Ридание

Рудолфо

През следващата седмица папа Непоколебим разпитваше Рудолфо по своя прищявка. Повечето срещи протичаха в затворническите покои, но поне два пъти сивите гвардейци го съпровождаха — разбира се, окован — до папския кабинет на последния етаж. След първата нощ повече не му разрешиха да се среща с Джин Ли Там.

Явно Непоколебим се учеше бързо.

Но този път гвардейците се появиха и не му сложиха окови. Рудолфо се изненада още повече, когато откри Джин Ли Там и Исаак, които го очакваха в кабинета на Непоколебим.

— Лорд Рудолфо. — Папата вдигна поглед от писалището си. — Седнете, моля.

Рудолфо кимна на Джин Ли Там и тя отвърна на поздрава.

— Радвам се да ви видя, лейди Там.

— И аз, лорд Рудолфо.

Той седна.

— Исаак, как си? Добре ли си?

Металният човек отвори уста, но папа Непоколебим го изпревари.

— Мехослугата функционира нормално. Благодарен съм на годеницата ви, че го доведе тук.

Рудолфо огледа набързо помещението. На писалището имаше повече документи, отколкото преди два дни. Папата изглеждаше уморен, а вратата на балкона бе затворена заради намръщеното небе. Захладняването се усещаше от няколко дни. Скоро по високите прозорци щеше да забарабани дъжд. Бяха далеч на север и снегът също нямаше да се забави. Стратегията им беше консервативна и предсказуема. Взета направо от учебниците в Академията. Щяха да се крият тук и да инвентаризират ресурсите. Напролет щяха да преценят какво да сторят с това, с което разполагат. Рудолфо подозираше, че това не е дело на папата. Някой го съветваше. Някой с военен опит.

Рудолфо обаче не можеше да остане толкова дълго. Ни най-малко.

Папа Непоколебим се наведе над бюрото си.

— Лорд Рудолфо, извиках ви тук, за да очертаем следващите стъпки на разследването.

— Значи не възнамерявате да отмените указа за отлъчване?

— Не виждам доказателства, че трябва да го сторя. — Папа Непоколебим разрови документите на бюрото си.

— Но и нямате доказателства за противното — обади се Джин Ли Там с остър глас. — Мехослугата потвърди…

— Мехослугата твърди онова, което му е казал Рудолфо. Не се съмнявам, че асистентът на брат Чарлс е променил записите. Както и че този мехослуга е изрекъл заклинанието, унищожило Уиндвир. Извън това не знае нищо.

Джин Ли Там раздвижи пръсти по облегалката на стола. „Той ни мотае.“

„Да.“

— Оценявам позицията ви, ваше светейшество — отвърна Рудолфо. — Моля, продължете.

— С оглед на това, ще продължите да бъдете мой гост. Всеки ден пристигат все повече хора и ресурси. Скоро ще мога да свикам разследващ съвет.

Рудолфо кимна.

— Сигурен съм, че това е правилното решение.

На вратата се почука и Непоколебим вдигна поглед.

— Да?

Секретарят се приближи бързо и прошепна нещо в ухото му.

„Не мога да остана“, сигнализира Рудолфо.

„Съгласна съм“, отвърна Джин Ли Там.

Папата вдигна поглед и на лицето му се изписа изненада. Секретарят побърза да се оттегли и Непоколебим изпусна затаения си дъх. Рудолфо реши, че изглежда дори по-блед от обикновено. Папата го изгледа и се обърна към Джин Ли Там.

— Имам изненадващи новини.

Вратите се отвориха, преди да успее да продължи. Папа Непоколебим се надигна и Рудолфо последва примера му. Джин също стана и Рудолфо зърна с периферното си зрение, че тя също е изненадана. В стаята влезе слабичък мъж с жълта роба и къса червена коса, която бе започнала да сивее. Придружаваха го двама млади мъже с черни копринени дрехи и жълти пояси. Рудолфо незабавно забеляза приликата в лицата и позите им. Братя, дошли заедно с баща си.

Но видя и нещо повече. За всеки случай погледна към Джин Ли Там и се убеди. Очите им бяха еднакви.

— Лорд Там — каза Непоколебим. — За мен е неочаквана чест да се срещнем.

— Някои съобщения трябва да се доставят лично. — Погледът на хилавия мъж беше остър и твърд. — Ще бъда кратък, архиепископ Орив.

Любопитно, не го наричаше папа.

Непоколебим също забеляза и присви очи.

— Щом приключа с…

Влад Ли Там махна с ръка, отвявайки думите му като рояк мушички.

— Ще се уверите, че моите дела са с предимство. — Той се усмихна леко на Рудолфо, след което се обърна към дъщеря си и усмивката му стана по-широка. — Радвам се да те видя, дъще!

Тя се поклони.

— И аз, татко!

Влад Ли Там се обърна към папа Непоколебим.

— Обещавам да бъда кратък.

— Ще накарам да изпроводят гостите ми…

Лорд Там отново прекъсна думите му с махване.

— Няма да е нужно, архиепископе. Това, което ще кажа, засяга и тях.

Непоколебим се отпусна тежко на стола и загледа мрачно.

— Много добре.

— Вашето възкачване на трона на Уиндвир като Свещен взор на андрофрансинския орден е оспорено — каза Влад Ли Там небрежно. — Има друг папа с преки права за приемничество. Мога да ви уверя в това.

Непоколебим се опули.

— Друг папа? Как е възможно?

Влад Ли Там сви рамене.

— На тези въпроси ще отговаря друг. Но като наместник на андрофрансинската хазна, съм длъжен да ви уведомя официално за съществуването му, преди да спра достъпа ви до богатствата на ордена. Можех да изпратя куриер, но реших, че трябва да го чуете лично от мен.

— И къде е този папа? Защо не се е разкрил?

Влад Ли Там се усмихна.

— Не мога да кажа. Засега остава… анонимен. С оглед на последните събития съм сигурен, че ще оцените неговата дискретност.

Непоколебим се отпусна на стола. Изглеждаше смачкан. През стъклените врати зад него се видя как от мрачните облаци заваля дъжд.

— Това е много необичайно. И претендирате, че той има преки права за приемничество?

— Аз не мога да отправям претенции. Просто казвам, че има преки права. Останалото е работа на ордена. Не е моя работа да спекулирам допълнително със сложностите на андрофрансинското право.

Лицето на Непоколебим почервеня. Изненадата явно преминаваше и в гласа на папата се долови гняв.

— Със сигурност ще има допълнително разследване. Междувременно трябва да възстановя ордена и за целта са ми нужни средства. Как предлагате да се справя?

— Не бих си позволил да ви уча — отвърна Влад Ли Там. — Просто изпълнявам задълженията си и ви информирам.

— Това е напълно недопустимо — избухна Непоколебим. — Не можете…

Лорд Там го спря с жест за трети път.

— Нещата са такива — произнесе бавно той и замълча. Рудолфо бе наясно, че не подбира думите си, а подсилва значението им. Думите на Влад Ли Там бяха подбрани, още преди да напусне кабинета си на осмия етаж на крайморското имение. — Точно вие трябва да знаете колко е важно да се внимава с останките от ордена на П’Андро Уим.

Папата го изгледа и се обърна към Рудолфо. След това погледна Джин Ли Там. В очите му се появи твърдост.

— Разбирам го напълно — процеди той през зъби.

Влад Ли Там наклони глава.

— Чудесно. Имам спешни дела. Боя се, че трябва незабавно да потегля към Изумрудения бряг.

Влад Ли Там излезе от стаята, без да каже нищо на дъщеря си. Рудолфо зърна обърканото изражение на Джин с периферното си зрение.

Непоколебим се обърна отново към тях.

— Лорд Рудолфо, ще наредя да ви върнат в покоите. Искам да обсъдя с лейди Там тези неочаквани събития.

Рудолфо стана и се усмихна.

— Ако лорд Там е прав, вашият указ за отлъчване няма сила.

Но двамата сиви гвардейци, които пристъпиха до него с ръце на дръжките на мечовете си, даваха цялата необходима сила на претендента за папа.

Джин Ли Там

Джин Ли Там зачака архиепископа да заговори. Внезапната поява на баща й я беше изненадала. За разлика от внезапното му заминаване. Той беше странна смес от ефективност и грижовност. Беше склонен да прекоси целите Познати земи, за да предаде съобщението и да си тръгне.

Новината за другия папа също я изненада, макар да не бе шокирана от това, че баща й има такава информация. Той винаги беше в центъра на паяжината и в повечето случаи я бе изтъкал лично.

— Това е крайно неочаквано и недопустимо — поде архиепископът. — Как да го разрешим?

Джин Ли Там прибра един непослушен кичур.

— Аз съм дъщеря на баща си и винаги защитавам интересите му. Но вашето приемничество не е моя работа. Моите грижи са за лорд Рудолфо и Деветте горски дома. Искам да го освободите незабавно.

Непоколебим се засмя.

— Докато имах нужда от благоразположението на баща ви, този номер можеше и да мине.

Обидата я вцепени за момент. Джин понижи тон и продължи заплашително.

— Винаги ще имате нужда от благоразположението на баща ми. Но няма да го получите, ако не заслужите моето.

— Въпреки това Рудолфо ще остане тук — заяви Непоколебим. — Както и мехослугата. — Тя отвори уста, но папата продължи, без да й дава възможност да го прекъсне. — Оспорвате ли, че тази машина принадлежи на андрофрансинския орден? Като оставим настрана въпроса с приемничеството, аз все пак съм архиепископ и най-висшият оцелял сановник.

Джин погледна Исаак и насочи взор към Непоколебим. Тоест Орив. Вече не го приемаше за папа.

— Не оспорвам.

— Много добре. Смятам, че с оглед на обтегнатите отношения между Ли Там и ордена, ще е най-добре да напуснете летния дворец. Утре сивите гвардейци ще ви ескортират заедно с вашите съгледвачи. Не ви е разрешено да се връщате, докато положението не се изясни. Разбрахте ли?

Тя кимна и се изправи.

— Да. Благодаря ви, ваше преосвещенство.

Той потръпна, че го титулува като архиепископ, и това я зарадва. Колкото повече се занимаваше с него, толкова повече се убеждаваше, че е марионетка на Сетберт. Може би не беше посветен в плана за унищожението на Уиндвир, но със сигурност бе част от него. Сетберт се бе погрижил за оцеляването на братовчед си и сега дърпаше конците му.

Отново се върна на въпроса, който я измъчваше, откакто бе научила, че виновникът за геноцида е Сетберт. Защо го беше направил? На пръв поглед бе лудост, но планът бе доста по-добре замислен, отколкото предполагаше в началото.

Джин Ли Там излезе от кабинета. Очите й се стрелнаха към сивите гвардейци, застанали като сенки от двете страни на вратата. Мъжете не помръднаха и тя мина бързо покрай тях.

Горянските съгледвачи я чакаха в казармените помещения за гости в задната част на двореца. Тя се измъкна през входа за прислугата, прекоси разстоянието под студения дъжд и почука на вратата. Командирът им я отвори бързо.

— Какви са вестите, лейди Там?

Джин се шмугна покрай него и влезе в общото помещение, пълно с нарове и сандъци.

— Кланът Ли Там наложи запор на финансовите действия на така наречения папа. Според баща ми има по-пряк приемник. Претендентът възнамерява да задържи Рудолфо и да наложи указа за отлъчване. А Сетберт ще нападне Деветте гори.

Съгледвачът кимна, лицето му остана неразгадаемо.

— Ами мехослугата?

— Той е собственост на андрофрансините. Исаак няма да го оспори, без значение кой е папа. — Освен ако някой с по-висок пост от архиепископ не му нареди.

— Ясно — каза командирът. — Ще известя останалите.

Той подсвирна и един от хората му се появи с пергамент и мастилена игла. Друг извади малка кафява птичка от клетката на колана си.

Джин Ли Там се усмихна. Беше прочела инструкциите на Рудолфо, преди да ги предаде на съгледвачите. Лордът разполагаше с много свободно време в затвора си и бе дал инструкции за всички възможни ситуации. Джин бе прекарала голяма част от деня в четенето им и уважението й нарастваше с всяка страница. Рудолфо бе може би най-стратегически мислещият човек, когото познаваше. Не беше толкова внимателен и педантичен, колкото баща й, но го доближаваше.

— Значи ще действаме довечера? — уточни командирът.

— Довечера.

Джин ги остави да се подготвят и се оттегли в покоите си. Заключи вратата и се насочи към леглото. Бръкна под възглавницата и извади очакваната бележка.

Съобщението беше простичко, нормално за баща и дъщеря. Дори включваше поздравления за годежа и това я накара да се усмихне. Той беше дело на баща й, а въпреки това я поздравяваше. Под баналността на писмото имаше друго съобщение. Тя го прочете два пъти, за да е сигурна. След това още веднъж, преди да смачка бележката и да я хвърли в камината.

„Идва война. Роди наследник на Рудолфо!“

Неб

Изминаха три дни, преди в долината на Уиндвир да започне насилието. Неб виждаше как напрежението расте и работеше бързо под първите дъждове. Руините се превърнаха в тресавище от мокра пепел и той се хлъзгаше зад количката, докато тичаше към най-близкия гроб.

Чудеше се какво ще правят, щом завалят снеговете. Едва ли Петронус щеше да ги кара да работят, когато костите замръзнат по земята и се покрият с една-две стъпки сняг.

— Ездачи! — извика някой.

Неб вдигна поглед и видя конниците, приведени на седлата. Прецени, че се насочват към ентролузианците. Приличаха на блатни, но от това разстояние му беше трудно да прецени. Пък и около руините имаше вече четири армии.

Той изсипа товара си в изкопа и се приближи до работниците. Видя, че Петронус също се задава под дъжда.

— Кои бяха тези? — подвикна старецът, щом наближи достатъчно.

— Не съм сигурен — отвърна Неб. — Май блатни.

Петронус изглеждаше разтревожен. Не беше същият, откакто блатният крал бе пристигнал. Кралят бе проповядвал през остатъка от първата нощ и целия следващ ден. Омагьосаният му глас ехтеше над руините. Изреждаше несправедливостите, причинени на народа му от андрофрансините, цитираше дълги пасажи от мъгляви апокрифни евангелия, които Неб не бе и чувал, и дори на няколко пъти изпадаше в екстаз.

Това беше потискащо. Някои от копачите оставиха инструментите си и се махнаха. Накрая дори ентролузианските стражи изглеждаха потресени. Но когато се появиха останалите две армии, дългата реч секна и гласът на блатния крал вече не огласяше пепелищата.

И така, напрежението растеше до този момент. Петронус и Неб гледаха как ездачите галопират на юг. Друга група се появи от южните гори и пое на север.

Неб не можеше да отклони поглед. Конете се разминаха и се чуха викове отдалеч. Някои от животните продължиха без ездачи. Мечовете и копията бяха поразили мишените си, мъжете останаха да лежат в пепеливата киша. Усети, че Петронус го хваща за рамото, и вдигна очи. Старецът сочеше на североизток, откъдето идваха още конници, следвани от разредена пехота, също тръгнала на юг.

— Блатният крал започна война — заключи Петронус.

Двете кавалерии се сблъскаха още веднъж, преди да се разделят. Неб видя как група пехотинци и конници тръгва на север, за да посрещне следващата вълна блатни. Но те не бяха ентролузианци. По-скоро почетната гвардия на кралицата на Пилос. Идваха от посоката, където вероятно бе лагерът им.

— Но той разполага с една армия срещу три! — възкликна Неб. — Защо му е на блатния крал да участва в тази война? И то на страната на горяните?

— Не съм сигурен, но ето че го прави. Той таи отдавнашна омраза към Уиндвир. Може би вярва, че Рудолфо е разрушил града, както твърди така нареченият папа.

Неб беше учил доста за блатните. Те бяха известни с набезите си над Уиндвир и прилежащите му селища. Блатните бяха дошли в Познатите земи доста отдавна. Говореше се, че са сериозно засегнати от смеещата се лудост. Бяха се появили скоро след първия Рудолфо и се бяха заселили по хълмовете около трите реки. И след няколко поколения лудостта им не се бе изчистила, и затова постепенно бяха изтикани в блатата до изворите на централната река, не без сериозната помощ на ранните андрофрансини.

— Трябва да се връщам на работа — каза Неб и хвана дръжките на количката си.

Петронус го потупа по рамото.

— И аз.

Неб изкара смяната си и се изми в походната баня. През последните дни температурата бе паднала значително. Той изпра расото си в затоплената вода със същия груб сапун, с който се миеше. След като се изсуши и облече чисти дрехи, зашляпа през калта, за да окачи прането в шатрата, която делеше с Петронус. После се насочи към столовата.

Взе си купа със сърнешко задушено и седна сам. Ядеше бавно, наслаждаваше се на дивечовото месо, приготвено с ряпа, картофи, моркови и лук.

Продължаваше да чува гласа. Цитатите и екзалтираните брътвежи караха космите по ръцете му да настръхват дори сега.

„И аз ли звучах така?“ Е, не толкова силно. Но думите на блатния крал бяха ясни и отчетливи, а не замазани и заплетени като неговите тогава.

И ги произнасяше така, сякаш бяха най-важното нещо на света.

Неб довърши вечерята си и се върна в шатрата. Вчера Сетберт им беше пратил дървени палети и те ги бяха сложили над калта в шатрите и по най-използваните маршрути. Нямаше достатъчно, но все беше нещо.

Младежът легна и се зави, заслуша как водата се стича под палетите на пода.

В далечината се разнесе гласът на блатния крал. Беше твърде далече, за да различи думите въпреки подсилващата магия.

Но Неб чу смеха в края на относително кратката нощна проповед.

Той продължи да го преследва в сънищата му.

Петронус

— Трябва да изтеглиш хората си — каза Грегорик. Гласът му беше едновременно загрижен и ядосан.

Петронус поклати глава.

— Няма. Трябва да свършим работата си.

Един от горянските съгледвачи го бе открил в столовата и му продаде съобщението да дойде до реката. Старецът върна задушеното си в казана, грабна комат от сладникавия черен хляб, който не бе съвсем клисав, и се отправи към мястото, където бе срещнал за пръв път капитана на горяните.

— Рано или късно ще почнеш да губиш хора — изтъкна Грегорик.

Петронус се изсмя остро.

— Вече се почна. А с усилването на дъждовете ще има все по-малко доброволци.

— Не говоря само за нежелание — продължи съгледвачът. — Старче, намирате се между четири армии. Поне една от тях ще ви връхлети.

Петронус знаеше, че това е вярно. Днешната битка се водеше близо и приближаваше все повече до неговите хора, които работеха с лопатите и количките си. Ентролузианският лейтенант му бе казал, че блатният крал е изненадал всички. Никой не очакваше, че той ще се спусне от север и ще обяви някакво странно родство с Рудолфо. Всички наблюдаваха и изчакваха, но щом конниците му препуснаха към челните позиции на Сетберт, събитията ескалираха във война.

— Нека ни връхлетят — отвърна Петронус. — Ще продължим да работим и да вярваме, че боговете ще ни закрилят.

Грегорик се различаваше по-лесно в дъжда. Водата, която се стичаше по рамото му, капките, падащи в калта.

— След новите вести имаме други задачи.

Петронус усети как сбърчва вежди.

— Имате новини?

— Да. Съобщение от генерал Рудолфо от летния папски дворец. Трябва да следваме армиите на изток и да ги бавим по всякакъв начин. Зимата наближава с всеки изминал ден, а в нашите гори ще имаме предимство. Появата на блатния крал може да ни даде необходимата отсрочка.

Петронус кимна.

— Какво друго?

Грегорик се засмя.

— Сетберт изпадна в бяс тази сутрин. Според слуховете андрофрансинските му финанси са секнали. Носи се мълва, че има втори андрофрансински папа с по-пряко приемничество от Непоколебим Първи.

Петронус се надяваше, че е успял да прикрие първоначалната си изненада.

— Къде е този друг папа?

— Не знаем със сигурност. Но щом трови живота на Сетберт, за нас е чудесно.

Петронус кимна.

— Втори папа би усложнил ситуацията.

Гласът на Грегорик звучеше замислено и това го притесни.

— Особено ако се провъзгласи. Това може да разруши съюза срещу генерал Рудолфо и да изравни силите.

„Но на каква цена?“ Петронус погледна към реката.

— Това ще доведе до невиждана война в Познатите земи.

— Ще се стигне дотам със или без новия папа — изтъкна Грегорик. — Въпросът е кой на чия страна ще се сражава. Новината за унищожението на Уиндвир се разнесе из Познатите земи. Слуховете продължават. Според някои Рудолфо е разрушил града, почитайки някакво древно родство с Ксум И’Зир. Според други е Сетберт, макар да нямат обяснение. Малцина вярват, че това е началото на някаква по-мрачна сянка, която ще се стовари върху всички ни. Вече почти никой не смята, че андрофрансините са си виновни сами.

Колко време бе минало? Някъде около месец? Едва ли беше достатъчно хората да се отърсят от страшния шок.

— Слуховете ще преминат — каза Петронус.

— Аха. Но ако нещо не се промени, истината може да бъде погребана.

Да, Петронус го осъзнаваше ясно. Рудолфо беше изтеглил Скитащата армия в защитна позиция. Сетберт и Непоколебим контролираха комуникациите към останалия свят, защото бяха единствените овластени, говорещи за кризата. Но Влад Ли Там контролираше остатъка от андрофрансинските финанси и старата лисица бе използвала тайната на Петронус, за да забави източването им и да усложни положението на Сетберт.

„Хвърли светлината на познанието върху греховете на миналото, за да си нащрек за бъдещето“, казваше Дванайсетото евангелие на П’Андро Уим. Истината бе най-безопасният път.

Но колко точно светлина и колко истина?

Какво щеше да стори Уим в тази ситуация? Разбира се, древният основател на ордена не разбираше нищо от папи, корони и пръстени. Той беше учен книжовник, вдигнал юмрук срещу кралете магове, и когато това бе сринало света, бе помогнал да се изкопае каквото може от пепелищата.

— Ами блатният крал? — попита Петронус, но без да вложи сърце във въпроса. Сърцето му потъваше бързо, като черепи в река, и старецът се чудеше кога ще удари дъното.

Грегорик се надигна от мястото, където клечеше. Петронус по-скоро усети движението му, отколкото го видя.

— Опитах да преговарям с него. Но той настоява да говори само с Рудолфо.

— Не осъзнава ли, че Рудолфо ще е затворен от Непоколебим поне за известно време?

— Осъзнава. Един от капитаните му казал на моя съгледвач, че кралят видял насън как Рудолфо се завръща при нас. Щяло да стане съвсем скоро.

Блатен мистицизъм. В този миг сякаш парцаливият крал чу името си и гласът му отново отекна на уимски език. Отново бе време за нощна проповед, укори и предупреждения, заплахи и обещания.

— Време е да продължа с обиколката — каза Грегорик. — Очакваме, че блатните ще ударят кралицата на Пилос призори. Ще създадем малко проблеми за ентролузианците, за да не се притекат на помощ. — Той замълча за миг и Петронус усети, че го оглежда. — Изглеждаш уморен, старче. Не спиш достатъчно. Ако ти паднеш, делото ти ще остане недовършено.

Петронус се надигна от скалата. Краката му се бяха схванали.

— Нали уж искаше да изтегля хората си?

— Да. — Грегорик се засмя кухо и без хумор. — Забрави.

Петронус чу съвсем лек плясък, почти неразличим в падащия дъжд. Щом се увери, че е останал сам, изруга шумно Влад Ли Там.

След това се върна в шатрата си. Надяваше се да поспи, но след последните събития седна до парченцето свещ на малкия сандък, който ползваше за масичка, и внимателно съчини прокламация, която се бе надявал, че няма да напише никога.