Саможертвата

15.

Когато се прибрах, хвърлих домашното си на един стол и седнах на леглото с книгата. Отначало беше трудно. Все едно четях „Беулф“21 на английски — имаше доста думи, които не разбирах. Постепенно обаче магията на разказа ме плени и аз се почувствах така, сякаш участвах заедно с героите. Годерик бе деветнайсетгодишен ревенант, а Елиз момичето, за което се бе оженил няколко месеца преди да умре.

Елиз била до него, когато Годерик се събудил в деня на погребението. Тя му дала храна и вода и той получил своето безсмъртие. Научили какво представлява от човек на братството, който притежавал дара на прозрението и видял светлината му.

Двамата започнали да се местят всеки път, когато той умирал, така че местните да не заподозрат нещо. Тя остарявала и им се наложило да сменят версията си, започнали да твърдят, че са майка и син. След няколко години Елиз се разболяла. Годерик повикал guerisseur22, който да я излекува, а лечителят веднага разбрал какъв е Годерик по аурата му.

Годерик помолил човека да намери начин да остарява заедно с любимата си и да се противопостави на непреодолимото желание да умре. Guerisseur не знаел как може да стане, но го изпратил при друг лечител, който бил запознат с безсмъртните.

Следващата част беше пълна с думи, които не разбирах. Стилът беше много особен — нещо като пророчество — но аз се опитах да го преведа дума по дума. Лечителят все още обясняваше на Годерик за могъщия Годерик.

Сърцето ми забърза. Имаше една задраскана дума. Особено важна дума. След главното „А“ плътна черна линия бе заличила думата и бе напълно невъзможно да се разбере къде живееше лечителят.

Насилих се да продължа да чета с надеждата думата да се появи отново, но така и не попаднах на нея. Годерик и Елиз поели на север, но тя се разболяла и издъхнала в ръцете му. Той бил толкова разстроен, че отпътувал за града и потърсил нума, който го бил „лишил от живот“.

Дочетох книгата в два след полунощ.

Един господ знаеше дали има зрънце истина в цялата история. Ако някой можеше да помогне на нас с Венсан, нямаше да се откажа, докато не го открия. Важното сега бе да намеря още една такава книга, която никой не е пипал. Знаех точно откъде да започна.

Спах съвсем малко, въпреки това скочих от леглото, щом часовникът ми звънна. Бях го нагласила за рано сутринта, за да видя мами, преди да се качи в ателието си и да се заеме с работа. Когато влязох в кухнята, разбрах, че съм закъсняла. Тя вече бе сложила чиниите от закуската в мивката, а бялата престилка, с която работеше, не беше на кукичката на вратата.

Разрязах една франзела по средата и я намазах с масло. Сложих и малко домашен мармалад от дюлите, които баба и дядо имаха в градината си в провинцията, и се получи традиционна tartine23. Обикновена, но много вкусна закуска. Увих я в салфетка и я понесох нагоре по стълбите.

Ателието на мами приличаше на друг свят — свят, напоен с миризмата на маслени бои и терпентин — населен от моделите на картини, създадени през вековете — млади майки-аристократки със съвършено облечени деца и натруфени с панделки кученца, които си играеха в краката им. Имаше и крави с тъжни очи, които преживяха сред мъглата. Дребни светци бяха коленичили пред кръст, на който висеше огромен Исус, окървавен, разкривен. Какво ли нямаше в света на мами. Нищо чудно, че като дете прекарвах тук всяка минута.

Баба ми нанасяше прозрачна течност по повърхността на потъмняла от времето картина на римски руини.

— Здрасти, мами! — поздравих аз, когато влязох и се настаних на един висок стол. Отхапах tartine, докато я наблюдавах как работи.

Тя внимателно довърши мазката, след това се обърна и се усмихна ведро.

— Станала си рано, Катя! — Вдигна ръце, за да покаже, че ако ръцете й не бяха пълни, щеше да ме целуне. Усмихнах се. Важната първа целувка за началото на деня. Никога нямаше да свикна някой да се приближава до устата ми, преди да си измия зъбите.

— Да. Трябваше да свърша нещо преди училище. Освен това мислех за нещо, което чух на пазара онзи ден. Мислех, че ти ще обясниш.

Мами кимна любопитно.

— Жената разправяше, че трябвало да си намери guerisseur — знам, че думата означава лечител — но не ми е ясно как точно действат. Да не би да са като спиритуалистите в Щатите?

— А, не. — Мами поклати енергично глава и зацъка укорително. Топна четката си в бурканче с течност и избърса ръце в една кърпа. От ентусиазирания отговор разбрах, че ще ми разкаже нещо интересно. Мами обичаше да ми обяснява за френските традиции, за които досега не бях чувала. Колкото по-необичайна беше темата, толкова по-приятно й беше.

— Pas du tout24. Guerisseurs нямат нищо общо с вярата, макар някои да твърдят, че прилагат психосоматично лечение. — Засмях се, когато видях колко се развълнува и заразказва с желание. — Аз обаче знам със сигурност, че не е така.

„Voila!25 — казах си аз. — Единствено мами можеше да има информация за подобна странна тема.“

— А какво точно представляват?

— Ще ти кажа, Катя. Guerisseurs съществуват от векове, още от времето, когато не е имало обучени лекари, които да обикалят. Обикновено се специализирали в нещо, като например брадавици или екземи, или пък наместване на счупени кости. Тази специална дарба се предавала от един член на семейството на друг и щом дарът бил предаден, предишният лечител се лишавал от него. В семейството винаги имало само по един guerisseur, който приемал отговорността, за да я наследи. Тъкмо затова не са останали много. Професията била високоуважавана. Сега, с развитието на съвременната медицина и все по-скептичното отношение все по-малко хора притежават достатъчно гордост за древния дар, а и повечето от младото поколение категорично отказват да се занимават. Когато това стане, дарът просто изчезва.

— Звучи страхотно — признах аз.

— Много по-страхотно е, когато видиш как действа — отвърна мами и очите й заблестяха.

— Ти натъквала ли си се на guerisseur?

— О, да. Два пъти. Първия път, когато бях бременна с баща ти. Още не бях влязла в трети месец и стар фермер, който живееше близо до стария ни дом в провинцията, ме попита дали искам да разбере момиче ли ще родя или момче. Оказа се, че е guerisseur и че бил наследил умението. А умението му беше да лекува никотиново пристрастяване, доколкото си спомням — обясни тя, докосна долната си устна и се загледа в далечината.

— Не ти ли мина през ума, че е налучкал? — попитах аз.

— От над сто бебета не е сбъркал нито веднъж. А и дядо ти нямаше да има това красиво лице, ако не беше друг guerisseur — продължи тя. — Веднъж, докато гореше купчина сухи листа, вятърът се обърна и пламъците облизаха лицето му. Изгориха му веждите и косата отпред. Един съсед го отведе право при майка си и тя „вдигна“ изгорялото. Най-странното беше, че тя дори не го докосна, правеше движения, сякаш миеше лицето му, а след това изхвърляше онова, което бе събрала, изтръскваше го от пръстите си. Получи се. Той няма белези от изгоряло. Трябваше обаче време, докато веждите му пораснат отново.

— Това вече е друго — признах аз.

— Не е друго. Просто се получава. Тези хора притежават сили. Не питай нито защо, нито как. Няма обяснение. Истината е, че много от важните неща на този свят са без обяснение.

След като завърши разказа си, мами приглади престилката си и седна до мен.

— Трябва да работя, миличка. От музея „Орсе“ искат платното до края на седмицата. — Тя перна лекичко брадичката ми с ръка. — Да знаеш, Катя, че с всеки изминал ден заприличваш все повече на майка си.

Ако го кажеше друг, щях да се подразня. Само че от мами имах нужда да чуя тъкмо това. Мама беше силна жена. Умна. Освен това винаги постигаше желаното, колкото и да беше трудно.

Също като задачата, която си бях поставила сега. Лицето на мама, което носех всеки ден, ми напомняше, че мога да бъда не по-малко силна от нея. А да се боря за онова, което исках най-много в живота, бе съвършеният начин да я опазя жива в сърцето си.