Ридание

Рудолфо

Бойните полета не трябваше да изискват етикет и да се смятат за държавни събития.

Рудолфо стоеше на коня, начело на армията, а капитаните му преговаряха с капитаните на надзорника на лунната светлина между двата лагера. На хоризонта Уиндвир пушеше и вонеше. Накрая преговорите свършиха и офицерите му се върнаха.

— Е? — попита той.

— Също са получили съобщения и са дошли на помощ.

Рудолфо изсумтя.

— По-скоро са дошли да оглозгат мършата. — Не хранеше любов към градовете-държави, които подобно на тлъсти лешояди налагаха таксите си над делтата, сякаш притежаваха широките реки и морето, в което те се изливаха. Той се обърна към Грегорик. — Споделиха ли защо са нарушили споразуменията и са омагьосали съгледвачите си в мирно време?

Грегорик прочисти гърло.

— Мислели, че може ние да сме нападнали Уиндвир, а те дошли да уважат родството. Позволих си да им припомня, че и ние имаме родство с андрофрансините.

Рудолфо кимна.

— И кога ще се срещна с огромната торба течни лайна?

Останалите офицери се засмяха тихо, но Грегорик се намръщи.

— Ще изпратят птица с покана за вечерята с надзорника и неговата дама.

Рудолфо повдигна вежди.

— Неговата дама?

Реши, че може и да не е толкова неприятно в крайна сметка.

Облече се в ярки дрехи, като всеки цвят символизираше един от домовете му. Облече се сам, отпрати слугите, но поиска вино. Исаак седеше неподвижно и мълчаливо, докато Рудолфо навличаше копринените роби, шалове, пояси и тюрбана.

— Имам малко време — обърна се той към металния човек. — Разкажи ми повече.

Стъклените очи примигнаха и се осветиха.

— Добре, милорд. — Тракане, пукане, изсвирване. — Естествено, пергаментът с липсващия текст от „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир дойде при мен за превод и каталогизиране.

— Естествено — обади се Рудолфо.

— Работех крайно внимателно, лорд Рудолфо. Държахме липсващия текст на сигурно място, далеч от другите, за да няма опасност да се смеси с пълното заклинание. Аз бях единственият мехослуга, занимаващ се с тази задача, и познанията ми от работата с предишните фрагменти бяха надлежно отстранени.

Рудолфо кимна.

— Как?

Металният човек почука по главата си.

— Сложно е, милорд. И сам не го разбирам напълно. Андрофрансините пишат метални текстове, те определят нашите спомени, действия и възможности. — Исаак сви рамене.

Рудолфо се колебаеше между три различни чифта меки чехли.

— Продължавай.

Металният човек въздъхна.

— Няма много повече. Заведох, преведох и копирах липсващия текст. Отне ми три дена и три нощи, за да свърша работата и да я проверя отново. Накрая се върнах при брат Чарлс да изтрие паметта ми.

Рудолфо се присети внезапно и вдигна ръка, без да е сигурен защо е толкова учтив с механичния.

— Винаги ли ти трият паметта след работа?

— Рядко. Само когато става въпрос за опасни и важни неща, милорд.

— Припомни ми по-късно да се върнем пак на този въпрос. Продължавай. Нямам много време.

— Оставих пергамента в сейфа, излязох от стаята с каталога и видях как сивият гвардеец заключи след мен. Върнах се при брат Чарлс, но кабинетът му бе заключен. Изчаках. — Металният човек изсвири и изтрака.

Рудолфо си избра меч с украсена ножница и го затъкна в пояса си.

— И?

Металният човек се разтресе. От ауспуха му излезе пара. Превъртя очи и започна да скимти силно.

— И? — попита Рудолфо с по-остър глас.

— За момент ми причерня, милорд. Когато се опомних, стоях в центъра на града и крещях думите от „Седемте какофонични смърти“ към небето. Всичките думи. Опитах да спра. — Той подсмръкна и металното му тяло се разтресе. — Не можех да спра. Опитвах, но не можех.

Рудолфо усети мъката на механичния и стомахът му се сви. Спря се на входа на шатрата. Трябваше да тръгва, но не знаеше какво да каже.

— Накрая обърнах гласовия си протокол — продължи металният човек. — Но беше късно. Дойдоха чудовищата на смъртта. Паяците на чумата. От серните облаци заваля огън. Всичките Седем смърти. — Той подсмръкна отново.

Рудолфо поглади брадата си.

— Защо мислиш, че се е случило?

Металният човек вдигна поглед и поклати глава.

— Не знам, милорд. Някаква неизправност.

— Или злодеяние. — Рудолфо плесна с ръце и Грегорик се появи от нощта. — Искам Исаак да бъде под охрана постоянно. Никой, освен мен, да не говори с него. Ясно ли е?

Грегорик кимна.

— Разбрано, генерале.

Рудолфо се обърна към металния човек.

— Ти разбра ли?

— Да, милорд.

Рудолфо се надвеси над него и заговори тихо в ухото му.

— Бъди смел. Възможно е да си просто оръдие в ръцете на друг злодей.

Цитатът от Уимската библия го изненада.

— „Дори плугът изпитва любов към разораната земя; дори мечът тъжи за пролятата кръв.“

Рудолфо погали леко полираното рамо.

— Ще продължим, когато се върна.

Навън небето посивяваше с наближаващото утро. Рудолфо усещаше умората зад очите си и по върховете на пръстите. Беше дремал по малко, но не бе спал напълно от четири дена, когато съобщението призова Скитащата армия на югозапад. След вечерята. Щеше да спи тогава.

Очите му се стрелнаха към руините на града, оцветени в лилаво от наближаващата зора.

— Богове! — прошепна той. — Какво неочаквано оръжие.

Джин Ли Там

Джин Ли Там скри откраднатата магическа торбичка в шатрата си. Докато се надигаше, чу учтиво покашляне зад себе си и се завъртя.

Беше младият лейтенант, онзи, който й бе довел кон, докато пътуваха.

Тя се изправи.

— Да?

— Лорд Сетберт ви уведомява, че Рудолфо и антуражът му ще пристигнат до час. Надзорникът ви очаква на тържествената трапеза.

Джин Ли Там кимна.

— Благодаря. Ще бъда там.

Лейтенантът се размърда неловко. Искаше да пита още нещо, но се колебаеше.

— Влезте, лейтенант. — Тя го огледа. Беше около двайсетгодишен и личеше, че е син на някой ентролузиански дребен благородник, който няма търпение да остави следата си по света. Пристъпи към него, но не много близо, за да не го притесни с височината си. За момента искаше да спечели доверието му. — Искате да кажете нещо ли?

Очите му пробягаха из помещението, а ръцете му замачкаха шапката.

— Имам въпрос. — Започна колебливо, но после заговори бързо. — Но не съм сигурен дали искам да знам отговора.

— Може и да не ви отговоря — подхвърли тя. — Питайте все пак.

— Някои от мъжете са чули как надзорникът говори с генералите през последните два дена. Други са дочули съгледвачите. Казват, че от Уиндвир не е останало нищо, освен металните хора и момчето.

— Това изглежда вярно — отвърна Джин Ли Там. — Но се надявам, че няма да се окаже така.

Явно още не беше се усетил. Искаше да пита още нещо, но не беше сигурен дали може да й се довери. Тя реши да рискува и да използва езика със знаци, който ползваха в делтата.

„Можеш да ми се довериш.“

Той примигна.

„Знаеш ли нашите знаци?“

Тя кимна.

— Да. — Докато говореше, ръцете й продължаваха да се движат. „Питай каквото искаш, лейтенант.“

Ръцете му бяха заети с шапката и той я нахлупи на главата си.

— Няма да е учтиво. — Но пръстите му се размърдаха. „Казват, че надзорникът имал предварителна информация за гибелта на Уиндвир от шпионите си в града. Че сме тръгнали да помогнем заради родството.“

Пръстите му се отпуснаха и тя разбра. Младежът беше на ръба.

— Прав сте. Няма да е учтиво. Той е надзорник. Вие сте негов лейтенант. Аз съм негова конкубина. — „Надзорникът имаше предварителна информация.“

— Съжалявам, че ви обезпокоих, милейди. — И отново с ръце: „Хората са го чули да се хвали. Твърдял, че е предизвикал гибелта на андрофрансинския град.“

— Предайте на надзорника, че след малко ще се появя. — Джин Ли Там се поколеба. Ако потвърдеше страховете му, можеше да го поведе по опасен път. Беше по-лесно да се колебаеш, отколкото да се преструваш или да заровиш униформата си и да дезертираш. Накрая все пак направи знак. „Хвалбите на надзорника са истина.“ Видя как лицето му пребледня.

Лейтенантът се олюля и отпусна ръце.

— Сигурно е имал основателна причина — прошепна той.

Джин Ли Там пристъпи по-близо, разкривайки пълната си височина, и положи длан на рамото му.

— Като видиш опустошението на Уиндвир, ще разбереш, че не може да има разумна причина за подобно деяние — отвърна тихо тя.

Лейтенантът преглътна.

— Благодаря, милейди.

Тя кимна, завъртя се и го изчака да излезе. След това затвори платнището на шатрата, скри магическата торбичка на друго място и извади вечерния си тоалет.

Докато решеше косата си, се чудеше дали баща й е прав за лорд Рудолфо. Вече бе ясно, че трябва да се махне час по-скоро. Сетберт препускаше по нанадолнището като сляп кон и от това нямаше да излезе нищо добро. Чудеше се какво би казал баща й и предполагаше, че би я изпратил при Рудолфо. Един стратегически съюз с Деветте горски дома — поне докато не се прибереше безопасно в Изумрудения бряг, можеше да я задържи в делата на баща й още малко.

Сетберт вече не ставаше, когато тя влизаше в помещението. Едно време го правеше, а и сега спазваше официалния етикет, когато имаше повод. Но в момента беше сам и се смееше на металния си човек, който подскачаше и жонглираше с чинии.

— Лорд надзорник! — каза тя и направи реверанс на прага.

Той погледна към нея и облиза устни.

— Лейди Джин Ли Там. Изглеждаш прекрасно, както винаги.

Тя влезе в помещението и зае мястото си, а той махна на металния човек.

— Чакай в кухнята.

Механичният кимна и се изнесе с тракане и съскане.

— Новите са доста по-добри. Мисля да го сменя.

Джин се усмихна и кимна учтиво.

— Как си тази вечер? Заета ли беше? — Сетберт беше оживен.

— Да, милорд. Нагледах момчето и се уверих, че се грижат за него. — Сетберт се намръщи и тя продължи. — Сигурна съм, че ще проговори съвсем скоро.

Моментното намръщване се изтри от лицето му.

— Добре, добре. Искам да чуя историята му.

Джин отпусна длани в скута си.

— Трябва ли да знам нещо за тази вечер, милорд?

Сетберт се усмихна.

— Не си виждала Рудолфо.

Джин поклати глава.

— Не съм.

— Той е суетен. Пада си конте. — Сетберт се наведе към нея. — Няма деца. Няма жена или конкубина. Мисля, че е… — Той изметна китката си женствено. — Но е голям актьор. Ако те покани на танц, както подозирам, че ще направи, танцувай, колкото и да ти е неприятно.

— Щом милорд го желае.

— Желая. Няма нужда да казвам, че не е дошло време да разкриваме моята роля в падането на Уиндвир. Той ще научи скоро, но тогава ще е твърде късно.

Джин Ли Там кимна. Стабилна стратегия. Атаката над Уиндвир беше нанесла щети на ентролузианската икономика. Сетберт беше луд, но съвсем не глупав. Каквато и да бе причината да унищожи града, възнамеряваше да компенсира ентролузианците чрез анексиране на нови земи. Деветте горски дома бяха апетитен плод, макар нависоко и настрани по дървото. Малко кралство от горски градове, заобиколено от обширни земи. Осъзна, че армията изобщо не е била за Уиндвир.

— Разбирам.

Отвън се чу глъчка. Платнището се отметна и се появи младият лейтенант. Очите им се срещнаха за кратко, преди той да отклони поглед.

— Лорд Рудолфо приближава лагера. Води горянските съгледвачи. Не са омагьосани.

Сетберт се усмихна.

— Благодаря, лейтенант. Погрижете се да го посрещнете подобаващо.

Джин Ли Там приглади полата си и се зачуди как ли ще мине последната й вечеря като конкубина на Сетберт.