Саможертвата

18.

Седях в стаята си и разглеждах двете стари книги, отворени една до друга на леглото. Думата, която беше задраскана в книгата на деди, се четеше безпроблемно в екземпляра на Жан-Батист — Audoniens. Затова пък „Знака на Корд“ тук бе заличен и не се четеше. Двете книги трябваше да са заедно, за да се съберат частите от загадката: guerisseur живееше сред Audoniens и можеше да бъде открит единствено под „Знака на Корд“.

Странно. Някой е държал въпросният guerisseur да не бъде открит лесно. Само че не бе направил търсенето невъзможно. Ако това бе опит да бъде защитена нечия самоличност, това означаваше, че не става въпрос за най-обикновена художествена измислица. Питах се дали наследниците на лечителя все още се занимават със същото, хиляда и двеста години по-късно.

Значи търсех далечна страна (далече от Годерик, където и да бе живял той) и народ, наречен Audoniens. Щом ги откриех, трябваше да разбера какво означава „Знака на Корд“. „Продават се реликви на пилигрими“, пишеше там. Значи се намираше близо до църква.

Погледнах часовника си. Оставаше половин час до обяда с Джорджия — цял половин час — в ресторант в Маре. Само че сестра ми винаги закъсняваше.

Извадих лаптопа от чекмеджето на бюрото и написах „Audoniens“ в „Гугъл“… и едва не подскочих, когато видях какво се показа на екрана. „Audoniens“ бе френското название на хора, които живееха в „Сен Куен“. „Сен Куен“ бе квартал в северната част на Париж. Предположих, че през средновековието това е било отделно градче. Когато Париж започнал да се разраства, той погълнал малките околни градчета. Затова лечителят не говорел за Париж или парижани, защото е ставало въпрос за отделното селце Сен Куен.

Беше съвсем близо, следователно можех да отида в ден, в който пожелая, за да открия онова, което ми трябваше, или пък да науча, че онова, което търсех, вече не съществува. Реших да изпитам късмета си докрай и потърсих „Знака на Корд“30 на английски. Този път излязоха много справки за наранявания на гръбначния стълб. На френски също нямаше нищо интересно. Затворих лаптопа и го прибрах отново в бюрото, след това оставих книгата на Жан-Батист в отделно чекмедже.

Облякох си палтото и излязох тичешком. Книгата на деди беше в раницата ми. Бях разбрала онова, което ми трябваше, и можех да върна ръкописа още днес. Надявах се да не му е останало време да провери склада и да забележи, че я няма. Не че щеше да има нещо против, че съм взела книга от галерията. Той винаги е бил изключително щедър към нас с Джорджия. Просто не исках да привличам вниманието към факта, че в книгата се разказва за ревенанти. Той щеше да стане подозрителен и да се сети за „нума“, които случайно споменах миналата година.

Стигнах до Маре с метрото и тръгнах по тясната Рю дьо Розиер, прочула се с лоша слава през Втората световна война, тъй като тук правели хайки на евреите, за да ги изпратят в концентрационните лагери. Един еврейски кулинарен магазин все още пазеше дупка от куршум на витрината. Собствениците я бяха оставили като доказателство за най-черното време от историята на квартала.

Наближих края на улицата и видях трите известни магазинчета за фалафели. Отправих се към зелената фасада на едното и забелязах, че Джорджия вече е седнала на една маса. Беше дошла навреме. Това бе личен рекорд за нея.

Докато похапвахме сочни сандвичи с фалафели, обилно полети със сос тахини, двете със сестра ми обсъдихме последните два дни.

— Значи гаджето ти трябваше да умре, за да излезеш с мен — пошегува се тя.

— Не е мъртъв, спи. А ти си заетата, която не се мярка.

— Да, да си гадже на рокзвезда поглъща цялото ми свободно време. — Тя се престори, че замята коса през рамо, въпреки че косата й беше твърде къса, и отхапа от питката.

— Рокзвезда ли? — пошегувах се аз. — Той кога получи повишение?

— Ха-ха — сряза ме Джорджия. — Сама ще се убедиш следващата събота. Трябва непременно да дойдеш. Така че… казвай. Какво става с търсенето на чудодеен лек за Венсан?

— Май попаднах на нещо — признах, наведох се към нея и стиснах развълнувано ръката й.

— Какво? Казвай какво е? — ококори се Джорджия.

Внимателно избърсах ръце, след това взех салфетка за всеки случай и извадих книгата на дядо от раницата. Обърнах първата страница, за да й покажа портрета. Тя го огледа добре.

— Леле, дъртата забърсала младо гадже.

— Джорджия!

— Извинявай, не се сдържах. Казвай какво си открила.

Пъхнах книгата обратно в чантата и й разказах.

— Олеле, значи си задигнала нещо от библиотеката на Жан-Батист?

— Само за един ден. Не знам какво ме накара да я скрия от Виолет.

Джорджия изви вежда, за да ми покаже, че чувствата й към Виолет не са се променили.

— Както и да е, сега разполагам с някаква тайнствена информация и тръгвам из Сен Куен да издирвам безименен лечител, чието семейство може да е измряло преди векове.

— Ще издирваш значи. Съвсем като Нанси Дру31. — Сестра ми се усмихна. — Налага се да ти купя права пола и огромна лупа. — Само за секунда изражението й се промени от глуповато в много сериозно. — С какво да ти помогна?

— Първо, помогни ми да върна книгата в галерията на дядо. Трябва да го разсееш, докато я върна на мястото й. Предпочитам обаче сама да се заема с издирването, защото дори нямам представа откъде да започна.

— Дадено. Ако решиш, че искаш да дойда с теб, само кажи.

Усмихнах се доволно.

— А, да, не споменавай нищо пред Венсан. Не искам да разбере какво съм намислила, преди да се уверя, че съм попаднала на нещо сигурно. Той беше малко… той също се занимаваше с нещо, за което така и не ми каза.

Исках да го кажа пренебрежително, но гласът ми потрепери и ме издаде. Очите на сестра ми се изпълниха със съчувствие.

— О, Кейти Дребосъчеста. Кажи ми какво става?

— Било нещо, благодарение на което щяло да ни бъде по-лесно — нещо като изпитание. Само че не искаше да говори по този въпрос, защото реши, че съм щяла да изперкам. Каквото и да е, не е добро за него. Струва ми се изтощен. Напълно изтощен. Много ме е страх, че това, с което се е захванал, е опасно.

— Малката ми сестричка — въздъхна Джорджия и ме прегърна силно, след това се отдръпна и се замисли над онова, което бях казала. — Първо… надявам се да грешиш и Венсан да не се е заел с нещо глупаво. Второ, мисля, че си напълно права да започнеш собствено проучване, Кейти Дребосъчеста — продължи тя и погали ръката ми. — Ти открай време си по-умната в семейството. Ако мислиш, че ще намериш изход, тогава съм уверена, че ще го намериш. След като си готова с отговора на безсмъртните му проблеми, направо ще зашеметиш мъртвеца.

Усмихнах й се малко по-спокойна. Нищо не бе в състояние да ме успокои така както разговор със сестра ми.

Двете с Джорджия успяхме да си изиграем картите както трябва и върнахме безпроблемно книгата. Дядо бе толкова изненадан, че вижда сестра ми в галерията и че тя проявява интерес към антиките, че аз бързо се извиних, грабнах ключа и се вмъкнах в склада. С облекчение забелязах кутиите по местата, на които ги бях оставила. Деди нямаше да разбере, че един от ръкописите му е бил ваден.

След като излязохме от галерията, двете с Джорджия тръгнахме по Рю дьо Сен, покрай минималистични галерии и натъпкани антикварни магазинчета. Погледнах към „Ла Палет“, кафенето, в което се бях запознала с Венсан и Женвиев миналата есен. Навън се виждаха високи газови отоплителни тела, а масите под тях бяха пълни.

Забелязах русо момче на една от масите да води сериозен разговор с един мъж. На масата бяха отворени няколко тетрадки. Някой бе прекъснал момчето, докато е писало. Когато се приближихме, забелязах, че това е Артур. Джорджия го забеляза едновременно с мен.

— Този не е ли един от приятелите на Венсан?

Артур погледна към нас и трепна, когато се сети кои сме.

— Bonjour! Здравейте! — провикна се той след секунда колебание.

— Супер. Много ти благодаря, Джорджия. Той страшно се радва да ни види — измърморих аз, докато пресичахме улицата, за да отидем при него.

Мъжът, с когото Артур разговаряше, беше красив, по-възрастен, приблизително на възрастта на Гаспар. Стори ми се познат, но така и не успях да се сетя къде съм го виждала. У него имаше нещо странно, нещо във вида му ме притесни. Когато видя, че двете с Джорджия се отправяме към тях, той грабна вестника си и бързо се отдалечи.

— Поредният приятелски настроен дъртак — прошепнах на Джорджия, след това казах:

— Здравей, Артур.

Той се изправи любезно, за да ни посрещне.

— Здравей, Кейт. Джорджия, нали?

— Самата Джорджия — отвърна сестра ми.

— Какво ще кажете… — Артур посочи масата — да пиете по едно кафе с мен?

— Разбира се… — започна Джорджия.

— Не — прекъснах я аз. — Благодаря ти. Имаме си работа. Скоро имам среща с Виолет.

— А, да, за поредното кино. Тя е малко по-нагоре, пазарува.

Той вирна брадичка, след това ме загледа мълчаливо и на лицето му се изписа почти извинително изражение.

Аз също го изгледах, предизвиквах го да каже нещо. Ако искаше прошка, нямаше да я дочака от мен.

— Чао — рекох след кратко мълчание, стиснах ръката на Джорджия и я поведох по улицата.

Щом се отдалечихме достатъчно, тя се обърна към мен.

— Какво ти става? — попита. — Той се стараеше да се държи мило.

— Освен това ме изрита от едно събрание, задето съм човешко същество.

Сестра ми си пое рязко въздух.

— Ами!

— Точно така.

— Значи са расисти — реши Джорджия. — Работата е там, че е готин. Кейти Дребосъчеста, той не ти ли напомня на…

— Кърт Кобейн.

— Абсолютно!

Бяхме се отдалечили от кафенето, когато видяхме Виолет на половин пресечка пред нас да разглежда една витрина. Щом ни видя, че вървим към нея, тя се усмихна широко и помаха.

— Здрасти, Кейт! Здрасти… — След това видя кой е с мен.

— Браво. Злото джудже — изпъшка Джорджия. — Аз вдигам гълъбите — рече тя достатъчно високо, за да я чуе Виолет, и пресече улицата.

Новата ми приятелка се държа така, сякаш нищо не се е случило.

— Тъкмо се канех да ти звънна за филма.

— И аз — отвърнах, — но видяхме Артур и той ни каза къде да те намерим. Имаме още час, може би дори два, но ако искаш, можем да отидем и сега.

— Чудесно — отвърна тя. — Другата възможност беше да седя с онзи кисел дръвник в „Ла Палет“ и да те чакам.

— Кисел дръвник ли? — попитах изненадано. За втори път казваше нещо грубо и грозно за партньора си. Не че бях на друго мнение.

— Понякога Артур е голям досадник. С него съм от векове, но понякога направо ме побърква. — Тя ми се усмихна заговорнически.

Разсмях се, стиснах й ръката и я поведох към най-близкото кино.

— Много, ама много странно — заяви Виолет, докато пиеше кафе.

— Предупредих те — рекох и налях сметана в горещия си шоколад.

— Реших обаче, че има нещо общо с… нали знаеш… Бразилия. Нали така се казва. Ако го бяха кръстили „Шантава паралелна вселена“, нямаше да го избера.

Усмихнах се и си припомних объркването и отвращението по лицето на Виолет, докато гледахме сцената с фейслифтинга. Специалните ефекти все още не бяха в речника й на киноман. Значи в бъдеще щях да избирам по-стари, класически филми.

— Как върви с Венсан? Той поговори ли вече с теб?

— Не — отвърнах аз и усмивката ми се стопи. — Започвам да се притеснявам. Ти забеляза ли как изглежда напоследък? С каквото и да се е заел, очевидно му е трудно.

Виолет кимна.

— Нещата трябва да се объркат, преди всичко да си дойде на мястото.

— Той казва същото! — възкликнах аз. Отпих от шоколада си и поклатих разочаровано глава. — Ще ти призная, Виолет, че и аз започнах да търся разрешение на въпроса.

Тя изви вежди.

— Наистина ли? Какво разрешение?

— Същото, което търси и той. Нещо, което ще ликвидира нуждата му да търси смърт.

— Ти наистина много се страхуваш да не го видиш как умира.

Кимнах.

— Реагирах много зле на смъртта на Шарл миналата есен, а той дори не ми беше гадже.

— Това е напълно нормална реакция. Особено когато става въпрос за човек, сблъскал се наскоро със смъртта. — Тя докосна ръката ми с много съчувствие. — Кажи ми какво си намислила.

— Не знам. В момента проучвам.

— Значи затова беше в библиотеката днес сутринта!

Усмихнах се виновно.

— Открих нещо на друго място — в галерията на дядо. Попаднах на книга за двойка ревенант — човек. Там се говори за guerisseur, който вероятно е открил някакъв лек.

— Звучи чудесно. Много ми се иска да я видя — призна ентусиазирано тя.

— Току-що я върнах в магазина на дядо. — Не споменах, че изданието на Гаспар е в чекмеджето на бюрото ми.

— Колко жалко — въздъхна тя. — За какво се разказва?

— Беше страхотен ръкопис, наречен „Безсмъртна любов“, и се разказва за една двойка — мъжът е ревенант, а жената е човешко същество. Щяха да ходят при guerisseur, който да им помогне, но съпругата почина, а съпругът накара нума да го убият.

— Чувала съм тази история — рече замислено Виолет. — Не съм я чела, но за нея се споменава в старите ръкописи. — Тя се поколеба. — Не искам да те разочаровам, но държа да те предупредя, Кейт. Тези стари легенди в повечето случаи са само стари легенди. Може и да има зрънце истина в тях, но не можеш да си сигурна, че си открила нещо полезно.

— Сигурно си права — съгласих се бързо, обзета от желание да сменя час по-скоро темата. След като върнех книгата, щях да й покажа и да я попитам за мнението й. Дотогава бе най-разумно да забравя за тази работа. Последното, което исках, бе да хукне да рови в библиотеката на Жан-Батист и да открие празната кутия.