Ридание

Рудолфо

Рудолфо дремна два часа в една от каруците с припаси. Сънуваше червенокосата дама, когато бойната тревога го събуди. Надигна се от купчината празни чували, извади меча си и скочи ловко на земята.

Затича покрай строяващите се войници и се насочи към шатрата си. Отдавна се бе научил да не ползва леглото и шатрата на бойното поле. Грегорик го очакваше.

— Е? — попита Рудолфо.

Грегорик се ухили.

— Прав бяхте, милорд. Ентролузиански съгледвачи. Омагьосани.

— Видяха ли това, което трябваше?

Грегорик кимна.

— И се оттеглиха бързо, когато обявих тревога.

— Много добре. Това ще им даде причина да се върнат бързо в лагера си. А нашите съгледвачи?

— Също са омагьосани и ги следват.

Омагьосаните съгледвачи бяха почти невъзможни за забелязване, ако не ги очакваха. Но Рудолфо ги очакваше. Бяха дошли. Бяха видели Исаак. Бяха си тръгнали. И петима от най-добрите и смели горяни ги следваха.

— Много добре. Искам да ми доложат лично.

— Да, милорд.

Рудолфо се обърна и влезе в шатрата. Очите на металния човек сияеха леко в мрака.

— Исаак, добре ли си?

Металният човек избръмча и се раздвижи. Очите му замигаха бързо.

— Да, милорд.

Рудолфо се приближи до него и приклекна.

— Не вярвам, че ти си отговорен за гибелта на Уиндвир.

— Намекнахте за нещо такова. Но аз знам какво помня.

Рудолфо се замисли за миг.

— Това, което не помниш, може да се окаже по-важно. Липсващото време между посещението при брат Чарлс и появата ти на площада, преди да изречеш заклинанието на Ксум И’Зир. — Той погледна към меча си. Светлината от очите на Исаак хвърляше проблясъци по излъсканото острие. — Не мисля, че е било повреда. Сетберт, надзорникът на ентролузианските градове-държави има човек, който знае как се пишат вашите метални свитъци. Дори си има собствен метален човек.

— Не разбирам. Андрофрансините и Сивата гвардия са особено внимателни…

— Стражите може да се подкупят. Вратите да останат отворени. Ключовете да изчезнат. — Рудолфо потупа металното коляно. — Ти си истинско чудо, приятелю, но подозирам, че не разбираш човешкия капацитет за добро и зло.

— Чел съм за това — въздъхна металният човек. — Но вие сте прав, не го разбирам.

— Надявам се никога да не го разбереш. Имам и други въпроси към теб.

— Ще отговарям искрено, милорд.

Рудолфо кимна.

— Добре. Как се повреди?

Металните клепачи на Исаак трепнаха изненадано.

— Вашите хора ме нападнаха, милорд. Мислех, че го знаете.

— Моите хора те откриха в един кратер и те доведоха веднага при мен.

— Не, преди това.

Рудолфо поглади брадата си.

— Разкажи ми повече.

— Огньовете стихнаха, светкавиците престанаха и аз се върнах в библиотеката, за да може брат Чарлс или някой друг да ме унищожи за престъплението ми. Но бяха останали само пепел и овъглени камъни. Почнах да викам за помощ и вашите хора се появиха с мрежи и вериги. Опитах да се измъкна и те ме нападнаха. Паднах в кратера. После дойдоха другите и ме доведоха при вас.

Рудолфо се усмихна мрачно.

— Чудех се. Сега знам повече. До сутринта ще науча всичко.

Исаак вдигна поглед.

— Милорд, казахте да ви напомня за въпросите по повод премахването на работните ми спомени.

— А, вярно. — Рудолфо се надигна. — Може да не значи нищо. Може утре да потеглим по съвсем различен път. — Той протегна ръка и металният човек я прие. Пръстите му бяха хладни. — Но ако ветровете на съдбата позволят, ще имам работа за теб в горското ми имение.

— Работа, милорд?

Рудолфо се усмихна.

— Да. Най-голямото богатство на света лежи между металните ти уши. Бих искал да препишеш всичко.

Исаак пусна ръката му. Очите му заблестяха и от тялото му излезе пара.

— Няма, милорд. Няма отново да се превърна в нечие оръжие.

За момент Рудолфо усети металния вкус на страха в устата си.

— Не, не, не. — Той отново хвана ръката му. — Не това, Исаак. Останалите неща. Поезията, пиесите, историята, философията, митологията, картите. Всичко, което андрофрансинската библиотека е запазила… или поне това, което знаеш. Няма да позволя тези неща да изчезнат от света заради амбициите на един глупак.

— Милорд, това е монументална задача за един слуга.

— Вярвам, че скоро ще имаш помощници.

Омагьосаните горянски съгледвачи се върнаха от ентролузианския лагер призори. Водеха овързан и закачулен мъж. Настаниха го на стол и свалиха качулката. Един от съгледвачите сложи широка кожена торба на масата.

Докато Рудолфо оглеждаше госта, слугите донесоха закуска — портокали, грейпфрути, сладки с мед и орехи и захаросани ягоди. Пленникът беше дребен, с деликатни пръсти и широко лице. Очите му бяха ококорени, а вените по врата и гърлото бяха изпъкнали.

Исаак се втренчи в него. Рудолфо потупа ръката му.

— Познаваш ли го?

Металният човек изтрака.

— Да, милорд. Това е чиракът на брат Чарлс.

Рудолфо кимна. Отхапа от един сладкиш и прокара залъка с охладено крушово вино.

Горянските съгледвачи направиха краткия си доклад.

— С колко разполагат?

— Общо тринайсет, милорд — отговори командирът. — Държат ги в шатра, в центъра на лагера. Този спеше между тях.

— Тринайсет. — Рудолфо поглади брадата си. — Исаак, с колко мехослуги разполагаха андрофрансините?

— Това са всичките, милорд.

Горският крал махна на най-близкия съгледвач.

— Отпушете му устата.

Пленникът се задъха, погледът му беше див, а устата му трепереше като риба на сухо. Понечи да проговори, но Рудолфо го спря.

Набоде парче портокал на сребърната си виличка.

— Аз ще задавам въпроси, а ти ще отговаряш. Иначе няма да отваряш уста.

Мъжът кимна.

Рудолфо посочи към Исаак с виличката.

— Познаваш ли този метален човек?

Мъжът кимна отново и започна да пребледнява.

— Ти ли промени командите му по нареждане на надзорник Сетберт от Ентролузианските градове-държави?

— Аз… да. Надзорник Сетберт…

Рудолфо щракна с пръсти. Един от съгледвачите извади тънка кама и я опря в гърлото на чирака.

— Засега отговаряй само с „да“ или „не“.

Мъжът преглътна.

— Да.

Камата се отмести леко.

Рудолфо си избра ново парче портокал и го лапна.

— За пари ли извърши това ужасно дело?

Очите на човека се насълзиха. Той стисна челюсти и кимна бавно.

Рудолфо се наведе напред.

— Разбираш ли какво си сторил?

Андрофрансинският чирак подсмръкна. Не кимна веднага и съгледвачът го върна към въпроса с върха на камата си.

— Д-да, милорд.

Рудолфо си взе парче грейпфрут. Тонът му беше нисък и равен.

— Искаш ли милост за това ужасно престъпление?

Плачът се усили. Хленченето беше пълно с отчаяние и мъка, надвисна тежко във въздуха.

— Искаш ли милост за ужасното си престъпление? — попита отново Рудолфо, още по-тихо.

— Не знаех, че ще проработи, милорд. Кълна се. А и никой не очакваше, че ако сработи, ще е толкова… напълно…

Рудолфо сбърчи вежди и вдигна ръката си. Мъжът млъкна.

— Откъде да знаеш? Как би могъл някой да знае? Ксум И’Зир е мъртъв от две хиляди години. Така наречената Епоха на смеещата се лудост е отминала. — Рудолфо си избра внимателно парче сладкиш и отхапа от ъгълчето. — Пак питам: искаш ли милост?

Мъжът кимна.

— Много добре. Имаш една възможност, само една. Не мога да кажа същото за твоя господар. — Рудолфо погледна към металния човек. Очите му светеха, а от ъглите на устата излизаше лека пара. — След малко ще те оставя с моите съгледвачи и металния ми приятел, Исаак. Искам да му обясниш бавно, ясно и с най-големи подробности всичко, което знаеш за поддръжката, поправката и препрограмирането на мехослугите. — Рудолфо се надигна. — Имаш само един шанс и само няколко часа. Ако не съм доволен, ще прекараш остатъка от живота си на площада за мъчения. Целият свят ще гледа как специалистите мъчители ще дерат кожата ти с подсолени ножове и ще чакат, докато се образува нова. — Той глътна остатъка от виното. — Ще изкараш последните си дни в пикня, лайна и кръв, малките деца ще ти пищят на главата, а унищожението на града ще тегне над душата ти.

Мъжът повърна. Противно миришещата жлъчка потече по туниката му.

Рудолфо се усмихна.

— Радвам се, че ме разбираш. — Той спря пред платнището на шатрата. — Исаак, изслушай го внимателно.

Излезе навън и махна на Грегорик.

— Донесете една птица.

Сам написа съобщението. Беше простичък въпрос от една дума. След това го привърза към крачето на птицата със зеления конец на мира, макар да чувстваше, че е лъжа. Прошепна посоката и целуна малката мека главичка. След това подхвърли птицата във въздуха и тя се понесе на юг към ентролузианския лагер.

Прошепна отново написания въпрос. Звучеше кухо, но въпреки това го стори.

— Защо?

Неб

Неб не бе усетил, че е заспал, докато някой не го разтърси. Той отвори очи и се размърда разтревожено. Червенокосата жена бе коленичила до него. Носеше тъмно наметало, но качулката бе отметната и косата й се виждаше.

Тя сложи пръст на устните си. Той кимна и жената зашептя.

— Започва война. Тук не е безопасно. Разбираш ли?

Младежът кимна.

— Сетберт унищожи Уиндвир и е запленен от делото си. Държи те жив, за да го забавляваш с историята си. Разбираш ли?

Неб преглътна. Досега се чудеше, но вече знаеше. Понечи да заговори, но само затвори уста и кимна отново.

— Аз ще избягам. Искам да дойдеш с мен.

Той кимна и се надигна от нара.

— Стой до мен. — Жената бръкна в пазвата си и извади кесийка, която висеше на връв от врата й. Изсипа малко прах в дланта си. Поръси челото, раменете и краката си и облиза останалото.

Неб зяпаше как тя се стапя в сенките пред очите му. За миг си помисли, че ще омагьоса и него и това го ужаси. Беше чел за съгледваческите магии и знаеше как могат да засегнат нетренираните и неопитните. Но жената затвори кесийката и я прибра обратно под ризата си.

— Последвай ме. — Тя разви една копринена панделка от китката си и я привърза към ръката му.

Неб се измъкна от шатрата зад нея в ранното утро. Следваше я през тъмния лагер, покрай шатри, в които похъркваха войници. Стараеше се да се ориентира, но жената непрекъснато променяше посоката и го объркваше.

Накрая се измъкнаха от лагера и навлязоха в гората. Думите на червенокосата бяха заседнали в главата му.

„Сетберт унищожи Уиндвир.“ Тези думи го човъркаха и не му даваха покой, но не можеше да разбере защо. Беше чул същото от войниците преди, но бе съгласен с тях, че андрофрансинското любопитство е по-вероятният виновник, а не надзорникът, без значение дали е побъркан. Но жената не само го вярваше, а и твърдеше, че започва война. Можеше да се измъкне сама. Но бе дошла за него, поемайки ненужен риск.

Неб й вярваше.

Сетберт унищожи Уиндвир. Мисълта отново го прободе. Нещо зад стената от думи поддаде и се показа светлинка.

Сетберт.

Когато го порази, Неб спря рязко и панделката се опъна. Червенокосата също спря. Неб виждаше проблясващия й силует в сивото утро.

— Защо спря? Почти стигнахме.

Искаше да отвори уста и да й обясни защо не може да тръгне с нея. Да съумее да опише мълнията, която го бе пробола, щом осъзна истината.

Сетберт унищожи Уиндвир.

Неб не беше убил баща си. Сетберт беше виновен. И това променяше всичко.

Заради това не можеше да тръгне с нея.

Заради това трябваше да се върне и да убие Сетберт.

Петронус

Слънцето се издигаше зад него, а в небето нямаше никакви птици. Петронус превали хребета и погледна към опустошения Уиндвир.

Нищо не можеше да го подготви за гледката. Беше минавал оттук стотици пъти, на излизане и на връщане по различни задачи за ордена. Този път знаеше, че няма да зърне познатия пейзаж. Големите кораби на кейовете, натоварени със стоки за делтата. Широките каменни стени, които ограждаха кварталите на най-големия град на света. Кулите на катедралите и на Великата библиотека, с развети от сутрешния вятър знамена. Къщите и сергиите пред градските порти, скупчени до стената, като телета до майка си.

Петронус се смъкна от седлото и заряза коня си. Потрепери и се вгледа в сцената, която се ширеше пред очите му.

Знаеше, че не трябва да очаква същата гледка, но си мислеше, че ще има нещо познато.

Само че нямаше.

Полето бе осеяно с изпепелени руини и даже не се виждаше къде започва и свършва градът. Пейзажът бе покрит с кратери и купчини почернял камънак и се простираше чак до реката. На юг и изток имаше хълмове, виждаха се знамената и пушекът на сгушения между тях горянски лагер.

Ентролузианският лагер не се забелязваше, но като познаваше Сетберт, вероятно бе прикрит някъде относително наблизо. Човек рядко се различава от родителите си, а доколкото чуваше, Сетберт бе не по-малко параноичен и неприятен от мъжа, който го бе отгледал и възпитал за сегашната му роля. Петронус веднъж бе наредил на Сивата гвардия да изгони Оберт от папската резиденция, защото мъжът обиждаше и обвиняваше персонала в най-различни коварства.

Разбира се, същата теория важеше и за Рудолфо. Познаваше баща му достатъчно добре. Иаков беше почтен, макар и безмилостен мъж, който управляваше Деветте горски дома със смесица от андрофрансински разум и безкомпромисно спазване на правилата за родство. Не се колебаеше да изпрати еретиците на площада на мъченията… но и не позволяваше на ордена достъп до подобни затворници.

Петронус подозираше, че Рудолфо е замесен от същото тесто. Беше още момче, когато Петронус се оттегли от властта. Но не след дълго Иаков бе умрял и момчето бе принудено да порасне бързо, когато прие тюрбана на баща си. Старецът беше подочул разни неща. Рудолфо бе известен с подкрепата си за Изумрудения бряг при решението им да наложат ембарго над градовете-държави заради окупацията на залива Шилар. В последвалите битки той си бе извоювал репутация на брилянтен стратег и компетентен воин.

Събра познанията си за двамата мъже и реши да ги премисля по-късно.

„Старче, дори сега, пред лицето на разрухата, продължаваш да кроиш схеми и планове. Но защо?“ Трябваше да види лично, че всичко е свършило. Не можеше да чака птици и пратеници. Писмените и устните описания нямаше да са достатъчни. Трябваше да се увери сам.

Отвъд това, какво значение имаше останалото? На полето имаше двама крале с родство към падналия град. И двамата бяха компетентни, макар и различни.

„Видя каквото трябваше. Прибирай се. Върни се при лодката, мрежите и тихия живот.“

Той загърби опожарената равнина, хвана юздите на коня и се обърна.

— Тук няма какво да сторя — каза на глас Петронус. — Не ми е тук мястото.

Но в сърцето си знаеше, че това е лъжа.

Джин Ли Там

Джин Ли Там знаеше, че са близо, когато момчето спря. Магията беше увеличила не само силата и скоростта й, а също така зрението и обонянието. Негативните ефекти се изразяваха в бръмчене в ушите и променливо главоболие. Баща й се бе погрижил да я обучи на всички шпионски методи, включително магиите за промъкване, макар че се смяташе за срамно благородниците да ползват Старите методи.

Погледна към спрялото момче и косъмчетата по ръката й настръхнаха. На лицето му се редуваха вълни на гняв и облекчение, то продължаваше да гледа назад, опъвайки панделката.

— Почти стигнахме — каза тихо тя. — Продължавай.

Той стори нещо неочаквано. Ръката му посегна към торбичката с магиите на врата й и дръпна толкова силно, че връвта се скъса. Другата му ръка скъса панделката, която ги свързваше. Тя понечи да го сграбчи, но младежът вече тичаше към лагера.

Джин Ли Там изпсува приглушено и го последва. Знаеше, че може да го настигне лесно, но небето предвещаваше настъпващото утро и всеки миг, в който тичаше в обратна посока, засилваше риска да бъде заловена. Ала като знаеше в какво състояние се намира Сетберт, не можеше да зареже момчето. Тя хукна след него.

Настигна го, дръпна го за рамото и го събори със завъртане на земята. След това скочи върху него.

— Не знам на какво си играеш — прошепна тя, — но там не те очаква нищо добро.

Той започна да се съпротивлява, очите се въртяха, устните му се раздвижиха.

„Трябваше да го упоя. По-нестабилен е, отколкото мислех.“

— Пусни момчето и да надигни бавно — прошепна нов глас в ухото й. Усети как стоманено острие се притисна в гърба й близо до сърцето.

Подчини се и пусна момчето. Сенчестите ръце го вдигнаха на крака. Други я хванаха и я дръпнаха настрани.

Някакво сенчесто лице се наведе към нея. Виждаше наболите руси косми по брадата и усещаше мирис на печено месо в дъха. На няколко сантиметра от главата й се появи едно синьо око.

Нощта бе прорязана от нов шепот, който се понесе над гората.

— Какво намери, Дерик?

Джин замълча.

— Жена и момче. — Синьото око примигна. — И тя е омагьосана.

На поляната се появи нова сянка. Джин Ли Там се огледа внимателно. Виждаше как меката почва бе хлътнала там, където стояха и откъдето бяха минали. Усещаше лекия полъх, докато се движеха около нея. Но магията се държеше и освен ако не дойдеха на няколко сантиметра от нея, не можеше да ги види. Според стандартните академични тактики беше заградена от половин отряд.

Тя погледна младежа. Не изглеждаше изплашен. Торбичката, която й бе отнел, не се виждаше. Може би бе успял да я скрие под ризата си. В такъв случай скоро щяха да я открият.

— Момчето ми изглежда познато — каза гласът. — Ти не си ли онзи момък, когото открихме на хребета? Онзи с каруцата?

Младежът кимна.

Гласът се премести отстрани на Джин. Ръцете започнаха да дърпат качулката на наметалото.

— А какво си хванахме тук?

До лицето й се появи ново око — този път кафяво, със зелени точици. То се разшири и мъжът затаи дъх.

— Я, каква изненада. — Сянката започна да се усмихва.

— Освободете ни и продължавайте — каза Джин Ли Там, без да повишава глас.

Командирът на съгледвачите се засмя.

— Не мисля, че ще ни убедите, лейди Там… колкото и изкусителни да са методите ви на куртизанка.

Джин Ли Там разпусна мускулите на раменете и ръцете, раздвижи крака.

— Мога да бъда много убедителна.

Небето лилавееше и тя знаеше, че щом слънцето изгрее, ефективността на магиите ще намалее наполовина. Нямаше време за избор на стратегия в настоящата криза.

— Сигурен съм…

Тя падна на колене, преди мъжът да завърши изречението си. Изви китка и малкото острие се озова в дланта й. Прокара камата по задната страна на ботуша му и се претърколи към момчето. Надигна се и разсече въздуха към местата, където трябваше да стоят съгледвачите, ако спазваха стандартните полеви тактики. Стоновете й подсказаха, че се е ориентирала правилно.

Онзи зад нея, който притискаше острие към гърба й, изръмжа и скочи напред, събори я. Тя се приземи на колене и лакти, оплете ножа му с наметалото си и допря собствената си кама до гърлото му.

— Не мърдай. Не е нужно да умираш днес.

Но мъжът се размърда и тя не се поколеба. Баща й наистина обучаваше добре дъщерите си. Тя приклекна и огледа поляната. Долавяше мириса на кръв и виждаше тъмните петна по сенките, които се въргаляха по земята и стенеха.

Момчето беше изчезнало. Чуваше го как тича с пълна скорост към ентролузианския лагер и знаеше, че може да го настигне. Но тогава какво? Изражението му показваше, че не става дума за нещо забравено. Говореше за крещяща нужда, за увереност и за взето решение.

Щеше да го остави да избяга. Но също така щеше да вземе мерки да го защити, още тук и сега. Нямаше значение, че ранените съгледвачи я бяха разпознали. До няколко часа щеше да е под закрилата на Рудолфо. Но те бяха разпознали и момчето. А каквато и да бе причината, то се връщаше при Сетберт.

Тя обиколи един по един съгледвачите с прерязани сухожилия и като им шепнеше успокоителни думи, преряза гърлата им с внимателна и отработена прецизност.

Изтри кръвта от камата в копринените дрехи на последния труп и се обърна на запад. Затича и мисълта се върна отново в главата й, неканена, но вярна:

Баща й наистина обучаваше дъщерите си добре.