Ридание

Неб

Неб усети как го разтърсват за рамото и се разбуди. Уинтърс клечеше до него, облечена в грубовата рокля, която показваше напъпващите й форми. От толкова близо миришеше на пръст, пушек и пот.

— Донесох ти закуска — каза тя и посочи нащърбената купа на масичката.

Неб разтърка очи.

— Ти няма ли да ядеш?

Тя поклати глава.

— Вече закусих. Светът се променя.

Младежът изрита завивките и се надигна.

— Блатният крал върна ли се?

— След малко. Сега хапни.

Неб се приближи до масата и седна на разкривения дървен стол. Купата беше пълна с варен овес и миризмата на мляко, мед и сушени ябълки накара стомаха му да изкъркори. Имаше и чиния с печени кестени, парче хляб и бяло миризливо сирене.

Уинтърс седна срещу него, докато той се хранеше и отпиваше от хладната вода в металното канче.

— Тази сутрин имаше преговори — каза момичето. — Присъстваха всички лордове, включително и лорд Ли Там.

— А блатният крал?

Тя кимна.

— Нашият народ имаше представител.

Неб опита от сиренето. Соленият вкус изтика кисело-сладкия на овесената каша.

— Какво ли ще произлезе?

— Само война. Но когато този скрит папа се разкрие, нещата ще се променят. — Тя го изгледа и широките й кафяви очи станаха сурови. — Блатните не се интересуват от държавите в Познатите земи и още по-малко от андрофрансинската политика.

— Тогава защо кралят ви доведе армията си на юг?

Уинтърс се намръщи.

— Любопитство и родство. Сънищата на блатния крал отдавна са предсказали края на андрофрансинската светлина. Както и сънищата на предишните крале. Дълги години и ние воювахме с андрофрансините, надявахме се, че можем да причиним края им.

Неб вдигна изненадано поглед от закуската. Знаеше за набезите, но досега не бе чувал смислено оправдание, освен стари вражди и остатъци от лудост у блатните.

— Но защо?

Тя се усмихна сладко на светлината в пещерата и сърцето му трепна.

— Защото, когато светлината загасне, сънищата на блатните крале ще се сбъднат и ще бъдем заведени в новия си дом.

Тя посегна през масата и погали бузата му.

— Скъпо сънуващо момче, ако можеше да видиш сънищата на блатния крал, щеше да заплачеш от красотата им. Баща ти ги видя и силата им го върна при теб, за да може да говорите в съня.

Неб не беше сигурен кое го притеснява повече — блатният мистицизъм или дланта на бузата му. Усети, че му става топло и нещо потръпва в стомаха и гърдите му.

Уинтърс свали ръка и той видя в очите й, че и тя се е почувствала неудобно. Момичето извърна поглед и се изчерви.

— Не разбирам — промълви Неб. Имаше предвид и странните чувства, които парцаливото момиче събуждаше у него, и пророчествата на блатния крал.

— Нашето изгнание е към края си, Небиос бен Хебда. Когато остатъкът от народа ни дошъл от Изпепелената пустош, първият крал се посипал с пепелта от родната ни земя и призовал децата си да сторят същото. Ние бяхме странници в тази земя и избягвахме андрофрансините и тяхната светлина. Предпочитаме сенките, защото знаем, че познанията за миналото няма да създадат по-безопасно бъдеще — а просто ще го повторят. Дори П’Андро Уим е знаел, че ще дойде ден, в който греховете му ще се стоварят върху чедата му. — Думите й зазвучаха по-бързо, очите й се изцъклиха и изреченията започнаха да се сливат. — Трябва да потърсим дома си, и чрез спящите и будни сънища ти ще ни поведеш на това пътешествие.

Тя внезапно заговори като блатния крал, очите й се разшириха от почуда и страх. Неб видя как челюстите и вратът й се изпънаха, докато опитваше неуспешно да спре потока от думи.

Неб отвори уста, за да я попита дали е добре и може ли да помогне, но не успя да формулира въпрос. Усети как паниката нараства в него, започна от стомаха и премина през цялото тяло. Усети възбуда и страх, и екстаз, а тялото му изтръпна от пръстите на краката до главата.

Понечи да попита какво се случва и откри, че говори на същия език. Гласовете им се вплитаха един в друг и довършваха изреченията си на език, съставен от копнеж, страх и ужасяваща тъга.

Момичето подбели очи и се загърчи на пода. Неб усети как и неговите мускули също поддават, но се насили да отиде до Уинтърс, преди да падне на колене до нея.

Ръцете й се увиха около него и силните й пръсти се впиха в кожата, придърпаха го на земята. Неб я притисна здраво и остави думите да се изливат от него и да танцуват с нейните. Накрая странният припадък премина и двамата останаха неподвижно със затворени очи. В помещението се чуваше само накъсаното им дишане.

Когато Неб отвори очи, момичето се взираше в него. Той усети болката в челюстите и разраненото си гърло, причинена от думите, които не бе свикнал да произнася.

— Не разбирам какво стана — каза с тих и дрезгав глас. — Как може да съм част от това?

Уинтърс го целуна по бузата.

— Скъпо, сладко сънуващо момче. — Гласът й сякаш идваше от много далече. — Невинаги е нужно да разбираш.

Неб усети, че мускулите му са схванати, и осъзна, че продължава да я прегръща. Чувството бе преминало в нещо различно. Топлината на тялото и силата на ръцете й разбуждаха нещо у него, което беше едновременно плашещо и опияняващо.

Той я пусна бързо и се изправи на крака. Момичето също се надигна и Неб видя, че е почервеняла като него.

— Съжалявам — извини се той.

Уинтърс се засмя.

— Няма за какво. Дъхът се движи волно, както и тялото.

Неб погледна към полуизядената закуска, но нямаше охота да я довърши.

— Мисля, че трябва да се връщам в Уиндвир. Сигурно се тревожат за мен.

Момичето се натъжи за миг.

— Разбирам. Ще видя дали блатният крал се е върнал от преговорите.

Тя се приближи до него, достатъчно, за да усети топлината й. След това докосна бузата му отново и излезе бързо от задния вход пещерата.

Неб седна и се замисли за нея и народа й.

„Трябва да потърсим дома си.“

Той скри думите й в сърцето си и се замисли за променения свят.

Петронус

Каруците с даренията на Влад Ли Там пристигнаха в късното утро и Петронус ги посрещна извън лагера, мръщейки се на Там, който се усмихваше от коня си.

— Искам да говоря с предводителя ви — каза Влад Ли Там на стражите, които го спряха.

— Казва се Петрос — отвърна един от мъжете и се огледа.

Петронус пристъпи напред.

— Тук съм.

— Нося ви благоразположението на клана Ли Там и на папата на андрофрансинския орден. Искам да поговорим за работата ви тук.

Петронус стисна зъби.

— С радост ще обсъдя работата ни, лорд Там.

Дребният възрастен мъж се смъкна тежко от седлото заради бронята, която носеше под жълтеникавата си роба.

— Да се поразходим.

Те се отдалечиха от лагера към вчерашния работен участък. Петронус го поведе покрай прясно запълнените дупки, гневът му нарастваше с всяка крачка. Когато се отдалечиха достатъчно, се нахвърли върху Там.

— Каква игра играеш? — извика, без да прикрива гнева си.

Влад Ли Там се усмихна.

— Играта на оцеляването, Петронус. Играта на запазването на светлината. — Очите му се присвиха и усмивката изчезна. — По-скоро ти кажи каква игра играеш. Можеше да си останеш мъртъв. Да си стоиш в залива Калдус. А ето че си тук.

Петронус знаеше, че Там е прав, и поне част от гнева му бе насочена към него самия.

— Трябваше да го видя — каза с тъга. — Да видя какво си причиниха.

— И после трябваше да ги погребеш? — Влад Ли Там не го гълчеше, говореше равнодушно, сякаш отбелязваше някаква истина за душата на Петронус.

Той кимна.

— Да. — Махна с ръка към четирите посоки на света. — Останалите не са подготвени да го сторят. Твърде са заети да се цупят и да се обвиняват. И двамата знаем кой всъщност събори Уиндвир.

Очите на Там проблеснаха.

— Те си го причиниха сами. И двамата знаехме, че ще се случи, още когато почнаха да си играят с неща, с които не бива. Беше само въпрос на време.

Петронус сви юмруци.

— Твърдиш, че кланът Ли Там няма нищо общо с това?

Влад сви рамене.

— Научихме, че градовете-държави се активизират, когато бе открит последният фрагмент. Четирийсет и втората ми дъщеря Джин беше доскоро конкубина на Сетберт. Тя надуши, че се подготвя нещо, но не знаеше какво. И аз бях наясно, че ще се случи някакво събитие. — Той пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Петронус. — Кога и какво не можаха да научат дори най-добрите ми синове и дъщери. — Там се наведе. — Но знам нещо друго. Вестта за откриването на последния фрагмент не изтече от андрофрансините. Те бяха много внимателни.

— Нито от теб?

Влад Ли Там поклати глава.

— Не.

— Но все пак си знаел?

— Да. Преди няколко години ме накараха да прибера нещо много важно и опасно в сейфовете на Ли Там. Говореше се, че папа Интроспект ще разпръсне фрагментите, но тази идея бе зарязана.

Петронус се вгледа в лицето на събеседника си и опита да прецени дали казва истината. Но Влад Ли Там владееше войната на кралицата, както и себе си. Нямаше издайнически движения или пози, нищо, което да го уличи в лъжа. Дори най-доброто андрофрансинско обучение не можеше да пробие тази съвършена маска.

— Трябва да узнаем как Сетберт е открил заклинанието и какво го е подтикнало да действа.

Влад Ли Там поклати глава и се подсмихна.

— Оставаш си андрофрансин докрай.

Петронус кипна. Посочи към запълнените дупки и копачите в центъра на града.

— Един град загина, Влад. Един начин на живот приключи. Малкото останала светлина се пилее. Ако не бяха мехослугите, щеше да е загубена изцяло. Искам да знам защо.

— Всички го искаме, Петронус. Но стратегията диктува първо да спасим каквото е останало. — Влад Ли Там въздъхна и извърна глава, преди отново да го погледне в очите. — Опасявам се, че не бях напълно искрен с теб.

Петронус се намръщи.

— За какво говориш?

Влад бръкна в торбичката си и извади пожълтял свитък, старателно навит и вързан с андрофрансинска лилава панделка. После му го подаде.

Петронус го прочете и пребледня. Прочете го отново, този път по-бавно и вникна в думите. След това вдигна поглед.

— Това се планове за преместване на ордена извън Уиндвир.

Влад кимна.

— С печата на папата.

Умът на Петронус запрепуска.

— Защо им е било да го правят?

— Със защитна цел. Явно са се досещали какво ще се случи.

Петронус се зарови в спомените си, търсейки някаква подсказка, която да има смисъл. Орденът и Великата библиотека се намираха в Уиндвир от две хилядолетия. Те бяха гръбнакът на ентролузианската икономика, същевременно достатъчно далече от градовете-държави, за да са в относителна безопасност.

Внезапно прозря стратегията на Влад Ли Там и вникна в нея.

— Деветте гори!

Влад Ли Там кимна.

— Имам свещено поръчение от ордена от около трийсет години — почти веднага след като ти се махна — да подготвя Рудолфо.

Петронус се вгледа в лицето му и долови трепването, което издаваше дребна лъжа.

Разбра, че планът е по-отдавнашен, но не каза нищо. Единственият друг човек, който можеше да каже кога наистина е започнало всичко, бе загинал в пламъците на Уиндвир. Но Петронус подозираше, че работата по изучаване на заклинанието и плановете за преместването на Уиндвир бе започнала доста преди да се откаже от папството и да се завърне към риболова.

„Още една причина да беше останал, старче.“

— Значи мислиш да продължиш с плана на Интроспект?

Очите на Влад Ли Там бяха като кораво синьо стъкло.

— Това зависи от желанието на папата.

Петронус кимна.

— Рудолфо разбира ли какво всъщност значи това?

Влад Ли Там сви рамене.

— Може би да, може би не. Аз няма да му кажа, обвързан съм със Свещеното поръчение. А има и някои… — той потърси точната дума — усложнения в изпълняването на андрофрансинската стратегия. Ти си запознат с франсинските учения. Човек може да бъде оформен за дадена роля, но това често налага жертви.

Петронус присви очи.

— Какво си направил?

Влад Ли Там се покатери на седлото.

— По-добре тези неща да останат в миналото. — Намести се и погледна надолу.

— Аз съм твоят папа, лорд Там! — Петронус прибегна до тон, който не бе ползвал от десетилетия. — Искам да знам всичко!

Влад Ли Там се засмя и обърна коня.

— Ти си рибар, Петрос, и копаеш гробове в дъжда. Когато обявиш публично, че си нещо повече, ме потърси пак. Заповядай и ще ти кажа всичко. — Започна да обикаля в широки кръгове около Петронус. — Рудолфо ще прибере мехослугите тази нощ. Изреклият заклинанието вече е в Деветте гори и прави планове за библиотеката под грижите на четирийсет и втората ми дъщеря. Ще искат разрешението ти скоро, за да започнат работа напролет.

Петронус кимна, но не каза нищо.

— Провъзгласи се, Петронус! Трябва да опазим светлината.

Докато Влад се отдалечаваше, Петронус осъзна две неща. Първо, че щом се провъзгласеше, сигурно нямаше да иска да знае какво точно е сторил Влад Ли Там, за да подготви Деветте гори за тези времена. Не само за да може да гледа в очите Рудолфо, а и заради някогашния му приятел, който бе споделял дома, огнището и лодката му.

Второто бе доста по-изненадващо. Мисълта остана с него дълго след като конят на Там прекоси почернелия пейзаж и се скри в западната гора.

Докато го въртеше в ума си, следвайки реката на логиката с множеството й разклонения, Петронус осъзна, че щеше да стори всичко, за да защити светлината.

Дори ако трябваше да остави андрофрансинския орден да умре и да прекрати обречената на миналото мечта, продължила две хиляди години.

Непоколебим

Папа Непоколебим Първи погледна към белия килим, който бе покрил покривите и дворовете на летния папски дворец. Първите зимни снегове бяха паднали и както личеше, щяха да последват нови. В дворовете бяха издигнати навеси, за да се извършва инвентаризацията. Андрофрансинските активи се завръщаха по негова заповед. Стоките щяха да се приберат по плевни и складове, а книгите и документацията щяха да бъдат съхранени в двореца. Миграцията на север бе почти спряла въпреки подкрепата на невидимия претендент.

Последната птица от самозванеца призоваваше пътуванията да спрат, защото зимата е опасна както за хората, така и за другите оскъдни ресурси на андрофрансините. Новата заповед ги караше да спрат, докъдето са стигнали, и да изчакат търпеливо новите инструкции, които щяха да бъдат оповестени скоро.

В тази заповед имаше смисъл. И той възнамеряваше да издаде подобна, но последните указания на Сетберт го караха да протака максимално дълго, за да се убеди, че притежанията на ордена са изнесени колкото е възможно по̀ на север, извън обсега на напиращата война.

Претендентът бе издал собствени инструкции, противоречащи на тези на Орив, с нова декларация от така нареченото си изгнание. В началото Орив имаше вяра в политическите умения на братовчед си, но сега запазването на мълчание му се струваше неподходящо.

Чу изкашляне и се извърна от широкия прозорец на кабинета си. Новопроизведеният генерал на Сивата гвардия, Гримлис, го очакваше.

Непоколебим го изгледа. Гримлис беше набит и здрав, въпреки че беше над седемдесетгодишен. Сивите му коса и брада бяха настръхнали, а парадната униформа бе намачкана. Сребърните й украси сияеха ярко на светлината от лампата. Служеше на светлината още преди Орив да се роди и през последните години се занимаваше с подбор на новобранци и ескортиране на висши особи. Точно той бе довел кервана на Орив в двореца, сякаш преди толкова време.

— Имаме нова птица от Сетберт — съобщи Гримлис и подаде навитата бележка.

Орив я разгъна и зачете бързо.

— Рудолфо е в Уиндвир, но без Скитащата армия. — Той се усмихна. — Може би това е добре за нас.

Гримлис не каза нищо, но Орив долови многозначителния му поглед.

— Какво? — настоя папата.

— Бих се тревожил повече къде е оръжието, а не къде е Рудолфо.

— Той е механичен — отвърна Непоколебим. — Казах ти, мехослугата е безопасен. Знаеш, че не могат да лъжат. Те са машини. Всичките им знания, умения и способности са записани на малки метални пластини в главите им.

Гримлис изсумтя.

— Простете, ваше светейшество, че не споделям вярата ви в думите му. Той разруши града. Извърши геноцид от огромен калибър. Повече от двеста хиляди жертви, заедно с най-голямото хранилище на познание и артефакти в Новия свят. Съмнявам се, че лъжата е някаква пречка при подобно злодеяние. — Генералът смекчи тона си. — Ако командите му могат да се подменят, така че да изрече заклинанието, нищо не пречи и да го накарат да лъже.

Орив въздъхна. Разбираше, че генералът е прав. Но мисълта, че толкова много неща можеха да се объркат фатално, го притесняваше.

Защо? Това беше въпросът, който важеше за всичко в последно време. Защо бе паднал Уиндвир? Защо Орив бе пощаден? Защо скритият претендент изпращаше прокламации, без да се провъзгласи и да позволи проверка от останките на ордена? Защо горянският крал бе дошъл чак тук да се предаде по своя воля само за да избяга, щом се появи мълвата за претендента?

Въпроси. Само въпроси.

— Аз съм папата на въпросите — промълви тихо. Гримлис повдигна вежди и Орив махна с ръка. — Нищо.

— Може да няма отговори, ваше светейшество — каза Гримлис. — Ще ми простите ли дързостта?

Папа Непоколебим кимна.

— Да. Давай.

— Вашето мълчание ще ви провали. Хората жадуват за отговори и при тяхната липса ще следват най-силния глас.

— Вярваш, че трябва да отвърна на предизвикателството на претендента ли?

Гримлис кимна.

— Не само това. Ако ще сте папа, бъдете папа. Ако ще сте кралят на Уиндвир в изгнание, то бъдете крал. — Гласът му се повиши остро и разтърси Орив.

— Аз съм такъв. Да!

Следващите думи Гримлис произнесе бавно и отчетливо.

— Вие сте чиновник, който се крие в планините и брои остатъците, докато просяци и бежанци погребват мъртвите ви. — Гласът премина в ръмжене. — Докато братовчед ви и съюзниците му си играят на войници и ви казват това, което желаят. Докато банкерът отклонява средствата на ордена в ръцете на претендент, за когото не знаете нищо. Докато най-страшното оръжие на света се разхожда свободно и сервира на лорд Рудолфо охладено прасковено вино.

Думите жегнаха Орив и първата му мисъл бе да зашлеви генерала. Втората бе да нареди да го арестуват. В крайна сметка не стори нито едно от двете и усети как раменете му увисват.

— Ти какво би направил?

— Нищо… от тук. — Гримлис отвори вратата на балкона и позволи на студения вятър да навее сняг по дебелите килими от Изумрудения бряг, които покриваха пода на кабинета. — Останете ли още седмица, ще е прекалено късно. Оставете стюарда тук. Оставете рота свои гвардейци, ако е нужно. Намерете някаква работа на новодошлите. — Погледът му стана по-остър и твърд от хиляди гневни сънища. — Но в името на светлината, човече, върви и бъди крал и папа! Няма да спечелиш ничия вярност, като се криеш тук.

Думите на Гримлис го разтърсиха. Те бяха в абсолютно противоречие с указанията на братовчед му. Но след седмицата с Рудолфо и мехослугата бе започнал да се съмнява в искреността на роднината си. И още не можеше да приеме, че братовчед му е узнал по някакъв начин, че е далеч от Уиндвир в деня на разрушението. Имаше известни подозрения, че Сетберт може и да е замесен в това. Бе наясно също, че синът на сестрата на майка му не хранеше любов и лоялност към роднините си.

Дори понякога се чудеше дали Сетберт наистина не е причинил опустошението на Уиндвир, както твърдеше Рудолфо. Някои от бежанците носеха слухове, те се предаваха между войниците, търговците и фермерите.

Погледна отново навън и се обърна към Гримлис. Старият гвардеец изчакваше търпеливо.

— Нали разполагаме с резервни средства?

Гримлис кимна.

— Естествено.

Вътрешният му глас прошепна да оправдае името си. Непоколебим.

— Много добре, генерале. Подгответе половината контингент. Ще ме съпровождат под ваше командване. Заминаваме след три дена. Ясен ли съм?

— Напълно, ваше светейшество — усмихна се Гримлис.

„Сега ще бъда най-ясният и силен глас!“

Той извика птичаря си и съчини отговор за претендента с най-ясния и силен тон, който можа да скалъпи. След това изпрати съобщение на Сетберт, че ще се срещне с него край Уиндвир след седмица.

Когато свърши, завъртя стола си към прозореца и загледа падащия сняг.

Джин Ли Там

Джин Ли Там седеше на писалището в импровизирания кабинет, предоставен от стюарда на нея и Исаак, но не можеше да се съсредоточи в работата.

Утре щеше да се върне при речната жена и да вземе лекарството. Нямаше гаранция, че то ще проработи. Подобни мерки се вземаха само когато нищо друго не помагаше. А и оставаше въпросът как Рудолфо да го изпие и как ще се справи с предизвикателството на съвкуплението. Първото не я притесняваше прекалено. Тя бе обучавана при майстори отровители, макар че сегашната ситуация я караше да се усмихва. Щеше да подправи храна и напитки със субстанция, носеща живот, а не смърт. За второто пък нямаше никакви притеснения. Войниците на горянския крал може и да нямаха мечове, но не се нуждаеха от инструкции за атака.

Тя стана и се протегна, след което погледна към Исаак. Той разполагаше със собствено бюро. Расото му беше чисто и изгладено, двете му ръце се движеха бързо и попълваха едновременно по два листа. Писалките скърцаха по хартията в синхрон една с друга, очите му проблясваха. Той запълни страниците за по-малко от минута и ги отмести да съхнат настрани с отработено старание, преди да се заеме със следващите.

Джин се приближи и погледна. Списъци с книги и автори, чертеж на разположението на етажерките в библиотеката, от която бе останал само кратер с пепел и кости.

— Ще изляза на разходка.

Той вдигна глава и кимна леко, след което продължи заниманието си.

Джин излезе от имението и съгледвачите мигновено застанаха зад нея. Тя разпозна Едрис, младия сержант, който я съпровождаше до летния папски дворец, и му се усмихна. После го заговори, докато излизаха през портите.

— Днес искам да вървите до мен, а не отзад. Искам да науча повече за новия си дом.

Двамата съгледвачи се спогледаха колебливо.

— Лейди Там — започна Едрис, — не съм сигурен…

Тя повдигна едната си вежда.

— Сержант Едрис, забранено ли ви е да говорите с мен?

— Не, лейди Там, просто…

Джин отново го прекъсна.

— Толкова ли съм противна и недостойна за разговор?

Мъжът почервеня.

— Не, Лейди Там, аз…

— Добре. Тогава вървете до мен.

Мъжете се наредиха от двете й страни и продължиха по улицата.

Валеше лек студен дъжд, а тежкият въздух обещаваше сняг. Вчера Джин бе изкачила новопрекръстения Библиотечен хълм и видя, че Драконовият гръбнак е целият в бяло като блатна булка. До няколко дена снегът щеше да дойде и тук и да покрие горите, а Прерийното море около Деветте гори щеше да се превърне в пустиня със снежни дюни. Малко по̀ на север студът щеше да заледи рекичките.

Беше доста по-различно от слънчевия климат на Ентролузианската делта или тропическото време на Изумрудения бряг, още по̀ на югозапад.

„Това ще е новият ми дом.“

Вървяха заедно с лека крачка и Джин се наслаждаваше на студения въздух, въпреки че потръпваше от него. Кожарят се трудеше неуморно над новото й облекло — ботуши, шапки, палта и панталони, — но нямаше да е готов поне още седмица. Дотогава щеше да носи куртка, която бе изровила от дъното на килера. Горянските съгледвачи бяха сменили коприната с вълна, но без да променят шарените цветове на домовете, на които служеха.

— Искам да знам повече за бъдещия си съпруг — обърна се тя към Едрис, докато вървяха.

Той пребледня.

— Лейди Там, аз…

Джин се засмя.

— Едрис, тревожиш се твърде много. Няма да питам нищо неприлично. Вярвам, че може да се научи много за когото и да е от хората, които му служат. Или предпочиташ да разпитам проститутките, които държи за по месец, или пък домашната прислуга?

Едрис почервеня, щом спомена проститутките, и Джин се усмихна леко. Тези повърхностни подробности бяха лесни за обсъждане. Както и поне седемте скрити прохода, които бе открила. Подозираше, че всяко от именията си имаше собствен таен свят.

Подозираше същото и за Рудолфо.

— Какво искате да знаете, милейди?

— Откога му служиш?

Едрис не се поколеба.

— Служа на лорд Рудолфо цял живот.

Това беше ясно. Повечето съгледвачи бяха синове на съгледвачи и бяха закърмени с магии и ножове, наред с майчиното мляко.

— Кое е най-вярното нещо за него?

Едрис се замисли за миг.

— Винаги знае кой път да поеме. — Той помълча малко. — И винаги го поема, без значение от последствията.

Джин кимна. Това определено звучеше вярно. Все пак беше тренирана да слуша и наблюдава. Чуваше нещата, които се казваха и които се премълчаваха. Беше се специализирала да търси недогледаното и подцененото.

— И лорд Иаков ли беше такъв?

Едрис се подсмихна.

— Твърде млад съм, за да помня лорд Иаков. Роден съм в годината, когато са били убити с лейди Мариеле.

Джин Ли Там беше чувала тази история в дома на баща си. Неочакван и кръвопролитен преврат, воден от харизматичен мистик на име Фонтейн. Братовчедът на Фонтейн бил стюард в първото имение Глимърглам. Най-напред отровили охраната от съгледвачи. След това заклали лейди Мариеле в съня й. Но не знаели, че лорд Иаков и наследникът му се били измъкнали през един таен проход за нощен лов. Лордът се завърнал, когато се вдигнала тревога, и бил пребит до смърт пред сина си от Фонтейн и гневните му последователи.

Джин Ли Там слушаше и наблюдаваше още по-усърдно след първото си посещение при речната жена. За пръв път в живота си се съмняваше в делата на баща си, но не можеше да разбере защо. Мотото на баща й бе, че трябва да се стори всичко необходимо, за да се промени светът. Такова бе и нейното. Или поне така си мислеше. То й помагаше понякога да изпитва задоволство от мъжете, при които я пращаше баща й. Тя наблюдаваше и слушаше, на първо място за него, и му предаваше откритията си, за да продължава делата си.

Но сега поставяше всичко под въпрос. Защо? Това беше перфектна стратегия, на ниво, което дори франсините не можеха да оценят напълно. На цената на отровен брат в миналото сега Познатите земи разполагаха с възхитителен лидер. Човек, който според най-младите си подчинени знаеше винаги верния път и го поемаше без значение какво ще му струва.

Тя осъзна, че неделима част от тази стратегия е поставянето на дъщеря на Ли Там до този лидер, за да може добрата работа на баща й да се осъществи докрай.

Но за какво му беше подобен лидер? Какви намерения имаше за Рудолфо?

И какви намерения имаше за нея? Замисли се за лекарството на речната жена. За работата, която й предстоеше в сдобиването с наследник. Нещо повече от наследник. Дете, което ще израсне като пазител на преместената светлина.

Главата я заболя, когато се замисли за различния свят, който детето щеше да наследи. Рудолфо обикаляше степите в смях и състезания с горянските съгледвачи, местеше се от имение на имение. Библиотеката щеше да промени това. Седмото имение щеше да се превърне в новия център на света.

Тя разтърси глава, осъзнала, че е спряла, и погледна изпадналия в недоумение съгледвач.

— Съжалявам, Едрис. Нещо се отплеснах.

Той кимна.

— Питахте за лорд Иаков. Баща ми е служил на него, както и на Рудолфо. Казва, че двамата си приличали. Лорд Иаков също получил тюрбана като малък и това го направило силен. Той отгледал силно момче, но и лорд Рудолфо го застигнала подобна съдба. Според баща ми той много напомня на лорд Иаков, но е по-безмилостен заради обстоятелствата, при които останал сам.

Тя спря пак и думите на Едрис заглъхнаха. По-безмилостен заради обстоятелствата, при които останал сам. „Лорд Иаков също получил тюрбана като малък и това го направило силен.“

От очите й бликнаха неочаквани сълзи, тя примигна на студения вятър, зяпнала от изненада, но не заради осъзнаването, а заради собствената си реакция.

Съзираше стратегията на баща си, как се намесвал в ключови етапи от живота на Рудолфо, за да отклони реката в желаната от него посока. Път, водещ към горски крал, който да пази светлината на света вместо папата и неговата Сива гвардия.

Разбра, че също е част от този план, и изпита едновременно благодарност и отчаяние, тъга заради цената, платена от Рудолфо по път, който не бе избрал сам.

Джин извърна глава и избърса очите си. Дори да беше видял, Едрис нямаше да каже нищо. Беше сигурна в това.

— Благодаря за разходката, сержант — каза тя и се обърна.

Той се покашля.

— Лейди Там, може ли?

Джин вдигна поглед.

— Да?

— Не можете и да мечтаете за по-добър мъж. Няма член на Скитащата армия, който не би дал живота си за лорд Рудолфо.

— Благодаря, сержант Едрис.

Джин Ли Там тръгна обратно към имението и се зачуди как може умът й да вижда толкова ясно брилянтната стратегия, а сърцето й да изпитва само тъга.

След това се замисли: откъде баща й знаеше от толкова отдавна, че ще имат нужда от силен неандрофрансински пазител за останките на Уиндвир?

Първите зимни снежинки започнаха да се сипят, а Джин Ли Там усети как още по-дълбок мраз сковава сърцето й.