докато механизмите в главата му бръмчаха. — Последното ми пробуждане бе преди двайсет и две години, три месеца, четири седмици, шест часа и трийсет и една минути. Не съм сигурен кога съм построен, но предполагам, че някъде в мен има такива данни. Брат Чарлс беше много прецизен майстор.

Джин го огледа. Гърдите му се движеха, за да поддържат странния огън в него и водата да се превръща на пара, за да го задвижва и да му дава глас. Очите му бяха от някакви скъпоценни камъни — мътни, жълти и светещи с различна сила. Устата му бе като капак, който се отваряше често, вероятно в опит да му придаде по-човешки вид. Чудо от отминалите времена, възкресено внимателно, чрез приспособяване на познанията към съвременните възможности.

— Наистина е бил прецизен.

Исаак я погледна и очите му потъмняха.

— Той беше… мой баща.

Гърдите му се задвижиха по-бързо и силно. От очите му потече вода — още едно човешко качество: машина, която може да плаче. От устата му се изтръгна жален силен писък.

Джин остави купата си и посегна да го потупа по рамото. То беше кораво, по-грубо от вълненото расо.

— Не знам какво да ти кажа, Исаак.

В крайна сметка не каза нищо и просто остана с него, докато се наплаче.

Неб

Неб вдигна поглед от количката и зърна голямата група ездачи, която приближаваше от юг. Опита да преброи конете, но се отказа. Нямаше начин, просто бяха твърде много.

Пусна товара от кости и затича към Петронус, като крещеше с цяло гърло. Старецът погледна към него през почернялото поле, но беше твърде далече и не можеше да види изражението му. Останалите спряха работата си, но Петронус им подвикна да продължават.

Неб тичаше с всичка сила, но ездачите го изпревариха и той се закашля от вдигнатия прахоляк. Когато гледката се проясни, видя, че са обградили стареца и един едър мъж на огромен жребец — Сетберт, го заговаря.

Неб се приближи, но спря отстрани и се заслуша.

— Мислех, че си в Кендрик — каза Сетберт.

Петронус се поклони.

— Бях, милорд. Върнах се.

— Виждам — изсумтя Сетберт. — И какво точно правиш?

Неб видя, че кавалеристите се оглеждат и преброяват групата. Неусетен ветрец вдигна прахоляк от земята и той дочу тихо подсвирване.

— Тук сме! — чу се лек шепот.

Неб кимна, макар че вътрешностите му се втечниха.

— Погребваме нашите мъртви — отвърна Петронус.

— Но нали сте запознати с декрета за свещеното запечатване?

Петронус кимна.

— Внимаваме да не навлизаме в самия град. Изчакваме да получим разрешението ви за нарушаване на декрета с хуманитарна цел. Доколкото съм запознат, има такъв прецедент от…

Сетберт вдигна ръка.

— Знам, знам. Не съм глупак, старче. Поназнайвам андрофрансинските закони. Но стига толкова. Ще ти дам нещо повече от разрешение.

Неб видя болезнения поглед на Петронус, той сякаш знаеше какви ще са следващите думи на Сетберт и изпитваше боязън.

Надзорникът се надигна на седлото, доколкото можеше, и гушите му се раздрусаха.

— Съберете ги — извика той на хората си. — Съберете всички.

Войниците започнаха да подбират гробокопачите.

Когато всички се скупчиха, Сетберт започна обръщението си.

— Поздравявам ви за добрата работа! Делото ви е благородно. — Очите му обходиха тълпата, търсейки да срещнат нечий поглед. — Петрос казва, че в андрофрансинските закони има вратичка, която ми позволява да ви дам разрешение да влезете в Уиндвир по хуманитарни причини. Ще сторя нещо повече. — Гласът му се извиси. — Подкрепям това начинание от името на андрофрансинския орден и като пазител на Уиндвир ще ви защитавам, докато работите. Всеки ще получи добра заплата, освен това ще пратя припаси и готвачи.

Може би очакваше въодушевени викове, но нямаше. Петронус го изгледа сурово.

— Ние не правим това за пари, Сетберт. А защото трябва да се направи.

Надзорникът изсумтя.

— Именно. — Той се приведе от седлото. — Виж, старче, без значение дали искате, ще получите моята помощ, иначе няма да ви разреша да влезете в града.

Петронус стисна зъби.

— Това няма да промени отношението на света, щом научи какво си сторил — отвърна той тихо. И се изплю в лицето му.

Неб видя как изражението на надзорника преминава от шок към гняв. Мъжът обърса плюнката и ритна силно и бързо. Ботушът му попадна в челюстта на Петронус и старецът падна със завъртане на земята. Неб се втурна, но не успя да го хване. Двамата се стовариха в прахоляка. Сетберт изръмжа отгоре им:

— Последно условие. Всичко, което откриете, принадлежи на андрофрансинския орден. Хората ми ще прибират находките ви всеки ден. Имам поне един шпионин в лагера ви и ще знам, ако ме излъжете. — Усмихна се. — Разбра ли ме?

Петронус разтърка челюстта си. Очите му светеха опасно.

— Разбирам.

В този миг Сетберт забеляза Неб.

— Успя ли да проговориш, момче? Готов ли си да ми разкажеш за опустошението на Уиндвир?

Очите им се срещнаха и Неб усети, че потръпва. Не можеше да мръдне.

Сетберт се засмя.

— Така си и мислех.

Обърна се, а младежът продължи да го гледа. Внезапно му се прииска да не беше срещал папа Петронус. Може би тогава щеше да намери начин да убие Сетберт.

Но погледът на Петронус, огънят в очите и ледът в гласа бяха проникнали дълбоко в душата му. „Това няма да промени отношението на света, щом научи какво си сторил.“

Може би някой друг щеше да накара Сетберт да плати за греховете си.