Ридание

Рудолфо

В имението на Влад Ли Там кипеше дейност, когато Рудолфо наближи неохраняваната порта. Голямата сграда се извисяваше над палмите и над зеленото море с белите плажове. Половината армада беше пристанала, а другата половина се намираше на котва в залива. Рудолфо видя сандъците, бъчвите и палетите, които слугите товареха на корабите.

Беше взел разстоянието за шест дена — цяло чудо, — като спираше само в краен случай. Язденето сам и анонимен си имаше привилегии — сред които относително лесното намиране на подслон. Рудолфо бе използвал времето, за да планира предстоящата конфронтация.

Но когато пристигна и видя отворените, неохранявани порти и слугите, които мъкнеха кутии и сандъци през градината към доковете, се спря.

„Готвят се да заминат.“ Но защо? Той се огледа отново. Хората се движеха с методична припряност. От време на време се подвикваха въпроси и заповеди. Имаше система, заложена стратегия във вършенето на работата. И хората бяха разделени на екипи.

Рудолфо се насочи към един мъж на средна възраст с дълга червена коса.

— Аз съм лорд Рудолфо от Деветте горски дома, генерал на Скитащата армия — представи се с лек поклон. — Искам да говоря с лорд Влад Ли Там.

Мъжът кимна.

— Той ви очаква. — После посочи другия край на имението. — Следвайте пушека.

Рудолфо помириса въздуха и долови леката миризма на дим, освен това го видя да се издига зад къщата. Заобиколи градината и миризмата се засили. Щом мина покрай северното крило на имението, зърна кладата.

Влад Ли Там стоеше до нея и я подхранваше с подвързани книги от една ръчна количка. Беше с гръб и Рудолфо си помисли, че лесно може да го убие.

Но все още не беше ясно. Защото Влад Ли Там би застанал в такава позиция само ако я бе обмислил предварително и бе видял изгода.

„Може би смъртта е изгодата, която търси.“

Рудолфо извървя разстоянието помежду им, докато Влад хвърляше последната книга в огъня и завърташе количката.

— Лорд Рудолфо. Нали ще простите, ако продължа с делото си, докато говорим? Имам още много работа.

Рудолфо кимна.

— Много добре — каза Влад Ли Там. — Последвайте ме. — Забута количката по тясната пътека, осеяна с пъстри цветя, към отворените врати на имението. Рудолфо го последва през страничния вход, домакинът буташе количката по дебелите килими на коридора. Завиха надясно, после наляво. Стените бяха празни, но ясно си личаха следите от доскорошните произведения на изкуството.

— Заминавате ли? — попита Рудолфо.

— Да — отвърна Влад Ли Там през рамо.

Забавиха ход и влязоха в обширната библиотека. Бяха останали малко книги, предимно популярни неща без стойност, зарязани в бързането.

— Къде отивате?

Ли Там сви рамене.

— Не знам. Извън Познатите земи. — Той изгледа студено Рудолфо. — Но личните ми работи не ви засягат. На Деветте горски дома предстои много работа и голяма отговорност.

Минаха покрай огромните библиотеки, които стигаха чак до тавана, и спряха пред един изкривен шкаф. Влад Ли Там го дръпна с две ръце. Шкафът се завъртя и разкри тайна стая — по-малка библиотека с килим, малка масичка и кресло. Само един от рафтовете не беше празен и Рудолфо опита да пресметне колко курса бе направил Влад до огъня отвън. Всички книги бяха еднакви — малки томчета с черна подвързия, наредени в редица. Влад започна от края и вдигна един том, задържа го, сякаш го претегляше с ръка.

Рудолфо присви очи.

— Почвам да вярвам, че личните ви работи ме засягат съвсем пряко. — Той замълча за кратко. — Каква е връзката между клана Ли Там и еретика Фонтейн?

Влад Ли Там задържа книгата в дланта си и не отговори. След това я постави внимателно в количката.

— Много добре. — Обърна се към Рудолфо и поглади копринената си роба. Думите му бяха ясни и твърди. — Пратих го да предизвика бунт в Деветте горски дома и да убие родителите ти. — Гласът му стана съвсем тих. — Той беше седмият ми син.

Ръцете на Рудолфо се спуснаха към дръжката на ножа му. Усети как лицето му пламва.

— Ваш син?

Влад Ли Там кимна.

— Много го обичах.

Думите го удариха здраво, макар Рудолфо да не знаеше защо. Може би заради начина, по който старецът ги изрече.

— Защо ви беше подобно нещо?

Мъжът въздъхна.

— Ти би трябвало да разбираш. Нали знаеш първия ред от Евангелието на П’Андро Уим?

„Промяната е пътят на живота.“

— Да — кимна Рудолфо.

— А Първото откровение на Т’Ерис Уим?

То беше кредото на мъчителите на покаянието. „Промяната може да бъде наложена с внимателен план и разумни действия.“ Те изрязваха уимски лабиринти в плътта на жертвите и се надяваха, че прекосяването на тези лабиринти ще донесе промяна и истинско покаяние.

— Знаете, че са ми известни.

— Една река може да се пренасочи, с достатъчно време и труд. — Влад се обърна към етажерката и взе нова книга. — Както и човек… или светът.

Рудолфо извади наполовина камата си.

— Убил си баща ми, за да предизвикаш някаква промяна у мен?

Ли Там кимна.

— Да. Но става дума за нещо, по-голямо от теб. Става дума за запазването на светлината. — В очите му се появи тих гняв. — Аз изиграх своята роля в името на светлината, Рудолфо. Платих цената за службата си. Ако искаш някакво правосъдие, за да продължиш напред, можеш да го получиш. Но след като ме убиеш, върви и изиграй своята роля. — Влад взе следващата книга от рафта. — Също така ще ти бъда благодарен, ако ме оставиш да привърша със задачата си.

Рудолфо пусна дръжката и ножът се плъзна обратно в канията. Колко ли курса до кладата бе навъртял старецът? Двайсет? Трийсет? Беше трудно да се каже, но Рудолфо не се съмняваше, че рафтовете са били пълни в началото.

— Тези книги…

Влад Ли Там отговори, преди той да довърши въпроса си.

— Това са архивите с дейността на клана Ли Там в Познатите земи, възложена от Т’Ерис Уим по време на Първото папство.

Рудолфо огледа немаркираните томове. Количеството им го смая.

— Толкова отдавнашни ли са?

— Да. От дните на Заселването.

Влад Ли Там взе последната книга и му я подаде.

Рудолфо я отвори и видя написаното. Беше на кланов език, който не знаеше, макар че разпознаваше някои от символите. Думите бяха сгъчкани, а отстрани имаше и цифри, които вероятно бележеха датите. Книгата беше само частично запълнена и той осъзна, че това вероятно е неговият том, последният. Спомни си думите на Влад.

„Става дума за нещо, по-голямо от теб.“

Претегли я на ръка и се замисли за момент дали да не я задържи. Ако Джин не искаше да я преведе, вероятно Исаак или някой друг мехослуга щеше да успее с повечко време. Но наистина ли искаше да узнае какво е написано? И какво щеше да промени това?

В крайна сметка я върна на Влад Ли Там.

Количката беше пълна, а рафтовете опразнени и двамата се върнаха към кладата. Не проговориха, докато не излязоха навън.

Влад Ли Там вдигна глава и отново срещна погледа му.

— Бях натоварен от ордена да осигуря ново място за Великата библиотека под грижите на силен лидер. — Той замълча. — Ти си новият пастир на светлината.

— Но защо аз? — попита Рудолфо.

Влад Ли Там сви рамене.

— Защо не? — Хвърли един том в огъня и пламъците го подхванаха. Чии животи бяха вътре? Какви дела бяха описани на тези страници? Как беше преместена реката и на каква цена?

Това беше уимски лабиринт, в който Рудолфо не бе сигурен, че ще се ориентира. А всеки въпрос го вкарваше по-навътре.

— А каква е ролята на четирийсет и втората ти дъщеря?

На лицето на Влад Ли Там се изписа смес от гордост и тъга.

— Тя е най-добрата и най-умната, стрела, която оформям от момента, в който се роди. — В гласа му прозвуча бащинска гордост. — Тя бе създадена за това време, точно както и ти.

Последният въпрос го придърпа още по-навътре в лабиринта.

— Ами Сетберт? Ти ли си виновен за унищожението на Уиндвир?

Влад Ли Там присви очи.

— Защо да загасям светлината, щом искам да я спасявам? Действията на Сетберт са си лично негови.

Но това не беше отговор и Рудолфо забеляза колко умело старецът избегна въпроса. В тона му имаше гняв… може би дори страх. „Той знае нещо повече.“

— Щом аз съм така нареченият пастир на светлината, може би трябва да бъдеш по-прям в отговорите си.

Но Влад Ли Там не каза нищо. Вместо това пусна нова книга в огъня.

Стояха до кладата и мълчаха известно време. Там методично подхвърляше книгите, а Рудолфо гледаше как пламъците поглъщат секретните истории една след друга. Цялата дейност на Ли Там през вековете, първо маскирани като корабостроители, а после като най-голямата банка в Познатите земи.

Накрая Влад стигна до последния том. Книгата на Рудолфо, пастира на светлината. Той я вдигна нежно.

— Нямаш деца, нали, Рудолфо?

— Знаеш, че е така.

Влад Ли Там кимна бавно, взирайки се в пламъците.

— Нашите приятели от Уиндвир можеха да ти помогнат в това.

Дали? Вероятно, макар да се съмняваше. Рудолфо поклати глава.

— Андрофрансинските магии са често силно преувеличени.

— И все пак. — Влад Ли Там продължи с тих глас: — Аз имах много деца. — Очите му се отклониха от огъня и срещнаха тези на Рудолфо. — Жертвах шестнайсет от тях, за да те направя такъв, какъвто си. Седемнайсет, ако броим дъщерята, която ме отхвърли от любов към теб. — Той погледна настрани. — Ако имаш деца някога, ще оцениш колко сериозно възприемам работата си на този свят.

Рудолфо отново опипа съгледваческата кама.

— Нямам деца. Но ако имах, нямаше да ги третирам като пионки.

Щеше да извади ножа си и да убие Там на място, но нещо го спря. Нещо, което бе видял много отдавна, като момче, когато стоеше до друг мъж пред съвсем различен огън. Кладата на брат му Исаак, край която беше с родителите си. Сега видя същото.

Сълза, стичаща се по лицето на тъгуващ баща.

Рудолфо гледаше сълзата, а пръстите му галеха дръжката на камата. Всеки въпрос го вкарваше все по-навътре в лабиринта и сега, пропаднал в центъра, не бе сигурен какво да предприеме. Това колебание доведе до ново откритие. Че несигурността го притесняваше повече от мисълта, че този старец е прорязал уимски лабиринт в душата му с подсолен нож, също като мъчител, и е променил живота му, отрязвайки парченца в ключови моменти. Колко далеч бе стигнал? Близнак, по-голям с минута, умира от лечима болест като дете и по-малкият става наследник. Двама здрави и грижовни родители са убити, за да може детето да поеме властта от ранна възраст. В момент на нови съюзи близък приятел — последна връзка с детската невинност — е убит, а в плодородната почва на мъката пониква силно партньорство чрез брак, прерастващо в нещо като любов.

Въпросите го бяха довели в центъра на лабиринта и Рудолфо виждаше, че би могъл да изпие цял океан от въпроси и да остане на сухо, жадуващ за още.

Влад Ли Там не срещна погледа му. Той протегна последната книга към огъня и Рудолфо се извърна.

Не искаше да види как този тъгуващ баща изгаря книгата на живота му.

— Лорд Там — каза той през рамо с уморен глас, — ако ви видя отново, няма да се поколебая да ви убия.

Качи се на коня и не погледна назад.

Чу как книгата пада в огъня и как страниците с живота му пращят, докато пламъците ги поглъщат.

Петронус

Петронус погледна към планината от хартия на бюрото и въздъхна. Топлият ветрец носеше през прозореца миризмата на града и на цъфналите цветя в градините на Рудолфо.

Той разтърка слепоочията си. Очите го боляха заради ръкописите със ситни букви, които четеше през последните месеци, а от седмица имаше и главоболие. Ръката му също изтръпваше и беше пратил Неб при речната жена за соли, в които да я кисне. Количеството документи беше огромно още от първите дни, а след пристигането му тук продължи да расте стабилно. Трябваше да работи непрекъснато, ако искаше да приключи с повдигнатите въпроси преди съвета. Сядаше на бюрото си още по тъмно и си тръгваше, след като падне мрак.

Днес нямаше да е по-различно.

Чу приближаването на Исаак през притворената врата — тракането и дрънченето на частите му, тежките стъпки и лекото съскане на парата, предхождащо металическия глас. Мехослугата надникна в стаята.

— Отче?

— Здравей, Исаак. Влез.

Металният човек се вмъкна в помещението. В една ръка държеше клетката със златната птичка, която Петронус го бе накарал да провери, а в другата — наръч листа.

— Свърших с механичната птичка. — Исаак остави клетката в ъгъла на бюрото, на същото място, откъдето я бе взел преди две-три седмици.

Петронус я огледа. Исаак искаше да я поправи, но той не му разреши, преди да научат повече. Птичката седеше на дъното на клетката, главата й трептеше, а единственото здраво око се въртеше свободно. Овъгленото крило беше изкривено и от него излизаха искри, а металните й нокти се свиваха автоматично. Папата насочи погледа си към Исаак.

Очите на мехослугата проблеснаха.

— Паметта и командите за поведение са сериозно повредени от огъня. Няма как да установим последните й инструкции, но тя наистина е собственост на Ли Там. Намерих посвещение от папа Интелект Седми, който я подарил на Шей Ли Там.

Петронус отмести изненадано поглед към птичката. Интелект е бил на папския трон векове преди орденът да започне да изучава машините на Стария свят.

— Значи не е андрофрансинско дело?

— Не, отче. Тя е възстановена, а не изработена по модел.

Петронус подбра внимателно следващите си думи. Заклинанието на Ксум И’Зир все още бе чувствителна тема за металния човек.

— Повредите й съвпадат ли със… събитията… в Уиндвир?

Очите на Исаак потъмняха, първо едното, после другото, и той се извърна.

— Да, отче. — От гърба му изригна пара със свистене и устата му се отвори и затвори. Петронус се бе научил бързо как да разчита тези белези. Исаак беше угрижен. Накрая металният човек продължи: — Но не разбирам. Механиката й е здрава, а е значително пострадала.

— Да — кимна Петронус.

Исаак понижи глас.

— Аз и останалите мехослуги бяхме в епицентъра на разрушенията. Защо на нас ни няма нищо?

Старецът сви рамене.

— Кракът ти е повреден.

Исаак поклати глава.

— Съгледвачите на Сетберт го повредиха. Самото заклинание не стори нищо на никого от нас. Не разбирам.

Петронус повдигна вежди. Не знаеше, че контузията не е резултат от заклинанието, и се зачуди защо не е мислил по този въпрос. Имаше общо четиринайсет мехослуги и всички без Исаак са били в библиотеката по време на разрушението. Беше видял почернелите останки и развалините от андрофрансинските артефакти, които работниците успяха да изкопаят. Малка част от тях можеха да бъдат възстановени. А металните хора се бяха измъкнали почти невредими.

— И аз не разбирам.

Исаак остави документите, които носеше, на малкото празно пространство на писалището.

— Това ме подсеща за другия въпрос, който искахте да разуча, отче.

Петронус разтърка слепоочия в опит да си спомни. Главата му беше задръстена и вече започваше да усеща болката зад очите си.

— Кой въпрос?

— Прегледах ресурсите на ордена, свързани с магии и машини, пригодни за военна употреба. Изложил съм всичко в доклада си.

Петронус погледна документите, но не ги взе.

— Можеш ли да обобщиш накратко?

Исаак кимна.

— Естествено, отче. Накратко, не е останало нищо.

Петронус грабна първата страница и я огледа.

— Нищо ли?

— Да, отче. Не е изненадващо. Брат Чарлс беше много съвестен и изтриваше по-опасната информация от мехослугите.

Петронус въздъхна. Тази част от светлината беше загубена, но може би това бе благословия. В противен случай щяха да бъдат принудени да вземат тежки решения. След като бе видял на какво зло бяха способни военните магии, не биваше да тъгува за този по-тъмен аспект на светлината. Стомахът му се сви, той вдигна глава и се взря твърдо в Исаак.

— Ами „Седемте какофонични смърти“? Какво стана със заклинанието?

Очакваше реакция, но когато тя се разигра пред очите му, се дръпна назад. Цялото тяло на Исаак се разтресе, очите му се завъртяха, а устата засвири. Дългите метални пръсти започнаха да се свиват и отпускат, а шлемовидната глава се залюля. Писъкът се засили, от радиатора блъвна пара. От очите и устата започна да капе вода. Духалата в гърдите му се задвижиха гневно.

— Отче, не ме карайте…

Петронус усети отчаянието в гласа си, но то му придаде гневен тон.

— Исаак, принуждавам те да отговориш под свещена клетва. Какво стана с какофоничните смърти?

Внезапно Исаак спря да се тресе и раменете му се отпуснаха. Гласът му стана равен и отнесен и някак далечен.

— Тази част от паметта ми беше повредена при изричането на заклинанието, отче.

Петронус се наклони напред и продължи по-спокойно.

— Повредена непоправимо ли?

— Да, отче — потвърди Исаак.

Петронус усети облекчение. Въпреки това сърцето му се късаше. През месеците, докато работеше с мехослугата, бе видял как дълбоката рана бе променила душата му.

— Съжалявам, че те принудих, Исаак. Но някои неща не трябваше да напускат Изпепелената пустош. Тези части от така наречената светлина трябва да си останат в мрака.

Исаак не каза нищо. Петронус не можеше да прецени дали металният човек изглежда облекчен, притеснен или и двете. Затова реши да смени темата.

— Имаме ли някакви новини от лорд Рудолфо?

Исаак поклати глава.

— Не, отче. Лейди Там не е получила нищо. Първият капитан Едрик и хората му изпратиха птици по крайбрежието, но досега няма вести.

Петронус кимна.

Внезапното изчезване на горянския крал след пленяването на Сетберт го изненада. Рудолфо беше своенравен, но също като баща си притежаваше силно чувство за отговорност. Щом приключеше с личната си работа, щеше да се завърне и да продължи делото. И той като Петронус щеше да стори това, за което е създаден.

— Сигурен съм, че ще се появи.

— Да, отче. — Исаак се обърна към вратата. — Ако това е всичко, имам среща с книговезците за обсъждане на логистиката.

Петронус се усмихна пресилено.

— Благодаря ти, Исаак.

Металният човек излезе и той се облегна назад. Отвън се чу детски смях и за миг носът му долови миризмата на солена вода и прясно уловена риба от неочаквания спомен. Краката му почти усещаха нагретите дъски на кея, докато тичаше след младия Влад Ли Там към чакащата ги лодка на баща му.

Внезапният образ на приятеля му като малък го изпълни с тъга. Знаеше, че под нея се крие ужасяващ гняв към човека, когото бе обичал като брат.

— Аз съм създаден за това — му беше казал Влад едно време, когато го попита какво щеше да прави, ако не беше лорд на Ли Там. След това бяха излезли да ловят риба за последен път и почти върнаха магията от старите дни, преди съдбата да ги подхване и да ги окове.

„Трябва да отида на риболов.“ Със сигурност някой от слугите или съгледвачите можеше да му намери пръчка и корда. Реката, минаваща през града, не беше много широка, но бе видял вировете под дърветата и кафявите гърбове на пъстървите, които пореха водата.

Ала в крайна сметка Петронус остана на бюрото си и продължи да работи, докато очите му не се замъглиха и ръцете не го заболяха. Стана от бюрото дълго след като жабите огласиха носещия мирис на гора нощен въздух.

— За това съм създаден — каза той тихо на мрака.

Джин Ли Там

Джин Ли Там се събуди от глъчка в коридора и се прокрадна до шпионката на вратата на всекидневната. Видя слугите и съгледвачите, които подтичваха тихо по стълбите и коридорите.

През последните две седмици спеше леко и неспокойно. Не беше в стила на Рудолфо да изчезне без никаква вест. Беше предал Сетберт на мъчителите си и бе потеглил сам, без да казва накъде и защо.

Един от съгледвачите донесе вест за пленяването на Сетберт и тя го разпита подробно. Надзорникът се бе предал лично на Рудолфо.

Сигурно му беше казал нещо. Но какво? Нещо за Уиндвир? Нещо за мотивите за това ужасно престъпление?

Каквото и да беше, Рудолфо бе изчезнал без нито дума и без съгледвачите, които се бяха заклели да го пазят на всяка цена.

А сега явно се бе завърнал. Джин си облече лека копринена роба и излезе през вратата към банята. Чу шума в съседните покои. Тих глас даваше нареждания за приготвянето на стаята.

„Явно и те са изненадани.“ Тя се засмя. Сигурно се бе появил през някой от скритите проходи и сега слугите бързаха да сменят завивките, въпреки че го правеха всяка сутрин в очакване на завръщането му. Той никога нямаше да поиска подобно нещо. Но хората познаваха краля си.

Глъчката стихна набързо и след малко се чуха тихи стъпки в коридора. В последните месеци бе привикнала да очаква тази отмерена крачка. Рудолфо спря за миг пред нейната врата, но продължи. Чу, че влезе в покоите си и изчака още десет минути.

След това се вмъкна тихо през вратата на банята в спалнята му. Рудолфо не беше там.

Джин Ли Там обиколи стаите, но не го намери. Приближи се към входа и надникна в коридора, който водеше към детските и нейните покои.

Разбира се. Тръгна към първата врата, стаята, която бе принадлежала на брат му. Вдигна ръка да почука, но я свали. Хвана дръжката и я открехна леко.

Рудолфо седеше на малкото легло. Носеше прости дрехи, а къдравата коса скриваше лицето му. Изглеждаше по-млад без зеления тюрбан на ранга му, въпреки че брадата му бе започнала да сивее. Държеше малкия меч в ръце. При отварянето на вратата вдигна поглед към нея.

„Няма да го питам къде е бил.“

— Радвам се, че се върна!

Той срещна погледа й само за миг. Очите му бяха гневни и не искаше тя да разбере.

— И аз се радвам.

„Няма да го питам къде е бил.“

Но Рудолфо заговори, сякаш го бе попитала.

— Ходих в Изумрудения бряг да говоря с баща ти. Имах много време по обратния път да премисля какво да ти кажа и какво да те питам.

Самият му тон я фрасна като юмрук. Беше равен и сдържан, почти лишен от емоция. Беше го чувала и преди, но само през най-тежките периоди на мъката му по Грегорик. Ала тогава не беше толкова премерен.

„Значи знае.“ Част от нея се надяваше да греши за баща си. Част, която я изненадваше и която не съществуваше, преди да срещне този мъж.

Преди нямаше да остави място за отстъпление и увлечение. Но сега осъзнаваше, че отчаяно се надява да е сгрешила в подозренията за стореното от баща й, за да превърне Рудолфо в сегашния човек.

Не знаеше какво да каже.

— Съжалявам!

— Откога знаеш?

Джин пристъпи в стаята и затвори вратата.

— Започнах да събирам парченцата, когато пристигнах тук.

Рудолфо кимна, поглади брада и я погледна в очите.

— Щеше ли да ми кажеш някога?

Тя поклати глава.

— Не.

— Знаеш ли, че баща ти напуска Познатите земи?

— Заподозрях го, когато библиотеката му пристигна. Вече не поддържам връзка с него.

Рудолфо отклони поглед.

— Товарят Желязната армада с припаси и стоки. Имаше друга библиотека, тайна, баща ти изгори всичките книги. — Той отново я стрелна с присвити очи. — Трябва да знаеш, че се заклех да го убия, ако го срещна отново.

Джин Ли Там примигна и кимна. Осъзна, че можеше и да му помогне. Изпитваше тъга и гняв заради неговата съдба, както и заради своята. Нямаше как баща й да не е замесен в опустошението на Уиндвир. Беше използвал Сетберт, също както лудият надзорник бе използвал Исаак. Вярваше го напълно.

Собственият й равнодушен тон я изненада.

— Мисля, че той стои зад стореното от Сетберт.

Рудолфо вдигна глава и очите му се разшириха леко.

— Вярваш, че баща ти е разрушил Уиндвир.

Тя кимна бавно.

— Да.

Горянският крал погледна детския меч в ръцете си, след това го прибра и окачи ножницата на стената. После отново се обърна към нея.

— Не мисля, че е виновен. Но и той стори достатъчно.

Джин Ли Там преглътна.

— Какво искаш да кажеш?

Рудолфо се надигна.

— Нищо. Андрофрансините ще проведат съвета си. Ние ще планираме сватбата. Трябва да възстановим каквото можем и да го опазим. — Той плъзна пръст по малкия тюрбан. — Имам още един въпрос.

— Ще отговоря, доколкото мога.

Джин пристъпи неспокойно от крак на крак.

Той стисна зъби и я погледна твърдо.

— Баща ти твърди, че си го отхвърлила. Защото ме обичаш. Вярно ли е?

Директният въпрос оплете езика й. Внезапно се почувства дребна и разголена. Накрая изрече думите, които не си представяше, че ще каже някога.

— Вярно е. Обичам те. — Мълчанието му показваше, че той не може да каже същото, но Джин не обърна внимание. — Това, което баща ми ти е сторил, е грешно. Виждам го ясно. Но човекът, в който си се превърнал, е силен и възхитителен. Способен е да преследва неотклонно това, което е правилно.

Той кимна.

— Вярно е. Макар от истината да боли. — Вдигна тюрбана към носа си и вдиша. — Значи знаеш за брат ми?

— Да.

Той отвори уста и Джин се досети какъв ще е въпросът. „И смъртта на брат ми ли е част от плана?“ Но Рудолфо явно промени намерението си.

— Това беше неговата стая. Утре ще накарам да я разчистят. Държах я така твърде дълго.

„Кажи му.“ Искаше й се да изчака по-весели времена. Не беше и сигурна каква ще е реакцията му. Но тази нощ беше време за истини. Тя прочисти гърло.

— Лорд Рудолфо, всъщност имам друга идея за тази стая.

Той изви вежди.

— Да?

Джин пристъпи към него.

— Не беше прав за войниците си.

— Войниците ли? — погледна я Рудолфо озадачено.

Джин Ли Там се усмихна леко.

— Ходих при речната жена. — Видя как на лицето му се изписва разбиране. — Момче е. С твое разрешение, искам да го кръстя Иаков.

Рудолфо отвори и затвори уста. Веждите му се смръщиха.

— Сигурна ли си?

— Да. Ще станеш баща. Ще отгледаме силен наследник, за да пази светлината, която разпали тук.

— Това е крайно неочаквана новина — каза бавно Рудолфо и я погледна с почуда, която избледня постепенно.

„Знае, че и това е залегнало в плана на баща ми.“

Искаше да го попита дали може да я обича след тези ужасяващи разкрития. Със сигурност той чувстваше нещо — виждаше се по лицето и се долавяше в гласа му. Но не беше любов. Беше потребност, основана на внимателните манипулации на Ли Там. Можеше да попита, но не го направи.

По-добре да изчака, да види дали отношенията им може да бъдат честни, без заблуди. Джин Ли Там осъзна, че знае съвсем малко за любовта.

Но знаеше едно — този, който обичаше истински, не се нуждаеше от взаимност.

Тя кимна с уважение към годеника си и излезе от детската стая, за да се завърне в пустото си легло.