Саможертвата

26.

Когато на следващата сутрин двете с Джорджия излязохме от нас, Жул ни чакаше в колата си и аз усетих как сърцето ми трепна. Сигурно Венсан бе заминал. Проверих телефона, намерих прощален есемес и сърцето ми се разтуптя. Днес беше денят.

— Вече и шофьор ли си имам? — попитах, докато се качвах отпред, а Джорджия се настани отзад.

— Венсан щеше да дойде, но полетът му беше в шест сутринта и трябваше да е на летището в пет.

— Добре че не ви се налага да спите — отбелязах.

Жул по навик погледна към огледалото за обратно виждане, за да провери дали Джорджия е чула. След това изглежда се сети, че тя вече знае — и се отпусна отново.

„Вече ме приема като една от тях“ — помислих си аз, усмихнах се и докоснах медальона, скрит под блузата.

— Не питах това. С какво сме заслужили да ни откараш до училище? Да не би през нощта нума отново да са нападнали?

Казах го като шега, но строгото лице на Жул ми подсказа, че съм познала.

— Не може да бъде! — ахнах.

— Да. Домовете на други двама ревенанти в Париж са били претърсени — единият снощи, а другият рано сутринта, и двата пъти, докато собствениците са били навън.

— Това какво общо има с нас? — обади се Джорджия от задната седалка. — Не че не ми е приятно някой да ме кара до гимназията.

Жул отново погледна в огледалото за обратно виждане.

— Нападението след концерта на гаджето ти, последвано седмица по-късно от четири влизания с взлом от врага, означава, че нума отново са се задействали. Венсан се притеснява, че е възможно ти, Кейт, да се окажеш мишена.

— Защо пък аз?

— Нума много добре знаят, че той е заместникът на Жан-Батист и че си му гадже. Като те отвлекат — или нещо дори по-лошо — е съвършеният начин да го провокират. Венсан иска някой да те наглежда, докато той се върне и поеме сам тази задача.

Това бе твърде много информация.

— Имам желание да ти кажа, че мога и сама да се грижа за себе си, само че след като се бих с онези двамата в алеята ще ти благодаря за грижите и ще млъкна.

— И така, Жул — приведе се напред Джорджия, — не че не съм ти благодарна, че защитаваш сестра ми от лошите зомбита, но след като разговорът — поне така ми се струва — приключи — замълча, за да постигне желания ефект, — искам да те попитам нещо друго. Кейт ми каза, че Артур бил писател.

С ужас установих, че сестра ми все още си пада по Артур. Откакто двамата със Себастиен скъсаха миналата седмица, тя споменаваше ревенанта поне по веднъж на ден.

— И той пита за теб — заяви съвършено спокойно Жул.

— Наистина ли? — измърка Джорджия. — Разказвай!

— Питаше дали си се възстановила от травмата след нападението на нума. Видял те е на улицата онзи ден и му се е сторило, че изглеждаш добре.

— Да не би „изглеждам добре“ да означава „страхотно“ на езика от петнайсети век?

— Започна се — измърморих аз и чух смеха на Жул.

— Не се обиждай — продължи той, — но май го интересува повече фактът, че Виолет те ненавижда. Това си е истинско забавление за иначе скучния му живот на човек, който хем живее като женен, хем не се възползва от хубавото на брака.

— Хубавото… ммм — повтори Джорджия и измърка така, сякаш думата беше бонбон. — Да не забравиш да кажеш на Артур, че отново съм без гадже, веднага щом имаш случай.

Поклатих глава и Жул избухна в смях. Когато спряхме пред училището и Джорджия слезе, аз се приведох към него.

— Би ли почакал минутка?

Той кимна, но ми се стори объркан. Слязох от колата.

— Джорджия, смятам днес да пропусна училището. Ще ме покриеш ли?

Сестра ми ме изгледа подозрително.

— Това е толкова нетипично за теб, че сигурно имаш ужасно важна причина. Да не би да си решила също като Нанси Дрю да тръгнеш да търсиш съмнителните лечители? Виж ти. Как смяташ да си осигуриш мълчанието ми? — усмихна се хитро тя.

— Добре де, добре, ще накарам Жул да каже добра дума за теб пред Артур.

— Уреди ми среща с Артур и ще ти напиша извинителна бележка, подписана от мами.

— Ще се постарая — засмях се аз.

Обърнах се и се качих отново в колата.

— Кейт — повика ме отново Джорджия, вече беше сериозна. Поколебах се. — Внимавай, където и да си тръгнала.

— Обещавам — отвърнах, изпратих й въздушна целувка и се отпуснах на предната седалка.

— Какво става, Кейти? — попита неуверено Жул и се заигра с копчето на радиото.

— За днес имам задача извън училище.

Тези думи привлякоха вниманието му.

— Къде?

— В Сен Куен.

— Ще пропуснеш училище, за да отидеш на битака ли? Венсан знае ли какви ги вършиш? Чакай… не ми казвай. Разбира се, че не знае, иначе щеше да изчакаш да се върне.

— Венсан ли те накара да ме пазиш днес? — попитах го аз. Жул кимна. — Е, аз отивам в Сен Куен. Ти можеш или да ме закараш до станцията на метрото, или да ме закараш до Сен Куен. Както решиш.

Жул се подсмихна.

— Кейти, някой казвал ли ти е, че си невероятно убедителна? Да не би да си в училищния клуб по дебати?

Поклатих глава.

— Жалко — отвърна той и включи на скорост. Обърна и даде газ.

— Жул?

— Мхм.

— Ти как умря?

Бяхме в задръстване на околовръстното вече половин час. Досега си бъбрехме за незначителни неща, което включваше как Амброуз и Жул спасили наскоро хората от туристически автобус, който паднал в Сена. Само че въпросът, който му зададох, ме измъчваше от известно време, а сега, докато чакахме трафикът да помръдне, бе най-подходящото време да разбера.

— Ти ми каза, че си загинал по време на Първата световна война — продължих, — но как се случи? Определен човек ли спасяваше или защитаваше сънародниците си като войник.

— Няма нищо абстрактно в това да станеш ревенант — отвърна Жул. — Участието във войната не се брои. Ако се броеше, щяхме да сме много повече.

— Кого спаси?

— Приятел. Не ми беше точно приятел, просто друг художник, с чиято група се движех в Париж преди войната. Казваше се Фердинан Леже.

— Небезизвестният Фердинан Леже ли? — ахнах аз.

— А, значи си чувала за него.

В гласа му нямаше сарказъм.

— Стига, Жул. Много добре знаеш колко обичам изкуството.

— Той не беше толкова известен, колкото останалите в групата: Пикасо, Брак, Гри.

— Достатъчно известен е, след като съм чувала за него. Освен това миналото лято те видях в неговата галерия в музея за съвременно изкуство. Нали помниш… когато се престори, че не си ти, защото те познах, след като загина в катастрофата в метрото?

Жул се усмихна при спомена. Тъкмо появата му, след като го видях как умира, ме накара да хукна към дома на Жан-Батист и да се извиня на Венсан, но го заварих мъртъв в леглото. Едва тогава разбрах какво представлява. Исторически ден от живота на Кейт Мерсие.

— Да, там има мой портрет, името ми не е посочено. Не изглеждам добре. Приличам на робот. По-скоро приличам на робот-скелет. Това е обяснимо, защото когато го е рисувал, вече съм бил мъртъв.

— Да не би да говориш за „Картоиграчът“? — попитах. Не можех да повярвам.

— Да. Между битките бездействахме. Непрекъснато играехме карти. След войната един път, докато спях, го чух да казва на някого, че войникът от дясната страна го бил спасил. Аз обаче така и не успях да открия прилика със себе си. — Жул се усмихна на шегата си.

— Как се случи? Как го спаси?

— Дадох му противогаза си по време на германска атака с иприт. Щом паднах, врагът настъпи и застреля всички, които бяхме на земята.

„Какъв ужасен начин да умреш“ — помислих си аз. Въпреки че бях потресена, се постарах да говоря спокойно, за да продължи и той да говори.

— Защо го направи?

— Бях млад, той беше по-възрастен, известен художник. Уважавах го. Дори мога да кажа, че го боготворях.

— Добре, но колко хлапета биха се жертвали за идола си?

Жул сви рамене.

— Обсъждал съм въпроса с други ревенанти. Всички имаме чувството, че докато сме били хора, у нас е имало нещо, някакво самоубийствено желание да се проявим като филантропи. Това е единственото, което ни свързва.

Той замълча и ме остави да се питам дали бих дала живота си за друг човек. Едва ли щях да разбера, преди да погледна смъртта в очите.

Двайсет минути по-късно спряхме на паркинг на няколко пресечки от „Дьо Корбо“.

— Няма ли да ми кажеш какво си намислила? — попита Жул за четвърти път.

— Не — отвърнах и слязохме от колата. Спрях го. — Най-добре да ме изчакаш тук.

— Отговорът е: „В никакъв случай, госпожо капитан“. В никакъв случай няма да те пусна сама на непознато място, при това място, за което не искаш Венсан да разбира. Накара ме да те докарам, като намекна, че съм длъжен да те пазя. Сега се налага да ме изтърпиш.

Няколко секунди останахме загледани един в друг. Когато разбрах, че той няма да помръдне от мястото си, кимнах и тръгнахме към магазина. Беше ми приятно, че е с мен, защото се почувствах нервна и не бях сигурна как ще се справя, когато вляза.

От близката пресечка забелязах, че вътре свети, и сърцето ми заблъска като полудяло. Стори ми се, че гарванът на табелата ме изгледа злобно, когато приближихме. Спряхме пред вратата и Жул се обърна към мен, обзет от пълно недоумение.

— Накара ме да прекосим половин Париж, за да си купиш… — той се вгледа в предметите, изложени на витрината, след това отново се обърна към мен — керамична Дева Мария ли?

— Нищо подобно.

— Тогава защо сме тук? — намръщи се той. — Нощна лампа като на папа Йоан-Павел ли искаш? Кейт, какво, по дяволите, търсим тук?

— Правилният въпрос е „Какво правя аз тук?“ и отговорът е: „Не е твоя работа“, Жул. Извинявай, че те накарах да дойдеш с мен, но има нещо, което трябва да направя. Наистина предпочитам да ме изчакаш отвън.

— Какво? — повиши глас той.

— Трябва да поговоря със собственика по един въпрос. Ако греша, ще се върна за нула време. Ако се окажа права, може да отнеме малко повече време. Но искам да вляза сама.

— Кейт, наистина не знам как те търпи Венсан. Ти си… адски дразнеща.

— Нали ще останеш навън?

Жул прокара ръка през къдриците си и ми се стори много нещастен.

— Имаш петнайсет минути. Ако не излезеш дотогава, влизам.

След тези думи седна на едно от стъпалата на магазин от другата страна на улицата.