Ридание

Петронус

Петронус изми кръвта от ръцете си във фонтана пред имението. Облече просто кафяво расо и сред объркването, което настъпи след последното му действие като папа, се измъкна, пресичайки гората към имението.

Засега всичко вървеше по план, макар да се мразеше заради болката, която бе причинил на момчето. Вече бе изпратил птиците със съобщенията за прехвърлянето на всички имоти и богатства на ордена на Рудолфо. Оставаше само да си събере багажа и да се прибере.

Мина покрай съгледвачите на пост пред имението и влезе в кабинета, като заключи вратата.

— Аз знам защо Сетберт унищожи Уиндвир.

Петронус се сепна и видя Влад Ли Там на бюрото. Очакваше го и знаеше, че ще говорят, още щом го зърна в претъпканата шатра.

Усети как гневът му се разпалва.

— Не съм сигурен, че Сетберт е унищожил Уиндвир. Не и без да е подтикнат. — Посочи златната птичка. — Знаем, че птицата ти е била в града. Тя ли ти донесе вестта?

Влад Ли Там присви очи.

— Подозираш мен. Но аз нямам нищо общо със Сетберт. Моята задача беше Рудолфо. Също както ти си дело на баща ми.

Думите се стовариха върху Петронус като юмрук.

— Как така?

Влад Ли Там сви рамене.

— Ти беше създаден за този ден. Също както Рудолфо е създаден да пази светлината.

— Лъжеш! — Но вече не беше сигурен.

Влад Ли Там се усмихна.

— Както и да е. Имам нещо за теб.

Извади кожена торба и я подаде на Петронус.

— Тук има документи за действителна тайна програма на ордена за възстановяване на заклинанието.

Петронус остави торбата на бюрото.

— Не се съмнявам. Но това не е престъпно.

— Има и още — продължи Влад. — Птицата ми каза, че Уиндвир е паднал. Но не аз я пратих там. Изчезна от клетката си преди година.

Петронус го погледна изненадано.

— Къде е била?

Влад Ли Там се надигна.

— Смятам да разбера. Напускам Познатите земи. Повече няма да се видим. — Петронус долови решителността в думите на бившия си приятел.

Не се прегърнаха, нито си стиснаха ръцете. Петронус просто кимна и Там излезе.

Старецът погледна торбата. Накрая седна на бюрото и разкопча катарамата й. Извади два наръча с документи и прегледа единия. Първите страници бяха банкови извлечения за закриването на андрофрансинските сметки от Петронус. Следваха документите, с които имотите се прехвърляха на Деветте горски дома. Последната страница привлече погледа му. Беше дарение и датираше от преди три дена, преди да се извърши прехвърлянето на владенията.

Влад Ли Там бе намерил начин да остави огромното си богатство на дъщеря си, използвайки ордена и Деветте горски дома.

Петронус завърза панделките и сложи банковите документи до останалите, които очакваха вниманието на Рудолфо, Исаак и Неб, след като заминеше.

Отвори втория наръч — надлежни копия на кореспонденции и доклади. Прегледа страница след страница. Някъде беше написано ясно, другаде само се намекваше. Картината започна да се прояснява и той не можеше да откъсне очи от нея. Не ставаше дума само за възстановяване на заклинанието. Бяха направили сметки и предвиждания за ефекта му върху населението, ако се използва в ограничени мащаби. Дори бяха развили система за употребата му. Ходещи, говорещи интелигентни машини от времената на младите богове, устойчиви на магиите на Ксум И’Зир.

Петронус усети как сърцето му се къса за Исаак и другите метални хора. Тези документи сигурно бяха фалшиви. Нямаше как, защото това, което четеше, беше в разрез с всички концепции на ордена. Вярно, бе започнал да го мрази толкова силно, колкото го обичаше преди, но не можеше да повярва. Внезапно решението на Сетберт да удари пръв доби смисъл и Петронус усети нажежена, остра тъга да го пронизва, щом осъзна какво е сторил.

След това видя бележката от Влад Ли Там в края. Мастилото беше още влажно и размазано.

„Те са искали да ни защитят.“

Сега вече схвана. Андрофрансините се смятаха за пастири, пазещи Новия свят от миналото, най-големият им страх бе, че то може да се повтори.

„Те са искали да ни защитят.“

Очите му се напълниха със сълзи и внезапно по-голямата картина се разкри пред взора му. Някой беше проникнал в мрежата от синове, дъщери и служители на Влад Ли Там. По някакъв начин бяха променили записите на златната птичка, за да го натопят за опустошението на Уиндвир. Опитният играч на войната на кралицата местеше заплашения консорт колкото се може по-далече по дъската. Влад Ли Там бе закрил обширната си мрежа, правейки същото.

Но кой беше този друг играч, че Там да бъде принуден да се изнесе изцяло от Новия свят, да прехвърли богатството си на библиотеката и да остави само дъщеря си след себе си?

„Някой извън Познатите земи.“

Петронус усети, че коленете му се подкосяват.

Андрофрансините са знаели за съществуването му — или поне част от тях. И са били толкова уплашени, че са стигнали дотам да възстановят ужасната песен на Ксум И’Зир, за да защитят Познатите земи от тази невидима заплаха.

Накрая добрите им намерения почти бяха загасили светлината.

Може би действията му бяха справедливи. Може би — милостиви. В крайна сметка Петронус вече ги бе извършил. Сетберт беше мъртъв, орденът също. Замисли се за Гримлис и блатното селище от едно време.

Прибра документите в торбата и я прибави към вещите, които възнамеряваше да вземе със себе си в залива Калдус.

Сълзите му потекоха, още преди да привърши с опаковането.

Джин Ли Там

Джин Ли Там се измъкна от павилиона в суматохата, последвала екзекуцията на Сетберт. Беше видяла нещо странно — един от младите андрофрансини изглеждаше като един от многобройните й братя. Когато очите им се срещнаха, той извърна лице и побърза да излезе през един от трите широки входа.

Тя го последва.

Не изпитваше гняв заради смъртта на Сетберт. Той щеше да загине при всички случаи. И въпреки годините, които бе прекарала с него, не бе изградила никаква връзка. Не изпитваше никакви колебания, че той е разрушил Уиндвир, както и че баща й е замесен във всички събития, чак до тази екзекуция, която на практика слагаше край на легитимността на андрофрансинския орден. Малцината останали можеха да опитат да го възстановят, но едва ли щяха да успеят. А и към какво можеха да се върнат? Нямаше съмнение, че Петронус се е погрижил за всички въпроси, преди да загуби правото си да е папа, тъй като бе изцапал ръцете си с кръвта на Сетберт.

Чудеше се дали и това е дело на баща й.

Мисълта за баща й я върна към настоящето и тя си запробива път в тълпата. Мярна младия андрофрансин напред и забърза. Но когато го настигна, се оказа, че не е брат й.

— Съжалявам! — извини се тя и започна да се оглежда.

Осъзна, че иска да види някого от клана Ли Там. Замисли се. Защо? През последните месеци гневът й бе кипял като прилива в залива Там в родния й град. Когато гневът се оттеглеше, пясъкът на душата й се изпълваше с тъга до такава степен, че чак жадуваше за завръщането му. Вълните се стоварваха неизбежно и я разгневяваха отново.

Но внезапно сега, когато всичко бе приключило, мъката и гневът към баща й бяха изчезнали под ножа на Петронус. Рудолфо й бе казал, че понякога хората живеят с хиляди дребни несправедливости и когато видят правосъдие за някоя огромна злина, това ги подтиква да продължат по пътя, който са прекъснали. Внезапната смърт на Сетберт и андрофрансинския орден бе оставила празнина, но можеше да я запълни с по-добрия свят, който се надяваше да предложи на детето си.

Не бързаше да се връща към имението. Трябваше да изчака Рудолфо, но имаше нужда да остане сама, макар да знаеше, че работата за вечерта тепърва предстои. Владетелят на Деветте горски дома трябваше да смекчи недоволството, да успокои страховете и да даде гаранции на малките остатъци от потомството на П’Андро Уим.

Беше почти тъмно, когато спря пред скритата портичка до задните градини. Вратата беше отворена и в сенките на тайния проход стоеше някой. Тя се приближи колебливо. Внезапно се почувства сама и несигурна.

Баща й се измъкна от сенките, облечен в сиво археоложко расо. Не каза нищо и лицето му остана неразгадаемо, макар погледът му да беше мек. Тя също замълча, сигурна, че лицето й е същото, за разлика от очите. Мислеше, че гневът й ще се разгори, щом го види, но нищо в нея не трепна.

Очите им се срещнаха и той кимна бавно. Мина покрай нея и рамото му я докосна. Тя се завъртя и го изгледа. Влад сякаш вървеше по-бавно и по-малко самоуверено.

Замисли се дали да не го повика, но не знаеше какво да каже. Затова изчака да си отиде, влезе в новия си дом и затвори вратата. Трябваше да построи живота си с Рудолфо и неродения им син.

Откри бележката от баща си доста по-късно. Не се сети да я потърси, макар да знаеше, че той винаги й пишеше по някоя дума. Беше проста, надраскана набързо и без шифър.

„За четирийсет и втората ми дъщеря по случай сватбата и раждането на сина й Иаков.“

Беше поема за любовта на баща към дъщеря му. Накрая бащата отплаваше в нощта, а дъщерята се учеше да води нов живот.

Неб

Тълпата помъкна Неб със себе си. Докато успее да се измъкне, повечето хора бяха напуснали павилиона и се събираха на поляната отвън. Гласовете се сливаха във все по-нарастваща глъчка. Той застана до входа и видя Рудолфо да говори с неколцина андрофрансински епископи, докато съгледвачите изнасяха тялото на Сетберт.

„Аз щях да го направя вместо теб.“ Но знаеше, че Петронус погребваше собствените си мъртъвци по собствен начин и имаше добри намерения за Неб. А също и че старецът не изпитваше желание да убие Сетберт, както с нежелание взе отново пръстена.

„Правим това, което трябва.“

Исаак докуцука от павилиона.

— Брат Небиос, видя ли отец Петронус?

Старецът вече нямаше тази титла, но не му даваше сърце да го припомни на Исаак. Затова само разклати глава.

— Тръгна си бързо.

Очите на Исаак примигнаха.

— Разтревожен съм от днешните събития.

— И аз също — кимна Неб.

— Знам, че това, което видях, е лошо — продължи Исаак. — Знам, че противоречи на ученията на П’Андро Уим. Наясно съм и че ще донесе сигурен край на ордена, който ме създаде. Въпреки това изпитвам неочаквано задоволство.

Неб го изгледа, не знаеше какво да отговори. Неговото задоволство произлизаше от факта, че човекът убил баща му, няма да навреди повече на никого. Но друг човек го бе направил отново сирак, като унищожи последните остатъци от единственото му семейство.

Дълбок глас в него повтаряше, че винаги ще бъде сирак. Той отново погледна Исаак. Явно и мехослугата беше сирак.

— Ще го потърся в кабинета — каза Исаак. — Трябва да поговорим за това, което се случи днес.

Неб тръгна мълчаливо с него, сигурен, че няма да открият стареца в кабинета. Съмняваше се, че изобщо ще го намерят някъде. За добро или зло работата му беше свършена и светът трябваше да продължи напред.

Подминаха навеса с дългите пейки и маси, купчините хартия и мастилниците. Дори сега няколко мехослуги продължаваха да работят с проблясващи очи и бръмчене, записвайки събитията от съвета, за да бъдат съхранени във Великата библиотека.

Неб погледна въпросително и Исаак спря.

— Изпратих ги веднага да запишат всичко. Реших, че може да е важно някой ден.

Неб не отговори и двамата продължиха в мълчание.

Кабинетът беше тъмен и със затворена врата. Лампата беше още топла, а документите по бюрото — грижливо подредени за утрешната работа. Неб видя плик с името си и счупи печата.

„Съжалявам! Ти си направен за нещо повече от обърната към миналото мечта.“

Очите на Исаак помръкнаха и гърдите му изсвистяха.

— Какво означава това?

Неб остави съобщението на бюрото и се наведе към другите документи. Съобщения за прехвърляне, писма, продажби на излишните имоти. Подписани и подпечатани с папския пръстен, чакащи който първи ги открие.

— Означава, че работата продължава — обясни младежът. — Ще ридаем за изгубената светлина и ще почитаме каквото е останало.

Той остави Исаак и тръгна по коридорите, докато не се озова в мрака. Затича из гората докъдето му стигнаха силите и седна на един камък. Нямаше сълзи. Не усещаше гняв. Просто седеше.

— Винаги съм бил сирак! — извика Неб на обгърналия го мрак.

Спомни си бележката на Петронус. „Ти си направен за нещо повече от обърната към миналото мечта.“

Може и така да беше. Замисли се за Уинтърс. За съня, в който над тях небето бе запълнено от голям кафяв свят. „Това е нашият дом“, каза тя, легнала гола до него, и той й повярва. Някъде, отвъд това време, се издигаше нов дом.

Някой ден щяха да го открият. Но дотогава щеше да остане в Деветте гори. Може би Рудолфо щеше да му позволи да работи под някаква форма в библиотеката.

— Още ли си тук? — извика той към празната гора.

Небиос бен Хебда чу изръмжаването и лекото раздвижване наблизо и се усмихна.

Рудолфо

Рудолфо настигна Петронус по пътя за залива Калдус на следващата вечер. Беше прекарал голяма част от нощта и деня да успокоява стреснатите си гости. Когато научи, че старецът се е измъкнал от града, поръча да му доведат най-бързия жребец. Освободи съгледвачите и Едрик не възрази, щом видя гнева в очите му.

Пришпорваше коня здраво, яздеше ниско приведен и усещаше как вятърът развява наметалото и косата му. Вдъхваше миризмите на гората, на животното и на равнините отпред.

Забеляза Петронус и стария му кон на две левги в прерията, напипа с ръка тесния си меч и препусна напред. Настигна стареца и завъртя жребеца си. След това извади меча и го насочи към него.

Петронус вдигна глава и Рудолфо свали острието, като видя отчаянието му. Кървясалите очи му напомниха за червеното небе над пушещите руини и почернелите кости на Уиндвир.

Старецът не проговори.

Рудолфо приближи жребеца си, за да зададе въпроса, макар да знаеше отговора.

— Защо?

— Направих каквото трябваше. — Петронус стисна зъби. — Ако не бях го сторил, всичко останало щеше да е лъжа.

— Всички правим каквото трябва. — Рудолфо прибра меча, а гневът му се уталожи. — Кога го осъзна? Кога реши да постъпиш така?

Петронус въздъхна.

— Може би когато видях колоната от дим. Или пък, когато видях полето от кости и пепел.

Рудолфо се замисли и кимна бавно, търсейки точните думи. Когато не можа да ги открие, пришпори коня си и препусна напред, като остави стареца сам със сълзите му.

Рудолфо препуска из равнината, докато луната не се вдигна и топлата нощ не се осея със звезди. Всичко останало изчезна и остана само фалшивото чувство за свобода. Той му се наслади, защото знаеше, че скоро ще отмине. Галопираше в мрака, усещаше коня под себе си, тропота на подковите и свистенето на дъха му. Бяха само той и конят, насред обширната прерия, без Ли Там, без библиотека, без андрофрансини, без сватби и наследници. Знаеше, че това е лъжа, но я почете, докато не видя гората отдясно. Забави и обърна към дърветата, а по някое време се смъкна от седлото и поведе животното обратно към истинските неща.

Тръгна по непознати пътеки и се замисли за живота си. За дните преди падането на Уиндвир и за следващите. Как спеше в каруцата с припаси, защото я предпочиташе пред леглото. За дните, прекарани на седлото, а не в кабинета. За неизброимите жени в леглото му и за единствената, която знаеше, че трябва да има.

„Животът ми се промени!“ Осъзна, че това нямаше да се случи, ако не го желаеше. Беше избрал да възстанови библиотеката и да запази нещо добро за света — философията, изкуството, историята, поезията и песните. Беше избрал да се съюзи с Джин Ли Там, красива и възхитителна жена, която уважаваше и щеше да обикне един ден. Двамата щяха да създадат живот, който, ако зависеше от него, също щеше да е красив и възхитителен. И той щеше да наследи светлината и да й бъде пастир, също като баща си.

Рудолфо мислеше за тези неща, както и за стареца, който пътуваше към крайбрежието, напоявайки бялата си брада със сълзи. За приятеля си Исаак, който куцаше и продължаваше да носи расо. За младежа Неб, който се бе изправил, когато Петронус поиска някой да убие в името на светлината. За Влад Ли Там и неговата клада, изгаряща архива на фамилията му.

„Опустошението на Уиндвир достигна до всички ни.“

Вече нямаше значение защо. Важното бе да не се случи отново. И Рудолфо виждаше ясно своята роля, виждаше и как риданието може да се превърне в химн.

Непознатите пътеки го изведоха на пътя. Той го прекоси, и продължи да крачи в покрайнините на гората, макар да виждаше светлините на спящия град. Приближи се към хълма на библиотеката от юг.

Щеше да остави коня в конюшнята. Щеше да влезе в имението. Да отиде в спалнята на Джин Ли Там и да й прошепне в утрото мечтата за бъдещето, която можеха да споделят. Щеше да нареди да премахнат Площада на мъченията и да го остави в миналото, за да могат синът му Иаков и неговият приятел Исаак да съградят нещо по-добро. Но първо искаше да види малкото, с което бе започнал.

Чу тихи гласове, бръмчене и шептящ звук, който не можа да определи. Остави коня и пристъпи тихо напред като един от съгледвачите си, отмествайки растителността, която му пречеше.

Шатрата на книжниците беше пред него, платнищата й бяха дръпнати, за да влиза нощният въздух. Тихите гласове бяха на малцината помагачи, които ходеха от маса на маса и подаваха хартия и подострени пера. Металните хора продължаваха да работят, телата им бръмчаха, а очите им отразяваха светлината на лампите.

Рудолфо остана така цял час, седнал на росната трева, успокоен от звука, който преди не можеше да определи.

Беше шумът от плъзгането на писалките по страниците.